Отвъд плановете и стратегиите: каква ще е цената на евентуален военен сблъсък между НАТО и Русия

От друга страна, вихрещите се спекулации за евентуална подготовка на Китай за "силово връщане" на Тайван, накара някои да предположат, че хипотетичният въоръжен сблъсък в Източна Европа може много бързо да прерасне в нова световна война. Както е известно, поне засега, тези кошмарни сценарии не се реализират, което разбира си може само да ни радва. Така, американският президент Байдън обяви, че е "време за деескалация на напрежението в отношенията с Русия", а страната му се отказа от планираното навлизане на нейни военни кораби в Черно море (това обаче не попречи на провеждането на най-големите от 30 години насам военни маневри на САЩ и НАТО в региона „Defender Europe 2021 през май и юни). Според някои анализатори, сред причините за това е и осъзнаването от стратезите на САЩ и НАТО на военната мощ, с която разполагат нарочените за основни противници на "колективния Запад" Русия и Китай, и демонстрираната от тях решимост да я използват без каквито и да било задръжки, ако бъдат принудени от развитието на събитията.

Междувременно, през февруари 2021 Шведският институт за отбранителни изследвания (Totalförsvarets forskningsinstitut, FOI) публикува доклад, озаглавен "Западният военен потенциал в Северна Европа" (1), в който се анализират актуалните заплахи и предизвикателства в региона, като се акцентира върху прословутата "руска агресия". В същото време, в него се посочва, че не всички европейски страни членки на НАТО са убедени, че основният им съюзник в пакта - САЩ, са в състояние да им окажат необходимата подкрепа. Напомня се, че през последните години повечето от тях не са увеличавали военните си бюджети с необходимите темпове, а на фона на продължаващата пандемия това очевидно няма да се случи и в близко бъдеще.

Не по-малко важно е, че според експертите на FOI, заплаха представлява не само Русия, но и Китай, който "през последните години предприема различни стъпки, целящи разширяване на политическото и икономическото му присъствие в европейския регион". Тоест, "авторитарният китайски режим" също се разглежда като заплаха за сигурността на Европа, която следва да се отчита в бъдещото военно планиране на НАТО.

В доклада се анализират ключовите показатели на въоръжените сили на Русия и НАТО, както и политическите и икономически особености. Според авторите му, и двете страни в хипотетичния въоръжен конфликт имат своите предимства, чието грамотно използване би могло да повлияе върху изхода от евентуалната война между тях. Посочва се, че макар от гледна точка на военната, политическа и икономическа мощ, обединените европейски сили превъзхождат Русия или Китай, това превъзходство може да стане факт само при правилното координиране на действията на всички държави и липсата на разногласия.

Като силни страни на Руската Федерация в доклада се посочват единната система на управление,последователната стратегия и възможността за бърза реализация на поставените задачи. Експертите на FOI смятат, че руската армия е в състояние светкавично да прехвърля големи войскови групировки и да поддържа техните действия, освен това тя разполага с развити и ефективни контури на управление. Тези фактори и дават предимства при евентуални сблъсъци както на територията на Русия, така и в прилежащите и райони на Европа.

От друга страна, от срещата на върха през 2014 насам, НАТО реализира различни програми за модернизация на европейската си групировка. Изготвят се и се актуализират планове за прехвърляне и разгръщане на войскови части, подписват се нови споразумения за взаимодействия и се приемат нови ръководни документи. Експертите на FOI обаче посочват, че в текущото планиране на пакта са налице известни пропуски: не са определени точните състави на командните структури, липсват ясни планове за разполагане и използване на наличните сили в едни или други ситуации и т.н.

Според доклада, еднозначно предимство на Русия са нейните многочислени и добре оборудвани сухопътни сили, разполагащи със значителен опит. Посочва се, че руснаците са в състояние в минимални срокове да концентрират мощни ударни групировки за настъпление в конкретни райони. Държавите от НАТО биха могли да формират подобен военен контингент само със съвместни усилия, което обаче е проблем заради съществуващите разногласия между страните членки. Отбелязва се и изоставането на пакта по отношение на логистиката и подкрепата. Сред основните проблеми на НАТО е разсредоточаването на въоръженити сили на алианса, пръснати из цяла Европа, което означава, че обединяването на няколко армейски групировки по едно направление ще се окаже доста сложна и продължителна операция, негативно влияние върху която ще окаже и ниската степен на бойна готовност на европейските армии.

От друга страна, експертите на FOI смятат, че НАТО има предимство във военновъздушната и военноморска сфери, тъй като (поне на теория) пактът би могъл да събере авиационни и корабни групировки, които количествено и качествено да превъзхождат руските ВВС и ВМФ. Само че предимството в тези сфери би могло да се реализира само при активното участие на САЩ и бързата поява на техните кораби и самолети в зоните на хипотетичните военни действия. При това не се изключва и възможността за използване на ядрени оръжия срещу руснаците.

В тази връзка ще припомня, че в началото на февруари 2021, голям шум в Полша вдигна съобщението на портала Interia от Краков, според който в хода на току що приключилите командно-щабни учения "Zima'20", на които е трябвало да бъде отработено отразяване на евентуален военен удар от изток, т.е. от руската армия, "въпреки ожесточената отбрана и огромните загуби (между 60% и 80% от личния състав), още на втория ден фронтът се е разпаднал, а командването е загубило контрол над армията. На четвъртия ден "противникът" е обкръжил столицата Варшава, а ден по-късно е достигнал Висла, унишожавайки цялата полска армия и флот и то въпреки подкрепата на НАТО". При това, според Interia: "При моделирането на сблъсъка са отчетени и поръчаните от Полша, но все още недоставени на армията нови зенитно-ракетни комплекси Patriot, свръхмодерна американска артилерия, системи за залпов огън HIMARS и многоцелевия изтребител от пето поколение F-35, който е почти невидим за радарите. Освен това е била изпитана и цялата система за управление на Въоръжените сили, възприета след реформата от края на 2018" (2).

Изненада или съзнателно търсен ефект?

Според варшавското издание Super Express, случилото се е предизвикало своеобразен шок в средите на военното командване, тъй като общият план на хипотетичната война с Русия е предвиждал полската армия да може да се отбранява цели 22 дни, докато НАТО успее да се мобилизира и да и дойде на помощ: „нещата очевидно не се развиха по план, а командирите на повечето подразделения са отказвали да изпълняват някои команди, просто защото последните са се оказали неизпълними”. На свой ред полският военен министър Мариуш Блашчак отбеляза, че личният състав на армията „се нуждае от повече практически опит”, подчертавайки, че ученията всъщност са се оказали много важни, още повече, че са били най-големите от 1989 насам.

Впрочем, струва си да напомня, че през 2014 тогавашният командващ на полските сухопътни войски Валдемар Скшипчак прогнозира, че в случай на директен военен сблъсък с руснаците Варшава може се окаже в техни ръце още на третия ден и, макар да призна, че Русия всъщност не възнамерява да атакува страната му, цитира древноримската максима: „ако искаш мир, готви се за война”.

Според някои експерти, целият този шум най-вероятно е цeлял да шокира полското общество и да го убеди в необходимостта милитаризацията на страната да продължи. През последните три години числеността на действащата полска армия нарасна от 100 хиляди до 130 хиляди души, а до 2025 трябва да достигне 200 хиляди. Освен това, по модела на Националната гвардия на САЩ, бяха сформирани 17 териториални бригади от запасняци , наброяващи почти половин милион души. Непрекъснато нарастват и разходите на страната за отбрана, което провокира недоволството на опозицията. За комплексите Patriot например, Полша е платила на американската компания Raytheon 4,75 млрд. долара, но - както демонстрира и учението "Zima'20", ползата от тях се оказва почти нулева. В същото време, както посочва известният военен експерт и професор във Военноморския колеж на САЩ Джон Шиндлър: „тъй като редовно общувам с високопоставени служители на полското Министерство на отбраната, виждам, че през последните години съмненията им в „смелостта” на Вашингтон постоянно нарастват”. Тоест, според него, сегашната американска администрация никога не би рискувала да хвърли три и половина милиона американски войници в евентуален ядрен сблъсък с руснаците за да спаси 40-те си милиона полски съюзници.

Плановете за ликвидиране на „Калининградския плацдарм”

Това обаче не означава, че Вашингтон няма планове за това, как точно да използва полската военна мощ срещу Русия. Както е известно, НАТО разглежда руската Калининградска област като една от основните си цели при евентуален военен сблъсък с руснаците, за което говорят и редовните полети на американски бомбардировачи,

трениращи нанасяне на ядрен удар, в близост до анклава.

През септември 2019 командващият на ВВС на САЩ в Европа и Африка Джефри Хариган коментира пред медиите, че хипотетичната мащабна атака срещу Калиниградска област ще се осъществи въз основа на т.нар. концепция за мултидоменните военни операции на Съединените щати и НАТО, предвиждаща нанасянето на едновременен удар на силите на алианса по всички направления: на сушата, във въздуха, в морето, космоса и киберпространството. Според него, уникалното разположение на Калининградска област между Полша и Литва, далеч от останалата част на Русия я превръща в подходяща мишена (3).

В края на януари 2021 тези оперативно-стратегически идеи получиха и конкретен израз в сценария за превантивен удар на НАТО срещу руския анклав, публикуван на сайта на Центъра за военноморски анализи на САЩ, целящ постигането на четири основни цели: унищожаване на пусковите устройства на балистичните ракети с малък обсег и най-вече на оперативно-тактическите комплекси „Искандер”, ликвидиране на зенитните ракетни системи С-400 „Триумф”, нанасяне на максимална вреда на руския Балтийски флот и унищожаване на руската сухопътна групировка в региона. При това изрично се посочва, че „Полша, с подкрепата на американските съюзници, най-добре би се справила със задачата да баде разгромена руската военна групировка в Калининградска област и с окупацията на анклава” (4).

Според авторите на доклада, ако НАТО се опита да изпрати свои войски от Полша за да окупира Калининград, руснаците моментално ще атакуват балтийските държави, овладявайки сухопътния Сувалкски коридор към най-западния си регион. На свой ред НАТО ще използва прословучия чл.5 от своя устав и Калининградска област „ще може да бъде овладяна в рамките на две седмици”. Показателно е, че основната роля за окупацията на руския анклав се възлага на Полша, подкрепена от американските си съюзници. При това се твърди, че е много малко вероятно руснаците да използват ядрено оръжие, тъй като „само след две седмици ситуацията в Източна Европа ще бъде под пълния контрол на НАТО и САЩ, а след месец руснаците ще бъдат прогонени от Прибалтика”.

В тази връзка е интересна реакцията на самите поляци. Така, в интервю за портала Dziennik Polityczny известният полски геополитик е експерт по сигурността проф. Анджей Запаловски посочва, че: „На първо място, жертвите, които ще трябва да дадем за Калининградска област не си струват, защото единствената ни цел би следвало да е да спрем евентуален руски удар по посока на Варшава”. Според него, Полша нито има сили, нито средства за да неутрализира руския военен потенциал в Калиниградска област, а евентуален въздушен удар, дори ако успее да преодолее руските системи за ПВО, би имал крайно незначителен ефект. „Струва ми се, че американците се стремят да реализират собствените си интереси и да изпълнят гаранциите, които дадоха на балтийските държави, с ръцете на полските военни” – твърди проф. Запаловски (5).

Впрочем, според едно цитирано от National Interest проучване на RAND Corporation, в което се моделира възможният изход от евентуален военен сблъсък между НАТО и руснаците в Прибалтика, се посочва, че въпреки глобалните си предимства, сегашната „сдържаща” позиция на алианса в региона на практика се оказва твърде слаба и съмнителна във военно отношение. По интересното обаче е, че според авторите му руснаците твърде бързо биха спрели настъплението на НАТО, което пък би могло да изкуши алианса да използва срещу тях тактическо ядрено оръжие. Но дори и то, твърдят експертите на RAND, няма да се окаже сдържащ фактор за Русия. Те смятат, че Европа ще пострада много повече при евентуален обмен на тактически ядрени удари, отколкото Москва, защото ако руснаците осъществят разсредоточено и стремително настъпление в Прибалтика, ядреният удар на НАТО ще засегне повече цивилното население в страните членки на пакта, отколкото руските части. Разбира се, алиансът би могъл да атакува руснаците и на собствената им територия, само че в този случай Москва няма да се поколебае да нанесе ответен ядрен удар на принципа „око за око”. В тази връзка специализираното американско издание War On The Rocks наскоро отново припомни, че Русия е единствената държава, способна да нанесе унищожителен ядрен удар по територията на САЩ. Според изследването на RAND: „Инфраструктурата на НАТО е уязвима, така че нанасянето дори на ограничен брой ядрени удари може съществено да отслаби военни потенциал на пакта, докато Русия е в състояние да понесе съпоставим ядрен удар по своите сили” (6). Впрочем, в заключителната част на статията ще се спра по-подробно на този въпрос.

Способна ли е НАТО да се справи с руската мощ?

Макар че САЩ и европейските им съюзници от НАТО постоянно декларират миролюбивите си намерения, в последно време е налице активизация на опитите за укрепване и преформатиране на Северноатлантическия алинс съобразно новите геополитически и икономически условия. Което пък поражда необходимостта от комплексен анализ на резултатите от сравнението между числеността, материално-техническата база, характера на наличните въоръжения и общата военна ефективност на НАТО и руските въоръжени сили.

Що се отнася до числения състав, Русия очевидно отстъпва на обединените сили на НАТО. Общата численост на последните е 2,23 млн. души, като 1,37 млн. са военни на САЩ, а 0,86 млн. – на останалите 28 членки, включително Канада. Въоръжените сили на Руската Федерация пък наброяват 1,88 млн. души, като 920 хил. от тях са военни, а останалите са цивилен персонал.

Руснаците разполагат общо с 22 хил. танка, но за боеспособни и условно боеспособни (т.е. съхранявани в складовете на мобилизационния резерв) се смятат около 12 хил., докато танковите сили на НАТО надхвърлят 14,5 хил. броя, 9,6 хиляди от които са американски.

Подобна е ситуацията и във военновъздушната сфера. Русия разполага с 480 ударни хеликоптери от всички типове, а НАТО – 1330. Руската щурмова авиация включва 1400 самолета, а тази на пакта – 4664. При изтребителите съотношението е 750 към 4060.

Морското превъзходство на НАТО също изглежда потискаще. Руският военен флот например, разполага само с един самолетоносач, докато страните от пакта – с 27 (8 имат европейските страни членки, а 19 - САЩ). Руснаците имат около 60 подводници, докато противниците им -158.

Единствената сфера в която Русия превъзхожда НАТО, е артилерията, където руснаците разполагат с 1,15 пъти повече самоходни артилерийски установки, 1,3 пъти повече буксирна артилерия и 2,6 пъти повече реактивни системи за залпов огън.

Истината обаче е, че тази статистика не отразява реалната ситуация. Така например, единственият модел танк, с който разполагат американската армия, морската пехота и националната гвартия, е М1 Абрамс, чието производство беше прекратено в края на 90-те, като до този момент са били произведени 10288 броя. Всички последващи модернизации, компенсацията на бойните и експлоатационни загуби, както и износът в чужбина са в рамките на това количество. Според експертите, в резултат от това, фактическият танков парк на американските въоръжени сили включва 775 остарели машини модел М1А1 SA и 1609 модернизирани (и представяни като еталон за танкова мощ) такове модел М1А2 SEPv3. Други 3500 по-ранни версии танкове М1/М2 са в складовете на резерва, а 447 – в Корпуса на морската пехота и Националната гвардия.

Тоест, действащата армия на САЩ разполага с около 300 „най-нови” модификации, 1309 – „базови” и 1222 „стари” танкове, или общо 2831 действащи и 3555 „стари” – във военните складове.

Ситуацията с танковата мощ на европейските партньори на САЩ от НАТО е още по-сериозна. На първо място, въпреки че в официалните документи на пакта се говори за 8,8 хил. танка, на практика европейскиите страни членки разполагат с 2 800. Още 2 600 притежава Турция, но предвид сегашната геополитическа ситуация изглежда по-вероятно Анкара да започне война против собствените си съюзници, в лицето на Гърция и Франция, отколкото да воюва заедно с тях срещу Русия.

На второ място, ако се съди по доклада на командната структура на НАТО за тилово осигуряване и логистика („Joint Support and Enabling Command“, JSEC), фактическото ниво на техническата изправност на танковия парк на пакта в Европа е паднало под 42%, което означава например, че от 245-те танка на германския Бундесвер, само 102 са в състояние да влязат в реален бой.

На трето място, в общото количество на танковете, с които разполага НАТО, се включват и танковете на източноевропейските страни членки, които в миналото бяха част от Варшавския пакт. Румъния например разполага с цели 943 съветски танка Т-72 от най-първите и отдавна остарели модели. При това в армията и реално присъстват не повече от 80, докато останалите са на склад, да не говорим, че за тях няма не само резервни части, но и обучени екипажи. Към същата категория спадат и 710 танка на българската армия и над 680 – на полската.

С други думи, 28-те членки на НАТО, без САЩ, разполагат общо с едва 600-700 действително боеспособни танкове, плюс още 1100 на склад. В същото време танковият парк на руснаците включва 6 хиляди боеспособни танкове, включително 3500 от най-новите модификации, които по своята реална бойна ефективност са равни или дори превъзхождат нивото SEPv3. При това тази статистика не отчита руските танкове Т-14 Армата, които нямат аналог в НАТО, тъй като доставката им започна съвсем наскоро.

Сходна е ситуацията и с останалите видове въоръжения, което налага извода, че руската армия превъзхожда по въоръжение и оборудване вероятния си противник в Европа цели 3-4 пъти, а ако към европейските държави прибавим и САЩ - 1,6 пъти.

Това се отнася и за авиацията, където превъзходството на самолетите на НАТО в количествено отношение се нивелира от ниското (23-24%) равнище на реалната им боеспособност. Освен това, самото командване на алианса признава, че сегашните възможности на руската армейска и обща противовъздушна отбрана, много сериозно понижават нивото на боеспособност на ВВС на НАТО.

Освен това, в резултат от проведените в периода 2014-2020 над 149 средни и 17 големи военни учения, командването на НАТО стигна до извода, че пределните оперативни възможности на алианса да прехвърля войски позволява едновременното разгръщане на не повече от 12-14 хиляди военни в течение на не по-малко от два месеца. При това, подготвителните мероприятия, предшестващи началото на концентрацията им, ще отнемат поне още три месеца.

Освен това, още през 2012-2014 стана ясно, че пътната мрежа в Унгария, България, Румъния и особено в Полша е напълно непригодна за бързо придвижване на големи войскови групировки, военна техника и необходимото оборудване. За решаването на този проблем до 2027 НАТО прие обща програма за модернизация на пътната мрежа на източноевропйските страни членки. По официални данни обаче, до септември 2020 тази програма е реализирана едва на 11%.

Именно това даде основание на командващия сухопътните войски на САЩ генерал Марк Мили да заяви пред сенатската комисия за въоръжените сили, че „от известно време насам, при евентуално възникване на мащабни военни действия в Европа, Русия ще разполага със значително огнево превъзходство”.

Както показаха ученията „Запад 2019” и „Кавказ 2020” руските въоръжени сили са в състояние в края на първите десет дни след началото на голям военен конфикт да разположат на който и да било плацдарм армия с численост не по-малко от 60 хиляди души, с цялата необходима бронирана техника, артилерия, при това надеждно прикрита от средствата за ПВО и авиацията. За същия период, НАТО е в състояние да мобилизира не повече от две батальонни тактически групировки, с обща численост 1200-1800 души, при това без каквото и да било тежко въоръжение. А, както показа учението „Славянско братство 2020” в Беларус, ако руснаците разполагат не с десет, а с 20-25 дни, биха могли да концентрират на основния театър на военни действия до 300-350 хил. души.

Тоест, по отношение на танковете, във всяка точка на военно съприкосновение, Русия ще разполагат с превъзходство 7:1 спрямо НАТО, по отношение на бойните машини на пехотата с 5:1, на ударните хеликоптери – с 5:1, на стволовата артиления 4:1, на реактивните системи – 16:1, на ПВО с малък обсег – 24:1, а по отношение на тактическите и оперативно-тактическите ракети руското превъзходство ще е абсолютно.

Нещо повече, моделирането на реален сблъсък между американска (а също германска и британска) механизирана бригада с аналогична руска бригада на територията на Прибалтика, води осъществилите го американски генерали до извода за наличието на пет- до седемкратно превъзходсто на руснаците по отношение на огневата мощ и общата бойна ефективност. Този проблем и преди се смяташе за сериозен, но доскоро се разчиташе да бъде успешно решен с постигането на безапелационно въздушно превъзходство на авиацията на НАТО. Само че постигнатите от руснаците през последните десетина години успехи в развитието на собствените им средства за ПВО (комплексите С-400, новите типове далекобойни скоростни зенитни ракети за комплексите С-300, „Бук” и „Тор”, както и комбинираните системи за близка отбрана „Панцир”), особено в комбинация с безапелационното превъзходсто на Русия в средствата за радиоелектронна борба, направиха невъзможно постигането на подобно въздушно превъзходство, поне през следващите 10-15 години.

Тук е мястото да припомня, че в някои специализирани (включително китайски) медии се появиха съобщения, че руснаците са навлезли в заключителния етап от тестването на своите крилати ракети с ядрено задвижване 9Μ730 "Буревестник". Някои западни експерти ги обявяват за "решаващия коз" на Русия и бъдещото основно оръжие на нейните стратегически войски с цел "сдържането на Запада". Работите по създаването на ракетата стартираха още през 2003, като при изграждането на корпуса и са използвани най-модерните стелт-технологии и материали. Тя може да носи ядрена бойна глава, а максималното и бомбово натоварване е 250 кг. Според Министерството на отбраната и руските медии, освен самите ракети, проектът "Буревестник", включва и бойни командни пунктове, ракетни пускови установки и специална техника. Пусковата установка може да изстрелва едновременно две ракети, които след това да летят на височина от 7 до 6000 метра над повърхността, със скорост около 0,8 Max, което позволява в бъдеще да те да могат да бъдат изтрелвани и от космоса.

На какво разчита НАТО

Освен с проблемите на тактическо и оперативно равнище, НАТО се сблъска и с принципния проблем, касаещ очевидното политическо нежелания на мнозинството членове на пакта да участват в каквито и да било сериозни военни действия срещу Русия.

Макар че формално в НАТО участват 29 държави, агресивната антируска позиция на САЩ се подкрепя само от изключително слабите във военно отношение три прибалтийски републики, Румъния, чиито военен потенциал изглежда съмнителен, и сравнително силната Полша, но възможностите на последната да подсили сериозно американската армия в Европа очевидно не са достатъчни. 

Въпреки сериозния натиск на Вашингтон и Пентагона, 28-те европейски съюзници на САЩ от НАТО са склонни, „в случай на война”, да предоставят не повече от 30 000 свои военни и то не по-рано от 30 дни след вземането на съответното политическо решение от техните правителства, при това те ще бъдат снабдени с боеприпаси и други материали за не повече от 30-дневни активни бойни действия.

В тази връзка ще припомня, че въпросната програма „30-30-30” беще приета през 2018, вместо предишната програма на Еврокорпуса и Силите за бързо реагиране, предвиждаща концентрацията, в рамките на 6-8 седмици, на обединена 50-хилядна групировка. Тоест, на практика, силите на европейските съюзници на САЩ несъмнено деградират.

Разбира се, това не успокоява особено руските стратези, нито пък е повод за отслабване усилията на Кремъл за повишаване на отбранителната способност на страната. Най-малкото, защото НАТО, като цяло, и най-вече САЩ усилено се опитват да открият алтернативен вариант за постигане на победа в евентуална (а, от гледна точка на сегашния американски елит, дори желателна) директна война с Русия.

Сред възможните решения в тази посока е формулирането на стратегия за победа „с малки сили”, посредством осъществяването на военни действия едновременно на максимално голямо териториално пространство и максимално използване на стимулирани отвън бунтове на местното население, в рамките на технологията на „цветните революции”.

Тоест, стремежът е на руската армия да се наложи такъв формат и профил на военни действия, за какъвто тя не е готова тактически и, където би и се наложило да атакува, овладява и удържа множество градове с юридически „собствено” население, при това масово използвайки срещу него тежко въоръжение, което да се окаже неприемливо за Москва по чисто политически и морално-етични съображения.

Целта е по този начин количественото и техническо превъзходство на руската армия по отношение на силите на НАТО да се окаже „разпиляно” в обширната зона на военни действия широка 400-500 км (ориентировъчно от руския град Смоленск до полския Бялисток) и с дължина 1100-1300 км (от Калининград до Одеса).

Стратезите на НАТО очевидно разчитат, че в в рамките на това пространство силите на пакта ще превъзхождат руската армия по отношение на мобилността, което пък ще им позволи дори и с по-малки сили да постигнат решително превъзходство над въоръжените сили на Русия в отделни точки на локалните бойни действия. Именно с отработването на тази стратегия са ангажирани щабовете на НАТО от пролетта на 2019 насам.

В основата и е предположението, че понасяйки множество, макар и сравнително малки, но затова пък многобройни поражения в "общото пространство на военни действия" Москва ще са сблъска с риска да загуби доверието на руското общество и с рязко нарастване на нежеланието му за продължаване на "вече загубената" война. Очакванията са, че по-нататък ситуацията ще ескалира в масови бунтове и в крайна сметка ще приключи със свалянето на "авторитарния режим" в Кремъл.

Без да коментирам доколко основателни са подобни очаквания, ще отбележа че сегашното руско ръководство очевидно е наясно със ситуацията и затова се стреми да съчетае повишаването на сплотеността на обществото на политическо и идейно-информационно равнище с по-нататъшното повишаване на военната ефективност на руските въоръжени сили. За постигането на последната цел, Кремъл се стреми да реши две взаимносвързани задачи.
Първата е да се повиши делът на новите видове въоръжения в армията на страната до 75-80%. В края на 2020 подобен дял беше постигнат само в Стратегическите ракетни войски (83%) и Военно-космичеките сили (75%). Във Военноморския флот и Въздушно-десантните войски този дял е само 63%, а средният дял за Сухопътните войски е 50%, с изключение на средствата за управление и командване, където този показател е 67%.

Несъмнено това е много сериозно постижение, при положение, че преди петнайсетина години делът на новите въоръжения беше едва 20%, но предвид очертаните по-горе тенденции то все още не е достатъчно. Руснаците съумяха да създадат впечатляващи нови модели и системи въоръжение, както и да организират масовото им производство, а сега се очаква да се концентрират върху стриктното изпълнение на всички основни изисквания на Държавната програма за въоръжаване в периода 2018-2027.

На второ място можем да очакваме увеличаване на мащабите и темповете на внедряване в руските въоръжени сили на т.нар. "единна система за управление на тактическото звено за реализация на концепцията за "мрежоцентрична война", известна като ЕСУ-3 или "Съзвездие М" (по името на разработващия я концерн "Созвездие"). Цифровизацията на армията и усвояването от нейните щабове и подразделения на новите възможности, които тя разкрива, прави съвсем реална перспективата за двойно или дори тройно повишаване на практическата ефективност на руските въоръжени сили на бойното поле.

Руските стратези разчитат, че по този начин нивото на боеспособност на националните въоръжени сили ще достигне състояние, което със сигурност ще им позволи да елиминират обема от ресурси, който НАТО принципно ще може да активира в рамките на "глобалното пространство на войната с малки сили", като в резултат от това опитите за практическа реализация на тази стратегия на пакта ще загубят всякакъв смисъл. Разбира се, колегите им от НАТО също няма да тъпчат на място и със сигурност ше се опитат да формулират някаква друга стратегия. Това обаче ще им отнеме поне 20-25 години, през които националната сигурност на Русия ще бъде гарантираан в достатъчна степен.

Възможностите за удар от юг

Междувременно, от известно време насам, в някои медии се спекулира с възможността Русия да се окаже способна да нанася удари по НАТО, не само от изток, но и от юг. Става дума за направените от американската авиация в последните дни на 2020 спътникови снимки на руската база Хмеймим в Сирия, показващи че там се осъществява мащабна реконструкция на двете писти, което поставя въпроса, с каква цел се прави това, след като и досега в базата спокойно можеха да се приземяват дори и гигантските военно-транспортни самолети на руснаците Ан-124 "Руслан". Според специализираното американско издание The Drive, реконструкцията може би цели базата да може да приема самолети Ан-124 с по-голям обем товари на борда, или пък там да могат да се разполагат ракетоносци-бомбардировачи Ту-22М3, както и още по-тежките стратегически бомбардировачи Ту-95МС или дори Ту-160 (7). Други американски експерти пък предполагат, че след реконструкцията в Хмеймим могат да бъдат разположени самолети за борба с подводници Ту-142, чията максимална маса е 185 тона. Това би позволило на руснаците да поставят под контрол движението на противниковите подводници не само в Средиземно море, но и в част от Атлантическия, а при определени условия и Индийския океан.

Впрочем, някои руски анализатори лансират и още по-екстравагантна хипотеза, предполагайки че в Хмеймим могат да бъдат базирани модернизирани ракетоносци Ту-22М3М, въоръжени с крилати ракети с голям обсег Х-32 (успещни изпитания на тези ракети бяха проведени през февруари). При подобно развитие, в обсега на руснаците ще окаже южният фланг на НАТО, откъдето поне досега стратезите на пакта, не очакваха поява на сериозна заплаха. В тази връзка ще припомня, че ракетите Х-32 се придвижват към целта със скорост 1,5 км/сек и на височина около 40 км. Нито един от елементите на американската система за ПРО в Европа, включително ракетите клас Standart на глобалната система Aegis, не са в състояние да ги достигнат на подобна височина. Да не говорим, че скоростта на руската ракета двукратно надвишава максималната, за която е програмирана системата Aegis.

При това положение, единственото, които би могла да направи НАТО, т.е. САЩ, при евентуално възникване на критична ситуация, е да се опита да нанесе превантивен удар по руската въздушна база в Сирия. По правило, американците използват за подобни операции своите самолетоносачи, но те могат да се окажат безполезни, ако (както би могло да се очаква) руските самолети Ту-22М3М бъдат въоръжени и със свръхзвукови ракети Х-47М2 на комплекса "Кинжал" с обсег до 2 хил. км, срещу които в момента никой в света на разполага с достатъчно надеждна защита.

Самоубийственият "ядрен вариант"

Както западните, така и руските стратегически изследвания, а също математическото моделиране и реалните командно-щабни учения демонстрират практическата невъзможност на воденето на ограничена ядрена война. Дори и използването на единични тактически бойни заряди еднозначно и при това изключително бързо ще вкара противостоящите си ядрени сили във фаза на размяна на глобални стратегически ядрени удари, след което вече няма да може да се говори нито за победители, а само за победени (или по-точно унищожени). Освен това, както споменах по-горе, новата стратегия за "гъвкава мрежоцентрична война" на НАТО предполага, че противникът може да бъде победен и без използването на ядрено оръжие, а само с помощта на конвенционални въоръжени сили, разбира се в комбинация с технологията на т.нар. "цветни революции".

Въпреки това, в статията си за февруарския брой на списанието на Военноморския институт на САЩ Proceedings, шефът на Стратегическото командване на американските въоръжени сили адмирал Чарлз Ричард допуска избухването на ядрена война между Съединените щати и Русия или Китай (8). Според него, от разпадането на СССР насам, на Пентагона не се е налагало да разглежда подобна възможност, но сега ситуацията се е променила. Затова той настоява САЩ да разработят нова концепция за сдържане и стратегия за осъществяване на ядрен военен конфликт. Показателно е, че именно американски (при това изключително високопоставен) военен за първи път допуска възможността за ядрена война с друга ядрени държава, чиито сили са съпоставими с тези на САЩ, т.е. война в резултат от която противниците най-вероятно ще се унищожат взаимно, а заедно със себе си и целия останал свят.

Подобно нещо наистина се случва за първи път след края на студената война. Ще припомня, че след разпадането на СССР и Варшавския пакт, Западът действително имаше всички основание да изпита огромно облекчение, особено когато успя да накара Казахстан да ликвидира ядрения си арсенал, а Беларус и Украйна да предадат своите на Москва. Предвид факта, че по онова време Русия не бе в състояние да се конкурира със САЩ в рамките на новия еднополюсен свят, изглеждаше, че заплахата от ядрена война е почти напълно изчезнала. Включително, защото другите държави, разполагащи с ядрено оръжие, не представляваха реална заплаха. По онова време Западът не гледаше сериозно на Китай и Индия, а пък Великобритания и Франция са съюзници на САЩ. Ситуацията леко се промени през 1998, когато с ядрено оръжие се сдоби и Пакистан. Според Пентагона, след терористичните нападение от 11 септември 2001, заплахата ядрено оръжие да се окаже в ръцете на радикални екстремисти многократно  е нараснала, с което американцити обясниха и безпрецедентното си решение да излязат от Договора за ограничаване на противоракетната отбрана (ПРО) от 1972. Това нямаше как да не провокира тревога в Москва, която още повече нарасна, след появата на плановете за разполагане на американските системи за ПРО в Румъния и Полша, въпреки нелепите обяснения, че те са предназначени да защитят Европа от "евентуален балистичен ракетен удар от Иран". Тоест САЩ започнаха системно да нарушават ядрения паритет, което беше първата стъпка към неизбежна бъдеща конфронтация.

Впрочем, тази конфронтация още тогава се разгръщаше по всички възможни направления. САЩ съзнателно наложиха разширяването на НАТО на изток, включвайки в пакта и някои постсъветски републики и стимулираха превратите (т.е. "цветните революции") в Грузия и Украйна, декларирайки намерение също да ги направят част от НАТО. Тази политика достигна своеобразния си връх с провокираната от правителството на Саакашвили война между Грузия и Русия, която трябваше да ориентира САЩ, докъде е склонна да остъпва Москва. Както се оказа, руснаците ясно дадоха да се разбере, че за тях има определени "червени линии", които не са склонни да прекрачват. Това, разбира се, не попречи на Вашингтон да продължи да усилва натиска си върху Русия, което доведе и до събитията в Украйна през 2013-2014.

Американците обаче, продължаваха да не гледат сериозно на заплахата от ядрена война с Русия, макар собствените им действия и провокации срещу нея да водеха именно към подобна развръзка. Илюстрацията за това са ядрените доктрини на САЩ от онова време, които - както е известно - се променят при всеки нов президент и представляват своеобразни концепции относно възможността за използване на ядрено оръжие.

В ядрената доктрина на Буш-младши от 2002 например, се твърди, че в новата реалност, за първи път след края на студената война САЩ са изправени пред множество потенциални противници, източници на конфликти и безпрецедентни предизвикателства. В тази връзка концепцията изискваше връщане към политиката на сдържане, приспособена към новите условия, в които САЩ трябва да противостоят не на една държава, а на множество опасности.

В доктрината на Обама от 2010, като приоритет се посочваше недопускането ядрено оръжие да попадне в ръцета на терористи, при това прагът на използването му се повишаваше като САЩ, в частност, декларираха, че няма да го използват срещу неядрени държави, с изключение на Иран и Северна Корея, за които се предполага, че вече притежават ядрено оръжие.

Тоест, и в двете доктрини ставаше дума за ограничаване ролята на ядреното оръжие в отбраната на САЩ. Какво обаче се предлагаше вместо него?

Още през 1996 беше лансирана концепцията за т.нар. „светкавичен” или бърз глобален удар, т.е. нанасяне на удар с конвенционално оръжие по всяка точка на планетата в рамките на един час, по аналогия с първия ядрен удар, нанесен с междуконтинентални балистични ракети, в ядрената стратегия. С други дума, ударът следва да бъде нанесен с такива ракети, но без ядрени заряди, което изглеждаше оправдано при положение, че никой не се готви да започне ядрена война.

Този проект беше доста популярен в самото начало на ХХI век, но в крайна сметка беше отхвърлен от президента Буш-младши. На първо място, реализацията му щеше да излезе много скъпо и да отнеме 10-15 години, още повече, че американците планираха да използват свръхзвукови технологии, чиито разработки по онова време бяха в зародиш. На практика, програмата доста напомняше проекта „Звездни войни” на Рейгън.

Имаше обаче и друга причина. Още тогава редица американски военни експерти смятаха, че концепцията, която на пръв поглед трябваше да предотврати ядрена война, би могла да има обратен ефект. Опасността беше свързана с това, че ако в бързината потенциалният противник не разбере, с какво точно го атакуват, би могъл да възприеме нападението с конвенционално въоръжение за ядрено и да реагира, като изстреля ядрени ракети срещу САЩ, още повече, че тези решения се вземат автоматично от компютрите, които не могат да различат ядрена от неядрена балистична ракета.

Тук отново възниква въпросът, от кого точно са се опасявали САЩ още преди двайсетина години? Дали от Китай, или от Северна Корея, която – колкото и да иска – не би могла да нанесе непоправим ущърб на Америка. Единствената, която беше в състояние да го стори в онзи момент бе Русия. Тоест, фактите сочат, че още тогава САЩ са се опасявали от ядрен сблъсък с руснаците и са се опитвали да намерят отговор на въпроса, как биха могли да се справят с тях с помощта на конвенционално оръжие.

Истината обаче е, че американските стратези така и не можаха да намерят решение на този проблем. Межувременно, решението на САЩ да се оттеглят от Договора за ограничаване на ПРО, накара Москва да преразгледа отношението си към армията и въоръжението, включително ядреното, което е единствената абсолютна гаранция срещу противниково нападение. Тоест, декларирайки намерението си да разположат системи за ПРО в непосредствена близост до руските граници (при това с пускови установки, позволяващи и изстрелването на ядрени ракети Tomahawk), американците още тогава поставиха началото на нова надпревара във въоръжаването, както и на отказ от останалите договори, заложили основата на съвременната архитектура на глобалната сигурност.

Но, ако Буш-младши се отказа от концепцията за „бързия глобален удар”, наследникът му Обама реши да се върне към нея, въпреки че тя очевидно беше в разрез с договора „Нов СТАРТ”, касаещ всички видове балистични ракети. При това, в доктрината на Обама, се посочваше необходимостта от запазване за неопределено време на т.нар. „ядрена триада”, включваща междуконтиненталните балистични ракети, тежките стратегически бомбардировачи и подводниците, снабдени с ядрено оръжие, макар да се препоръчваше САЩ да се откажат от разработването на нови ядрени боеприпаси. В същото време Вашингтон си запазваше правото да прекрати съкращаването и да увеличи ядрените си сили за да може да реагира на непредвидена заплаха. Показателно е и, че се препоръчваше съкращаването да стане предимно чрез сваляне на ядрените бойни глави от техните носители и прехвърлянето им в резерв, а не тяхното ликвидиране, както практикуват руснаците.

Тоест, на практика „миролюбивият характер” на тези доктрини се изчерпва с повишаване на прага за използване на ядрено оръжие и опитите то да бъде заменено с конвенционално, макар че това само би увеличило заплахата от ядрена война, което стана съвсем ясно при управлението на Тръмп, който просто демонстрира открито, как точно стоят нещата. Показателно е, че в неговата доктрина Русия официално беше дефинирана като противник на САЩ, а за справянето с нея се предлагаше да бъдат използвани и ядрени заряди с малка мощност, смисълът от което беще абсолютно същият, както и в концепцията за „бързия глобален удар”, а именно предотвратяването на руски ответен ядрен удар. Само че за целта вече можеха да бъдат използвани и тактически ядрени оръжия. Изглежда обаче, създателите на тази стратегия не са можели да си представят, че за Москва няма да е от особено значение, дали ще бъде атакувана със стратегически или с тактически ядрени оръжия, защото и в двата случая става дума за ядрено нападение, което – съгласно руската военна доктрина – позволява на страната също да използва ядрено оръжие. Не е ясно и, откъде САЩ са толкова сигурни, че могат да опитат да атакуват Русия, без значение дали с ядрено или с конвенционално оръжие, без да получат унищожителен ответен удар? А също, на какво се основават докладите на стратезите на НАТО, разглеждащи възможността за овладяването на Крим, Калининградска област или други руски територии, както и за пълномащабна война с Русия в Европа, без при това да отчитат фактора на ядреното оръжие?

В тази връзка ще напомня, че съвсем наскоро руските военни лансираха нов вариант за използване на Военно-космическите сили на страната за постигане на гарантирана защита от евентуална атака на НАТО/САЩ. Става дума за защита от възможна мултидоменна операция на пакта, включваща интегриран масиран въздушен удар срещу руски стратегически обекти, използвайки въоръжения, базирани на сушата, в морето, във въздуха, в космоса и в киберпространството. Като подобна гаранция се разглежда насрещният или дори превантивен удар на руските въздушни сили, който да нанесе „неприемлив” ущърб на противника още в началния етап от осъществяваната от него агресия. В САЩ, а и в НАТО, би трябвало да са наясно, че руснаците разполагат с достатъчно средства за това, включително свръхзвуковите ракети „Кинжал” и „Циркон”, ракетните комплекси „Авангард”, балистичните ракети „Булава” и т.н. По-важното обаче е, че Русия очевидно е готова да ги използва за да парира евентуална атака. И, ако САЩ може би разчитат, че могат да оцелеят след подобен ядрен сблъсък (макар да нямат никакви реални основания за това), техните европейски съюзници и особено онези от „Източния фланг” на НАТО (част от който напоследък усилено се опитват да направят и нашата страна, като в тази връзка ще цитирам само направената през април 2021 препоръка на бившия държавен секретар по отбраната Макс Еспър за разполагане - постоянно или на ротационна основа - на американски войски в Румъния и България) (10) са обречени да бъдат изтрити от лицето на земята още в самото му начало. В тази връзка ще напомня, че навремето САЩ склониха да подпишат със СССР Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег, до голяма степен, и заради протестите на Германия, която се опасяваше, че може да се превърне в своеобразен „ядрен полигон”.

Не бива да забравяме и, че според самите американски стратези е много вероятно САЩ и НАТО да се сблъскат не само с Русия, но и с Китай (без да броим възможните им съюзници, като Иран например), като мнозина от тях смятат, че ако хипотетичната бъдеща война се води едновременно и срещу руснаците и срещу китайците, поражението на „колективния Запад” в нея е почти гарантирано.

Кой знае защо обаче, те не правят логичните изводи от това, а го възприемат по-скоро като сигнал за началото на нова мощна надпревара във въоръжаването. Във всеки случай Тръмп го възприемаше именно по този начин, а поне засега не се забелязват признаци, че администрацията на Байдън ще действа по коренно различен начин, макар че решението и за удължаване на договора "Нов СТАРТ" несъмнено беше правилна стъпка към деескалация на напрежението.

Възможно е новият екип в Белия дом наистина да вярва, че повишавайки темповете на оръжейната надпревара и провокирайки непрекъснато Русия в непосредствена близост до границите и, САЩ ще успеят да нанесат мащабен ущърб на нейната икономика, която няма да издържи на напрежението и ще се срине, а това пък ще провокира масови бунтове и сваляне на сегашните управляващи. Тоест, разчита се на стратегията, довела до краха на Съветския съюз в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век. А пък, ако непрекъснатите провокации срещу руснаците все пак доведат до пълномащабна война, включително и ядрена, надеждите във Вашингтон са, че пораженията от нея ще засегнат предимно Европа, т.е. че самите САЩ все пак ще оцелеят. Което е изключително опасна илюзия. Впрочем, налице са известни признаци, че това започва да се осъзнава, като сред тях бе направеното в средата на март пред Европейския парламент изказване на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг, който призна, че няма непосредствена заплаха за военна атака от страна на Русия или пък на Китай срещу никоя страна-членка на НАТО, макар че, според него, основната причина за това е самото съществуване на пакта. Да се надяваме и, че осъществената през втората половина на май среща между държавния секретар на САЩ Блинкън и руският външен министър Лавров ще спомогне за деескалацията на напрежението между пакта и Москва.

Бележки:

1. https://www.foi.se/nyheter-och-press/nyheter/2021-03-11-forsvarssatsningar-i-nordeuropa-bor-fokusera-pa-nartid.html

1. https://menway.interia.pl/militaria/news-zima-20-czy-manewry-obnazyly-slabosc-polski,nId,5017281
2. https://www.se.pl/wiadomosci/polityka/polski-general-przegral-wojne-w-cztery-dni-wojska-wroga-okrazyly-warszawe-aa-s7Xu-F7f6-XuB9.html
3. https://breakingdefense.com/2019/09/target-kaliningrad-eucom-puts-putin-on-notice/
4. https://pledgetimes.com/scenario-of-nato-preemptive-strike-on-kaliningrad-region-published/
5. https://dziennik-polityczny.com/2019/11/01/prof-zapalowski-usa-swoje-interesy-i-gwarancje-wobec-panstw-baltyckich-chca-zalatwic-rekami-polskiej-armii/
6. https://nationalinterest.org/blog/buzz/nato-vs-russia-war-baltic-states-who-wins-35532
7. https://www.thedrive.com/the-war-zone/39113/what-does-russia-have-planned-for-its-lengthened-runway-at-its-air-base-in-syria
8. https://www.usni.org/magazines/proceedings/2021/february/forging-21st-century-strategic-deterrence
9. https://www.mediapool.bg/sasht-mislyat-za-uvelichavane-na-voennoto-si-prisastvie-v-bulgaria-news320647.html

* Център за мониторинг и превенция на конфликтите