Забравеният опит на „Пан-Европа”

На този фон в ЕС (включително, и най-вече, в Германия) нарастват призивите за създаване на собствени боеспособни въоръжени сили и военна индустрия. И макар че някои обясняват това с „американския натиск върху европейците”, по-интересен изглежда въпросът, дали въобще сме наясно за отношението на „европейския проект” към Русия.

Повечето руски учени са склонни да определят като начало на европейската интеграция създаването на Европейското обединение за въглища и стомана (EОВС) през 1951. Американистите, напротив, виждат това начало в „плана Маршал” от 1947, сред чиито условия е създаването на „Европейско икономическо пространство”. При това обаче, често се забравя фактът, че още преди тези събития вече са били предприемани опити за реализацията на различни проекти за „Пан-Европа”, като сред тях е и проектът на Третия Райх. Този вариант за обединяване на Европа, тихомълком беше премахнат от историята на европейската интеграция заради съществуващите идеологически табута. Струва ми се обаче, че позабравеният опит на „Пан-Европа” от първата половина на миналия век ще ни позволи да разберем по-добре много аспекти на европейската интеграция и отношението и към Русия.

Германия vs Европа

Всъщност, възможността за съществуването на "обединена Европа" винаги и до голяма степен е зависела от самовъзприемането на германското общество. Ако то вижда Германия като европейска държава, наред с всички останали, "единна Европа" се превръща в реалност, без значение, каква е позицията на Русия. Но, ако немското общество разглежда Германия като специфична култура (цивилизация), "Европа" неизбежно се оказва разделена на Западна и Централна, като две самостоятелни системи. Ето защо, всеки вариант на "европейския проект" винаги е свързан именно с разрешаването на "германския въпрос".

В Германия, "европейската идея" се заражда в хода на дискусиите през ХІХ век, като първоначално се оформят две направления. Либерално, което разглежда бъдеща Германия като национално-либерална държава, изградена по модела на Франция, и консервативно, разглеждащо "Германския свят" като специфична цивилизация, съчетаваща характерни черти на Запада и Изтока и противопоставяща се на либералната Западна Европа. Първото направление се формира на основата на Рейнско-Баварската платформа, където бива привнесено от Наполеон, а след това зад него застава баварската династия Вителсбах. Второто пък се подкрепя от австрийския императорски дом, трансформирайки се в концепцията за "Средна Европа" (Mitteleuropa), като политическо пространство на германските държави, Австрия и Апенинския полуостров, обединено под скиптъра на Хабсбургите.

При пресичането на тези две направления за бъдещото развитие на Германия се заражда и "руският" и "славянският" въпрос. Основната причина за разногласията е бъдещата съдба на Австрийската империя, обединяваща територии с германско, унгарско и славянско население. Създаденият от Хабсбургите панславизъм, разчита, че западните славяни, заимствали европейските ценности от Виена, ще ги предадат на южните и източни славяни. През 1848 обаче, панславизмът излиза изпод контрола на Хабсбургите, превръщайки се във враждебно към тях течение, покровителствано от Русия. Именно затова в австрийската култура започва да преобладава тематиката за славянско-германския конфликт.

По онова време германските мислители възприемат Русия като близка, полугерманска, държава, управлявана от германизираната династия Романови (а, на практика, от династията Холщайн-Готорп, която е родствена на Олденбургската), чиято аристокрация и чиновничеството включват много "остзейски" немци (1). При това положение, според германските либерали, руските немци също следва да се разглеждат като част от бъдещата Германия, както и всички останали немски провинции. Съвсем не е случайно, че мнозина германски националисти от онова време изпитват интерес към руските славянофили, тяхната враждебност към "революцията на Петър І" и идеята им за връщане на столицата на империята в Москва. Те разглеждат Русия като също толкова изкуствена държава, каквато според тях е Австрия. С обединяването на Гермаия, Русия автоматично би се лишила от резултатите от "революцията на Петър І", т.е. от "германската дъга", простираща се от Санкт Петербург и Прибалтика до Северното Черноморие и Поволжието.

Създадената през 1871 пруско-германска империя на Хохенцолерните, заимства австрийския проект за Mitteleuropa. Само че опитите на пруската аристокрация да конструира специфична "Германска цивилизация", различаваща се от останалата Европа, се оказват неуспешни. След 1867 германската история сякаш "преминава" към Австро-Унгария, превръщайки се в история на друга държава. Берлинският императорски двор подкрепя създаването на нова концепция за германската история, обединила в едно музикално-мистичните драми на Рихард Вагнар, готските държави от ІІІ-ІV век, древните гърци и арийците от Древен Индустан. Това обаче се оказва напълно изкуствена конструкция, противоположна на националните конструции и символи на Великобритания, Франция или Русия (в тази връзка е достатъчно да отбележа, че тази култура не е органично присъща на нито една германска провинция, а е съчинена от немските интелектуалци).

В резултат възниква парадоксална ситуация. В Западна Европа започват да възприемат Германския империя като своеобразна "войнствена Русия". В самата Русия пък раглеждат Германия, като "не съвсем Европа" или "неправилна Европа". Тоест, в навечерието на Първата световна война Германия се възприема като нещо принципно различно от другите европейски държави, макар че идеологията на това различие не е органично присъща на Германия.

Европеизацията на Германия

В хода на Първата световна война пред германските интелектуалци възниква въпросът за превръщането на Германия в европейски лидер. Липсват документални свидетелства за това, как кайзер Вилхелм ІІ е виждал бъдещето на Европа, нито, какъв мирен договор би искал да наложи Берлин след края на войната. Многобройните частни меморандуми обаче, предвиждат анексирането на редица територии в Западна и Източна Европа.

Разбира се, това са били просто щрихи. Още Фридрих Науман обаче, посочва, че Франция следва да приеме лидерството на Германия, Паул Рорбах разсъждава за откъсването на Полша, Прибалтика и Украйна от Русия, а през 1917, в своя труд "Залезът на Европа", Освалд Шпенглер на практика поставя знак за равенство между западната и германската култура. Една такава Германска империя, поддържаща партньорски отношения с Австро-Унгария и отслабената Франция, би претендирала за ролята на хегемон в континентална Европа. Още повече, ако от последната бъдат откъснати двете полуевропейски империи - Великобритания (която следва да бъде "затворена" на Британските острови) и Русия (която да бъде изтласкана на изток от линията Днепър - Западна Двина). Това се усеща от руския философ Николай Бердяев, който отбелязва, че по същество идеята за Германия е идея за Централна Европа.За превръщането на Германия в основа на "Европейската империя" обаче, е необходима мащабната и европеизация или, с други думи, възприемането от нейна страна на нормите и стандартите на Западна Европа. Тази задача е постигната до голяма степен в резултат от Ноемврийската революция през 1918, която превръща Германия в съвременна държава от западноевропейски тип, т.е. република с федерално устройство, основаваща се на принципа за "народния суверенитет". Както е известно, Германската империя на Хохенцолерните не представлява единна Германия, а е конфедерация от държави, част от които дори продължават да бъдат субекти на международното право.

Друг резултат от революцията от 1918 е отстраняването на пруската аристокрация от властта. Разбира се, не става дума за официалното премахване на пруските благородници, а по-скоро за насочването им почти изключително към почетната ниша на потомствени професионални военни. За тяхна сметка, в ръководството на Германия масово навлизат представители на западните и южни немски провинции. Последните, по ред географски и културни причини, се чувстват близки до Западна Европа, за разлика от аристократите от Източна Прусия. Идеите за "европейска Германия" са много по-популярни в Бремен и Мюнхен, отколкото в Кьонигберг или Тилзит, които традиционно са ориентирани към "остзейските провинции" на Русия.

Повечето правителства на Ваймарска Германия се формират от социалдемократите, разбира се в различни комбинации. Това обстоятелство често се подценява, макар че е важно за бъдещите паневропейски проекти. На първо място, Германия започва да се позиционира като опора на прогресивната социалистическа идея. На второ място, от крепост на консерватизма, тя се превръща в бастион на прогресизма, т.е. на една още по-лява социалистическа идеология от либерализма. На трето място, въпреки на пръв поглед приятелските си отношения със СССР, Германия обективно се превръща в алтернатива на съветския комунизъм (2). В съзнанието на европейците от 20-те години на ХХ век се налага антитезата за "дивия съветски комунизъм срещу цивилизования германски социализъм" (още повече, че през ХІХ век именно немските социалисти, включително Маркс, са сред най-враждебно настроените към Русия политически сили).

Анализирайки историята на Ваймарската република, няма как да не отбележим два интересни момента. Първият е липсата на каквото и да било влиятелно монархическо движение, целящо реставрацията на пруската монархия на Хохенцолерните - за немското общество тя си е отишла незабелязано и завинаги. Вторият пък е, отсъствието на значими реваншистки настроения към държавите от Запада. Писателят Томас Ман и историкът Освалд Шпенглер, които призовават за реванш и война с Великобритания, си остават самотни гласове. Нито една от влиятелните партии по време на Ваймарската република не поставя въпроса за денонсиране на Версайския договор и не организира улични демонстрации с призиви за война с Антанната. Тоест, германското общество възприема отказа от експанзия на Запад и дори (макар и с известни претенции) новите западноевропейски граници на страната.

Далеч по-голямо обществено внимание в Германия започва да привлича проблемът за експанзията на Изток. Разпадането на Австро-Унгария повдига въпроса за съдбата на нейните наследници. През онези години в Берлин разглеждат Австрия, Чехословакия и Полша като временни държавни образувания, създадени изкуствено от Антантата върху руините на Хабсбургската империя. Още по-интересен обаче е обратът в начина, по който германското общество започва да възприема Русия.

Бресткият мир от 1918 фиксира победата на централните държави, отнемайки от Съветска Русия Финландия, Прибалтика, Полша, Украйна и Южен Кавказ по т.нар. "линия Хофман" (по името на германския генерал Макс Хофман). Впрочем, по време на руската Гражданска война, германските сили стигат дори до района на Дон и Грузия, а немското общество не забравя, че те са изтеглени от бившата Руска империя едва след сключването на Компиенското примирие с държавите от Антантата през ноември 1918.

След болшевищката революция от 1917 в германското общество се извършва своеобразна "деевропеизация" на Русия. Съвсем не е случайно, че в Германия започва да се налага идеята на Шпенглер за Русия като наследник на Монголската империя, а не на Киевската Рус (3). Тоест, смята се, че "революцията на Петър І" води до създаването на европеизирана Руска империя, управлявана от германски (или германизиран) елит. След рухването и, Русия сякаш се оказва изхвърлена от живота на Европа, връщайки се към азиатското си минало. Болшевизмът бива представян като движение за връщането на Русия в Азия, което пък придава на Германия статут на "пазител на европейската цивилизация" от комунистическия Изток.

Учените често подценяват ролята на Локарнските споразуменияот 1925, смятайки ги за нещо кратковременно. Истината обаче е, че те представляват поврат в съдбата на Европа, чиито последици вероятно наблюдаваме до днес. С тях Германия признава нерушимостта на своите граници с Франция и Белгия, гарантирана от Великобритания и Италия, докато по отношение на източните и граници липсват подобни гаранции. Тоест, Германия сякаш замразява споровете в Западна Европа, измествайки границата на "либералната Европа" от Рейн към Висла и Одер. В идеалния случай, "омиротворената" Западна Европа е трябвало да се превърне в "голяма четворка", включваща Великобритания, Франция, Германия и Италия, а Източна Европа - в германска сфера на влияние. Тази структура подозрително напомня за съвременния стремеж на "обединена Европа", начело с Германия, да "усвои" Изтока, посредством механизми от типа на "Източното партньорство", чак до "линията Хофман".

Европейският нацизъм?

Немският национал-социализъм не е някакъв екзотичен или мистичен феномен за Германия от 20-те години на ХХ век, както се опитват да го представят френските автори Жак Бержие и Луи Повел (4). Напротив, нацизмът отразява много от настроенията на онази епоха, вписвайки се в общата тенденция за "европеизация" на Германия.

Нацистката външнополитическа програма изцяло се вписва в "логиката на Локарно". Национал-социализмът не е класическа "партия на реванша", ако разбираме по този начин подготовката и планирането на нова война за ревизия на резултатите от предишната. На страниците на "Моята борба" Хитлер не призовава за война със западните държави като реванщ за загубената Първа световна. Той по-скоро им предлага компромис: Германия се превръща в европейски авангард на антиболшевизма, разгромява Съветите и изгражда собствена империя в Източна Европа, най-вече за сметка на СССР. На практика, това е призив за повторно завоюване на позициите, с които Германия се сдобива в резултат от Бресткия мир от 1918.

В тази връзка Хитлер критикува политиката на кайзер Вилхелм ІІ. Според него, пред Германия има два пътя на развитие. Първият означава създаване на колониална империя, което изисква изграждане на океански флот и води до конфликт с Великобритания, а вторият - овладяването на обширни територии в Източна Европа, което води до конфликт с Русия. Самият Хитлер предлага Германия да тръгне по втория път, т.е. да формира алианс с Великобритания и да осъществи експанзия на Изток за сметка на Съветска Русия. Въпреки фантазиите на теоретиците на тоталитаризма, Хитлер се възхищава не от СССР, а от Британската империя от ХІХ век и нейната расова йерархия.

По този начин, нацизмът извежда до логичния им край две идеологеми, наложили се в германския либерален национализъм през ХІХ век. Немскихе националисти се стремят да обединят под егидата на Берлин всички германски територии на Австрия и Русия. Паралелно с това Хитлер възражда старата идея на историка Пол дьо Лагард от 70-те години на ХІХ век за отделянето от Русия на "германската дъга" Прибалтика-Черноморието-Приволжието. В резултат от подобно териториално прекрояване, Русия би била изтласкана към границите на старото Московско Царство, т.е. извън пределите на Европа. Оттук възниква и образът на Русия като своеобразна "германска Индия", т.е. като някакво "псевдо-Московско царство", възродено от немците и силно напомнящо Империята на Великите Моголи в Индия, контролирана от британските колонизатори до ликвидирането и през 1858.

Между другото, зловещият антисемитизъм на нацистите също се мотивира от тях с "европейските интереси". За съжаление, тази тематика и досега си остава табу, макар да е известно, че от края на ХІХ век Европа е залята от вълна от антисемитизъм. Идеите за "световния еврейски заговор" постоянно се подхранват от редица автори, както и от медиите: от "Протоколите на ционските мъдреци", до сензационните статии за връзки между ционисткото движение и Втория Интернационал. Руската революция от 1917, в която участват немалко евреи, бива представяна от дясната преса като доказателство за наличието на "еврейски заговор". Част от руската бяла емиграция, включително в Германия, поддържа тези настроения: в публицистиката от онова време се лансират най-различни идеи - от убийството на между 15 и 40 милиона руснаци и руски германци, уж извърщено по време на Гражданската война от "еврейските комисари", до "ритуалната екзекуция" на императорското семейство Романови. Германският историк Ернст Нолте (5) не без основание отбелязва, че  нацизмът възниква до голяма степен за да се противопостави на комунизма, който през онези години се асоциира с еврейското движение. Тази ситуация се променя едва след създаването на държавата Израел и конфронтацията и с СССР, в резултат от което менталната връзка "ционизъм-болшевизъм" се разпада.

В това отношение идеята на нацистите, че защитават "Европа" изглежда по-различно в очите на поколението от 20-те години на ХХ век, отколкото в наши дни. Днес нацизмът, с неговата тибетска свастика и ариософия, се асоциира по-скоро с враждебните на Европа азиатски (или по-точно  псевдоазиатски) култове. В края на Ваймарската република обаче, той се възприема от мнозина (не само от крайнодесните) като своеобразен "европейски авангард", призван да спре настъплението на комунизма срещу европейската култура.

Раждането на "Пан-Европа"

Европеизацията на Германия води до появата на паневропейско движение. Първоначално негов център е Австрия, което подчертава приемствеността по отношение на идеята за Mitteleuropa. Още през 1922 австрийския аристократ Рихард Куденхоф-Калерги (1894-1972) създава Паневропейския съюз, превърнал се в първата организация, стремяща се към обединяването на Европа. Този проект вероятно е щял да си остане маргинално обединение на интелектуалци, ако към него не проявява интерес френският премиер Аристид Бриан. През 1929, той предлага от трибуната на Общността на народите (ОН) да бъде разгледан въпросът за подписване на паневропейско споразумение, без участието на Великобритания и Съветска Русия.

Призивът на Бриан е посрещнат с разбиране в Германия: през 1930 в Берлин се провежда ІІ Паневропейски конгрес. Участниците в него публикуват "Меморандум за определяне режима на европейския федерален сьюз", предполагащ колективна отговорност на европейските правителства "пред лицето на опасността, застрашаваща мира в Европа" и "принципа за солидарност" на европейските държави. През май 1930 "Берлинският меморандум" е изпратен на правителствата на страните членки на ОН, както и в Москва, за да може съветското правителство да се запознае с него. Още през 1931 обаче, проектът за Пан-Европа спира да привлича вниманието и остава без последици.

В научната литература е писано доста за утопичния характер на проекта на Бриан. Той обаче може да бъде погледнат и от друга гледна точка: още през 1930 френският елит разсъждава не за формиране на "нова Антанта", а за създаване на френско-германска ("франкска") общност. Структурата на тази "Пан-Европа" напомня разпределението на силите в днешния Европейски съюз: с Франция, като неин военно-политически лидер, и Германия - като икономически лидер, който обаче не разполага със силни въоръжени сили.

Показателно е, че този проект не поражда гневни реакции в Германия, т.е. там не го квалифицират като "предложение на нашия непримирим враг", "оскърбление към немския народ" и т.н. Точно обратното, именно в Берлин се провежда ІІ Паневропейски конгрес, приел програмата на Бриан. Любопитно е, че и демонстриращата възход нацистка партия не излиза с остри декларации против конгреса, осъждайки френското предложение като "абсолютно неприемливо за германските патриоти", нито пък организират масови протести против провеждането на конгреса. Тоест, излиза, че през 1930 по-голямата част от немското общество вече не разглежда Франция като непримирим "исторически противник", както трийсет години по-рано. От друга страна, макар че Ваймарската република е военно-политически и икономически партньор на СССР, тя вижда бъдещата "Пан-Европа" без съветско участие.

Тук е налице един важен момент: извън "Пан-Европа" се оказват трите бъдещи държави от Антихитлеристката коалиция - Великобритания, СССР и САЩ. Тоест, "Пан-Европа" изначално им се противопоставя. На практика, става дума за създаването на алтернативен на тези три сили потенциал на континентална Европа, начело с френско-германския тандем. В този случай обаче, възниква въпросът, дали това не означава, че Втората световна война е била битка на въпросните три държави с нацисткия проект за "Пан-Европа"?

Между авангарда и лидера

Идването на власт на национал-социалистите през януари 1933 не означава края на проекта за "Пан-Европа". Напротив, нацисткото ръководство постоянно изтъква, че действа в интерес на цялата "европейска култура", като неин въоръжен авангард против болшевизма и "варварството на Съветска Русия". Тоест, Хитлер се представя за решителен привърженик на "европейския свят" и твърди, че основната заплаха за мира е свързана с обезоръжаването и беззащитността на Германия пред лицето на болшевишката опасност.

В тази връзка ще припомня, че външната политика на Хитлер започва не с призива "да се търси реванш на Версай", а с опит за постигане на споразумение с държавите от Антантата (6). Негово въплъщение е подписаният през юли 1933 "Договор за съгласие е сътрудничество" (известен и като "пактът на четиримата") между Великобритания, Германия, Италия и Франция. Той предвижда запазване на политическите клаузи на Версайския договор (т.е. нерушимостта на следвоенните граници) в Западна Европа и ревизия на военните. На практика, договорът е в руслото на "логиката на Локарно": Германия получава право да се въоръжава за да може да игрое ролята на "европейски авангард срещу болшевизма", който има правото да осъществява експанзия в Източна Европа.

Последвалият провал на "пакта на четиримата" не означава отказ на германското ръководство от диалога със западните държави: вместо това, на преден план излиза британско-германското взаимодействие. В Берлин разчитат по този начин да възстановят военната си мощ и да си гарантират тила на Запад, за да могат да осъществят експанзия на Изток. Тази стратегия, частично, се оправдава. Британската подкрепа (или най-малкото британският неутралитет) позволява на Германия да отмени през 1935 военните клаузи на Версайския договор, а година по-късно - да ликвидира Рейнската демилитаризирана зона. По-нататъшните британско-немски преговори се свеждат до обсъждането на "локарнския проект", т.е. признаването на германска зона на влияние в Източна Европа срещу утвърждаването на статута на Германия като преден отряд на европейския антикомунизъм.

Паралелно с това, нацисткото ръководство продължава активно да заимства редица западноевропейски (и най-вече британски) модели. Така например, Нюрнбергските закони от 1935, които изключват евреите от общността на пълноправните германски граждани, напомнят не практиката на многонационалните империи на Хабсбургите и Хохенцолерните, а по-скоро колониалното законодателство на Британската и Френската империи. Паралелно с това тече процес на "англиканизиране" на германската образователна система. Както посочва британският историк Хелън Рош (7), нацистките младежки организации "Хитлерюгенд" и "Съюз на немските момичета" се изграждат по модела на британските, мъжко и женско, скаутски движения. Пак по британски модел са създадени и германските училища NAPOLAS (Nationalpolitische Erziehungsanstalten) за подготовка на бъдещи ръководни кадри за нацистката партия и СС. При това, ако в мъжките училища NAPOLAS са силни пруските традиции, женските се създават точно по модела на британското елитно женско образование (8). До началото на Втората световна война NAPOLAS осъществяват постоянен обмен с британските училища, включително Уестминстър.

В Третия Райх се налага нова интерпретация на толкова популярните по време на Втория Райх вагнерови и антични сюжети. Както е известно, вагнеровият "антураж" е важен културен елемент и на двата "Райха". В империята на кайзера обаче, той по-скоро олицетворява претенциите на Германия, че представлява специфична цивилизация, различаваща се от останалата Европа, докато в Третия Райх започва да се утвърждава като култура на европейския авангард, противопоставяща се на "източното варварство". Както посочва немският историк Дорис Фушберг (9), "прословутата "Нощ на амазонките" (Nacht der Amazonen) в нацисткия Райх, често включва ритуален марш на жени-валкирии в средновековни доспехи, призвани да усмирят "варварския комунизъм" (при това, именно в качеството на авангард на Европа, а не само на Германия).

Истината е, че именно антикомунизмът позволява на немските нацисти да претендират за европейско лидерство. През различни периоди от 30-те години на ХХ век партньори на Германия са Полша и Италия, а влиятелни прогермански сили има във Великобритания, скандинавските държави и България. Антикоминтерновският пакт от 1936, в качеството му на политически алианс между Германия и Япония против ІІІ Интернационал (към който по-късно се присъединяват и други държави, включително Италия) осигурява на Берлин статута на лидер на десните сили в Европа. Германската и италианска подкрепа за фалангистите по време на Испанската гражданска война (1936-1939) позволява на ръководството на Райха да действа като лидер на т.нар. "консервативен интернационал" (10), включващ широк спектър от десни движения - от руските белоемигранти до португалските десни.

Симпатиите на значителна част от европейските елити към Третия Райх не са случайни. На първо място, за значителен сегмент от тях е най-характерен именно антикомунизмът - също както европейските и американски левичари виждат в СССР последната преграда пред нацизма, така и европейските десни разглеждат Германия като "последна преграда" пред настъплението на комунизма. На второ място, идеологията на нацизма е комплиментарна по отношение на доминиращия през ХІХ век мироглед, приемащ расизма и социалния дарвинизъм като нещо "естествено". На трето място, мнозина европейски политици разглеждат национал-социализма като израз на "естественото право" на Германия да създаде собствена колониална империя. На четвърто място, Национал-социалистическата партия се позиционира до известна степен като продължител на част от социалистическите традиции на Германия и мнозина социалисти виждат в нея позитивна алтернатива на болшевизма. От своя страна, германската дипломация и разузнаването работят много умело с този сегмент на европейските елити.

До 1939 Германия съумява да се позиционира като лидер на европейските десни и антикомунисти, което - само по себе си - я превръща и в лидер на определени по-широки и влиятелни сили. Тоест, вече не става дума за претенциите на старата империя на Хохенцолерните за създаване на алтернатива на англо-френската Европа, а за откровено послание за формиране на "общоевропейски съюз"

Създаването на "Пан-Европа"

Новата роля на Третия Райх започва да се реализира през първите етапи на Втората световна война. От историческа гледна точка, създаването на нацистката "Пан-Европа" става почти светкавично. Отделяйки прекалено внимание на военната стратегия на Вермахта през 1939-1941, редица изследователи често игнорират политическия компонент: в повечето държави, където влизат германските войски, съществуват прогермански сили, които извършват преврат и овладяват властта.

В Северна Европа например, германците съумяват да създадат система от зависими от тях режими. При нахлуването на Вермахта в Дания на 9 април 1941, крал Кристиан Х (1912-1947) капитулира само след няколко часа, а правителството запазва пълномощията си, въпреки наложения на страната фактически режим на германски протекторат. В Норвегия, окупационното правителство се оглавява от Видкун Квислинг (1887-1945) - лидер на пронацистката партия "Национална единение" и бивш военен министър на страната. Тази система се допълва от партньорството на Германия с финландското правителство на Ристо Рюти.

Ситуацията в Западна Европа е по-сложна. Така, в Нидерландия е създаден отделен "Райскомисариат Холандия", т.е. нейният статут е по-нисък от този на Дания. В Белгия пък, въпреки наличието на окупационна администрация, продължава да функционира назначеният от крал Леополд ІІ "Комитет на генералните секретари" (Comité des Sécretaires-généraux). Във Франция, след преврата от 10 юли 1940, на власт идва правителството на маршал Анри Филип Петен (1866-1951) - герой от Първата световна война, което заявява, че ще сътрудничи с Германия.

Често се говори за историческото френско-германско помирение след Втората световна война, което уж поставя началото на "обединена Европа". При това обаче, кой знае защо се игнорира фактът, че в периода на немската окупация на Франция по-голямата част от френското общество е настроено неутрално или прогермански: през лятото на 1940 Шарл дьо Гол, който призовава от Лондон за продължаване на Съпротивата, изглежда напълно самотен. Забравяме също феномена на "странната война", в хода на която повече от половин година французите и германците на практика въобше не воюват. Не обръщаме внимание и на това, че режимът във Виши се ползва с подкрепата на редица видни представители на френската интелигенция. Съпротивителното движение във Франция е било значително по-малобройно от привържениците на режима във Виши или от онези, които са гледали на случващото се с безразличие. Тоест, липсва характерната за годините, предхождащи Първата световна война, омраза между французи и германци.

При евентуална победа над Великобритания, Хитлер е разчитал, да върне на трона абдикиралия монарх Едуард VІІ. Обединеното кралство е трябвало да се превърне в младши партньор на Германия, предоставяйки и част от флота и базите си за бъдещата война със САЩ. Впрочем има и свидетелства, че нацисткото ръководство е разглеждало и вариант за създаване на окупационно правителство във Великобритания, начело с бившия външен министър Самюъл Хор, подобно на вишисткия режим във Франция.

В Южна Европа, тази система се допълва от мрежата от германски съюзници. Основен сред тях е фашистка Италия, където още от 1922 властта се контролира от режима на Бенито Мусолини (1883-1945). Сред германските партньори са и режимът на испанския "каудильо" Франсиско Франко (1890-1975), установен в страната с подкрепата на Берлин и Рим, както и този на Антониу ди Салазар (1883-1970) в Португалия. Впрочем, последните два балансират между Германия и Великобритания и така и не влизат във Втората световна война на немска страна.

В Югоизточна Европа Германия създава цяла мрежа от младши партньори. Освен традиционния и съюзник - унгарският регент Миклош Хорти, Германия превръща в свои партньори румънското правителство на Йон Антонеску (1940-1944) и българското - на Богдан Филов (1940-1943). След окупацията на Югославия пък, е създадена отделна хърватска държава.

В Източна Европа германците създават цяла група зависими образувания. Още при разчленяването на Чехословакия, през март 1939, на територията на Чехия са създадени протекторатите Бохемия и Моравия; на власт в Словакия изва прогерманското правителство на Йозеф Тисо (1887-1947), а в т.нар. "Задкарпатска Рус" - правителството на Августин Волошин (1874-1945), но тази територия почти веднага е окупирана от Унгария. По-голямата част от окупираната от германците част от Полша е включена в Полското генерал-губернаторство. На окупираната територия на СССР пък са създадени два райхскомисариата: "Остланд" (включващ Прибалтика и по-голямата част от Беларус) и "Украйна" (Крим е отделен в отделна административна единица - "Готланд", която е трябвало да стане част от самия Райх). Предвиждало се е по-късно да бъдат създадени и райскомисариати "Московия" (включващ останалата европейска част от СССР до Волга и Урал), "Кавказ" (Северен Кавказ и републиките от Южен Кавказ) и, евентуално, "Туркестан" (включващ тюркските републики от Поволжието и Урал и, частично, от Централна Азия).

В тези окупационни планове на Берлин на Украйна се отрежда специална роля. Още през 1929 във Виена се провежда Първият конгрес (Сбор) на украинските националисти, обявили създаването на Организация на украинските националисти (ОУН). С течение на времето обаче, в редовете и се очертава конфликт между консервативното крило, начело с Андрей Мелник, и радикалното, чиито лидер е Степан Бандера (ОУН-Б). На 30 юни 1941, последното обявява в окупирания от германците Лвов създаването на независима "Украинска държава". На свой ред, през септември 1941, крилото на Мелник провъзгласява в Киев създаването не Украински национален съвет. Берлин обаче не признават официално нито едно от украинските правителства. Със специален статут се ползва "районът Галиция", който е част от Полското генерал-губернаторство.

По-сложно протича формирането на руското колаборационистко движение, като причината е изначално антируската насоченост на политиката на Третия Райх и липсата на необходимост от "пета колона" в периода на военните успехи на Вермахта (1941-1942). Опитите на германците да установят сътрудничество с бялата емиграция се оказват неуспешни. Открита подкрепа за нападението на Германия срещу СССР демонстрират само писателите Дмитрий Мережковский и Иван Шмельов и генералите Краснов и Шкуро. По-голямата част от руската бяла емиграция заема предпазливо-неутрална позиция към германските действия. По-късно опит за създаване на руско колаборационистко движение предприема плененият съветски генерал Андрей Власов (1901-1946). Под негово ръководство, през ноември 1944 в Прага е създаден "Комитет за освобождение на народите на Русия", но истинско руско колаборационистко правителство в Германия така и не възниква.

Колаборационизмът позволява на Германия да попълва мобилизационния си ресурс. През лятото на 1940 Хитлер одобрява формирането на чуждестранни доброволчески части на СС. В рамките на следващите две-три години са създадени отделни дивизии и подразделения на СС, включващи граждани на Албания, Белгия, България, Великобритания (включително индийския доброволчески легион "Свободна Индия"), Унгария, Италия, Нидерландия, Норвегия, Румъния, Сърбия, Франция (дивизиите "Валония" и "Карл Велики"), Хърватия, Чехословакия. В тях участват общо 522 хиляди души, 185 хиляди от които са т.нар. "фолксдойч" (етнически германци, които са граждани на други държави). Освен това немското командване са опитва да създаде военни формирования с колаборационисти от СССР: 20-та гренадирска дивизия на СС в Естония, 15-та и 10-та дивизия на СС в Латвия. Впрочем, естонски доброволчески корпус действа и в състава на финландската армия. Паралелно с това се създават и формирования на украински колаборационисти, например дивизията на СС "Галичина" (14-та гренадирска дивизия на СС), наброяваша 22 хиляди души. През март 1945 Берлин разрешава създаването на Украинска национална армия, с численост 38 хил. души. Числеността на Руската освободителна армия (РОА) пък варира между 120 и 130 хиляди души.

В случая обаче е по-интересно друго. Всички изброени по-горе режими не са някакви напълно изкуствени, "обозни" правителства, докарани от Берлин. Те представляват влиятелен слой от местните елити, които доброволно избират да сътрудничат с Германия. Дори в окупираните територии на СССР, германците разчитат на местните колаборационисти, а не на представителите на бялата емиграция. Тоест, въпросните "елити" също носят отговорност за престъпленията на нацистите, като техни доброволни съучастници. В същото време, действията им ни навеждат на поне три интересни извода.

На първо място, тази част от европейските елити свързва бъдещето си с национал-социалистическа Германия и вижда в нея бъдещия център на Европа. В това отношение от някогашната френско-германска или австрийско-чешка вражда не остава и следа. Всички те склоняват доброволно да се признаят за младши партньори на Берлин, т.е. вече се чувстват част от една обща европейска система, а не като представители на отделни национални държави.

На второ място, повечето политици-колаборационисти принадлежат условно към поколението от 80-те година на ХІХ век. Тоест, тяхната младост и началото на самостоятелния им живот съвпадат с началото на новия ХХ век. И, както изглежда, те са се чувствали "европейци" в по-голяма степен, отколкото поколението на бащите им, разсъждаващи в категорията на националните държави. Вместо нея, постепенно се появява нова, общоевропейска, макар и нелиберална, философия.

На трето място, логиката на изгражданата от нацистка Германия "Пан-Европа" се оказва приемлива за част от европейските елити. Берлин запазва държавността на страните от Западна Европа, макар и в доста ограничена форма. В Източна Европа, напротив, се създават структури, имащи откровено колониални или зависими форми - имперски протекторати, генерал-губернаторства, окръзи и райскомисариати. Що се отнася от СССР, част от него се отделя като пространство за колонизиране (при това не само от немски колонисти), а друга част се "отхвърля" на Изток, като "не-Европа". Така, зародилият се в Австрия славянско-германски конфликт се трансформира в проект за изтласкването на Русия, колкото се може по-далеч от европейските центрове, а съюзните на Хабсбургите славяни се превръщат в своеобразни "лимитрофи" на бъдещата Германска империя. В резултат континентална Европа придобива очертания на единна система, противопоставяща се както на СССР, така и на англосаксонския свят.

Бъдещето на "Пан-Европа"

Да днес не е запазен конкретен документ за това, как ръководството на нацистка Германия си е представяло бъдещата политическа карта на Европа. Наличните данни позволяват да се предположи, че ако държавите от "Оста" бяха победили във войната, границите на европейските държави, в рамките на "Новия ред", са щели да бъдат ревизирани". Повечето изследователи условно разграничават три основни компонента в нацисткия проект за бъдещата Европа: "Европа І" (Велика Германска империя), "Европа ІІ" (зависими от Германия държави) и "Европа ІІІ" (определената за колонизиране Източна Европа).

"Европа І". В т.нар. "Велика Германска империя", освен Германия в границите и от 1937, влизат Австрия, Бохемия и Моравия, Елзас и Лотарингия, Люксембург, населената с фламандци част на Белгия и "възвърнатите" полски земи заедно със Силезия и Северна Словения. Както изглежда, плановете са били към територията на Райха да бъде присъединено и Полското генерал-губернаторство, след колонизирането му от германците.

"Европа ІІ". В нея е трябвало да влязат, съседните на Германия държави, чието население се е смятало от нацисткото ръководство за "близко в расово отношение". Сред тях са Норвегия, Дания, Нидерландия, населената с валонци част от Белгия. Политиката на Берлин към тях е различна: в Дания например са запазени монархията и правителството; в Норвегия е създадено колаборационистко правителство, начело с Квислинг. В немското ръководство съществуват две мнения относно бъдещето им: те или трябва да се "разтворят" в състава на "Германския Райх" след "германизацията" им, или пък ще съхранят статута си на суверенни държави, зависими от Германия. Както излежда, първият вариант вероятно е щял да бъде приложен към Швейцария, а вторият - към Швеция.

Впрочем, имало е и проект за създаване на "държава на СС", която да е отделна от Германия. За нея се говори в спомените на личния лекар на Химлер Феликс Керстен. Според него, през 1943, Химлер му е заявил, че: "На бъдещата мирна конференция светът ще узнае за възкръсването на древната Бургудния. Тази държава, която някога е била земя на науката и изкуството, беше превърната от Франция в "спиртосана реликва". Суверенната държава Бургундия, със своя армия, закони, валута и поща, ще се превърне в образцова държава на СС. Тя ще включва Романска Швейцария, Шампан, Франш-Конте, Ено и Люксембург. Разбира се, немският ще е официален език. В нея ще управлява единствено СС, а национал-социалистическата партия няма да играе никаква роля". Тук е мястото да напомня, че на запад от френско-германската и френско-белгийската граница чак до Юрските планини е създадена т.нар. "закрита зона на германските интереси", което може би е било първа стъпка към реализацията на въпросния план.

Част от "Европа ІІ" е трябвало да станат и "младшите партньори" на Германия, като за най-силна сред тях се смята Италия, разполагаща със собствена империя в Африка (от друга страна, въпреки първоначалните претенции на Мусолини, немското правителство отказва да предаде на Италия Савоя, Ница и Корсика). След нея, в "класацията", са България, Румъния, Словакия, Унгария, Хърватия и Финландия. Тези страни, които не разполагат с големи военни потенциали, е трябвало да бъдат обвързани с Германия със съюзни договори и присъствието на немски войски на тяхна територия.

"Европа ІІІ" като обект на колонизация. В края на 1941 Трети отдел на Главното управление за имперска сигурност изготвя пакет от документи, озаглавени "Генерален план "Ост"". Оригиналната му версия не е запазена, а са оцелели само редица, свързани с него документи. Най-интересният сред тях е докладната записка "Бележки и предложения относно Генералния план "Ост" на райсфюрера на СС" от 27 април 1942, изготвена от Ерхард Ветцел. От нея следва, че ръководството на СС е обсъждало възможността за преселване на етнически германци в окупираните източни територии, като процесът е трябвало да продължи 30 години след края на войната. В тази зона на германска колонизация на територията на бившия СССР (чиито граници остават неясни) е трябвало да живеят 14 млн. славяни и 4,5 милиона немци. Планирано било, "нежелателните в расово отношение жители" да бъдат депортирани в Западен Сибир, а между 5 и 6 милиона евреи, живеещи в източните съветски области,е следвало да бъдат ликвидирани, още преди началото на преселението на останалите.

Разбира се, достоверността на едни или други точки на проекта за нацистката "Пан-Европа" подлежи на съмнение. Няма съмнение обаче, че те до голяма степен отразяват доминиращата в германското общество още през втората половина на ХІХ век идеи. Същността им е, че континентална Европа следва да се превърне в единна система, доминирана от Германия, като от нея бъдат изселени или премахнати "излишните" (според Берлин) народи. В рамките на тази система се запазват формално суверенни държави, но суверенитетът им е ограничен. Тази система изтласква от Европа историческата Русия (част от чиято територия се разглежда като обект на колонизация) и САЩ (като външен враждебен субект). В този смисъл логиката на европейската интеграция не възниква на празно място - проектът за "Пан-Европа" създава основа за преход от системата от национални държави към единно европейско пространство.

Заключение

Проектът за "Пан-Европа", основаващ се на германската хегемония, е опит за изграждането на континентална империя, враждебна едновременно и на СССР, и на САЩ. Тази империя обаче бива разрушена в резултат от Втората световна война. Но опитът на съвместното съществуване в нейните рамки на различни европейски държави, на основата на йерархичната им съподчиненост, не е забравен. Учудващо бързата, според историческите мерки, трансформация на Европа на националните държави в ЕС, очевидно се осъществява не след, а още преди Втората световна война. "Атлантическата Европа" не започва от нулата: тя наследява "активите" на Райха, които след това биват използвани за европейската интеграция. Разбира се, последната се основава на либералните ценности, макар че границата между класическия "десен либерализъм" и фашизма е твърде крехка и лесно преодолима. Днешният акцент върху идеите за "единството на Европа", "германския локомотив на Европа" и "не съвсем европейската Великобритания" не е наложен от американците, а вероятно е резултат от собствената и еволюция в имперското пространство.

Очевидно е, че за Русия няма място в този проект, въпреки искреното желание на руските "европеисти". След 1917 образът на Русия се трансформира в съзнанието на европейските елити в принципно различна, неевропейска държава. И задачата на "обединена Европа" е да я изтласка колкото се може по-далеч, на Изток, формирайки нова граница между себе си и т.нар. "не-Европа". В този смисъл, можем само да се учудваме, колко малко се е променил характерът на европейската политика в рамките на т.нар. "Ялтенски модел".

Бележки:

1. 1. По-подробно, виж: Гаврилов С. Остзейские немцы в Санкт-Петербурге. 1701-1918. М-СПб, Центрполиграф, 2011,
2. 2. Kövics, E.; Boros-Kazai, M. Coudenhove-Kalergi's Pan-Europe Movement on the Questions of International Politics during the 1920s.// Acta Historica Academiae Scientiarum Hungaricae, 1979. 25 (3/4): 233–266
3. 3. Spengler O. Jahre der Entscheidung. Erster Teil. Deutschland und die weltgeschichtliche Entwicklung. C. H. Beck, München 1933. S. 43 – 44.
4. 4. Бержье Ж., Повель Л. Утро магов. Москва, Миф, 1991.
5. 5. Nolte E. Marxism, Fascism, Cold War. Van Gorcum, 1982.
6. 6. Howe Q. The World Between the Wars. From the 1918 Armistice to the Munich Agreement. N.Y.: Simon & Shuster, 1953. Сh. 10-17.
7. 7. Roche H. The Third Reich's Elite Schools: A History of the Napolas. Oxford University Press, 2022
8. 8. Aumüller-Roske U: Kvinders liv. Billeder af kvinder. Kvinders historie . Centaurus, Pfaffenweiler 1988
9. 9. Fuchsberger D. Nacht der Amazonen - Eine Münchner Festreihe zwischen NS-Propaganda und Tourismusattraktion, München 2017. S. 38 – 52
10. 10. Советская военная энциклопедия: в 8 т. / Под ред. Н. В. Огаркова. — Т. 5. — М.: Воениздат, 1978. — С. 549—552.
11. 11. Безыменский Л.А. Разгаданные загадки Третьего рейха. 1941-1945. М.: АПН, 1984. С. 49-75.

*Преподавател в Московския държавен университет „Ломоносов”, експерт на Руския съвет за международни отношения