02
Пон, Окт
23 Нови статии

Стратегическият тупик на украинската външна политика

брой 1 2022
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Въпреки началото на постковидното възстановяване на страната (или по-скоро на свикването и с новата ситуация), миналата 2021 се оказа за Украйна своеобразно откровение в много аспекти на външната и политика.

Случиха се толкова много разнообразни и значими събития, че се налага да бъдат направени някои междинни изводи, позволяващи ни да очертаем общата ситуация, формираща се в момента около Украйна.

Стратегическата задънена улица

Следва да започнем с това, че през 2021 украинската външна политика окончателно се оказа в задънена улица. Имам предвид не толкова поражението на Киев по едни или други конкретни направления (макар че такива също имаше), колкото липсата на каквито и да било постижения, а също стратегическата стагнация и изчерпването на свежите идеи във външнополитическата сфера.

През последните седем години политическата реторика на Украйна на практика въобще не се промени. Агресивното и в редица случаи неадекватно връщане в публичния дискурс на темата за членството на страната в НАТО, през април и юни, е добър пример за това. Опитвайки да се възползват от очерталата се през април ескалация от страна на Русия, властите в Киев решиха отново да повдигнат темата за по-бързото присъединяване на Украйна към НАТО, единствено от гледна точка на тактическите си политически интереси. За целта бяха реанимирани наративите от 2014-2015 които, обаче, не впечатлиха никого на Запад, пораждайки там само недоумение и смущение, тъй като разривът между категориите на миналото, в които продължава да живее и разсъждава украинската държава, и сегашните тенденции се оказа прекалено голям.

Истината е, че Украйна продължава да е откъсната от заобикалящата я политическа екосистема. Нашите отношения с много държави (включително западните ни съседи и Европейския съюз) и досега си остават доста ограничени, неравни и слаби, като нерядко така и не придобиват практически измерения. Така например, добрите и позитивни контакти, осъществени през 2021 с Унгария, така и не доведоха до разрешаване на двустранните спорове или поне до изваждането на двустранния дневен ред от тесните рамки на Задкарпатската област (където живеят компактни маси етнически унгарци - б.р.). А подписаното през есента на миналата година газово споразумение между Унгария и "Газпром" окончателно върна двете страни на изходните им позиции.

Или друг пример - партньорството на Украйна с Европейския съюз тъпче на едно място и си оставя затворено в триъгълника "реформи-корупция-Русия". Основният акцент се поставя най-вече върху получаването на външна финансова помощ и ритуалните политически декларации. През 2021 към тях се прибави и още по-откровеното и публично демонстрирано от европейците раздразнение и умора от "украинския въпрос" - да си припомним само изказванията на Валдис Домбровскис и Жозеп Борел на срещата на върха на Инициативата "Източно партньорство" или пък интервюто на бившия президент на Естония Керсти Килюляйд (заявила, че не препоръчва на естонския бизнес да инвестира в Украйна - б.р.).

През 2021 китайското направление на украинската външна политика генерира още повече проблеми, отколкото през предходната 2020. Смъртта на украинския посланик Сергей Камишев през февруари, ерозира институционалните и дипломатически връзки между Пекин и Киев. Историите с провалените договори с китайски компании - от тази за доставките на украинска пшеница, до приватизацията на авиационната компания "Мотор Сич", провокираха съдебни искове от страна на китайците. Изострянето на противопоставянето между САЩ и Китай поставя Украйна пред изключително неприятен избор, какъвто страната ни отчаяно се опитваше да избегне. На този фон, необмислените изказвания на представители на украинското правителство относно Китай, провокираха още повече спекулации в обществото по темата и по този начин направиха отношенията ни с Пекин още по-токсични. Страната ни отбеляза десетата годишнина от установяването на "стратегическо партньорство" с Китай с изключително скромни постижения: двустранната търговия леко нарасна, благодарение износа на украински суровини, но в същото време самата структура на стокооборота силно се опрости през последните пет години. Що се отнася до инвестиционната политика и инфраструктурата, за съжаление, Украйна няма с какво да се похвали.

В същото време редица други перспективни страни въобще не привличат вниманието на Киев и украинското общество. Така например, държавите от Югоизточна Азия продължават да представляват за нас своеобразна "лимитирана колекция", която сме видели и сме решили да купим, но така и не успяхме да го сторим - или защото нямахме време или, защото въобще сме забравили за нея, притиснати от бремето на текущите битови проблеми. Сходна е и ситуацията в отношенията ни с Латинска Америка, към която Украйна не демонстрира никакъв интерес, а и не виждам, кой в Киев би могъл да го формира. Що се отнася до държавите в Близкия Изток - като например ОАЕ и Катар, те очевидно въобще не се интересуват от Украйна, затова и отношенията ни с този регион са ограничени предимно до износа на три вида суровини: желязна руда, черни метали и пшеница. Впрочем, следва да отбележа, че суровинната ни търговия с тези страни все пак нараства и, ако смятаме, че тъкмо това е основната задача на украинската външна политика, би трябвало да приемем близкоизточното и направление за "стабилно и напълно нормално".

Затова пък, разразилата се с нова сила битка за Африканския континент, в която активно участват Русия, Турция, САЩ, ОАЕ, Саудитска Арабия, Китай, Япония, Великобритания и редица други държави, продължава да се води без участието на Украйна. Поне засега Киев не демонстрира никакви сериозни амбиции по това направление. Макар че от гледна точка на украинските експортни възможности, потенциалът на Африка е огромен и този пазар вече привлича 10% от нашия износ (на стойност почти 5 млрд. долара), по-голямата част от стоките отиват в държавите от Северна Африка (Египет, Алжир и Тунис), като и тук става дума предимно за суровини.

В отношенията на Украйна със Съединените щати е налице продължаващ смислов и идеен вакуум. Единствената промяна през 2021 бе все по-очевидното обществено недоволство и разочарование в Украйна от тяхното състояние, което много ясно се прояви по време на ескалацията на напрежението в отношенията с Русия през април, посещението на държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен в Киев, през май, и срещата между президентите Байдън и Путин в Женева, през юни. Разбира се, не би могло да се твърди, че миналата година е била провал за американско-украинските отношения, просто случилото се през 2021 потвърди колко посредствени и ограничени са тези отношения.

Глобалните промени и външната политика на Киев

Определянето на Китай за най-големия глобален съперник на САЩ доведе до съществени промени във външната политика на Белия дом. Чрез новата "студена война" с Пекин, американските елити възнамеряват да запазят позициите си на глобална държава, най-вече в научно-техническата, индустриалната, енергийната и военната сфери.

Появата на нов общ враг позволява ремобилизацията на американските съюзници в целия свят, формирайки нови стабилни алианси, които са необходими на САЩ за да запазят под контрол ситуацията в онези региона, където намалява пряката им ангажираност в локалните процеси, където американците не разполагат с достатъчно сили и ресурси или просто нямат желание или воля да действат самостоятелно.

Преразпределянето на ресурсите и оптимизирането на разходите, съпътстващи формирането на нова условна "биполярност", помага на Вашингтон да пренасочи част от тях за преодоляване на вътрешните дисбаланси. Акумулирането на всички налични ресурси вътрев в страната трябва да помогне на Байдън и екипа му да стартират процеса на реиндустриализация на САЩ на основата на нов научно-технически модел за да могат след това да осъществят качествен скок и да овладеят нишите, които ще имат определящо значение в новия световен ред през следващите 10-15 години. За целта екипът на Байдън изразходва много сили и енергия за да прокара през Конгреса законопроекта "Вuy American", както и новия инфраструктурен план на стойност 1 трлн. долара.

Тези процеси създадоха абсолютно нова международно-политическа реалност, която съвсем пряко касае и Украйна.

Руският "жокер" в китайско-американската игра

В рамките на китайско-американското съперничество, Русия се сдоби с качествено нова роля. Тя вече не е враг №1 на Америка. Разбира се, тя си остава конкурент в отделни отрасли със свои собствени амбиции, освен това е държава с големи възможности да въздейства върху своята периферия и "по-отдалечените подстъпи" към нея. Това обаче съвсем не представлява такава многостранна и глобална заплаха, каквато според Вашингтон представлява Китай и каквато навремето беше Съветският съюз.

Русия не е конкурент на САЩ в технологичния сектор (с изключение на някои направления във военно-промишления и комплекс), не разполага със силни позиции на пазарите на инвестиции, R&D, възобновяемите енергийни източници, машиностроенето, робототехниката и т.н. Съединените щати не разглеждат днешна Русия като враг, способен да ги срине, т.е. като смъртоносна заплаха за тях.

В крайна сметка, амбициите на самата Русия не са свързани с унищожаването на САЩ, нито дори със свалянето им от позицията на глобален лидер, която да бъде заета от самите руснаци. Наясно съм, че напоследък отношението на част от украинското общество към Русия се определя от абсолютните морални категории на "планетарното зло", което уж само чака подходяща възможност за да пороби целия свят и да унищожи всичко живо. Вярно е също, че мнозина руснаци са подвластни на собствените си фантазии относно "велика Русия", която ще се изправи в цял ръст и по един чудодеен начин ще си върне предишното величие и ще накара всички останали да я уважават.

Струва ми се обаче, че независимо от острата реторика, която често използват различни представители на руското ръководство, там са наясно, че няма как да се справят сами със САЩ, а също и, че няма кой знае какъв смисъл от това.

Реалните амбиции на Руската Федерация са свързани по-скоро с признаването и за глобален играч и запазването на някои елементи на отиващия си стар, следвоенен световен ред, а именно: наличието на глобална площадка за преговори на най-силните държави на планетата, както и гарантирана собствена зона на влияние, която според Москва би следвало да включва непосредствената и периферия - Беларус, Украйна, Черно море, Южен Кавказ, Централна Азия, Арктика и Далечния Изток.

В този контекст САЩ нямат никаква мотивация и не виждат особен смисъл да се стремят към тоталния разгром на Русия, както си въобразяват част от гражданите на Украйна. Според мен, свалянето на руското политическо ръководство или дезинтеграцията на Руската Федерация са неизгодни за САЩ, защото не решават нито една от стратегическите задачи пред Америка. Дори обратното: създават голям брой ненужни предизвикателства и рискове, включително за регионалните съюзници на Вашингтон, в това число за такива сравнително нови техни партньори като Казахстан, Полша, Естония, Латвия, Литва, Финландия. Администрацията на Байдън няма интерес от пълномащабна конфронтация с Русия, защото тя е лишена от каквато и да било логика или крайна цел. Това позволява да разберем, защо - за ужас на някои украински политици - Байдън предложи на Путин диалог и лична среща, именно на фона на ескалацията на напрежението в Украйна през 2021.

Нещо повече, бих се осмелил да предположа, че в известен смисъл сегашните руски политически елити са приемливи за Байдън и САЩ, защото са предсказуеми, ясни, анализирани и преследващи конкретни интереси, които Москва озвучава вече десетки години. Рязката смяна на политическа власт в Кремъл и свързаните с това голям брой неизвестни променливи, представлява прекалено рискована игра за Вашингтон, поне в настоящия момент.

Предвид разгръщащото се противопоставяне между Китай и САЩ, Русия придобива още едно, допълнително значение за американските елити. Тя би могла да изиграе ролята на своеобразен "жокер" в китайско-американската игра. САЩ не искат да ваюват на два фронта (повече по темата, виж статията на Дейвид Пейн, на стр... - .б.р.), а точно обратното: стремят се да си гарантират поне неутралитета на Москва в битката им с Пекин, а като максимум - да установят с нея "точкови" полу-партньорски отношения. Тъй нареченият "стратегически диалог" Байдън-Путин, започнал миналата година в Женева, е първия опит на САЩ в тази посока. В Кремъл са наясно за възможностите, които им дава тази нова роля (ако решат да я поемат, разбира се). И засега руснаците много умело се възползват от ситуацията, опитвайки се да измъкнат максималното както от Китай, така и от Европа/САЩ.

Тази промяна на ролята и възприемането на Русия от САЩ е от изключително значение за Украйна. Прагматизирането на санкционната политика, което наблюдаваме от страна на САЩ, отразява многостранния им подход към Руската Федерация, който се опитва да прокарва в момента част от екипа на Байдън. Те не виждат смисъл да задушават икономиката на Русия с нови санкции, без някаква ясна крайна цел. Защо да го правят, след като биха могли да обвържат санкционния натиск с изпълнението на конкретни условия, които да вкарат известен ред в американско-руското противопоставяне?

Сегашните цели на САЩ не са свързани с нанасяне на поражение на Русия или нейния военно-политически разгром, а с това, което в американските стратегически документи се определя най-често като "сдържане", т.е. активна отбрана, а не настъпление. В този смисъл, формирането на лоялна централно-източноевропейска проамериканска дъга с участието на Румъния, Полша, Унгария и балтийските постсъветски държави е елемент от политиката за стратегическо сдържане на Русия. Украйна също е част от тази политика, но поне засега не влиза във въпросната дъга, а се разглежда по-скоро като "фронтова територия" (също както и Молдова и Беларус).

Подобни внушителни промени по руското направление (особено, ако се утвърдят в средите на американския истъблишмънт) тотално дискредитират украинската политика за сигурност, възприета след 2014. Както е известо, тя се основаваше на тесния съюз с колективния Запад, присъединяването на Украйна към НАТО и динамично нарастващия санкционен натиск срещу Русия. Последните събития, свързани с променящата се роля на Москва, заради изострянето на съперничеството между САЩ и Китая, ни принуждават да преосмислим тази политика.

Истината е, че "единният Запад", като такъв, вече не съществува. Съществуват отделни негови блокове, с всеки от които Киев следва да работи поотделно. Що се отнася до отношенията със САЩ, през миналата 2021 Украйна достигна своя (доста нисък) "таван", в чиито рамки те съществуват, до голяма степен благодарение на Зеленски и посешението му във Вашингтон.

Санкционната политика също претърпя промени: тя стана по-прагматична и по-малко конфронтационна. Санкциите вече не се възприемат като панацея: заразителният пример на "иранската икономика на съпротивата" показва, че те невинаги работят като инструмент за принуждаване на определена държава да предприеме едни или други конкретни действия. А нарастващите през последните години критики срещу секторните санкции от страна на либералните кръгове в американската и европейска общественост, заради вредата, която нанасят на обикновените хора, превърна тази полотика в токсична и неудобна.

Накрая, пак през 2021 САЩ и европейските им съюзници недвусмислено заявиха на Киев, че в обозрима перспектива не може да се говори за присъединяването на Украйна към НАТО. Тоест, страната ни не следва да разчита на безусловна и еднозначна военна помощ от ЕС и НАТО в сблъсъка си с Русия. Разбира се, това не означава, че отношенията ни с тези държави ще рухнат или, че те незабавно "ще ни предадат на руснаците". То означава, че Украйна най-сетне се сблъска със спецификата на "реалната политика", която се правеше, че не забелязва след събитията през 2014. Впрочем, възможно е това да е за добро, защото ни показва конкретния път напред.

"Новата Европа": по пътя към стратегическа автономизация?

Освен трансформацията на ролята на Русия, американската външна политика отрежда нова роля и на Европа. След европейското турне на Джо Байдън стана очевидно, че Вашингтон отново се връша към "модела на Обама", прехвърляйки украинското направление на европейските си съюзници и най-вече на Германия. В Украйна обаче продължиха да апелират към САЩ, като единствения "правилен" участник в регионалните процеси, нерядко дори в противовес на европейците. На практика, ценността на Германия (която през 2021 стана обект на критиките на част от политическия ни елит заради уж "проруската" и политика) за САЩ ще нарасне неколкократно през следващите години и Байдън ясно го потвърди по време на срещата си с Меркел и подписването на споразумението за "Северен поток 2".

Съединените щати се нуждаят от Европа за да могат по-ефективно да се противопоставят на Китай и другите си конкуренти. Без европейските съюзници не може да се говори сериозно за изграждане на "трансатлантическия алианс на демокрациите", лансиран от Байдън. Германия е ключов съюзник на САЩ в НАТО, както и един от най-големите търговско-икономически партньори на Русия и Китай.

В самата Европа, преминаването на САЩ от глобална хегемония към "великодържавно противопоставяне" с Китай и някои други страни, беше възприето като шанс да възродят идеята, която прокарваха през последните няколко години по инициатива на френско-германския тандем, т.е. "стратегическата автономизация" на ЕС в сферите на външната политика и политиката за сигурност. Става дума за извоюване на по-голяма самостоятелност във вземането на решения и формиране на собствени политики в областите на енергетиката, търговията, индустрията и регионалната сигурност. В САЩ традиционно гледат скептично на подобни инициативи, смятайки, че те ще ерозират влиянието им на европейския континент. Сега обаче се очертава възможност европейците отново да се опитат да прокарат тази идея пред Съединените щати, срещу подкрепата си за американската външна политика в Азия.

Именно в този контекст следва да разглеждаме и американско-германския компромис относно "Северен поток 2". За Германия и лично за канцлера Меркел завършването на изграждането на тръбопровода беше най-голямото постижение на политиката и на "стратегическа автономизация" на външната политика от САЩ. В известен смисъл, освен очевидните търговски и геоенергийни дивиденти, по този начин Берлин доказа, че може да взема собствени суверенни решения в енергийния сектор.

Сред косвените признаци за опитите на европейските съюзници на Вашингтон да стартират своя, собствена игра и да повишат тежестта си на международната сцена са и миналогодишните амбициозни маневри на Франция в Близкия Изток. Както е известно, в края на август френският президент Макрон бе единствения представител на западните държави на срещата на регионалните лидери в Багдад, където заяви, че страната му ще продължи да се бори срещу тероризма в Ирак, дори ако САЩ се изтеглят от страната. На 5 септември френският енергиен гигант Total подписа с правителството в Багдад сделка за 27 млрд. долара за разработване на петролногазови находища. Наред с Техеран, Париж изигра ключова роля и за формирането на 10 септември на новото ливанско правителство, след проточилите се 13 месеца преговори за съставяне на коалиция.

Регионалните сътресения: новите играчи и старите предизвикателства

Вече споменах за изместването на фокуса на внимание на САЩ към тихоокеанското направление и опита им да оставят след себе си гъвкави коалиции от свои съюзници и партньори, които да запълнят постамериканския вакуум на влияние. Тази тенденция касае и Украйна, тъй като дава начало на съвършено нови процеси на преразпределяне на политическата тежест на отделните държави и трансформация на регионалния силов баланс.

На преден план в Централно-Източна Европа излизат Германия и Полша, които все повече се превръщат в идеологически и политически конкуренти. Изборът на всеки от тях се съпровожда със загуби за другата страна. Украйна е икономически зависима от Германия, но поддържа тесни политически отношения с Полша, която е една от най-антируски настроените държави в ЕС. И колкото повече се изострят разногласията между Варшава и Берлин, толкова повече дилеми ще възникват пред Украйна по европейското направление на външната и политика.

Освен това, кризата в съседната Беларус показа, че в регионалната игра вече участват активно и Турция и Китай - още две държави, с които Киев едва сега формира дългосрочни отношения (макар, че що се отнася до Пекин, поне за момента отношенията ни вървят по-скоро към конфронтация). На свой ред Великобритания се стреми да дефинира своята "пост-Брекзит"-роля в света и, въпреки появата на квазиалианса AUKUS, продължава да има известни разногласия в САЩ и затова прокарва идеята за "глобалната Британия", опитвайки се да създаде собствена зона на влияние в Евразия, което пък води до появата на отделно "британско направление" на украинската външна политика.

В Близкия Изток се наблюдават сложни опити за временна стабилизация на силовия баланс, подготвящи почвата за настъпването на постамериканския ред. Ограничавайки ролята си в региона, САЩ прехвърлят част от своите полицейски функции на локалните си съюзници, като Йордания например. Паралелно с това, ядрените преговори с Иран целят временно да замразят това проблемно за Вашингтон направление и да не допуснат ядрена надпревара в региона. На свой ред, Турция се опитва да се върне към политиката на стабилни отношения със съседите, опасявайки се от формирането на антитурски алианс, какъвто през 2020 започнаха да изграждат ОАЕ, Египет и Гърция. Саудитска Арабия и ОАЕ пък опитват да се върнат в левантийската политика и да постигнат стратегическа стабилизация на държавите, засегнати от "арабската пролет", в които те не съумяхя да постигнат очаквания успех: Сирия, Йемен, Ирак, Ливан и Либия.

Казано с други думи, преориентацията на САЩ към Азиатско-Тихоокеанския регион води до промяна на регионалните модели, към което Украйна засега не съумява да се приспособи, защото или не ги осъзнава докрай, или играе твърде скромна роля в тях, или пък просто няма амбиции в тези части на света.

Концентрирането на САЩ върху противопоставянето с Китай и стремежа им да максимализират приходите за да могат да консолидират наличните си вътрешни ресурси, не доведе до възраждането на глобалистко-либералния дневен ред. Напротив, Съединените щати започнаха стремително да се отдръпват от модела на глобализацията с либерално ядро, като на практика продължават курса, започнат по времето на Тръмп. Което пък води до това, че останалите държави също започнаха да се затварят, акцентирайки върху защитата на собствените пазари и формиране на свои, автономни блокове, независими от външните играчи.

Украйна в сянката на промените

Украйна се оказа в ситуация, когато в резултат от очертаните по-гори трансформации на вътрешнополитическата конюнктура в редица държави настъпиха промени в световния силов баланс, които изместиха "украинския въпрос" в групата на второстепенните. Освен това, прословутата "умора" на Запада от Украйна започна да придобива съвсем реални и цинични очертания, като за мнозина западни играчи "замразяването" (под една или друга форма) на украинското направление се оказва по-добрия вариант, отколкото увеличаването на подкрепята за Украйна и нейните позиции с риск това да доведе до директен сблъсък с Руската Федерация.

И тъй като през последните седем години Украйна не съумя да предложи други инициатива, толкова омразните на Киев споразумения от Минск продължава да бъдат "основата" за разрешаването на украинския въпрос за мнозина ключови играчи, включително САЩ, Германия, Франция и Турция.

Сегашният стратегически тупик на украинската външна политика се обуславя от следните обстоятелства.

На първо място, преминаването на САЩ към дългосрочно противопоставяне с Китай е крайно неизгодно за Киев, защото изправя страната пред небходимостта да направи ясен избор между тях, при положение, че позициите и за водене на преговори са слаби, а икономиката и е силно зависима от външни фактори.

На второ място, повишаването на значението на Германия като един от основните съюзници на САЩ в Европа и частичното прехвърляне от Вашингтгон към Берлин и други европейски столици на отговорността за Украйна е в разрез взетото през 2021 решение на екипа на президента Зеленски да заложи на американците и ерозира идеята за пряко участие на САЩ преговорите за разрешаване на украинската криза.

Нарастването на автономистките амбиции в Европа и възходът на регионалните играчи на фона на отслабващото глобално влияние на Америка, очертава контурите на един многополюсен свят, в който залогът само на един външнополитически вектор, както и на дългосрочните съюзи, се оказва неособено ефективен, а на преден план излиза гъвкавата, адаптивна, ситуативна, блокова и прагматична политика.

На трето място, трансформирането на ролята на Русия в очите на Запада отслабва антируската реторика на Украйна, принуждавайки я да ревизира подходите си към политиката за сигурност и развитието на собствения военен потенциал.

Общата идея за "стратегически диалог" между САЩ и Руската Федерация и въвеждане на ред в международните отношения ще тласка Запада не към конфронтация с Москва, а към търсене на общи допирни точки, с цел поне временно да бъде замразен конфликтът с руснаците и да бъде деблокирана възможността за търговско-икономическо сътрудничество с тях.

Какво на практика означава всичко това? Освен постепенната маргинализация на международните позиции на Украйна и прехвърлянето на "украинския въпрос" към по-малко приоритетните проблеми, се очертава поредният опит за приключване на конфликта между Киев и Москва или - в най-лошия случай - за неговото замразяване.

За германците и французите, които още по-малко от САЩ са заинтересовани от директна конфронтация с Русия, е изключително важно да намерят някакво решение на този въпрос така, че да не създава геополитически рискове и допълнително напрежение в региона. Освен това, неразрешеният конфликт между Украйна и Русия им пречи да прокарват собствената си визия относно бъдещите отношения с Москва.

Ето защо, през 2021, Германия отново върна в публичния дискурс въпроса за практическата реализация на Споразуменията от Минск, посредством "формулата на Щайнмайер" и "клъстерния план", разглеждайки ги като повече или по-малко адекватен начин за урегулиране или замразяване на руско-украинския конфликт.

Истината е, че Берлин и Париж възприемат тези инициативи като възможност за разрешаването на украинския конфликт. Що се отнася до Москва, тези споразумения биха могли задълго да оставят Украйна в руската сфера на влияние, при това давайки възможност за по-нататъшно манипулиране на ситуацията в случай на необходимост. От ключово значение в случая е все още ненапълно ясната позиция на САЩ по въпроса. В администрацията на Байдън продължават споровете, дали следва да бъдат подкрепени съществуващите планове за Донбас, или пък да се предложи нещо ново, само че това ще изисква допълнителни ресурси, каквито Вашингтон не е склонен да изразходва.

Украйна очевидно следва да преосмисли външната си политика, преразглеждайки, в частност, основите на своята политика за сигурност, които престанаха да бъдат актуални именно през 2021 Възможно е това да ни накара да възприемем по-прагматично и хладнокръвно отношение към външната политика на страната. В случая не става дума да се обръщаме с лице към някого и или с гръб към другите. Украйна се нуждае от ресуверенизация, от възстановяване на баланса между идеалното и реалното, от трезв и балансиран подход към изгражданета на външнополитическите си отношения с акцент върху интеграцията в регионалните инициативи и балансиращата мултивекторност.

Очевидно е например, че САЩ, които вероятно ще си останат наш партньор в редица отрасли, няма да могат да се превърнат в нещо повече, поне в близка перспектива, затова не си струва Украйна да разчита единствено на тях, особено предвид огромния брой проблеми, които се опитва да решава в момента Джо Байдън. Затова, продължавайки сътрудничеството си със САЩ и НАТО, Киев следва да се ориентира към по-самостоятелна, суверенна политика, залагайки на собствените си сили и диверсифицирайки връзките си с други региони.

Вместо сляпата вяра в евроатлантическата интеграция, разглеждана като митична рецепта за справяне с всичките ни проблеми, следва да започнем да работим за интегрирането на Украйна поне в такива регионални ситуативни концепти като Инициативата "Три морета", ГУАМ 2.0 и Скандинавско-Индийските транспортни коридори, включително преминаващите през територията на Русия.

В приоритет на украинската външна политика трябва да се превърнат отношенията с най-близките ни съседи: Полша, Унгария, Румъния, Молдова, Словакия, Чехия, Турция и Беларус. Необходимо е да възстановим тесните връзки с Централна Азия, особено в сферата на геоенергийната проекти. А като качествено нови пазари за Украйна се очертават държавите от Африка, Югоизточна Азия, Латинска Америка и Близкия Изток. Разбира се, това ще изисква болезненото признаване на провалите в политиката ни през последните седем години, предприемането на редица непопулярни стъпки и отказа от някои мантри, превърнали се в своеобразни фетиши в украинския политически дискурс.

Именно това е пътят към преосмисляне и ориентиране към нова външна политика, която да е по-актуална и адекватна на съвременните предизвикателства. Защото, ако Украйна не го направи, просто ще загуби способността да формулира собствен дневен ред, да не говорим пък да може да накара останалите да се съобразяват с него.

 

* Авторът е научен сътрудник в Украинския институт на бъдещето

 

Поръчай онлайн бр.4 2023

Поръчай онлайн бр.4 2023 на списание Геополитика в BeautyHealth.bg