26
Нед, Сеп
18 Нови статии

Разпадането на световния ред и опасностите за държавите в преход

брой 4 2021
Typography

Преди три десетилетия светът изглеждаше стабилен и добре подреден в рамките на Студената война, която структурира световния ред след 1945. По време на Студената война водещите сили: на Запада, в лицето на Съединените щати, и на Изтока, в лицето на Съветския съюз, си бяха извоювали правото да имат своя защитна периферия около най-важната линия на разделение, преминаваща през средата на Европа.

Пръв я очертава Уинстън Чърчил в речта си от 5 март 1946 във Фултън така: „От Шчечин на Балтийско море до Триест на Адриатическо море желязна завеса се е спуснала над континента” (Чърчил, 1995: 9).

Тази следвоенна система на международни отношения се оказва много стабилна (Баева, 2003: 182–193). И не само защото просъществува половин век, а и защото създава ясна двуполюсна структура, позволяваща на всички държави бързо и лесно да намерят своето място в едната или в другата посока, а на някои от новите страни (създадени в хода на деколонизацията) - да се възползват от борбата между два полюса, като успешно балансират между тях. Такава е ролята на Движението на необвързаните, опитало се, макар и неуспешно, да оформи трети силов център (Misra, 1982: 62–74). Но както всяко нещо в историята, стабилният двуполюсен международен ред също достига до своя край в началото на 90-те години на ХХ век – този път това става не чрез война или военни сблъсъци, а в резултат от икономическото и политическото отслабване на единия полюс – Съветския съюз, и неговата доброволна капитулация.

Краят на Студената война

Краят на Студената война предизвика дълбоко геополитическо сътресение и изправи бившите съюзници на Съветския съюз пред необходимостта да потърсят ново място в променящата се конфигурация на международните отношения. Изборът не беше особено труден, тъй като с изчезването на единия полюс водовъртежът естествено повлече всички към другия. Така още в началото на 90-те години се оформи нещо като еднополюсен свят под лидерството на Съединените щати. За държавите от Източна Европа, започнали свалянето на системата на държавен социализъм от съветски тип година-две преди разпадането на Съветския съюз, посоката беше ясна – на Запад, като тогава под понятието Запад се разбираха преди всичко Съединените щати. Тази нагласа личи ясно в думите на полския работнически лидер Лех Валенса, казани на 24 април 1989 пред германското списание „Шпигел”: „Аз желая всичко най-добро на Горбачов и неговите реформи. Но ние все още не знаем как ще изглежда комунизмът в неговата заключителна фаза. Затова пък много добре знаем кои политически и икономически модели в Европа и света са издържали проверката на времето и точно към тези модели искаме да се обърнем, вместо да се опитваме да „реформираме” провалили се идеологии и концепции”. Освен естественото за периода отрицание на съществуващата система, тези думи говорят и за голямата вяра в западния модел на развитие. Затова, след като източноевропейските режими рухват, през есента на станалата известна като Annus mirabilis 1989, всички те един след друг се обръщат за съвети и насоки към Запада, но разбиран на първо място като САЩ.

„Есенните революции” в държавите от Източния блок предизвикват и трансформирането на световния ред от биполярен в еднополюсен, доколкото този термин има право на съществуване. Става дума за такава система на международните отношения, в която има един силов център, от който зависят останалите сили. Тя още тогава беше наречена Pax Americana. Какво представлява Американският световен ред и какви възможности очертава той за държавите в преход от Източна Европа?

Идеята за Pax Americana е много стара, тя възниква още през ХIХ век, като се базира върху вярата, изразена още по време на Американската революция, за изключителността на новата държава. Авторът на „Моби Дик” Хърман Мелвил я описва по следния начин: „Ние, американците, сме богоизбран народ – Израел на нашето време, и носим факела на свободата в света. Преди седемдесет години избягахме от робството и в допълнение към правото ни по рождение ние обикнахме само един континент на Земята, Господ ни даде като завет за бъдещето суверенно право да покорим без нито капка кръв езичниците, които тепърва ще идват и ще се приютяват под сянката на нашия факел. Господ е предопределил, а човечеството очаква от нашата раса велики дела; и велики дела чувстваме в душата си” (Melville, 2000: 36). Времето за реализация на американската водеща роля настъпва през ХХ век: първо със спасителната за Антантата намеса на САЩ в Първата световна война, после с повторното им военно завръщане на Стария континент след т.нар. D-day (6 юни 1944), с насочващата им роля за Запада в епохата на Студената война, за да се окажат в позицията на единствената геополитическа сила след 1991.

Но, да се окаже единствена световна сила е огромно предизвикателство и за най-силната държава. Историята на Римската империя в античността и на Британската в Новото време показва, че глобалната сила може да безпроблемно да реализира своето господство само ако успее да създаде трайни хармонични отношения с останалите държави. По време на господството на Римската империя Pax Romana продължава цяла епоха, при Великобритания Pax Britannica се задържа около век. Как в тази традиция се вписва Pax Americana?

Съвременната епоха несъмнено е различна, тъй като историческият процес през ХХ век се ускорява, а техническият прогрес допълнително осигурява бързото овладяване на света, така че днес, в епохата на глобализацията, времето и пространството се измерват по различен начин. Независимо от тези специфики, Pax Americana, утвърден след саморазпадането на втория полюс, не се оказа спокойно и триумфално, а изпълнено с военни конфликти време. Дали заради навика от модела от Студената война, когато САЩ се борят за надмощие с помощта на стотици военни бази и войски навсякъде по света, или заради Доктрината „Монро” от далечната 1825, вменила на САЩ правото да се намесват в работите на всички държави от Западното полукълбо, но веднага след като светът навлезе в 90-те години новият световен господар се оказа въвлечен в поредица от войни: Войната в Залива, войните при разпадането на Югославия и т.н.

Pax Americana от края на ХХ и началото на ХХI век се утвърждава по думите на Збигнев Бжежински, бивш съветник по националната сигурност на президента Джими Картър, под формата на американски контрол върху всички океани, военни сили в широкото евразийско пространство, пълна зависимост от САЩ на огромен брой страни, а едновременно с това военно-политическият съюз НАТО (с водеща роля на САЩ) трансформира своите функции от регионални в глобални. Към тази геополитическа картина трябва да се добави и глобалното финансово господство на САЩ: те продължават да са водещи в световните финансови организации: МВФ, Световната банка, Световната търговска организация (бившото ГАТТ), а доларът е световна заместваща парична единица. Така САЩ стават уникална световна сила. (Бжежински, 1997: 25)

Съдбата на малките държави

В централизирания свят съдбата на малките държави изцяло зависи от световния водач. Това се отнася с особена сила за държавите в преход от Източна Европа, които са се отказали от дотогавашния си вътрешен и външнополитически курс и са отворени за нови опции за своето развитие. През 90-те години те имат само една възможност – да последват водещите западни държави. При това, тогава в страните от бившия Източен блок тази посока е приемана почти еднозначно положително както от населението, така и от политическите елити (бившите комунисти и новите демократи). Защото съветското самопризнание за провал е възприето от обществото едновременно като освобождение и като възможност да се последва успешният западен модел.

Не без значение е и фактът, че началото на прехода в бившите европейски социалистически страни съвпада с апогея на неолиберализма, както се нарича пълното господство на пазара в икономиката. През 1989 е формулирана и програмата за икономически трансформации, предназначена за силно задлъжнелите страни от Латинска Америка, но впоследствие предложена на всички страни в преход. Това е т.нар. Вашингтонски консенсус. Става дума за десет препоръки за икономически промени, създадени от най-важните световни икономически институции: Международния валутен фонд, Световната банка, Департамента по финансите на САЩ, Фондацията „Херитидж”, Института Брукинг и американския Федерален резерв, които трябва да помогнат на държавите в тежко икономическо и финансово положение да излязат от кризата. Именно Вашингтонският консенсус е приложен още в началото на прехода в Източна Европа, за да се осъществи преминаването от централно планирана към пазарна икономика, независимо че е изработен за латиноамериканските страни, които никога не са били социалистически. „Магическото” решение предвижда бърза трансформация (още през 1990 в Полша Лешек Балцерович, съветван от Джефри Сакс, я нарича „шокова”) чрез тотална приватизация, пълна пазарна либерализация, строга бюджетна дисциплина и широко отваряне на икономиката за чужди капитали и стоки (Rogoff, 2003; Birdsall, de la Torre, Caicedo, 2010: 2–20).

Икономическите рецепти на неолиберализма, убедително описани от Нейоми Клайн (Клайн, 2011: 221–332), залягат в основата на Вашингтонски консенсус. А тъй като от лансирането му вече отминаха три десетилетия, могат да се оценят неговите социални и икономически последици за страните в преход от Източна Европа. Още в началото на 90-те години в тях започва процес на деиндустриализация, който предизвиква висока безработица и, съответно, значителни вълни на трудова миграция към страните от Западна Европа и САЩ. През следващите години неолиберализмът ускорява социалното неравенство, разделя обществото на спечелили и загубили от прехода и разгражда социалните функции на държавата, като налага в здравеопазването и образованието пазарните принципи. Политически последици има обстоятелството, че бившите комунисти по-лесно приемат неолибералните правила, отколкото антикомунистическите сили. Особено видима е тази тенденция в Унгария, където социално-либералните правителства (на Унгарската социалистическа партия и Съюза на свободните демократи) налагат неолиберализма, докато консервативните на ФИДЕС се съпротивляват (Баева, 2002: 81–96). Така става и в Полша при Съюза на демократичната левица и нейния президент Александър Квашневски (1995–2005) (Баева, 1995: 69–76; Баева, 2001: 72–85), докато консервативните националисти и някои от наследниците на легендарния профсъюз „Солидарност” избират връщането към традиционния национализъм и католицизъм.

Изводът, който може да се направи за опасностите пред източноевропейските държави в преход в годините на Pax Americana, е следният: едностранното световно господство на Съединените щати тласка източноевропейските страни към следване на нов чужд модел, в резултат на което те наистина преминават към пазарна икономика, но на изключително висока социална цена. Разминаването между надеждите, с които стартира преходът, и резултатите му предизвиква засилена носталгия по епохата на социализма и поставяне под въпрос дори на геополитическия избор. Тези нагласи са особено силни на Балканите, където преходът започва малко по-късно и се движи с по-бавни темпове от Централна Европа. Допълнителна пречка за развитието на Балканите стават войните, съпроводили разпадането на Югославия и най-вече войната на НАТО от 1999 срещу Съюзна република Югославия в защита на Косово. Новите войни не само унищожават увереността на европейците, че след 1945 на континента не може да има военни действия, но и влошават шансовете на съседните балкански държави в прехода, и главно на България, за бързо икономическо развитие, тъй като спират търговските пътища към Европа, а наложеното ембарго и усилията за заобикалянето му съдействат за формирането на мощна организирана престъпност у нас. Всички тези процеси застрашават вътрешната и външната сигурност на страните в преход от региона.

Новата промяна в международните отношения

Макар и неочаквано рано, но неизбежно, през първото десетилетие на ХХI век настъпва нова промяна в международните отношения, при която водещата роля на Съединените щати е поставена под въпрос. Първото предизвикателство има и точна дата: 11 септември 2001, когато за първи път в американската история враждебна външна сила успява да нанесе удар на САЩ на собствената им територия. Срутването на сградите на Световния търговски център демонстрира пред света, че и най-голямата световна сила е уязвима. Този зрелищен акт връща света към епохата на войните. Още в деня след терористичните актове президентът на САЩ Джордж Буш-младши обявява война на „глобалния тероризъм”. И тъй като срещу „глобален тероризъм” не може да се води конвенционална война, последвалите войни на САЩ са обявени срещу държави, разположени в Близкия Изток. Става дума за войната срещу Афганистан, последвана от войната срещу Ирак, обявена през 2003, независимо че САЩ не получават съгласието на ООН. Авторитетът на САЩ търпи удар и след опита на държавния секретар Колин Пауъл да убеди членовете на Съвета за сигурност на Световната организация, че иракските власти разполагат с оръжия за масово унищожение, излагайкои данни, които по-късно се оказват фалшиви.

Войната срещу Ирак официално продължава от март до май 2003, като наистина сваля Саддам Хюсеин от власт, но не само не слага края на ислямския фундаментализъм, но поражда феномена на Ислямска държава и принуждава американските войски да останат там и до ден днешен. Показателни за характера на войната са дадените жертви: военните жертви на САЩ са 4486 загинали (и 46 132 ранени), а убитите иракчани само до 2011 надхвърлят 700 хиляди. За нас обаче е по-важно, че в създадената от САЩ за тази война Коалиция на желаещите се включват повечето източноевропейски държави, което дава основание на военния министър на САЩ Доналд Ръмсфелд да отличи региона като „Нова Европа” за разлика от не толкова ентусиазираната Западна Европа, наречена пак от него „Стара Европа” с откровено негативен привкус. На практика това означава, че Източна Европа е сред верните и послушни американски съюзници. Което си има цена. Във войната срещу Ирак и последвалия период те се изразяват в следните жертви: Полша – 23; Украйна – 18; България – 13; Грузия – 5; Словакия – 4; Латвия – 3; Румъния – 3; Естония – 2; Унгария – 1; Казахстан – 1; Чехия – 1. А защо редица държави от Стара Европа не пожелават да се включат във войната обяснява испанския премиер Хосе Луис Сапатеро: „Колониалната инвазия в Ирак и най-грозните лъжи на машината за лъжи, която разпространи и оправда тези актове на варварство, завинаги ще останат сред най-големите и непростими престъпления срещу човечеството“ (цит. по: Clairmont, 2005, р. 3124).

Неуспехът на Съединените щати да умиротворят Близкия изток чрез войните си срещу Афганистан и Ирак, както и затъването им в региона в борбата с радикалния ислям демонстрират пред света тяхната неспособност да установят стабилен световен ред (Gowan 2013). Така започва новият етап в международните отношения, често наричан „залеза на Pax Americana” (Lind 2009). Тези процеси, случайно или не, съвпадат с икономическия възход на Китай (КНР) и с възстановяването на централната власт в Руската Федерация, след като начело на управлението през 1999 застава Владимир Путин, определящ руската политика през първите две десетилетия на ХХI век. Макар и да не достига влиянието и ролята на Съветския съюз, Русия при Путин съумява да се върне в световната политика и да се оформи като силов конкурент на Съединените щати в Близкия Изток. Отново започва да се говори за Студена война, но разликите са повече от приликите. Първо, защото липсва идеологическият сблъсък между капитализма и социализма, а второ, защото конкурентите на САЩ са повече от един, а Студената война е противоборство на две свръхсили. В наши дни предизвикателство срещу световното господство на САЩ оправя не само Русия, а и Китай, като тези две държави, заедно с Бразилия, Индия и Южна Африка, създават обща група с икономически и политически цели – БРИКС. Макар и да не се превръща в единна общност, групата БРИКС не е за подценяване, защото обединява първата, третата, петата, шестата и двадесет и петата по площ държава в света, а по население – първата, втората, шестата, деветата и двадесет и петата държава.

Така, с войните в Близкия Изток, към които трябва да добавим т.нар. „Арабска пролет”, унищожила традиционните отношения в Северна Африка, и гражданската война в Сирия, започва истинското преустройство на световния ред. В тези конфликти се намесват много от местните сили като Русия, Турция, Саудитска Арабия, а Съединените щати имат все по-малко влияние върху военните конфликти. Но за страните от нашия регион най-важният въпрос е, пред какви предизвикателства се изправяме в това ново съотношение на световните сили?

Връщайки се обратно към страните в преход, лесно можем да забележим, че още през 90-те години на ХХ век бившите социалистически страни реагират по различен начин на императивната геополитическа преориентация. Разликата в централноевропейската реакция е базирана върху лансираната още през 80-те години концепция за специфична средноевропейска цивилизация, която обединява Чехословакия, Полша и Унгария (Berend, 1986: 15–25; S. R. G. 1990: I–IX). Върху идеята за средноевропейска цивилизация стъпват започналите през април 1990 преговори за регионално сътрудничество с участието на премиерите на Полша (Тадеуш Мазовецки), Чехо-Словакия (Мариан Чалфа) и Унгария (Миклош Немет). Тогава различията се оказват големи, затова срещата завършва без резултат. Позициите не се сближават и при посещението на полския премиер Мазовецки през юни с.г. в Будапеща, където се среща с новия си колега Йожеф Антал от Унгарския демократичен форум. Едва на третата среща през февруари 1991 в унгарския град Вишеград, в която участват президентите на Полша (Лех Валенса) и на Чехословакия (Вацлав Хавел) и унгарският премиер Йожеф Антал, е договорено формирането на централноевропейската общност (Roszkowski, 1995: 407). На 15 февруари 1991 е подписан Договорът за координиране на усилията за интегриране към Европа, с който се ражда централноевропейската Вишеградска група. След разпадането на Чехо-Словакия от 1 януари 1993 тя става четиричленна (Tury, 2015). Целта и смисълът на това регионално сътрудничество са формулирани в думите на Лех Валенса: „Нашите страни вървят по различни пътища по доста въпроси. Но ще бъде безполезно всяка сама да се старае да се върне в Европа. Този скок ще трябва да направим, помагайки си една на друга”.

Търсенето на регионално обединение

Второто десетилетие на ХХI век показва, че търсенето на регионално обединение в рамките ЕС е по-добро решение от конкуренцията между съседни държави с еднакви цели (например България и Румъния). Регионалните обединения помагат за изработването на обща външнополитическа стратегия, която им позволява да се еманципират от старите и новите силови центрове. На пръв поглед най-сигурната гаранция за страните от Източна Европа изглежда присъствието им в ЕС и НАТО, където повечето вече членуват. Но през десетилетието и половина от тяхното членство те се убеждават, че нито ЕС има обща външна политика, която да защити интересите не само страните членки, а и на новите, нито в НАТО са преодолени противоречията и конфликтите между участниите в алианса. Затова на преден план отново излиза търсенето на регионални обединения, които да защитят конкретните интереси.

Въпросът е, дали като такава регионална структура може да се приеме възродената от Полша стара идея на Юзеф Пилсудски от междувоенния период. Става дума за т.нар. Междуморие (Międzymorze или Intermarium), което тогава предвижда федериране на държавите от Централна и Източна Европа, за да се защитят от болшевишкото влияние след Полско-съветската война от 1920. Междуморието от 20-те години на ХХ век се проваля заради острите противоречия между държавите от региона (Cieplucha, 2014: 39–40). Днес същата идея е съживена от управляващата от 2015 насам партия „Право и справедливост” на Ярослав Качински. Тя се трансформира през 2015 в инициативата „Три морета” (Триморие) като обединение на 12 държави, разположени между Балтийско, Адриатическо и Черно море (Австрия, България, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия, Словения, Унгария, Хърватия и Чехия) (Avdaliani, 2019). В нея не се говори за федерация, а за търговско-икономическо сближаване, но тя допълва Вишеградската група и в светлината на нарастващия конфликт в Черно море с голяма вероятност ще разшири функциите си в политиката и военната сфера. А това поражда повече опасности, отколкото утвърждаване на националната сигурност.

Проблемът, пред който е изправена България днес с участието си в Триморието, е доколко това е пътят към защитата на националните ни интереси. А подвъпросът е, дали малките държави трябва да имат своя собствена външнополитическа концепция или да очакват другите държави от регионалното обединение да защитават не само своите, но и техните национални интереси. Триморието обслужва интересите на страните, разположени на източните граници на Руската Федерация, но дали е така и с България, която има различна историческа традиция в отношенията си с Русия? И дали сегашната външнополитическа концепция на България не изглежда като жертване на своя национален интерес в името на интересите на други Държави?

Заключение

Изводът, който може да се направи за малките държави, изправени пред бързо променящата се система на международни отношения, е, че техните държавници трябва да търсят сътрудничеството с другите държави, но само след като преценят внимателно доколко националните им интереси съвпадат. А тъй като борбата за нов световен ред далеч не е приключила, трябва да се мисли за различни варианти и за балансиране между всички стари и нови глобални и регионални силови центрове.

 

The decomposition of the world order and the dangers to countries in transition

Prof. Iskra BAEVA

Summary

The article offers an analysis of the profound changes of the last three and a half decades, when the world went through unsuccessful attempts to establish a lasting international order. These attempts continue today and thus pose new challenges to the countries of the former Eastern bloc, which have become part of the West. Eastern European countries in transition continue to seek protection of their national security in the Western institutions – NATO, the EU and the United States. At the same time, the apparent weakening of the United States, as a leading power in the West, is forcing countries in transition to seek additional systems of self-organization. Central European countries have made similar attempts in the 1990s with the Visegrad Group, and in recent years the Three Seas Initiative has been launched from there. The problem with these regional alliances is that they pose a potential danger for these countries to find themselves on the periphery or even at the center of emerging conflicts caused by changes in the world order.

Keywords: Cold War, Pax Americana, Washington Consensus, New World Order, East European Transition, Three Seas Initiative

 

Библиографски източници:

 

Баева, Искра, 1995, Президентските избори в Полша – прагматизъм срещу антикомунизъм - в Ново време, бр. 6, 1995, с. 69–76.

Баева, Искра, 2001, Полското политическо махало отново върви наляво - в Ново време, бр. 9, 2001, с. 72–85.

Баева, Искра, 2002, Трудната победа на унгарските социалисти на парламентарните избори - в Ново време, бр. 5, май 2002, с. 81–96.

Баева, Искра, 2003, Студената война – война и/или мир - в Двадесетият век. Опит за равносметка, София, УИ „Св. Кл. Охридски”, с. 182–193.

Бжежински, Збигнев, 1997, Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви, София, Обсидиан.

Клайн, Нейоми, 2011, Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията. София, Изток Запад.

Чърчил, Уинстън, 1995, Сухожилията на мира -  във в. „Култура”, 15 септември 1995 г., № 37.

Avdaliani, Emil, 2019, Poland and the Success of its “Intermarium” Project, March 31, 2019, https://moderndiplomacy.eu/2019/03/31/poland-and-the-success-of-its-intermarium-project/, Available from: (10.07.2020).

Berend, Ivan T., 1986,  The Historical evolution of Eastern Europe as a region - in International Organization № 40, 2, Spring 1986, p. 15–25.

Birdsall, Nancy; de la Torre, Augusto; Caicedo, Felipe Valencia, 2010, The Washington Consensus. Assessing a Damaged Brand, The World Bank, May 2010, рp. 2–10, 16–20.

Cieplucha, Piotr, 2014, Prometeizm i koncepcja Międzymorza w praktyce polityczno-prawnej oraz dyplomacji II RP - in Studia Prawno-ekonomiczne XCIII, 2014.

Clairmont, Frederic F., 2005, Iraq: The Nemesis of Imperialism - in Economic and Political Weekly, Vol. 40, No. 29 (Jul. 16 – 22, 2005), p. 3124.

Gowan, Peter, 2013, War in the Contest for a New World Order, https://www.scribd.com/document/132781206/War-in-the-Contest-for-a-New-World-Order-Peter-Gowan, Available from: (10. 10. 2020).

Lind, Michael, 2009, The end of the Pax Americana?, September 29, 2009, https://www.salon.com/2009/09/29/obama_pax_americana/, Available from: (19.09.2020).

Melville, Herman. White-Jacket: Or the World in a Man-of-War, Oxford, U.K.: Oxford Pres.

Misra, K. P., 1982,  Ideological Bases of Non-Allignment - in Hans Köchler (ed.), The Principles of Non-Alignment. The Non-aligned Countries in the Eighties – Results and Perspectives, London, Third World Centre, p. 62–74.

Rogoff, Kenneth. Wither the Washington Consensus? in Foreign Policy, 2003, September 2003, Vol. 40, No 3.

Roszkowski, Wojciech, 1995, Historia Polski 1914-1994. Warszawa, Wydawnictwo Naukowe PWN.

  1. R. G. Preface to the Issue - in Eastern Europe… Central Europe… Europe. Daedalus. Journal of the American Academy of Arts and Sciences. Winter 1990, p. I–IX.

Tury, Gabor (ed.), 2015, Prospects of Visegrad Cooperation, Budapest, Hungarian Academy of Sciences.

 

* Преподавател в Софийския университет "Св. Климент Охридски"

 

Поръчай онлайн бр.4 2021