24
Сря, Юли
27 Нови статии

Русия и диалогът между цивилизациите

брой 6 2021
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Идентичността e основната съставляваща в геокултурния код на една нация. Основополагащият пласт в процеса на етногенезиса е изграждането на колективна идентичност на националната общност.

Това е причината в геополитиката и близките до нея науки да се обръща все повече внимание на социетарните проблеми. Геокултурните кодове представляват специфичните черти на стратегическото поведение на нацията-общност в контекста на протичащите глобални социокултурни процеси на интеграция и дезинтеграция на етническа основа.

Легенда: Горе: Карта на световните цивилизации, според Самюел Хънтигтън

Долу: Западна Православна, Ислямска Африканска, Латиноамериканска, Китайска, Хиндуистка, Будистка, Японска

 

Идентичностна клавиатура на цивилизационния ред

Ролята на международната подсистема на културата се заключава в посредничеството на международните връзки, допринасящи за формирането на общочовешка културна общност. Международните отношения в подсистемата на културата разширяват възможностите за общуване във всички области на живота, защото позволяват приемането на чуждото и непознатото не като заплаха, а като възможност за общуване. Взаимното опознаване на етноси и култури позволява приемането и разбирането на ценностите на другите. Културата и науката, повече от всяка друга област от човешката дейност, илюстрират безсмислието на насилието в междуличностните, междуетническите, междуконфесионалните и международните отношения.

Съществуващите международни организации, като ЮНЕСКО например, се грижат за съхраняването на световното културно наследство, за улесняване обмена на произведения на изкуството и свободния достъп до световните културни ценности. Културата и науката са най-интегриращият фактор, позволяващ да се говори за общочовешка цивилизация.

Дифузионизмът в културната антропология счита, че науката трябва да изследва човешките проблеми, които имат глобално значение, а именно, смесването на расите и културите. Като силна антропологична теория, дифузионизмът се разпространява в САЩ, Скандинавия и Германия. Той разглежда разпространението на културата между народите като дифузия и хоризонтален контакт, който се осъществява чрез търговия, преселване или завоевание.

Дифузионистите разглеждат контактите като дифузия, сблъсък, заимстване и пренос на културни особености. Те заменят идеите за прогресивно и еволюционно развитие на обществата (характерни за такива антропологични школи като еволюционизма и дарвинизма) с теории за пространствено-времевото преместване на отделни елементи на културата. Техен най-популярен представител в социо-културната антропология е Тур Хейердал.

Конструктивистката парадигма в изучаването на международните отношения акцентира върху духовния компонент в разбирането за властта и силата в международната система. За разлика от неореализма, който разглежда конфликтността като следствие от анархистичния характер на структурата на международната система, конструктивистите смятат, че проблемът за мира и войната между държавите зависи главно от степента на близост на културите и обществената практика в различните държави. Според конструктивистите, особено влияние върху международните отношения оказват предимно идеите, ценностите, нормите, знанията, които притежават субектите на външната политика, докато неореалистите настояват, че международната политика се определя не от идеологиите и ценностите, а от структурата на международната система.

Традиционните направления в анализите на международните отношения: либерализъм-идеализъм, марксизъм-неомарксизъм и реализъм-национализъм, сериозно неглежират значението на културата като стратегически външнополитически фактор. Либерално-идеалистическата парадигма например, акцентира върху правата на човека и икономическите процеси. Националистическата парадигма на реализма се концентрира върху ролята на военно-политическата мощ в международните отношения. Левите направления пък акцентират върху социално-класовите въпроси и разглеждат международните отношения през призмата на класовото противопоставяне. Самюел Хънтингтън е човекът, който популяризира темата за културата в международните отношения. Основната му теза е, че не съществува единна човешка цивилизация и, че външнополитическата ориентация на държавата се предопределя в най-голяма степен от културно-цивилизационната ѝ принадлежност. Сред основните последици от теоретично-методологическите нововъведения на Хънтингтън в теорията на международните отношения е, че анализът на културата се превръща в неизбежна и интегрална част от теоретичния дебат за отношенията между държавите, в чиито рамки културата става трайна тема. В епохата на глобализацията културата се е сраснала с външнополитическия анализ. В движението на световната общност към многополюсен свят международната политика ще се определя все повече от културно-цивилизационните ядра, около които се образуват цивилизационни блокове.

Хънтингтън смята, че конкурентният диалог[1] между социокултурните системи ще определя бъдещите международни отношения, но по-важното в случая е невъзможността на една нация да се дистанцира от текущата си културна общност, като според него това дори би било пагубно за нея. Тоест, произволното ѝ „присъединяване” към чужда цивилизация е невъзможно.

Хънтингтън стига до извода, че бъдещите международни отношения ще се определят от конфликта между цивилизациите. Според него, това е така, защото за човека е свойствено да мрази. Ако концепциите за цивилизацията през XVIII-XIX век носят изключително европоцентричен характер, по-съвременните антропологични и културологични теории от XX-ХХI век все повече възприемат идеите на културния глобализъм.

За държавите е характерно да се отъждествяват със страни, имащи сходна с тяхната култура, и да се противопоставят на онези, с които нямат културна общност. Това като че ли „легитимира” лидерството на държавата, която е културен център и ролята ѝ на гарант на реда по отношение на страните, влизащи в нейната орбита или в конкретната цивилизация.

Лидерството на държавата - цивилизационен водач се дължи и на това, че другите държави от въпросната цивилизация я възприемат като такава. Според Хънтингтън, цивилизацията представлява голямо семейство, в което „държавите-ядра”, като по-стари членове на семейството, поддържат своите ,,роднини" и осигуряват реда в рамките на тяхната обща цивилизация. Ако подобна родствена връзка липсва, способността на по-мощните държави да изглаждат конфликтите и да въвеждат ред в „своя” регион е по-ограничена.

Възникването на руската цивилизация

Географският фактор е от фундаментално значение за международното положение на Русия в нейното цивилизационно развитие като глобален център на икономиката, културата и политиката. Страната притежава най-голямата територия на света (17 125 191 км²), огромен демографски потенциал с положителен естествен прираст на населението, което показва положителна демографска картина в краткосрочен и средносрочен план (население от около 146 млн.), и е крупен геоикономически център и износител на основни енергийни суровини.

Съвременна Русия е наследник на огромна геополитическа мощ, натрупана през предишните цивилизационни етапи от развитието ѝ. Стратегическата култура (историко-политическото съзнание) на тази държава се основава на силните амбиции на политическото ѝ ръководство за запазване на статуса на супердържава и основен гарант на глобалната сигурност. Русия е ключов център на публичната дипломация в културната сфера. Нейната «мека сила» е съпоставима с тази на останалите геокултурни полюси – САЩ, Великобритания, Испания, Китай, ЕС, Турция, Арабския свят.

В цивилизационно отношение руската нация притежава чертите едновременно на два геокултурни блока – азиатските общества и класическата европейска цивилизация. Това интересно стечение на културните обстоятелства в тази неповторима по рода си цивилизация се дължи на нейното гранично политико-географско положение между европейското и евразийското пространства.

Цивилизацията Русия възниква в хода на глобалното преселение на народите, което е геокултурен и миграционен процес, продължил от хунското нашествие в Европа до установяването на феодалния ред на континента. Особеното тук е, че по време на своята поява руската цивилизация изпитва много по-силно влияние на съседните геокултурни общности, отколкото други славянски държави по същото време. Това е предопределено до голяма степен от близостта ѝ до разнородни в социокултурно отношение общности – поляци, хазари, авари, скандинавски викинги, прабългари, алани, византийци.

Тази специфика на геокултурното разположение на древноруското общество предопределя смесицата от славянски, християнски, праалански и кавказски културни кодове в изграждането на ранноруската народност.

Създаването и християнизацията на т. нар. Киевска Рус в края на IX и през Х век превръщат руската народност в интегрална част от православно-славянския свят, което обаче обрича руснаците на постоянен геокултурен и геополитически натиск от страна на съседните мюсюлмански народи и католическия Запад. Обективно погледнато, възникналите във връзка с това събитие с цивилизационна значимост обстоятелства пораждат непрестанни напрежения с чуждите в културно отношение съседни политически общности. От друга страна, по този начин решението на киевския княз Владимир да приеме православното христянство улеснява и ускорява процеса на етногенезиса на руския народ и запазва уникалните параметри на този процес с по-слабо изразени чужди геокултурни влияния.

Ето защо може да се твърди, че ранноруската народност се характеризира с голяма самобитност и следва хода на собственото си цивилизационно развитие. Това не е толкова видимо при други представители на славянската цивилизация – поляците, чехите, хърватите и дори българите. Тези народи, по един или друг начин, възприемат много по-силно чуждите културни и социални влияния, в резултат на което се нарушава естественият ход на етногенезиса им.

Приемането на християнството и писмено-езиковата култура от България и Византия завинаги обвързва в духовно отношение руския народ с българския и гръцкия етнос и държава. Днес този факт се неглижира в международен и дипломатически план от Русия, Украйна, Гърция и България, но културолозите и историците са категорични, че тази духовна взаимовръзка остава ,,непокътната”, въпреки изпитанията на времето.

Важна особеност на формирането на Русия като културна общност в историята е, че тя толерира религиозния плурализъм[2] и уважава съществуването на различните религиозни деноминации, като в исторически план репресивните действия срещу друговерците са в много по-малки мащаби отколкото в други части на света като Западна Европа и Близкия Изток, и имат предимно ситуационен политически характер.

Появата на новия геокултурен фактор Русия води до разрастването и разклоняването на европейската християнска цивилизация, като нейният източен клон се превръща в регионална, а впоследствие и в глобална културна и цивилизационна сила. Цялото цивилизационно развитие на руския етнос е детерминирано от процесите на славянизация и християнизация на Киевска Рус през X век, което е показателно за значението на далновидните международни решения на ранноруските князе.

Еволюцияте на руската цивилизация

Всяка историческа епоха поставя различни изпитания пред културната самостоятелност на Русия. Ранноруският етнос преживява серия от метаморфози, но като цяло устоява и запазва своите самобитни черти. Този тип уникално развитие представлява своеобразно постижение, доколкото повечето други славянски народи претърпяват сериозни промени и отклонения от естественото си културно развитие. Причините за това са влиянието и проникването на Западната църква и различните форми на етническа и културна асимилация от други доминантни етноси в рамките на мултиетническите Австроунгарска и Османска империи. В това отношение етнос и държава съвпадат почти през цялото цивилизационно развитие на Русия. Борбата за запазване на етническия суверенитет е загубена от повечето славянски нации, което се отразява на тяхната самобитност.

Според Фукуяма, разбирането на понятието ,,идентичност” налага идеята, че всяка група притежава собствен преживян колективен опит, който е труднодостъпен за аутсайдърите от чуждите общностни групи. Тази идея за принадлежността[3] е силно разпространена в западните популярни субкултури през 70-те години на XX век.  

Първото сериозно изпитание за руската идентичност е монголското господство през Същинското Средновековие. Унищожената държавност и засилването на католическото влияние на Запада водят до трайното откъсване на цели анклави от руския етнос и присъединяването им към съседни културни общности. По-късно това поражда и проблема с идентичността на Малорусия през XVIII и XIX век.

В епохата на образуването на Московското царство към руската цивилизационна общност се добавят и турански етнокултурни сегменти, въпреки че татарските общности запазват своята териториална и културна изолираност. Според известния руски езиковед и философ от XX век Николай Трубецкой[4], ролята на туранските етносоциални и етнополитически черти в руския цивилизационен облик е добре изразена. Той подчертава, че културните достояния на руската нация следва да се отнасят с достойнство не само към славянските, но и към туранските културни компоненти.

Преодоляването на последиците от разместването на геокултурните пластове в Източна Европа от възстановената от ранните представители на династията Романови руска държава е дълъг и сложен процес, изискващ големи усилия от страна на военното, църковното и политическото ръководство на държавата за културна и социално-политическа реинтеграция на по-голямата част от Малорусия и историческите руски земи в територията на Московското царство.

Романтическата и натуралистичната култура и литературните постижения през XVIII-XIX век водят до пълно премахване на регионалните различия в езиково отношение. Налагането на единната литературно-книжовна норма е дълъг процес, който завършва едва в началото на XIX век. Краят му съвпада с пълното реинтегриране на почти всички исторически руски земи в единната Руска империя. Само най-западните части на руското етническо землище – Галиция и Закарпатието, остават извън обсега и.

Точно този регион ще породи противоположна тенденция в Малорусия – изкуственото и политическо формиране на украинския етнос, инспирирано и подкрепяно в материално, финансово и културно отношение от полската аристокрация в т.нар. „Полско кралство” (в лична уния с Руската империя след 1815) и в полските територии на Австро-Унгария, а също от разузнавателните служби на Хабсбургската империя и Втория Германски Райх.

Отделянето на Малорусия от историческата и родина е идеологически проект на множество разузнавания на държавите от Западна и Централна Европа, а в наши дни и от страна на американската външна политика. Противопоставянето на тези тенденции от руска страна, по времето на Империята, е асиметрично, пасивно и изчаквателно, което се дължи на подценяването на процеса.

Актвизиране на руската политика към този регион се наблюдава по време на сталинисткото управление, което се стреми да премахне регионалните културни, диалектни и етносоциални различия, поставяйки знак за равенство между етническата и гражданската нация. Отказът от тази политика при наследниците на Сталин обаче, води до ръста на етническия сепаратизъм в Украйна, Белорусия, както впрочем и по цялата геокултурна и геополитическа периферия на СССР.

Пасивността на съветските правителства по въпросите, свързани с необходимостта от задържане на малоруския регион в пределите на руското землище и толерирането на „регионалната идентичност” от страна на Москва водят до радикализирането на етническия сепаратизъм в Украйна. По-нататъшното развитие на тази тенденция предопределя и съвременното състояние на етнополитическите отношения между Руската Федерация и Украйна.

Отказ от славянския корен?

През последните десетилетия е налице конвергенция на руския културен модел с този на доминиращата в културно отношение англо-саксонска (западна) култура. Това сближаване е резултат от процесите на културната глобализация, започнала след изчезването на двублоковото противопоставяне.

Навлизането на нехарактерни за традиционната руска социална култура ценностни модели, се обяснява и с факта, че Русия се трансформира в отворена за целия свят държава. Доколкото тази отвореност е асиметрична по отношение на самата Русия (налице е ,,отрицателен културен баланс”), ценностите, които проникват в ежедневието на обикновения руснак, значително променят исконните модели на културно поведение на принадлежащите към тази нация.

Най-податливата към новите културни и социални модели на поведение част от населението на Русия е младежта. Този социален сегмент винаги е двигател на промяната и неговото демографско значение в количествен смисъл нараства, което се вижда от положителните демографски тенденции. На базата на това, може да се твърди, че влиянието на младежката субкултура в прехода към нов ценностен модел ще продължава да расте.

До тази културна асиметрия води отварянето на страната към нови културни и образователни модели (с прогресивно нарастващото възприемане на знания, комуникации, образователен опит, технологии и културни норми) чрез международните контакти.

Най-ефективната политическа позиция, към която би могла да се придържа руската културна дипломация с цел укрепване на културния суверенитет на нацията, е формулирането на стратегия за публична дипломация и създаване на механизми за нейното имплементиране в глобалната културна среда. Необходимо е цялостно преосмисляне на руската публична дипломация по посока на реалното и успешно промотиране на традиционната руска култура, език и изкуство пред гражданите на другите държави с цел утвърждаване и повишаване на културния авторитет на руската държава и народ в подсистемата на международните културни отношения. Правилният отговор е не отказът от славянския корен, а популяризирането на руската култура пред чуждестранната културна публика чрез комбиниране на традиционните и навлизащите елементи в руската култура.

Бъдещето на руската култура в епохата на геокултурна унификация

В геополитически план, бъдещето на руската цивилизация зависи от мястото на Русия в подсистемата на международните социокултурни и политически отношения. Първият сценарий е превръщането на руската култура в един от глобалните културни модели. Условие за това е доближаването на руската култура до другите световни културни тенденции.

Вторият сценарий е капсулирането на геокултурния модел в условията на ескалиращ сблъсък на цивилизациите. Третият сценарий за развитие на руската култура е разтварянето и в глобалната култура и ерозията на нейните уникални черти. Този сценарий е възможен при отслабване на руската публична дипломация и способностите на нацията-държава да отстоява културния си суверенитет спрямо нарастването на чуждото културно влияние. Възприемането на един или друг вариант за развитие на Русия като геокултурен фактор би могло да зависи от отслабването или увеличаването на влиянието на културните елементи в националната мощ.

Заключение

Геокултурното положение на една нация е функция на формирането на цивилизационното ѝ положение в исторически и географски план. Изменението в статуса на културното лидерство е процес, който зависи от разместванията в йерархията на силите в геополитиката. Слизането от сцената на една сила води до възкачването на друга.

 Така, повишаването на цивилизационното значение на Русия в бъдеще е закономерно последствие от отдръпването на глобалния цивилизационен лидер САЩ и от възможността за заемането на ,,цивилизационната ниша” от друг голям претендент. Въпросът, чийто отговор предстои да даде времето, е дали този нов глобален претендент ще бъде Русия, Китай, Индия или пък Ислямският свят[5]. Най-близкото развитие на цивилизационното противопоставяне между различните култури чертае картина на мултикултурен свят, в чиито рамки Русия ще има собствено място като една от основните цивилзационни сили в света. При всички случаи обаче, мултикултурният глобален модел ще е доминиращ през XXI век.

 

Russia and the dialogue of civilizations

Abstract: The article aims to analyze the civilizational role of Russia in the system of international relations and to identify the basic patterns of development of the Russian nation as an ethno-cultural community. The main elements of analysis are historical, international, and ethnopolitical. The article has a journalistic character and gives answers from the subjective point of view of the author.

Keywords: identity, ethnic groups, culture, civilization, community, geoculture

 

*Факултет ,,Национална сигурност и отбрана” на Военна академия ,,Георги Стойков Раковски”

 

Библиография:

  1. Фукуяма, Ф. Идентичност. Борбата за признание и политиката на гнева. С. Изток-Запад, 2019. (с. 119)
  2. Хънтигтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С. “Обсидиан”, 2015.
  3. Кисьов, Н., Възможен ли е ислямски геополитически център на силата. Сборник - Доклади от годишна университетска научна конференция 28-29 май 2021 г., НВУ “Васил Левски”, гр. Велико Търново.
  4. История России: учеб. — 3-е цзд., перераб. и доп. / А. С. Орлов, В. А. Георгиев, Н. Г.Георгиева, Т. А. Сивохина. М., 2006.
  5. Сирота, Н.М. Геополитика: Краткий курс лекций. СПб., 2006.
  6. Никонов, В. Код цивилизации. Что ждет Россию в мире будущего? М. Эксмо, 2016.
  7. С. Трубецкой. О туранском элементе в русской культуре: https://journal.iea.ras.ru/archive/1990s/1992/no1/1992_1_092_Trubetskoi.pdf

 

Бележки:

 

[1] Хънтигтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С. “Обсидиан”, 2015.

[2] Никонов, В. Код цивилизации. Что ждет Россию в мире будущего? М. Эксмо, 2016 (с. 299)

[3] Фукуяма, Ф. Идентичност. Борбата за признание и политиката на гнева. С. Изток-Запад, 2019. (с. 119)

[4] H. С. Трубецкой. О туранском элементе в русской культуре: https://journal.iea.ras.ru/archive/1990s/1992/no1/1992_1_092_Trubetskoi.pdf

[5] Съвременното геополитическо значение на ислямския свят е като на голяма демографска сила, със значителен икономически потенциал, но слабо обединена в духовно и културно отношение. В: Кисьов, Н., Възможен ли е ислямски геополитически център на силата. Сборник - Доклади от годишна университетска научна конференция 28-29 май 2021, НВУ “Васил Левски”, Велико Търново.

 

 

 

Поръчай онлайн бр.3 2024