22
Сря, Май
24 Нови статии

Геополитическите турбуленции и опасността от световен въоръжен конфликт

брой 4 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Светът, с който бяхме свикнали през последните 80 години изживява последните си месеци. Макар и силно подкопан след падането на Берлинската стена, той оцеляваше през последните три десетилетия благодарения на илюзиите, че сме си направили изводите от двете световни войни през миналия век.

Уви, изглежда ще се окажат верни думите на Хегел - историята на народите учи, че те нищо не научават от своята история. Затова и се налага да я повтарят – независимо дали като трагедия или като фарс.

По всяка вероятност един от големите губещи от пренареждането на геополитическите тектонични плочи през следващото десетилетие ще е Европа. Хипнотизирана от Руско-Украинския въоръжен конфликт и омайвана от самозаблудата, че все още е глобален цивилизационен фактор, тя бавно, но неизбежно се плъзга към историческото неопределено време, отредено за всички някога велики, но отминали цивилизации. В своето изследване „Странната смърт на Европа“ Дъглас Мъри отбелязва, че „европейската цивилизация такава, каквато я познаваме, е в процес на самоубийство“, защото „онези, които са на власт, изглеждат убедени, че няма значение дали хората и културата на Европа ще бъдат загубени за света“[1] и защото са намислили, както в стихотворението „Решение“ (1953) на Бертолд Брехт, постепенно да разпуснат народа си и да изберат друг. Дори когато в редките моменти на политически проблясък някои европейски лидери като френския президент Еманюел Макрон издигат знамето на „стратегическата автономия от САЩ“[2], то изглежда овехтяло и немощно. А изглежда и беззъбо на фона на ускореното деистдустриализиране на Стария континент и на все по-тежката енергийна и отбранителна зависимост от големия задокеански съюзник.

За съжаление, никой не може да предскаже, колко дълго Европа ще сънува миналото си величие, тъй като много от условията за относително мирен преход към нов световен ред, ако това е възможно и в който тя вече няма да е свири първа цигулка, не зависят от нея.

 

Заплашителната сянка на недоверието между световните суперсили[1].

 

Макар и не идеални, редът и механизмите за преодоляване на конфликтите между европейските държави, установени след Втората световна война, останаха жизнеспособни почти осем десетилетия. Толкова, колкото трае един човешки живот. Трудно е да се повярва, че при ескалиращата конфронтация между световните геополитически центрове Ялтенско-Потсдамската договореност за световното устройство ще просъществува в следващото десетилетие. А и твърде много са белезите на скорошния му край.  Един от тях е напимер задействаната процедура от Руската Дума по предложение на президента Владимир Путин за денонсиране на Договора за ограничаване количеството на обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ). Под този договор,  подписан в Париж на 19 ноември 1990, в последните месеци на Студената война, слагат подписите си 22 държави разделени в две групи (НАТО и Организацията на Варшавския договор), но на 17 юли 1992, когато той влиза в сила, страните по него са вече 30. Причината за това роене са дезинтеграционните процеси, довели до разпадането на Чехословакия и Съветския съюз. За съжаление, на надеждите за демилитаризиране на Стария континент и понижаване градуса на военното противопоставяне в следващите години не е съдено да се реализират докрай.

Първоначално договорът регламентира равен брой конвенционални въоръжения и военна техника за всеки от двата военни блока. В зоната на приложението на договора (от Атлантическия океан до Уралските планини, река Урал и Каспийско море, включително островните територии) общият им брой не трябва да надвишава: 40 000 танка, 60 000 бронирани бойни машини, 40 000 артилерийски системи с калибър 100 и повече мм, 13 600 бойни самолета и 4 000 ударни хеликоптери. Постигнато е и съгласие нито една държава в Европа да не може да притежава повече от една трета от общите конвенционални въоръжения на Стария континент. Ключовият момент от договора е приемането на безпрецедентни верификационни механизми, включващи обмен на информация между страните членки по договора и взаимни инспекции. Основно постижение на ДОВСЕ е мащабното намаляване на конвенционалните въоръжения в региона между Атлантическия океан и Урал.

Въпреки огромния успех, който договорът постига в областта на разоръжаването, приложението му е съпътствано и от редица трудности, а Руската Федерация настоява за осъвременяване му в резултат на политическите трансформации през 90-те години на ХХ век. Така, през ноември 1999, в Истанбул 30-те държави по договора подписват споразумение за адаптирането му (АДОВСЕ), в което са премахнати блоковите ограничения и са въведени такива на национален принцип.

След Втората Чеченска война (1999-2000) страните от НАТО обвързват  ратификация на АДОВСЕ с пълното изтегляне на Русия от Молдова и Грузия. Москва отказва да го направи, което е и аргументът за НАТО-вските държави да спрат процедурата по ратификацията на АДОВСЕ. Според Руската Федерация обаче, причината е в увеличаването на групата държави членки на НАТО с такива, които първоначално са били част от Варшавския договор (като България Румъния, Унгария, Полша, Чехия и Словакия), други са били част от СССР (като Литва, Латвия и Естония), а трети са имали извънблоков статут (като Албания, Словения и Хърватия). От шестте държави тогавашни членки на Варшавския договор (България, Унгария, Полша, Румъния, СССР и Чехословакия), подписали ДОВСЕ, пет влизат в НАТО в първите години на ХХI век. Правоприемникът на СССР - Русия, остава в крайна сметка единствената от неНАТОвската страна по договора. Тук не се включват Беларус, Украйна и Казахстан, които към онзи момент не притежават международна правосубектност. Паритетът на конвенционалните въоръжения, заложен в договора и в неговия адаптиран вариант, така и не е постигнат Според Москва, след геополитическите турбуленции в края на миналия и началото на настоящия век предвидените съотношения се превръщат в неравноправни клаузи и това е основанието през юли 2007 Русия да установи мораториум върху изпълнението на задълженията си по ДОВСЕ под претекст, че са настъпили „извънредни обстоятелства”, засягащи сигурността на Руската Федерация и изискващи „незабавни мерки”. Така процедурата за окончателно денонсиране на Договора, стартирана на 10 май 2023, е с по-скоро символично значение, тъй като още през ноември 2007 руският законодателният орган е приел закон за преустановяване на действието на договора по отношения на Руската Федерация.[2]

През февруари 2023 Руската Дума и Съветът на Федерацията гласуват  единодушно и предложението на руският президент Владимир Путин за прекратяване на участието и в т. нар договор Нов СТАРТ. На този етап тя все още не обявява, че излиза от него. Русия няма да е първата, която ще използва ядрено оръжие, но Министерството на отбраната и "Росатом" трябва да бъдат в готовност за нови изпитания на ядрени оръжия, ако САЩ ги предприемат първи, заявява президентът Владимир Путин в своето послание към  Федералното събрание на Руската Федерация на 21 февруари 2023.

Договорът Нов СТАРТ е последният голям договор за контрол на оръжията между Москва и Вашингтон, който предвижда съкращаване на стратегическите настъпателни въоръжения. Подписан е на 8 април 2010 между Русия и САЩ с 10-годишен срок и възможност за едно удължение с още 5 години, както и с клауза за оттегляне. Според условията на документа, всяка от страните е задължена да намали ядрените си арсенали така, че след седем години общият брой на стратегическите ѝ оръжия да не надвишава 700 междуконтинентални балистични ракети, балистични ракети на подводници и тежки бомбардировачи, както и 1550 бойни глави и 800 разгърнати и неразгърнати пускови установки. Въпреки че американският президент Джо Байдън удължи срока на договора, както беше предвидено до 2026, дълбокото недоверие и подозрение между двете световни ядрени свръхсили става все по-силен фактор в техните отношения и действия. Да не забравяме, че през август 2019 предишният президент на САЩ, Доналд Тръмп, оттегли страната си и от Договора за ликвидиране на ядрените сили със среден обсег (INF), подписан през 1987 от американския президент Роналд Рейгън и съветския лидер Михаил Горбачов, както и от Договора за открито небе. Към момента не е пресилено да се твърди, че на практика цялата инфраструктура за контрол на въоръженията е в последните етапи на демонтажа си.

Всъщност, ерозията на доверието между двете ядрени свръхсили е поредица от действия и от двете страни, които имат сериозни последствия не само за отношенията им, но и за нарастващата заплаха от ядрен апокалипсис. Някои закъснели признания на бившите политически лидери на ЕС още повече сгъстяват облаците над взаимното подозрение и нежелание да са води диалог. Така, на 7 декември 2022, в интервю за вестник Die Zeit, бившият дългогодишен канцлер на Германия Ангела Меркел признава, че и двете споразумения от Минск (от 2014 и 2015) са били с цел да дадат време на Украйна да попълни армията си с обучени войници и техника за насилствено връщане на Донбас под властта на Киев. За това, че т. нар. „гаранти“ за мира в Украйна са имали други намерения, нямащи нищо общо с известния от римското право принцип Pacta sunt servanda [3], потвърждава и експрезидентът на Франция Франсоа Оланд в интервюто си за The Kyiv Independent от 28 декември 2022. Всичко това се наслагва над един по-стар „ангажимент – уловка“, за който говори професорът по икономика от Колумбийския университет и пряк участник в събитията от 90-те години на миналия век, Джефри Сакс. По думите му, през 1989 и 1990, САЩ и Германия нееднократно и прав текст са обещавали на Михаил Горбачов, че НАТО няма да се придвижи и на дюйм на изток към СССР, ако бъде разпуснат Варшавският договор. Документите, около двайсетина на брой, доказващи това, се съхраняват в архива на университета „Джордж Вашингтон“. Но САЩ още от 1992 са имали планове за разширение на НАТО на изток, в които е присъствала и Украйна.[3]

Недоверието в международните отношения, особено ако са налице  исторически и цивилизационни прецеденти, които да го подхранват, е изключително лош признак за бъдещето. „Когато има криза в доверието - пише Киерон О`Хара - въпросът е, колко време ще ни отнеме да го възстановим“.[4] А с оглед на настоящото дрънкане на все по-интелигентни и мощни оръжия отговорът може и да не бъде получен или да е под формата на гора от ядрени гъби с фатален за живота на Земята ефект.

 

Придобива ли контури новият полицентричен свят?

 

Пред какво е изправен днес светът - пред нова Студена война и последващо пренареждане на геополитическите тектонични плочи или пред самоубийствен термоядрен конфликт? За да се ориентираме в тази дилема е логично да разгърнем геополитическата карта и да я разгледаме по-детайлно. Няколко са ключовите фактори, на които трябва да обърнем специално внимание. Първият е ускоряването на конверегентните процеси между двете евразийски суперсили – Русия и Китай. Въпреки някои терминологични претенции, Евразия не може да се ограничи с Евразийския икономически съюз (Русия, Армения, Беларус, Казахстан и Киргизия). Тя е икономическо и политическо цяло, чиито природни и човешки ресурси са огромни, а това прави тази територия незобиколим фактор в бъдещите глобални трансформации. Збигнев Бжежински, независимо от високомерното си пренебрежение към американската периферия, отбелязва: „Всички политически и/или икономически конкуренти на американската превъзходство са от Евразия. Като цяло, евразийската мощ превъзхожда тази на Америка. За късмет на Съединените щати, Евразия е прекалено голяма за да бъде политически единна“.[5] Но при новите реалности Евразия може да се окаже по-единна в своите антиамерикански инициативи, отколкото именитият политолог си е представял преди три десетилетия.

Руската военна машина и неизчерпаемите ресурси на най-голямата по площ държава на планетата, в тандем с „фабриката на света“ и технологичното ускорение на китайската военна компонента, превръща евентуалния военен съюз между Русия и Китай в равностоен, а в обозримото бъдеще и превъзхождащ НАТО-вския военен капацитет противник. Затова една от първостепенните задачи пред западната дипломация днес е да не допусне задълбочаването на руско-китайското сътрудничество. Това обаче изглежда задача с повишена трудност и съмнителен успех. Неслучайно първата задгранична визита на китайския президент Си Цзинпин след преизбирането му за трети мандат от Общокитайското събрание на народните представители през март 2023 беше в Москва. Макар военните бюджети на двете държави за миналата година да са далеч след този на САЩ (877 млрд. долара на САЩ срещу 292 млрд. долара за Китай и 86,4 млрд. долара за Русия) в съчетание с останалите фактори, които съставляват военния капацитет на един съюз, може да се направи извода, че Китай и Русия са действителните и основни заплахи за детронирането на глобалния хегемон – САЩ.  В англоезичните медии вече се говори за нова студена война, но това е по-скоро журналистическо клише, отколкото подплатено с реални аргументи заключение. Което не означава, че такова развитие на събитията е немислимо в близкото бъдеще. Това донякъде обяснява и факта, че в новата военно-отбранителна доктрина на САЩ  Китай е посочен като основния стратегически противник, а конфронтацията с него се разглежда като много вероятна.

Пак в „Голямата шахматна дъска“ Бжежински идентифицира една от най-сериозните екзистенциални заплахи за САЩ – евентуалният военен съюз между Русия, Китай и Иран. От перспективата на тогавашните реалности това е изглеждало малко вероятно, освен ако, пак по думите на Бжежински, САЩ не направят поредица от грешки - например да водят  враждебна политика към трите държави едновременно. Но точно това се случва в момента. В качеството си на президент на САЩ Доналд Тръмп ожесточи търговската война с Китай, а неговият приемник продължава системно да изостря отношенията между двете държави, особено по Тайванския въпрос. САЩ отдавна водят и санкционна война срещу Иран като с това го тласкат към оттегляне от Договора за неразпространение на ядреното оръжие и към възобновяване на ядрената му програма. Най-сериозно обаче е противопоставянето между Белия дом и Кремъл, което особено се ожесточи в последната година и половина. Последствията от всичко това са многопосочни и доста тревожна за т. нар. Свободен свят. Задълбочаващото се сътрудничество във военната сфера между Москва и Техеран с основание буди тревога сред държавите от евроатлантическия кръг. Независимо от западните санкции и заплахи, Иран предоставя бойни дронове на Русия, а в град Елабуга (Татарстан) усилено се строи завод, в който  ще бъдат произвеждани такива бойни машини по ирански лиценз. През март 2021 Китай и Иран подписаха 25-годишно всеобхватно споразумение за сътрудничество. А отново през март, но 2023, в Оманския залив военноморските сили на трите държави вече провеждат съвместни учения в рамките на „Морския пояс за сигурност“. Може би това ще е един от новите геополитически центрове в Евразия, който по територия, население, а и по военно-икономически потенциал ще е все по-голямо предизвикателство за Европа и САЩ.

Вторият геополитически център вероятно ще се формира между страните от Глобалния Юг, т.е. тези от Латинска Америка, Африка, Азия и Океания. Някои от тях вече са в групата БРИКС, която погрешно се възприема само като хлабав икономически съюз, опитващ се да оспори североамериканското и европейското икономическо лидерство. Тези държави трайно сближават своите визии за многоцентричния световен ред, в който няма да е възможно отделна страна или един военно-политически съюз да налага своя дневен ред на останалите. Новият елемент тук е засилването на антизападните позиции и поведение на такива фактори като Бразилия, която в момента е един от претендентите за глобална свръхдържава. Бразилия например има изключително силно влияние сред много страни от Южна Америка и Африка, а за миналата година е на 11-то място по размерите на икономиката си, непосредствено след Русия и изпреварвайки Южна Корея. По оценка на Световната банка, Бразилия е едната от двете самодостатъчни държави, които притежават всички необходими ресурси за собственото си оцеляване. Тя, както и Русия, има най-големите запаси на питейна вода, а именно това ще е един от основните стратегически ресурси през следващите десетилетия. Но по-значимото е, че Бразилия изгражда трайни икономически отношения и с отколешни държави - неприятели на Запада, като Иран.

На фона на нарастващата враждебност на САЩ и Западна Европа към всички, които отказват да прегърнат евроатлантическите ценности, каквито и да са те, за да бъдат припознати като икономически партньори, привлекателността на БРИКС ще нараства. Намерения за присъединяване вече официално са изявили Аржентина, Иран, Индонезия, Турция, Саудитска Арабия, Египет и др. Евентуалното разширяване на БРИКС, което е доста вероятно, ще задълбочи допълнително икономическия разлом и ще катализира процесите на военно-политическо противопоставяне.

Няма как да отминем и други кандидати за ролята на геополитически центрове с по-ограничен периметър на влияние. Саудитска Арабия в която силният човек ще се казва Мохамед бин Салман, вече няма да е послушният и изпълнителен съюзник в близкоизтичната игра на шах, в която Вашингтон е свикнал да побеждава. Той вече показва характер, отхвърляйки настояванията на американския президент Байдън да увеличи добива на петрол през октомври 2022, неглижира телефонните позвънявания от Белия дом и провежда собствена, несъгласувана с Вашингтон политика в региона. Рияд все повече се опитва да се позиционира като център на сунитската арабска общност в противовес на шиитски Иран.

Очаква се през третия мандат на Реджеб Таийп Ердоган Турция също да активизира действията за постигане на отколешната си цел - да се превърне в регионален лидер, но и да утвърди и статуса си на глобален фактор. Нейната равноотдалечена позиция от Украйна и Русия във въоръжения конфликт между тях, посредничеството в зърнената сделка, както и опитите ѝ да играе ролята на арбитър, който не желае да заема страна, въпреки заплахите от НАТО-вските и партньори, показва геополитически характер. Тя също има амбиции да бъде консолидиращ център за мюсюлманската общност от Балканите и Близкия Изток.

Всичко това създава съвършено нова геополитическа обстановка, която основната структура ще е многоцентричността – икономическа, политическа, военна и дипломатическа. Но дали преходът към нея ще е плавен и безболезнен или пълен с нестабилност и войни зависи в много висока степен от поведението на политическите лидери на Запада. Със сигурност това, което не е по силите им, е да върнат назад времето на безоблачното си господство над останалия свят.[6]

 

Ще има ли и валутна война?

 

Третата значима тенденция е за прекрояване на световната валутна система. Все по-осезаемо е намерението за ограничаване на разплащанията или дори бягство от долара като резервна световна валута в световната търговия.  Любопитен щрих в тази посока е, че и традиционни съюзници на Вашингтон, като Пакистан, вече осъществяват сделките за внос на руски петрол не в долари, а в юани.  Разбира се, това не достатъчно за да накара САЩ да се разтревожат истински за съдбата на валутата си, поне в близките години. Но е тенденция, която е симптоматична.

Използването на долара като световна валута е силен коз за въздействие върху дръзналите да водят несъгласувана с Вашингтон национална политика. Примерите за твърдо прилагане на наказанието „замразяване на валутните резерви“ - първоначално към Венецуела, а по-късно и към Русия, води до засилване на опасенията сред много държави, че подобни санкции ще бъдат наложени и на тях, ако си позволят да водят по-независима политика. На срещата на върха на държавите от БРИКС през юни миналата година, по инициатива на Русия, стартира процедура за проучване на възможностите да бъде създадена алтернатива на долара. За най-удачен кандидат се спряга китайският юан. В търговските си отношения Русия и Китай увеличават дела на националните си валути без да ги конвертират в долари. Разбира се това не е преход, който може да бъде извършен за месеци, а вероятно и за броени години.

Процесът на бягство от долара, макар и бавен, се отчита и от световните финансови институции. В началото на май 2023 управляващият директор на МВФ Кристалина Георгиева отбелязва, че щатският долар постепенно губи статута си на основна световна резервна валута. В момента делът на деноминираните в щатската валута световни резерви е около 60 %, а в световната търговия е около 40% . На второ място е единната европейска валута – съответно, 21% и 16%.  На този фон китайският юан е с доста скромни позиции, наред в японската йена и британският паунд. По-важното е, че тази тенденция се възприема от нарастващ брой държави като реалистична възможност за освобождаване от диктата на Вашингтон.

Съществува още един момент, които макар и косвено, е индикатор за това какво предстои – темповете на нарастване на златните резерви сред световните сили и тенденцията към покупка или продажба на жълтия метал от централните банки и правителствата. След избухването на Руско-Украинския въоръжен конфликт, по данни на Световният съвет по златото, централните банки на много държави започват да купуват злато с темпове, необичайни за периода след 1967 – времето на нефтените кризи и края на Бретънуудската валутна система.  През 2022 най-големите купувачи на злато са Русия и Китай, но като процент на нарастване на златните резерви на първо място е Турция. Тя е закупила над 31 тона злато, което е увеличение на златните ѝ резерви с 29%.[7]   Усиленото закупуване на злато е характерно за периодите, когато държавите със значителна международна тежест очакват сериозни икономически сътресения или война. Логично е предположението, че най-значителните златно-валутни резерви ще са притежание на по-големите и икономически мощни държави. И действително е така. По официални данни, САЩ притежават най-големия златен запас – над 8 000 тона. След тях се нареждат Германия, Италия, Франция, Русия, Китай, Швейцария и т. н. Но темповете на придобиване на злато са по-знаковия индикатор – той сочи, кои държави очакват да бъдат въвлечени или да станат участници в остри конфликти – търговски, икономически или военни.

За да се отговори на поставения в началото на този анализ въпрос е необходимо да се отчетат и много други фактори. Може с категоричност да се твърди, че глобалната геополитическата система с един доминиращ властелин все по-определено остава в миналото. Преходът към нов полицентричен световен ред, в който ще се има няколко глобални държави или групи държави ще означава сътресения и каскада от опасни процеси, които във всеки момент е възможно да преминат в световен военен конфликт. Демонтирането на световната архитектура за сигурност, за която стана дума в началото, е тревожен симптом, който накланя везните към световна война. Неизвестностите тук са две – кога точно ще се случи това и ще прерасне ли той в термоядрено самоунищожение?

И двете не предполагат оптимистични отговори. Поне като отчитаме интелектуалния капацитет, политическия опит и закърнялото чувство за отговорност на днешния управляващ глобален елит.

 

Бележки:

[1] На 8 юни, в речта си пред възпитаниците на Националния университет по отбрана на САЩ, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете (CNS) на въоръжените сили на САЩ ген. Марк Мили говори за съществуването на поне три суперсили на съвременната политическа карта на света - САЩ, Китай и Русия.  „Сега става все по-очевидно, че наистина се намираме в многополюсна международна среда, в която има поне три суперсили – САЩ, Китай и Русия“. Според него, през „следващите няколко десетилетия“ светът ще се изправи пред „много сериозни предизвикателства и кризи“. Две суперсили са участвали в конфронтацията по време на Студената война, продължава той, но след разпадането на СССР Съединените щати остават единствената суперсила в света в продължение на 10-15 години. Сега, при наличието на три [суперсили] установяването на баланс между тях става много по-трудно. Мили смята и, че ситуацията ще се усложнява допълнително от това, че и други държави започват да играят все по-важна роля в своите региони и впоследствие тези държави могат да претендират за статут на суперсили.

[2] Окончателното оттегляне на Руската Федерация от Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) ще стане в 00:00 часа на 7 ноември, се казва в изявление на руското Външно министерство, публикувано на сайта на МВнР на РФ на 9 юни 2023. Тогава изтича 150-дневният срок от влизането в сила на Федерален закон № 179-ФЗ от 29 май 2023 „За денонсирането от страна на Руската Федерация на Договора за обикновените въоръжени сили в Европа“.

[3] В превод от латински Pacta sunt servanda означава, че договорите трябва да се спазват. Този принцип лежи в основата на международното право и се извежда от друг не по-малко ключов принцип – този добросъвестността. Принципът на добросъвестността обяснява например, защо страната по даден договор не може да се позовава на разпоредбите на националното си законодателство, за да оправдае неспазването на договора. Единственото ограничение на принципа pacta sunt servanda са императивните норми на общото международно право, известни като jus cogens. Те са норми на общото международно право, което изцяло се приема и признава от международната общност от държава като норма, отклонението от която е недопустимо (чл. 53 от Виенската конвенция за правото на международните договори, 1969). Тяхното нарушаване при сключване на конкретен международен договор води до неговата нищожност.

 

Литература:

 

[1] Мъри, Дъглас,2023,  Странната смърт на Европа, София, изд. Изток.Запад, с.8.

[2]  Macron, Emmanuel Еntretien: Les Echos, Politico, 9 avr. 2023.

[3] Sachs, Jeffrey, Оn the Path to Peace in Ukraine, https://youtu.be/k_uyfb6OyZ8 , посетен на 13.05. 2023.

[4] О`Хара, Киерон, Доверието, 2004, София, изд. Кръгозор, с. 256. 

[5] Бжежински, Збигнев, 1997, Голямата шахматна дъска, София, изд. Обсидиан, с.40.

[6] Nair, Chandran, 2023, The West Must Prepare for a Long Overdue Reckoning, in The National Unterest, June 8, 2023, https://nationalinterest.org/feature/west-must-prepare-long-overdue-reckoning-206538 , посетен на 13 юни 2023.

[7] World Gold Council,  Gold Demand Trends Full Year 2022, https://www.gold.org/goldhub/research/gold-demand-trends/gold-demand-trends-full-year-2022, посетен на 13 юни 2023.

 

*Институт по философия и социология на БАН

Поръчай онлайн бр.3 2024