21
Нед, Апр
4 Нови статии

САЩ, ЕС, Русия и украинската "черна дупка

брой 1 2022
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

В момента сме свидетели на началото на последната фаза от геополитическата трансформация на света, от която - за съжаление - можем да очакваме само болезнени рани, родилни мъки и пълна неизвестност относно крайния резултат.

Заражда се нов световен ред, основаващ се на нови правила на играта и нов силов баланс. Старият вече не съществува и не работи (макар че такива, на практика вече съвършено безполезни, международни институции, като ООН например, продължават да функционират), а бъдещият нов ред все още представлява голяма глобална загадка. Желанията и основаните на тях прогнози са едно, а реалният живот е нещо съвсем друго.

През есента на 2021 се случиха множество значими събития, които следва да се разглеждат в контекста на глобалните геополитически игри на триото САЩ-Русия-Китай. В момента именно те решават бъдещето на света (докато всички останали, без изключение, са само статисти, играеши по-голяма или по-малка роля в интерес на някой от тримата големи, които не са склонни дори на минимални компромиси, да не говорим за реални отстъпки). Три от тези събития илюстрират особено добре динамиката на текущите промени и това, как нараства напрежението в света и, колко опасна и непредсказуема е сегашната ситуация.

На първо място, Украйна получи от САЩ въоръжения на стойност 60 млрд. долара. В Киев внезапно се появи американският министър на отбраната Лойд Остин, още по-изненадващо обаче бе посешението в Москва на помощника на държавния секретар по въпросите на Европа и Евразия Виктория Нюланд, смятана за куратор на антируската политика на Вашингтон.

На второ място, още преди да поеме поста си, новият японски премиер Фумио Кисида заяви в парламента на страната, че южнокурилските острови Уруп, Итуруп, Кунашир, Шикотан и Хабомаи, които са част от Русия, всъщност принадлежат на Япония (ще напомня, че след Втората световна война, те бяха предадена на СССР, което бе потвърдено и от ООН, а след това преминаха към Русия, като негов наследник).

На трето място, президентът на Тайван Цай Инуън си позволи поредица от изключително войнствени изявления по адрес на Китай и "неговите попълзновения", а Пекин не и остана длъжен, допускайки възможността да започне война за връщането на острова.

Днес малцина в света не виждат, колко силно влияние упражняват САЩ върху политиката на Украйна, Япония и Тайван, т.е. сава все по-ясно, че Вашингтон постепенно идва на себе си след "афганистанския шок" и се ориентира към поредно ескалиране на глобалната дестабилизация. Няма как да отречем успехите на американците на това поприще. Достатъчно е да напомним, че през последните месеци във висшите политически и медийни кръгове на САЩ Тайван все по-откровено се посочва като мястото, където би могла да започне Третата световна война.

Разбира се, между "може" и "ще започне" има голяма разлица, но в тези коментари прозира вербалната решимост на Вашингтон да защити демокрацията в Тайван от претенциите на китайската "тирания". Тоест, островът се разглежда като "поредното звено във веригата" след формирането от Вашингтон на новия военно-политически алианс AUKUS, който има откровено антикитайски харакер, макар САЩ да избягват открито да изтъкват този факт. Той обаче се осъзнава от всички и най-вече от Пекин, който заплашва с контрамерки, ако суверенитетът и националните му интереси бъдат застрашени. В това отношение Тайван е най-удобното за Китай място, тъй като в света има твърде малко страни, признаващи тайванската държава и, както знаем, САЩ също не са сред тях.

Международно-правната база за евентуална военна намеса на САЩ в защита на Тайван е много неясна (макар че така е било и в миналото, но това не пречеше на американците, самостоятелно или заедно със съюзниците си, да водят бойни действия в различни точки на света). По-важен в случая обаче е друг военно-стратегически аспект: в случай на война за Тайван Китай ще разполага с неоспоримо превъзходство от военно-стратегическа гледна точка. При това нещата не опират само до числеността и мощта на китайските въоръжени сили, но и до превъзходството им във времето (Китай ще може по-бързо да прехвърли войските си в Тайван, благодарение на близостта му до континенталната част на страната). Да не говорим за такива фактори като решимостта и мотивацията. С други думи, лично аз гледам скептично на декларациите на Вашингтон за готовността му да защитава демокрацията в Тайван и да започне война с Пекин, за което спомена и самият президент Байдън, посочвайки, че това е „възможен вариант”.

Украйна е опасна „черна дупка”

Поне според мен обаче, една друга държава притежава по-голям потенциал, в сравнение с Тайван, да се превърне в полигон, където само една искра е достатъчна за да избухне световен пожар. Става дума за Украйна. Имах възможност внимателно да следя и анализирам развитието на събитията там още преди началото на украинската криза през декември 2013 (по онова време на киевския Майдан не повече от 300 човека протестираха против проруското правителство на Виктор Янукович и нито една медия не им обръщаше внимание, а сега вече знаем как приключиха нещата през 2014). Освен това смятам, че добре познавам руската политика и състоянието на руското общество, затова без колебание мога да кажа, че през последните години Украйна се превърна в своеобразна „черна дупка”, която е в състояни да „засмуче” не само Русия и другите украински съседи, но и целия Европейски съюз и дори САЩ. При това може да ги „засмуче” съвсем буквално, т.е. да ги вкара в политиески и военен водовъртеж, от който няма за има спасение и победителят в който може да е само един. Той обаче ще трябва да плати изключително скъпо за своята победа.

Затова не е никак изненадващо, че именно най-големият апологет на русофобската политика на САЩ и, вероятно, най-влиятелният дипломат в администрацията на Байдън и организатор на украинската революция от 2014 Виктория Нюланд осъществи тридневно посещение в Москва през есента на 2021. Какво искаше да постигне и до каква степен успя да го стори? Трудно може да се отговори на този въпрос, имайки предвид, че дори в самата администрация на Байдън съществуват сериозни различия по този въпрос. Някои смятат, че предвид неоспоримата и репутация на „ястреб”, т.е. на нейната твърда и непоколебима антируска позиция (ще припомня, че тя е съпруга на влиятелния „баща” на американския неоконсерватизъм Робърт Кейган) най-опитният и най-осведомен познавач на Русия в американското правитество би могла да си позволи известна гъвкавост в общуването с Москва, което не може да се твърди за други американски политици (по-малко заразени от русофобия, поради което медиите и противниците им ги заклеймяват като „поклонници на Путин и Русия – да си припомним само обвиненията в тази посока срещу бившия президент Тръмп).

Най-вероятно Нюланд е искала да предложи на Москва „морков”, под формата на „замразяване” на украинския конфликт и т.нар. стратегически стабилност, срещу гаранции, че Русия няма да се меси в схватката между САЩ и Китай, т.е. в студената война с Пекин (във Вашингтон напоследък използват именно този израз), която вече започна и ще се проточи много дълго (по-дълго дори от американско-съветската студена война).

С други думи, това означава, че в този титаничен конфликт на Москва се предлага поне да запази неутралитет, т.е. да не формира каквито и да било алианси с Пекин. Разбира се, в средите на американската администрация има и такива, които разсъждават по-реалистично. Без да крият особено сарказма си, те коментираха, че не са очаквали нищо особено от посещението на Виктория Нюланд в Москва и затова не са разочаровани от резултатите му (защото истината е, че то не доведе до нищо). Впрочем, във Вашингтон има и такива, които смятат, че ако Москва все пак е отменила забраната на Нюланд да посещава страната (тъй като тя фигурира в руския санкционен списък от 2019 насам), това би могло да се тълкува като сигнал, че руското ръководство е склонно на отстъпки. Всъщност, руските събеседници на Виктория Нюланд се ограничиха с дежурните любезни фрази и усмивки, но не мръднаха и на милимитър от вече добре известната позиция, която Русия заема във външната политика през последните години. А истината е, че тя се стреми не само към укрепване на руско-китайските отношения, но и към разширяване на руското глобално влияние, като необратим процес, на основата на собствената си достатъчно ясна стратегия.

По някаква, известна само на американците причина обаче, във Вашингтон продължават упорито да вярват в илюзията за завръшането на Русия в сферата на американските глобални интереси (при това, без да сме свидетели на каквато и да било инициатива на самите САЩ, под формата на конкретни предложения към Москва). Така, бившият американски посланик в Украйна през 2003-2006 Джон Хърбст, който е сред водещите фигури в авторитетния аналитичен център Атлантически съвет (между другото, той е сред онези, според които все пак има някаква полза от посещението на Нюланд в Москва), прогнозира, че след десет-двайсет години Вашингтон и Москва ще станат партньори и съвместно ще се противопоставят на заплахите, свързани с Пекин. Ще напомня, че Хърбст е сред водещите американски геополитически експерти.

От друга страна, мнозина руски анализатори смятат, че основната цел на Вашингтон е да вкара Украйна в прокси-война с Русия и единственото, което му пречи да го направи е пълната непредсказуемост и неконтролируемост на процеса, който може да доведе до изключително сериозни последици, включително за самата Америка. Следва да признаем, че тези съображения изглеждат логични, но все пак бих предпочел да си останем в сферата на реалното (а на не хипотетичната американско-руска война) и да отбележа две важни неща.

На първо място, въпреки острата реторика и взаимните обвинения, санкции и демонстрации на мускули, нито една от страните, т.е. нито САЩ, нито Русия, са заинтересовани от избухването на Трета световна война. Разбира се, това се отнася и за Китай.

На второ място, Украйна, сама по себе си, както и Крим, който между другото изчезна внезапно от дневния ред на американско-руските преговори, за разлика от Донбас, не са чак толкова важни за американските глобални интереси, както би могло да ни се стори, ако вярваме на медиите. Всъщност, дори и целият Черноморски басейн не е от особено значение за САЩ и то не само заради географската си отдалеченост и доминантното руско военно присъствие в региона, но и защото през това море не преминават важни за американците енергийни маршрути, нито пък американски търговски кораби.

Вашингтон използва всичко това (Украйна, Крим и т.н.) най-вече като средство за натиск върху Москва, опитвайки се да ограиичи разпространението на нейните интереси на запад, т.е. в ЕС. Но не повече от това. Вашингтон няма намерение да воюва с Русия заради Украйна и това никога няма да се случи. Единственото, което му е нужно е една нестабилна (заради нерешените проблеми с Русия), но послушна Украйна, която да нервира Москва, отвличайки политическото и военното и внимание, като по този начин ограничава възможностите и да прокарва своите интереси в други региона ни света.

Поради всички тези причини Вашингтон не се нуждае от ескалация в Донбас, както не са му нужни и декларациите на Киев, че ако дипломацията не работи (а тя вече не работи), ще реши сам проблема с военни средства. Подобен сценарий неизбежно би довел до открита руска военна интервенция в Украйна, в резултат от която тя най-вероятно ще загуби независимостта си, за което неотдавна предупреди и Владимир Путин. Затова администрацията на Байдън ще направи всичко възможно за да укроти рискованите военни амбиции на Киев, макар че в същото време му изпраща въоръжения и му позволява да осъществява „контролирани провокации”. Както споменах по-горе обаче, заедно с американското оръжие в украинската столица се появи и министърът на отбраната на САЩ Лойд Остин. Целта на посещението му беше да напомни на президента Зеленски и ръководството на Украйна, кой в действителност е господарят на „живота и смърта им” и кой на практика е поел контрола върху украинската сигурност. Що се отнася до заявленията, които Остин направи докато беше в Киев, включително: „Оставяме вратите на НАТО отворени за Украйна” и „Крим е украински, а Русия е агресор”, са само патетични фрази, предназначени за широката публика. В крайна сметка, в момента Вашингтон не може открито да заяви на украинските лидери, че трябва да забравят за НАТО и връщането на Крим, тъй като Москва няма да го позволи. Ако го направят, САЩ биха навредили на собствения си имидж, ерозирайки доверието към себе си в очите на своите съюзници и партньори. Съединените щати имат друга задача, която стои пред тях от 30 години насам – да продължат политиката на пълно и всеобхватно дистанциране на Украйна от Русия и да попречат на всеки опит за нормализиране на отношенията между Киев и Москва, тъй като и в двете страни има мнозина, които биха искали  това. В края на краищата, само откровени милитаристи или просто луди, които няма какво са губят, биха могли да продължат да живеят спокойно, ако над главите им е надвиснала постоянна заплаха от война.

Казанота по-горе налага следния извод. Виктория Нюланд, както и всички останали представители на американския дипломатически и политически елит искрено ще се стремят към мир в Донбас и Украйна, като цяло, само в случай, че възникне реална опасност от открита руска въоръжена интервенция в тази страна (при подобно развитие САЩ рискуват окончателно да загубят не само Донбас, което не е толкова важно за тях, а и по-голямата част от Украйна). Нещо подобно се случи, когато президентът Байдън неочаквано реши да се обади посред нощ на колегата си Путин (и то малко след като в интервю за АВС го бе нарекъл „убиец”), точно в момента, когато на украинската граница бяха разположени хиляди руски танкове и войници, готови да подкрепят бунтовниците в Донбас. Както е известно, Украйна планираше военна операция срещу последните, за което Киев обяви предварително, концентрирайки войските си в зоната на разделителната линия. Тогава Байдън предложи на Путин двамата да се срещнат, както и стана през юни в Женева. Тази среща обаче не доведе до конкретни резултати, нещо повече – отношенията между двете страни продължават да се влошават, взаимното доверие изглежда окончателно изчерпано и, ако не днес то утре, връзките им могат да се окажат окончателно прекъснати и то за дълго.

Москва не възприема внушенията на Вашингтон за „китайската заплаха”

Поне засега Вашинггон не е готов да върви към пълно прекъсване на отношенията с руснаците, тъй като не би искал още по-тясно сближаване между Москва и Пекин на основата на общото им противопоставяне на САЩ. От друга страна обаче, американците не правят нищо конкретно за да попречат на това, наивно очаквайки, че при подобни обстоятелства Русия сама ще се отдръпне от ключовия си стратегически партньор Китай.

Американските анализатори предупреждават Москва, че Пекин „ще и забие нож в гърба” и, че мнозина китайски историци, както и китайският посланик в Пакистан например, смятат Владиводсток за китайски град и т.н. В отговор руснаците отбелязват, че в началото на ХХI век, за първи път от петстотин години насам, Русия и Китай подписаха договор за границата си, решавайки всички гранични проблеми. На свой ред, китайското държавно ръоводство не е направило нито едно изказване, в разрез с това твърдение. Двете страни се прикриват взаимно в днешните трудни и сложни времена, когато се рещава съдбата на света за дълги години напред. САЩ открито обявиха студена война на Китай и, предвид казаното по-горе, на практика биха извършили своеобразно самоубийства, ако вместо да си сътрудничат с Русия, я превърнат в свой враг. Впрочем, в Москва също са наясно с това.

Фаталните аналитични и стратегически грешки на САЩ

Въпреки това обаче, американските елити остават подвластни на своите илюзии по отношение на Русия, живеейки в някаква паралелна реалност. Те вече много годии и дори десетилетия очакват връщането на тази страна под крилото на Америка, но това въобще не се случва. Всъщност, ситуацията е много по-лоша! Още от периода на своята победа в студената война САЩ провеждаха абсолютно погрешна политика спрямо Русия, постигайки в резултат от това, нещо което на пръв поглед изглеждаше невъзможно. Страната, която претърпя поражение в студената война и беше готова за всякакво сътрудничество със Запада (за част от който се смята и тя, самата, в културно и цивилизационно отношение), беше унижавана и захранвана с лъжливи обещания от него, докато в същото време НАТО се разшири до нейните източни граници. По този начин САЩ сами стимулираха геополитическото възраждане на Русия. Защото при подобни обстоятелства тя нямаше никакъв друг избор, освен „да се върна към самата себе си и да разчита на собствените си сили”. Колективният Запад и предлагаше само унижение и дезинтеграция.

Вдъхновен от победата си в студената война и очертаващия се "край на историята", Вашитнгтон допусна катастрофална аналитическа и стратегическа грешка. САЩ превърнаха Русия в най-важната държава в съвременния свят и единствената от всички страни на планетата, която реално препятства установяването на глобалната американска доминация. Истината е, че ако Русия не съществуваше или пък се беше присъединила към Вашингтон, за Съединените щати щеше да е много по-лесно окончателно да си разчистят сметките с Китай. При това, във втория случай, т.е. ако Москва бе склонила да подкрепи Вашингтон, това щеше да стане много бързо и без всякакви неприятни за него изненади.

В заключение, ще кажа няколко думи и за Япония. Още на следващия ден след споменатото в началото на статията изявление на новия японски премиер за Южните Курилски острави, като суверенна японска територия, в Японско море стартираха съвместни руско-китайски военни учения под надслов „Морско взаимодействия 2021” (сухопътната част на тези учения се проведе на територията на континентален Китай и породи голям резонанс в политическите и аналитични среди на Запад). Ще припомня също, че руските кораби изпитват в региона новото си ракетно въоръжение, докато в същото време Япония получава руски втечнен природен газ от остров Сахалин, в рамките на проекта „Сахалин-2”.

 

* Главен редактор на хърватското специализирано издание Geopolitika.news

 

Поръчай онлайн бр.2 2024