Турбулентността на ръба между епохите: каква е причината за рязкото нарастване на регионалните конфликти

През май 2021 започна настъплението на Движението Талибан срещу афганистанските правителствени сили, което скоро след това доведе до смяна на властта в страната и ускорено изтегляне на азмериканските войски. През юни с.г. китайските власти обявиха, че Тайван не може да бъде откъснат от Голям Китай, което ескалира и без това основателните очаквания за мащабен военен конфликт в региона.

През януари 2022 пък, Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) изпрати свои войски в Казахстан, провокирайки сдържаната реакция на Турция и САЩ, а напрежението по границата между Киргизстан и Таджикистан отново ескалира. Накрая, на 24 февруари 2022 Русия стартира т.нар. "специална военна операция" в Украйна, която постепенно се трансформира в пълномащабна война. Възниква въпросът, каква е причината за тези следващи един след друг конфликти? И дали трябва да очакваме ескалацията им през следващите няколко години?

Дългите вълни 2.0

Възможен отговор на тези въпроси дава моделът на еволюционните цикли в международната политическа система, която един от авторите на настояшата статия - Владимир Пантин, разработи още в началото на 90-те години на ХХ век, съвместно с колегата си от Института за световна икономика и международни отношения на РАН Владимир Лапкин. В основата на модела е заложена концепцията за дългите вълни на Николай Кондратиев, в чиито рамки развитието на световната икономика се представя като редуващи се възходящи и низходящи вълни с продължителност около 25 години. Характерна за възходящите вълни е благоприятната бизнес конюнктура, независимо от епизодичните кризи, които глобалната икономика преодолява сравнително лесно. И, обратното, при низходящите вълни доминира слабата конюнктура, а временните периоди на подем не водят до устойчив растеж.

В класическият модел на Кондратиев пълният цикъл включва една възходяща и една низходяща вълна, чието редуване се наблюдава от края на ХVІІІ век насам, т.е. от времената на индустриалната революция във Великобритания. Самият Николай Кондратиев (1892-1938) обаче, подчертава разликата между циклите от границата и средата на столетията: в първия случай технологичната революция бива заменена от световни или регионални войни, а във втория - бурният икономически растеж, основаващ се на  разпространението на формиралия се преди това технологичен модел, приключва със структурна криза, в чиито ход въпросният модел престава да бъде драйвър на развитието и бива заменен с нов.

Таблица 1. Датировка на модифицираната теория на дългите вълни

В модифицираната интерпретация на теорията на дългите вълни именно тази разлика се взема за основа. Пълният цикъл на еволюцията на международната система включва два цикъла на Кондратиев, или четири фази: "технологичен преврат" , в чиито ход във водещите световни държави се извършва радикална промяна на технологичния модел;. "големи сътресения", свързани с разрушаването на стария световен ред, който пречи на глобалното разпространение на новите технологии; "революции на международния пазар", по време на която се осъществяват мащабни геополитически промени, а доминиращият технологичен модел, на нова основа, продължава да се развива до пълното изчерпване на възможностите си да бъде локомотив на световната икономика; "структурна криза", в хода на която се очертава упадък на доминиращите дотогава отрасли, а във водещите световни икономики възникват зародиши на нов технологичен модел.

Трите цикъла на развитие

Тъй като става дума за циклично развитие, можем да използваме като начална точка всяка от изброените по-горе фази. При това, с преминаването на всичките четири фази, дължината на низходящите вълни последователно се съкращава (при запазваща се дължина на възходящите): в първия еволюционен цикъл тя се равнява на около 36 години, във втория - на 24 години, а в третия - на около 12 години. Илюстрация за това е вторият еволюционен цикъл, стартирал през 70-те години на ХІХ век, като борсовият крах в Европа и САЩ през 1873 е последван от проточила се повече от 20 години криза, която става известна във Великобритания като "дългата депресия". Характерен за този период е постепенният упадък на отраслите, доминиращи от края на ХVІІІ век (памучно-текстилната индустрия, машиностроенето основано на парните двигатели), както и на социалните и политически институции на съсловните монархии.

В края на ХІХ век в Европа и САЩ започна технологична революция, свързана с появата на двигателите с вътрешно горене, електроснабдяването и телефонизацията, както и със зараждането на авиацията и масовото автомобилостроене. Този период приключва с Първата световна война, в резултат от което търпят крах големите европейски монархии и се формира Версайско-Вашингтонският световен ред, който обаче не издържа на сътресенията през 20-те и 30-те години на ХХ век. В периода между двете световни войни в Европа се формират авторитарни и тоталитарни режими, което отваря пътя към Втората световна война, сред чиито ключови пускови механизми се оказва и Голямата депресия. След войната започва да се формира двуполюсна система, което в развиващия се свят се съпътства от разпадането на колониалните империи, а в развитите - от появата на държавите на всеобщото благоденствие.

Вълната на студентските революции от 1968 очертава началото на структурна криза, сложила край на безпрецедентния икономически растеж през двете следвоенни десетилетия. 70-те години пък преминават под знака на стагфлацията, скока в цените на петрола, постепенния упадък на икономиката на въглищата и стоманата в Европа и Северна Америка, както и зараждането на информационните технологии, превърнали се в драйвър на технологичния преврат в края на ХХ век. Консервативната революция на Рейгън и Тачър, с характерните за нея идеи за дерегулиране и приватизация, позволява не само да бъде преодоляна проточилата се криза, но и да бъдат поставени основите за разширяването на наднационалните институции на Запада (НАТО и ЕС), продължило чак до средата на 2000-те години, когато в ЕС влязоха държавите от Източна Европа.

Кризата на европейската интеграция, разразила се през 2005 във връзка с провала на приемането на общоевропейска конституция, се превърна в отправна точка за сътресенията от последните петнайсетина години, сред които бяха финансовата криза през 2008-2009, Арабската пролет през 2011 и регионалните военно-политически конфликти от средата на 2010-те, (Крим, Донбас, Сирия), дестабилизирали постбиполярния световен ред.

Структурната прилика между отделните цикли

Сред основните принципи на модифицираната теория за циклите на Кондратиев е този за принципната прилика на всяка от четирите фази в рамките на различните цикли: става дума не само за съпоставката между големите исторически събития (например между Голямата депресия от 30-те години на ХХ век и Голямата рецесия в зората на 2010-те), но и за възпроизвеждащата се в една и съща последователност на събитията. Така например, най-големите европейски революции през последните два века - Великата френска революция, Революцията от 1917 в Русия и "кадифените революции" през 1989-1991 в Източна Европа и бившия СССР, съвпадат с фазата на "технологичния преврат", чиято заключителна третина всеки път се характеризира с мащабни военно-политически конфликти: при първия цикъл това са Наполеоновите войни, във втория - Първата световна война, а в третия - бомбардировките на Югославия през 1999, терористичните нападения от 11 септември 2001, както и операциите на САЩ в Афганистан и Ирак.

Пак от този принцип за структурната прилика следва и, че втората третина на фазата на "големите сътресения" винаги започва с тежка финансова криза, без значение, дали става дума за краха на борсата във Великобритания през 1825, "Черния четвъртък" в САЩ, през 1929, или за глобалната финансова криза през 2008-2009. За завършващата трета фаза на "великите сътресения" пък са характерни значимите военно-политически конфликти. В рамките на първия цикъл към тях спадат колониалните войни на тогавашния световен лидер Великобритания, включително първата англо-афганска (1839-1842) и англо-китайска (1840-1842) войни, двете англо-сикхски войни (1845-1846 и 1848-1849), както и войната между САЩ и Мексико (1846-1848). В рамките на втория цикъл, такива конфликти са японско-китайската война (1937-1945), която, наред с анексията на Австрия и чешката Судетската област от Германия (1938), предшества Втората световна война (1939-1945).

Използването на принципа на структурната прилика позволи на авторите на настоящата статия, още в средата на 2000-те да прогнозират глобалната криза от 2008-2009, поставила началото на втората третина на фазата на "големите сътресения" (2005-2017), както и последвалите през 2013-2017 конфликти и сътресения (1). През нейната последна третина пък станахме свидетели на вече споменатите вътрешни и международни конфликти от средата на 2010-те години (събитията от арабската пролет, войните в Либия и Сирия, Крим и Донбас).

Конфликтите на границата на епохите

Съобразно принципа за структурната прилика, днес светът се намира в преход от фазата на "големите сътресения" (2005-2017) към фазата на "революция на международния пазар" (2017-2041), чиято първа третина също преминава под знака на конфликтите, но вече насочени не към разрушаването на стария, а към установяването на новия световен ред. При това първите 8 от около 24-те години на фазата на "революцията на международния ред" могат да бъдат разделени на два еднакви по продължителността си четиригодишни периода: през първия от тях международните конфликти имат по-скоро дипломатически харатер, докато във втория - военно-силов.

Ще припомним, че в рамките на втория еволюционен цикъл, през периода 1945-1949, се случват речта на Чърчил във Фултън и Берлинската криза от 1948-1949 - събития, изиграли изключително важна роля за формирането на двуполюсния световен ред, които обаче не са съпроводени с военни сблъсъци, за разлика от следващия четиригодишен период, когато се води Корейската война (1950-1953). Впрочем, при първия еволюционен цикъл, ключовият военен конфликт от първата третина на фазата на "революцията на международния пазар" - Кримската война (1853-1856), също се води през втория от двата очертани по-горе четиригодишни подпериоди.

В тази връзка, не бива да изключваме, че периодът 2017-2025 също следва да бъде разделен на два приблизително еднакви подпериода: 2017-2021 и 2021-2025. Сред косвените доказателства за това е стартиралата през 2018 търговска война между САЩ и Китай, която направи тяхното противопоставяне необратимо; излизането на Великобритания от ЕС, приключило през 2021 и превърнало окончателно Германия в едноличен лидер на Европейския съюз; нарастването на напрежението между САЩ и Русия, както и ескалацията на информационните и дипломатически войни. Много е вероятно всички тези събития да се окажат отправна точка при формирането на новия световен ред, който ще се наложи включително и в резултат от военните конфликти през втория четиригодишен подпериод 2021-2025.

Географията на кризите

Потенциалните (и реални) региони на конфликти, де факто, са ясни и днес: постсъветското пространство с характерното за него изостряне на конфликтите между Русия и Запада заради Украйна, както и възникването на риск от "централноазиатска пролет"; Източна Азия, където възможният китайско-тайвански конфликт би могъл да удари по интересите на САЩ горе долу по същия начин, по който навремето Суецката криза удря по интересите на Франция и Великобритания в Африка и Близкия Изток; Африка, където гражданската война в Етиопия поражда сериозна тревога в Египет (заради риска от намаляване водния притока на река Нил заради гигантската етиопска ВЕЦ на Сини Нил) и съседните Еритрея и Судан; и, накрая, Латинска Америка, където Венецуела си остава източник на нестабилност, предвид отслабването на режима на Мадуро заради петролното ембарго на САЩ и политическата криза от 2018.

Високата концентрация на конфликти до голяма степен е свързана с минимума на стабилността на световната система, който бе достигнат в края на 2010-те и началото на 2020-те години - период, когато последиците от десетгодишното забавяне на световната икономика се насложиха върху упадъка на институциите, създадени в зората на глобалното лидерство на САЩ и вече неспособни да сдържат ескалацията на регионалните кризи. Комбинацията между тези два фактора не можеше да не породи временна турбулентност при прехода от фазата на "големите сътресения" към фазата на "революция на международния пазар".

Графика1. Динамика на световното лидерство и икономическата конюнктура (според модифицираната теория на дългите вълни)

Легенда:

Вертикално: Подреденост на световната система

Горе: Световен ред I Лидер І Конюнктури Световен ред ІІ Лидер ІІ

Долу: Години

В резултат от това наслагване (на графика 1, около 2020 е налице едновременно и минимум на икономическата конюнктура, свързан с последиците от рецесията във фазата на "големите сътресения, и минимум на стабилността на световната система) се получава временно изчерпване на досегашните институции и ресурси за развитие, което води до изостряне на конфликтите, усилване на турбулентността и, в крайна сметка, до формирането на нов световен ред, способен да освободи нови ресурси и да създаде нови институции.

Впрочем, самият факт на турбулентността не означава пълна предопределеност. Остротата на конфликтите през следващите години до голяма степен ще зависи от водещите световни държави. С висока степен на вероятност може да се твърди само, че конфликтът между Русия и Запада в Украйна ще доведе до понататъшното усилване на Китай, а по-отслабена от американско-руското противопоставяне ше се окаже Русия (дори ако двете страни съумеят да избегнат челния сблъсък помежду си).

Светът след 2025

Според модифицираната теория на дългите вълни, след 2025 би следвало да започне консолидацията на световния ред, но вече на нова институционална основа. Противопоставянето между Китай и САЩ окончателно ще стане централно в рамките на международните отношения, но в същото време, за разлика от съветско-американската студена война, сега "второстепенните" държави ще играят по-значителна роля. ЕС, Великобритания, Турция, Индия и водещите страни от Източна Азия (Япония, Южна Корея, държавите от АСЕАН), ще играят ролята на регионални арбитри, които ше бъдат легитимни както в очите на "Голямата двойка", така и на малките играчи. В резултат от това, световният ред ще стане по-стабилен, отколкото на границата между 2010-те и 2020-те години, но в същото време и по-гъвкав, в сравнение с епохата на противопоставянето между САЩ и СССР.

От не по-малко важно значение за трансформацията на световния ред ще станат и вътрешнополитическите промени. След 2025 няма да могат да ги избегнат нито САЩ, където "революцията" на Тръмп беше прекъсната от бунта на елитите; нито Китай, където с развитието на урбанизацията се изчерпват възможностите за екстензивен растеж; нито Русия, която около 2030 (ако не и преди това) може да се сблъска с рязко съкращаване на приходите си от износа на суровини заради глобалното разпространение на електромобилите и бума на възобновяемата енергетика не само в Европа, но и в развиващите се държави от Азия (Китай например, още днес е лидер по въвеждане на вятърни и слънчеви електроцентрали).

Голямата вероятност за вътрешно преустройство в най-големите държави на планетата е свързана и с това, че периодът 2025-2033 ще си прилича структурно с периода 1857-1865 от първия еволюционен цикъл и с периода 1953-1961 от втория: през първия от тези два времеви периода е премахното робството в САЩ и са осъществени основните реформи на руския цар Александър II, а през втория започнатото от съветския лидер Хрушчов "затопляне" достига върха си и е създадена Европейската икономическа общност, която по-късно се трансформира в ЕС. С други думи, през периода 2025-2035, във всички изброени по-горе държави неизбежно ше назреят и ше се осъществят ключови икономически и политически реформи.

Друг важен момент от глобалното преустройство - енергийният преход - е очевиден и днес. По своите последици, сегашната революция в световната енергетика, свързана с разпространението на електромобилите и бума в слънчевата и вятърна енергетика, ще се окаже не по-малко значима от енергийния преход през 50-те и 60-те години на ХХ век, когато на практита възниква газовият отрасъл, а петролът измества въглищата като основен драйвър на търсенето на изкопаеми горива. Това не означава, че в края на 2030-те ще станем свидетели на отказ от използване на газа и петрола - също както в края на 60-те не станахме свидетели на отказ от въглищата (нещо повече, "златният период" на въглищата беше през 2000-2013, когато нарастването на глобалното търсене на въглища беше със 150% по-голямо, отколкото в периода 1965-2000) (2). Въпреки това, тенденциите в глобалната енергетика ще се определят от преминаването към възобновяеми източници, чието използване може да бъде стабилизирано от иновациите в сферата на дългосрочното съхраняване на енергията.

Накрая, последната третина на "революцията на международния пазар" (2033-2041) ще премине под знака на важни геополитически промени, също както се случва и в първия еволюционен цикъл (1865-1873), когато са създадени обединена Германия и обединена Италия, а френско-пруската война слага край на доминацията на Франция в континентална Европа. Или пък, както става във втория еволюционен цикъл (1961-1969), когато приключва основният етап от разпадането на европейските колониални империи. Възможно е, през периода 2033-2041, сближаването между Русия и Запада, което изглежда доста вероятно в условията на рязкото усилване на Китай, да придобие някаква институционална форма. Това сближаване обаче ще се осъществява на фона на все по-ясно изразеното изместване на центъра на глобалното развитие към Азия и Тихоокеанския регион.

Впрочем, промените на границата на 2020-те и 2030-те години представляват по-далечна преспектива, в сравнение с конфликтите през следващите години, които няма да бъдат леки нито за Русия, нито за Запада, нито за световната общност, като цяло. Затова следва да сме готови за тях, за да можем да се опитаме да смекчим остротата и последствията им и тъкмо в това е смисълът на настоящата прогноза.

Бележки:

1. 1. В.И. Пантин, В.В. Лапкин. Философия исторического прогнозирования: ритмы истории и перспективы мирового развития в первой половине XXI века. Дубна, 2006. С. 315, 318, 412, 435.
2. 2. През периода от 1965 по 2000 глобалното потребление на въглища е нараснало до 40,6 ексаджаули (ЕДж), докато през 2000-2013.е нараснало до на 63,2 ЕДж. // BP Statitical Review of World Energy. 2021

* Старши научен сътрудник в Института за международна икономика и международни отношения на Руската академия на науките

** Икономически наблюдател на Forbes Russia, Оil Price