19
Чет, Май
26 Нови статии

Женевските преговори между САЩ и Русия в контекста на трансформиращия се световен ред

брой 2 2022
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Както можеше да се очаква, "женевските диалози" между САЩ и Русия не доведоха до сериозен пробив в отношенията между двете страни. Взаимното недоверие продължава да доминира в двустранния американско-руски дневен ред. Ментално-културният и идеологическият разрив между двамата играчи е огромен, което си личи дори в сухите официални заявления на съответните държавни институции.

Въпреки това могат да бъдат формулирани няколко важни изводи, касаещи както бъдещето на света, така и това на Украйна. По-долу ще се опитам да ги представя под формата на отговори на основните въпроси, които в момента вълнуват всички.

Защо преговорите са необходими, а Украйна е само повод за тях?

Многополюсният свят вече е реалност. Епохата на Pax Americana постепенно остава в историята, а заедно с нея и другите структурни елементи на стария, постбиполярен либерален световен ред, начело със САЩ. При това отделните държави се отнасят към този процес по различен начин. Някои, като Русия, Китай, Турция, ОАЕ, Великобритания, Саудитска Арабия, Иран, Индия и други, съзнателно форсират този дискурс, предвещавайки скорошното утвърждаване на нов глобален модел, което означава крах на "американския световен ред", временно наложен след 1991.

За новите регионални играчи, които отдавна са надраснали своите възможности от периода на студената война, преминаването към нова система на международните отношения представлява колосална възможност да се заявят, да затвърдят своя функционал на световната сцена, да заемат мечтаната от тях ниша в глобалната икономика и да реализират своите планове, в съответствие със собствената си идеализирана визия за бъдещето.

По-голямата част от останалите държави, които не разполагат със значителни ресурси, визии за бъдещето, силни лидери, политическа воля, институции и амбиции, си остават в схемите на стария световен ред и са неспособни пълноценно да осмислят логиката на прехода между двете системи. Те, по правило, продължават да се мятат в собствения си вътрешен микродневен ред и не са в състояние да преодолеят вътрешните си разногласия, които не им позволяват да излязат извън рамките на привичното повърхностно мислене. Една от тези страни е и Украйна.

Що се отнася до САЩ и Западна Европа, там крахът на либералния световен ред предизвиква смесени чувства. От една страна, процесите в световната икономика и политика неумолимо доближаваха този крах и това се осъзнаваше в някои от западните столици. Западът започна да губи конкурентната битка с държавите от Азия още преди 10-15 години и този процес продължава. От друга страна, новата епоха ерозираше старите правила, обслужващи предимно интересите на "колективния Запад", начело със САЩ. Осъзнаването на тази реалност беше трудно и болезнено, особено на фона на липсата на алтернативни визии за бъдещето.

Появата на многополюсния свят стимулира Русия към по-активна и твърда външна политика. Кремъл вижда в радикалната замяна на световния ред, за която Москва заяви още в средата на 2000-те, възможност за премахването на модела от края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век, оставащ си един от основните генератори за напрежение в отношенията със Запада и, в същото време, постоянен дразнител за руското съзнание през последните 25 години: преразглеждане на резултатите от студената война и основите на европейската архитектура на сигурност.

Сред причините за увереното поведение на Руската Федерация по това направление е, подкрепата, която получава от редица други държави, имащи сходни с руските претенции към формиралия се световен ред, доминиран от САЩ. Любопитно е, че към дискурса за "гаранциите за сигурността" на Русия, който на практика допуска фундаменталната ревизия на архитектурата за сигурност в Евразия, се отнасят с разбиране страни като Китай и Турция. Самият Ердоган наскоро открито се обяви за ревизия на модела, установен след Втората световна война, обвинявайки "малката групичка държави победителки", че диктуват правилата на играта на целия останал свят. Ето защо, усещайки подкрепата на редица ключови играчи, Русия настоява пред Запада по-бързо да бъдат договорени нови правила на играта, стремейки се да си извоюва роля, която би съответствала по-добре на визията на политическото ръководство в Кремъл. За останалите пък, победата на Русия ще бъде и тяхна победа. При това тук не става дума за борба между "правилните" и добри демокрации и лошите и злобни автокрации. Става дума за спор за бъдещето и миналото между най-различни държави: между тези, които си поделиха основните трофеи от Втората световна и студената война и онези, които се чувстват пренебрегнати и претендират за нещо повече.

Ако стъпим на тази основа, ще разберем, че американско-руските консултации всъщност не касаят Украйна и дори НАТО и Европа, а установяването на нови дългосрочни правила на играта през следващите десетилетия. Правилата на многополюсния квази-хаотичен свят, който вече заменя привичния следвоенен модел, "обновен" след студената война под формата на съвременната архитектура на европейската сигурност, утвърдена в резултат от "хелзинкския процес" през 80-те и 90-те години на ХХ век.

Ситуацията около Украйна е само повод да бъда започнат този разговор и само елемент от взаимните американско-руски претенции. Истината е, че "женевските диалози" между САЩ и Русия засягат широк спектър от въпроси, а дневният им ред наистина е глобален.

Принципната разлика между подходите на САЩ и Русия

В основата на подхода на руското политическо ръководство е негативното отношение към принципите на европейската сигурност и политика, наложили ли се след обединението на Германия и разпадането на Съветския съюз. На първо място сред тях е доминацията на евроатлантическите институции, в които Русия не успя или не бе допусната да се интегрира, нито пък да бъде призната за равноправен партньор на Запада.

Проблемът на НАТО, който тук се обсъжда като един от основните е, че от гледна точка на руското ръководство, експанзията на НАТО и в по-малка степен на ЕС в постсоциалистическото и постсъветско пространство е просто продължение на изграждането на враждебна на Русия среда в Европа. За разлика от Запада, който се опитва да представя НАТО изключително като отбранителен алианс на идеологически и ценностно близки държави, Кремъл го разглежда най-вече като инструмент на американското влияние в Европа. Затова разширяването на НАТО - организация, която изначално беше създадена за да противодейства на Москва - на изток се възприема като военно-политическа заплаха и пълзяща милитаризация на руската периферия от страна на Вашингтон. Фразата на руския зам. външен министър Рябков след поредния кръг на преговорите в Женева относно необходимостта НАТО "да престане да усвоява територията на държавите, включени в алианса след 1997" отразява именно това възприемане на ситуацията.

От своя страна, САЩ изхождат от позицията на отслабващ хегемон, който осъзнава, че времето му постепенно изтича, но не е склонен да изоставя преждевременно позициите си, още повече пък под натиск отвън и на фона на освиркванията от онези играчи, които смята за по-лоши от самия себе си. За Вашингтон, осъзнаването на глобалния прелом, като цяло, е изключително болезнено и потискащо, въпреки провала на САЩ във вътрешнополитически план, което, между другото, бе и една от основните причини за неспособността им да концентрират около себе си световната архитектура и да поемат отговорността за глобалните процеси.

Заявленията на зам. държавия секретар на САЩ Уенди Шерман след поредния кръг на разговорите в Женева показват, че американците смятат руските претенции донякъде за необосновани, а донякъде - за блъф, целящ изтъргуването на повърхностни и частични отстъпки. От тяхна гледна точка, експанзията на НАТО на изток е била оправдана, защото именно те са победителите в студената война. За САЩ, разширяването на Алианса за сметка на държавите от бившия социалистически лагер не е настъпление срещу жизнените интереси на Русия или измама на руското ръководство, а триумф на либерално-демократичния модел над комунизма, за който им се полага справедлива награда. И, след като става дума за победа, защо трябва да се оправдават или обясняват пред когото и да било? Следва да признаем, че дълго време западните държави постъпваха именно така и не се стараеха особено да променят начина, по който Русия възприема действията им. Даването на правни гаранции за прекратяване на разширяването на НАТО би означавало ревизия на цялата политика на западния болк след 1997, т.е. признаването и за неправилна и погрешна, иначе защо се правеше всичко това?

В коментарите на американските представители акцентът съзнателно се поставяше върху тактическите и технически аспекти - броят н ракетите, които могат да бъдат съкратени, военните учения, които могат да бъдат ограничени и т.н. За САЩ е по-удобно да не придават прекалено голямо внимание на тези консултации с руснаците. Затова Вашингтон е по-склонен да решава отделни второстепенни въпроси от типа "Как да накараме Украйна да имплементира Минските споразумения?", или "Как да намалим броя на военните учения на НАТО за да премахнем напрежението в отношенията с Русия?". Тоест, САЩ биха искали да "пакетират" руските претенции за "получаване на гаранции в сферата на сигурността" с по-обширния и размит въпрос за "стратегическата стабилност", като при това направят отстъпки само по някои чисто технически детайли, които не засягат фундаменталните аспекти - например правните гаранции за отказ от разширяване на НАТО на изток или фактическото признаване на някаква руска зона на влияние в постсъветското пространство. Това би могло да създаде абсолютно ненужен в момента на САЩ прецедент за другите големи играчи, например за Китай по отношение на Тайван.

За разлика от САЩ обаче, в Русия искат да разглеждат тези преговори именно като глобални и фундаментални. В Москва смятат, че това е шансът им да накарат Запада (както се изрази Рябков) "да започне да нарича нещата с истинските им имена". В този контекст, не е изненадващо, че по време на своите пресконференции или "директни линии" Владимир Путин дори не се опитва да търси контакти с Украйна, Зеленски, Макрон или Шолц. Той държи на директния диалог със САЩ, които руснаците смятат за истинските и единствени събеседници от другата страна на масата за преговори, способни да вземат реални решения.

За руснаците сегашните "диалози по сигурността" представляват опит страната им да си извоюва нова роля в архитектурата за сигурност, т.е. ролята на стратегически партньор в сферата на сигурността и алтернативен център на сила между Китай и Запада. За американците пък, "стратегическата сигурност" е опит да неутрализират тактически Русия и да затворят временно това направление, концентрирайки основните си усилия в подготовката за сблъсъка с Китай. В тази връзка, единственият важен въпрос за тях е, какви ресурси ще изисква това блокиране и с какви незначителни за САЩ (подчертавам това!) отстъпки ще може временно "да бъде затворена устата на Путин" и неговото обкръжение.

Как биха могли да приключат преговорите между САЩ и Русия?

Следва да признаем очевидното, сегашният кръг от преговори е сериозен и ще продължи дълго. Каквото и да ни говорят, Путин не блъфира просто така, заради собствения си имидж. Залозите вече са достатъчно високи, а Русия демонстрира, че е склонна да използва сила, ако САЩ откажат да разговарят с нея, или в случай, че игнорират руските претенции. Тоест, нещата вървят към определена точка, след която връщането назад ще е невъзможно. С други думи, Русия не може просто да даде заден ход и да забрави всичко случило се през последните шест-седем месеца.

На първо място, международната ситуация е твърде благоприятна и в Кремъл вероятно смятат, че шансът за успех е най-голям. В момента тече смяна на политическите лидери в Европа, като политическа сцена напускат редица ключови фигури, на които се крепеше политика на ЕС през последнитя 30 години. През декември 2021 Ангела Меркел приключи 16-годишното си пребиваване на канцлерския пост. Себастиян Курц пък беше свален от разразилия се през ноември корупционен скандал. Политическата ситуация в Италия и Испания е прекалено нестабилна. Еманюел Макрон е изправен пред избори, които може и да изгуби. Великобритания се отправи на самостоятелно плаване, начело с Борис Джонсън, чиито позиции на "Даунинг стрийт" къщо изглеждат все по-съмнителни. А възходът на всевъзможните популисти и десни консерватори, дори ако не се обявяват за сближаване с Русия, забива клин във вътрешноевропейските отношения, отличен пример за което е конфликтът на Брюксел с управляващите партии в Унгария и Полша.

Междувременно Русия не се чувства никак зле, след като успешно се намеси в разрешаването на няколко регионални кризи - от Сирия до Казахстан, и сега разполага с допълнителни козове в пазарлъка със САЩ. Ситуацията в енергийната сфера дава на Москва допълнителни възможности да играе на газовия пазар. Ситуацията с природния газ и с Казахстан в известна степен повиши увереността на руснаците, което също обяснява реториката на руските представители в преговорите със САЩ.

Накрая, следва да признаем, че ситуацията в Украйна не се подобрява. Войната, обявена от президента Зеленски на няколко местни финансово-олигархични групи, рискува окончателно да дебалансира политическата система, която и без това е на ръба на изкуствената кома, в каквато се опитаха да я вкарат президентът и екипът му със своя революционно-реформаторски порив, накарал ги да излязат извън рамките на правното поле, без обаче да знаят, как да се върнат обратно в него. Скокът на цените на газа и провалът на отоплителния сезон 2021-2022 породи заплахата от повишаване на тарифите за населението и вече доведе до повишаване цените на хранителните продукти и до затваряне на част от предприятията. Сривът на рейтинга на Зеленски доведе до това, че новото правителство работи в ситуация, когато се налага различните инициативи да се прокарват едва ли не със сила и на фона на недоверието или безразличието на значителна част от населението. Вероятно, според руското ръководство, това е идеалното време да се опита да прокара своите искания в диалога със Запада, още повече че последният вече е уморен (меко казано) да се занимава с украинския въпрос.

На второ място, руснаците вече са вложили прекалено голям политически и имиджов "капитал". Пресконференцията на Путин през декември 2021 беше организирана с цел повишаване на залозите в играта със Запада. На практика, руският президент демонстрира ясно намерението си да върви до някакъв логически край. Ако сега реши да обърне назад или да приключи набързо цялата тази история, без да е постигнал нищо, това би имало своите последици във вътрешнополитически план. Поне според мен, Кремъл не би допуснал подобно развитие.

Впрочем, американците също са заинтересовани от намирането на някакъв изход от преговорите. За администрацията на Байдън, преговорите с Русия представляват важен дипломатически маньовър, който следва да доведе до нещо преди междинните избори за Конгрес през ноември 2022 - по възможност, до някакъв дори и малък и незначителен за американските интереси успех. Евентуална победа на републиканците на тези избори ще парализира политиката на Байдън и ще направи преговорите с руснаците още по-сложни.

С други думи, от американско-руските преговори следва да се очакват не толкова конкретни отговори на всички въпроси от дневния ред, колкото сондиране на готовността на страните за отстъпки и на принципите, на чиято основа те ще са склонни да разговарят за това. С други думи, тези преговори трябва да покажат, какъв е прагът на взаимното приемане интересите на другия и в какви форми ще се изрази това приемане.

Постигането на взаимен компромис в името на общата цел е по-скоро идеалистичен вариант, който едва ли възможен между Русия и САЩ на сегашния етап. Прекалено голям е културният и менталният разрив между ръководствата на двете страни. По-вероятен изглежда вариантът с "въвеждане на известен ред в конфронтацията", за което спомена Байдън през 2021. Това предполага постигане на известно взаимно разбирателство, основаващо се на "червените линии" и "санитарните граници", негласно признати от двете страни. При това мащабите на отстъпките могат да не се окажат големи и да се проточат във времето. Американците ще акцентирът именно върху "въвеждането на ред", защото за тях руското направление следва да стане по-предсказуемо и умерено опасно, поне докато основното им внимание е насочено към Китай и собствените им вътрешни проблеми.

Поне според мен, най-лошият вариант ще бъде запазването на статуквото с последващото бетониране на фактическите, но непризнати зони на влияние и безконтролната фрагментация на международната архитектура на гъвкави, ситуативни блокове по интереси. Ако не постигне желаното, Русия вероятно ще се опита да създаде самостоятелно собствен "идеален свят" в своята периферия, т.е. там, където се чувства комфортно - постсъветското пространство, Южен Кавказ, Леванта и Централна Азия. При подобно развитие Западът ще бъде принуден или да реагира, ангажирайки се в непредсказуеми битки с неясен край, отделяйки все повече ресурси по онези направления, от които би искал да се отстрани, или пък да не реагира (както в случая с Казахстан), което ще са отрази върху собствения му имидж. При всички случаи това не е добър изход, тъй като е най-нестабилният и опасен, предполагащ връщане към противопоставянето между великите държави от ХІХ и началото на ХХ век, но с много по-неясни и неприети от всички правила на играта.

Заключение

Проблемът на Украйна в контекста на Женевските преговори е добре известен. Това е нейната институционална слабост и неспособността и да формулира собствен дневен ред. В подобна ситуация ние ще се окажем в групата на онези страни, които ще попаднат в пълна зависимост от външните фактори и големите играчи, постепенно губейки волята си за вземане на самостоятелни решения, свободата на мислене и информация, както и възможността да избираме сами своя път на развитие.

За съжаление, този тип държави обикновено се превръщат в гранични зони на съперничеството между великите сили, "сива зона" или буферна територия, където големите играчи си изясняват отношенията. Подобен път обрича украинската територия на продължителна бедност и нестабилност, в чиято атмосфера страната ни няма да може да развива сложна икономика.

Именно поради това руско-американските "диалози за сигурността" са от решаващо значение за Украйна.

Както е известно, на 19 януари 2022 в Киев изненадващо се появи държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен. За мнозина местни евроатлантисти, честите посещения и телефонните разговори с Вашингтон са доказателство за "колосалната подкрепа", която Западът оказва на Украйна в противопоставянето и с Русия.

На практика обаче, причините за това посещение биха могли да са други. Разбира се, отново чухме традиционните политически декларации, чието съдържание не се променя от 2014 насам, но разговорите при затворени врати са нещо по-различно.

През последните няколко месеца САЩ и Русия постоянно повишаваха залозите, което доведе до мащабно нагнетяване на напрежението във връзка с Украйна. При това, не само руските, но и американските медии също подливат масло в огъня, публикувайки редовно различни сценарии и карти, свързани с уж неминуемата руска инвазия в Украйна. Американските и европейски представители заплашват да наложат жестоки санкции на руснаците, ако влязат в Украйна.

Женевските "диалози по сигурността" между Русия и САЩ демонстрират съществената разлика между това, как ситуацията се възприема във Вашингтон и в Москва. Притеснени от сложната изборна ситуация и съществуващите политически и идеологически ограничения, американските управляващи не могат да приемат руската визия по обсъждания проблем, а именно - необходимостта от промяна на европейската архитектура за сигурност, тъй като това на практика би означавало ревизия на резултатите от студената война. Поради това САЩ се стремят да изместя фокуса на преговорите от фундаментално-глобалния към локално-техническия.

С други думи, американците не искат да дискутират промените в архитектурата, която самите те наложиха в Европа след 1991, но са склонни да обсъждат по-малко значими за тях въпроси и дори да направят някакви отстъпки по тях.

Впрочем, подобна е и визията на европейските съюзници на Вашингтон. Въоръжената ескалация не е в техен интерес и, ако има шанс за мирно постигане на споразумение с Русия, те смятат, че той трябва да се използва.

На първо място, дестабилизация на региона, е последното, което искат европейците, включително и най-големити критици на Кремъл от Източна Европа. Нещо повече, въоръжената ескалация ще ги принуди да реагират по някакъв начин, но още отсега е очевидно, че нито САЩ, нито съюзниците им в Европа са готови да се ангажират прекалено с конфликта на страната на Украйна и да ни защитят със своите войски. На второ място, на фона на изострянето на американско-китайското противопоставяне и постепенното отслабване на Запада, като център на световно влияние, дори и временното замразяване на "руското направление" би било полезно и изгодно за Запада. На трето място, също както и американците, европейците са склонни на компромис, но не и относно своята система за сигурност, а по по-незначителни проблеми, например конфликта в Донбас, санкционния натиск и взаимния отказ за разполагане на ударни системи въоръжения.

Русия пък разглежда тези преговори като "уникален шанс" и възможност да прокара своите интереси, т.е. да накара Запада да разговаря с нея по онези принципно важни въпроси, които тормозят Кремъл от 2000-те години насам: промяната на доминирания от САЩ световен ред, възникнал след 1991, в който НАТО се възприема от Москва като инструмент за разширяане на западното влияние на територията на Европа.

На този фон, не бива да се учудваме, че първият кръг на женевските "диалози по сигурността" изглежда неуспешен и противоречив.

В същото време, след Женевските консултации, не може да се твърди и, че преговорите между САЩ и Русия са се провалили. И двете страни действаха с оглед на вътрешната си аудитория и максимално ясно очертаха базовите си позиции. Тепърва предстои да започнат реалните политически пазарлъци, в чиито рамки Украйна се разглежда като вероятен предмет на преговори. Именно това обяснява и появата в Киев на Блинкен, който трябваше да убеди управляващите елити, че следва да търсят начин за споразумение без война, желателно на основата на Минските договорености.

Ако анализираме изявленията на представителите на администрацията на Байдън, ще видим че САЩ прокарват тази линия от няколко месеца насам. През октомври-декември 2021 различни представители на Държавния департамент и Белия дом редовно обявяваха, че пълното прилагане на Минските споразумения е "най-добрия начин за деескалация и избягване на военната инвазия". Тоест, излиза, че въпреки заиграването на украинския президент с идеята за отказ или за промяна на "Минск 2", САЩ и европейските им съюзници продължават да разглеждат тези споразумения като основа за постигането на компромис относно Донбас и украинско-руския конфликт.

Предишните опити Украйна да бъде убедена да направи съответните отстъпки се оказаха неуспешни. Те се сблъскваха или със съпротивата на значителна част от обществеността, или с нежеланието на управляващите политически групировки да поемат отговорността за толкова непопулярни решения. Предишното посещение на Блинкен през май 2021 беше един от последните опити на САЩ, от една страна, да убедят украинското политическо ръководство в необходимостта да имплементира предвидените в споразумението "реформи", а от друга страна - да му изяснят основния смисъл на новата външна политика на Байдън, т.е. изместването на фокуса към Азия и ограничаване на ангажирането в регионални конфликти.

Катастрофалното изтегляне на американските войски от Афганистан през август 2021 усложни отношенията на САЩ с техните съюзници и стесни прозореца им за маневриране относно постигането на споразумения по другите направления. С други думи, след афганистанското фиаско и не най-доброто от чисто репутационна гледна точка споразумение с Германия за "Северен поток 2", за Байдън стана по-трудно да се споразумее относно Украйна без да претърпи допълнителни имиджови загуби, при това в навечерието на междинните избори за Конгрес. Провалът на демократите на изборите за губернатор на Вирджиния само потвърдиха опасенията им, че през 2022 могат да загубят и Конгреса.

На свой ред, това не позволява на демократите пълноценно да обсъждат вероятността за постигане на споразумение с Русия по наистина съществените въпроси.

От своя страна, Русия се чувства по-уверена. На първо място е очевидно, че разширените санкции не представляват смъртоносна заплаха за Москва, а примерите на Иран, Венецуела и Северна Корея показват, че страната може да се подготви за тях, както и да ги заобикаля. На второ място, бързата и ефективна операция в Казахстан демонстрира руските възможности за бързо разгръщане на войски и мигновена реакция на случващото се в зоната на техните интереси. Това добави още аргументи на Кремъл в диалозите му със Запада. На трето място, готовността на САЩ да преговарят, вдъхва увереност на руските елити, че ще могат да постигнат нещо по-сериозно и, че точно сега е моментът за това.

В този контекст, януарското посещение на Блинкен в Киев трябваше да реши две задачи: да разясни на украинските власти, какво конкретно биха сторили САЩ в случай на ескалация (разширяване на санкциите, военна подкрепа на източноевропейските членки на НАТО и доставки на въоръжение) и да ги убеди да търсят споразумение с Русия на основата на "Минск 2", с надеждата, че това ще позволи да се избегне войната и ще се окаже необходимата отстъпка пред Русия в преговорите за стратегическата сигурност. За САЩ това би бил най-необременителния и най-малко рискован вариант. Не е ясно обаче, дали той е такъв и за Русия и, дали тя ще приеме подмяната на реалната тема на женевските преговори - европейската система за сигурност - с периферния въпрос за Украйна и Минските споразумения.

 

*Авторът е старши научен сътрудник в Украинския институт на бъдещето в Киев, статията публикуваме със значителни съкращения

 

 

Поръчай онлайн бр.3 2022

Поръчай онлайн бр.3 2022 на списание Геополитика