13
Чет, Юни
7 Нови статии

Евразия като геополитическа доминанта на Русия

брой 1 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Геополитиката на Русия след разпадането на СССР и структурните промени в Европа може да се означи с едно отличително название – Евразия. Това обаче не е Евразия в географските координати на Алексанръд Хумболт и Едуард Зюс (Европа + Азия = Евразия), а Евразия като самостоятелен от Европа и от Азия свят.

Пределите на руската Евразия са рамкирани от Пьотр Савицкий (1895–1968) през 20-те години на ХХ век и съвпадат приблизително с пространството, заемано от Руската империя. Заобиколено от приморската периферия на Европа, Предна Азия, Иран, Индустан, Китай и Япония това пространство се идентифицира като своеобразен „център на Стария свят“ (Савицкий, 1997 [1922]: 59). Посредством Евразия три поколения от учени, проявили отношение към пространствената характерност на Русия – евразийците-класици от 20–30-те години, историкът и географът Лев Гумильов (1912–1992) от 60–70-те години и неоевразийците от 90-те години на ХХ век до днес, се стремят да обяснят нейното историческо поведение и да очертаят перспективите на геополитическото и предназначение.

Геополитическите интерпретации на Евразия, като различен от Европа и от Азия, свят са първоначално инспирирани от евразийската идея. Те осмислят фoрмата на геополитическа идентичност на Русия като свързваща географски, исторически и културно този „междинен свят“. В когнитивно измерение, придаващо образни черти на пространството (чрез символи, стереотипи, дискурси), Евразия е пропита от т.нар. геократия – хиперболизиране на уникалните черти и геополитическата монолитност на заеманото от нея пространство „в контекста на властната му самоорганизация“ (Замятин, 2009: 75). В съвременния обществен и научен дискурс Евразия е уникален

геоконцепт, в чието идентифициране се влага „много оценъчно, конюнктурно и субективно отношение“ (Дружинин, 2017: 26), но благодарение на него се подхранва възприятието за изключителност на Русия.

След загубите на приблизително 1/3 от територията и от икономиката, и половината от демографския потенциал на СССР, сривът на политическа привлекателност и унижението, понесено от изтласкване на руското влияние в Източна Европа, Евразия е култивиран в обществените представи наратив, посредством който Русия черпи ориентири за своето възраждане и достойно място в постбиполярната геополитическа архитектура (Дугин, 1997, 2004, 2011; Орлова, 1998; Лавров, 1998; Замятин, 2009; Безруков, 2015; Дружинин, 2016, 2017, 2020, 2021). Днес относителните граници на Евразия се отъждествяват с пространството на бившия Съветски съюз, което от геополитическа гледна точка проектира зона на особен интерес на Русия с формиране на представи, които „надхвърлят традиционните разбирания за измерението на руския свят“ (Cerreti, Marconi, Sellari, 2019: 369).

Предвид факта, че геополитиката е научна област, опираща се на пространствения анализ с относително голяма континуалност във времето, игнорирайки инцидентни прояви на отклонение от определена логическа аксиома, цел на настоящата статия е изясняване на геополитическата традиция на Русия от гледна точка на евразийската . идентичност.

Мeтодология

В качеството на методологична оптика за разбиране на геополитическото значение на Евразия като рамка на геополитическата идентичност (1) на Русия е използвана Концепцията за „хартленда” на Х. Макиндер (Mackinder, 1904; Mackinder, 1919). Нейната идейна съвременност е поставена върху т.нар. планетарна геополитическа топика (Дугин, 2011). Изходно положение в Концепцията заема геополитическият дуализъм между континенталните (телурокрации) и морските държави (таласокрации). Между тях съществува диаметрална противоположност на културно-историческите им традиции, социално-икономическата и политическата експанзия в пространството. В Концепцията за „хартленда“ планетарното пространство се интерпретира като органична затворена политическа система, която е континентално фокусирана, а нейното сърцевинно пространство (heartland) заема вътрешността на евразийския материк, възприеман като Световен остров (фиг. 1). Според Макиндер „хартленда“ концентрира най-значимия геополитически потенциал за упражняване на планетарен контрол, около който гравитира останалата част на света. Той е опасан от Вътрешен континентален полукръг (представен от Западна Европа, Близкия Изток, Южна и

Източна Азия), защитаващ го от пряка външна опасност, следван от Външен полукръг, в който властват морските държави (англосаксонският Запад, предвождан от Великобритания, а впоследствие от САЩ). Обхватът на „хартленда“ търпи промени в пространствената конфигурация – от Централна Азия към Източна Европа, дори части от Китай. Основният торс на тази сърцевинна земя обаче заема преимуществено Русия, чиито граници съвпадат с тези на Евразия (Дугин, 1997).

 

 

 Фигура 1. Континенталноориентираният геополитически модел на Халфорд Макиндер (1919)

 

Геополитическото значение на „хартленда“ е обусловено от централното му географско положение върху континенталната суша (защитено от пряка таласократична експанзия) и ресурсите, които концентрира, предоставяйки според Макиндер естествена възможност на владеещият го субект да контролира Световния остров, а оттам и света (Mackinder, 1919). Дистанцирайки се от подобен постулат, доказал своята несъстоятелност (2) в периода на геополитическо противоборство през Студената война, ще се фокусираме върху „хартленда“ като проекция на Евразия – един от двата полюса на класическия геополитически дуализъм. Другият („таласократичен“) полюс са САЩ, чиято проекция на геополитическо влияние върху Европа, Близкия Изток и Япония дава основание за разглеждането им като „плацдарми“ на американската хегемония (Jean, 2007; Lizza, 2021). Според съвременни автори (Русев, 1994; Дугин, 1997, 2011; Нартов, 2003) бинарното противостоене, заложено в планетарната геополитическа топика, следва да се приеме като основна закономерност в обяснение и на днешните геополитически процеси на глобално равнище. Като доказателство се сочи продължаващото съперничеството между САЩ и Русия, което препраща към проявлението на „морския“ атлантизъм срещу „континенталното“ евразийство. В този смисъл идеологическата конфронтация от периода на Студената война се разглежда „само като една от формите на геополитическо противоборство” между таласократичния Запад срещу телурократичния Изток (Русев, 1994: 9).

Континентализмът на Русия-Евразия

Влиянието на географията върху характера на политическа организация на евразийското пространство предизвиква асоциации, посредством които в руското съзнание се култивират особени представи за пространствена идентичност. Изначално тези представи са концептуализирани в евразийската идея, развила се като патриотична доктрина в творчеството на руската интелигенция в емиграция през 20–30-те години на ХХ век. Отличителните и преди всичко континенталните белези на пространството, над което властва Русия, го очертават като самостоятелен и интегрален природен и духовно-културен свят. Този свят, различен от Европа и Азия, се смята за последица

от месторазвитието – органичния синтез между природния ландшафт, населяващите го народи и тяхната култура. Обособилото се пространство, наречено Евразия, се идентифицира като ресурсно самодостатъчно, културно отделно, икономически автономно и геополитически централно в пределите на Стария свят (Савицкий, 1997 [1927]).

В евразийската идея целостта на Евразия е предопределена от природни детерминанти. От една страна, надлъжното (флагоподобно) разположение на съставляващите нейното пространство природни зони – пустини, степи, гори и тундра, е „споено“ от хидрографската мрежа в меридионална посока на големите евразийски реки (Волга, Об, Енисей и Лена). Тази природна спойка намира изражение в междуетническото (а впоследствие и в културното) взаимопроникване, стопанския обмен и комуникационния порядък на Евразия. От друга страна, климатът на Евразия е типично континентален с резки колебания и голяма температурна амплитуда, отличаващ я

поотделно както от Европа (Западна Европа), така и от Азия. Границите на Евразия са естествено ограничени на север от Ледовития океан, на юг и югоизток – от планински вериги, а на запад (по метода на температурната крива) – за граница служи „отрицателната януарска изотерма“ – приблизително по линията река Неман–устието на река Дунав (Савицкий, 1997 [1926]: 41). В това отношение няма друго континентално пространство на Земята, 2/3 от което да е състояние на постоянен лед.

За подчертаване на геополитическата самостоятелност на Евразия извеждането на закономерностите на географския детерминизъм е паралелно развито с влиянието на културния фактор. Пространствената интерпретация на Русия-Евразия като различна от Европа и от Азия геокултурна и геоекзистенциална цялост поставя ударение върху цивилизационния полицентризъм в света – идея, залегнала първоначално в руското славянофилство през XIX век (в трудовете на Николай Данилевский и Владимир Ламанский). Съобразно вековната интеграция на различни етнически и религиозни субстрати културно-историческата система на Евразия се означава като своеобразен изтоко-запад, в който централна роля играе руската култура, съчетаваща елементи от Запада и от Туранския изток (Трубецкой, 1925). От това следва естественият стремеж на Евразия към цивилизационна самостоятелност, който се обяснява с взаимното проникване и обогатяване на руската и източните култури. По своя религиозен мистицизъм и съборно (колективно) начало, според Николай Трубецкой, взаимодействието между православието и източните религии (ислям и будизъм) се приема за исторически предопределено. Резултатът от това взаимодействие залага системообразуваща структура, която крепи културните устои на Евразия и я прави център на цивилизационното общуване в Стария свят (Трубецкой, 1925). Културната симбиоза между изтока и запада като основополагаща теза в обяснението на геоисторията на Евразия заема особено място и в творчеството на Лев Гумильов (Гумилeв, 1989; Гумилeв, 2018). В това отношение геополитическото предназначение на Евразия като самостоятелен свят е естествено обусловено от развилата се цивилизационна самобитност, която и позволява да играе посредническа роля между източните и западната култури (Алексеева, Зеленeв, Якунин, 2001).

В геополитическо измерение днес Евразия се ползва с основополагащо културно значение за проектиране на влиянието на Русия. Въпреки усилващата се трансформация на идентичността в евразийската периферия – Прибалтика, Украйна, Кавказ и Централна Азия, повсеместното разпространение в нея на руската култура и език трасира в руското обществено съзнание стереотипи за геокултурна обусловеност и взаимна зависимост на субектите, съставляващи евразийското пространство. Културният маркер на геополитическа идентичност на Русия е мотив да се говори дори за „неадекватност на границите“ (Дружинин, 2016: 14) на новото политическо обкръжение. Техният култивиран от близкото минало образ на административни такива (границите на РСФСР) е претекст действителните граници на Русия да съвпадат с тези на СССР, тоест на Евразия.

Както от геополитическа, така и от геоикономическа гледна точка континентализмът на Русия-Евразия притежава класически характер. Продължителното властване над огромно вътрешноконтинентално пространство и изобилието от природни ресурси предопределят за векове напред екстензивен тип на стопанско развитие и бавно усвояване на иновациите (Орлова, 1998). В системата на териториалното разделение на труда преобладаващият демографски и стопански потенциал на страната е с преимуществено средоточие в отдалечени от морския бряг континентални ареали. Зависимостта на днешна Русия от континенталната организацията на икономическия живот обуславя самодостатъчност на вътрешния . пазар, а в географската си ориентация е засвидетелствана от добива на различни природни ресурси в ултраконтинентални райони в Сибир. Развивайки се в руслото на стопанската автаркия Русия се откроява със „занижена икономическа ефективност и слаба конкурентоспособност на преработената си продукция на външния пазар“ (Безруков, 2015: 17).

Традиционно голямата дължина на сухоземните граници на Русия-Евразия и множеството съседи през различни исторически периоди извеждат като геостратегически приоритет в обезпечаването на сигурността много повече сухопътните сили, отколкото флота. Подобна географска обусловеност на стратегическия фактор намира ярко потвърждение в слабата икономическа зависимост на евразийското пространство от морето.

Дори в периода на „морско могъщество“ по време на Студената война, когато съветският флот по количествени показатели е изравнен с този на САЩ, геополитиката на СССР е ангажирана преди всичко със защита на континенталната си „крепост“. За това свидетелства обстоятелството, че повелителят на „хартленда“ – Съветския съюз, остава лишен от отвъдморски колониални владения и със силно ограничени икономически интереси в Световния океан. Скромното му геоикономическо присъствие в морското пространство се потвърждава и от фактите: възлизащият през 1990 г. на 26,7 млн. бр. рег. т съветски търговски флот (4-о място в света) осъществява едва 2% от световния товарооборот по море. През същия период съветският железопътен транспорт, чиято дължина на линиите е под 14% от световната (147 хил. км – на 2-о в света, след САЩ), осигурява близо 50% от обема на товарооборота му в света (Панов, 2005: 249–251).

Месторазвитието, географското положение между Изтока и Запада, и континенталните черти на евразийското пространство формират геополитическата идентичност на Русия като голяма телурократична държава. Политическата история, културните порядки и икономическият живот в продължение на векове са пронизани от континентален вектор на развитие, тласкащ я към различни нива на консерватизъм и изолационизъм. От Киевска Рус до гигантските мащаби на СССР държавническата традиция следва пътя на континенталното строителство – непрекъснато териториално разширение до естествени рубежи; упование върху собствени ресурси; стопанска автаркия.

Евразия като фундамент на руската геополитика

След края на междублоковото идеологическо противопоставяне от Студената война съвсем не настъпва и краят на геополитическото такова между Русия и САЩ. Доказателство е не само лишената от състоятелност теза за интегрирането на Русия в Западния свят, но и поетапно засилване ролята на собствените ресурси (природни, културни, икономически, военни) за осигуряване на геополитическа субектност в новите реалности.

Геополитическото „пробуждане“ на Русия от последното десетилетие чрез средствата на твърдата сила поражда много мистерии за мястото и амбициите като сложен и краен геополитически субект. Неоспоримо обаче е едно – продължителното от постсъветското съществуване двусмислено геополитическо поведение спрямо Запада е вече в историята. Отношението на Русия към Запада, преминало през първоначална зависимост, а след нея през символично сътрудничество (Съвета НАТО–Русия, Г8) и мнимо съгласие по редица глобални проблеми (борба с тероризма, контрол над въоръжаването), е в нова фаза на развитие. От украинската криза през 2014 насам руската геополитика спрямо Запада се развива в руслото на явното противопоставяне и конфронтацията. Засилването на тази тенденция, чиято кулминация е предприетата от Русия „специална военна операция“ в Украйна от февруари.2022, извежда първостепенното значение на пространствения фактор в геополитическото обезпечаване на нейната сигурност. Последната намира осезаемо въплъщение в Евразия като проект и щит, в чиито предели се проектира „жизненото пространство“ с претенции за изконна (евразийска) сфера на геополитическа доминация.

Разширяващият мащабите си антагонизъм между „телурократична“ Русия и предводителя на „таласокрацията“ – Съединените американски щати, е следствие от изостреното геополитическо съперничество в Евразия. Лансираната през 90-те години на ХХ век атлантистка геостратегия на „умерена американска хегемония, която да обезкуражава съперника“ (Бжежински, 1997: 226) в Голяма Евразия, отдавна ескалира в целенасочена програма за „парализиране“ на руските геополитически домогвания. Интегрирането на Източна Европа в геополитическата орбита на Запада (с „галопиращо“ разширение на НАТО) и продължителното третиране на Русия като

регионален субект, неравностоен на САЩ, с незачитане на нейните интереси по западните рубежи на постсъветското пространство, създават комплекс от причини за продължителното руско негодувание. „Свиването“ на руското геополитическо влияние създава условия за изместване на лимитрофните зони на Евразия спрямо Големите пространства на Запада, Ислямския свят и Китай плътно до границите на Руската Федерация. Във фрагментирана днес Евразия най-мащабен срещу Русия е „таласократичният“ натиск на Запада. Той е белязан от поетапно внедряване на неолиберални институции, трасиране на западни ценности, геоикономическа преориентация на цели райони и градове, целенасочена подкрепа на социални групи, информационно „промиване на мозъци“, провеждане на „цветни революции“, а от 2014

(в Украйна) насам и организиране на държавни преврати (Работяжев, 2008; Курылев, 2018; Lizza, 2021).

Особено „болезнено“ за Русия е геополитическото отстъпление по западния фланг на Евразия. По ред обстоятелствени причини (демографски, културни, икономически) това пространство – Прибалтика, Молдова, Беларус и особено Украйна, има ключово значение за проекцията на руското геополитическо влияние и оттам – възраждането на Евразия. Западният фланг е тясно свързан със сърцето на Евразия – Русия, понеже в неговото пространство е отложена най-ярката иконография върху „съвместната история, общия етнокултурен фундамент, устойчивата стопанска взаимозависимост

(включително оплитащите Евразия нефто- и газопроводи), както и общите геополитически опорни възли и интереси“ (Дружинин, 2021: 129). Политическото съседство на Русия в новите реалности на Евразия обаче невинаги е тъждествено на партньорство, когато надделяват процеси на конкуренция, противоборство и дезинтеграция в отношенията с новите независими държави.

Геополитическото настъпление на атлантизма по западния фланг на Евразия разкрива уязвими „пробойни“ в сигурността на Русия. Придвижването на военна инфраструктура на НАТО и въвличането на страните от региона в съвместни програми на Алианса превръща западния фланг на евразийското пространство в основен обект на „таласократична“ експанзия с функция на нов „санитарен кордон“, отделящ Русия от Европейския Запад.

Ако до разпадането на СССР обща граница на Евразия с НАТО е тази с Норвегия (219 км), днес като относително защитена спрямо атлантисткия натиск се откроява само руско-белоруската погранична зона. Усилващата се геополитическа колизия между Русия и Запада е причина за непрестанно сепариране на западния фланг на Евразия с поява на непризнати и полупризнати териториално-политически образувания – Приднестровската Молдовска република, Гагаузия, Нагорни Карабах, Нахичеван, Абхазия, Южна Осетия, Донецката и Луганската народни републики. Фрагментацията на региона прави проблематично не само гарантирането на неговата сигурност, но

възпрепятства формираната в близкото му минало комуникационна и инфраструктурна взаимозависимост.

Геополитическият „отлив“ на Русия от запад дава „откат“ на изток, резултат от който е засилване значението на азиатския вектор в „съзиждането“ на Евразия – Евразийският икономически съюз, а в по-широк кръг – Шанхайската организация за сътрудничество. Реорганизацията на „хартленда“ в подновения интеграционен процес със страни от Централна Азия и Кавказ обаче, поставя Русия в пряка зависимост от интересите на

утвърдени геополитически субекти в Голяма Евразия. Интензифицирането на източното партньорство – с Турция, Иран, Индия и особено с Китай, засилва геоикономическата значимост на Евразия като централен регион, свързващ Европа и Азия, но паралелно създава предпоставки за нарастващо външно влияние към евразийското пространство, което отправя безусловни геополитически призиви към Русия. Подобно обстоятелство налага укрепването на руските позиции в Евразия да се развива с преследване на геополитическа доминантност както спрямо Запада, така и спрямо Изтока.

Независимо от успехите на евразийската реинтеграция през последните две десетилетия в новосъздадените организационни структури с разширяване на присъствието на Русия в тях, от ключово геополитическо значение за Евразия като устойчив проект на руската геополитика е Украйна. Освен стратегически важна за Евразия територия, осигуряваща пряк контакт с Европейския Запад и концентрираща значим демографски и икономически потенциал, Украйна е носител на капитална ценност за евразийската геокултурна проекция. Отложената върху нейното пространство история и култура препраща към корените на руската държавност и духовност по пътя на телурокрацията, завещана още от „евразийска“ Византия.

Демографският ресурс на Украйна представлява най-голямата родствено близка на русите етническа и културна общност, както и най-големия носител на руския език, извън Русия. Социокултурната и междуетническата поляризация на страната обаче, носи печата на дълбок цивилизационен разлом (Хънтингтън, 2000). Този разлом създава предпоставки за геополитическо разединение на Украйна между Русия и Запада, проявяващо се отчетливо в електоралните нагласи. Властващата през последните три десетилетия тенденция на доминация на западната украинска идентичност (т.нар. галицки национализъм) като водеща в културно-политическата интерпретация на украинската история и култура, създава широки предпоставки за геополитически аспирации към нейното пространство от Запада. Хипотетично изтръгната от руската геополитическа орбита, загубата на Украйна би имала пагубно значение за Евразия, понеже „драстично ограничава геостратегическия избор на Русия“ (Бжежински, 1997: 108).

От разпадането на СССР насам Украйна постепенно се „изплъзва“ от евразийската орбита със съкращаване на руското влияние в икономиката, културата, образованието. Експанзионистката геополитика на Запада към доминиране в Украйна с усилване значението на западните културни ценности, икономическата и информационната взаимозависимост, се прехвърля днес в сферата на военната кооперация и отбраната, което не може да не предизвиква безпокойството на Русия. „Придърпването“ на украинското пространство в „прегръдката“ на атлантизма нагнетява геополитическото

напрежение между Русия и Запада с повратен момент в отношенията им от 2014 насам. Поредицата от драматични геополитически събития в Украйна – въоръжен държавен преврат; отцепване на Крим; сепаратизъм и разпалване на гражданска война в Донбас; насърчаване на милитаризма с косвено въвличане на НАТО, са причините за днешната руска военна интервенция.

Превърната в арена на военен сблъсък между Русия и Запада битката за Украйна днес решава в съществена степен геополитическото бъдеще на Евразия. Евентуална загуба на Украйна за Русия би предопределила началото на края на евразийския геополитически проект с париране на реинтеграцията в Евразия и окончателно сриване на международния и авторитет. Победа за Русия с въвличане на Украйна в евразийската орбита на интеграционен модел би означавала възпиране на по-нататъшната геополитическа експанзия на Запада в Евразия с деструктивни последици за евроатлантическата интеграция, преимуществено в Източна Европа.

Заключение

Русия днес е с различен от СССР потенциал, място в света, политически имидж, външни граници. „Въоръжена“ с Евразия обаче, Русия гради притегателен образ (атрактор) на алтернатива на западния, доминиран от САЩ, свят. Това е причина от близо три десетилетия Русия да канализира своите действия към създаване на „евразийски приоритети“, „евразийски диалог“, „евразийско партньорство“ и укрепване на „Голяма Евразия“ като маркери за възраждане на геополитическо могъщество, а с него мястото и ролята на страната в света.

В качеството на геоконцепт на руската геополитическа идентичност Евразия трасира доминанта, задаваща параметри и насока на руската „формула“ за геополитически ренесанс. В геостратегически план Евразия проектира жизнеспособност на Русия, направлявайки социално-икономическия, културно-политическия и военно-отбранителния вектор на организация на нейното пространство. В геокултурно измерение Евразия е „скелета“ на „руския свят“, върху който се крепи водачеството на Русия за обезпечаване на евразийската интеграция. Във взаимодействието с външния свят Евразия е фундаментът, допринасящ за постигане на геократия (пространствовластие), чрез която Русия противодейства на западния атлантизъм, американския универсализъм, иранския фундаментализъм и китайския егоцентризъм.

Посредством Евразия Русия култивира глобално лидерство и перспектива за един по-справедлив, „с пресичане на неравноправието в западната система“ (Кьеза, 2016: 284) и основан на геополитическия полицентризъм свят.

 

Eurasia as a geopolitical dominant of Russia

Ass. prof. Dr Viliyan KRASTEV

 

Abstract

The article concerns the tradition of Russian geopolitics in the context of its Eurasian identity. The interpretation of the spatial parameters of Russian Eurasia as the largest landmass in the world (or a kind of planetary "heartland") separates it from Europe and Asia as an independent geopolitical region. This region is considered to be subject to a "tellurocratic" vector of development as opposed to the "thalassocratic" dependence of the Western-dominated world. According to the cultural interweaving of Western and Eastern traditions, Eurasia is also the bearer of civilizational and geo-economic integrity, in which Russia plays a central role.

After the collapse of the USSR, Eurasia established itself as the dominant force in the geopo-

litical revival of Russia, determined by the influence on the geography that conditioned it. The

geopolitical importance of Eurasia comes in today's resource self-sufficiency, integration per-

spective and the support of Russia's security in its interaction with the outside world. A result

of the actions, related to the Eurasian integrity is today's Russian "military operation" in  Ukraine, the outcome of which is expected to predetermine Russia's geopolitical status and her ambitions for leadership in the world.

 

Key words: Russia, Eurasia, Ukraine, geopolitics, heartland, continentalism

 

Бележки:

 

  1. Геополитическата идентичност е установено историческо предназначение на пространството на даден териториално-политически субект като резултат от геополитическото му взаимодействие с външния свят.
  2. За почти половинвековен период СССР властва над „хартленда“ (вкл. неговата западна проекция – Източна Европа), но не успява да наложи своята доминация върху Световния остров и оттам в света, заради силата на геополитическо влияние на САЩ във Вътрешния континентален полукръг (т.нар. римленд – термин, въведен от американския геополитик Никълъс Спайкмън), блокиращ възможностите му за пряк приморски достъп с геоикономическо „удушаване“ на съперника.

 

Литература

 

Алексеева, И.В., Е.И. Зеленeв, В.И. Якунин. 2001. Геополитика в России. Между Востоком и Западом (конец XVIII–начало ХХ в.). Санкт-Петербург: С.-Петерб. ун-та,

304 с. / Alekseeva, I.V., E.I. Zelenyov, V.I. Yakunin. 2001. Geopolitika v Rossii. Mezhdu Vostokom i Zapadom (konets XVIII–nachalo ХХ v.). Saint Petersburg: Saint Petersburg University press, 304 p. (Ru)

Безруков, Л.А. 2015. Экономико-географическая концепция евразийства и еe развитие

на современном этапе. – Социально-экономическая география. Вестник АРГО, №4, с. 12–24. / Bezrukov, L.A. 2015. Economic-Geographical Concept of Eurasianism and its Development Nowdays. Sotsial.no-ekonomicheskaya geografiya. Vestnik ARGO, №4, pp. 12–24. (Ru)

Бжежински, З. 1997. Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви. София: Обсидиан, 256 с. / Brzezinsky, Z. 1997.

The Grand Chessboard. American Primacy and Its Geostrategic Imperatives. Sofia: Ob-

sidian, 256 p. (Bg)

Гумилeв, Л.Н. 1989. Древняя Русь и Великая Степь. Москва: Мысль, 764 с. / Gumilyov,

L.N. 1989. Drevnyaya Rus. i Velikaya Step.. Moscow: Misl., 764 p. (Ru)

Гумилeв, Л.Н. 2018. От Руси к России. Москва: Идательство «Э», 384 с. / Gumilyov, L.N. 2018. Ot Rusi k Rossii. Moscow: “E” Publ. house, 384 p. (Ru)

Дружинин, А.Г. 2016. Россия в многополюсной Евразии: взгляд географа-обществоведа. Ростов-на-Дону: Южный федеральный университет, 228 с. / Druzhinin, A.G. 2016. Rossiya v mnogopolyusnoj Evrazii: vzglyad geografa-obstestvoveda. Rostov-on-Don: Uzhnyj federalnyj universitet, 228 p. (Ru)

Дружинин, А.Г. 2017. Геоэкономические взаимозависимости и геополитические альянсы в современном евразийском пространстве. – Социально-экономическая география. Вестник АРГО, №6, с. 24–38. / Druzhinin, A.G. 2017. Geo-economic Interdependence and Geopolitical Alliances in Modern Eurasian Space. Sotsial.no-

ekonomicheskaya geografiya. Vestnik ARGO, №4, pp. 24–38. (Ru)

Дружинин, А.Г. 2020. Евразийские приоритеты России (взгляд географа-обществоведа). Ростов-на-Дону–Таганрог: Южный федеральный университет, 268 с. / Druzhinin, A.G. 2020. Evrazijskie prioritety Rossii (vzglyad geografa-obstestvoveda). Rostov-on-Don–Taganrog: Uzhnyj federalnyj universitet, 268 p. (Ru)

Дружинин, А.Г. 2021. Идеи классического евразийства и современность: общественно-

географический анализ. Ростов-на-Дону–Таганрог: Южный федеральный университет, 270 с. / Druzhinin, A.G. 2021. Idei klassicheskogo evrazijstva i sovremennost.: obstestvenno-geograficheskij analiz. Rostov-on-Don–Taganrog: Uzhnyj federalnyj universitet, 270 p. (Ru)

Дугин, А.Г. 1997. Основы геополитики. Москва: Арктогея, 1997, 482 с. / Dugin, A.G. 1997. Osnovi geopolitiki. Moscow: Arktogeya, 482 p. (Ru)

Дугин, А.Г. 2004. Проект «Евразия». Москва: Эксмо, 2004. 512 с. / Dugin, A.G. 2004.

Proekt “Evraziya”. Moscow: Eksmo, 512 p. (Ru)

Дугин, А.Г. 2011. Геополитика. Москва: Академический Проект; Гаудеамус, 583 с. /

Dugin, A.G. 2011. Geopolitika. Moscow: Akademicheskiy proekt; Gaudeamus, 583 p. (Ru)

Замятин, Д.Н. 2009. Геократия. Евразия как образ, символ и проект российской цивили-

зации. – Полис. Политические исследования, №1, с. 71–99. / Zamyatin, D.N. 2009.

Geokratiya. Evraziya kak obraz, simvol i proekt rossijskoj tsivilizatsii. Polis. Political studies, №1, pp. 71–99. (Ru)

Кьеза, Дж. 2016. Русофобия 2.0: болезнь или оружие Запада. Москва: Издательство „Э“,

288 с. / Chiesa, G. 2016. Rusofobiya 2.0: bolezn. ili oruzhie Zapada. Moscow: “E” Publ. House, 288 p. (Ru)

Курылев, К.П. 2018. Украина во внешнеполитической стратегии США – Постсоветские

исследования, 1(3), с. 251–258. / Kurylev, K.P. 2018. Ukraine in the Foreign Policy Vector of the USA. Post-soviet studies, 1(3), pp. 251–258. (Ru)

Лавров, С.Б. 1998. В поиске новой парадигмы. – В: Географические проблемы конца

ХХ века. Сб. научн. трудов. Санкт-Петербург: РГО, с. 5–20. / Lavrov, S.B. 1998. V

poiske novoj paradigmy. – In: Geograficheskie problemy kontsa XX veka. Sbornik nauchnyh trudov. Sankt Petersburg: RGO, pp. 5–20. (Ru)

Нартов, Н.А. 2003. Геополитика. Москва: ЮНИТИ–ДАНА, 439 с. / Nartov, N.A. 2003.

Geopolitika. Moscow: YUNITI–DANA, 439 p. (Ru)

Орлова, И.Б. 1998. Евразийская цивилизация. Социально-историческая ретроспектива

и перспектива. Москва: НОРМА, 280 с. / Orlova, I.B. 1998. Evrazijskaya tsivilizatsiya. Sotsial.no-istoricheskaya retrospektiva i perspektiva. Moscow: NORMA, 280 p. (Ru)

Панов, А.В. 2005. Морская сила России. Москва: Эксмо, 448 с. / Panov, A.V. 2005.

Morskaya sila Rossii. Moscow: Eksmo, 448 p. (Ru)

Работяжев, Н.В. 2008. Украина между Россией и Западом: опыт геополитического ана

лиза. – Мировая экономика и международные отношения, №9, с. 75–83. / Rabotyazhev, N.V. 2008. Ukraine between Russia and the West: An Experience in Geopolitical Analysis. MEMO, №9, pp. 75–83. (Ru)

Русев, М. 1994. Анатомия на глобалното геополитическо противостоене. – Военен жур-

нал, №2, с. 8–16. / Rusev, M. 1994. Anatomiya na globalnoto geopolitichesko protivostoene. Military journal, №2, pp. 8–16. (Bg)

Савицкий, П.Н. 1997. Континент – Евразия. Москва: Аграф, 464 с. / Savitskij, P.N. 1997.

Kontinent – Evraziya. Moscow: Agraf, 464 p. (Ru)

Трубецкой, Н.С. 1925. О Туранском элементе в русской культуре. // Евразийский временник, кн. IV, с. 351–377. / Trubetskoj, N.S. 1925. O Turanskom elemente v russkoj

kul.ture. Evrazijskij vremennik, IV, pp. 351–377. (Ru)

Хънтингтън, С. 2000. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред.

София: Обсидиан, 528 с. / Huntington, S. 2000. The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order. Sofia: Obsidian, 528 p. (Bg)

Cerreti, C., M. Marconi, P. Sellari. 2019. Spazi e poteri. Geografia politica, geografia economica, geopolitica. Bari-Roma: Laterza, 423 p.

Lizza, G. 2021. Gli orizzonti della nuova geopolitica. Verso il 2050. Torino: UTET, 162 p.

Jean, C. 2007. Manuale di geopolitica. Quarta edizione. Roma-Bari: Laterza, 348 p.

Mackinder, H.J. 1904. The Geographical Pivot of History. The Geographical Journal, №4, Vol. XXIII, pp. 421–444.

Mackinder, H.J. 1919. Democratic Ideals and Reality: A Study in the Politics of Reconstruction. London: Constable and Company Ltd, 286 p.

 

* Преподавател в Икономически университет, Варна

 

Поръчай онлайн бр.3 2024