Монголия в орбитата на американската геополитика

Междувременно през март 2021се проведоха онлайн преговори между съпредседателите на междуправителствената комисия за икономическо сътрудничество на Монголия и Русия с участието на вицепремиерите на двете страни Сайнбуянгийн Амарсайхан и Виктория Абрамченко. Според Абрамченко, "в края на 2020 обемът на двустранната търговия е достигнал 1,4 млрд. долара, като очакванията са за постепено възстановяване на показателите на търговско-икономическото сътрудничество след премахването на наложените във връзка с пандемията ограничения". В тази връзка тя напомни за подписаното наскоро споразумение за регионално и трансгранично сътрудничество и разработването на Средносрочна програма за развитие на междурегионалното сътрудничество в периода 2021-2025.

Що се отнася до взаимодействието на Улан Батор с Евразийския икономически съюз (ЕАИС), според ръководството на последния: "Монголия реализира редица големи съвместни проекти с държавите членки на Съюза: обсъждат се възможностите за модернизация на Уланбаторската жп линия, доставките на товарни вагони, сътрудничеството в сферите на електроенергетиката, рудодобива, автоматизацията на държавното управление и строителството на пътища. Разглежда се и доставката на петролни продукти. Освен това, Казахстан и Монголия създадоха фонд за преки инвестиции с общ капитал от 100 млн. долара. Евентуалното увеличаване на доставките на промишлена продукция от страните от ЕАИС в Монголия, може да се комбинира с покупката на екологично чисти продукти от тази страна. По данни на Евразийската икономическа комисия (ЕИК), обемът на общия търговски оборот между ЕАИС и Монголия може да нарасне с 250 млн. долара".

На практика обаче, търговската динамика засега не потвърждава наличието - поне от монголска страна - на сериозна заинтересованост от максималното взаимно сближаване с ЕАИС. По данни на ЕИК, през първите седем месеца на 2020, страните членки на ЕАИС са изнесли в Монголия стоки за почти 900 млн. долара. При това лъвският дял от този износ се пада на Русия (почти 94%), следвана от Беларус (под 4%). Основните стоки, внасяни от ЕАИС в Монголия са петролни продукти, железопътни релси и рапица. Що се отнася до вноса, от Монголия в държавите членки на Съюза са внесени стоки само за 22 млн. долара (като над 95% от износа е бил за Русия) - предимно минерали, бракувани съветски и чехословашки локомотиви за скрап и готови трикотажни и текстилни изделия.

Погледно в по-широк контекст, и Русия, и Монголия не са особено заинтересовани от ролята (която очевидно не е първостепенна), отредена им в рамките на дългосрочната китайска стратегия "Един пояс, един път". В същото време политическата и икономическа конюнктура улеснява отдавна изпробваната от Улан Батор политика на балансиране между Китай, САЩ и Русия. Освен това, през последните години политическото и икономическо присъствие на американците, но особено на китайците, нараства по-бързо, отколкото това на руснаците.

Според руския посланик в Улан Батор Искандер Азизов, "продължава анализът на възможностите за създаване на Зона за свободна търговия между Монголия и ЕАИС". В същото време обаче, той посочва, че макар Монголия да оценява ефективността в борбата с тероризма и други подобни заплахи на доминираната от Русия Организация на Договора за колективна сигурност (ОДКС), "в момента въпросът за присъединяването и към нея не стои".

Кого обслужва "панмонголската идея"

Впрочем, този въпрос едва ли ще се появи скоро в дневния ред на монголската външна политика, като сред причините за това са и опитите на "колективния Запад" да използва т.нар. "панмонголска идея" за целите на осъществяването от него сдържане на Русия и Китай, т.е. на двамата единствени съседи на Монголия

Както е известно, т.нар. Синхайска революция в Китай от 1911, сложила края на империята на династията Цин (част от която е и днешна Монголия), дава тласък на трасформацията на "културния панмонголизъм" в идеологията на "монголския свят", в чиято основа са залегнали идеите за възраждане на националната държавност и обединяването на монголските племена около духовния лидер на местните будисти - т.нар. Богдо Геген. Наред с историята на Монгория, чиито "златен век" е свързан с империята на Чингис Хан, в основата на панмонголската идеология са будистката религия и етнорегионалната специфика на монголските племена. В същото време, практическата и реализация се сдържа както от съседството с далеч по-могъщите Русия и Китай, успешно преодолели вътрешните си проблеми от първата половина на ХХ век, така и от разединението на монголската общност в социално-икономическо и административно-териториално отношение.

Някои идеолози на политическия "панмонголизъм" лансират идеята за формиране на "единна" държава, включваща китайската автономна област Вътрешна Монголия, както и автономните републики на Руската Федерация Бурятия и Тува. Между другото, тъкмо това навремето ускорява и присъединяването през 1944 на независимата дотогава Република Тува към СССР (със статут на автономна република след 1961), както и преименуването на Бурят-Монголската автономна република в Бурятска. Вероятно по същата причина, през 2007-2009, в хода на "укрупняването на руските региони", бяха премахнати и създадените по времето на Сталин автономни окръзи - Уст-Ординския и Бурятския, в Иркутска област, и Агински Бурятския в Читинска област (днес Забайкалски край). На свой ред, на границата между 70-те и 80-те години на ХХ век, китайските власти ограничиха доста обширната територия на граничещия с Монголия автономен район на Китай - т.нар. "Вътрешна Монголия".

Мястото на Монголия в евразийската стратегия на Вашингтон

В рамките на своята комплексна и мултиаспектна стратегия за постигане на доминация в Евразия, напоследък САЩ отделят все по-голямо внимание на Монголия. Поводът и предлогът за това са гигантските природни ресурси и другите икономически възможности на страната, които според Вашингтон, следва да се усвояват именно с американска, а не с китайска или руска помощ. На практика обаче, става дума за откровен опит "родината на Чингис хан" да се използва за противодействие на Русия и Китай, акцентирайки върху "продължаващото разделение на монголската нация", предвид наличието в граничещите с Монголия части на Китай на обширния автономен район "Вътрешна Монголия", както и на населените на предимно с монголски племена републики Бурятия и Тува, в състава на Руската Федерация.

Така, през ноември 2019 северноиндийския град Дхарамсала, в непосредствена близост до границите с китайския автономен район Тибет и Непал, с активната подкрепа Националния фонд за демокрация на САЩ (NED) (и на американските специални служби) се проведе "Осмата международна конференция на групите за подкрепа на Тибет и Вътрешна Монголия".

Освен откровено сепаратистките лозунги, сред особеностите на форума беше акцентът върху темата за "Южна Монголия". Участниците в него подкрепиха откровено антикитайското възвание на т.нар. "Конгрес на Южна Монголия" (Congress of Southern Mongolia), адресирано до Камарата на представителите на САЩ. При това, съдържащите се в него обвинения срещу Пекин за "културен и икономически геноцид на монголската общност" бяха съпроводени с предложения за международно разследване на ситуацията с "нарушаване правата на монголското малцинство". Показателно е също, че се предлага то да бъде тясно обвързано с проблемите на Тибет, Хонконг и Източен Туркестан (т.е. Синдзян-Уйгурския автономен район), както и с преследваната от китайските власти секта "Фалун Гонг" и нейните привърженици.

По някои данни, в периода 2006-2020 "Конгресът на Южна Монголия" е получил от NED над 44 млн. долара. Ще припомня, че макар официалната му регистрация е от 2016, той съществува дълго преди това, а ръководството му се базира в Япония.

Последното едва ли трябва да ни изненадва, предвид лансираните от Токио, още през 30-те и 40-те години на миналия век, планове за създаване на обширна "Северноазиатска конфедерация", като фактически японски протекторат. Между другото, в състава на въпросната "конфедерация" е трябвало да влезе и марионетната държава "Манджоу-Го" (т.е. окупираната от Япония Манджурия), китайската Вътрешна Монголия, самата Монголия, Република Тува (която през 1920-1944 се води независима държава, макар че всъщност е протекторат на Съветите), както и Бурят-Монголската автономна съветска република.

И макар че тези планове на японските стратези окончателно рухват през 1945 с разгрома на т.нар. Квантунска армия, изглежда че напоследък американските геополитици се опитват да ги реанимират. По някои данни, първата организация на антикитайските монголски сепаратисти ("За свободна и обединена Монголия") е създадена в САЩ още през 1955, при това липсват данни тя официално да е прекратила съществуването си. Затова не бива да се изключва, че т.нар. "Конгрес на Южна Монголия" е просто базиран в непосредствена близост до Китай и Монголия филиал на въпросната групировка. Впрочем, много показателно е, че още по време на комунистическия режим, властите в Улан Батор предпочитат да си затварят очите и да не реагират на анкитайските "панмонголски" инициативи, лансирани на Запад.

Показателно е също, че възванието на "Конгреса" до Палатата на представителите на САЩ стана обект на доста коментари в американските медии. В същото време, редица анализатори акцентират върху факта, че много от споменатите по-горе форуми се провеждат в Индия, поставяйки въпроса, дали това показва, че Делхи има сходни с тези на Вашингтон "планове" и намерения по отношения на Китай? Както е известно, индийците продължават да претендират за редица прилежащи планински райони, които на практика бяха откъснати от Индия след поражението и във войната с китайците през 1962. Освен това, в близост до североизточната граница на страната с Китай вече повече от половин век са разположени базите на антикомунистическите групировки на тибетските емигранти, както и самото "правителство на Тибет в изгнание", ползващо се с подкрепата и закрилата на индийските и американските специални служби.

На свой ред, Пекин подкрепя действащото в съседното на Индия княжество Сиким нелегално движение против окупацията му от индийската армия през 1975 (всъщност, присъединяването на княжеството става с референдум - б.р.). Впрочем, сепаратистките групировки на племената "нага" и "мизо" в Източна Индия също не биха могли да оцелеят без китайската подкрепа - те действат още от втората половина на 50-те години на ХХ век. А не бива да забравяме и за изначалната подкрепа на Китай за сталинистко-маоистката Комунистическа партия на Индия (марксисти), която в момента управлява на 15% от територията на страната (при това не само в резултат от победите си на местните избори, но и на бунтовнически операции). Макар че членството на Китай и Индия в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС),  съдейства за установяването на по-ползотворен диалог между двете страни, натрупалите се в течение на дълги десетилетия проблеми продължават да тровят двустранните отношения.

Да се върнем обаче към опитите за привличането на Монголия в орбитата на американската геополитика в Евразия. Ще припомня, че още през октомври 2005 тогавашният шеф на Пентагона Доналд Ръмсфелд очерта мащабните планове на САЩ относно тази държава. По време на посещението си в Улан Батор той откровено обяви, че "САЩ са изключително заинтересовани от разполагането на свои военни бази на територията на Монголия, която дълго време беше васал на СССР". Самият факт на появата му там, свидетелства за активното търсене от монголска страна на "балансьор" на влиянието на Москва и Пекин, под формата на т.нар. "трети съсед" (формулировка, лансирана именно от Вашингтон) в лицето на САЩ. Във всеки случай, тогава властите в Монголия не реагираха на озвучения от Ръмсфелд проект. Тук е мястото да припомня и, че избраният през юни 2017 за президент на страната  Халтмаагийн Батулга (бивш шампион по самбо и един от най-богатите монголци) нееднократно използваше антикитайска реторика в хода на кампанията си.

В тази връзка следва да спомена и предположенията на някои експерти, че Монголия може да стане поредната държава, в която да бъдат разположени американски биолаборатории, каквито вече има в много от страните, граничещи с Русия и Китай. Впрочем, през 90-те години Вашингтон предлагаше да изгради в Монголия сеизмологична станция, която да осъществява мониторинг на вулканичната активност в региона (а, на практика, да следи ракетните изпитания в Русия и Китай), но Улан Батор предпочете да откаже. Сега пък САЩ се опитват да използват националистически настроените кръгове в монголското общество, ангажирайки ги в своите сепаратистки проекти по отношение на контролираната от Китай Вътрешна (на Запад предпочитат да я наричат "Южна") Монголия. Разбира се, поради географската близост на последната до китайската столица Пекин (само 200 км), китайският отговор на евентуални недобросъседски действия на Улан Батор може да се окаже доста остър, което пък би позволило на Вашингтон да втвърди реториката си в "защита на независимостта на Монголия". Впрочем, не бива да се изключват и по-активни действия на САЩ в подкрепа на сепаратизма във Вътрешна Монголия.

Междувременно американските експерти внимателно анализират различните аспекти на взаимоотноишенията на Монголия с Русия и Китай и лансират редица проекти, които на практика целят влошаването им. Така, в статия в списаниe The Diplomat известният американски политолог, вицепрезидент на Wicks Group и доцент в Джорджтаунския университет Ронс Алмънд подробно излага американските опасения в тази връзка: "В партньорство със САЩ, Монголия би могла да допринесе за създаването на свободен и открит Индо-Тихоокеански регион... За съжаление обаче, днес всички стоки, влизащи в Монголия или напускаши страната, трябва да преминават през територията и въздушното пространство на двамата и могъщи съседи - Русия и Китай. Руското правителство контролира 51% от акциите на трансмонголската железница, което пречи за развитието на по-ефективна транспортна мрежа". Нещо повече, според него: "Москва продължава да упражнява "твърд контрол" над местната икономика, доставяйки 90% от необходимите на Монголия енергоносители (петрол). Това влияние се разпространява и в други сфери".

В същото време, Алмънд изтъква външнополитическия прагматизъм на Улан Батор, напомняйки, че "Монголия беше председател на междуправителствена организация, базирана във Варшава и подкрепяща общите демократични ценности". Нещо повече, той смята, че "страната очевидно търси благосклонността на Америка, прилагайки стриктно санкциите на Съвета за сигурност на ООН, касаещи незаконните ядрени и ракетни програми на Северна Корея". В тази връзка, Алмънд напомня и, че "Монголия не пожела да стане пълноправен член на ШОС (тя е със статут на наблюдател - б.р.) и все още не се е присъединила към китайския проект "Един пояс, един път", което дава възможност сътрудничеството между Улан Батор и Вашингтон да се издигне на съвършено ново равнише".

Ще припомня, че по време на официалното посещение на монголския премиер Ухнаагийн Хурелсух във Вашингтон през есента на 2018, двете страни се обявиха за "разширяване на всестранното партньорство между САЩ и Монголия", подчертавайки, че "американските инвестиции и двустранната търговия могат да станат инструмент за икономическия възход на Монголия". Впрочем, цената за това са новите отстъпки по въпроса за експлоатацията на голямото находище на злато и мед в южната част на страната "Ою Толгой", две трети от което са собственост на компанията Turquoise Hill Resources (51% от акциите му се държат от австралийската Rio Tinto Group - една от най-големите рудодобивни корпорации в света). Интересът на транснационалните компании към монголските находища на мед и злато се повишава и заради географското им разположение - почти на границата с китайска Вътрешна Монголия. Между другото, страната разполага с общо 75 стратегически находища, като стойността само на десетте най-перспективни се оценява на 2,75 трлн. долара. Тоест, залогът действително е голям.

САЩ - "третият съсед" на Монголия?

САЩ се стремят да активизират връзките си с Улан Батор и да включат Монголия в групата на най-близките си съюзници в Индо-Тихоокеанския регион (ИТР), наред със Сингапур, Тайван и Нова Зеландия, като въпросът стана особено актуален за Вашингтон във връзка с постоянно повишаващото се напоследък напрежение в отношенията му с Москва и Пекин. Засега американците са на шесто място (с дял от 3,3%) по общ обем на преките чуждестранни инвестиции (ПИИ) в Монголия, отстъпвайки пред Китай и Япония, но изпреварвайки Русия. Инвеститорите от САЩ демонстрират най-голям интерес към монголския рудодобивен сектор и, в частност, към екплоатацията на най-голямото находище на въглища Таван-Толгой. Макар да смятат страната за един от най-перспективните пазари в Източна Азия, инвестиционната им активност в Монголия се затруднява от огромния и неефективен бюрократичен апарат, високото ниво на корупция и периодично избухващите финансови конфликти, породени от типичния за монголците "ресурсен национализъм".

Напоследък все повече американски политици демонстрират "гордостта си от факта, че САЩ са се превърнали в "третия съсед" на Монголия". Самото понятие "трети съсед" започна да се използва от представителите на монголския елит след "нежната революция" в началото на 90-те години на миналия век. Както е известно, географски, Монголия граничи само с две държави - Русия и Китай, но Улан Батор нееднократно е декларирал, че не възнамерява да ограничава военно-политическите и икономическите си контакти само с тях. В тази връзка Монголия обявява за свои "трети съседи" онези държави, с които поддържа особено тесни отношения, като сред тях са САЩ, Япония, Южна Корея, Австралия и страните от ЕС. В Улан Батор разчитат, че сътрудничеството с тях ще им позволи да балансират руското и китайско влияние в региона.

Основният вектор на разширяването на американското влияние в Азия се очерта отдавна. Още през 2011 тогавашният държавен секретар на САЩ Хилари Клинтън обяви, че присъствието на Вашингтон в Азия е задължително условие за запазването на американското глобално лидерство, тъй като именно в Азия "ще бъде написана основната част от историята на ХХІ век". И днес основният противник на САЩ в региона си остава Китай, фигуриращ в американските стратегически доктрини като една от ключовите заплахи.

В разсекретения наскоро от Белия дом документ от 2018, озаглавен "Стратегически рамки за Индо-Тихоокеанския регион", Монголия се разглежда, наред с Япония, Южна Корея и Тайван, като основен партньор в усилията за сдържане на китайската "икономическа агресия", чрез ангажирането и в различни американски проекти. Израз на тази политика бе решението на САЩ да отпуснат на Улан Батор 350 млн. долара за модернизация на водоснабдителната система на монголската столица, което е най-голямата еднократна американска инвестиция в региона. При това Вашингтон не спира да изтъква, че безвъзмездния характер на американската помощ изгодно я отличава от инфраструктурните програми на Китай, които по правило са свързани усвояването на "заробващи заеми".

С цел да бъде разширено американското присъствие в Монголия, през 2019 беше възобновена дейността на Американската агенция за международно развитие (USAID) в страната, която в началото на 2021 обяви, че ще финансира едновременно две програми за развитие на селското стопанство на стойност 4,3 млн. долара.

В последно време, с активното участие на USАID, в Монголия се наблюдава своеобразен бум на активността на многобройните местни НПО, повечето от които бяха създадени в различни сфери, но с общата цел "да бъде укрепена и разширена демокрацията в страната". По данни на монголското Министерство на правосъдието и вътрешните работи, в страната вече са официално регистрирани над 20 хиляди НПО (при население от едва 3 млн. души!), повечето от които се финансират от чужбина. Една от тях - "Монголският младежки съюз" например, реализира проект, в чиито рамки монголските политици биват включвани в "черен" или "бял" списък, в зависимост от степента на тяхната корумпираност. Оказва се обаче, че въпросният съюз съгласува тези списъци със спонсорите си от американския "Корпус на мира" и USAID. Което обяснава, защо в "черния списък" е пълно с политици, смятани за "проруски" или "прокитайски" настроени, което силно затруднява по-нататъщната им кариера.

Друг подобен пример е свързан с активното взаимодействие с редица монголски политици (предимно депутати) и техния електорат на американската НПО "Международен републикански институт" (IRI), редовно организираща пътувания на монголски политически лидери в САЩ, което с основание се квалифицира от противниците им като своеобразен подкуп. Освен това, с активната подкрепа на американското посолство, в Монголия действа Фондацията Сорос, Църквата на адвентистите от седмия ден и други подобни структури.

Впрочем, през 2018, наред с политико-икономическия аспект на американската политика спрямо Монголия, се появи и нов - военен аспект. Вашингтон, в частност, започна да разглежда Улан Батор като един от водещите си регионални партньори в рамките на програмата Global Peace Operation Initiative за подкрепа на различни миротворчески операции. В тази връзка е налице разширяване на американско-монголското взаимодействие по линия на миротворческите операции на ООН в Африка и на НАТО - в Афганистан.

В същото време, в рамките на американската програма State Partnership Program, в Индийско-Тихоокеанския регион се активизира сътрудничеството между Националната гвардия на американския щат Аляска и монголската армия, които съвместно участват в ежегодно провеждащите с в Монголия военни учение Khan Quest и Gobi Woolf.

През януари 2021 с тържествена онлайн-церемония беше отбелязано приключването на съвместния проект с НАТО за "гарантиране на киберсигурността на Монголия", който на практика поставя основите за контрол върху военния сегмент на монголското киберпространство. В рамките на проекта, експертите на НАТО разполагат с достъп до информационната инфраструктура на азиатската държава, която беше включена в програмата за курсове за повишаване на квалификацията за специалисти от страните партньори на алианса. Спореди редица експерти, по този начин, Улан Батор на практика е вече част от единната система на НАТО за борба с киберзаплахите. Паралелно с това се водят консултации между министерствата на отбраната на САЩ и Монголия.

По този начин, по основното направление на китайския суперпроект "Един, пояс, един път" възниква своеобразно "слабо звено". И то при положение, че Монголия продължава да ползва тихоокеанските пристанища в Северен и Североизточен Китай (тъй като страната няма излаз на море), активно си сътрудничи с Пекин в сферата на образованието и продължава да акцентира върху необходимостта от всеобхватно стратегическо партньорство с китайците.

Сред илюстрациите за повишеното внимание на САЩ към Монголия и отношенията и с нейните двама естествени съседи - Русия и Китай, е и осъщественото през януари 2021 разширяване на щата на американското посолство в Улан Батор с цели 12 дипломати, четирима от които са експерти именно по Русия и Китай. Преди това, през лятото на 2020, в Монголия бяха изпратени още двама сътрудници на USAID. Много показателна в това отношения беше и активността на финансираните от САЩ монголски медии и НПО-та по време на президентските избори в страната в началото на юни 2021.

* Българско геополитическо дружество