17
Пон, Юни
6 Нови статии

Поредният сезон на "Голямата игра"

брой 1 2022
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

След поражението на НАТО в сърцето на Азия и предвид факта, че Афганистан отново е във властта на талибаните, в момента оста Русия-Китай контролира основната част от Азиатския континент.

Азиатските държави, които остават извън прекия контрол на руско-китайската хегемония (т.е. не са членове, партньори или партньори по диалога на ШОС), все повече зависят от нея както по отношение на търговията, така и на технологиите. Реалността, която САЩ би следвало да осъзнаят е, че общото население на държавите членки на ШОС, или свързани с този блок, представлява 57% от цялото население на планетата. В същото време контролът на Америка над европейските и съюзници отслабва. Самата НАТО прогресивно изостава от хода на събитията - Турция например все повече се ориентира към конкурентната азиатска ос, а европейските членове на пакта се чувстват застрашени заради търговските им и енергийни обвързаности с Русия и Китай. Нещо повече, Франция тласка ЕС към създаване на собствена армия, независима от доминирания от САЩ Евроатлантически алианс - макар че остава загадка, каква точно ще бъде ролята на самата Франция в това (освен характерното за нея политическо самохвалство).

Именно на този фон три разузнавателни общности от партньорството "Пет очи" формираха AUKUS, включващ Австралия, Великобритания и САЩ, като първото споразумение постигнато в неговите рамки бе за доставка на атомни подводници за Австралия с цел укрепване военноморската мощ на новия алианс в Тихия океан. С течение на времето задължително  ще се появят и други, целящи най-вече сдържането на китайската заплаха срещу Тайван и другите съюзници в Тихоокеанския регион. Както изглежда, другите двама членове на "Пет очи" - Канада и Нова Зеландия, не са чак толкова заинтересовани от противопоставянето на Китай. Възможно е обаче, по-късно и те да поемат някакви не чак толкова очевидна роли, освен събирането на разузнавателна информация.

По времето на президента Тръмп Съединените щати не съумяха да ограничат бурния икономически възход на Китай и породената от това бързо ескалираща заплаха за американската доминация в сферата на технологиите. Единственият успех на Тръмп бе, че успя да откаже Великобритания от курса, който провеждаше по времето на премиера Дейвид Камерън към укрепване на търговските и финансови връзки с Пекин, поставяйки под въпрос ключовата роля на страната в партньорството и със САЩ в разузнавателната сфера.

Великобритания се сблъска с тази заплаха в един критичен за нея момент. След Брекзит тя отчаяно се нуждаеше от глобални партньори за реализацията на бъдещите си търговски и геополитически стратегии и своето преутвърждаване на световната сцена. В този момент, Тръмп и подхвърли привлекателна примамка, под формата на ускорена търговска сделка между Великобритания и САЩ. И тъй като швейцарският вариант на неутралитета в международните отношения е несъвместим с британската ДНК, решението беше очевидно: на Лондон се наложи да потвърди изцяло привързаността си към англосаксонското партньорство "Пет очи" със САЩ, Канада, Австралия и Нова Зеландия и да обърне гръб на Пекин.

Истината обаче е, че Китай не може да бъде победен само със събирането на разузнавателна информация и укрепване на военноморската мощ в Тихоокеанския регион. Всичко компютърни симулации сочат, че САЩ - с AUKUS или без него - не могат да победят в директен военен сблъсък с китайците. AUKUS обаче не е формален модел, изкопиран от НАТО, която - съгласно своя устав - е задължена да се намеси в случай на заплаха срещу една от страните членки и да я зашити от общия враг. Макар че Тайван си остава специфичен проблем, целта на новия алианс е да удържи Китай от предприемането на териториална експанзия, а също да защити и гарантира сигурността на другите държави от Тихоокеанския регион по азиатската периферия, така че те да не зависят от гиганта ШОС. Търговската изгода от по-тесните оттошения с тези независими държави беше и една от причините за присъединяването на Великобритания към Всеобхватното прогресивно транстихоокеанско партньорство (ВПТТП). Какт е известно, тя има право на това, благодарение на суверенитета си над островите Питкерн. Тъкмо затова впрочем, Китай също подаде молба за членство във ВПТТП.

В този смисъл ролята на AUKUS e да даде ясен сигнал на Китай и целия Тихоокеански регион за плановете на англосаксонската ос след отказа от наземните операции в Близкия Изток и Афганистан. Заплахата за Китай откъм морето обаче, е червена линия, която не бива да се престъпва. Очевидно навлизаме в нова епоха на "Голямата игра", в чиито рамки целта се променя от "доминиране" на "сдържане". След като загуби почти пълния си контрол над континентална Евразия, Америка си подбра подходящите според нея партньори за да запази поне контрола над откритите морета. Великобритания пък се сдоби с нова геополитическа цел - да възстанови своята глобална роля, след като вече не е зависима от ЕС.

На свой ред, Франция не може да стане член на ВПТТП, тъй като е обвързана с общата търговска политика на ЕС. Затова, наблюдавайки как британците се оттеглиха от тези ограничения и бързо възстановяват глобалното си влияние, за каквото Париж би могъл само да мечтае, французите вероятно се чувстват като прободени с нож в сърцето.

Предсказанията на Макиндер

Бащата на геополитиката Халфорд Макиндер често бива цитиран и днес, а теориите му продължават да са актуални за съвременната ситуация. Много е писано за прогнозите на Макиндер и, в частност, за неговата концепция за Световния остров като "осова държава, стремяща се да разшири влиянието си по периферията на Евразия".

Както е известно, през 1943 той ревизира възгледите си и в една своя статия, написана в разгара на Втората световна война (1), в която се анализират позициите на воюващите държави, прави проницателни заключения, които са актуални и за сегашната ситуация, включително по отношение на AUKUS: "Ако китайците например, бъдат организирани от японците и решат да овладеят територията на Руската империя, те ще представляват огромна "жълта опасност" за световната свобода, тъкмо защото биха обединили достъпа до океана с гигантските ресурси на великият континент" (2).

Ще припомня, че когато Макиндер пише тази статия, японците вече са овладели Манджурия, но последвалото им поражение във Втората световна война ги лишава от възможността да играят активна роля на геополитическата сцена. Освен това, вместо да нанесе поражение на СССР, Китай се ориентира към мирно сътрудничество с Русия, което касае всички бивши съветски републики в Централна Азия. Днес в центъра на вниманието е океанският фронт, който придобива все по-голямо значение, тъй като от него зависи т.нар. "Морски Път на коприната".

Впрочем, в статията на Макиндер е засегнат и друг аспект, а именно огромните природни ресурси на Хартленда, "включително въглищните запаси в Кузнецкия и Красноярския басейни, които са в състояние да покрият световните потребности от въглища за 300 години напред". А също: "През 1938 Русия превъзхождаше всяка друга страна на планетата по производство на пшеница, ечемик, овес, ръж и захарно цвекло. В Русия се добиваше повече манган, отколкото където и да било другаде, освен това тя беше на първо място в света, заедно със САЩ, по добив на желязо, и на второ - по добив на петрол".

Днес, благодарение на сътрудничеството с Русия, всички тези скрити ресурси са достъпни за Китай. При това реалният потенциал за индустриализация на Руската Федерация, огроничаван навремето от комунизма, а в по-ново време - от руската корупция, тепърва започва да се реализира.

След като прозорливо отбелязва, че някаой ден Сахара би могла да се превърне в място, където електрическата енергия ще се добива директно от слънцето (т.е. предвиждайки появата на слънчевите панели), Макиндер завършва статията си с оптимистичното заключение, че: "Един милиард души, принадлежащи към древната източна цивилизация, населяват мусонните зони на Индия и Китай. Те вероятно ще съумеят да постигнат просперитет именно през периода, когато Германия и Япония бъдат "опитомени" (т.е. отслабени) от цивилизацията. А след това ще започнат да балансират другият милиард човешки същества, населяващи зоната между Мисури и Енисей. Тоест, ще станем свидетели на една балансирана планета на хората. При това щастлива, именно защото е балансирана и затова е свободна".

И Китай, а вече и Индия стремително се индустриализират, превръщайки се в част от балансираното световно човечество. Докато Западът, вместо да върви напред, отчаяно се опитва да удържи, това с което разполага. Китай и Индия, съвместно с развиващите се държави от Азия, бързо се придвижват към гарантиране на индивидуалната свобода на икономически избор и повишаване на жизненото равнище, за които говори Макиндер.

Очевидно това тепърва предстои да се случи, като в хода на този процес западната хегемония ще бъде ерозирана и премахната. И както можем да видим, най-големи политически проблеми при сблъсъка си с тези трансформации изпитва Америка, тъй като нейната "дълбока държава" не може да се примири лесно с последиците от това за своето военно и икономическо влияние. Остава да се надяваме, че Макиндер е бил прав и изместването на икономическа мощ би следвало да се възприема като неизбежна странична последица от геополитическата еволюция, а не като условие за ескалация на конфликтите.

В същото време обаче, прокарвайки своя "зелен дневен ред" и стремейки се да се избави от въглеводородното гориво, Западът неволно прави неоценим подарък на макиндеровия Хартленд, защото - въпреки дипломатическите им опити да убедят света в обратното -  Китай, Индия и всички страни членки на ШОС ще продължат да ползват евтините въглища, петрол и газ, с каквито Азия разполага в изобилие, докато на Запад властите принуждават местните производители да разчитат на скъпата и по-малко надеждна "екологично чиста енергия".

Зелената лудост и глобалната търговия

През последните години Западът бе обсебен от т.нар. "зелена енергетика". Очертаващата се забрана на изкопаемите горива, без да е предложена някаква адекватна замяна, ще бъде поредната диагноза за това безумие, сред доказателствата за което е и сегашната енергийна криза в Европа. При положение, че в момента 95% от европейската логистика разчита на дизелово гориво, поставената цел до 2030 да се премине към електрическа или водородна енергия, включително чрез забраната за продажба на автомобили с двигатели с вътрешно горене, означава Европа да предаде съдбата си в чужди ръце.

Макар че медиите почти не го коментират, изглежда западните държави разчитат, че като забранят въглеводородното гориво, ще лишат Русия от нейните квазимонополни позиции, тъй като (включвайки и природния газ) тази страна е най-големия износител на изкопаеми горива в света. Истината обаче е, че по този начин Западът изкуствено провокира енергиен дефицит, след като успя да принуди Газпром да забави доставките на природен газ по своите газопроводи, което пък доведе до рязко повишаване на енергийните цени в Европа и до изключително сериозна енергийна криза през зимата на 2021-2022.

Дори ако Русия беше решила още през октомври 2021 да отвори газовото си кранче, запасите от природен газ в европейските хранилища нямаше да се окажат достатъчни за студените зимни месеци. В същото време Европа, както и Великобритания, прибързано реши да прекрати експлоатацията на електроцентралите, работещи с въглища и газ. Във Великобритания например беше затворено огромното газохранилище по крайбрежието на Йоркшир, с което капацитетът за съхраняване на синьото гориво в страната намаля още повече. А както показва опитът ни от хаоса във веригите за доставки, настъпил след началото на пандемията от Covid-19, енергийните проблеми ще се изострят не само през настоящата зима, а вероятно ще се запазят и през по-голямата част от 2022. Дори и, ако Русия ни съжали и смекчи отношението си към европейските потребители.

За сравнение, Китай (който, разбира се, е партньор на Русия) разполага с неограничен достъп до всички видове изкопаеми горива. Страната продължава с невиждани досега темпове да изгражда въглищни ТЕЦ-ове, като по данни на ВВС на територията на страната ще бъдат пуснати в екплоатация 61 нови ТЕЦ-а други 51 ще бъдат изградени от китайците в чужбина. Все пак, за да демонстрира добра воля пред Запада, Пекин обеща че повече няма да изгражда подобни централи извън страната. Ще припомня, че 2/3 от генерацията на електроенергия в Индия също се осъществява от ТЕЦ-ове. Докато Америка и Европа продължават да бъдат обзети от "зелената лудост", лишавайки се от достъп до енергията и технологиите, свързани с изкопаемите енергоносители, оста Русия-Китай ще продължи да получава огромна изгода от тази ситуация.

Отговорът на Запада, най-вероятно, ше станат поредните обвинения срещу Китай, че замърсява околната среда и способства за глобалното затопляне, но истината е, че западните държави не могат да направят почти нищо. Търсенето на произвежданите от Китай стоки ще продължи, тъй като тази страна разполага с квазимонополни позиции в глобалния износ.

Членовете на AUKUS не са в състояние да попречат на производствените методи на Китай. Затова те очевидно ще разчитат на другите износители - членове на ВПТТП, за да прокарат своята глобална екологична политика (3). Това обаче означава, че последните на практика ще се конкурират с китайците и въпреки че на думи ще продължат да се борят с климатичните промени, на практика едва ли ще съобразяват със "зеления дневен ред" на Запада, освен ако не получат от него сериозни субсидии, което обаче е малко вероятно.

В сегашната ситуация изглежда, че желанието на Китай да стане член на ВПТТП няма особени шансове да бъде удовлетворено, имайки предвид изискванията на тази организация към китайските власти да се откажат от подкрепата за държавните корпорации и да разрешат свободните информационни потоци през границите на страната. Впрочем, истината е, че усилията на Пекин са насочени най-вече към развитието на Регионалнотао всестранно икономическо партньорство (РВИП) - т.е. споразумението за свободна търговия, което до момента е ратифицирано от Китай, Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия. Както е известно, то ще влезе в сила след като бъде ратифицирано от поне 10 от 15-те подписали го държави, като това вероятно ще се случи до средата на 2022. При това РВИП ще обхваща държави, чието общо население е два и половина пъти повече, отколкото това на всички търговски споразумения на ЕС, плюс това между САЩ, Мексико и Канада (USMCA), взети заедно (4).

И тъй като четирима от петимата, подписали споразумението, са съюзници на САЩ, самото съществуване на РВИП показва, че отбранителният алианс AUKUS e нещо съвършенно различно и нямащо нищо общо с търговията. Макар че САЩ вероятно биха подкрепили по-нататъщното развитие на РВИП, истината е, че с течение на времето свободната търговия почти сигурно ще ерозира войнствените позиции на Вашингтон. Въпреки проблемите, развитието на търговията в Тихоокеанския регион е на път да докаже правотата на тезата на Макиндер относно перспективите за формиране на един по-балансиран свят. Ако всичко върви добре и бъде гарантирано от баланса между военноморския потенциал на AUKUS и Китай, Тихият океан, със своята свободна търговия, ще превърне в анахронизъм протекционистката търговска политика на Европа и САЩ. В момента обаче, заплахата идва от другаде и е свързана с финансовата нестабилност, породена от факта, че западните държави и Китай се движат в различни посоки.


 

От времето на колапса на Lehman Brothers и последвалата го финансова криза, Китай действаше изключително предпазливо за да не допусне появата на финансови балони. Така, от 2008 насам индексът на Шанхайската борса нарасна с 82%, докато ръстът на S&P500 бе 430%. Тоест, докато в САЩ стойността на финансовите активи се раздуваше изкуствено в резултат от количествените облекчения (QE) и спекулациите на инвеститорите, в Китай тези фактори липсват и не се допускат. Съотношението на държавния дълг към БВП на Китай е около два пъти по-малко, отколкото в САЩ. Наистина, дълговете на производствения сектор са големи, също както и в САЩ. Разликата обаче е, че тези дългове наистина са свързани с производството, докато в Съединените щати нараства делът на "компаниите-зомби", чиято платежоспособност се крепи единствено на политиката на запазване на нулевите лихви.

Политиката на Китай, която гарантира, че при разширяване на кредитирането банковите кредити ще бъдат инвестирани в индустрията, а няма да бъдат използвани за спекулации на борсата, фундаментално се различава от американския подход, заключаващ се в съзнателното раздуване на финансовите активи с цел да се запази видимостта за богатство. Китай избягва евентуална заплаха от дестабилизация, ограничавайки потоците на спекулативния капитал, за да не допусне САЩ да използват финансовата нестабилност за да ерозират китайската икономика.

В историческата си реч пред ръководството на Китайската компартия, произнесена през април 2015, генерал Цяо Лян, който е сред най-изтъкнатите военни стратези в страната, отдели специално внимание на цикличното отслабване на долара по отношение на останалите валути, последвано от неговия ръст, което първоначално увеличава дълговото бреме на другите държави, а след това може да доведе и до техния фалит. Според генерала, тази американска политика се провежда съвсем целенасочено и ще бъда използвана и против Китай (5). Или както се изрази: "Америка смята, че е дошло времето "да събере китайската реколта".

За да аргументира тезата си, Цяо Лян цитира данни на китайското разузнаване от началото на 2014 за американско участие в протестното движение Occupy Central в Хонконг. Ще припомня, че след няколко отлагания Федералният резерв обяви края на "количествените облекчения" през септември 2015, което доведе до ръст на курса на долара, а съвсем скоро след това избухнаха и протестите в Хонконг.

Според Цяо тези две събития са били свързани. Понижавайки курса на долара към юана и провокирайки паралелно с това въпросните безредици, американците са се опитали да разрушат икономиката на Китай. Действително, в течение на шест месеца - от юни до септември 2015, фондовият пазар в Шанхай беше сериозно дестабилизиран, а индексът SSE Composite се срина от 5160 до 3050 пункта.

По тази, както и по други причини, китайското ръководство се отнася крайно предпазливо към доларовите задължения и натрупването на непродуктивни спекулативни пари в икономиката. Именно това обяснява и наложения от него режим на строг валутен контрол, който забранява доларовото обръщение в Китай, а всички входящи капиталови потоци се обменят от Китайската народна банка в юани.

Нещо повече, вътрешната парично-кредитна политика на Пекин силно се различава от тази на САЩ и другите западни държави. Докато всички останали бяха заети с борбата срещу пандемията от Covid-19, Китай ограничи вътрешната кредитна експанзия и сенчестото банкиране. Лихвеният процент в страната се запазва на ниво 2,9%, а пазарните лихвени проценти са малко под 2,2%, като единствената причина да са толкова ниски е, че алтернативните доларови лихвени проценти са равни на нула, а лихвените проценти в ЕС и Япония са отрицателни.

Именно това втвърдяване на монетарната политика доведе до сегашната криза на девелопърските компании и, в частност, до срива на акциите на китайския инвестиционен гигант Evergrande. Което не беше неочаквано, и при провеждането на предпазлива парично-кредитна политика, то лесно можеше да бъде предвидено и предотвратено. За разлика от американското, китайското правителство се придържа към по-разумни позиции и не е склонно на всяка цена да спасява предприятията от частния сектор, оказали се в затруднено положение, макар че със сигурност ще предприеме необходимите мерки за да не допусне по-нататъщното разпространение на "финансовата зараза".

Затворени в своите "кристални кули", западните критици постоянно атакуват Китай. Истината обаче е, че китайските политици поне се опитаха да избегнат участието си в глобалния инфлационен цикъл. Затова пък на западните пазари се забелязва ускоряващ се ръст на инфлацията, което предвещава и нов финансов крах. Вероятно Китай и съюзниците му от ШОС също ще пострадат, но не и в такава степен, както Западът.

Резултатите от политиката на Китай за ограничаване на кредитната експанзия се проявяват в цените на суровинните стоки, които той заплаща, но чиито ръст в юани е с 10% по-нисък, отколкото в долари, след като през март 2020 Федералният резерв на САЩ стартира поредния цикъл на QE. И макар че през миналата 2021 курсът на долара и юана, като цяло, не отчете резки промени, няма никакво съмнение, че фундаменталните показатели говорят за още по-силен юан и по-слаб долар.

Ползата във вътрешен план от сравнително по-силния юян надделява над понижаването на маржа, което тревожи китайските експерти. Следва да отбележа, че Китай не само сдържа кредитното търсене, но и се опитва да увеличи вътрешното потребление за сметка на нормата на спестяване, затова за производителите от по-голямо значение ще бъде именно потребителското търсене, а не износа. Това съответства и на дългосрочната цел, Китай да стане по-малко зависим от износа, като се разчита, че износителите ще бъдат компенсирани от ръста на продажбите на вътрешния пазар. Нещо повече, тъй като Китай доминира в глобалния износ на междинни и потребителски стоки, а бюджетните дефицити на западните държави нарастват и водят до още по-голям търговски дефицит, по-високите цени на стоките на китайските износители са гарантирани при всички случаи.

Едва ли можем да се съмняваме, че бюджетният дефицит, подхранван от паричната инфлация в САЩ, ЕС, Япония и Великобритания, както и пакетите от мерки за стимулиране на централните банки, в момента ерозират покупателната способност на всички основни валути. Последиците от това вече са очевидни и опитите за успокояване на пазарите и потребителите с твърдението, че случващото се е само временно, не помагат особено. Що се отнася до покупателната способност на тези валути, тя пада стремително.

В същото време рязко нарастват не само производствените разходи, но и цените на суровинните стоки и енергоносителите, които след кратка пауза в средата на 2021 отново рязко скочиха.

Тъй като глобалната конкурентоспособност вече не е негов основен приоритет, Китай би могъл да си позволи да повиши обменния курс на юана спрямо западните валути за да ограничи нарастването на вътрешните цени и разходи. В края на краищата, става дума за икономика, основаваща се на спестяванията, със стабилни характеристики и силна валута, по отношение на долара.

Някои изводи

Необявените търговски и финансови войни на Америка, която не съумя да постигне своите цели с военни средства, също вървят към своя край. Вместо тях се очертава политика за сдържане по море с помощта на алианси от типа на AUKUS. Опитите на САЩ да ограничат стратегическите си загуби в Азия вече доведоха до паническото изтегляне от Афганистан и очертаващото се приключване на други военни интервенции в региона.

Тази геополитическа промяна все още не е получила широко признание. В същото време обаче, плачевното състояние на американските финанси, балоните на доларовия пазар, както и постоянната и ускоряваща се инфлация, неизбежно ще доведат до повишаване на лихвените проценти и ще превърнат морското сдържане на Китай в единствения геополитически вариант, с който САЩ все още разполагат.

Провеждайки по-предпазлива монетарна политика, Китай е и по-малко уязвим за неизбежните последици от глобалната парична инфлация. Курсът на юана се регулира от държавата, а не се определя от пазара и в момента Китай е заинтересован от укрепване на този курс за да може да сдържа вътрешната инфлация на потребителските цени и производствените разходи.

Въпреки че фиатните валути могат да бъдат сринати в резултат от спукването на борсовите балони, тези фактори способстват за появата на редица обстоятелства, които - както изглежда - създават възможност за сравнително мирен изход от кризата, в сравнение със ситуацията преди изтеглянето на САЩ и НАТО от Афганистан.

Трудно е да се каже какво ни очаква в бъдеще, ще припомня обаче цитираната по-горе прогноза, направена от Халфорд Макиндер преди почти осемдесет години. Да се надяваме, че "бащата на геополитиката" е бил прав.

Бележки:

 

  1. Виж The Round World and the Winning of the Peace, Sir Halford J Mackinder; Foreign Affairs July 1943 Vol. 21 No. 4, pp. 595—605.
    2. Ibid. pp. 597
    3. В момента във ВПТТП членуват единадесет държави: Австралия, Бруней, Канада, Чили, Япония, Малайзия, Мексико, Нова Зеландия, Перу, Сингапур и Виетнам. Междувременно Китай подаде молба за членство, но това ще изисква пълен консенсус между страните членки. Австралия все още не е обявила позицията си. Великобритания стартира преговори за присъединяване, използвайки като аргумент суверенитета си над тихоокеанските острови Питкерн, и молбата и бе приета. Ако не възникнат сериозни проблеми, тя може да стане пълноправен член на ВПТТП през юни 2022.
  2. САЩ не участват нито във РВИП, нито във ВПТТП. Говори се, че Великобритания може да поиска да влезе в USMCA, защото президентът Байдън протака подписването на американско-британското търговско споразумение.
  3. Виж http://chinascope.org/archives/6458

 

* Авторът е британски финансов експерт и геополитически анализатор

 

Поръчай онлайн бр.3 2024