24
Съб, Фев
25 Нови статии

Трагичният парадокс на полската (гео)политика

брой 6 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

През последните години полските политици и безкритични манипулатори превърнаха понятието „империя” в синоним за „всичко зло”, отъждествявайки го с демонизираната от тях Русия и, разбира се, с нейния лидер (който, от известно време насам, се изписва в медиите не като президент, а като „диктатор”, сякаш е единствения в света управник от този тип и вместо да изпълнява функциите на истински президент заема длъжност, самото название на която звучи отблъскващо).

В резултат все повече подложени на тази манипулация поляци се „изкушават” да приемат тезата, че терминът „империя” отразява същността на „вражеската” Русия във всичките и аспекти, което ги освобождава от необходимостта да полагат каквито и да било мисловни усилия. Освен това, за по-образованите в историческо отношение хора, остава утешителният факт, че всички империи са „смъртни”, т.е. дните (годините, вековете?) на Русия също са преброени.

В случая, бъркането на понятията представлява сериозен когнитивен "подводен камък". На много езици, "империя" означава "свръхдържава" - т.е. държава с обширна територия, доминираща над своите близки и по-далечни съседи, провеждаща екзпанзионистка политика, а нерядко и разполагаща с отвъдморски територии. Така например, в нашумелния си труд "Възход и падение на великите сили", британският историк Пол Кенеди поставя знак на равенство между империите и свръхдържавите.

Освен това, не бива да забравяме, че империите са в основата на човешката цивилизация. Преди появата на националните държави имперската форма на държавност е единствената. От нея водят началото си всички съвременни демократични държави, начело с американската демокрация. В течение на цялата човешка история, империи са най-различни геополитически образувания – от мезоамериканските племенни системи (империите на ацтеките и инките), през племенните структури на монголските номади и европейските абсолютни монархии до отвъдморските империи на старите континентални държави.

Основата на империите

В основата на империите е налагането на тосподството на войните номади над земеделските общности. С течение на времето тази форма на политическа организация придобива универсален характер. Към края на Средновековието понятието „империя” се превръща в синоним на държавата, а стремежът към господство на великите метрополии над периферните държави става норма в международните отношения.

В превод от латински „imperium” означава власт, право да повеляваш на останалите, а също господство, управление, официална власт и, накрая, държава или империя. През античността с този термин първоначално се обозначава авторитарното управление, осъществявано от пълководците. С течение на времето, под империя започва да се разбира върховната гражданска и военна власт, която в републиката принадлежи само на консулите и преторите, а в империята – единствено на императорите.

В същото време, понятието империя започва да се използва за обозначаване територията и администрацията на Римската държава, а от края на I в.пр.н.е. – за обозначаване на цялата подчинена на Рим територия. Това тълкуване на думата "империя" (т.е. метрополия с подчинените и територии) се запазва и през средновековния период.

Освен Древния Рим (Imperium Romanum), само две други държави използват в официалното си название си термина "империя - Великобритания и Ирландия (Британската империя) и Русия (Руската империя). С тази разлика, че както твърди британският историк Джефри Хоскинг "Британия имаше империя, а Русия беше империя - и вероятно, продължава да бъде такава". С тях обаче не се изчерпва списъкът на реално съществуващите в историята империи. През Средните векове и Новото време, съществуват и други държави, заслужаващи това название, но те невинаги се наричат по този начин. Едно от другите названия на империята е "царство".

Разликата между империята и царството е свързано с формата на управление. Царството се оглавява от цар (цезар) - висшият монарх в йерархията на монарсите. На свой ред, империята може да бъде монархия, т.е. царство, но не това определя същността и. Много по-важна в случая е т.нар. libido dominandi, т.е. волята и способността да оказва реално влияние върху формирането на световните културно-цивилизационни концепции. Тоест, "царството" е монархическа, докато империята е политическа институция с експанзивна идеология, подчертаваща цивилизаторската и мисия. В империята съществува разделение между доминиращия център и подчинената му провинция (периферия).

В Западна Европа идеята за империята е свързана с римската политико-правна традиция и християнската религия и означава определен морален и правов ред на фона на хаоса от враждуващи крале и князе. Тоест, империята изпълнява функцията да обединява и въвежда ред.

 

"Постимперският комплекс"

 

Тук е мястото да се запитаме, дали историческата т.нар. Жечпосполита (т.е. съществувалата през 1569-1796 дуалистична полско-литовска държава - б.р.), която навремето е сред най-големите държави в Европа, покрива критериите за имперска форма на държавност. И дали сегашните обвинения срещу Русия в "имперски тенденции" не са отзвук от стария полски "постимперски комплекс", намиращ израз в романтичното съжаление или дори гняв заради това, че "московците" са успели, докато поляците са пропилели шансовете си?

Този комплекс може да се изразява и в обидите, и в "мечтите за власт", които - под формата на различни идеи, проекти, визии и концепции от първата половина на ХХ век, са отлично описани в книгата на Адам Данек "Мечтите за власт" (1). Лично аз бих препоръчал на автора да разгледа и съвременните мечти за възстановяване на величието и мощта на някогашната Жечпосполита, особено в контекста на войната в Украйна. Защото напоследък сме свидетели на всевъзможни претенции, базирани на ягелонските, прометеевски, "междуморски" или псевдодържавни митове, прокарвани от редица видни съвременни полски политици и учени, без наличието на каквато и да било исторически обоснована рефлексия. Мнозина полски политици от различни части на спектъра се държат и се изказват така, сякаш никога не са чували за дискредитирането и провала на полските имперски идеи. В същото време разпадането на Жечпосполита в края на ХVІІІ век, която така и не съумява да създаде истинска империя, и досега е символ на позор и историческа травма за поляците.

Производна или по-скоро функция на империите е империализмът. Това е такава практика в рамките на международните отношения, в чиято основа е конкурентната борба за влияние, разпределяне на територии и ресурси, икономическо и идеологическо лидерство. Отново ще подчертая обаче, че това не е изключителна особеност на днешна Русия.

Империалистическите тенденции са характерни, в една или друга степен, за всички държави. Някои от тях обаче ги прикриват под формата на налагането на демокрацията и цивилизаторската си мисия, други - под предлог, че трябва да защитят съотечествениците си, а трети - да възродят историческото си величие и слава. А към това следва да добавим и съвършено новите форми на проява на империализма чрез транснационалните корпорации, които на практика прокарват користните интереси на великите държави. Тоест, сблъскваме се с феномен, който бихме могли да определим като "трансимпериализъм".

Несъмнено, постимпериалистическите държави запазват геополитическите си амбиции до голяма стапене благодарление на своето имперско наследство (грабежи, експлоатация, завоевания). Мотивираната от икономическа полза или политическа доминация експанзия опровдава агресивността на свръхдържавите, включително използването на военни средства. Участието на САЩ и Русия във военните действия през периода след края на студаната война в еднаква степен ги прави обект на негативни оценки както от морална гледна точка, така и от гледна точка на международното право. За съжаление обаче, пропагандистката машина на Запада (основната част от която се контролира от американския капитал) създаде и налага почти идеалния образ на "мирната Америка", противопоставяща се на агресивната Русия.

В полската политическа, а и в научната "оптика", империите и империализмът са носители на определени ценностни конотации - критични и откровено негативни, емоционално оцветени и напълно произволни. Твърди се, че всяка империя е нещо зло, по своята същност, въпреки че дори собствената ни история понякога бива представяна именно като имперска. На този исторически парадокс обръща внимание полският историк Михал Морис-Тваровски в книгата си "Полската империя" (2). В официалната полска историография някогашната Жечпосполита се представя като "невинна империя", макар че такива учени, като френския историк проф. Даниел Бовуа разкриват истинското и лице в книгата си "Украинският триъгълник" (3).

След като страната губи независимостта си, полската политическа мисъл се концентрира предимно върху обективизацията на сурогатната полска държавност през ХІХ век (Варшавското херцогство, съществувало през 1807-1813 и Конгресното кралство, т.е. Полското царство, съществувало в състава на Руската империя през 1815-1915). Двадесети век за кратко дава надежда за възстановяване на централната роля на Полша, но геополитиката на онази епоха не дава шансове за такъв статут на Втората Жечпосполита (1918-1939). След Втората световна война полската държава с ограничен суверенитет е подчинена на хегемонистката политика на СССР. Мечтите за разширяване и пространствено величие биват заменени от една повече или по-малко умело провеждана Realpolitik. Наистина, това дава шанс за възстановяване на страната в новите и териториални граници след разрушенията по време на войната, за получаване на международно признание и дори позволява на Полша да си спечели нелош имидж в света, пример за което е управлението на Едуард Герек (1970-1980) и активизирането на отношенията със Запада през онзи период.

 

Завръщането на "имперското" мислене

 

Излизането от съветската сфера на влияние и изборът на прозападна (евроатлантическа ориентация) даваха надежди, че пред Полша ще се разкрият нови геополитически перспективи. Скоро обаче стана ясно, че предполагаемият геополитически плурализъм на западните общности на практика се олицетворява от "империята ЕС" (ако използваме израза на Ян Зеленка и Томаш Габис), в която Германия играе доминираща роля и която се намира под "чадъра" на НАТО, т.е. на хегемонията на САЩ. Вследстнвие на експанзионистките тенденции по отношеие на постсъветския Изток от страна на евроатлантическите структури, Полша отново се оказа на предната линия на сблъсъка между два различни империализма. Тоест, върна се геополитиката на страха, заплахата от обкръжаване или външна агресия, загуба на територия и чуждестранно (икономическо) проникване. За външния наблюдател е трудно да отличи натрапчивите изявления на политиците на този фон от реалността, още повече че нито една от страните не спира с активните пропагандистки манипулации.

Тезата че Полша, в качеството и на най-активния и всеотдаен защитник на Украйна в региона, се е превърнала в ключовата държава в Източна Европа, просто прикрива факта, че страната ни действа стриктно в руслото на хегемонистичната политика на САЩ. Истината е, че възползвайки се от слабостта на Русия, Америка откри нови пространства за имперската си експанзия в постсъветското пространство. За реализацията на стратегическите си интереси обаче, тя се нуждае от наличието на множество послушни държави. Полша, която все още не се е освободила от сателитния си манталитет, исторически е настроена враждебно към Русия, традиционно се опасява да не бъде предадена или застрашена от големите си съседи (Германия и Русия) и, което не е маловажно, изпитва сериозни опасения за сигурността си, се оказа идеалния изпълнител на указанията, идващи отвъд океана.

Сред най-важните политически цели на сменящите се след падането на комунизма полски правителства беше сдържането на мощта на Русия. Оттук и ажиотажът във връзка с въоръжаването, и активното участите в разпалването на антируски настроения в Европа, и безкритичното самоотъждествяване като жертва на една война, която в крайна сметка "не е наша".

Блокирането на руската експанзия с помощта на западния алианс, от една страна, а от друга - нагърбването с ролята на свързващо звено, което да интегрира източноевропейския регион, означава, че Полша следва стратегия, водеща до постоянна и неизбежна конфронтация. Това обаче подлага страната на изключително голям риск, а статутът и на преден пост и лобист на англосаксонските интереси в Европа превръща територията ни в обект на първи удар в случай на война. Нерядко се създава впечатление, че поради собствената си слабост и некомпетентност, незнание или дори безгрижие, полските управляващи позволяват да бъдат използвани като инструмент, вместо да се стремят страната да действа като самостоятелен субект в играта на големите империи.

Полша следва да възприема своето положение и международната си роля през призмата на собствения си исторически опит, дори ако решим да се върнем към старото си „имперско” минало (тук е мястото да отбележа, че през 1648, т.е.  на прага на формирането на съвременния ред на суверенни държави, Жечпосполита не е "поканена" да стане част от Вестфалската система). Истината е, че Полша не присъства в историческата памет на европейските държави. Това е свързано най-вече с факта, че тя не съществува като независима държава през целия ХІХ век, когато в Европа се формират "царските" и "имперските" йерархии. За нас поляците, това може да е болезнено, но Западна Европа, както и Русия, да не говорим за Америка, не са свикнали с лидерските стремежи на Полша, още по-малко пък с претенциите и да бъде "регионална свръхдържава".

Изброените по-горе доводи очертават необходимостта от ревизия на международната доктрина на Полша. Влияние за това оказва и негативният опит от войната в Украйна. Мощно въоръжаван от Запада и парадиращ наляво и надясно с "героичната си идеология", Киев започва да се отнася към Варшава като към съперник, като това се усеща както в изказванията, така и в действията на висшите украински представители. Трябва наистина да сме слепи за да продължим да следваме безкористната си алтруистична политика спрямо тази страна, която беше погрешна още от самото начало. Наивните илюзии за "голямото" полско-украинско партньорство се нуждаят от много сериозна преоценка.

Новите ръководители на полската държава - без значение, кой ще формира правителството след изборите през октомври, имат историческия шанс да консолидират политическата сцена на основата на последователната дискусия относно различията в интересите и евентуалните заплахи от страна на нашия украински съсед. При това тази дискусия не бива да бъде заглушена от заплахата, свързана с имперска Русия, тъй като това би било вредно и ирационално за нас, самите. Колкото по-бързо се избавим от имперската си обсебеност от Русия и нереалните си претенции за лидерство, толкова по-ефективно ще можем да защитим собствените си екзистенциални интереси.

 

Реализъм вместо мечти

 

Следва да сме наясно, че в момента Полша не притежава какъвто и да било "имперски потенциал". На първо място, тя е пространствено ограничена във възможностите си за експанзия заради геополитиката на по-големите и силни държави. Самата тя не разполага с достатъчно сили и ресурси за провеждане на динамична политика за обединяването на останалите около себе си. В това отношение бурната реторика и политическата воля на управляващите не са достатъчни. Още повече, че полската политическа сцена е доста "анемична", що се отнася до осмислянето на международната роля на страната. И очевидно е лишена от способността да отправи някакво универсално идеологическо послание към останалите.

В същото време, съвременна Полша би могла да използва например, характерният за някогашната Жечпосполита своеобразен „икуменизъм”, обединяващ различни ценности – етноси, конфесии или политически модели. Проблемът обаче е, че заради доминацията на други универсализми, и най-вече на западния (неолиберален) и евразийския (традиционалистки), полската специфика не изглежда привлекателна за никого. А към това следва да добавим дълбокото, исторически обусловено предубеждение против всичко полско в източните погранични райони, което прави източните ни съседи още по-отблъскващи по отношение на Полша. Тоест, изглежда, че в резултат от погрешната си източна (гео)политика, Третата Жечпосполита безвъзвратно е изгубила всички шансове за лидерство.

Каквато и да е съдбата на украинската държава, тя отсега залага на тесните връзки с Германия, ЕС и отвъдатлантическите съюзници - САЩ и Канада. Очевидно е, че Европейският съюз твърдо защитава интересите на западните агрохолдинзи в Украйна, които явно са по-важни за Брюксел от тези на европейските/полските фермери. И то въпреки, че именно Полша, а не Украйна е член на тази интеграционна общност.

Трагичният парадокс на полската (гео)политика е, че дълбоко вкорененото в колективната памет негативно отношение към империите и империализма ограничават регионалните ни стремежи. Полща, най-малкото заради демонстрираната от нея откритост по отношение на украинците, би могла да разшири влиянието си, включително по линия на своята културна привлекателност. Но, демонстрирайки възторжена откритост по отношение на едни, Полша изгражда стени против други. Тоест, вижда се, че нямаме нито желание, нито сили за интеграция около себе си, а вместо това е налице тенденция към разделение и диференциация. А това е в разрез с политиката на ЕС, чиито стремежи – следващи политическите традиции на някогашните империи – му диктуват необходимостта от обединение, разширяване и влияние във все по-обширни пространства.

Ето защо, антиимперските тези на полските политици способстват за ръста на евроскептицизма и дори за „демонтажа” на „имперския” по своята същност ЕС и работят за „антиимперския” Съюз на суверенните европейски държави. В същото време трагичният опит от имперската политика на свръхдържавите (чиито връх е подялбата на Жечпосполита през ХVIII век) би трябвало да накара поляците да се консолидират около европейската общност, в нейния сегашен вид. Възможно е тя (т.е. ЕС) да не успее да предотврати възраждането на „вътрешноевропейския империализъм” (например от страна на Германия), но въпреки това е форма на институционално балансиране между индивидуалните и колективни интереси, даваща възможност за постигане на континентална стабилност.

 

Добросъседските отношения като императив

 

Понятието "добросъседство" има дълга история в политическата реторика, но чак до началото на ХХ век представлява по-скоро морален постулат, отколкото правен принцип. В международните отношения, съседството се обуславя от границите на държавите.

Както е известно, едва в края на ХIХ век географското пространство бива напълно поделено между различните геополитически единици (най-вече империите), което неизбежно ги обрича на "физическо съприкосновение", "взаимно проникване" и ескалиране на колективните емоции, свързани с понятието "защита на границите". Разцветът на съвременните национализми способства за разпространението на политическия принцип, постулиращ съвпадението между национално-етническите и териториалните единици. Именно тези стремежи към "етническа чистота" в рамките на териториалните граници водят до ескалацията на конфликтите, на които е свидетел целия ХХ век. Във всеки случай, през цялата човешка история никога не са липсвали управници, чиято единствена мечта е завоюването на земите на съседите, при това невинаги по "етнически" причини.

Именно на фона на този опит възниква договорно-правният принцип на добросъседството, в чието разпространение активно участват - колкото и да е парадоксално - руските болшевики и американците. Същото се случва впрочем и с принципа за самоопределение на народите. Отхвърляйки "неравноправните договори", Ленин се хвърля да защитава, по чисто конюнктурни причини, т.нар. "добросъседски договори". С тяхна помощ той започва да извежда Съветска Русия от международната изолация (Персия, Афганистан, Турция). На свой ред, лансирайки т.нар. "политика на добросъседство" по отношение на Латинска Америка (Good Neighbour Policy), Франклин Д. Рузвелт заявява при поемането на президентския пост през март 1933, че иска да насочи нацията "по пътя на добросъседството - със съседи, които уважават себе си и затова уважават правата на останалите, които спазват задълженията си и своите договори в света и със своите съседи".

След Втората световна война, в много международни документи започват да се появяват понятия като "добросъседски отношения" или "атмосфера и дух на добросъседство" - в резолюциите и декларациите на държавите и международните организации, в преамбюлите на договорите, в реториката на лидерите, както и в медиите. С течение на времето терминологията на добросъседството окончателно става част от международния дипломатически етикет.

В същото време обаче, всяка прекалена реторика при определянето на междусъседските отношения поражда подозрения, особено ако има декоративен и фасаден характер. Точно такава е сегашната ситуация в полско-украинските отношения, които от началото на войната в Украйна започнаха да се определят като "извънредни". Лансира се визията за някакъв "свещен съюз", който уж се корени в прокламираното още през 1990-те години "стратегическо партньорство" между Варшава и Киев. За съжаление обаче, тя няма почти нищо общо с действителността. Също толкова нереални впрочем са опитите за възкресяване на митовете за "обединяващата" поляци и украинци някогашна Жечпосполита. И на политическо, и на социално равнише, полско-украинските отношения се градят на крехката основа на враждебността към Русия. Те са наситени с крайни емоции и не отчитат реалните и често разминаващи се интереси на двете страни.

Драматичните последици от "зърнената криза" поставиха под въпрос "добросъседските" отношения между Полша и Украйна. Въпреки демонстрираното доскоро "безпримерно приятелство", управляващите в двете страни най-накрая се решиха да разкрият, каква е реалната ситуация. Съветникът на украинския президент Михайло Подоляк най-добре я описва, посочвайки временния характер на приятелството между Варшава и Киев: докато войната продължава ще бъдем приятели, след това обаче ще станем съперници.

За съжаление, тези заявления (а те стават все повече) не стигат до полските избиратели, които би трявбало да поискат и от сегашните управляващите, и от кандидатите да поемат властта в страната ясно да заявят, докъде стигат границите на безкористната ни помощ за Украйна. Защото властите в Киев не крият, че след края на войната възнамеряват да заменят сегашната си роля на "реципиент на Запада" с тази на активен и пълноправен участник в евроатлантическото пространство. Те се стремят да извлекат максимума от симпатиите и доверието, с което се ползват в света в момента, за да реализират откровено егоистичните си национални цели в конкуренцията за експортните пазари (особено тези за селскостопанската продукция), както и за привличане на големите чуждестранни инвеститори.

Освен това, тъй като Полша не им поставя никакви условия, нито пък се опитва да упражнява натиск върху тях, те не възнамеряват да признаят и многобройните исторически грехове и престъпления на украинските националисти против полското население на териториите, прилежащи към източните ни граници. Полската дипломация очевидно не е в състояние, или пък го прави крайно неефективно, да извлече някаква реална полза от щедростта на страната ни спрямо Украйна. На, ако не можем да получим благодарността на Киев днес, няма как да разчитаме да я получим в бъдеще.

Добросъседските отношения на Полша изискват известни корекции и в някои други плоскости. Една държава е силна, когато има "приятелски граници", а не когато се е превърнала в "обсадена крепост". В полската политика (и особено в отношенията с Беларус) обаче, виждаме, как абсурдното изграждане на стени, слага кръст на всичките ни постижения в сферата на трансграничното сътрудничество. Какво се случи например с "еврорегионите", за които толкова се говореше през първото десетилетие на Третата Жечпосполита (т.е. през 1990-те години - б.р.). Пълното прекъсване на трансграничното движение с Калиниградска (Крулевецка) област означава циничен и вредящ на собствените ни интереси отказ от всички предимства на "прозрачните граници". Освен това, отварянето между съседите позволява да бъдат разбрани разнообразните мнения и дискурси на страните, да се създаде атмосфера на взаимно уважение и мирно съвместно съществуване. В момента всички досегашни усилия в тази посока биват пратени по дяволите.

След като по време на последната избирателна кампания управляващата партия толкова упорито акцентираше върху предимствата на силната армия, която да ни защити от враговете от изток, може би си струва да попитаме лидерите и, защо с лека ръка се отказахме от дипломацията, умението да общуваме и изграждането на трансгранични връзки, които - както показва опитът на западноевропейските държави, са важна предпоставка за преодоляване на страховете и гарантиране сигурността на страната. Когато правителствата и народите поддържат приятелски отношения, няма нужда да бъдат харчени милиарди за военни нужди.

Нито една държава от Централна и Източна Европа не демонстрира толкова яростна омраза към Русия, като Полша. В полския случай, упоритата превързаност към украинската кауза започва да придобива характеристики на губеща позиция. Защото готовността на Полща да жертва своите ресурси и национални интереси се оказва в противоречие с духа на добросъседство, в чиято основа е взаимното уважение на ценностите и интересите на другата страна. Украинските власти очевидно нарушават тази взаимност, но управляващите във Варшава правят всичко за да не го забележат.

Истината е, че през последните години Полша счупи всички рекорди по влошаване стандартите на съвместното съществуване с всичките си съседи. Тя провокира изкуствени спорове с Германия, опитва се да търси исторически реванш и обвинява германските политици в "антиполски заговор". А най-лошото е, че мнозина обикновени поляци споделят тези примитивни антигермански настроения, поддавайки се на внушенията на медиите.

Очевидно е, че историята не може да се промени. Разбира се, можем да се опитаме да я пренапишем, да я изхвърлим от националната памет или просто да я отречем. Далеч по-добре би било обаче, жаждата за мъст към съседите заради случилото се в миналото да бъде заменена (с помощта на образованието и педагогиката) с хуманния подход на опрощаването. Неслучайно в западната литература, лозунгът "забрави или прости" се използва именно в контекста за полско-германското помирение.

Тук е мястото да спомена и за плачевната ситуация със съхраняването на ценностите, паметниците и обектите, свързани с историческото и културно наследство на съседните народи. Както и с последователното изпълнение на споразуменията за откриването и връщането на отнети културни ценности, включително архивни материали. В тази връзка изглежда парадоксално, че именно обявената от Варшава за "враждебна държава" Беларус, полага най-големи грижи за полските културни паметници на своя територия.

В същото време, на фона на войната в Украйна, Полша поддържа най-тесни отношения с Литва, която е и най-проатлантическата сред малките прибалтийски републики. Неслучайно нашите две държави бяха наречени на Запад "рицарите на новата студена война". При това обаче, Варшава тотално загърби проблемите, свързани със защитата на правата на полското национално малцинство (двуезичните топографски названия или изписването на фамилиите). Литовските власти продължава да не изпълняват изискванията на договора от 1994 и нарушават редица изисквания на международните конвенции (на Съвета на Европа и ЕС).

Полската нация е застрашена да се окаже отчуждена от всичките си съседи. В това отношение резултатите от последните парламентарни избори дават възможност за промяна на отношението на новото правителство към съседните държави от враждебно на приятелско. Новите управлянващи следва да подложат на сериозна преоценка сегашната полска политика на добросъседство, на което на бива да пречат погрешните оценки, историческите идиосинкразии или провинциалното затваряне на страната в анахроничната и крепост.

 

Бележки:

 

  1. Аdam Danek, Sny o potędze: Koncepcje i wątki imperialne w polskiej myśli politycznej pierwszej połowy XX wieku, Akademia Ignatianum, Warszava, 2021
  2. Michael Morys-Twarowski, Polskie Imperium,Znak, Krakow, 2016
  3. Daniel Beauvois Trójkąt ukraiński. Szlachta, carat i lud na Wołyniu, Podolu i Kijowszczyźnie 1793–1914, Lublin, 2005

 

* Авторът е професор в Института за международна политика на Варшавския университет, анализатор на Myśl Polska

Поръчай онлайн бр.1 2024