Турция: между величието и маргинализацията

Според публикуваните през последните месеци данни, турците са попаднали в капана на бързо задълбочаваща се дългова криза, а срещу милиони от тях са повдигнати съдебни искове заради неизплатени задължения. В края на 2021 общата задлъжнялост на турските домакинства достигна почти трилион турски лири, което е почти 75 млрд. долара, при това над три милиарда от тях са просрочени дългове, като броят на гражданите, които не успяват да погасяват плащанията по потребителските си кредити е почти 800 хиляди. През миналата 2021 турската лира се обезцени двукратно, а сред причините за това, според местните експерти е, намесата на Ердоган в политиката на банките - президентът смята, че понижаването на лихвените проценти ще направи борбата с инфлацията по-успешна. На практика обаче, в резултат от действията му, ситуацията само се влошава, а президентът се опитва да прехвърли вината за случващото се върху ръководството на финансовото министерство, Централната банка и "чуждите агенти". Тоест, Ердоган е склонен да обвинява всички, освен себе си, и постоянно говори за "чуждестранен заговор с цел ликвидирането на турската нация", в който участват опозиционните партии, ЦРУ, "глобалния ционизъм", западните либерали, милиардерът Джордж Сорос и други "враждебни на турците сили". Цитирайки S&P, агенция Reuters твърди, че действията на турската Централна банка, която използва наличните си парични резерви за да поддържа курса на лирата, могат да ерозират доверието към националната валута и д застрашат кредитния рийтинг на страната.

В тези условия Ердоган последователно смени трима шефове на турската Централна банка, докато сегашният - Сахап Кавчиоглу, най-сетне склони през ноември 2021 да свали основния лихвен процент до 15%. Междувременно, президентът уволни и финансовия министър на страната Лютфи Елван, заменяйки го с твърдия привърженик на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) Нуредин Небати, който - за разлика от предшественика си, подкрепя политиката на ниски лихвени проценти, прокарвана от президента Ердоган. Откровено политическото назначение на Небати обаче, породи силен обществен резонанс в Турция, тъй като той няма икономическо образование, а е магистър по международни отношение от Истанбулския университети и доктор по политология и държавно управление от Университета Коджаели.

Заради рекордния срив на турската лира в страната все по-често избухват улични безредици. Гражданите на Истанбул, Анкара, Измир и други градове организираха масови демонстрации срещу неспособността на управляващите да се справят с икономическата криза и нарастващите цени, призовавайки ПСР да се оттегли от управлението, защото е докарала страната "до просешка тояга". Всички те обаче бяха потушени от полицията, а срещу почти триста участници в протестите са заведени съдебни дела.

Опитвайки се да отвлече вниманието на обществото от изключително сериозната национална криза, Реджеп Ердоган провежда впечатляващо активна външна политика. Както е известно, турската армия участва в бойни действия в Сирия, Ирак и Либия. Междувременно, президентът усилено прокарва геополитическия си проект за т.нар. "тюркски свят", сред скандалните илюстрации за което бе демонстрираната от него в края на 2021 карта на "новия тюркски свят", включваща Балканите (включително Южна България), значителна част от територията на Русия (от Дагестан и Оренбургска област до Алтай и Якутия), Казахстан, Азербайджан, Киргизстан, Узбекистан, Синдзян-Уйгурския автономен район в Китай, както и части от територията на Монголия, Иран и Европа.

Външнополитическите фронтове срещу Анкара

Междувременно обаче, с влизането на новата администрация в Белия дом през миналата 2021, се очерта задълбочаване на разногласията между Вашингтон и Анкара. В тази връзка някои анализатори дори си задават въпроса, кое ще се случи по-рано - свалянето на Ердоган от американците или окончателният разрив на отношенията между САЩ и Турция? Струва ми се обаче, че подобна дилема на практика не стои на дневен ред.

Въпреки това, американско-турското противопоставяне е налице, а очевидният стремеж на Вашингтон да нивелира ролята на Анкара на южния фланг на НАТО намери израз в усилването на военното присъствие на САЩ в Гърция, където се прехвърля част от базирания в Германия американски военен контингент. Тези действия са в рамките на подновеното на 14 октомври 2021 Споразумение за сътрудничество в областта на отбраната (MDCA)  между САЩ и Гърция, според което гърците предоставиха редица бази на американските си съюзници. Освен авиационните бази в Лариса и Стефановикио, това са лагерите Георгула, във Волос и Янули, в Александруполис, полигонът в Литохоро и морската база в Суда, на остров Крит, както и пристанището на Александруполис, в непосредствена близост до границата с Турция. При това споразумението ще действа вече не една, а пет години с възможност за автоматичното му удължаване. Предвижда се въоръжените сили на САЩ да инвестират сериозни средства във въпросните бази, като паралелно с това се запазва възможноста за разширяване географията на американското присъствие. Ще припомня обаче, че част от предоставените на САЩ бази са в 30-километровата зона, която според Лозанския договор от 1923 следва да си остане демилитаризирана.

На този фон, Франция демонстрира готовност да застане на гръцка страна в случай на военен конфликт между нея и Турция. В съотвествие със споразумението, подписано от премиера на Гърция Мицотакис и френския президент Макрон, Париж и Атина открито декларират възможността да си окажат взаимно незабавна военна помощ в случай на нападение на трета страна, дори ако тя е в един и същи алианс с тях (т.е. очевидно се визира Турция, която е член на НАТО).

Както съобщи в тази връзка турският вестник Sabah, по време ни личните си срещи с Ердоган в кулоарите на провелия се в Рим през октомври 2021 форум на Г-20, президентите на САЩ и Франция са се опитали да го убедят, че става дума само за създаването на нов коридор за транзит на военна техника Александруполис-България-Румъния с цел да бъде неутрализирано "усилващото се руско влияние" в Черно море. В Анкара обаче, са наясно, че военната база в Александруполис всъщност трябва да осигури на САЩ контрол над Проливите, поставяйки Турция извън формирания от Вашингтон нов силов баланс в Източното Средиземноморие.

Това беше съвсем ясно заявено от самия Ердоган по време на съвместната му пресконференция с унгарския премиер Виктор Орбан, провела се в Анкара през ноември 2021: "В момента броят на американските бази на територията на Гърция вече е толкова голям, че самата Гърция се е превърнала в своеобразна американска база. И това се вижда на картата. Александруполис е само малка част от тази мрежа. Въпросът е, защо се прави всичко това. Разбира се, нашият министър на отбраната, както и министърът на външните работи поставят този въпрос на срещите си с президента на САЩ Джо Байдън и други американски официални лица, но получават само уклончиви отговори, а опонентите ни се държат нечество. И ние, и Америка, и Гърция сме членове на НАТО. Защо ние, членовете на НАТО, се нападаме взаимно, докато Америка оказва най-голяма подкрепа на Гърция? В рамките на НАТО, Турция е сред първите седем държави след САЩ както по броя на своите военни, така и по военните си разходи, докато Гърция е много по-назад. Ние обаче, вярваме в себе си, защото сме гарант за сигурността на този регион".

В тази връзка си струва да обърнем внимание и на реакцията на турската страна на изненадващото посещение на гръцкия премиер Мицотакис в София, осъществено в края на декември 2021. Както е известно, на съвместната си пресконференция с българския министър председател Кирил Петков, Мицотакис подчерта, че  „Турция трябва да прекрати провокативните си действия в Средиземно и Егейско море, ако иска да бъдат нормализирани отношенията между двете страни“. Впрочем, малко по-късно - след срещата си с своята косовска колега Доника Гервала-Шварц през януари 2022, гръцкият външен министър Никос Дендиас заяви, че "неоосманизмът не може да бъде бъдещето на Западните Балкани".

Естествено това породи остри коментари в турските медии, а официалната позиция на Анкара беше изразена от министъра на отбраната Хулуси Акар, според който са налице признаци за формирането на "антитурски съюз, вътре в НАТО". Както изглежда Турция вече разглежда и България като член на този "съюз", наред с Гърция и Франция.

Междувременно, в началото на декември 2021 САЩ доставиха на гръцките военни  първата партида от 1200 бронирани машини M1117. Те са предложени безплатно от американската армия по програмата Excess Defense Articles, като реалната им стойност е почти милиард долара. На церемонията в Атина по този повод, министърът на отбраната Никос Панайотопулос подчерта, че: „геополитическата среда на Гърция и заплахите, пред които е изправена в района на Марица, в Егейско море и в по-широкото Източно Средиземноморие, ни задължават да бъдем постоянно нащрек и да поддържаме капацитета си за възпиране на високо ниво“. На свой ред, посланикът на САЩ Джефри Пайет отбеляза, че "в Александруполис нашите сили работят заедно за най-голямото прехвърляне на оборудване някога чрез това стратегически разположено пристанище, но най-важното е да демонстрираме партньорството, което е същността на нашия съюз и ангажимента ни един към друг“.

Показателно е, че в еуфорията си от факта, че Вашингтон е склонен да предпочете Гърция пред Турция, гръцкият министър на отбраната Никос Панайотопулос си позволи и откровено антируски нападки, при това в навечерието на посещението на премиера Кириакос Мицотакис в Москва, през декември 2021.

През последните години, Гърция определя като свой основен противник именно Турция, която нееднократно извършваше военни провокации по гръцките граници. Двете страни имат спорни територии и си съперничат за богати на ресурси региони в морския шелф и на сушата. В тази връзка следва да спомена подписания през декември 2021 договор за закупуването на четири френски фрегати «Belharra», разполагащи със свръхмодерно въоръжение за противоракетна отбрана и борба с подводници. Те ще бъдат разположени в Егейско море и Източното Средиземноморие, освен това са напълно съвместими със закупените от Гърция френски многоцелеви изтребители Rafale.

Освен това, през ноември 2021, Франция изпрати в Източното Средиземноморие новия си боен кораб Auvergne, демонстрирайки своята военна мощ на фона на новата ескалация на напрежението в региона (корабът остана там до края на януари 2022). Тази френска активност очевидно цели "сдържането" на Турция, особено предвид намерението на френската енергийна компания Total  и нейния италиански партньор Eni да осъществят сондажи във водите край южното крабрежие на Кипър. Тук е мястото да напомня, че през февруари 2018 турски военни кораби попречиха на сондажния кораб, нает от Eni, да проучи водите на югоизток от острова, изтъквайки, че Анкара и признатата само от нея Севернокипърска турска република имат "изконни права" в региона.

Всичко това показва, че днешна Турция на Ердоган, в която са популярни идеите на неоосманизма, панислямизма и пантюркизма, на практика се връща към традиционно враждебната си политика спрямо Гърция и Кипър, както и в Източното Средиземноморие, като цяло. И то без да се впечатлява особено от подкрепата за Атина, демонстрирана от Вашингтон и Париж.

Според Ердоган, САЩ нивелират ролята на Турция по южния фланг на НАТО, усилвайки военното си присъствие в Гърция, като прехвърлят там част от своя военен контингент в Германия. При това всичко сочи, че не става дума за конюнктурно решение на Вашингтон, а за отражение на тектоничните промени на американската стратегия по линията Източно Средиземноморие - Близък Изток. Дълго време Турция беше най-важният партньор на САЩ в този регион, а Вашингтон оценяваше предимствата на страната, като разполагаща с най-многобройно население, мощни и боеспособни въоръжени сили и, най-вече, с изключително изгодно географско положение между Европа и Азия, без да споменавам контрола над проливите Босфора и Дарданелите, черноморското крайбрежие и подстъпите към Южен Кавказ и Близкия Изток. Днес обаче, "колективният Запад" все повече се убеждава, че Анкара, дори в рамките на НАТО, действайки активно извън своите граници, се стреми да укрепва собствените си, а не американските или европейските позиции. В тази връзка ще припомня, че през януари 2020 парламентът в Анкара одобри разполагането на турски военни часит в цели 12 държави: Азербайджан, Албания, Афганистан, Босна и Херцеговина, Ирак, Катар, Косово, Ливан, Либия, Сирия, Сомалия и Северен Кипър.

Гърция няма чак толкова големи геополитическа амбиции, затова решавайки да заложат на нея по южния фланг на НАТО, САЩ стимулират сближаването и с такива ключови свои съюзници в Източното Средиземноморие, като Израел, Египет и Саудитска Арабия, ограничавайки статута на Турция като "гарант за сигурността на региона". Американските военни кораби все по-активно използват многобройните гръцки пристанища и военноморски бази, а гръцките острови се превърнаха в удобни пунктове за събиране на разузнавателна информация относно ситуацията в Източното Средиземноморие, Близкия Изток и Балканите. Що се отнася до самата Гърция, тя разглежда присъствието на американски войски на своя територия като гаранция срещу евентуални агресивни действия от турска страна. В същото време, анализът на регионалната политика на Турция през последните пет-десет години показва, че ръстът на геополитическитя и амбиции върви паралелно с намаляването на американското влияние, което е най-очевидно в Ирак, Сирия, Афганистан и Иран. В тази връзка турските стратези смятат, че страната има историческия шанс да запълни възникващия се в Близкия Изток геополитически вакуум. При това, да го направи така, че да получи подобаващо признание от страна на западните си партньори. Именно това обяснява и заиграването на Ердоган с Москва, включително сделката с руските зенитно-ракетни комплекси С-400, спекулациите за евентуалната покупка на руска ударна авиация, която да компенсира провалената доставка на американски изтребители F-35, и разговорите за разширяване на военно-техническото сътрудничество с Руската Федерация. При това, както се изтъква и в коментар на Bloomberg, Турция няма намерение да излиза от НАТО, а просто се опитва да повиши политическия си статус в рамките на алианса, акцентирайки върху факта, че "никой, освен САЩ не разполага с подобен потенциал - от осем дивизии - като Турция, която притежава много по-мощна военна структура, отколкото изглежда на пръв поглед".

Истината обаче е, че острите спорове с партньорите от алианса, откровеното разиграване на "руската карта" и дори балансирането на ръба на военния конфликт с Гърция, не дават очаквания резултат. Във Вашингтон реагират на това, заплашвайки, че ще изтеглят военните си обекти от Турция, прехвърляйки част от тях в Гърция.

Според Bloomberg, в момента САЩ искат да покажат, че "военните връзки с Турция продължават да са желателни, но могат и да се окажат ненужни, така че Ердоган трябва да избере, кой от двата варианта предпочита". На пръв поглед, най-вероятният сценарий е Анкара да търси помирения и сближаване с "колективния Запад". Само че това няма да е никак лесно за Ердоган на фона на очертаващото се "голямо преразпределяне на силите" в Близкия Изток.

Налице е тенденция към позиционирането на Турция като "външния враг" в региона, затова Анкара не е склонна да рискува ангажирането си с евентуални регионални въоръжени конфликти, дори и само заради оформилата се в Източното Средиземноморие антитурска коалиция с участието на Гърция, Франция и Египет (неявно подкрепяна от Израел и дори от Саудитска Арабия) и факта, че САЩ очевидно са на гръцка страна. Както е известно, сред причините (макар и не основната) за този сблъсък е природния газ и по-точно газовите находища в Източното Средиземноморие, които европейските, азиатски и африкански държави се опитват да си поделят. Огромните газови запаси би следвало да обединят тези страни и точно това се случва с повечето от тях, включително Гърция, Кипър, Израел, Египет, Италия, Йордания и дори палестинската автономия.

Турция обаче се оказа извън тази група, именно заради огромните си геополитически амбиции. Затова на Анкара най-вероятно ще се наложи да престане "да сплашва" Атина и да се опита да стимулира Гърция да възстанови диалога, тъй като в момента в гръцко-турските противоречия са въвлечени почти всички средиземноморски държави. При това, ако в близкото минало подобни конфликти се разрешаваха от САЩ и/или Великобритания, сега прететенденти за ролята на посредник не се очертават, затова пък много ясно се виждат амбициите на редица други играчи и алианси, включително ЕС, Израел, Франция, ОАЕ и Египет, както и Кипър. Което означава, че истинската геополитическа битка в региона е едва в началото си.

САЩ играят собствена игра в региона

В същото време обаче, надеждите на Атина, че ще може да сформира достатъчно мощен антитурски алианс в Източното Средиземноморие, ползващ се с подкрепата на САЩ, могат да се окажат недотам реалистични. Поне що се отнася до частта им, касаеща американската позиция. Сред доказателствата за това, бе съобщението на специализирания гръцки портал Defence-point.gr , че Вашингтон, който по времето на Тръмп подкрепяше проекта за Източносредиземноморския газопровод EastMed (последният е в основата на антитуският алианс, който Гърция се опитва да формира с участието на Кипър, Израел, Франция и Египет), е изпратил в Атина, Никозия и Йерусалим неофициално писмо, в което се твърди, че САЩ вече няма да подкрепят изграждането на EastMed както по екологични, така и по икономически причини. Освен това, американската администрация изтъква, че той провокира напрежение в региона.

Както е известно, през последните години в шелфовите зони на Израел и Кипър бяха открити значителни газови запаси, но разработването им се затруднява от техническите проблеми, свързани с изграждането на необходимата инфраструктура, тъй като тръбопроводът следва да бъде положен на голяма дълбочина в източната част от Средиземно море. А към това следва да добавим и политическите конфликти и териториалните спорове. В частност, все още не е решен кипърският проблем, не е определена границата на шелфа и на изключителната икономическа зона на Гърция и Кипър, освен това са налице много сериозни разногласия с Турция.

Газопроводът EastMed трябва да свърже газовите находища в средиземнорския шелф на Израел ("Левиатан"), Кипър ("Афродита") и Гърция с Южна Европа. Той ще бъде дълъг 1,9 хил. км, проектният му капацитет е 10 млрд. куб. м годишно, а неговата стойност е 6 млрд. евро. Проектът се подкрепя от Европейския съюз, който отпусна 34,5 млн. евро за проучвателните работи по него. Очакванията са, че той може да влезе в експлоатация през 2024-2025.

Съобщението за промяната на американската позиция относно EastMed беше посрещнато с неприкрито задоволство в Турция и т.нар. Севернокипърска турска република, чиито премиер Фаиз Суджуоглу заяви, че "този проект беше опит за заобикаляне на Турция и Северен Кипър, което е вражески подход. Тъй като EastMed e икономически неустойчив, големите държави се отказват да го подкрепят, всъщност той изначално беше обречен на провал".

От друга страна, позицията на Вашингтон провокира остро негативната реакция на ангажираните с проекта страни и най-вече на Гърция и Кипър, тъй като и двете се смятат за верни съюзници на САЩ и никога не са им създавали проблеми, за разлика от Турция.

Всъщност, причината за промяната в американската позиция за EastMed e стремежът на САЩ да не допуснат Турция да заеме позиция различна от тази на НАТО в ескалиращата конфронтация между пакта и Русия заради Украйна. В същото време, Вашингтон излежда разчита, че Ердоган и неговата партия ще загубят насрочените за юни 2023 избори (впрочем, някои американски наблюдатели спекулират и със здравословното състояние на турския лидер, което да го принуди сам да напусне президенттския пост), след което отношенията с Турция рязко ще се подобрят. Истината обаче е, че това не е много сигурно, затова пък отношенията с Гърция, Израел и Кипър очевидно са застрашени.

Турските проблеми в Близкия Изток

Впрочем, Анкара се сблъсква с проблеми не само в Източното Средиземноморие, но и в други зони на своята "неоосманистка екзпанзия", като Близкия Изток например.

Както е известно, Турция и Иран, в чиито отношения традиционно се преплитат елементи на сътрудничество, но и на потенциален конфликт, се стремят да поддържат трудния баланс помежду си за да предотвратят сериозна ескалация на напрежението, въпреки периодично възникващите разногласия и противоречащите си оценки за случващото се в света. Всяка промяна в този баланс между двата ключови силови полюса в Близкия Изток може значително да дестабилизира този и без това проблемен регион.

Ще припомня, че напрежението между Турция и Иран нарасна значително в края на 2020 във връзка с Азербайджан. По време на официалното си посещение в Баку през декември, по повод победата на Азербайджан във Втората Карабахска война с Армения, турският президент  Ердоган цитира стихотворение на азерския поет Бахтияр Вахабзаде, което провокира острата реакция на иранския външен министър Мохамад Джавад Зариф, който напомни, че във въпросната поема се говори за "насилственото откъсване на районите на север от Араз от иранската им родина".

През февруари 2021 станахме свидетели на нов дипломатически конфликт между Анкара и Техеран във връзка с операцията на турските войски срещу бойци на Кюрдската работническа партия (РКК) в Северен Ирак. Така, в интервю за местната телевизия Press TV, иранският външен министър Джавад Зариф заяви: "ние отхвърляме турското военно присъствие в Сирия и Ирак и смятаме политика на Анкара спрямо Дамаск и Багдад за погрешна". Междувременно, иракското правителство също се обяви против турските действия, а подкрепяната от Техеран шиитска групировка Харакат Хизбула ал-Нуджаба заплаши, че може да атакува турските военни в Ирак. В отговор, Външното министерство в Анкара заяви на иранския посланик Мохамед Фаразманд, че "Турция очаква Иран да подкрепя, а не да пречи на борбата и с тероризма".

За да не допусне по-нататъшното ескалиране на конфликта, през ноември 2021 турският външен министър Мевлют Чавушогли се срещна в Техеран с иранския си колега Хосейн Амир Абдолахиан. Двамата обявиха, че са се споразумели за изготвянето на "пътна карта" за дългосрочно сътрудничество, а сред разискваните от тях теми е била и ситуацията в Южен Кавказ, като страните са се договорили да не позволят на "някои чуждестранни сили" (най-вероятно, визирайки Израел) да се опитват да ерозират националните и религиозни връзки между Турция, Иран и Азербайджан.

Приключва ли алиансът между Турция и Катар?

Както е известно, през декември 2021 турският президент Ердоган посети Катар, където участва в 7-то заседание на Висшия съвет за стратегическо сътрудничество между двете страни (първото се проведе през 2015 в Доха, а шестото - през 2020 в Анкара). На фона на драматичното обезценяване на турската лира, влошаването на ситуацията с "твърдата валута" и перманентното недоволство на част от населението, турските власти се опитват да нормализират отношенията си с Египет, Израел и монархиите от Персийския залив. За разлика от Саудитска Арабия и ОАЕ, чиито диалог с Турция през последните години беше доста проблематичен, Катар с основание се смяташе за ключовия регионален съюзник на Анкара. На територията на страната е разположена турска военна база, а постигнатото през март 2021 споразумение позволява на Катар да разположи на турска територия 36 бойни самолети, както и 250 свои военни с цел обучение и съвместни учения. Някои експерти смятат, че това споразумение представлява своеобразен отговор на сделката между Франция и Гърция за покупката на 24 самолети Rafale (първите от които бяха доставени в началото на 2022). Според гръцките медии, тъй като катарците също разполагат с такива самолети, това ще позволи на турските пилоти да се запознаят с техните особености.

В резултат от преговорите на Ердоган с катарските му домакини в Доха, между двете страни бяха подписани 15 споразумения за сътрудничество в сферата на гражданската отбрана, дипломацията, културата, здравеопазването, науката, религията и медиите. Вероятно, на фона на завишените очаквания на Анкара за машабни катарски инвестиции в турската икономика, този резултат изглежда скромен. Въпреки това, при посещението си в турската военна база "Тарик ибн Зияд", Ердоган заяви, че "Турция, както и Катар, много държи на мира и просперитета в целия регион на Персийския залив, ние никога не бихме искали да виждаме напрежение, конфликти и вражди в региона". Тук е мястото да напомня, че през 2017 затварянето на тази турска база беше едно от условията за прекратяване на бойкота на Катар от страна на неговите арабски съседи, начело със Саудитска Арабия. И макар че оше преди почти две години Доха и въпросните държави се ориентираха към смекчаване на враждебната реторика, запазващото се военно присъствие на Турция в Катар продължава да поражда тревога у съседите му. Както посочват редица местни наблюдатели, при положение, че Доха се е ориентирала към помирение с Рияд и ОАЕ, катарците едва ли ще са склонни за задълбочават военното си партньорство с Анкара. Впрочем, самата Турция също се стреми да отвори "нова страница" в отношенията си с арабските си съседи, сред доказателствата за което бяха провелите се през ноември 2021 в Анкара преговори между Ердоган и престолонаследника на ОАЕ шейх Мохамед бин Зайед Ал-Нахаян. Те, както и преговорите между външните министри на Турция и Саудитска Арабия през май 2021 и последвалата през ноември среща на саудитския министър на търговията с турския вицепрезидент, говорят за това, че в скоро време бихме могли да очакваме и среща между Ердоган и престолонаследника на Саудитското кралство Мохамед бин Салман. Впрочем, докато беше в Катар, турският президент не изключи и подобряването на отношенията на Турция с Израел, което според него ще е полезно за нормализирането на ситуацията в Близкия Изток. В същото време обаче стана ясно, че Анкара е отхвърила искането на еврейската държава да закрие офиксите на ХАМАС в Истанбул.

На свой ред, Катар отдавна дава да се разбере, че не възнамерява да следва плътно руслото на турските външнополитически амбиции (още повече, че последните доста често се променят). Така, въпреки противодействието на Турция, през декември 2021 шефът на Qatar Energy подписа договор за проучване на петролните и газови находища в континенталния шелф на Република Кипър в Източното Средиземномория (съвместно с американската ExxonMobil). Става дума за т.нар. "Блок 5", в очертанията на кипърската икономическа зона. За нея обаче претендира и Анкара, която не възнамерява да позволи "на нито една чуждестранна държава, компания или кораб да проучват находищата на енергоносители в зони, намиращи се под наша морска юрисдикция".

Ще припомня също, че преди това Катар отказа мирните преговори за Афганистан да бъдат прехвърлени от Доха в Истанбул, а преди няколко години отхвърли идеята за пускането на турски канал на телевизия "Ал-Джазира". Въпреки това, както Анкара, така и Доха си остават основните спонсори на мрежата на "Мюсюлманските братя", обявена за терористична огранизация в Египет, Бахрейн, Саудитска Арабия, ОАЕ и Сирия. След началото на "арабската пролет" Турция се превърна в убежище за мнозина нейни активисти от различни държави, но сега, когато турците се стремят към възстановяване на добрите отношенията със страните от региона, подкрепата за "братята" се оказва сериозен проблем.

Въпреки това, споменатото по-горе посещение на престолонаследника на ОАЕ шейх Мохамед бин Зайед Ал-Нахаян в Анкара беше оценено от мнозина като "опит официално да се сложи края на проточилата се почти десет години (от началото на "арабската пролет" насам) студена война между Турция и Емирствата. По време на преговорите между Ал-Нахайн и Ердоган се говореше за евентуални милиардни инвестиции в турската икономика (споменава се сумата от 10 млрд. долара), както - разбира се - за ситуацията в Близкия Изток. Истината обаче е, че Анкара и Абу Даби са съперници в прекалено много регионални конфликти и преговорите, дори и на най-високо равнище, няма да променят това, а могат само да намалят напрежението между тях. Ще припомня, че доскоро Турция обвиняваше ОАЕ, че съзнателна създава хаос в Близкия Изток, включително осъществявайки военна намеса в гражданските войни в Либия и Йемен. Сега обаче, двете страни подписаха меморандуми за взаимно разбирателство между държавния инвестиционен фонд на Абу Даби (ADQ), турския фонд TVF и управлението по инвестициите към президента на Турция, както и между Борсата за ценни книжа на Абу Даби и Истанбулската борса.

Както вече споменах, посещението на Мохамед бин Зайед Ал-Нахаян се осъществи в доста труден период от управлението на Ердоган. Точно тогава, лидерът на основната опозиционна турска Народно-републиканска партия Кемал Калъчдароглу за пореден път призова за провеждане на предсрочни президентски и парламентарни избори в страната. Според него: "Готови сме да направим всичко възможно за да принудим президента Ердоган да проведе избори. Защо се бои от нацията, демокрацията и избирателните урни? Истината е, че той вече не може да управлява, загубил е правото на това". Самият Ердоган остава твърд в решението да проведе поредните избори през юни 2023. На този фон, парите от ОАЕ очевидно няма да спасят турската икономика, но пък могат да повлияат положително на имиджа да турския президент - поне сред неговите превърженици или колебаещите се избиратели.

На фона на тези сложни дипломатически игри, на 4 януари 2022 се състоя поредното посещение на саудитския външен министър Халед бен Фурхан в Атина. На съвместната им пресконференция гръцкият му колега Никос Дендиас отново критикува „провокациите на Турция в Средиземно и Егейско море, нарушаващи международното право“. Както посочва в тази връзка авторитетният българиски експерт по Близкия Изток проф. Владимир Чуков: "Интересно е сравнението на реакцията на турското МВнР на въпросните изявления с тези, които турската страна направи след посещението на Кириакос Мицотакис в София в края на 2021. Силно негативният дух остава същият. Отново се критикува тактиката на Атина „за бягане от двустранен диалог за разрешаването на проблемите, а се търси благоволението на трета страна (т.е. САЩ) за постигането на търсената цел“. Прави впечатление формулировката за създаването на „антитурския“ съюз. Ако след посещението на Мицотакис в София, говорител на официална Анкара по случая беше военният министър Халуси Акар, който характеризира въпросното формирование като „съюз вътре в НАТО“, очевидно визирайки България, сега реакцията на съвместната пресконференция в гръцкото МВнР беше споделена от говорителя на турското външнополитическо ведомство Танджу Билгич, определил алианса между Гърция и Саудитите като „изкуствен съюз“. Ако коректно разчитаме посланието, то Анкара гледа на България през призмата на НАТО, а на Саудитска Арабия - през призмата на икономиката"

Турската реакция на събитията в Казахстан

Още от самото начало на януарските бунтове в Казахстан Турция демонстрираше повишено внимание към случващото с тази страна, която е сред ключовите членове Организацията на тюрските държави (ОТД), създадена по инициаива на Анкара през 2009 и включваща още Киргизстан, Узбекистан и Азербайджан (Унгария и Туркменистан са наблюдатели).

След активното участие на Турция в разрешаването на нагорно-карабахския конфликт, мнозина турски стратези се надяваха, че ще могат постигнат същия успех и в Централна Азия, разчитайки на фактора на "тюркската интеграция" и ангажирането на Казахстан с нея. Тези надежди обаче се изпариха след решението на казахстанския президент Токаев да поиска спешната намеса на части на ОДКС, вместо да заложи на ОТД. Това обяснява критиките на някои турски политици срещу действията на Русия, чиито части формираха гръбнака на миротворческия контингент, както и неочакваното изявление на военния министър Хулуси Акар, че "Анкара е готова да окаже всяческа помощ и подкрепа на Казахстан, ако от Нур-Султан я помолят за това". Така в коментар на вестник Türkiye се твърди, че "след като погълна Крим и поддържа напрежението в Донбас, Москва се намеси и в Казахстан, използвайки като предлог вътрешните безредици в тази страна". Подобни твърдения се появиха и в други турски медии, демонстрирайки неофициалното отношение на Анкара към Русия и събитията в Казахстан.

Впрочем, на провелата се през януари 2022 конференция на ОТД главният съветник на Ердоган - Исхан Шенер директно обвини Москва, че е "окупирала Казахстан" (след острата руска реакция обаче, той обясни, че е бил разбран неправилно). На свой ред, известният турски геополитик и бивш премиер Ахмет Давутоглу заяви, че ОТД е трябвало да действа активно за да не допусне влизането на частите на ОДКС и, че Казахстан не е трябвало да се обръща за помощ към тази доминирана от руснаците организация. Тези изказвания породиха крайно негативната реакция на опозиционните турски медии. В коментар на вестник Cumhuriyet например, се посочва, че изявленията на някои високопоставени турски чиновници нанасят удар по отношенията на Анкара с Москва. Според изданието, "зад тези провокационни твърдения стоят Великобритания и САЩ".

В крайна сметка, предвид очерталата се ситуация турските власти предпочетоха да се придържат към предпазлива и изчаквателна позиция, ограничавайки се с максимално неутрални политически формулировки, тъй като осъзнаваха, че евентуални недобре обмислени действия могат да доведат до пълното изтласкване на Турция от Централна Азия.

Както е известно, още през 1992 Анкара обяви за ключов елемент от геополитическата си стратегия разпространението на турското влияние в тюркоезичните постсъветски републики и най-вече в Казахстан. При това тази цел се реализираше с пълното одобрение на САЩ и Великобритания, разглеждащи Турция като противовес не само на руското влияние в региона, но и на това на Китай и Иран. През първите двайсетина години обаче, турската експанзия се осъществяваше най-вече в сферата на икономиката и културата (включително чрез откриването на многобройни турски училища и университети).

Въпреки влошените след 2016 отношения между Вашингтон и Анкара, активното използване на "турските възможности" в Централна Азия е предмет на редовни консултации между дипломатите, военните и представителите на специалните служби на двете страни. Така, в публикуваното на 10 януари 2022 заявление на Държавния департамент беше посочено, че ситуацията в Казахстан е била обсъдена между помощника на американския президент по националната сигурност Джеймс Съливан и говорителя на турския лидер Ибрахим Калън. Непосредствено след това бе направено и споменотото по-горе изявление на военния министър на Турция Хулуси Акар за готовността на страната му да играе по-активна роля "за урегулиране на ситуацията в Казахстан".

Не бива да забравяме, че по инициатива на Вашингтон и Анкара, именно тази страна се превърна в един от "драйвърите" на ОТД. През последните години от управлението на бившия президент Назарбаев се активизира дейността на редица свързани с нея организации, изграждаха се джамии и се реализираха различни политически, образователни и научни проекти, тясно свързани и финансирани от Турция. Истината е, че Анкара инвестира много сили и огромни средства за да ангажира Казахстан в реализацията на собствената си идеологическа и политическа стратегия, опитвайки се да запълни вакуума, възникнал в региона след разпадането на Съветският съюз. Впрочем, самият Назарбаев участваше в разработването на концепцията за "Великия Туран", а страната му правеше всичко възможно за превръщането на ОТД в политическа организация.

Ето защо Турция не бе особено доволна от смяната на властта в Казахстан и замяната на Назарбаев с Касъм-Жомрат Токаев, смятан в Анкара за "проруски настроен". Тоест, от тази гледна точка, турците несъмнено имаха интерес да променят ситуацията в страната в своя полза. Според авторитетното индийско издание The Economic Times, през последните години Турция е демонстрирала завидна акгивност в Казахстан, при това съвместно с още две държави - Пакистан и Афганистан (преди връщането на талибаните на власт през лятото на 2021). Твърди се също, че сериозно участие в безредиците през януари в страната са изиграли членове на пакистанския филиал на ислямисткото движение "Таблиг Джамаат" (възникнало в Британска Индия през 1926, чиято дейност на територията на Казахстан беше официално забранена през 2013).

В последно време Анкара очевидно действаше в Казахстан по-успешно от Москва, активно прокарвайки идеяата си "тюркоцентричната интеграция". Както твърди в тази връзка турският Cumhuriyet, определин кръгове в Турция вероятно са смятали, че нещата в Казахстан ще се развият по украинския сценарий, което ще даде възможност на Анкара да изиграе ролята на посредник между двата "центъра" - Нур-Султан и Алмати (т.е. между кръга около Токаев и този около Назарбаев) с помощта на Организацията на тюркските държави. Истината обаче е, че Турция нито разполага с ресурси, нито имаше достатъчно време за да реализира амбициозните си планове в региона. Освен това, самата идея за "тюркския свят" не е особено популярна сред казахите, тъй като Централна Азия никога не е била част от Османската империя. А след като правителството на Казахстан успя да се справи с безредиците с помощта на ОДКС (т.е. на Русия, Киргизстан, Беларус и Армения), турските шансове за реализация на тази идея почти напълно се стопиха. Освен това, въпреки демонстрираната от Анкара готовност да изпрати свои части в Казахстан, тя нямаше каквито и да било правни основания за това, а да не забравяме и проблема с географската отдалеченост и липсата на достатъчно транспортни средства и възможности за бързо самостоятелно прехвърляне на военни сили там.

На този фон е разбираемо, защо непосредствено след събитията в Казахстан, Анкара реши да постави акцента върху необходимостта тюркските държави незабавно да създадат обща армия. Това, в частност, бе обявено от бригадния генерал от резерва и бивш турски военен аташе в Баку Юджел Карауз в апела му към Организацията на тюркските държави. В него той препоръчва "още на първото заседание на организацията да бъдот взети необходимите правни мерки, касаещи създаването на съвместна военна сила, като се предприемат и реални стъпки в тази посока. Ако закъснеем, това може да ни нанесе непоправима вреда. Случилото се в Казхстан може да се повтори и в другите братски републики".

Следва да сме наясно обаче, че създаването в близко бъдеше на ново регионално военно обединение под егидата на Анкара едва ли е реалистично. Най-малкото защото, в очите на повечето "тюркски държави", на които разчита Турция, не тя, а именно доминираната от Русия ОДКС демонстрира истинската си сила и възможности като гарант за регионалната сигурност. Затова максималното, на което би могла да се надява Анкара е, да се опита да укрепи влиянието си, подпомагайки възстановяването на Казахстан след кризата. От друга страна обаче, Москва, която очевидно вече си е взела поука от случилото се в Грузия, Украйна и Молдова, едва ли ще повтори грешките си и ще направи всичко възможно за да не допусне Казахстан да излезе от сферата и на влияние. Освен това, изглежда доста вероятно, че в дългосрочна перспектива руснаците ще запазят военно-стратегическото си предимство както в Казахстан, така и в региона, като цяло. Което е разбираемо, защото тази страна има 1200-километрова граница с Русия, но не граничи с Турция. Разбира се, Турция вероятно би могла да запази собствената си ниша в сферата на търговията и инвестиционните проекти, но само ако не се опитва да аквизири своята пантюркистка геополитика, действайки съвместно с Вашингтон и Лондон.

Заключение

Следващите президентски избори в Турция следва да проведат през юли 2023, но напоследък в турското общество се чуват все повече гласове, че те могат да бъдат отменени от Ердоган. Последните социологически проучвания сочат, че популярността на президента и неговата партия ПСР стремително се срива. Така, според анкета на ORC Research от края на ноември 2021, ако в рамките на следващите няколко месеца в Турция се проведат парламентарни избори, управляващата коалиция и ПСР и националистите на Девлет Бахчели биха получили 40% от гласовете, докато опозиционната коалиция може да разчита на 41,2%. На свой ред Кюрдската партия, което не влиза в нито един от двата алианса, може да разчита на 8,4%.

На този фон в Турция нарастват опасенията, че здравословното състояние на президента сериозно се е влашило и това маже да го накара във всеки един момент да вкара страната в нова авантюра в чужбина за да укрепи позициите си сред избирателите, позиционирайки се като "спасител на нацията ат външните заплахи" и борец за "величието на Турция".

За да не допуснат подобно развитие шест опозиционни турски партии решиха да обединят усилията си за възстановяване на парламентарната система в страната. Критиците на турския президент искат не само да ограничат срока на неговите пълномощия, но и да отменят редица от тях, прехвърляйки ги към законодателната власт. В коалицията участван предимно представители на парламентарната опозиция, които биха искал да накарат държавния глава, след като напусне поста си, да се откаже въобще от политиката. Освен това, опозицията призовава за гарантиране независимостта на съдебната власт и автономията на медиите и академичните кръгове, понижаване на прага за влизане в парламента от 10% на 3%, и настоява правителсвото да се излъчва от парламента, а не от президента. Ще припомня, че някои от тези точки в програмата на опозиционния блок бяха премахнати от Ердоган с внесените от него поправки в конституцията и преминаването на Турция към "суперпрезидентска" система.

Опозицията обвинява Ердоган, че руши страната отвътре и след оттеглянето му, тя ще трябва да бъде възстановявана от руините на създадената от него система. Както посочва в тази връзка турският политолог Керим Хас: "Игнорирането и скандалното нарушаване на човешките права, достигналата безпрецедентни размери престъпност, десетките хиляди несъгласни с политиката на Ердоган, които бяха вкарани в затворите, беззаконието и сериозните проблеми в правосъдната система, както и проблемите с бежанците - всичко това за пореден път поставя под въпрос ефективността на сегашното правителство и политическата сиистема".

На свой ред, бившия премиер Ахмет Давутоглу, който днес оглавява "Партията на бъдещето", твърди, че сегашната икономическа политика на Ердоган е "не просто невежествена, а представлява измяна" спрямо турския народ. Той също призовава за незабавни избори. Разбира се, президентът категорично не приеми тези призиви на опозицията. Междувременно обаче, анкетата на компанията MetroPoll показва, че 64% от турските граждани смятат, че сегашното правителство на ПСР няма да може да се справи с икономическите проблеми на страната. Само 28,4% от респондентите твърдят, че Ердогат е в състояние да реши тази задача. Много показателно е обаче и, че 55% от анкетираните смятат, че дори ако дойде на власт, сегашната опозиция също няма да успее да извади Турция от икономическата криза.

*Българско геополитическо дружество