24
Съб, Фев
25 Нови статии

Силовото разрешаване на "карабахския проблем" и геополитическата трансформация на Южен Кавказ

брой 6 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Стартиралата на 19 септември "ограничена военна операция" на азербайджанската армия в Карабах доведе осем дни по-късно до прекратяване съществуването на т.нар. Република Арцах (с указ на президента на самопровъзгласилата се квазидържава Самвел Шахраманян) и последвалото бягство на над сто хиляди нейни жители (на практика, цялото и население) в Армения.

 

Предварителните нагласи на основните играчи

 

В тази връзка си струва да анализираме, целите, които си поставяха в навечерието на операцията основните играчи в региона на Южен Кавказ. Що се отнася до Азербайджан, Баку трябваше да реши една стратегическа задача: да установи пълен контрол над Нагорни Карабах и паралелно с това да си осигури транспортен коридор, гарантиращ му контрол над регионалната логистика. Връщането на Карабах позволява на Илхам Алиев да обяви окончателна военно-политическа победа, гарантирайки мястото си в историята на страната, и окончателно да излезе от сянката на баща си Гейдар, както и да запази вътрешната си легитимност, а това означава и своята власт. Създаването на директен логистически коридор между Азербайджан и Турция през ексклава Нахичеван (цел, която все още не е постигната) пък би позволило на страната драстично да повиши транзитния си потенциал, да укрепи позициите си в региона, да повиши ролята на своя "патрон" Турция, да отслаби Иран (откъсвайки го от Армения) и да накара Запада да признае новата роля на Баку като ключов играч в Кавказ, без който не могат да бъдат решени въпросите, касаещи регионалната сигурност, включително „сдържането” на Техеран.

На свой ред, също както и Азербайджан, Армения не бе доволна от статуквото, наложено след Втората Карабахска война през 2020. Поражението в нея, както и появата на руските миротворци в региона, доведе до усилване на влиянието на Москва върху Ереван, което несъмнено притесняваше премиера Пашинян и екипа му. В отговор, Пашинян се опита да вдигне залозите, демонстративно укрепвайки отношенията със Запада и оттегляйки постепенно страната от предишния съюзен модел на отношенията с Русия. Твърде е вероятно, арменските власти да са получили и обещания за западна подкрепа в случай, че ситуацията с Карабах ескалира. Впрочем, на международно-правно равнище повечето западни държави (с изключение на Унгария) ясно и недвусмислено подкрепяха позицията на Армения против Азербайджан, илюстрация на което бяха многобройните резолюции на Европарламента и Съвета на Европа, решението на Международния съд на ООН, че блокадата на Карабах от Азербайджан е незаконна, както и заявленията на официални представители на ЕС и НАТО. Както се оказа обаче, тази подкрепа бе по-скоро реторична, защото с нищо не попречи на последващите действия на Баку.

Основният интерес на Русия бе да запази военно-политическото си присъствие в Армения и региона, както и да си гарантира достъп до регионалната логистика и да създаде нови вериги на доставки с цел заобикаляне на западните санкции. През последните две години Кремъл работеше активно в това направление в ситуативна обвързаност с Азербайджан, който се стреми към изграждането на такава логистична мрежа в региона, която би могла да ползва не само Анкара, но и Москва.

Що се отнася до САЩ и Европа, напоследък западната дипломация рязко повиши активността си в региона на Южен Кавказ. Разчитайки, че Русия не може да си позволи да отделя големи ресурси по това направление заради войната в Украйна, САЩ и ЕС се опитаха да поемат инициативата за подписването на мирен договор между Армения и Азербайджан. Основният интерес на Вашингтон е свързан с изтласкването на Москва от региона и изграждането там на нова архитектура на сигурност, позволяваща и сдържането, в дългосрочна перспектива, на Иран и Китай.

За разлика от Азербайджан, за Турция контролът над Карабах не представляваше ключов интерес. Такъв интерес за Анкара обаче е отварянето на транспортните коридори в региона, което ще и позволи да привлече към себе си още повече товаропотоци и вериги на доставки между Азия и Европа.

Иран последователно подкрепяше Армения в противопоставянето и с Азербайджан. На първо място, в Техеран разглеждат прекаленото усилване на Баку като непосредствена заплаха, защото смятат, че това автоматично укрепва позициите на традиционния ирански съперник Анкара. На второ място, иранците са обезпокоени от азербайджанско-израелското сближаване във военно-техническата сфера. На трето място, Иран не иска да допусне да бъде „отрязан” от територията на Армения, ако Азербайджан не се задоволи с Карабах, а се опита да овладее и част от южните арменски области за да си осигури пряк коридор към Нахичеванския ексклав и Турция. Тово би отслабило позициите на Техеран, преграждайки достъпа му до регионалната логистика и ще го направи по-уязвим към натиска на Турция и Запада. В този смисъл, именно Иран (а не САЩ или Франция) е най-сигурния съюзник на Армения при евентуален нов сблъсък с азерите.

 

Неизбежно ли беше военното решение

 

Според някои експерти, ликвидирането на арменската квазидържава в Карабах слага точка на проточилия се над 30 години арменско-азербайджански конфликт. Дали това е така, ще покаже бъдещето, но тук е мястото да припомня, че през последната година Баку и Ереван бавно но сигурно се придвижваха към постигане на мир, т.е. нищо не предвещаваще нов военен сблъсък.

Основание за подобен оптимизъм относно постигането на пълноценно и окончателно разрешаване на проблема даваха срещите между президента на Азербайджан Илхам Алиев и арменския премиер Никола Пашинян в Прага и Брюксел, както и тристранните преговори с руско участие, включително проведените в Москва през май 2023. В резултат от тях, министър председателят на Армения призна териториалната цялост на Азербайджан с площ 86,6 хил. кв. м, което включва и Нагорни Карабах.

Тоест, стратегическият въпрос изглеждаше решен, въпреки че сключвайки подобна сделка Пашинан рискуваше да се сблъска с протести вътре в страната и дори с опити за свалянето му от власт. Основният му мотив бе, че по този начин ще бъде гарантирана поне териториалната цялост на самата Армения. Ще припомня, че през 2022 на границата между двете страни имаше сериозни военни сблъсъци, в резултат от които Азербайджан зае част от арменската територия и Ереван го обвини в окупация. Разбира, в Баку отхвърлиха тези обвинения, но се съгласиха да признаят териториалната цялост на Армения. Тоест, като цяло, нещата вървяха към постигане на мирно споразумение. Единствената пречка беше въпросът за положението на карабахските арменци. Непосредствено след подписването на тристранната декларация за резултатите от Втората Карабахска война, Армения отново повдигна темата за статута за Нагорни Карабах, но Азербайджан даде да се празбере, че този въпрос вече не стои. В края на 2022 пък, разрешаването му отново бе поставено под въпрос от кризата в Зангезурския/Лачинския коридор, свързващ Армения и Карабах.

Ще припомня, че през декември 2022 шосето между Лачин и Шуша беше прекъснато от азерски екоактивисти, настояващи за прекратяване на незаконната според тях експлоатация на местните рудници Гизилбулаг и Дамирли. В резултат Баку на практика установи контрол над източния край на Лачинския коридор. След половин година Азербайджан създаде свой ГКПП и на противоположния му край, на границата с Армения. Всъщност, от този момент нататък, съдбата на Карабах бе предрешена. Единственият шанс анклавът да оцелее, беше присъствието в областта на 2000 руски миротворци, както и заявлението на президента Путин, че "окончателният статут на Карабах все още не е урегулиран".

Вместо да направи всичко възможно за да гарантира руската намеса при евентуална нова военна експанзия на Азербайджан обаче, арменския премиер предприе точно обратните действия. Ще припомня, че в навечерието на азербайджанската операция Никол Пашинян даде интервю на италианското издание La Reppublica, провокирало небивал резонанс. В него той определи партньорството на Армения с Русия за "стратегическа грешка", обяви провеждането на съвместни военни учения със САЩ и за пореден път обвини Москва, че не изпълнява съюзническите си ангажименти. Паралелно с това Ереван отзова постоянния си представител в ОДКС и го назначи за посланик в Нидерландия, арменският парламент започна процедура по ратификация на Римския устав на Международния наказателен съд, който наскоро издаде заповед за ареста на руския президент Путин, а съпругата на Пашинян - Ана Акопян, за първи път се появи в Киев на работно посещение, при това съпровождайки хуманитарна помощ за Украйна.

Подобен демонстративен демарш провокира крайно негативната реакция на Кремъл и, както изглежда, е повлиял сериозно върху руската реакция на последвалите няколко дни по-късно военни действия на азербайджанската армия в Карабах.

Не е ясно на какво е разчитало арменското ръководство, но - както и през 2020 - сметките му се оказаха много далеч от реалността. В изказването си на Източния икономически форум през септември 2023 руския президент Путин напомни, че самият арменски премиер е признал Карабах за част от Азербайджан, т.е. че въпросът за статута му е решен. По този начин, оформилата се нова реалност просто беше потвърдена официално и от Кремъл. А тя бе, че карабахският въпрос се превърна във вътрешен проблем на Азербайджан. Русия обаче, изрази надежда, че в областта няма да бъде допуснато "етническо прочистване", каквито бяха и обещанията на Баку.

Комплексният анализ на ситуацията показва, че отношението на Москва към евентуално ново изостряне на арменско-азербайджанския конфликт не се определяше само от чисто правните моменти (признаването на териториалната цялост на Азербайджан от Армения). Както вече споменах, през последната половин години Ереван предприе доста смели, макар и недобре обмислени, стъпки към сближаване със Запада, които изглежда са препълнили "чашата на търпение" на Москва (за първи път в историята на двустранните отношения руското Външно министерство връчи протестна нота на арменския посланик във връзка с провелите се на 11-12 септември съвместни арменско-американски учения на територията на страната).

 

Другите потенциални сдържащи фактори

 

Впрочем, сдържащ фактор при новото изостряне би могла да се окаже и потенциалната реакция на останалите външни играчи. След идването на Пашинян на власт и особено след Втората Карабахска война САЩ и ЕС активизираха контактите си с Ереван. Така, през 2022 в арменската столица се появи делегация на долната камара на американския Конгрес, начело с нейния председател Нанси Пелоси, която разкритикува Баку за поредното изостряне на напрежението по границата с Армения (в отговор азербайджанските власти я обвиниха в "предубеденост"). Освен това, Армения бе посетена от редица френски политици, а президентът Макрон многократно постави въпроса за необходимостта карабахските арменци да бъдат защитени, обвинявайки попътно Русия, че дестабилизира ситуацията в региона. На свой ред, ЕС също се опитваше да играе по-активна роля за разрешаването на конфликта. От арменската страна на границата между двете страни беше изпратена хуманитарна мисия на Съюза. Проблемът обаче бе, че след началото на войната в Украйна и преминаването на ЕС към алтернативни доставчици на енергоносители, Брюксел просто не можеше да си позволи да притиска прекалено Баку. Още повече, че зад Азербайджан твърдо стоеше Турция, чието значение за НАТО значително нарасна предвид случващото се в Украйна (турското посредничество и т.нар. "зърнена сделка"). Тоест, Западът не искаше, а и не можеше, да се обяви едновременно против Анкара и Баку, тласкайки ги по този начин в прегръдките на Москва.

Третият потенциален сдържащ фактор (освен Русия и Запада), способен да попречи на Азербайджан да ескалира конфликта, беше Иран. Техеран даде да се разбере, че няма да допусне геополитически промени в региона. Както заяви в тази връзка секретарят на иранския Висш съвет за национална сигурност Али Шамхани по време на срещата с арменския си колега Армен Григорян през април 2023: "всяка географска промяна в региона на Южен Кавказ ще създаде напрежение, от което ще се възползват противниците на сигурността и стабилността на региона". Ще припомня също, че откакто през януари 2023 беше обстрелвано азербайжанското посолство в Техеран, отношенията между Азербайджан и Иран преживяват сериозна криза.

На този геополитически фон, целта на Баку да установи окончателен контрол над Карабах се оказа напълно реалистична. На 19 сепември, в рамките на обявената "антитерористична операция", азербайджанската армия премина установената през ноември 2020 линия на съприкосновение. Само 24 часа по-късно ръководството на самообявилата се Нагорнокарабахска република капитулира. В рамките на постигната с участието на руските миротворци сделка, беше договорено разоръжаването на всички арменски военни формирования и предаването на оръжието им на азарбайджанските сили. На следващия ден в Евлах се проведе среща между азербайджанския депутат Рамин Мамедов и представителите на арменската общност в Карабах Давид Мелкумян и Сергей Мартиросян, на която трябваше да се обсъди реинтеграцията на карабахските арменци в азербайджанската държава. Вместо реинтеграция обаче, в рамките на следващите седмици, над сто хиляди, т.е. на практика цялото арменско население в Карабах, предпочете да избяга в Армения.

 

Генезисът на конфликта

 

Както е известно, навремето Нагорни Карабах беше един от многото "спускови механизми" за разпадането на Съветския съюз, а референдумът за създаването на Нагорнокарабахската република се проведе само два дни след подписванота на прословутата Беловежко споразумение от 8 декември 1991, сложило края на съществуването на СССР. Разбира се, саморазпускането на една от непризнатите държави от постсъветското пространство, трудно би могло да се квалифицира като събитие, което ще промени радикално ситуацията в света. Истината обаче е, че що се отнася до ситуацията в Кавказкия регион, тя се променя много сериозно буквално пред очите ни. А последиците от тези промени със сигурност ще излязат от рамките на дългогодишния етнополитически конфликт между арменци и азери.

В резултат от третата поред и най-краткокрайна (продължила по-малко от два дни) Карабахска война, Азербайджан постигна стратегическата цел, която си бе поставил още по време на залеза на съветската епоха - възстановяването на своята териториална цялост. Без да подценяваме значението на това събитие обаче, не би трябвало да ограничаваме анализа на сегашното състояние и бъдещите траектории на арменско-азербайджанския конфликт само до успешния "блицкриг", осъществен от Баку.

За да получим цялостна представа за динамиката на арменско-азербайджанския конфликт и, което е по-важното, да разберем перспективите за неговото разрешаване следва да се опрем не само на актуалните факти, но и на историческите събития през последните поне сто и петдесет години, които между другото определят и днешния дневен ред в региона на Южен Кавказ.

Сред примерите за това е и въпросът за т.нар. "Западен Зангезур", както в Азербайджан наричат Сюникската област в Южна Армения, разделяща основната част от Азербайджан и неговия ексклав Нахичеван. Още през 2021 азербайджанският президент Илхам Алиев заяви, че: "В момента Западен Зангезур се контролира от Армения. В резултат от прокарването на Зангезурския коридор обаче, ние разбира се ще го използваме за да върнем своите траждани в земята на техните прадеди". На 25 септември 2023, по време на срещата си в Нахичеван със своя съюзник - турския президент Реджеп Ердоган, Алиев подчерта, че този ексклав е "древна азербайджанска територия", изкуствено откъсната от основната част на страната от съветските власти. Което, според него, поставя въпроса за възстановяване на нарушената справедливост.

Вече споменах, че арменско-азербайджанският конфликт беше своеобразен спусък за разпадането на СССР. Истината е, че той демонстрира неспособността на съюзното ръководство както да осъществява успещна превенция на етнотериториалните спорове, така и да потушава ефективно вече възникналите на тази почва "пожари". След като на 20 февруари 1988 Областният съвет на Нагорнокарабахската автономна област в състава на Азербайджанската ССР се обръща с молба към властите в Москва, Баку и Ереван за ревизия на нейния статут и присъединяването и към Арменската ССР, партийните и съветски структури така и не съумяват да формулират правилна стратегия за преодоляване на кризата, постоянно колебайки се между трите възможни опции: поставяне на областта под прякото управление на Москва, осигуряване на възможност за самоопределение и запазването и в състава на Азербайджанската ССР. В резултат вътрешнодържавният конфликт се трансформира в междудържавен, като с него се ангажираха и различни външни играчи (Русия, Иран, Турция, САЩ, ЕС).

Всъщност, арменско-азербайджанският конфликт следва своя, собствена логика и динамика. Затова би било погрешно да се разглежда само като един от факторите за разпадането на съветския модел. Защото истината е, че обръщението от 20 февруари 1988 не се появява просто така, от нищото, а се базира на традициите на арменско-азербайджанското етнополитическо противопоставяне, съществуващо поне от края на ХІХ век, т.е. от момента, в който националистическите идеи започват да проникват на територията на Южен Кавказ. Затова не е съвсем коректно да определяме арменско-азербайджанския конфликт само като "нагорнокарабахски". Действително през последните 35 години именно Карабах бе ядрото на това противопоставяне, а в битката за него се формираха и постсъветските идентичноста на арменците и азерите. От друга страна обаче, през различни периоди, между двата народа избухват конфликти и в Баку, и в Зангезур, и в Нахичеван и дори на територията на днешна Грузия, т.е. извън пределите на Нагорни Карабах. Това се случва и по времето на Руската империя, и на късния Съветски съюз, и след неговото разпадане. В тази връзка ще напомня, че непосредствен повод за Втората карабахска война станаха сблъсъците на арменско-азербайджанската граница през юли 2020, на цели 200 километра от епицентъра на конфликта в Карабах.

 

Битката за териториите със смесено население

 

Основното съдържание на тези спорове е (и си остава) това, което навремето Ърнест Гелнър определя като "съвпадане" на етническата и политическа единици. Предвид факта, че на границата между ХІХ и ХХ век ареалите на разселване на арменците и азерите се различават от сегашните, да не говорим, че те не живеят там компактно, борбата за постигане на въпросното "съвпадане" има доста широка география и се осъществява с активната намеса на външни играчи.

Продължителността на арменско-азербайджанския конфликт традиционно се поддържа от максималистките стремежи на двете страни. Техните национални проекти се основават не на "инклузивност", а на "ексклузивност" - т.е. не на съвместното съществуване, а на доминацията на една от двете етнически групи. На практика, става дума за установяваве на "етническа собственост" върху спорната територия, при положение, че териториалният дефицит превръща териториалния ресурс в ключов. Както по време на конфликтите през 1918-1920 или през 1988-1994, така и през 2022-2023 и Баку, и Ереван се стремят да си гарантират и закрепят извоюваното териториална предимство. Арменската страна определя това като "гарантиране на пояса на сигурност", а азербайджанската - като "загриженост за коридора към Нахичеван.

Достатъчно е да си припомним всички ключови инициатива за разрешаване на конфликта, без значение дали става дума за споровете по време на Парижката мирна конференция през 1919 или за предложенията на Минската група на ОССЕ в периода 1997-2020 (т.нар. "пакетен" и "поетапен" планове, идеята за създаване на "обща държава", "Мадридските принципи" и по-новите им модификации), за да ни стане ясно, че мирните инициатива биват лансирани предимно от трети играчи, а не от самите участници в етнополитическото противопоставяне. На този фон, уникален пример за прагмагизъм и готовност за отстъпки и компромиси бяха предложенията на първия арменски президент Левон Тер-Петросян, но те бяха по-скоро изключение от правилото.

 

Махалото на конфликта

 

Сега нека се опитаме да анализираме алгоритъма на действие на махалото на арменско-азербайжанския конфликст, периодично водещ до радикална промяна на статуквото в Южен Кавказ. На първо място, следва да отбележа, че всеки път, когато конфликтът се трансформира от вътрешнодържавен в междудържавен, той неизменно ескалира. Така се случва и в периода на разрушаването на Руската империя през 1918, и по време на разпадането на СССР през 1991.

На второ място, статуквото се гарантира от военно-политическия баланс на силите, включващ както съотношението между потенциалите на двамата противостоящи си субекта (Армения и Азербайджан), така и между тези на външните играчи. Щом този крехък баланс се окаже нарушен, преговорите и дипломатическите совалки автоматично биват заменени от военна активизация. През 2020 и 2023 Баку съзнателно вдигна залога, ясно осъзнавайки открилите се пред него възможности. Имам предвид и насочването на вниманието на Русия в друга посока (към Беларус, през 2020, и към Украйна - от 2022 насам), и интереса на ЕС и САЩ да си сътрудничат с Азербайджан, като ключов партньор в енергийната сфера, и нарастването на турския потенциал в Евразия. Разбира се, в Баку бяха наясно и за ескалиращите противоречия между Москва и Запада, което автоматично правеше невъзможно формулирането на обща позиция на големите световни държави относно арменско-азербайджанския конфликт.

Пътят към силовото разрешаване на карабахския въпрос през септември 2023 до голяма степен бе предопределен от противоречивите резултати от Втората карабахска война отпреди три години. От една страна, след приключването и, съществувалото 26 години статукво беше разрушено. Азербайджан постави под свой контрол не само седемте района, окупирани от арменските части през 1992-1994, но си върна и значителна част от някогашната Нагорно-Карабахска автономна област, включително втория най-голям град Шуша, както и селата в Гадрутския, Мардакертския и Мартунинския райони. В началото на 2021 територията, контролирана от непризнатата Нагорно-Карабахска република намаля четири пъти. След войната от 2020 линията на съприкосновение между двете страни в конфликта стана по-дълга и подвижна. По това време, позициите на противниците бяха само на 30-100 метра една от друга. След като загуби т.нар. "пояс за сигурност", Армения се сдоби с нов участък на границата с Азербайджан в свюите южни области Сюник и Гехаркуник.

От друга страна обаче, Азербайджан не успя да постигне пълна военна победа. Войските му бяха принудени да спрат недалеч от столицата на непризнатата република Степанакерт. Тоест, не станахме свидетели на символичното овладяване на последната линия на арменската отбрана в Карабах. Инфраструктурата на квазидържавата, макар и силно орязана териториално, се запази. Във финансово-икономическо отношение, тя продължаваше да се поддържа от Армения. Нещо повече, след края на Втората Карабахска война, арменските военни части не бяха изтеглени напълно от територията на непризнатата република. Органите на властта (президент, парламент, правителство), армията и полицията на Нагорни Карабах продължиха да функционира, като през септември 2023 местният парламент дори избра нов президент - Самвел Шахраманян, чиито подпис занапред ще се асоциира със самоликвидацията на тази квазидържава. Освен това, през 2022-2023 Карабах беше посетен и от някои чуждестранни политици (като кандидатката за президент на Франция Валери Пекрес), а известният милиардер и филантроп Рубен Варданян дори оглави за известно време правителството на републиката.

Азербайджан обаче нямаше намерение да се примирява с ново "замразяване на конфликта" и още от началото на 2021 започна да осъществява нова тактика като постепенно откъсваше от Карабах отделни "точки", важни от гледна точка на сигурността и комуникациите (прекъсването на Лачинския коридор, евакуацията на арменските села около Лачин). В същото време липсата на достатъчно вътрешни ресурси и на външна подкрепа, принуди Ереван да се придържа към "политика на геополитически минимализъм". В резултат, още преди фаталния септември 2023, арменските власти признаха суверенитета на Баку над Нагорни Карабах. Последната им надежда бе свързана с идеята на Никол Пашинян за "осигуряване на международни гаранции" за арменската общност в Карабах, но военната ескалация от 19-20 септември 2023, демонстрира нейната илюзорност.

 

Старата нова геополитическа реалност в Южен Кавказ

 

В регионален и глобален план, можем да констатираме, че операцията на Азербайджан не доведе до появата на принципно нова геополититическа реалност в региона, а само приключи формирането на нейната основа. Всъшност, новата реалност стана факт още след Втората Карабахска война през септември 2020. За какво става дума?

САШ и европейските държави (с изключение на отделни страни, като Унгария, която е наблюдател в Организацията на тюркските държави) симпатизират повече на Армения, особено предвид прозападната ориентация на нейния премиер Пашинян.

Най-активно демонстрира солидарността си с Никол Пашинян френският президент Еманюел Макрон (което е нормално, включително предвид голямата и влиятелна арменска диаспора във Франция), според който "Русия вече действа като съучастник на Азербайджан". На свой ред, френският външен министър Катрин Колона заяви, че Париж възнамерява да разшири военните и дипломатическите си контакти с Ереван. В тази връзка бе обявено и, че Франция възнамерява да открие свое консулство в стратегически важната Сюникска област на Армения, през чиято територия Азербайджан и Турция биха искали да създадат транспортен коридор към изолираната от останалата част на Азербайджан Нахичеванска автономна република, която има обща граница с Турция. Тоест, по този начин французите вероятно разчитат да пресекат тези намерения и, паралелно с това, да се сдобият с разузнавателен център в региона.

На свой ред, САЩ се стремят да развиват контактите си не само с Армения, но и с Азербайджан, илюстрация за което бе осъщественото в края на септември посещение на ръководителката на Американската агенция за международно развитие (USAID) Саманта Пауър.

В същото време обаче, те не са в състояние да окажат военна подкрепа на Ереван. Сред причините за това са такива фактори като ролята на Турция, нарастващото значение на каспийските енергоносители, традиционният европейски пацифизъм и концентрацията на САЩ върху конфронтацията с Русия, Китай и Иран. Както през 2020, така и днес Западът не можа да повлияе върху развитиета на конфликта. Последният му инструмент са санкциите и Европейският парламент заплаши Баку че може да го използва, но енергийният фактор оказва силно сдържащо влияние върху Брюксел, а и бързината, с която бе осъществена азербайджанската "антитерористична операция", премахна тази дилема.

Както е известно, по време на Втората Карабахска война, Турция оказа пълна политическа и военна подкрепа на Баку. Доставените от нея дронове изиграха ключова роля за успешното настъпление на азерите в районите на Физули, Джабраил, Кубатлъ и Зангелан. След войната, Турция създаде, съвместно с Русия, център за мониторинг в Агдама, а президентът Ердоган и азербайджанският му колега Алиев подписаха т.нар. декларация от Шуша, с която на практика обявиха, че формират отбранителен съюз. Тоест, позициите на Турция в Южен Кавказ значително укрепнаха. По време на последния конфликт, Ердоган се ограничи само със словесна подкрепа за Баку, заявявайки пред Генералната Асамблея на ООН, че Карабах е част от Азербайджан. Самото турско присъствие в Азербайджан обаче, бе напълно достатъчно за сдържането на държавите от НАТО от оказване на каквато и да било реална подкрепа за Армения при новата ескалация в Карабах. След пълната реинтеграция на региона в Азербайджан, Турция, в качеството си на негов основен съюзник, повиши тежестта си не само на регионално, но и на глобално равнище.

На 25 септември 2023 в Нахичеван се проведе среща между турският президент Ердоган и азербайджанския му колега Алиев, на която двамата обсъдиха именно създаването на транспортен коризор през Зангезур (Лачин). При това, според Ердоган, е възможно коридорът към Нахичеван да премине не през Армения, а през територията на Иран (самите иранци са по-склонни да приемат подобен вариент, отколкото този за Зангезурския коридор). По този начин се прави опит за привличането на Армения в орбитата на туркото влияние (най-вече икономическоо), предлагайки проект за коридор, който от една страна трябва да деблокира икономическите комуникации в региона, а от друга - да осигури на Турция директен достъп до Каспийско море и Централна Азия.

Що се отнася до Русия, тя продължава да е ключов фактор в Южен Кавказ. На теория, обвиненията, че не е проявила солидарност с Армения и карабахските арменци, биха могли в дългосрочна перспектива да отслабят позициите и в ОДКС. Възможно е също Ереван да постави въпроса за изтеглянето на 102-ра руска военна база от арменския град Гюмри. Не бива да забравяме обаче, че самата Армения и лично Пашинян отказаха да се намесят в последните събития в Карабах. Вероятно, защото подобна намеси би довела от директна война с Азербайджан и евентуалната загуба на част от територията на самата Армения, или дори до превръщането и в турско-азерски протекторат. Истината е, че Баку беше в състояние със собствени сили да си осигури контрола над т.нар. Зангезурски коридор, гарантиращ му пряка връзка с Нахичеван и Турция през арменска територия, но рискуваше това да влоши отношенията му с Москва. Така ли иначе, при положение, че Ереван предпочете да запази "неутралитет" (за което Пашинян дори беше поздравен от Алиев), сегашните му обвинения срещу Русия вече нищо не могат да променат. Нешо повече, след като загуби Карабах, Армения още повече се нуждае от руската военна база за да има поне минимална сигурност, тъй като е притисната между двете тюркски държави , които ще продължат да представляват заплаха за нея. Освен, разбира се, ако успее в някакъв момент да си осигури западно военно присъствие на своя територия, което едва ли ще е възможно в обозримо бъдеще.

Освен това, Армения продължава да силно зависима от Русия във финансово и икономическо отношение. Цялата и енергетика, железниците и други ключови елементи на арменската икономика са свързани с руските компании, които няма как лесно и бързо да бъдат заменени със западни.

В същото време, позицията на Кремъл, че Карабах е вътрешен проблем на Азербайджан, повищава доверието на Алиев към партньорството с Москва. Впрочем, реинтеграцията на Карабах на практика лишава Запада от важен инструмент за влияние в региона (т.е. той вече не може да действа в региона като "посредник"). Разбира се, Армения би могла да стане такъв инструмент, но геополитическото и положение, както и липсата на пълна нормализация на отношенията с Баку, поне засега не позволяват на Ереван да се ориентира изцяло към Запада.

Съдейки по поведението на Техеран и изострянето на отношенията му с Баку непосредствено след края на Втората Карабахска война, е очевидно, че иранците си силно обезпокоени от усилването на Азербайджан и неговия съюзник Турция. През последните 30 години сепаратизмът в Карабах нивелираше заплахата от възраждане на азербайджанския сепаратизъм в Иран. Докато Баку беше ангажиран с връщането на Карабах, нямаше никаква възможност да се интересува от съдбата на сънародниците си в т.нар. "Южен Азербайджан" (т.е. Северозападен Иран). Освен това, по време на арменския контрол над Карабах, Иран използваше тези азербайджански територии за да доставя стоки в Армения, на днес те вече са под контрола на Баку. Най-важният проблем за Техеран обаче е запазването на пряката граница с Армения. Иранците не искат да допуснат създаването на т.нар. Зангезурски коридор под контрола на Азербайджан и в тази връзка се опасяваха, че паралелно с реинтеграцията на Карабах Баку може да се изкуши да окупира и арменската Сюникска област. Впрочем, възможността това да се случи в бъдеще не бива да се изключва напълно.

 

Край или нова глава в "карабахския въпрос"

 

Дали самоликвидирането на карабахската квазидържава означава и край на арменско-азербайджансикя конфликт? На пръв поглед, нещата стоят точно така, но в същото време са налице и някои нюанси, които заслужават специално внимяние. Защото конфликтът е именно арменско-азербайджански, а не нагорнокарабахски. Тоест, освен вече решения въпрос за статута на Нагорно-Карабахската република, част от него е и проблемът за "ексклавите" (т.е. формално бившите територии за Азербайджанската и Арменската ССР, които навремето се оказаха, де факто, в състава на "чужди държави"). Освен това, не е решен въпросът за демаркирането/делимитирането на държавната граница. Досега той беше разглеждан бегло и то само в рамките на специални преговори. Тук е мястото да припомня, че през 2021 азербайджанските части проникнаха навътре в арменската територия, в зоната на Сотк-Хознавар, окупирайки площ от около 5400 хектара. Впоследствие, там бе създаден митнически контролно-пропускателен пункт. Впрочем, остава отворен и въпросът за "Зангезурския коридор",  който до 2020 оставаше на заден план, но след промяната на военно-политическото статукво се оказа изключително актуален.

В същото време, всички тези проблеми, касаят не само Ереван и Баку, но и интересите на други играчи. Русия например, е силно заинтересована от деблокирането на транспортните комуникации и подписването на мирно споразумение с решаващото посредничество на Москва. На свой ред, Турция (която в последно време действа все по-уверено в региона на Южен Кавказ) държи на създаването на коридор, който не само да свърже Нахичеванския ексклав със западите райони на Азербайджан, но и двете тюркски държави съюзнички. Разбира се, Анкара и Баку биха предпочели този коридор да преминава през сегашната арменска територия, но без да бъде контролиран ефективно от Ереван (как точно ще се формулира това, е второстепенен въпрос). Против това обаче се обявява не само арменското ръковдство, но и Иран, опасяващ се от усилване на "панкюркизма" в близост до собствените му граници. Което обяснява и нарастващия интерес на Техеран към ситуацията в Южна Армения. Както е известно, Ислямската република не признава самопровъзгласилите се държави в региона (като това се отнася не само за Карабах, но и за Абхазия и Южна Осетия). В същото време иранците не се нуждаят от екстериториални коридори на арменска територия, още повече налагани от Анкара и Баку.

Не е лесен и въпросът за мирния договор между Армения и Азербайджан. Формално погледнато, между Русия и Запада няма принципни разногласия по този въпрос. И Москва, и Брюксел, и Вашингтон подкрепят териториалната цялост на Азербайджан. След началото на войната в Украйна обаче, Минската група на ОССЕ престана да функционира и очерталото се уникалното взаимодействия по карабахския въпрос бе прекратено. В момента Русия и Западът се разглеждат взаимно като конкуренти и в тази връзка всеки от тях вижда в евентуалния мирен договор между Ереван и Баку средство за минимизиране влиянието на другия играч в Южнокавказкия регион.

Освен това, да не забравяме, че Азербайджан реши карабахския проблем със сила, а не чрез преговори. Разбира се, налице са множество аргументи, че арменската страна дълги години имитираше отстъпки и съзнателно вкарваше процеса на преговори в задънена улица. Фактът обаче е, че в крайна сметка силата надделя над преговорите. Което пък открива перспективата за нови искания от страна на Баку, докато в същото време в съзнанието на арменците се формират опасни травми, чието излекуване е свързано с големи рискове и непредсказуемост. Тоест, при всяка промяна в моментния военно-политически баланс в региона е налице риск от ревизия или дори разрушаване на новото статукво, ако не от двете страни в арменско-азербайджанския конфликт, от някой от външните играчи.

 

Някои изводи

 

Анализът на последиците от силовото разрешаване на карабахския проблем показва че (колкото и да е парадоксално) позициите на САЩ и ЕС в региона са отслабени, тъй като основният им инструмент за влияние - посредничеството за разрешяване на арменско-азербайджанския конфликт загуби актуалността си. На свой ред, Русия укрепи отношенията си с Азербайджан и запази взаимното разбирателство с Турция, без при това да загуби напълно позициите си в Армения, макар че рисковете в това отношение за Москва са очевидни.

Иран пък избегна най-лошия за себе си сценарий, но истината е, че още от 2020 насам тази страна вече е по-малко значим играч в Южнокавказкия регион, отколкото Турция. Успехите на Баку значително укрепиха влиянието на Анкара. Самият Азербайджан пък затвърди ролята си на най-значимия южнокавказки играч, избегна пълномащабната война с Армения и риска от конфронтация с Русия, като при това успя да не влоши допълнително и отношенията си с Иран. Разбира се, представата ни за състоянието на регионалната геополитика няма да е пълна, без да споменем Грузия. Официално, Тбилиси винаги е подкрепял териториалната цялост на Азербайджан, но в същото време получаваше сериозни икономически "бонуси" от съществуването на карабахския проблем - както е известно, всички петроло- и газопроводи и железопътни линии от Баку към Турция преминават именно през територията на Грузия. Сега обаче, прекратяването на конфликта между Армения и Азербайджан заради Карабах може да ускори постигането на мирна сделка между тях, което пък би позволило лансирането на нови инфраструктурни, енергийни и други икономическси проекти. Създаването на още един маршрут за доставки на стоки по оста Изток-Запад може да отслаби транзитното значение на Грузия но със сигурност няма да го нивелира. При всички случаи, за Азербайджан железопътната линия Баку-Тбилиси-Карс, газпроводът Баку-Тбилиси-Ерзурум и петролопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан ще си останат приоритетни маршрути за потоците от товари и енергоносители.

Измежду всички играчи в региона, в най-голяма степен съвпадат интересите и позициите на Техеран и Москва: да не допуснат усилване позициите на САЩ и ЕС в Южен Кавказ, да ограничат разпространението на пантюркизма и радикалния сунитски екстремизъм, да балансират усилващото се влияние на Турция (като, паралелно с това, се опитат да я откъснат от евроатлантическите структури, съдействайки за интеграцията и в многостранните регионални формати) и да способстват за развитието на транспортните коридори (и на първо място на Международния транспортен коридор "Север-Юг"). Неслучайно по време на телефонния си разговор в края на септември президентите на Русия и Иран - Владимир Путин и Ибрахим Раиси, се обявиха за активизиране на регионалната платформа "3+3" (Русия, Иран, Турция, Армения, Азербайджан, Грузия) с цел разрешаване на проблемите в региона.

 

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.1 2024