20
Съб, Юли
26 Нови статии

Тайванският въпрос и неговите ядрени измерения

брой 3 2022
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Разнообразните събития, съпътстваши развитието на Тайванския проблем, който мнозина експерти смятат за най-опасния в съвременния свят (по-опасен дори от украинския), традиционно привличат вниманието на световната общественост.

Обикновено, "тайванският проблем" се разглежда в контекста на глобалното противопоставяне между Китай и САЩ, макар в Пекин да смятат, че той няма отношение нито към Вашингтон, нито към който и да било друг световен играч, а е изцяло "вътрешнокитайски". Всъщност, от гледна точка на глобалната геополитика, Тайванския проблем се свежда до въпроса, дали Вашингтон (както и някои негови съюзници) са част от него.

Истината е, че този въпрос няма еднозначен отговор. Той е отрицателен, доколкото при установяването на дипломатически отношения с Китай през 1979, Вашингтон беше принуден да приеме принципа за "един Китай", което бе свързано с отказ от признаването на Тайван за пълноценнна държава. В същото време обаче, отговорът е и положителен, което е свързано с категоричното изискване на САЩ въпросният принцип за "един Китай" да бъде реализиран от Пекин  "изключително по мирен начин", което на практика означава почти нулева вероятност за осъществяването му.

Нещо повече, през последните години се очертава все по-ясна тенденция за отказ от поне част от отстъпките на Пекин по тайванския въпрос, които САЩ бяха принудени да направят в условията на студената война с основния си геополитически противник по онова време – Съветския съюз. Всички последвали действия на Вашингтон по „тайванския проблем” се вписват в тази обща „ревизионистка” тенденция, развиваща се по три основни направления.

Първото е свързано с опитите Тайван да бъде върнат обратно на световната политическа сцена, например чрез привличането му в работата на структурите и организациите, които по един или друг начин са свързани с ООН. Второто касае повишаването на нивото на двустранните отношения, които да преминат в „обичайния междудържавен формат”. В основата на третото пък е рязкото усилване в последно време на помощта за Тайван, включително за повишаване нивото на отбранителна способност на острова. Тук е мястото да отбележа, че според Reuters, група американски сенатори подготвят проектозакон, позволяващ през следващите десет години Тайван да получава по 2 млрд. долара годишно за закупуване на различно въоръжение в САЩ. Всъщност, подобна помощ е отпускана и преди, а сред конкретните резултати от това бе въвеждането в експлоатация на първата тайванска ескадрила от модернизирани изтребителе F-16 V. Предвижда се да бъде модернизиран и целият парк тайвански изтребители F-16 от по-стари модели.

На свой ред държавният секретар на САЩ Антъни Блинкън заяви в края на 2021, че политиката на страната му по отношение на Тайван остава непроменена (т.е. не включва ангажименти за защитата на острова) и тя ще продължи да подпомага въоръжените сили на острова да повишават боеспособността си.

Впрочем, повишен интерес към Тайван напоследък проявяват и мнозина европейски политици. В същото време обаче, европейците активно преговарят и с Китай по различни аспекти на двустранните отношения, увеличават производството на самолетите "Еърбъс", които се сглобяват в завода в Тяндзин и - макар и поставайки доста условия - като цяло подкрепят китайските инвестиции в европейската икономика.

Сегашното ръководство на Тайван също се стреми да задълбочи връзките си с Европа/ЕС. Знакови в това отношение бяха осъществените през есента на 2021 посещения на тайванския външен министър Джоузеф Ву в Чехия и Словакия (ще припомня, че в края на 2021 Тайван откри свое официално представителство в Литва, което доведе до почти пълно прекъсване на отношенията и с Китай).

Вътрешните аспекти на проблема

Както е известно, "тайванският проблем" допълнително се изостри при управлението на "сепаратистката" Демократична прогресивна партия (ДПП). Последната все по-явно се опитва да използва за собствените си политически цели тезата за "различието" между тайванците и жителите на континентален Китай. Тоест, стремежът и е да позиционира Тайван като нещо различно не само от "комунистическия", но и от "историческия" Китай. Основният политически опонент на ДПП си остава консервативната партия Гоминдан, основана през далечната 1912 от Сун Ятсен и ръководена дълги години от Чан Кайшъ  (от 1925 до смъртта му през 1975), която е и предпочитания от Пекин "партньор" в осъществяващите се в сянка двустранни контакти, тъй като е твърд привърженик на тезата за Тайван, като "истинския Китай".

Разбира се, връщането на Тайван под юрисдикцията на Китай, само по себе си, е изключително важно за Пекин. Не по-малко важно за него обаче е, да получи в свое разположение една от най-напредналите на планетата градска, транспортно-промишлена и аграрна инфраструктура, с която разполагат 23-те милиона тайванци. Като пример в това отношение ще посоча само такъв уникален феномен на съвременната световна икономика, като тайванската корпорация TSMC (Taiwan Semiconductor Manufacturing Co.), която държи 56% от глобалния пазар на съвременни полупроводникови прибори. TSMC има около 60 хиляди служители (включително в чуждестранните и филиали), капитализацията и се оценява на над 600 млрд. долара, а годишната и чиста печалба е около 20 млрд. долара.

Показателно е, че такива водещи държави като САЩ, Япония и Германия подписват с TSMС договори за изграждане на аналогични производства на тяхна територия. Навремето президентът Тръмп одобри отпускането на 12 млрд. долара на TSMC за създаване на такова производство в Аризона. Илюстрация за значението на TSMC за съвременната глобална икономика са принудителните ограничения (във връзка с пандемията от Covid-19) във веригите за доставка на суровини и части, които бяха усетени на първо място от световните гиганти в сферата на автомобилостроенето.

Тоест, при евентуална бъдеща „десантна операция”, китайците много ще внимават TSMC и други важни икономически обекти в Тайван, както и работещите в тях, да не пострадат сериозно. Което обаче е изключително трудна задача, дори ако САЩ се откажат от директна военна намеса (още повече, че нямат такива ангажименти) в хипотетичния бъдещ въоръжен конфликт.

Впрочем, самият Тайван разполага с компактна и отлично въоръжена армия, „специализирана” именно да отразява евентуални опити за десант, както и за борба с китайските сили, ако успеят да навлязат на острова. По-важното обаче е, че по-голямата част от тайванците не само не приемат силовото връщане на острова в състава на Китай, но и са готови да му окажат въоъръжена съпротива. Което отново ни връща към въпроса, доколко вероятна е смяната на сегашното "сепаратистко правителство" на ДПП, с по-приемлив за Пекин режим, който да улесни мирното обединение на "двата Китая". Главният претендент за тази роля е опозиционната партия Гоминдан, която обаче засега отстъпва в сондажите на ДПП. Ще припомня, че следващите редовни парламентарни и президентски избори в Тайван ще се проведат през 2024. В случая, личната политическа харизма на президентката Цай Инвън е само един от факторите, на които разчитат от ДПП, основното е нарастващата подкрепа за партията и нейната лидерка от страна на САЩ и редица американски съюзници. Особено активни сред последните са Япония и някои европейски държави. По-важното обаче е друго - очертаващите се в последно време вътрешно- и външнополитически тенденции в рамките на тайванския въпрос правят перспективата за "мирното" му разрешаване все по-илюзорна.

Ескалацията на напрежението

Тайван има изключително важно геополитическо значение и за САЩ, и за Китай, тъй като е част от т.нар. "първа верига", простираща се от Алеутските острови, на север, през Япония и Филипините, до Големия Зондски архипелаг, на юг. Именно тази "тихоокеанска граница" се разглежда от Вашингтон и Пекин като опорна линия на тяхната отбрана.

Проблемът за "двата Китая", всеки един от които претендира, че е "истинския", съществува вече над 70 години. Но, въпреки лансираната от тогавашния тайвански президент Дзян Дзинго (синът на Чан Кайши) през 1979 политика на "трите не" (т.е. отказа от контакти, преговори и компромиси с континентален Китай), двата бряга на Тайванския пролив поддържат известни връзки, а островът стана член на различни международни организации (като "китайския Тайпе") без да претендира за статут на държава.

След като през 1996 се оказаха на ръба на военния конфликт, в Пекин и Тайпе осъзнаха ползите от взаимноизгодното сътрудничество, макар и осъществявано чрез посредици, както и необходимостта от запазване на мирната атмосфера помежду им. През 2008, новият лидер на Гоминдан Ма Индзиу лансира обновен вариант на "трите не" - отказ от прокламиране на независимост, от обединение с Китай и от използването на сила. В същото време, контролиращите през последните години властта на острова демократи последователно провеждат политика за укрепване на връзките със САЩ, което изцяло съответства на антикитайската реторика на Вашингтон. В резултат от това, от център на водещи технологии, островът постепенно се превръща в център на нестабилност.

През 2021 The Economist определи Тайван като "най-опасното място на планетата". Според британското издание, постоянните мневри на китайски бойни кораби около острова и навлизането на самолети в зоната на тайванската противовъздушна отбрана, еднозначно говорят за подготовката на неизбежна инвазия, която може да бъде осъществена още през 2027 (или дори през 2025). На свой ред, The New York Times дори поставя въпроса "дали Тайван ще последва Афганистан". Според анализаторите на вестника, след като американските военни напуснаха стратегически важния Афганистан след почти 20-годишно присъствие, властите в Тайпе не би трябвало да разчитат на подкрепа от Вашингтон, ако Пекин възприеме силовия вариант за "обединяване на нацията".

Откакто Джо Байдън влезе в Белия дом, в САЩ набира сили истинска "антикитайска истерия", която отстъпва по мащабите си си само на антируската. Според публикувани през пролетта на 2021 данни на Pew Research Center, 89% от пълнолетните тайванци разглеждат Китай като съперник, а половината го смятат за враг. В средите на тайванския елит пък все по-често се твърди, че дипломатическото признаване на комунистически Китай от САЩ е било грешка.

Малко преди Тръмп да напусне Белия дом през януари 2021, администрацията му публикува документи, потвърждаващи намерението на Вашингтон да защити тайванските си партньори в случай на китайска агресия, въпреки, че в Закона за отношенията с Тайван от 1979 (Taiwan Realations Act) не се споменава за военни гаранции. В американската стратегия за Индо-Тихоокеанския регион, която първоначално трябваше да бъде разсекретена чак през 2042, фигурира целта да не се допусне Китай да постигне морско и въздушно превъзходство в рамките на "първата верига от острови", както и САЩ да се ангажират със защитата на всички държави в този район, включително Тайван. Очевидно във Вашингтон не се притесняват, че самите САЩ de jure не призват острова за държава.

Безспорно тези двусмислени намеци нямаше как да не привлекат вниманието в Пекин, където - макар и да не приемат концепцията за Индо-Тихоокеанския регион, са силно загрижени от военните измерения на сътрудничеството между Вашингтон и Тайпе. През лятото на 2021 китайският официоз Global Times разкритикува позицията на САЩ и предупреди, че ако се наложи Тайван може да бъде окупиран за няколко часа, управляващите ще избягат, а американските военни няма да дойдат на помощ, т.е. ще постъпят по същия начин, както с Афганистан, оставен в ръцете на талибаните.

Следва да отбележа, че в момента китайските възможности в Тайванския пролив се ограничават само до демонстрацията на сила - на практика липсва потенциал за развитие на диалога между Комунистическата партия и управляващата на острова ДПП. Както вече споменах преди това, Пекин поддържаше работни отношения с партията Гоминдан, дори по време на периодично възникващите кризи. Така, през 2016 Си Дзинпин прие делегация на партията, начело с председателя и Хун Сюджиу, а през 2015 китайският лидер се срещна с тайванския президент Ма Индзиу в Сингапур. На фона на продължаващата пандемия от Covid-19 и свързаните с нея ограничения върху пътуванията и търговско-икономическото сътрудничество, възобновяването на пълноценните контакти между двата бряга на Тайванския пролив, които дълго време бяха залог за продуктивните отношения междw Пекин и Тайпе, бе силно затруднено. В резултат, тезата за "трите не", придобива нови и доста опасни измерения: не на преговорите, не на сътрудничеството и не на мира.

Възможен ли е "ядрен" Тайван

Масло в огъня наливат и спекулациите относно повишаване възможностите на Тайван да се противопостави на потенциална китайска инвазия, включително като създаде собствено ядрено оръжие. Ще припомня, че в края на 2021 Foreign Affairs публикува анализ, в който се отправя предупреждениe към Вашингтон и Пекин относно пагубните последици от евентуален конфликт във връзка с Тайван както за тях самите, така и за повечето източноазиатски държави. Вниманието в случая привлича именно "ядреният контекст" на тази, иначе съсвем коректна теза.

В САЩ набира скорост кампания за промяна на официалната позиция на Вашингтон спрямо Тайван от досегашната "стратегическа неопределеност" към "по-голяма стратегическа яснота". Предложения в тази посока се чуват не само от експертните среди, но и сред политиците - някои сенатори например дори се готвят да предприемат съответната законодателна ициатива, съобразена със заявленията на президента Байдън относно готовността на САЩ да окажат военна помощ на острова при евентуална китайска инвазия.

Според повечето анализатори обаче, макар че и Пекин, и Вашингтон разчитат на "малка победоносна война", те могат да получат нещо съвсем друго. Дори ако китайците не успеят да овладеят бързо Тайван, действията им против американските сили в Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР) няма да бъдат прекратени, както и - обратното - евентуалната загуба на острова няма да накара Пентагона да ограничи операциите си, тъй като без неутрализирането на потенциала на китайската армия, всички предишни американски усилия ще загубят смисъл. Нещо повече, увереността на Пекин и Вашингтон в собствената им неуязвимост, тъй като и двамата играчи разполагат с ядрено оръжие, може да изкуши всяка от страните да използва по-мащабно конвенционалните си въоръжения. В експертните среди това се обозначава като "парадокс на стабилността-нестабилността". Още през 1979, известният теоретик на международните отношения Робърт Джервис предупреждава, че превъзходството в сферата на ядрените въоръжения (количествено и качествено) на практика не е от особено значение в реалните бойни действия. Напротив, убедеността в собствената безнаказаност заради възможността да нанесеш масиран ядрен удар по противника, може да се окаже катализатор на конфликта.

Китайските военни стратези често лансират идеята за превантивна атака срещу базите и групите самолетоносачи на САЩ в АТР с конвенционални ракети, разчитайки, че ще се задейства логиката на ядреното сдържане и американците няма да отговорят. Подобни идеи впрочем, прокарват периодично и техните колеги от САЩ. В резултат от което, въпреки сдържащия си характер, ядреното оръжие на практика би могло да стимулира избухването на толяма война.

Според анализаторите на Foreign Affairs, не може да се изключва и използването на ядрено оръжие от някой от играчите, ако той бъде застрашен от поражение и с цел да промени в своя полза ситуацията на театъра на военни действия. При евентуален разгром на американските сили в Тихия океан например, Вашингтон би могъл да реши да атакува китайските пристанища, летища и военноморски съединения. Чисто хипотетично, Китай също е готов за подобна стъпка ако бъде застрашен да загуби част от Стратегическите си ядрени сили (подводници с балистични ракети, стратегически бомбардировачи и междуконтинентални балистични ракети с наземно базиране). Впрочем, не бива да се пренебрегва и ситуация, когато в условията на реални бойни действия, командирите на подводници с ядрени ракети могат да заповядят изстрелването им, ако видят, че не могат да се измъкнат от преследвачите си.

Тук няма да се спирам на списъка с действия, които американските анализатори предлагат да бъдат взети още днес с цел успешното противопоставяне на Китай и победата в евентуалната (и, на практика, неизбежна, според редица западни експерти) война с него. Още по-плашещо звучи твърдението, че "колкото по-дълго продължи конфликтът, толкова по-пагубен ще е той за Китай". В тази връзка ще припомня, че ако в края на 2021 стрелката на т.нар. "часовник на Страшния съд" беше само на 100 секунди до глобалната ядрена катастрофа, в условията на ескалиращо напрежение между държавите, разполагащи с ядрено оръжие (де юре и де факто), стрелката може да се изместни още напред.

Тайванските ястреби

Тайванските ястреби използват същата реторика като американските си покровители и все по-често твърдят, че островът е в състояние да създаде собствено ядрено оръжие в рамките на десет години. Местните анализатори пък предлагат на управляващите в Тайпе да формулират ефективна отбранителна стратегия, даваща ясни отговори на въпросите: какво е необходимото за сдържането на Китай ниво на отбранителна способност и доколко може да се разчита на помощта на САЩ. В статия, публикувана през декември 2021 в Taipei Times, се твърди, че Тайван следва сам да решава съдбата си, включително като развива способностите си за ефективно и независимо сдържане, като за целта може да му потрябват както ядрено оръжие, така и средства за неговата доставка. При подобно развитие ще се наложи приемането на нова конституция (която да замести онази от 1946), да се промени официалното название на страната, която да се превърне в напълно независима държава (отказвайки се от претенциите си да бъде "истинския Китай") и да се потърси подкрепа за новия си статут от международната общност. Според авторите на статията, тези действия ще нанесат сериозен удар по амбициите на Пекин и ще провокират разцепление в китайското общество, тъй като обикновените граждани едва ли ще подкрепят евентуално решение на ръководството да атакува острова, поставяйки под заплаха живота на милиони китайци от двете страни на Тайванския пролив.

През 2004 тогавашният тайвански премиер Ю Си-кун заяви, че "Сдържането е изключително прост механизъм, а за постигането на мир е необходим силов баланс, който се гарантира единствено от равните военни възможности и еднаквия страх на играчите един от друг (т.нар. balance of terror). Тоест, ако комунистите ударят Тайпе и Гаосюн, ние трябва да унищжим Шанхай". На фона на сегашните призиви за превръщането на острова в ядрена сила, тези думи звучат направо зловещо.

Логиката на тайванските стратези е ясна - ако е невъзможно да се гарантира "отбраната на страната при възникване на конфликт", тя трябва да се стреми към "сдържане с цел недопускане на конфликт", т.е. да се придържа към стратегията за "сдържане чрез възмездие", разчитайки че ще може да нанесе неприемливо голяма вреда на противника.

Подобни идеи няма как да не пораждат тревога. Тезата за сдържането чрез възмездие с нанасяне на ядрен удар изглежда крайно неуместна на фона на скорошното заявление на лидерите на страните - постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН и единствени легитимни притежатели на ядрено оръжие, относно неизползването му за настъпателни цели и по-нататъшни съвместни действия за разоръжаване.

Вероятно, Тайван действително разполага с технически възможности за реализиране на собствена програма за създаване на ядрено оръжие и ракетни средства за доставката му. От 1979 островът формално е неправителствен партньор на МАГАТЕ и изискванията на агенцията се прилагат по отношение на местните АЕЦ и други обекти. В същото време обаче, Тайпе трудно може да се смята за пълноценен участник в Договора за неразпространение на ядреното оръжие, тъй като го ратифицира още преди да отстъпи мястото си в Съвета за сигурност на ООН на Пекин.

През 60-те - 80-те години на ХХ век правителството на партията Гоминдан реализираше програма за създаване на ядрено оръжие с техническата подкрепа на САЩ, Франция и Израел. В края на 80-те обаче всички изследвания в тази сфера бяха спрени и за тях липсват достоверни сведения. Няма обаче и причини да смятаме, че всичко постигнато е било унищожено. Що се отнася до средствата за доставка, въоръжените сили на Тайван вече разполагат с крилати ракети Su Feng, чиито обхват е 600 км, а обхватът на перспективната свръхзвукова ракета Yun Feng е цели 2000 км. Към тях трябва да добавим и балистичните ракети с малък обсег (до 150 км) Tien Chi, чиито възможности лесно могат да бъдат надградени.

Ако Тайван реши да постави света пред свършения факт, че вече се е превърнал в ядрена държава, много неща ще зависят от реакцията на Вашингтон. Смята се, че след като в момента САЩ удържат Япония и Южна Корея от подобна стъпка, въпреки наличието  на "севернокорейския фактор", на тайванците също ще бъде предложено да се откажат от ядрените си амбиции. От друга страна обаче, в Южна Корея и Япония има американски военни обекти, а и те самите са официални съюзници на САЩ, което не важи за Тайван. Ако администрацията на Байдън или наследника му реши в бъдеще да удовлетвори желанието на тайванските ястреби да получат писмени гаранции за сигурността на острова, това ще означава на практика признаването на Тайван за независима държава, което автоматично ще бъде възприето като casus belli от Китай.

Тоест, нито израелския модел на "ядрена неопределеност" (при очевидното наличие на ядрено оръжие), нито японският вариант с наличието на технически възможности за бързо създаване на ядрено оръжие в случай на необходимост, не са приложими за Тайван.

Искат ли война в Пекин

Както вече споменах по-горе, като основен икономически стимул за потенциалното овладяване на Тайван от Китай се посочва развитата полупроводникова индустрия на острова, играеща ключова роля в световното производство на електроника. Компанията TSMC, чиито заводи, според американските експерти, следва да бъдат взривени в случай на китайска инвазия, е глобален лидер в производството на микрочипове за битовата и специализираната компютърна техника.

TSMC държи над 50% от световното производсвото на полупроводникови микросхеми, като позициите и няма как да бъдат оспорени поне в обозримо бъдеще - най-близкият и конкурент  - GlobalFoundries, даржи едва 10% от пазара. На продукцията на TSMC разчита и китайската Huawei, и американската Apple, както и много други големи компании.

Разбира се, производството но процесори не е недостъпна технология за останалите държави, проблемът опира по-скоро до финансовите разходи, тъй като производството на подобна продукция изисква милиардни инвестиции, както и немалко време. Китай разполага и с едното, и с другото, и той активно ги използва за да гарантира технологичния си суверенитет.

Според South China Morning Post, който цитира данни на Националното статистическо бюро, само през последната година производството на полупроводникови елементи в Китай е нарасннало с 37,6%. През първите пет месеца на 2021 китайските компании са произвели общо 139,9 млрд. микросхеми, като това постижение се определя като "забележително".

Ако направим сравнение с обема на произведените микрочипове през същия период на 2020, налице е ръст с48,3%. Освен това Китай е в състояние да осигури свръхпривлекателни условия за работа на привлечените от Тайван специалисти, които да се включат в развитието на китайската полупроводникова индустрия, поради което войната с острова съвсем не е задължителна, да не говорим, че ще струва доста по-скъпо. Тук е мястото да напомня, че според последните социологически анкети, политическото обединение с Китай се подкрепя от малка част от респондентите, затова пък огромното мнозинство тайванци подкрепят задълбочаването и разширяването на икономическите връзки с него.

Тайван несъмнено представлява интерес и от военна гледна точка, но болезнената реакция на Пекин и готовността му да използва силови методи за да гарантира сигурността си се дължи най-вече на опитите за използване на територията на острова от враждебни на Китай сили. Ако този фактор не съществуваше, китайците едва ли щяха да имат достатъчно сериозни причини за военна интервеция, изискваща големи ресурси и жертви.

Вариантът, при който сегашните западни съюзници на Тайван ще предпочитат да си "измият ръцете”, ако около острова възникне критична ситуация, изглежда напълно вероятен. Достатъчно е да си припомнем бягството на НАТО от Афганистан. За окупирането на Тайван обаче, на Китай ще се наложи да осъществи десантна операция, далеч по-мащабна от десанта в Нормандия през Втората световна война.

Китайската армия ще трябва да си осигури въздушно превъзходство, както и да контролира широката морска зона около театъра на военни действия, за да гарантира транспортирането, по море и въздух, на десантните части на острова. Според експертите, китайците ще трябва да разполагат с петкратно превъзходство в зоните на десанта, трикратно превъзходство по основното направление на своя удар и поне двукратно предимство, като цяло, в хода на осъществяването на десантната операция.

В количествено изражение, става дума за десант на поне 10-15 бригади и дивизии и то само за овладяване на първоначалния плацдарм. След което ще се наложи прехвърлянето на стотици хиляди военни с техниката и въоръжението им, което ще се окаже огромно изпитание за китайската армия.

По правило, подобни операции се извършват като най-крайна мярка, която няма каквато и да било друга алтернатива. Тоест, Пекин би могъл да предприеми такава интервенция само при реален опит на външни сили да използват Тайван като военен плацдарм срещу континентален Китай. Далеч по-вероятен и икономически обоснован изглежда масираният ракетен удар по инфраструктурни обекти на територията на Тайван, застрашаваши китайската сигурност, но и в този случай е необходимо на острова действително да има такава инфраструктура.

Тоест, ако САЩ се откажат от милитаризацията на Тайван, автоматично ще изчезне и необходимостта от каквито и да било военни приготовления. Както сочи опитът на Хонконг и Макао, Китай предпочита да осъществява икономическа интеграция, макар че тя изисква много повече време.

Някои изводи

Очевидно Пекин няма обективни причини за военна експанзия против Тайван, освен това китайците могат да извлекат необходимите им на съвременния етап икономически ползи и при сегашното статукво.

Информационната кампания на западните медии за скорошна и неизбежва война между Китай и Тайван не отразява истинските настроение на жителите на острова.

Общественото мнение в Тайван се отнася предпазливо към перспективата за евентуално политическо обединяване с Китай, но не вижда никакви пречки за максимално широко икономическо сътрудничество с континента.

Обективен повод за тревоги в Пекин, както и за евентуални силови мерки от китайска страна, са най-вече действията на САЩ и държавите от новосъздадение алианс AUKUS и гравитиращите около него антикитайски настроени страни от региона.

 

*Българско геополитическо дружество

 

Поръчай онлайн бр.3 2024