13
Чет, Юни
7 Нови статии

Гибелта и шансът на европейската цивилизация

брой 6 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Златният век на западната цивилизация приключи. Тя отстъпи позицията си на световен хегемон. Въпреки това, ние, в Европа можем да подължим да живеем достойно или пък, заради собствената си глупост, ще превърнем отстъплението на Европа в колапс.

Европейската западна цивилизация, към която причисляваме и Северна Америка, Австралия и Нова Зеландия, вече не управлява света и трябва да приеме това. То обаче не означава, че тя е обречена на смърт. Разбира се, европейската цивилизация може да загине, но това не е предрешено. Всичко зависи от самата нея, от това, как тя ще рещи съдбата си в сблъсъка и съседството с останалите и най вече с азиатската цивилизация.

Два фундаментални политологични труда от втората половина на двадесети век описват алтернативни пътища за Европа. Първият е книгата на Франсис Фукуяма „Краят на историята и последният човек“ (1992), която е пример за егоизма на западните елити, които смятат своята цивилизация за най-висша. Според тях, след нея няма да има нищо повече, дори и история. Самюъл Хънтингтън отговори на книгата на Фукуяма с лекция, а след това и с книгата „Сблъсъкът на цивилизациите“. Той вижда западната цивилизация като една от многото, с които и предстои да се сблъсква. Последвалото развитие на събитията потвърди правотата на Хънтингтън.

Аз обаче не смятам европейската цивилизация за една-единствена, а разграничавам, в по-широк смисъл, три европейски цивилизации: западна (предимно германска и англосаксонска), православна и латиноамериканска цивилизация. Тези три цивилизации са европейски по произход, въпреки че за принадлежащите към латиноамериканската цивилизация Европа вече не е техен дом, а е само люлка на тяхната цивилизация. По същия начин православието, с център в Гърция и силно разклонение в Русия, е европейско по своя произход. Западът обаче, прекалено високомерно се смята за единствената европейска цивилизация.

Тези три цивилизации не са напълно самостоятелни. Те са по-близки една до друга, отколкото до други цивилизации: китайска, индийска, африканска и ислямска. Основното свързващо звено е християнството и европейските езици. Но разликите са такива, че Хънтингтън не ги включва в една обща цивилизация. Именно съвместното съществуване на западната, православната и латиноамериканската цивилизации дава отговор на въпроса, какво ще е поведението им в конкуренцията с другите световни цивилизации и преди всичко с индийската и китайската. Ако представителите на тези три цивилизации си сътрудничат, те биха могли да спрат привидно неизбежния процес на прехвърляне на глобалната власт към Азия. Но, ако се конфронтират, Азия неизбежно ще изпревари европейските цивилизации и в сферата на икономиката, и на културата, и по своята мощ.

 

Икономическият упадък на Запада

 

През ХХ век западната цивилизация беше икономическия господар на света. Това беше основата на нейната лидерска позиция. След падането на комунистическите режими в Европа през 1989, Съединените щати се превърнаха в икономически и военен господар на света. Но, както е известно, всяко изкачване до върха е последвано от слизане надолу. Днес вече може да се твърди, че САЩ са в отстъпление, а Европа преживява силен спад, за който е виновна самата тя. В глобалната икономика вече не доминира нито Европа, нито Западът, като цяло, начело със Съединените щати. Вместо това сме свидетели на триумфалния възход на Азия, начело с Китай и Индия. Международният валутен фонд посочва, че през 2023, по паритет на покупателната способност, Европа, включително цяла Русия, ще осигури едва 21% от световния БВП, а Северна Америка - 19%. В същото време Азия ще осигури цели 49%. При това икономическият упадък на Европа ще продължи поради глупавата политика на Зелената сделка, докато по отношение на САЩ може да се очаква, че те ще оцелеят икономически, но без да успеят да възстановят глобалното си господство от периода след Втората световна война.

Както е известно, типично за Европа, в сравнение с другите континенти, е наличието на голяма средна класа. В момента обаче, самата Европа ликвидира средната си класа, като унищожава собствената си индустрия заради псевдонаучната "климатична паника". Защото истината е, че целият т.нар. "климатичен дневен ред" е също толкова научен, колкото и марксизмът-ленинизмът.

 

Инвазиите в остатъчна Югославия и Ирак

 

Военните действия, осъществени от някои от членовете на Северноатлантическия алианс срещу остатъчна Югославия през 1999, ознаменуваха настъпването на фундаментална промяна в международното право и политика.САЩ си присвоиха правото на несанкционирано от международните институции въоръжено нападение, превръщайки го в приемлив инструмент на своята силова геополитика. Всъщност, те го правеха и преди, но тогава действията им се възприемаха в контекста на студената война и американско-съветското съперничество.

През 1999 обаче, за първи път след края на студената война, Съединените американски щати нападнаха много по-слабата от тях Югославия, без да са получили съгласието на Съвета за сигурност на ООН. Така те ясно дадоха  на останалия свят да разбере, че са способни и готови да използват военна сила без да ги е грижа за международното право и ООН. Решаващият фактор за нанасяне на военни удари са американските политически интереси. Всичко това беше повторено от САЩ и по време на интервенцията им в Ирак през 2003.

 

Афганистанският случай

 

Междувременно, през 2001, Съединените щати нападнаха и Афганистан, като в този случай имаха легитимни основания за това. Както е известно, ръководството на тази страна предостави убежище на Ал Кайда, осъществила самоубийствените атаки срещу САЩ на 11 септември 2001. Американската армия бързо спечели войната. След това обаче американците претърпяха политическо поражение и двайсет години по-късно, през 2021, бяха принудени хаотично да напуснат Афганистан. Всъщност през двайсетгодишното си присъствие там, те изобщо не контролираха селските райони, а само градовете, където бяха разположени техните гарнизони.

По принцип, ако един окупатор иска ефективно да управлява завзетата от него територия, би трябвало или да я присъедини към своята държава, или да създаде там марионетно правителство, което да се ползва поне с частичната подкрепа на местното население. Първият вариант бе абсолютни неприложим за Афганистан, затова американците се ориентираха към втория, но се провалиха и с него. Ако сравним края на американската окупация на Афганистан (2001-2021) със съветското военно присъствие (1979-1989), можем да кажем, че те приключиха по един и същи начин - с безславно изтегляне на окупационните войски. Единствената разлика е, че проамериканското правителство в Кабул просъществува само няколко дни след напускането на американците, докато постсъветското правителство на Мохамед Наджибула остана на власт още три години (от 1989 до 1992).

 

Ядреното разпространение

 

В отговор на американската доминация в света някои държави опитаха да се сдобият с ядрено оръжие. Защото, както се оказва, Съединените щати никога не атакуват държави, които имат ядрени оръжия. Това обяснява например, оцеляването на странния и крайно антиамерикански режим с ядрени оръжия в Северна Корея, от една страна, както и американските атаки срещу Ирак и Сирия, от друга.

 

Реформата на Съвета за сигурност на ООН

 

Напоследък често се говори за необходимостта от реформа на Съвета за сигурност на ООН и най-вече за разширяване на общия му състав (в момента той има 15 членове), както и за смяна на постоянните членове с право на вето (САЩ, Великобритания, Франция, Русия и Китай). Както е известно, съставът на постоянните членове е наследство от Втората световна война. Победители в нея са именно тези пет страни. Светът обаче вече се промени и реформата рано или късно ще стане факт. Само че всяка промяна в състава на Съвета ще отслаби западната цивилизация. В момента западните сили имат мнозинство там. Ако погледнем състава на Съвета от гледна точка на европейските цивилизации, в широкия смисъл, те представляват 80% от него, а единственият представител на неевропейска цивилизация е Китай.

Тоест, промените винаги ще бъдат в ущърб на Запада. Няма причина Франция или Обединеното кралство да имат статут на постоянен член с право на вето. Дори ако Русия загуби постоянния си статут, реформата ще отслаби и Съединените щати, тъй като новите членове на Съвета вече няма да признават американското глобално господство. Мнението, че реформата на ООН ще се ограничи до изключването на Русия от Съвета, е откровено утопично и отразява западното късогледство в разбирането на световните събития. Франция и Великобритания изпитват най-голям страх за членството си. И тъй като при гласуване в Съвета те винаги действат като съюзници на Съединените щати, реформата няма да донесе нищо добро на Америка. Разбира се, САЩ и Китай несъмнено биха защитили статута си на постоянни членове на Съвета за сигурност, но в новия му състав често ще остават отчайващо самотни.

 

НАТО е пакт за защита, а не за нападение

 

Организацията на Северноатлантическия договор възниква като отбранителен съюз на Запада срещу заплахата, свързана със Съветския съюз. Но след края на студената война НАТО скъса с отбранителните си корени и се превърна в инструмент за американски инвазии в различни точки на света. Разбира се, те не се подкрепяха от всички членове на Северноатлантическия алианс. Гърция например, отказа да участва в атаката срещу остатъчна Югославия през 1999, а Франция не пожела да участва в нападението срещу Ирак през 2003. Париж обаче беше много активно ангажиран в удара срещу Либия през 2011. Държавите от НАТО трябва да си изяснят, какъв военен съюз искат. Дали искат запазването на първоначалния отбранителен съюз или са склонни той да се трансформира в офанзивен. Вторият вариант застрашава нашата сигурност (т.е. сигурността на Чехия – б.р.), защото може да ни доведе до война, която не е в наш интерес. Малките държави никога не са имали думата във военните съюзи, но често са били използвани като „работни коне“ в интерес на големите сили, като след това сами  са плащали цената. Както се казва, когато господарите се бият, слугите отнасят последиците.

 

Американските военни намеси и реакцията на останалите държави

 

През 90-те години на ХХ век доминацията на Съединените щати в света беше неоспорима. Постепенно обаче нарастваше влиянието на нови играчи, а единственият глобален хегемон започна да губи позициите си. Тоест, създаде си нова международна политическа реалност. Както е известно, международните отношения се основават на реципрочността. Ако американците са в състояние да нанасят удари, значи и другите сили имат такава възможност. В това отношение, за малките държави е налице сериозна опасност. Ако не искаме държавите да използват въоръжените нападения като инструмент на своята политика, тогава нито една от тях, включително и Съединените щати, не би трябвало да прибягва до това. От американския удар по Югославия, през американския удар по Ирак до руския удар по Украйна пътят бе един и същ. И, ако руската инвазия в Украйна не ни харесва, трябва да приемем като неприемливи и американските военни интервенции.

 

Разумните играчи не се бъркат в чуждите зони на вляние

 

По време на студената война здравият разум и самоограничението предпазваха свръхдържавите от пряк въоръжен конфликт. Те бяха наясно, че не бива да навлизат в зоната на влияние на противника. Това разбиране се формира през 1962, когато президентът на САЩ Кенеди реагира болезнено на факта, че Куба се е съгласила да приеме съветски ракети. Съединените щати традиционно смятат Карибско море за своя зона на влияние, която Кенеди беше решен да защити дори на фона на заплахата от ядрена война. В крайна сметка страните стигнаха до компромис. СССР изтегли ракетите от Куба, а САЩ обещаха, че няма да атакуват острова и ще изтеглят ракетите си от Турция. Формалното равенство на държавите е неразривно свързано с неравенството на реалната им мощ. Просто има разлика между САЩ и Лихтенщайн, това е всичко. Мирът обаче струва скъпо. И за да бъде съхранен, освен всичко друго, трябва да се спазва правилото, че не можете да се намесвате просто така в нечия чужда зона на влияние.

Въпреки множеството критики, Концертът на силите през XIX век осигурява траен мир в Европа в периода от 1871 до 1914. Мирът става възможен, защото големите сили се уважават взаимно. Но, когато напрежението ескалира, уважението се изпарява и всичко приключва с Първата световна война.

 

Сблъсъкът на цивилизациите

 

По правило, когато близки играчи враждуват помежду си, това само улеснява унищожаването им от външния враг. Ако обаче си сътрудничат, биха могли да се защитят. В това отношение американско-руското съперничество е негативен пример за  вътрешноцивилизационна война. Вместо да си сътрудничат за сдържането на други, конкурентни цивилизации, тези две държави влязоха в нова студена война, която прерасна в „гореща” в Украйна.

САЩ могат да останат лидер на Запада, но освен че вече не могат да претендират за световно господство, те не контролират и Латинска Америка или православна Русия. В по-широкото разбиране за европейските цивилизации Съединените щати биха могли да бъдат първи сред другите големи държави, но тогава ще им се наложи да признаят интересите на останалите и да се отнасят с уважение към тях. Само че САЩ не са способни на това. В резултат от политиката на Демократическата партия, те попаднаха в капана на войната на няколко фронта, както се случи с Германия в двете световни войни. Както знаем, историята е учителка на човечеството, но когато някой не иска да учи, ще му се наложи да си плати за това.

Републиканският президент Доналд Тръмп беше далновиден политик, който осъзна, че основният съперник на САЩ е Китай, и структурира външната си политика по съответния начин. Демократът Джоузеф Байдън обаче, освен с Китай, се конфронтира и с Русия. И в същото време с политиката си укрепва позициите на Азия. Западните санкции доведоха до напускането на много западни компании от Русия, което бе свързано с големи загуби за тях. В резултат, руските им филиали се оказаха, буквално за жълти стотинки, в ръцете на руснаците и китайците. Освен това Русия беше принудена да пренасочи доставките си на петрол и газ към Азия. Русия, която е и европейска, и азиатска държава, винаги е гравитирала към Европа в културно отношение, но сега бързо се обединява с Азия, в икономически план. Което е от полза за нея, защото и позволява да се откъсне от преживяващата икономически упадък Европа и да се присъедини към възходящата Азия. Разбира се, в сравнение с Индия или Китай, Русия е слаб играч, но благодарение на традиционното напрежение в отношенията между Пекин и Делхи Москва може да играе важна роля в азиатската политика.

Китай няма да позволи военното поражение на Русия в сблъсъка и със Запада и ще я подкрепи. Пекин не иска Северноатлантическият алианс да продължи се разширява на изток, включително и към Азия. Защото НАТО нямаше да спре в Украйна, а щеше да продължи напред. Китай не би искал американският тихоокеански флот да бъде разположен край източното му крайбрежие, а по западната му граница да има бази на НАТО. Това е неприемливо за китайците и те няма да го допуснат.

 

Какво да се прави

 

Очевидно Европа е в неизгодна позиция. Въпреки това можем да спрем европейския упадък и да осигурим нормален живот за себе си и следващите поколения. За да стане това обаче, е необходимо следното.

Да спрем да подкрепяме мечтите за американско или западно превъзходство, а вместо това да се опитаме да обединим трите европейските цивилизации (западната, латиноамериканската и православната) с цел съвместната им защита. Най-важното в случая е САЩ да започнат да третират Мексико, Бразилия, Аржентина и Русия като равни и да признават и уважават техните интереси.

Трябва да възстановим първоначалната функция на НАТО като отбранителна общност на северноатлантическите страни, което изисква алиансът да се откаже от военните нападения,  като инструмент на политиката . Освен това, ще трябва да забравим за по-нататъшната му териториална експанзия.

 

* Авторът е доцент в Университета "Масарик" в Бърно, бил депутат в долната камара на чешкия парламент през 1998-2006, анализатор на Časopis argument

 

Поръчай онлайн бр.3 2024