Отвъд мита за западния колониализъм: ислямските робовладелци

Почти никога обаче не се споменава за търговията с роби в мюсюлманските държави, която продължава много по-дълго (близо 1200 години), отколкото "трансатлантическата" (300 години). Причината е прословутата "политическа коректност". При това, за разлика от европейските елити, които в епохата на Просвещението, осъждат робството, никой в мюсюлманския свят и до днес не е събрал достатъчно смелост да се обърне назад и да осъди арабско-мюсюлманското робовладелство. Известният френско-сенегалски антрополог Тидиан Н'Диае, който е потомък на африкански роби, със съжаление изтъква нежеланието на чернокожия елит да даде обективна оценка по този въпрос. Проблемът, е че голяма част от този елит в африканските държави изповядва исляма и емоционалното отношение към религията често кара неговите представители да поставят "ислямската солидарност" над паметта на своите предци.

Премълчаните насилия, осъществявани в течение на 11 века

Тидиан Н'Диае смята, че премълчаването на търговията с роби в мюсюлманските страни представлява огромна несправедливост, увековечаваща извършените в миналото насилия, защото забравата не ни позволява да осъзнаем мащабите на този феномен. А той трае цели единадесет века. Според Н'Диае, мнозина са объркани от факта, че за "престъпление против човечеството" се обявява само трансатлантическата търговия с роби, но не и арабско-ислямистката, която при това е била много по-ужасна, напомняйки истински геноцид. В резултат от това възниква широко разпространената заблуда, че с роби са търгували само европейците.

Авторът напомня и, че преди чернокожите, първите жертви на тази търговия са именно белите европейци и най-вече славяните, продавани като роби в арабските мюсюлмански държави. Европейците, които са толкова критични към собственото си минало, систематично премълчават, че арабско-мюсюлманското и турско-османското робовладеене в течение на 1000 години използва като "суровина" бели европейци. Както вече споменах, най-многобройни сред тях са славяните, но те не се единствените жертви на източните робовладелци. Особено многочислени са балканските и гръцки християни, но сред робите има и жители на романоезичните държави от Средиземноморието. Има дори и английски и германски християни. Повечето от тези нещастници става роби в резултат от набезите и морското пиратство на мюсюлманите в регионите на Средиземно и Черно море, продължаващи чак до началото на ХІХ век.

Вапреки тази неоспорима историческа реалност обаче, кой знае защо за този ужасен феномен се разкайват и биват подлагани на нападки единствено европейците. Така, на Световната конференция на ООН "Против расизма, ксенофобията и робството", провела се в Дърбан през 2001, въпросът за мюсюлманското робство въобще не бе включен в дневния ред. А тази конференция беше организирана по инициатива на Съвета по човешките права и в нея участваха повечето мюлюсмански държави членки на Организацията за ислямско сътрудничество (по онова време тя се нарича Организация Ислямска конференция - ОИК - б.р.). Тя обаче предостави на участниците си възможност да критикуват единствено Запада, обвиняван от тях в "исламофобия", "расизъм", "ционизъм" и робовладелство.

Защо ислямският свят не се чувства виновен?

Макар че западният свят е принуден постоянно да се разкайва и извинява за престъпленията от миналото, в него робството на расова основа отдавна не съществува. Затова пък робството е живо и продължава активно да се практикува в някои други части на света. И на първо място - в ислямските държави, където то никога на е било обект на критики и осъждане, макар че там е отнело много повече човешки животи, отколкото в европейските империи.

Примерите за това са повече от достатъчно. В течение на дълго време робството на чернокожи немюсюлмани се практикува и разрешава от закона в Арабския полуостров, на Индийския субконтинент, както и в Африка: в Нигер, Мали, Судан, Нигерия и Мавритания. Впрочем, понякога робството се практикува там и в наши дни. Тази ужасна практика съществува в такава ислямска държава, като Судан. Последните, приели закони за отмяна на робството, бяха две държави, официално живеещи по нормите на шариата (съвкупност от правила за поведенrе на средновековните мюсюлмани), изначално допускащи робството. Това са Саудитска Арабия (където робството официdлно е отменено през 1962) и Мавритания (през 1981). В книгата си "Ловци на бисери" Андре Лондр показва, че през 1925 търговията с роби все още е била широко разпространена в арабските страни. Големият историк на цивилизациите на Средиземноморието Фернан Бродел с горчивина заключава, че ислямът се оказва "най-търпимата към робството цивилизация", защото арабско-мюсюлманската търговия с роби е далeч по-продължителна и кървава, отколкото европейската. По данни на Международната организация на труда (МОТ), и днес поне 25 милиона души живеят в условия сходни с робските, откъдето идва и понятието "модерно робство". Къде живеят тези днешни роби? Повечето от тях живеят и работят в Африка, в Азия и в мюсюлманските държави. По данни на ООН, всяка година два милиона души попадат в робство в незападния свят (т.е. отново в Африка, Азия, Близкия Изток и т.н.). На никой обаче още не му е хрумнало да критикува и осъжда за "престъпления против човечеството" страните, в които подобно робство се практикува и в момента.

Най-кървавата търговия с роби

Арабско-мюсюлманската търговия с роби, включва три категории: търговията с роби в региона на Сахара, в Египет (където се търгуват предимно жени), както и занзибарската търговия с роби. При това и в трите случая става дума за истинска търговия: с котировки, с тристранен обмен и с договори, т.е. точно както и при трансатлантическата търговия с роби. Според френския експерт в сферата на миграциите и исляма Жан-Пол Гуревич, в периода от IX до XVII век, само в резултат от „арабската” търговия с роби, т.е. без да се отчитат пиратските набези, осъществявани от мореплаватели от Османската империя и берберските „ловци на заложници”, са загубили живота си близо 11 милиона души. Това се равнява на броя на хората, които Африка губи в резултат от „трансатлантическата” търговия с роби. Само че робите на арабските мюсюлмани почти поголовно са били кастрирани и повечето от тях са били убити, докато докараните от европейците роби имат потомци и в определен момент стават свободни. Последните, които получават възможност да формират собствено свободно общество, са бившите чернокожи роби от страните от Карибския басейн. За разлика от останалите в небитието роби-славяни в Османската империя, бившите тъмнокожи работници на захарните плантации създават, съвместно с другите народи на Латинска Америка своя, специфична креолска цивилизация.

Скритият геноцид е по-лош от открития

В книгата си "Скритият геноцид" Тидиан Н'Диае отбелязва, че в Северна и Южна Америка и на Карибските острови продължават да живеят 70 милиона потомци на африканските роби, докато е почти невъзможно да бъдат открити следите на потомците на африканските роби, милиони от които са депортирани в арабските тюркоезични мюсюлмански държави. Този факт доказва, че "арабската търговия" с чернокожи роби е представлявала геноцид, докато търговията със същата "жива стока", осъществявана от европейците в Атлантика е поставила началото на нова "цветна цивилизация". В същото време, в мюсюлманския свят, само в зоната на Сахара ("сахарската търговия с роби), от девет милиона пленени жертви, два милиона умират, най-вече в резултат от кастрация. Резултат от "източната" (известна също и като "египетска") търговия с роби, осъществяваща се по крайбрежието на Червено мора, са осем милиона загинали чернокожи, включително два милиона - в резултат от кастрация. Тоест, излиза че е загинал всеки втори от 17-те милиона чернокожи, депортирани или кастрирани от арабските търговци на роби.

Според Тидиан Н'Диае, "тази страница от историята следва да бъде дописана" и ислямската търговия с роби също да бъде осъдена като престъпление против човечеството. Авторът смята, че сред източните робовладелни са били очевидни расизмът и желанието да бъдат унищожени "чернокожите" африкански народи. Именно това обяснява и широко разпространената практика на кастрациите, избавяща робовладелеца от продължаване на рода на робите, т.е. и от риска от възмездие. Защото няма кой да помни жертвите, които не са оставили потомци. В тази връзка Н'Диае припомня, че най-големият арабски учен и историк Ибн Халдун, автор на прочутия труд "Пролегомена" ("Въведение в историята"), е смятал чернокожите за по-приспособени към робството, защото „те... имат много общо с животните”. Тук е мястото да напомня, че арабско-ислямската търговия с роби, която е далеч по-жестока, започва по-рано и продължава много по-дълго, отколкото "атлантическата" - чак до ХХ век.

Ислямският робски геноцид и поголовната кастрация

Кастрацията на християнските или чернокожи пленници, станали жертви на набезите на мюсюлманските търговски на роби е била толкова мащабна, че води до почти пълното изчезване на депортираното население. Стерилизирането на робите- мъже не им позволява да се размножават. Затова, за да се гарнтира необходимото количество достъпна "жива стока", се налага осъществяването на повече грабителски експедиции и покупката на повече нови роби. Според ал- Мукадаси, в региона Алмерия, в ислямска Андалусия (днес област на Испания), пособна кастрация на робите се е практикувала за да бъдат използвани след това като евнуси в харемите на робовладелците. Най-добрата кариера, на която са могли да разчитат подобни евнуси, е да бъдат използване като войници. Днес обаче е модерна носталгията по загубената арабска Испания, представяна като "мирната Ал-Андалус", която всъщност е била робовладелчески център за славяни, западноевропейци и чернокожи африканци.

За европейските роби там се е използвал арабският термит "ал-сакалиба". Както е известно, по време на управлението на династията на Насридите (1237-1492), Гранада се слави със своите богатства и великолепната резиденция на местните емири - Алхамбра. Не би било зле обаче, почитателите на мита за "толерантната Андалусия" да научат истината. Защото това великолепие се дължи на робския труд на огромен брой бели роби-християни. Робският труд се използва при добива и транспортирането на златото от Судан в ислямска Испания, както и при вноса на скъпоценни метали от Северна Африка. Благодарение на разграбването на златните находища в Южен Судан, където е било "сърцето" на чернокожото робство, арабско-мюсюлманските халифи са можели да купуват роби в големи количества и на много високи цени. Пиратството и набезите се превръщат в широко разпространен "занаят" в Магребската ислямска империя на Алмохадите, управлявала и завоюваната от маврите част на Испания през 1040-1147. По онова време остров Майорка е основната база на ислямските пирати, които постоянно осъществяват набези срещу Корсика, Сардиния и Прованс. Сеута и Мелиля също са известни пиратски пристанища.

Белите антирасисти, които постоянно признават своята вина и стоварват цялото си негодувание върху "европейското робство" би следвало да са наясно, че арабско-мюсюлманските империи и пиратите-мюсюлмани превръщат в роби милиони християнски „бунтовници”, "лоши" мюсюлмани, славяни от Източна Европа и чернокожи африканци. Европейските роби и най-вече езичниците-славяни дълго време се предпочитани от ислямските халифи, включително от "просветената" Андалусия и Багдад. Славония (регион в Източна Хърватска) се превръща в истински резерват за лов на бели роби и арабите неслучайно го превеждат именно като "страната на робите".

В резултат от мюсюлманските завоевания в робство попадат все повече европейци, включително участници в кръстоносните походи. Така милиони европейски славяни и чернокожи африканци биват превърнат в роби, депортирани и масово кастрирани от арабските робовладелци, но днес никой не иска да си спомня за това.

Робините - най-ценната плячка

Естествената логика на нещата превръща жените в предпочитана плячка на арабско-ислямската експанзия, тъй като те са необходими като прислужници или за попълване на харемите. Така, харемът на халифа Абд-ал-Рахман ІІІ, който управлява от 912 до 961 в Кордова (Испания), е включвал 6300 робини, евнуси и слуги, а дворецът на Фатимидския халиф в Кайро е разполагал с над 12 хиляди чернокожи роби. Изправени пред това истинско бедствие, католическите ордени, се заемат с откупуването на робите, включително пленените от мюсюлманите кръстоносци. С това е ангажиран и орденът на Светата Троица, създаден в Италия през 1193, и орденът на мерседарианците, основан през 1203 в Испания. Те развиват активна съвместна благотворителна и дипломатическа дейност.

В течение на векове, народните празници в Испания, Сицилия, Португалия и Сардиния са били свързани с победите в непрекъснатите сражения против арабските и берберски пирати, както и с освобождаването на пленени от тях християни. От няколко десетилетия насам обаче, авторите на учебници, медиите, политиците и "модерните" интелектуалци щателно прикриват тази реалност, вероятно защото според тях, "само европейците са били търговци на роби, колонизатори и носители на тоталитарно съзнание".

По този начин, поробването на милиони жители на Западна, Източна и Южна Европа, пленени от мюсюлманските завоеватели през Средновековието, систематично се премълчава. Бихме могли да разберем необходимостта да не се злоупотребява с подобни болезнени периоди от историята в името на "диалога на цивилизациите", ако това включваше и предаването на забвение на трагедията, преживяна от народите, станали жертви на колониализма и европейските робовладелци. Само че това не се случва. И един от отличителните белези на всевъзможните манипулации и дезинформацията е именно пълното отсъствие на обективен подход, посочващ недостатъците в наратива на всяка от страните. Френският историк Александър Скирда отбелязва в книгата си "Търговията със славяни: белите роби през VІІІ-ХVІІІ век", изключително важният факт, че още преди началото на "трансатлантическата" търговия с чернокожи роби, милиони бели са подложени на още по-жестоко третиране, отколкото поробевите от европейците африканци.

Белите роби предшестват поробените чернокожи

И още нещо важно: тези бели роби измират в плен още по-бързо от чернокожите - в процентно отношение, "загубите" при тях са по-големи. Скирда разделя търговията с роби-славяни на два основни потока: "западен", който се попълва от отвлечени славяни от територияата на днешна Централна Европа и "източен", където робите идват от земите на днешна Полша и Русия и биват продавани на юг. Търговията с роби в рамките на западния поток започва още през VІІІ век, като засяга чехите, словаците, поляците, словенците и хърватите от Славония, пленени по време на арабските набези или войни. Пленниците от крайбрежието на Далмация най-често биват продавани в контролиранат от маврите част от Испания, т.е. в Кордовския халифат. Впрочем, робите славяни се продават и в Сирия, Египет, Ирак и Магреб. "Западната" търговия с роби бива прекратена през ХІ век в резултат от разпадането на Кордовския халифат на няколко малки държавици ("тайфи"). Тоест, на практика, падането на "просветената" мюсюлманска държава със столица Кордова, за което мнозина днешни историци говорят със съжаление, всъщност се оказва спасение за робите-европейци. Що се отнася до търговията с роби в рамките на "източния поток", чиито жертви са продаваните в Близкия Изток украинци, поляци и руснаци, тя продължава повече от 1000 години.

Кой ще се извини за набезите на номадите?

Кой е пленявал тези роби? Това са робовладелците-мюсюлмани, чиито потомци така упорито не искат да се разкаят за греховете на своите предци. "Международната общност" никога не е поставяла въпроса за тюрко-монголските номади от степите на Централна Азия, които са вземали в плен тези бели роби. Първоначално с това се занимават куманите и хазарите. После ги заменят други, вече ислямизирани тюркски народности, родствени на днешните татари. Хазарите например събират своите роби в зоната на устието на река Волга, откъдето ги карат за продан в Бухара и Самарканд. В онези региони кастрирането на пленниците буквално е било поставено на промишлена основа. Лишаването на робите на възможността да се размножават и така да отмъстят някой ден на поробителите си е част от друга печеливша индустрия - транспортирането на пленниците към пазарите на роби в Багдад и Далечния Изток.

Столетия по-късно монголците продават хванатите по време на набезите им пленници на своите генуезки партньори в Крим и други места и тези италиански "посредници" подбират измежду тях младите роби-мъже за армията на султаната на мамелюците в Египет. Татарите (тюрко-монголски народ, приел исляма през ХІV век) са били истински кошмар за православните руснаци, господствайки над тях в течение на две столетия. Свързаните с османските турци татари, традиционно доставят роби за двора на султана в Константинопол, ката необходимата за целта "жива стока" се набира от източнославянските територии. Това продължава чак до възцаряването на руската императрица Екатерина ІІ, която неколкократно разгромява турците и ликвидира васалното им татарско ханство в Крим. В Украинската енциклопедия от 2002, броят на робите-славяни, пленени от татарите от Украйна, Беларус и Русия, само в периода 1482-1760, се оценява на 2,5 милиона души.

Тук е мястото да отбележа, че по онова време цялото неселение на тези три региона е било шест милиона души. Фактът, че за триста години, една трета от това население е било превърнато в роби е впечатляващ. Впрочем, онези, които най-дълго търгуват с роби-славяни са османските турци. Тази търговия върви паралелно с арабско-мюсюлманската търговия с роби от Южна Европа, изпълвяща със страх населението в земите на днещните Испания и Италия. Авторите на бестселъра "Атлас на робството" (2007) Марсел Дорини и Бернар Гено отбелязват, че в мюсюлманските държави са останали твърде малко следи от докараните някога в тях роби, поради страшната причина, че повечето от тях са били кастрирани.

Все пак, можем да очертаем приблизително мащабите на това бедствие. Според проучванията на Александър Скирда, общият брой на жертвите на търговията с роби между VІІІ и ХVІІІ век е бил между 4 и 5 милиона души, като според изчисленията на Робърт Дейвис, 1,25 милиона от тях са жители от Южна Европа. При това, голямата част се отзовават в ръцете на търговците на роби за сравнително кратък период, покриващ едва една четвърт от "робското хилядолетие" (VІІІ-ХVІІІ век).

Берберското пиратство и османското робство

Масовите отвличания на хора по море в Южна Еврора обикновено се приписват на пиратите от т.нар. Варварски бряг (средиземноморското крайбрежие на Магреб), често отъждествявани с берберите. Истината обаче е, че става дума за хора от най-различни националности - някои от тях са етнически турци, а други албански мюсюлмани - поданици на Османската империя. Впрочем, сред пиратите има и бивши еничери (т.е. израснали в робство християнски деца), както и бегълци от християнския свят, предпочели да служат на турците и заселили се в Северна Африка. В основна база на пиратите се превръща онази част от северноафриканското крайбрежие, която традиционно е обитавана от номадите-бербери. Оттук и погрешното отъждествяване на пиратите с тях. Всъщност става дума за хора, създали собствени владения в Северна Африка, васални на Османската империя, която им позволява да се занимават с пиратски "бизнес", в рамките на „партньорството” си със султана.

Решенията за доставки на оръжие или оказване на финансова и материално-техническо помощ за тези пирати се вземат в двореца в Истанбул. Тоест, не става дума за независими търсачи на приключения, а за хора, водещи тотална война срещу християнските народи. Сред най-известните им злодеяния е масовото клане, последвано от осакатяването на 12 хиляди жители на южното италианско пристанище Отранто, след превземането му от "берберите" през 1480.

Освен Отранто и Малта (подложена на опустошителна обсада през 1565), османците и техните съюзници-пирати завладяват централният град на остров Лесбос Митилини (1462) и Трапезунд (1461) и дълги години застрашават Венеция. Истината е, че в течение на няколко века нито един християнски бряг или остров в Средиземно море, не е бил в безопасност.

Религиозният конфликт

Постоянните нападения срещу Малта, Венеция, Испания и Крит са част от глобалния цивилизационен конфликт между тогавашния ислям и християнска Европа. За да се оценят мащабите на това ужасно бедствие, следва да отбележа, че малко преди европейската колонизация и влизането на французите в Алжир и Тунис, гръбнакът на туниската армия все още са били нубийските и судански роби. Впрочем, по онова време султанът на Мароко е разполагал с цяла армия от 25 хиляди роби. Така че, чак до 1850, когато европейските държави (но не и САЩ) най-сетне забраняват търговията с раби, този бизнес не е спирал и за миг. Ислямската търговия с роби, продължаваща вече хиляда година, продължава да процъфтява в региона на Източното Средиземноморие. Ислямските владетели в Османската империя, както и в откъсналия се от нея Египет и други арабски държавици, продължават да смятат мююслманското пиратство за нещо нормално.

Именно заселването на европейските колонисти в Магреб в периода 1830-1880 окончателно слага край на масовата практика на робовладеенето и набезите в Средиземно море и Северна Африка. Робството обаче, така и не е осъдено от мюсюлманския елит, включително от пазителите на светите места на исляма на територията на днешна Саудитска Арабия или от египетските "експерти по ислямско право" от университета Ал-Азхар. Между другото, самите пирати и търговците на роби, оправдават действията си с цитати от Корана или с нормите на шариата. Впрочем, същото правят и терористите от Ал Кайда или Ислямска държава, оправдавайки вземането на "неверници" за заложници.

На практика, чак до края на ХІХ век, "неверниците" християни са можели да бъдат отвличане, вземани в плен, поробвани или убивани, ако са имали неблагоразумието да се доближат до крайбрежието на Северна Африка с търговска или други мирни цели. В продължение на дълги векове пиратите от Варварския бряг практикуват откровен тероризъм, съществявайки набези по крайбрежието на Южна Европа.

Откуп или размяна

В резултат от победата на християнския флот, начело с дон Хуан Австрийски над турския адмирал Али паша при Лепанто през октомври 1571, европейците успяват да освободят петнайсет хиляди роби-християни, пленени от турците. Тази група обаче е нищожна част от общия брой на робите, т.е. хората, станали жертва на набезите на "берберските" пирати. За да оценим истинските мащаби на това, което Европа е принудена да търпи в течение на дълги векове, следва да помним, че през ХVІ-ХVІІ век повече роби са били превозени на юг, през Средиземно море, отколкото на запад - през Атлантика. Само католическият "Орден на Светата Троица" успява да откупи над 30 хиляди християнски пленници и роби (сред тях и авторът на романа "Дон Кихот” Мигел де Сервантес). Истината е, че дълго време християнските роби, задържани в Магреб, са зависели от благосклонността на религиозните ордени. Единственият им друг път към свободата е бил да приемат исляма, като от него са принудени да се възползват мнозина "ренегати".

В онези времена е било нещо обикновено до вратите на църквите да има дарителници с надпис: "За освобождаването на бедните роби". Само малка част от тях обаче биват откупени. Морските и сухопътни набези на берберите и османците по крайбрежията на Франция, Португалия, Испания, Италия и Балканите продължават чак до средата на ХІХ век. Пак дотогава продължават и нападенията срещу християнски кораби в Средиземно море. Ще припомня, че когато французите завладяват Алжир през 1830, в местните "зандани" са открити 120 бели роби. Достатъчно е да посетите Малта, Южна Италия, Испания, Кипър, Гърция или Балканите за да се убедите, до каква степен спомените за арабско-ислямската колонизация и свързаното с нея робство са травмирали съзнанието на местното население.

Истината е, че робството оставя сериозна следа в обичаите и народните представи. Италия е най-популярната мишена на берберските пирати, тъй като Сицилия е разположена само на 200 км от Тунис. Когато, през 1554, "берберите" разграбват южния италиански град Виесте, те отвличат в робство над 6000 души. По време на друг набег срещу Гранада, през 1556, в плен попадат 7000 испански християни. Местните рибари се опасяват да излизат сами в морета и разчитат на кралските конвои. Именно това е причината жителите на много италиански селища по крайбрежието да се оттеглят в крепости, изградени на околните хълмове. Всъщност, някои участъци от европейското средиземноморско крайбрежие са напълно опустошени.

Едва в началото на ХVІІІ век италианците успяват да спрат набезите по суша, но пиратството във водите на Средиземно море продължава. "Активността на "берберските" пирати принуждава Испания и италианските градове, да ограничат търговията си в Средиземноморския регион, което нанася сериозна финансова вреда на Европа. Всъщност, белите европейски роби (християни или юдеи) не са просто стока. Тъй като са "неверници", собствениците им смятат, че те трябва да страдат повече от робите-мюсюлмани. При пристигането им в градовете на Северна Африка, робите християни и юдеи са подлагани на публични унижения. При това те са били толкова многочислени, че собствениците им почти не се грижат да тях, тъй като знаят, че на пазара много лесно могат да намерят заместник на всеки умрял в резултат от непосилните условия роб.

Пиратските набези достигат до Англия и дори до Исландия

През ХVІІ век арабските пиратски набези достигат до устието на Темза - известно е, че през онзи период постоянно се осъществяват набези срещу крайбрежните британски градове. Що се отнася да набезите на "берберските" корсари срещу крайбрежията на южноевропейските държави, те продължават чак до началото на ХІХ век. Впрочем, в търсене не роби, пиратите осъществяват набези дори и в Исландия. Само в периода между 1606 и 1609, в резултат от нападенията на алжирските корсари, британският флот губи 500 търговски кораби. И тъй като за пиратите мюсюлмани е по-лесно да осъществяват набезите си по море, отколкото на сушата, корабите се превръщат в основния източник на бели роби за тях.

Кои пленници са се ценели най-много? Разбира се най-подходящите за заложници са били благородниците или богатите търговски-християни. Впрочем, евреите също са се смятали за "ценна стока", защото те или роднините им са били в състояние да платят голям откуп. Същото се отнася и за католическите прелати, защото Ватиканът е откупувал подобни заложници, без да се пазари особено за цената. И така, Исландия е атакувана през 1627, Ирландия - през 1631, а междувременно "берберските" пирати нападат районите около Темза, а след това се насочват и на север, достигайки почти до Единбург.

Чак до средата на ХІХ век пътуването през Средиземно море не е било безопасно за християните. В своя труд "Пиратството на берберите в Средиземноморието от ХVІ до ХІХ век" (2003) Ролан Куртина напомня, че само в Алжир е има двайсетина тържища за роби, в Тунис - 14, а само в град Бизерта - пет. Според издадената през 1622 книга "Илюстрирана Африка" на Жан-Батист Грамей, "европейскота население" на град Алжир е съставлявало 75 хиляди роби, от общо живеещите в него малко над сто хиляди души. Малко преди това, през 1575, там попада и бъдещият автор на "Дон Кихот" Мигел де Сервантес, пленен от берберите на 27-годишна вързаст, който прекарва в Алжир пет години, преди да бъде откупен.

Паралелите с трансатлантическия "бизнес"

Големият френски арабист Еварист Леви-Провансал подробно разказва в изследванията си за страданията на европейските роби на мюсюлманските пирати. Както вече споменах, в сравнение с трансатлантическата търговия с чернокожи роби, практикувана от европейците, арабската търговия с "жива стока" започва много по-рано, продължава по-дълго и има несравнимое по-мащабни количествени измерения. Ще напомня, че през ХVІІ век робите-християни представляват 35% от населението на Алжир (според статия в Revue des deux mondes от 1841). През 1675 делът им е спаднал до 25%, като сред белите роби, попаднали в плен на османските турци и берберските пирати е имало италианци, испанци французи и дори жители на Северна Европа.

Впрочем, дори САЩ са сред пострадалите от „берберските” пирати, които атакуват американски кораби край бреговете на Африка. Неслучайно първите две военниморски интервенции, предприети от САЩ извън пределите на Америка, са именно против „берберските” пирати: войната в Триполи (известна и като "берберската война") през 1801-1805, когато беят на Триполи (столицата на Либия) и съюзниците му от Тунис и Алжир обявяват война на Съединените щати. Причината е отказът на американците да плащат данък на мюсюлманските пирати за преминаването на корабите им край Варварския бряг. Едва военноморската експедиция от 1815 срещу алжирския бей Омар принуждава последния да поеме ангажимент, че берберските корсари вече няма да нападат американски кораби. Междувременно обаче, пиратските нападения продължават - така, през 1803, техен обект отново става италианската област Калабрия.

Митът за толерантността на Османската империя

Онези, които изпитват носталгия по Османската империя, рядко са склонни да говорят за масовите убийства на християни и евреи след падането на православната столица Константинопол през 1453, описани в летописите от онова време. Много рядко, впрочем, се споменава и за безжалостната система "девширме" ("кръвен данък") с чиято помощ се формира корпусът на т.нар. еничари.

Както е известно, еничарите се формират от поробени християнски деца, откъснати от семействата си на Балканите и в други региони. "Девширме" представлява система за принудително набиране на момчета от християнски семейства, които са принуждавани да приемат исляма и се възпитават в специални центрове, след което стават "слуги на Портата", т.е. лични роби на султана. Еничарите активно участват в репресиите срещу собствените си християнски братя на Балканите. Създадена в средата на ХІV век, тази институция прекратява съществуването си по-малко от век преди краха на Османската империя. На практика, след принудителната им ислямизация в съвсем млада възраст,  еничарите от елитния османски пехотен корпус, сформиран през 1330, са поставени под пряката опека на султаните. Те биват разпуснати (и частично изтребени) през 1826 от султан Махмуд ІІ след бунта им срещу него.

Подобно на Османската империя, в средновековна Персия изключително се ценят пленените грузинци и черкези: мъжете попълвата редовете на армията, а жените - харемите. Доставката им се осъществява по суша или през черноморските пристанища. В труда си, посветен на положението на евреите и християните в ислямските държави, британският експерт по Близкия Изток Бат Йе'Ор описва по следния начин "толерантността" на османците: "По стратегически причини турците принуждават населението в граничните региони на България да приеме исляма, особено през ХVІ и ХVІІ век. Онези, които отказват, биват екзекутирани или изгаряни живи". На свой ред, специалистът по исляма Бърнард Люис напомна, че "по силата на законите и традициите на шариата три категории хора не могат да се възползват от общия мюсюлмански принцип за правно и религиозно равенство: "неверниците" (и на първо място, християните и юдеите), робите и жените. Правата на въпросните три групи са стриктно ограничени почти във всички сфери на ежедневния живот, като тези ограничения са интегрална част от исляма".

От края  ХVІІІ век османските султани се опитват за провеждат реформи, включително за установяване на относително равенство между всички поданици на империята - християни, юдеи и мюсюлмани (т.нар. Танзимат, т.е пакетът от реформи на султан Абдул Меджид от 1839). Още от самото начало обаче, тези реформи, които така и не са реализирани на практика, провокират гнева и враждебната реакция на ислямските религиозни кръгове, търговците на роби и дори обикновените поданици-мюсюлмани, за които равенството с неислямското население предстявлява "унижение на исляма". Робството, което отдавна е отменено в Европа, продължава да се смята за законно в Османската империя и Персия чак до началото на ХХ век.

Едва през 1962 то окончателно е обявено за незаконно в Йемен и Саудитска Арабия, т.е. в онези части от бившата Османска империя, за които султанът прави изключение при отмяната на робството на цялата останала територия на империята.

Заключение

Определянето на точния брой на жертвите на турско-османското и берберското робство не е лесно, но все пак може да бъде направено. Проблемът обаче е, че както посочва американският историк Робърт Дейвис,  макар че благодарение на щателните проучвания вече имаме сравнително точна представа за броя на чернокожите роби, докарани в Америка през Атлантика, никой не си дава труда да разбере мащабите на робството в Средиземноморието. Опирайки се на разработения от самия него метод за оценка и използвайки достъпните архиви, Дейвис в крайна сметка успява да го стори. Отчитайки големият брой смъртни случаи и откупуването на робите (до 20% от пленените от ислямските търговци на роби умират още през първата година), той изчислява приблизителното количетво на пленените в резултат от пиратските набези между 1530 и 1780. Според него, през този период, само в османска Северна Африка са били доставени най-малко милион и двеста хиляди роби.

Бележки:

1. Тидиан Н'Диае (1950) е първият африкански изследовател, чиито трудове "Арабско-мюсюлманската търговия с роби", "Завоалираният геноцид" и други публикации на арабторската търговия с ръби бяха номирани за наградата Renaudot през 2008.

* Авторът е професор по геополитика и международни отношения в IPAG Business school и анализатор на Atlantico