08
Сря, Фев
16 Нови статии

Императивите на близкоизточния регионален ред и американската дипломация

брой 6 2022
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Преди тя да стане факт, мнозина американски анализатори смятаха, че близкоизточната обиколка на Байдън би могла да се окаже "най-важната през целия му живот и със сигурност решаваща за неговата политическа кариера".

Както е известно, в периода 13-17 юли 2022, американският президент посети Израел и Западния бряг на река Йордан, а след това и Саудитска Арабия, където участва и в срещата на върха „6+3” в Джида (шестте страни от Съвета за сътрудничество на държавите от Персийския залив, плюс Египет, Йордания и Ирак). Очакваше се също, че посещението на Байдън може да определи съдбата на Близкия Изток за години и дори десетилетия напред и да окаже сериозно влияние върху развитието на глобалните процеси.

Ето защо то беше предшествано от напрегната подготовка, осъществена от представители на Държавния департамент и ЦРУ, посетили региона непосредствено преди него за да проверят нагласите в местните общества и елити. Както е известно, това бе първото посещение на президента в Близкия Изток, осъществено 11 месеца след изтеглянето на американската армия от Афганистан, и първият опит да бъде демонстриран стремежът на Вашингтон да промени приоритетите на САЩ в огромната зона от Либия до Сирия. В навечерието му, съветникът на Байдън по националната сигурност Джейк Съливан твърдеше, че Вашингтон ще представи стратегия, "съответстваща на целите ни за 2022 и различаваща се от двете десетилетия на големи сухопътни войни, които водихме в този регион през 2000-те години".

Впрочем, говореше се и за подготовката от американска страна на "обемист пакет от предложения". Истината обаче е, че целите на САЩ, поне външно, изглеждаха прости. В по-широкия геополитически контекст те си поставят задачата да спрат нарастването на влиянието на Китай и Русия в региона, убеждавайки страните в него да се присъединят към санкциите срещу Москва, във връзка с войната в Украйна. На регионално равнище пък, ставаше дума за поредния опит за формирането на алианс или коалиция против Иран. Отделна тема бе формулирането на нови отношения със Саудитска Арабия, така че с нейна помощ да бъдат решени проблемите с нарастването на петролните доставки на световния пазар. В тази връзка някои експерти обърнаха внимание върху необичайния характер на създалата се ситуация, в която, според тях, "на Байдън се налага да се сражава едновременно на няколко фронта", и поставиха под въпрос ефективността на използването на формата на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) за постигането на очертаните по-горе цели.

Близкият Изток традиционно е от голямо значение за стратегическите замисли на САЩ. От друга страна, военният елемент продължава да играе ключова роля във външната политика на всички регионални играчи, налице са постоянно трансформиращи се тактически алианси и коалиции, чиито членове по правило се отнасят с подозрение един към друг, което също усложнява ситуацията.

Разбира се, причините за регионалната нестабилност не са само политически. След разпадането на западната колониална система, в състава на новите независими държави от Близкия Изток се оказаха територии с етнически и цивилизационно различаващо се население, което обуславя и изключителната нестабилност на вътрешнотополитическата ситуация в тях, както впрочем и на границите им.

Важна роля в случая играе цивилизационният фактор. Нарастващата мощ на Иран поражда загриженост сред арабските му съседи, Израел и САЩ. Техеран не спира с опитите за "износ на ислямска революция", подкрепяйки различни шиитски групировки и разчитайки с тяхна помощ да се превърне в регионален лидер. Арабските държави обаче не могат де приемат лидерството на държава, която не е част от собствената им цивилизация. На свой ред, Израел, който в цивилизационен аспект е безкрайно различен както от иранците, така и от арабите, и не би искал в региона да доминират нито едните, нито другите, все пак е по-склонен да търси сътрудничество с основните противници на Техеран в арабския свят, в лицето на Саудитска Арабия, както впрочем и с Турция, която също се стреми към лидерство.

Междувременно, Китай все по-осезаемо започва да изтласква САЩ от Близкия Изток. Осъществената през юли 2022 (само седмица след близкоизточната обиколка на Байдън) в Техеран иранско-руско-турска среща на най-високо равнище пък показва, че в съвсем скоро време Москва отново ще се активизира в региона, включително заради санкционния натиск и задълбочаващото се противоборство между нея и Запада. Което означава, че ако САЩ не съумеят да запазят влиянието си върху своите близкоизточни съюзници, биха могли да се изкушат да стартират в региона сценария на "управляемия хаос", провокирайки например военен сблъсък на Иран с Израел или с някои от арабските саюзници на Вашингтон.

Предварителните нагласи

Според повечето американски стратези, опитващи да открият формулата за успешното противопоставяне на очертаващата се китайска хегемония или на руския военен експанзионизъм, Близкият Изток едва ли заслужава специалното внимание на Вашингтон. Продължаващите сражения в Сирия и Йемен, в комбинация със задълбочаващата се нестабилност в Ирак, Судан или Ливан, са само няколко примера за текущите регионални проблеми на САЩ. В този смисъл, изтеглянето на американските войски от Афганистан, наредено от президента Байдън през август 2021, отразява общото разочарование на американското общество от действията на страната в Близкия Изток през последните поне двайсет години. Действително, нееднозначната реакция на Ващингтон на поредните атаки на подкрепяните от Иран йеменски бунтовници "хуси" срещу петролни обекти на Саудитска Арабия и ОАЕ говори за това, че САЩ наистина са склонни да осъществят стратегическото си изтегляне от региона, независимо от случващото се там.

Проблемът обаче е, че подобно изтегляне с цел американското внимание да се концентрира върху Китай и руските действия в Украйна, най-вероятно ще струва скъпо на Вашингтон. Просто защото, ако САЩ престанат да поддържат архитектурата за сигурност в Близкия Изток, продължителната ескалация на напрежението може да прерасне в жесток общорегионален конфликт, който неизбежно ще наложи американска военна намеса с цел предотвратяване на петролна криза или бум на транснационалния тероризъм. Което пък тотално би ерозирало стремежа на Вашингтон да концентрира стратегическите си усилия в Индо-Тихоокеанския регион.

(Не)възможната арабско-израелска коалиция срещу Иран

Истината е, че създаването на базирана на баланса на силите  архитектура на сигурност в Близкия Изток е от решаващо значение за интересите на Америка да бъде гарантирано свободното осъществяване на глобалната търговия и трафика на енергоносители. В тази връзка е важно да се отбележи, че отношенията между Иран и евентуалната арабско-израелска коалиция, която САЩ се опитват да „сглобят” в региона, играят ключова роля за гарантирането на реда и стабилността в него. В същото време обаче, сегашната американска стратегия на „дипломатическа отстраненост”, в комбинация с ескалиращото въоръжаване на арабските партньори на САЩ от Персийския залив, само задълбочават регионалното напрежение. Ще припомня, че американските санкции, наред с мощния натиск на Вашингтон след изтеглянето на страната от Съвместния всеобхватен план за действие във връзка с иранската ядрена програма, сериозно ограничиха възможностите на Техеран да осъществи също толкова мащабно превъоръжаване, като арабските му съперници. За да компенсира това, иранското ръководство заложи на асиметричните военни действия и в момента форсирането на програмата за създаване на собствено ядрено оръжие му изглежда най-добрият вариат за гарантиране геополитическата сигурност на Ислямската република.

Тези ескалиращи асиметрични военни действия включват използването на Корпуса на стражите на ислямската революция за снабдяване на ливанската Хизбула с почти 130 хиляди сравнително евтини ракети за нанасяне на мащабни удари по Израел с цел да бъдат изпитани границите на възможностите на прехвалената му отбранителна система „Железен купол”. Задържането на петролни танкери от иранските "стражи" демонстрира нарастващата готовност на Техеран да постави под въпрос свободното преминаване на критично важни енергийни ресурси през Ормузкия пролив. Подкрепата за йеменските бунтовници "хуси" от страна на иранците, които им доставят дронове и ракети за нанасяне на удари по петролни обекти на Саудитска Арабия и ОАЕ, пък допринася за по-нататъшното дестабилизиране на глобалните петролни пазари, цените на които и без това нарастват стремително заради санкциите, инфлацията и войната в Украйна. От друга страна, американските санкции и осъществяваните от САЩ кибератаки и тайни съвместни действия с Израел и други съюзници, само забавиха леко иранската ядрена програма.

Дистанцираността на САЩ от региона, ескалацията във въоръжаването на Израел и арабските монархии и асиметричните военни действия на Иран могат да провокират порочен крът на насилие и нестабилност. И, ако този цикъл не бъде прекратен, той може да породи сериозен риск от задълбочаване на регионалния конфликт, в чиито рамки Техеран да завърши ускорено ядрената си програма, което пък ще стимулира разпространението на ядреното оръжие в регионален и глобален мащаб. Евентуална война между Иран и хипотетична израелско-арабска коалиция пък би застрашила сигурността в Ормузкия пролив и Суецкия канал, което императивно налага активната намеса на европейските и азиатски държави за успокояване на ситуацията, тъй като икономиката им до голяма степен зависи от доставките на енергоносители и търговските потоци по тези жизненоважни търговски коридори.

На пръв поглед, предвид все по-ограничения внос в САЩ на енергоносители от Близкия Изток, Вашингтон би следвало да остави другите играчи да потушат сами очертаващия се в региона конфликт. Американските геополитически интереси обаче, не позволяват да бъде допуснато други големи сили, като Китай, Русия или дори ЕС, да преформатират архитектурата за сигурност в Близкия Изток, окончателно изтласквайки САЩ от него. И за да бъде предотвратено подобно развитие, възобновяването на иранската ядрена сделка се превръща в основен императив за американските интереси.

Основите на регионалния ред, според Вашингтон

Според мнозина експерти, ако иранската "ядрена сделка" бъде възобновена, това ще удължи времето, за което Иран би могъл да осъществи "ядрен пробив" от едва три седмици (както е сега), до поне шест месеца, а също да бъде приет подлежащ на проверка режим на ядрените инспекции в иранските обекти, т.е. да бъде предотвратена ядрената криза в Близкия Изток.

Въпреки това обаче, редица играчи (както вътре, така и извън САЩ) призовават Вашингтон изцяло да се откаже от сделката с Техеран. Според нейните критици, икономическите изгоди за Иран в резултат от възобновяването и само ще повишат способността му да води прокси-войни, постоянно увеличавайки арсенала си от дронове и ракети, насочен срещу САЩ и регионалните им партньори. От друга страна, макар че Техеран едва ли ще се откаже в краткосрочна перспектива от финансирането на Революционната гвардия и сателитните си формирования в региона, САЩ ще могат да установят диалог с иранците по въпросите на сигурността, който да минимизира регионалното напрежение и да даде тласък на търсенето на дипломатически решения на проблемите.

В тази връзка редица американски стратези смятат, че  регионалната архитектура за сигурност в Близкия Изток следва да се основава на гаранциите за арабските партньори и Израел, постоянното сдържане на Иран и „добросъвестните преговори”. Това означава, че САЩ трябва да активизират взаимодействието си с регионалните сюзници, което на свой ред изисква умна дипломация, признаваща, че обръщането към други региони (и на първо място към Индо-Тихоокеанския) не означава пълно стратегическо изтегляне на Америка от Близкия Изток.

В същото време, за да сдържа Иран, Вашингтон следва да декларира готовност да осъществява съразмерни военни контраудари в отговор на военните акции на Техеран, застрашаващи американските партньори в региона. Ако получат американски гаранции за своята сигурност, последните вероятно биха ограничили темповете на въоръжаването си. Това, на свой ред, би намалило и "асиметричната военна активност" на Иран, ограничавайки цикъла на ескалация. По този начин Вашингтон би си осигурил по-широко поле за маневри в преговорите с Техеран.

Бъдещите икономически възможности

Ако съумеят да създадат подобна система за сигурност, САЩ биха спечелили от многобройните вектори на икономическите инвестиции и търговията в региона. На първо място, те разчитат на възобновяването на иранските енергийни доставки за Европа и извън нея. Според екипа на Байдън, в краткосрочна перспектива, продажбите на ирански петрол на световния пазар ще гарантират толкова необходимото след началото на руско-украинската война понижаване на цените и диверсификацията на доставките. В дългосрочна перспектива пък, Иран потенциално би могъл да покрие 20% от потребностите на Европа от природен газ, имайки предвид капацитета на новото му находище „Чалус” в Каспийско море. Тоест, освен всичко друго, близкоизточното турне на Байдън бе своеобразна проверка на това, доколко може да се вярва на обещанията на САЩ, че могат да осигурят необходимите на Европа енергоносители срещу отказа и да ги купува от Русия.

Неслучайно САЩ се опитват да подобрят отношенията си с един от ключовите регионални играчи - Саудитска Арабия. Ще припомня, че акцентът в последните преговори между Байдън и саудитското ръководство беше поставен не само върху необходимостта от увеличаване на петролния добив (с цел за бъде ограничена енергийната криза в Европа и да бъдат ударени руснаците), но и за предоставяне на гаранции за сигурността на Рияд, аналогични на ангажиментите на НАТО в рамките на колективната отбрана, според които евентуално нападение срещу Саудитска Арабия би се разглеждало като атака срещу САЩ. В Кралството силно се надяват, че Вашингтон ще им предостави подобни гаранции. Американците обаче не са заинтересовани от непосредствена намеса в конфликта на Саудитите с Техеран, затова вместо гаранции за сигурност се опитват да стимулират диалога между Саудитска Арабия и Израел и дори формирането на военна ос между тях.

Паралелно с това, в региона се активизира и Турция, която също демонстрира готовност за сътрудничество с Израел. Въпреки успещната турско-иранско-руска среща на върха в Техеран през юли, не бива да забравяме, че евентуалното елиминиране на Иран би отворило пътя на Турция към Централна Азия, улеснявайки в същото време и експанзията и в Южен Кавказ.

Стратегическо поражение, вместо разширяване на влиянието?

Според повечето, включително и западни, анализатори обаче, след това посещение Байдън изглежда окончателно е загубил битката за Близкия Изток. Той не успя да осигури необходимите количества енергоносители за Европа, не съумя създаде арабско-еврейски аналог на НАТО, насочен срещу Иран, нито дори да помири Израел и близкоизточните монархии.  Ще припомня, че Саудитска Арабия например, директно заяви, че предоставянето на въздушен коридор за израелските самолети не води автоматично до установяване на дипломатически отношения с еврейската държава.

Нещо повече, както твърдят анализаторите на Franсe24, в крайна сметка печеливши в случая са се оказали само монархиите от Залива, които за първи път получиха възможност да декларират независимостта си от САЩ и се възползваха максимално от нея. Саудитска Арабия например, използва самия факт на посещението на американския президент и срещата му с престолонаследника принц Мохамед бин Салман за да получи своеобразна „индулгенция” без на практика да даде нищо в замяна. В тази връзка ще отбележа, че яростно критикуваният доскоро от Байдън саудитски престолонаследник Мохамед бин Салман, очевидно се беще подготвил добре за посещението му, като в края на юни посети двете ключови за сунитския свят държави - Египет и Турция. Истинската сензация обаче бе, появилото се в навечерието на близкоизточната обиколка на американския президент съобщение, че веднага след него, в Техеран ще се проведе среща между президентите на Иран, Турция и Русия (повече за нея, виж статията на Никола Стефанов, на стр... – б.р.).

Ще припомня също, че в тричасовия си разговор с Байдън, в отговор на споменатият от него случай с убийството на саудитския журналист Хашоги, принцът контраатакува, припомняйки изтезанията в американския затвор "Абу-Гариб" в Ирак, както и убийството на кореспондентката на телевизия "Ал-Джазира" Шарин Абу Акле от израелците. Що се отнася до молбата на президента за увеличаване добива на петрол, саудитската страна ясно даде да се разбере, че този въпрос следва да бъде решен на заседание на ОПЕК+, чиито член е и Русия.

Впрочем, в деня, когато Байдън приключи близкоизточната си обиколка, председателят на Стратегическия съвет за международни отношения (и бивш външен министър) на Иран Камал Харази направи пред телевизия "Ал Джазира" знаково изявление, което според мнозина напълно променя правилата на играта в Близкия Изток. Той, в частност, заяви, че страната му разполага с технически потенциал за производството на ядрено оръжие, но все още няма политическо решение за това. Ако разгледаме интервюто на Харази в контекста на стремителното развитие на иранската ядрена програма през последните месеци - строителството на укрепени обекти, интензивните действия в ядрените съоръжения Натанц и Фордо, както и инсталирането на нови центрофуги за обогатяване на уран - няма как да не стигнем до извода, че Иран е навлязъл в заключителния стадий от подготовката за производство на ядрено оръжие и превръщането си в ядрени държави.

По правило, всяко военно поражение се компенсира по-лесно и бързо, отколкото политическото. А истината е, че Джо Байдън действително претърпя в Близкия Изток унизителен дипломатически провал. Целта на посещението му беше да възстанови регионалното влияние на САЩ, което силно пострада след изтеглянето им от Афганистан, прекратяването на бойните мисии в Ирак и съкращаването на военното присъствие в Сирия, с изключение на силите, охраняващи петролните находища в североизточната част на страната. Пред постигането и обаче имаше четири големи препятствия, нито едно от което Байдън не успя да преодолее по време на обиколката си в региона.

Така, американският президент не съумя да постигне консенсус за ядренитее преговори с Иран, нито пък относно идеята за съвместното съществуване на палестинската и израелска държави, да не говорим, че не лансира каквито и да било реални мерки за укрепване на доверието с палестинците, например чрез откриването на американско консулство в Източен Йерусалим. Освен това, Байдън се провали в опита си да прокара идеята за формиране на военна коалиция под егидата на Вашингтон и не получи твърдо обещание от Саудитска Арабия и другите петролни монархии за сериозно увеличаване на доставките на енергоносители за да бъде компенсиран дефицитът, провокиран от антируските санкции. Напротив, посещението му за пореден път подчерта дълбочината на разногласията между Вашингтон и Израел относно военния вариант за действия срещу Иран или дори за заплахата от използването му. Освен това, то демонстрира противоречията между Америка и арабските държави във връзка с хипотичния военен алианс, украинския конфликт и стремежа на държавите от Залива да провеждат независима петролна политика.

Този провал демонстрира мащабите на дипломатическото поражение, претърпяно от Байдън в Близкия Изток. Дори ако то не означава края на американското влияние в региона, САЩ очевидно са на път да се превърнат в поредната голяма сила, чиято роля както вътре, така и извън него, неотклонно намалява в полза на други играчи. Последиците от неуспешната обиколка на президента пораждат обяснима тревога и представляват своеобразно предупреждение за демократите в навечерието на междинните избори за Конгрес: Байдън се върна с празни ръце при своите избиратели, тъй като не успя да постигне нищо, което да способства за подобряване на жизнения стандарт на обикновените американци и повишаване конкурентоспособността на страната.

Алтернативите за САЩ

Както е известно, след поражението на Доналд Тръмп на изборите през 2020 мнозина демонстрираха песимистично отношение към бъдещето на американско-израелското сътрудничество. Изглеждаше, че "златното" време на пълната солидарност, демонстрирана от Вашингтон към еврейската държава безвъзвратно е отминало и за Израел настъпват трудни времена. Посещението на Байдън в Израел през юли обаче, показа, че ситуацията, в която се намират в момента САЩ, просто не им позволява да пренебрегват основния си "преден пост" в Близкия Изток.

За разлика от срещите на американския президент с арабските лидери, посещението му в Израел в общи линии напълно оправда свързваните с него очаквания: в разговорите там липсваха двусмислени изказвания, а акцентът беше поставен върху стратегическото партньорство и откритото противопоставяне на Иран.

Основното събитие в рамките на посещението беше подписването на т.нар. "Йерусалимска декларация", оценявана от анализаторите като "един от най-откровените документи от този тип". В нея директно се посочва, че САЩ и Израел са готови съвместно да се противопоставят на дестабилизиращото въздействие на Иран и опитите му да се сдобие с ядрено оръжие. Нещо повече, Байдън заяви, че Вашингтон е готов да използва за целта "всички елементи на военната си мощ". Споменава се също, че САЩ възнамеряват "да сътрудничат с другите си партньори с цел противопоставяне на агресията и дестабилизиращите действия от иранска страна, осъществявани пряко или косвено от контролираните от Техеран сили и терористичнии организации".

Последното е особено важно, защото на практика дава на израелското ръководство нови възможности за нанасяне на удари по проиранските, шиитски и палестински формации в еврейската държава, а САЩ дават да се разбере, че няма да са против това. Впрочем, според някои източници, по време на срещата е бил обсъждан и евентуален "план Б", в случай, че Иран действително се сдобие с ядрено оръжие. А, имайки предвид нееднозначния ядрен статут на самия Израел, бихме могли да предположим и какво предвижда въпросния "план".

В декларацията се споменава и за постигането на помирение между Израел и Саудитска Арабия. Разбира се, това би било изключително полезно за САЩ, но предвид специфичната външна политика на Рияд то със сигурност ще е изключително трудно.

Между другото, редица подробности от посещението на Байдън в Израел навеждат на мисълта, че американският президент вероятно е дал определени обещания на домакините си - например, че иранският "Корпус на стражите на ислямската революция" ще остане в американския списък на терористичните организация. Това поведение на Байдън е напълно обяснимо и прагматично. В сегашната ситуация, когато американската глобална хегемония е под много сериозен въпрос, наличието на съюзници, които със сигурност не биха изоставили САЩ, е особено важно за Вашингтон. Което означава, че тези съюзници следва да бъдат всячески обгрижвани от Америка. Освен това, на практика, усилването на натиска върху Иран означава и косвено усилване на натиска върху Русия (да си припомним провелата се също през юли среща на върха между президентите на Иран, Русия и Турция в Техеран).

Според повечето анализатори, след посещението на президента, възможностите на САЩ в Близкия Изток изглеждат все по-ограничени и безперспективни. От военнна гледна точка, те се оказват още по-зависими от Израел, който на практика вече се е превърнал в стратегически център на американското Централно военно командване, способен успешно да координира своите действия с партньорите си - от ОАЕ до Мароко, независимо от политическите грешки, допускани от Вашингтон.

Следователно, един от алтернативните варианти за действие на САЩ е да поемат ангажимент да подкрепят Израел в усилията му да постигне  интеграцията си в региона. Байдън е силно заинтересован от подобно развитие и го потвърди изрично след края на обиколката си: "Ще продължим да подкрепяме интеграцията на Израел в региона. Освен това ще продължим да работим за постигането на траен мир по пътя на преговорите между Държавата Израел и палестинския народ". От ключово значение в случая е, че президентът въобще не споменава модела на "двете държави". В тази връзка, израелците определиха изказването на Байдън по палестинския въпрос като доказателство, че той е против идеята за създаването на отделна палестинска държава.

Що се отнася до алтернативите пред САЩ относно преговорите с иранците, след споменатото по-горе заявление на Харази и отказа на арабските държави да формират военен алианс с Израел против Иран, ще припомня, че гръмките твърдения за евентуална война с иранците, прозвучали при посещението на Байдън в Израел, поставиха арабските лидери, участвали през юли в срещата на върха на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив в Джида, в крайно неудобно положение.

Всъщност, макар че в интервю за израелска телевизия американският президент не изключи военния вариант в случай на провал на преговорите с Техеран, изглежда малко вероятно Вашингтон наистина да прибегне до него, предвид досегашния му опит с иранците в това отношение. В резултат, очевидно предпочитащият военното противопоставяне Израел се оказва сам и то на фона на продължаващото затъване на САЩ и ЕС в украинския конфликт и опитите им да преодолеят икономическите последици от него.

След като дори действащият първосигнално Доналд Тръмп се отказа да нанесе военен удар срещу Иран през юли 2019, когато иранската противовъздушна отбраната свали два от най-новите и модерни американски шпионски самолети, едва ли можем да очакваме това да стори Байдън. Нещо повече, оттогава до днес сме свидетели на бързия прогрес на иранците в развитието на военната им мощ. Затова, единственото, което в Вашингтон би могъл да предложи на Израел в тази връзка, е координирането на действията с американското Централно военно командване. Тук е мястото да припомня, че само два дни след посещението на Байдън, в Израел се появи шефът на въпросното командване генерал Майкъл Курила, който разговаря с военния министър и началник щаба на израелската армия. В момента значението на тази координация нараства и заради неясния изход от предстоящите  през ноември избори, както в Израел, така и в САЩ.

Опитите на САЩ да реанимират позициите си в Близкия Изток

Откакто администрацията на Барак Обама обяви прословутата си стратегия за "обръщане към Изтока", т.е. към Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР), различни високопоставени американски чиновници, включително бившият държавен секретар Хилари Клинтън, многократно заявяваха, че САЩ ще ограничат активността си в "проблемния" Близък Изток. Дестабилизацията на ситуацията в Ирак и неспособността на Вашингтон да постигне консенсус между различните етноконфесионолни групи в страната, демонстрираната от администрацията на Обама "слабост" в Сирия през 2013, нееднозначната политика по отношение на Египет след "арабската пролет" и критиките срещу президента Абдул Фатах ас-Сиси, излизането на Тръмп от иранската "ядрена сделка", предизборното обещание на Байдън да превърне Саудитска Арабия в "държава парий", недоволството на Рияд и Абу Даби от политиката на Вашингтон по отношение на войната в Йемен, решението на Тръмп да премести американското посолство в Израел в Йерусалим и други спорни стъпки на САЩ в Близкия Изток значително ерозираха възможностите на Вашингтон в региона. На този фон, последната близкоизточна обиколка на сегашния американски президент трябваше да възстанови влиянието на САЩ в Близкия Изток, където - след началото на войната в Украйна - Вашингтон се опитва да създаде нов фронт против Русия, отслабвайки влиянието и в региона.

От друга страна, засега американският проект за създаване на "близкоизточна НАТО" пдодължава да е в зачатъчно състояние. Редица монархии от Залива, като Катар и Оман например, се стремят да запазят нормални двустранни отношения с Иран, впрочем, след замразяването на конфликта в Йемен, ОАЕ също демонстрира готовност да подобри отношенията си с Техеран. Въпреки това, Вашингтон с ускорени темпове осъществява милитаризацията на региона, модернизирайки воъоръжените сили на Израел и арабските държави, изгражда регионална система за ПРО, подобна на европейската, и провежда съвместно с НАТО мащабни учения и маневри по суша, както и в акваторията на Персийския залив. Сред целите им е гарантиране сигурността на корабоплаването и увеличаване обема на петролните и газови доставки на европейския пазар, което е приоритет за САЩ във връзка с кризата в Украйна.

Както е известно, Вашингтон традиционно поддържа стабилни взаимоотношения с близкоизточните елити и местния бизнес. Тоест, САЩ си остават стратегически съюзник или партньор за Израел и монархиите от Залива. Зависимостта на държавите от региона от САЩ и ЕС във военно техническата, финансовата и енергийната сфери се запазва. Що се отнася до напрежението в отношенията между Байдън и Мохамед бин Салман, американското ръководство беше принудено да приеме версията на Рияд, че престолонаследникът не е давал лично заповед за убийството на опозиционния журналист Хашоги, а виновните за това са получили сурови наказания.

Въпреки оптимистичните оценки на някои медии, според повечето анализатори, основната задача, която си поставяше Байдън, а именно формирането на регионален "фронт" срещу Русия, Китай и Иран, не беше постигната. От американска страна, т. нар. "преговори" представляваха странна смес от опити за демонстрация на сила и заклинания да бъде увеличен износът на петрол за да могат САЩ да смекчат последиците от провокираната до голяма степен именно от тяхната политика енергийна криза. Единственият реален резултат от тях обаче бе съгласието на Саудитска Арабия да отвори въздушен коридор за полети от Израел.

САЩ очевидно не са склонни да позволят на Русия и Китай да заемат мястото им в Близкия Изток или, както заяви Байдън на срещата в Джида: "Няма да си отидем и няма да оставим тук вакуум, който да бъде запълнен от Китай, Русия или Иран... САЩ ще продължат да бъдат активен партньор в Близкия Изток". Преди това, Байдън проведе отделна среща в Джида и със саудитския престолонаследник Бин Салман. На нея той отново повдигна въпроса за убийството на Хашоги, в отговор на което домакинът му напомни за "множеството грешки, допуснати от САЩ в Ирак", включително за изтезанията и убийствата в печално известния затвор "Абу Гариб".

Що се отнася до основната цел на посещението - възможността за повишаване на петролния добив, саудитският престолонаследник допусна, че подобно повишаване е възможно само в рамките от сегашните 10 млн. барела дневно до 13 млн. и то чак през 2027, изтъквайки, че "просто не разполагаме с капацитет за увеличаване на производството отвъд този праг". Както Кралството, така и останалите държави от ОПЕК изглежда или не искат, или не могат да окажат влияние за съществена промяна на петролните цени и продължават да координират собствените си добиви с Русия. Освен това, те не разполагат с необходимите технологични възможности (включително капацитет на нефтопреработвателните им заводи) за форсирано (а не символично) повишаване производителността на находищата, а необходимата за целта модернизация ще изисква много сериозни средства. Както заяви в тази връзка държавният министър на външните работи на Саудитска Арабия Адел ал-Джубейр (външен министър на страната, което е по-високата длъжност, е принц Файсал бин Фархан – б.р.), на срещата в Джида не е било постигнато споразумение относно петролните добиви и държавите от ОПЕК ще вземат решението си (на срещата на групата през август 2022) въз основа на пазарните реалности, а не на "истерията" или "политиката".

Очевидно балансът на търговско-икономическите предпочитания се променя, което оказва влияние и във военно-политическата сфера. Ще припомня, че през 2016 Китай и Саудитска Арабия постигнаха споразумение за "стратегическо партньорство". През 2020 обемът на двустраннати им търговия надхвърли 65 млрд. долара, а напоследък все по-често се говори за евентуалното и прехвърляне в юани. За сравнение, през същата година обемът на американско-саудитската търговия бе по-малък от 20 млрд. долара. Междувременно, през 2021, Рияд получи статут на партньор в диалога на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС).

Според саудитския държавен министър на външните работи Ал-Джубейр, връзките на страната му със САЩ и Китай не са взаимноизключващи се: "Китай е най-големия ни търговски партньор. Това е огромен пазар за енергоносителите ни. Освен това, Китай е голям инвеститор в саудитската икономика. Разбира се, САЩ си остават нашия партньор №1, когато става дума за сигурността и политическата координация, както и за инвестиции и търговия..". На теория, мащабите и дълбочината на политическите, военни и икономически връзки между Рияд и Вашингтон би следвало да означават, че двете страни са заинтересовани да продължат да ги поддържат и в обозрима перспектива, но сегашната неадекватна политика на САЩ едва ли способства за това.

Държавният департамент изглежда разчиташе, че на срещата на върха в Джида, Байдън ще "чуе гласовете на арабските лидери, които са загрижени за стабилността и сигурността на региона", което на практика не се случи. Просто, защото такива държави като Саудитска Арабия, Оман и Катар вече се опитват да изграждат нова система на взаимоотношения в региона на Близкия Изток, включително и с Иран, при това разчитайки все по-малко на Запада. Както посочи в тази връзка иракският премиер Мустафа ал-Казими, те вече се стремят към "позитивни промени", докато Байдън на практика им е предложил "вариант на нова конфронтация с Китай и Русия". От друга страна, през последните години Израел успя да постигне известно сближаване с арабските държави, въпреки продължаващата окупация на палестинските територии. Както посочва в тази връзка американският дипломат и бивш посланик в еврейската държава Мартин Индик: "Белият дом постепенно започва да осъзнава, че САЩ престанаха да бъдат доминиращата държава в региона, способна да поеме грижата за отстраняване на всички заплахи, тревожещи нейните близкоизточни партньори и съюзници".

На свой ред, редица местни анализатори квалифицират американската политика в Близкия Изток като "провинциална, загубила базовите си стратегически цели и опитваща се да решава не дългосрочни, а конюнктурни интереси". Според, тях при последното си посещение в региона Байдън се е стремял не към решаването на неговите проблеми, а е целял по-скоро да гарантира победата на собствената си Демократическа партия на междинните избори за Конгрес през ноември 2022. Затова президентът се ограничи с голи декларации, които не постигнаха нужния ефект сред събеседниците му и не доведоха до вземането на някакви сериозни решения, включително що се отнася до ръста на саудитските петролни доставки.

Въпреки това изглежда, че сега САЩ ще се опитат да активизират прикритото си участие в политическите процеси в региона, както го правеше навремето Барак Обама. Не е изключено, че Вашингтон ще се стреми да постигне подписването на ново ядрено споразумение с Техеран, разигравайки "иранската карта" през близкоизточните си партньори и съюзници. Това обаче ще бъде само тактически ход, тъй като САЩ не са готови да формулират и провеждат наистина дългосрочна стратегия по отношение на региона, включително предприемайки опити за създаването там на нови алианси. Америка се нуждае от време за да направи политиката си по-гъвкава. Което очевидно ще наложи и известна преоценка на действията на Китай и Русия в Близкия Изток, особено що се отнася до мащабите и дълбочината на ангажирането им в политиката на региона, който традиционно е пренаситен с конфликти и кризи. Тоест, съществува риск те да се изкушат да си "сменят местата" със САЩ, натоварвайки се с разрешаването на основните регионални предизвикателства, което би могло да провокира асиметрия между военните им възможности и реалните и потенциални заплахи.

Именно наличието на подобен тип проблеми, обуслява и нееднозначното отношение към посещението на Байдън в Близкия Изток и перспективите пред противопоставянето между САЩ, Русия и Китай там. Не бива да се изключва възможността Вашингтон да се ориентира към това, което експертите определят като "политика на офшорния баланс на силите" - т.е. отказ от пряко участие във военни операции и избирателно използване на инструментариума на американските възможности за защита националните интереси на САЩ, опирайки се най-вече на Израел. Що се отнася до другите проблеми в региона, може да бъде направен опит те да бъдат стоварени на Москва и Пекин, разчитайки че руснаците и китайците няма да се справят с тях, което със сигурност би ерозирало влиянието им и дори би застрашило собствената им сигурност.

Заключение

Съдейки по предварителните резултати от посещението на Байдън в Близкия Изток, интересите на Вашингтон в региона очевидно не са се променили значително. САЩ не биха искали да допуснат създаването на вакуум на външно влияние в Близкия Изток, който, според тях може да бъде запълнен от Китай или Русия. Сегашната американска администрация не се отказва от плановете си за сближаване на позициите на Израел и арабския свят, т.е. от "легализирането и интегрирането" на еврейската държава в региона и формирането на общ регионален антиирански алианс. На фона на войната в Украйна, Вашингтон е силно заинтересован да приобщи към антируската си политика Израел и монархиите от Персийския залив, включително като стимулира ръста на износа на енергоносители от региона за да компенсира загубите и вредите от санкционната война с руснаците, които търпи Европа.

От друга страна, Близкият Изток е своеобразно буре с барут, чиято експлозия би могла да отложи очертаващия се крах на Pax Americana, позволявайки на САЩ да прекратят (или поне да ограничат значително) разширяването на китайското влиание в региона, да неутрализират Иран и да обвържат по-силно към себе си своите местни съюзници. Сблъсъкът между противостоящите му цивилизации очевидно би бил от полза за "колективният Запад", въпросът обаче е, дали Вашингтон е в състояние да провокира мащабен конфликт в Близкия Изток, без при това да се намесва пряко в него? Още повече, че - като изключим Израел - останалите държави от региона поне засега не са готови да воюват с Иран без да имат гаранции, че и САЩ ще се включат в тази война.

Дори ако приемем, че посешението на Байдън в Близкия Изток е довело до някои положителни за САЩ резултати, следва да признаем, че в стратегическо отношение, то се оказа поредната илюстрация за ерозията на американското влияние в региона. Сред плюсовете от визитата е решението на Саудитска Арабия да отвори въздушното си пространство за граждански полети на всички държави, включително Израел, както и увеличаването на петролния и добив от 12 на 13 милиона барела дневно. При това обаче, саудитският престолонаследник принц Мохамед бин Салман открито предупреди, че "нереалистичната енергийна политика ще провокира висока инфлация".

Що се отнася да изтърканата тема за формирането на т.нар. "арабска НАТО", най-подходяща за обсъждането и беше срещата на върха по сигурността и развитието в Джида, в която - освен Байдън, участваха членовете на ССАДПЗ, а също Египет, Ирак и Йордания. Тя обаче не доведе нито до появата на нов арабски военен блок, нито дори да интиирански алианс. Както заяви в тази връзка саудитският външен министър принц Фейсал бин Фархан: "Понятие като "арабска НАТО" не съществува и на срещата не бе обсъждано нищо подобно. Не бе повдигнт и въпросът за евентуално създаване на антиирански отбранителен алианс между държавите от Персийския залив и Израел". Според принца, отварянето на въздушното пространство на страната за граждански полети не означава установяване на дипломатически отношения с еврейската държава. Освен това, той изрично изтъкна, че Рияд се надява да започне преговори за нормализация на отношенията с Техеран с посредничеството на Ирак.

От друга страна, в съвместното заявление на участниците на срещата в Джида се посочва, че те "приветстват създаването на обединени оперативни групи 153 и 59 в сферата на отбраната, срещу евентуални заплахи по море". Темата за въпросните групи обаче не е нова, тъй като преди време за създаването на "Обединена оперативна група 153" в Червено море съобщи и командващият Пети американски флот адмирал Брад Купър.

Тоест, би могло да се твърди, че последното посещение на Байдън в Близкия Изток се оказа поредната илюстрация на факта, че отлабването на глобалната хегемония на САЩ води на практика и до разпадането на "американския Близък Изток", а постепенното формиране на нов многополюсен, т.е. полицентричен свят, стимулира държавите от региона да провеждат "многостранна" външна политика.

 

* Българско геополитическо дружество

 

Поръчай онлайн бр.1 2023

Поръчай онлайн бр.1 2023 на списание Геополитика