26
Нед, Сеп
18 Нови статии

САЩ като ключов фактор за очертаващия се алианс между Москва и Пекин

брой 4 2021
Typography

През март 2021 в САЩ се появи вдигналият голям шум политически трилър „2034: роман за следващата световна война”, чиито автори са бившият главнокомандващ на силите на НАТО в Европа адмирал Джеймс Ставридис, и ексшефът на група за специални операция на американската армия Елиът Акерман.

В него се говори за бъдеща глобална война между САЩ и подкрепяния от Русия и Иран Китай, чието начало е поставено с голямо морско сражение край бреговете на Тайван. В хода на войната противниците използват ядрено оръжие, нанасяйки си непоправими щети, в резултат от което в нов глобален хегемон се превръща „неутралната Индия”. Според повечето коментатори, сценарият изложен в книгата „изглежда отчайващо реалистичен”. Впрочем, още преди две години, в книгата си „Възход и упадък на мира на Земята”, професорът от Университета „Джон Хопкинс” Майкъл Манделбаум с горчивина констатира, че: „нашето изключително глупаво решение след разпадането на Съветския съюз да разширим НАТО до руските граници, превърна посткомунистическа Русия във враг на САЩ, вместо в техен потенциален партньор, и създаде идеалните условия за появата там на такъм антизипаден автократичен лидер като Путин. Представете си само, че Русия с която нямаме нито търговски, нито териториални спорове, би могла да стане наш съюзник против Китай и Иран, вместо да се съюзява с тях против Америка”.

Към сходно мнение се придържа и патриархът на американската геополитика – 98-годишният Хенри Кисинджър, който преди почти половин век инициира стратегическото сближаване между Ваиингтон и Пекин, оказало се една от ключовите предпоставки за победата на САЩ в студената война. В изказването си на форума по международни отношения в Седона, в началото на май, той определи кризата в отношенията с Китай като "най-големия проблем за Америка и света", подчертавайки, че в резултат от него, „за първи път в историята има шанс човечеството да престане да съществува”.

Както посочва в рецензията си за бестселъра на Ставридис и Акерман, известният политически анализатор (и консултант на кампаниите на Бил Клинтън и Майкъл Блумбърг) Дъглас Шьон, „Тази книга е предупреждение към нашите лидери и отговорните фактори в сферата на националната сигурност на САЩ за последиците от неоправданото им високомерие и липса на стратегическа визия. В нея се посочва, че най-разрушителните кризи в съвременната ни история, включително терористичните нападения или пандемията от коронавирус, биха могли да бъдат избегнати или поне смекчени, ако Съединените щати по-внимателно и своевременно анализираха заплахите, пред които са изправени, а не действаха така, че на практика сами да улесняват появата им”. Впрочем, в интервю за Jewish insider, един от нейните автори – Елиът Акерман, изтъква, че тя е предупреждение за това, че САЩ биха могли да „тръгнат като лунатици към унищожителна световна война”.

Хипотетичният военен алианс между Русия и Китай

Според редица китайски и руски анализатори, осъщественият в началото на февруари 2021 телефонен разговор между външните министри Русия – Сергей Лавров, и Китай – Ван И, е бил от ключово значение за процеса на формиране на алианс между двете ядрени сили. Както е известно, Ван И предложи при удължаването с още пет години на Договора за дружба и добросъседство между Пекин и и Москва, той да бъде допълнен с „ново съдържание, отговарящо на епохата и отразяващо не само стремежа на двете страни да защитят собствената си сигурност, но и тази на съседните държави. Тоест, би могло да се каже, че Китай на практика предложи оформянето на официален военен алианс с Русия.

При това е важно да се отбележи, че това не бе изненадваща инициатива на Пекин. Съдейки по многобройните намеци и изявления, включително на най-високо равнище, този въпрос е бил обсъждан поне от няколко години насам, като през миналата 2020 се е очертало сериозно сближаване на позициите. Именно тогава (през октомври) руският президент Путин за първи път публично допусна тази възможност, а в Пекин – също за първи път – не реагираха с дежурната декларация, че Китай принципно не участва в подобни блокове.

Истината е, че глобалното геополитическо сближаване между Русия и Китай е закономерен и неизбежен процес, особено на фона на недалновидното решение на Вашингтон да се конфронтира едновременно и с Москва, с Пекин и предвид факта, че двете страни има сходни цели и дългосрочни стратегии, които при това не се пресичат, поне в обозримо бъдеще. Тоест, напълно възможно е поне през следващите петдесет годин между тях да не възникнат каквито и да било сериозни конфликти, способни да ескалират във въоръжен сблъсък. В същото време, през целия този период и двете ще бъдат изправен пред много сериозен общ противник и ще преследват обща геополитическа цел.

Интересът на Китай към военен алианс с Русия е свързан с възможността да бъде защитен от руския ядрен чадър. Дори и само на теория, САЩ бихо могли да решат да започнат макар и ограничена, т.е. тактическа, ядрена война Китай, но ако последният е във военен алианс с Руската Федерация, тази възможност напълно отпада.

Освен това, ако с помощта на Москва Пекин гарантира гърба си, ще може да концентрира усилията си изключително на „източния фронт”, т.е. в Тихия океан, извоювайки си там решаващо превъзходство.

Наличието на военен алианс с Русия не просто би развързало ръцете на Китай за решаването на „тайванския проблем”, но и ще означава, че Москва му признава правото да действа в тази посока, както намери за добре.

Що се отнася до Русия, интересът и от алианс с Китай е свързан на първо място с това, че формирането му автоматично ще накара Пекин да демонстрира по-активна и проруска позиция по редица важни за руснаците въпроси – като се започне с този за Крим и Украйна и санкциите против руските газови проекти, до подкрепата за икономиката на Русия с инвестиции и модерни технологии. Освен това, той постепенно ще създаде основи за ясно разграничаване на интересите на двете страни в Централна Азия и останалото постсъветско пространство, където в момента е налице високо ниво на несигурност. При това, ако в Централна Азия са възможни най-различни модели на комбиниране на руските и китайски интереси, Пекин изцяло би подкрепил претенциите на Москва за това, че прилежащите до западните руски граници територии са част от нейната сфера на интереси, също както Тайван е в зоната на китайските стратегически интереси.

Тоест, очертава се възможност за синхронизиране на взаимната позиция по отношение на ЕС, като за Русия ще бъде по-лесно да реши този проблем, ако разчита на китайската икономическа подкрепа.

Разбира се, освен предимства, хипотетичният военен алианс между Русия и Китай е свързан и с редица спорни моменти, някои от които са доста сериозни. Така, предвид разликата в икономическия потенциал и мащабите на външнополитическите проблеми пред всяка от страните, както и наличието на определено разминаване във визиите им за света, Москва рискува да се окаже в известна зависимост от външната и вътрешна политика на Пекин. Истината обаче е, че Китай също ще се окаже в определена зависимост от Русия и, ако съюзът наистина стане факт, това ще означава, че китайскияте елит е наясно с този факт и е склонен да го приеме. Всичко това дава основания на редица руски експерти да прогнозират, че ако не до края на 2021, то през 2022 можем да станем свидетели на официалното прокламиране на военния алианс между Москва и Пекин.

Докъде могат да доведат опитите на САЩ за сдържане на Русия и Китай

Междувременно, през март 2021 говорителят на руското Външно министерство Мария Захарова предупреди, че планираното от САЩ разполагане на ракети със среден обсег в Япония, за което съобщиха редица медии, „несъмнено ще провокира ответни дествия”, а някои експерти прогнозираха, че последните могат да включват формирането на неофициален „ракетен алианс” между Русия, Китай и Северна Корея, като отбранителна ответна стъпка срещу тези дестабилизиращи ситуацият в региона действия на Вашингтон.

Както е известно, според неореалистичната теория за международните отношения държавите винаги поставят над всичко интересите на собствената си сигурност. В конкретния слуай това би могло да означава, че Москва, Пекин и Пхенян ще започнат да координират отбранителната си реакция на нарастващата ракетна заплаха от страна на САЩ. Естествено, подобно развитие ще бъде в разрез с интересите на регионалната сигурност на Съединените щати, както и на техните южнокорейски и японски съюзници.

Тук е мястото да припомня, че стратегическото партньорство между Русия и Китай получи мощен импулс през 2014, в резултат от паралелното налагане на санкции срещу Москва във връзка с украинската криза и рязкото активизиране на американските усилия за сдържане на Пекин в Южнокитайско море. Безпрецедентното сближаване между двамата най-големи стратегически съперници на САЩ до голяма степен се дължи именно на провокационните действия на Вашингтон по тяхната периферия. Истината е, че Русия и Китай не се чувстват особено комфортно в рамките на очертаващия се военен алианс помежду си, тъй като не биха искали да се ангажират с конфликтите (и, евентуално, войните) на партньора си в Източна Европа или Югоизточна Азия. Ескалиращата враждебност на САЩ обаче ги тласка именно в тази посока.

Москва и Пекин отдавна си сътрудничат тясно във военната сфера, като руснаците дори помогнаха на китайците да създадат собствена система за ранно предупреждаване за ракетно нападение, което показва наличието на висока степен на взаимно доверие. Предвид казаното по-горе, те очевидно ще бъдат принудени да се ориентират към още по-тясно военно сътрудничество, заради възможната американска ракетна запллаха в Североизточна Азия. Не бива да се изключва и, че Северна Корея също може да реши да координира действията си с тях, ако Пхенян се ориентира към разширяване на ракетната си програма. Което пък ще означава окончателен провал на и без това оказалите се в задънена улица преговори за денуклеаризацията на тази страна и ще провокира поредна регионална криза в сферата на сигурността.

В рамките на този сценарий, оказването на допълнителен многостранен натиск върху режима в Пхенян може само да го стимулира към сближаване със северните си съседи – Русия и Китай, споделящи загрижеността му от евентуалното разполагане на ракети със среден радиус в Япония.

Разбира се, САЩ не искат Русия и Китай да укрепват военното си сътрудничество, което и днес поражда сериозни опасения във Вашингтон, но в момента тези две страни просто нямат друг избор. Освен това, както споменах, формирането на военен алианс помежду им не изключва евентуална координация със Северна Корея (както и с Иран) в ракетната сфера. Според редица американски експерти, подобно развитие би било истински кошмар за САЩ, но истината е, че Вашингтон тласка регионалните си съперници именно тази посока. С други думи, от гледна точка на американските стратегически интереси, подобен резултат би бил абсолютно контрапродуктивен. Което пък поставя закономерния въпрос, защо това не се осъзнава от хората, които вземат решенията във Вашингтон? Трудно е да се даде еднозначен отговор, но е напълно възможно сред американските стратези в момента да доминират откровените „синофоби”, които са дотолкова заслепени от омразата си към Китай, че не са в състояние да видят, колко неизгодна за САЩ е т.нар. „ракетна дипломация” по отношение на Пекин.

Разбира се, засега е трудно да се прогнозира, какво точно ще се случи, но изглежда малковероятно САЩ да се откажат от решението си да разположат ракети със среден обсег в Япония и други държави от региона, провокирайки по този начин ответната реакция на Русия, Китай и техните партньори, което на практика би превърнало във свършен факт очертания по-горе сценарий. Тепърва предстои да видим, как ще се развият събитията, но е съвършено ясно, че ходът им ще зависи най-вече от поведението на САЩ, защото именно решението им да провокират ракетна надпревара в Азия ще изиграе ключовата роля.

Свръхнапрежението на силите на САЩ

В публикуван наскоро в официоза Global Times обширен анализ, китайските експерти в сферата на сигурността Ян Шън и Лю Цао подчертават, че със своите действия администрацията на Джо Байдън тласка двете могъщи ядрени сили Русия и Китай към все по-тясно сближаване, което обаче ще доведе до „стратегическо свръхнапрягане на силите на Америка”.

Мнозина западни експерти са обезпокоени от възможността това да увеличи опасността от нова студена война между САЩ и ЕС, от една страна, и Русия и Китай – от друга, но споменатите по-горе китайски анализатори смятат, че глобализацията прави новата световна война малковероятна, макар че конкуренцията между великите държави е неизбежна. И едните, и другите обаче са убедени, че Вашингтон ще допусне много сериозна грешка, ако реши да се конфронтира едновременно с Москва и Пекин.

На свой ред, професорът от Китайския университет за външна политика Ли Хайдун също смята, че все още е прекалено рано да се говори за начало на нова студена война, но тя не бива да се изключва, още повече, че вероятността за подобно развитие нараства заради погрешната и опасна външна политика на САЩ. Според него: „САЩ искат нова студена война за да се справят с конкурентите си Китай и Русия. Тяхната външна политика по отношение на другите големи държави традиционно разчита на конфронтацията, докато Китай и Русия искат отношенията между големите сили да бъдат по-тесни и инклузивни. Надяваме се, че САЩ осъзнават, колко е опасно да продължават да следват подобна погрешна политика”.

Редица американски стратези, включително Хенри Кисинджър, предлагаха Вашингтон да се опита да убеди Москва съвместно да се противопоставят на „китайската експанзия”, но сегашната администрация на Байдън (както и предишната на Тръмп) се ориентира към конфронтация едновременно и с Китай, и с Русия. В тази връзка, експертът от Института за Русия, Източна Европа и Централна Азия на Китайската академия за социални науки Ян Дзин посочва, че „в миналото тази стратегия работеше, защото партньорството между Китай и Съветския съюз не беше равноправно и САЩ можеха да се възползват от съперничеството между тях. Днес обаче, Китай и Русия са напълно равнопоставени в своето сътрудничество”. Според него: „Китайско-руското партньорство е взаимнодопълващо се и, особено след пандемията, двете страни активно си сътрудничат за да ускорят възстановяването на своите икономики. Освен това и двете са изправени пред обща заплаха в лицето на САЩ, затова американците нямат никакъв шанс да ги разделят. Отказвайки да се отнасят към Китай като равен, Вашингтон прави същата грешка, която и Съветите по време на студената война. Тогава СССР се опитваше да си противостои едновременно с Китай, и със САЩ, в резултат от което претърпя неуспех и, в крайна сметка, рухна. Днес Китай става все по-могъщ, а мощта на Русия си остава значителна, затова администрацията на Байдън е обречена да се сблъска със стратегическо свръхнапрежение на силите”.

На свой ред, китайският външен министър Ван И обяви, че Пекин и Москва ще продължат да си сътрудничат в борбата против т.нар. „цветни революции” и гарантирането на политическата сигурност. Според проф. Ян Дзин: „Борбата срещу „цветните революции”, провокирани от САЩ и съюзниците им, е важна задача пред Китай и Русия, защото те застрашават не само тях, но и държавите от Източна Европа, Централна и Югоизточна Азия, поддържаши тесни връзки с Москва и Пекин, т.е. поставят под въпрос регионалния ред и стабилност. В тази връзка двете страни си сътрудничат в сферата на обмена на разузнавателни данни и съвместните операции против незаконните НПО, опитващи се да разпространяват дезинформация с цел разпалването на нестабилност, създаване на заплахи за киберсигурността и т.н.”.

Ескалацията на конфронтацията от администрацията на Байдън

В коментар на известния американски геополитик Джордж Фридман (президент на аналитиния център Geopolitical Futures), направен непосредствено след провала на преговорите между САЩ и Китай в Анкоридж и острите квалификация на президента Байдън срещу руския му колега Путин, се посочва: „Смятам, че с тези си действия Байдън е искал да изпревари Китай и Русия, нанасяйки първия удар в очертаващия се конфликт. Рискът в случая е, че Байдън би могъл да греши и, че Русия и Китай не са толкова слаби, колкото му се струва. Самият аз смятам, че те не са в състояние да отправят екзистенциално предизвикателство на САЩ, т.е. да предприемат военни действия срещу тях. Едно е обаче да прогнозираш, а съвсем друго да носиш бремето на реалните действия. Въпросът тук е, какви действия биха могли да предприемат руснаците и китайците. А логичният отговор е, да създадат алианс”.

На свой ред, доцентът от Австралийския национален университет Тони Кевин посочва, че: „Глобалният силов баланс очевидно се променя и за много държави се оказва все по-изгодно да инвестират средства не в икономиките на САЩ или ЕС, а в тези на Русия и, особено, на Китай” Той смята, че в края на март сме станали свидетели на „преломен момент в отношенията на Русия със Запада, и, в частност, със САЩ... в две драматични телевизионн изяви президентите на САЩ Джо Байдън и Русия – Владимир Путин, вероятно необратимо, промениха динамиката на двустранните отношения между двете държави”. Както е известно, припомняйки за многобройните "тъмни петна" в историята на САЩ, Путин посъветва Вашингтон да не съди за другите по представата за себе си: "Всички което твърдите за останалите, всъщност се олицетворява от вас, самите". Според него: "макар да мислят, че сме като тях, всъщност ние силно се различаваме и притежаваме друг генетичен, културен и морален код. В същото време знаем, как да отстояваме собствените си интереси. Затова ще работим с тях, но само в онези сфери, които ни интересуват и при тези условия, които смятаме за изгодни за себе си. И те ще трябва да се съобразяват с това, без оглед на всички опити да спрат развитието ни. Въпреки санкциите и оскърбленията, ще им се наложи да го сторят".

Както отбелязва Тони Кевин, подобно поведение е нещо ново за руския лидер. Той дълги години се опитваше да внуши на западните държави, че ако наистина искат смекчаване на напрежението, следва да се отнасят към Русия в рамките на съответните дипломатически протоколи и взаимното уважение към националния суверенитет. Никога досега обаче Путин не е бил толкова откровен, заявявайки в прав текст на "колективния Запад" да не се опитва да съди или наказва Русия задето не спазва онова, което Западът смята за "универсални стандарти", тъй като "руснаците се различават от вас, а времето, когато бяха склонни да приемат поучения отвън вече е отминало".

Впрочем, това остро изявление на Путин е почти сходно със също толкова твърдите публични изказвания, направени от най-високопоставените китайски дипломати пред държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен на срещата в Аляска.

Така, ръководителят на външнополитическия отдел на Китайската компартия Ян Дзиечъ посочи, че САЩ нямат право да прокарват собствената си версия на демокрацията при положение, че се сблъскват с такова мощно недоволство и проблеми с човешките права в самата Америка.

В тази връзка Тони Кевин констатира, че "в отношенията между САЩ, Китай и Русия очевидно са налице много сериозни промени. Какво ще означава това на практика? И Москва, и Пекин дават да се разбере, че възнамерят да общуват със Запада, само когато им е удобно и, че санкциите вече не ги безпокоят. Освен това двете държави демонстрират, че за тях е все по-комфортно да действат съвместно, като близки партньори, макар и все още не като военни съюзници.Те ще разширяват сътрудничеството си в сферите, където имат общи интереси, развивайки алтернативни на доминираните от западните държави системи за търговия и плащания". На свой ред, държавите в Азия и извън нея много внимателно следят развитието на този алтернативен международен ред, лансиран от Москва и Пекин, разглеждайки случващото се като поредна илюстрация за задълбочаващия се икономически и политически упадък на САЩ.

Тоест, свидетели сме на нов вид студена война, в чиято основа обаче не са коренно различните идеология, както беше в периода 1946-1989. Това по-скоро е война за международна легитимност и "битка за сърцата, умовете и парите", която се води на територията на онази (по-голяма) част от планетата, която не е обвързана със САЩ или НАТО.

Несъмнено Вашингтон и съюзниците му ще продължат да следват своя наратив, докато Москва и Пекин ще прокарват собствените си конкуриращи го наративи като това стана пределно ясно именно през първата половина на 2021, на фона на изострящите се дипломатически битки между големите световни сили.

Какво предлага Русия на Китай

Осъщественото в края на март 2021 посещение на руският външен министър Лавров в Китай беше свързано с приключилите малко преди това американско-китайски преговори в Анкоридж. Както е известно, самото развитие на обстоятелствата превърна „американската тема” в ключова за Пекин и Москва. Първо Джо Байдън си позволи изключително груба квалификация по адрес на руския си колега Путин, след което Москва изтегли своя посланик от Вашингтон и малко по-късно принуди посланика на САЩ да се върне в родината си „за консултации”. След това пък станахме свидетели на размяната на безпрецедентно остри обвинения още в самото начало на преговорите между Китай и САЩ в Анкоридж, които няма как да бъдат смекчени от съдържанието на заключителното комюнике, където се посочва, че двете страни са се споразумели „да поддържат контактите и диалога, да развиват взаимноизгодното сътрудничество, да предотвратяват погрешните интерпретации, да избягват конфликтите и конфронтацията и изразяват надежда за продължаване на диалога на високо равнище”.

Ще припомня, че още в самото начало на срещата в Анкоридж, китайците обвиниха САЩ в неприятелски действия: буквално в навечерието и Вашингтон наложи санкции на високоспоставени китайски политици (предимно депутати) заради „репресиите в Хонконг” (т.е. промяната на избирателното законодателство). На свой ред, държавният секретар Блинкен изрази „дълбока загриженост във връзка с действията на Китай в Синдзян, Хонконг и Тайван, кибератаките срещу САЩ и икономическия натиск върху американските съюзници”, добавяйки, че „всяко от тези действия застрашава основаващия се на закона ред, позволяващ поддържането на глобалната стабилност”. Предвид факта, че и Хонконг, и Синдзян, и дори формално независимият, но непризнат правно Тайван се смятат от китайците за техни вътрешни проблеми, американският натиск нямаше как да остане без отговор.

Според шефа на външнополитическия отдел на ЦК на Китайската компания Ян Дзиечъ: „САЩ нямат право, в наше присъствие, да декларират, че възнамеряват да разговарят с Китай от позиция на силата. Дори преди 20 или 30 години американската страна нямаше това право, защото никой не може да преговаря по този начин с китайския народ. Ако САЩ наистина искат да взаимодействат с китайската страна, нека следваме установения протокол и да действаме по подходящия начин... Що се отнася до някои регионални въпроси, смятам, че проблемът е породен от факта, че САЩ отиват прекалено далеч в опитите да оказват натиск и разширяват влиянието си... Самите Съединени щати, както и западният свят, не са изразител на международното общствено мнение. Без значение, на какво се основава, дали на големината на населението или на световните тенденции, западният свят не може да претендира, че изразява глобалното обществено мнение. Затова се надяваме, че когато говори за общовешките ценности или за глобалните тенденции, американската страна няма да забравя, че САЩ не представляват целия свят, а само себе си”.

Освен това, Ян обвини Вашингтон, че „злоупотребява с постулата за националната сигурност, препятствайки нормалните търговски отношения и подстрекавайки някои други страни да критикуват Китай”, и предупреди, че САЩ няма да успеят „да задушат Китай”, както и, че Пекин няма да остави без последствия неоснователните американски нападки.

Както е известно, постът, който заема 70-годишният Ян му позволява да направлява и контролира външната политика на страната. Впрочем, до 2013 той беше външен министър, преди Ван И да го замени на поста. Точно по онова време администрацията на Обама и Байдън се опита да формира т.нар. „Кимерика” (Г-2), т.е. своеобразен американско-китайски алианс, целящ съхраняването на съществуващата международна система, доминирана от САЩ, но с нарастващата роля на Китай като техен „младши партньор”. Тогава Пекин отхвърли тази идея, напълно основателно оценявайки я като „капан”, макар че американците демонстрираха натрапчива настойчивост в опитите си да я наложат. Както отбелязва в тази връзка самият Ян Цзиечъ:”Много добре си спомням срещата ни в Пекин с г-н Байдън, който тогава беше вицепрезидент на САЩ. Там той ясно заяви, че никога не бива да се върви против Америка и очевидно смята така и днес”.

Всъщност тезата, че „ако си позволите да тръгнете срещу нас (т.е. против доминирания от САЩ световен ред), ще бъде по-лошо за вас (т.е. можете да бъдете съсипани икономически и не само)”, е сред любимите аргументи на американската геополитика. Проблемът обаче е, че днес той вече не работи. А това, че елитът и стратезите на САЩ не осъзнават, че от тях вече не се страхуват, и продължават да залагат на този „последен аргумент”, само потвърждава, колко неадекватно оценяват силовия баланс в света. Тоест, обидната квалификация, дадена от Байдън на руския президент Путин, не се дължи само на здравословните му проблеми, а е илюстрация за общия проблем на американския елит или по-скоро на глобалистки настроената му част (противниците на Тръмп). Именно тази геополитическа неадекватност се превръща в основен недостатък на сегашната американска политика, задълбочавайки и без това ескалиращите проблеми на световната сцена. При това не става дума само за това, че упражнявайки непрекъснато усилващ натиск върху Москва и Пекин, Вашингтон още повече укрепва руско-китайското сътрудничество, т.е. работи против собствените си интереси, но и, че (което е по-лошото за администрацията на Байдън) целият останал свят вижда американския провал и си прави съответните изводи.

Китайците също са наясно с това и то ги стимулира да втвърдяват антиамериканската си реторика и позиция. Освен това, въпреки „китаецентричността” на стратегията на Пекин и опасенията на част от китайския елит по отношение на Русия, там все по-ясно осъзнават необходимостта от укрепване на алианса с руснаците. И то не само за да се отбраняват заедно срещу натиска на САЩ, но и за да могат успешно да ги контраатакуват.
Затова не бива да ни учудва положителната реакция на Пекин на лансираното в интервюто на руския външен министър Лавров за китайски медии предложение за „сформиране на  максимално широка коалиция от държави, принципно противопоставящи се на незаконната практика на едностранно налагани санкции”. Според Лавров, „паралелно с това следва да укрепваме своята самостоятелност, включително като противодействаме на американската политика за ограничаване на възможностите на Русия и Китай... Следва да ограничим свързаните със санкциите рискове, като преминем към разчети в националните си валути, както и в такива, които са алтернативни на долара, т.е. да се откажем от използването на контролирани от Запада международни платежни системи”.

Очевидно Русия и Китай са готови да предприемат нови стъпки към изграждането на нов световен ред, разчитайки, че „вятърът на историята” духа в техните платна. Както посочва в тази връзка и Лавров: „животът ни принуждава да следваме такъв курс в икономическата и социалната сфери, който да ни позволи да не зависим от „капризите” на нашите западни партньори... Последните се опитват да прокарват собствения си силно идеологизиран дневен ред, целящ да съхрани тяхната доминация, чрез изкуственото сдържане на развитието на другите държави. Тази политика обаче е в разрез с обективните тендении и, както се казва, е „от погрешната страна на историята”. Историческият процес няма как да бъде спрян или обърнат назад”.

Това, което можем да очакваме съвсем скоро е и възобновяването на личните контакти между лидерите на двете страни. Както е известно, заради дългата пауза, причинена от пандемията, последната им среща беше на форума на БРИКС в Бразилия през ноември 2019. Тоест, те очевидно имат какво да обсъждат, при това не само в сферата на двустранните, но и (предвид неадекватната и контрапродуктивна стратегия на администрацията на Байдън) на международните отношения, като цяло.

Необходимостта от обща стратегия

Най-важното в рамките на осъществените при посещението на Лавров преговори обаче, беше, че Пекин и Москва са наясно относно необходимостта от формулиране на обща стратегия не само с цел геополитическата си отбрана, но и на евентуално „съвместно контранастъпление” за да се попречи на Вашингтон да съхрани сегашната си икономическа и военно-политическа хегемония с помощта на откровения шантаж и заплахите.

Според експертите, пълният отказа на Китай и Русия от използването на долара в рамките на двустранната търговия може да се се окаже своеобразен политически импулс за редица други държави от Евразийския суперконтинент. Още повече, че вече трета поредна година обемът на стокооборота между двете страни надхвърля 100 млрд. долара, а Пекин от десет години насам е най-големия търговски партньор на Москва. През 2020 например, Русия е изнесла в Китай 83,57 млн. тона петрол, т.е. почти толкова, колкото и Саудитска Арабия.

Тези доставки укрепват китайската енергийна сигурност, а предвид факта, че икономиката на Китай най-бързо успя да се възстанови след пандемията и демонстрира постоянен растеж, разширяването на търговията с руснаците е от критично важно значение за Пекин. Впрочем, китайците отвориха пазарите си за доставките на руски хранителни стоки и си сътрудничат с Москва за създаването на съвместна изследователска станция на Луната.

Очевидно дедоларизацията и лишаването на „колективния Запад” от възможността да попречи на този процес се превръщат в основна задача за двете страни. Ще напомня, че отказът от долара не е нова идея, тъй като Русия започна да я реализира на практика още преди три години, когато засегната от западните санкции се оказа руската алуминиева корпорация „Русал”, както и редица компании, разположени в Крим. Централната банка на Русия например, продаде всичките си облигации свързани с американския държавен дълг и намали до 20% дела на долара в своите златно-валутни резерви.

С всяка изминала година намалява и делът на долара в търговията между Русия и Китай. От 2014 насам той падна от 80% до 49% в резултат от преминаването на взаимните разчети към еврото и юана. Намаля и делът на доларовите кредити на големите руски корпорации, който в момента е под 37%. Което означава, че практиката на отказ от долара със сигурност ще продължи, като следващата стъпка в тази посока вероятно ще стане отказът от международната търговска система SWIFT и замяната и от собствени системи в рамките на ШОС и ЕАИС.

Това е много ясен знак за стремежа да бъде ускорен процесът на регионализация на финансовите системи с цел преодоляване на финансовия диктат на американския Федерален резерв. Впрочем, изтъквайки необходимостта от укрепване на финансовата и икономическа самостоятелност, Лавров визира и една по-далечна цел, предлагайки на Пекин да реализира идеята на руската Централна банка за пласиране на гигантския американски дълг, съхраняван под формата на ценни книжа в Народната банка на Китай.

През януари 2021 той представляваше 1/3 от китайските златно-валутни резерви, т.е. 1,095 трлн. долара. Изваждането на пазара на тези облигации може много бързо да срути американската финансова система и ще има ефект, сходен с този на ядрена атака, защото не само ще срине реално необезпечения с нищо долар, но и ще доведе до радикална трансформация на световния финансов пазар, ускоряване на регионализацията на глобалната икономика и паралелното ликвидиране на водещата роля на САЩ.

Именно това се опита да постигне Сергей Лавров по време на последното си посещение в Китай и тези му опити нямаше как да не привлекат вниманието на Вашингтон, тъй като става дума за своеобразен ефективен и асиметричен отговор на опитите за маргинализиране и геополитическа изолация на Русия. Според редица анализатори, посещението и демаршът на Лавров представляват сериозен успех на руската дипломация, тъй като създават предпоставки за формирането на стратегически алианс между Москва и Пекин, увеличавайки риска от провал на цялата външнополитическа активност на сегашната и предишните две американски администраии. Тоест, излиза, че с действията си САЩ тласкат Русия и Китай към обединяване и координиране не усилията им на международната сцена.

Реакцията на руския демарш

Както е известно, в самия Китай посещението на руският външен министър и неговите предложения породиха множество одобрителни изявления както от страна на редица официални представители, така и на медиите и експертите. Според говорителката на китайското Външно министерство Хуа Чунин: „посещението на Лавров имаше важно позитивно значение за политическото решаване на цяла поредица регионални и международни въпроси”. На свой ред, бившият китайски дипломат и старши научен сътрудник в Китайския институт за международни изследвания Ян Сиюй прогнозира, че: „Въпреки огромната си национална мощ, САЩ са обречени на поражение, ако искат едновременно да се противопоставят на две големи световни държави, като Русия и Китай. Но най-големият губещ ще се окаже американският народ”.

Що се отнася до западните медии, както можеше да се очаква, реакцията им беше разнопосочна. Reuters например акцентира най-вече върху искането на Москва и Пекин за среща на постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН, на фона на повишената глобална политическа турбулентност, като в същото време анализира причините за интензивното сближаване между двете страии, изтъквайки предложението на Лавров за ускорена дедоларизация.

На свой ред, Newsweek се опита да опрости нещата, твърдейки, че срещата между руския и китайския външни министри е била резултат най-вече от скандала на предшестващите я преговори между Китай и САЩ в Анкоридж: „Руско-китайското сближаване стана факт непосредствено след спорните взаимодействия между двете държави и САЩ. В Анкоридж китайската делегация реагира изключително остро на опитите на американската администрация да повдигне крайно чувствителните за Пекин въпроси за суверенитета на Китай и предполагаемите нарушения на човешките права. Освен това американската страна обвини Китай, че се опитва да „принуждава” международната общност, оказвайки и политически и икономически натиск, макар че според китайските дипломати, подобно обвинение би следвало да се отправи по-скоро към Вашингтон, отколкото към Пекин”.

Британският The Independent също подчертава, че в резултат от политиката на санкции и провалените преговори на американската администрация с китайското ръководство, е налице очевидно сближаване между Китай и Русия: „По време на студената война Пекин и Москва си съперничеха за лидерство в комунистическия свят и сред т.нар. революционни движения, но през последните години изградиха помежду си стабилни отношения, основаващи се на общото им противопоставяне на либералния ред, доминиран от САЩ, както и на сътрудничеството във военната сфера, технологиите и търговията с природни ресурси”.

Впрочем, показателно е и, че преговорите между Сергей Лавров и Ван И не доведоха да преоценка на досегашната стратегия на „колективния Запад” спрямо Китай и Русия, а по-скоро стимулираха САЩ и съюзниците им да изострят реториката се срещу тях. Така например, в съвместно изявление, външните министри на Австралия – Марис Пейн и Нова Зеландия – Нанай Махута, обявиха, че споделят загрижеността във връзка със ситуацията с човешките права в Западен Китай и подкрепят призивите за независимото и разследване: „Подчертаваме значението на прозрачността и отчетността и отново апелираме към Китай да осигури безпрепятствен достъп на експертите на ООН и други независими наблюдатели до Синдзян”. На свой ред държавният секретар на САЩ реагира с пространно изявление по адрес на Пекин, подчертавайки, че страната му подготвя мощен отговор, „който ще стане ясен и силен сигнал за онези, които нарушават или злоупотребяват с международните човешки права, като ще предприемем по-нататъшните си действия в тази посока в синхрон със своите съмишленици и партньори”.

Колко опасна за САЩ е руско-китайската ос

Както посочват обширния си анализ, публикуван през април в National Interest, финландските военни експерти Матти Пуранен (от Националния университет по отбраната в Хелзинки) и Юха Куккола, "през последните месеци се затвърждава усещането, че Русия и Китай усилено работят за създаване на формален военен алианс, ако вече на са го сторили". Други експерти обаче смятат, че руско-китайският съюз има по-скоро „чисто реторичен характер”, тъй като Пекин и Москва имат и редици несъвместими помежду си интереси. Впрочем, едва ли има смисъл да се спори, дали може да се говори за формален руско-китайски алианс, защото двустранните отношения вече са придобили важен системен характер, без оглед на свързвващите ги формални ангажименти. Тоест, напълно е възможно да възникне ситуация, в която Китай и Русия ще действат като фактически военни съюзници, което в крайна сметка ще има огромно значение за Вашингтон и партньорите му.

САЩ, Китай и Русия са свързани от Евразийския суперконтинент. Вашингтон има ангажименти по гарантиране защитата на държави от двата края на Евразия, а в американската геополитическа визия доминацията по нейната периферия се възприма почки като аксиома.

На свой ред, Москва и Пекин се сблъскват по своята периферия с редица нерешени проблеми в сферата на сигурността. Китай например има териториални претенции в Южно- и Източнокитайско морета и се стреми да приключи с „връщането” на Тайван. Русия пък с основание разглежда присъствието на НАТО по западните си граници като заплаха. А истината е, че зад всички предизвикателства пред регионалната сигурност на Китай и Русия стои един и същ принципен противник – САЩ.

Тоест, трите велики сили са свързани взаимно в рамките на евразийската география, както и във всички сфери на човешката активност. Тяхното сътрудничество, алиансите и съперничеството им формират географски взаимносвързана евразийска система, в чиито рамки всяко действие на някой от тримата играчи води до последици в други сфери и географски точки. Така например, понякога конфронтацията между Китай и САЩ създава възможности на Русия да реализира своите интереси. Китайската военна ескалация в Азия сериозно ограничава американските сили и в същото време осигурява на Москва пространство за маневриране на другия край на Евразийския суперконтинент. Както и обратното.

Освен това, Китай и Русия могат не само да се възползват от възможността да постигнат целите си, възникнала в резултат от това, че вниманието на Вашингтон е насочено към други райони, но и могат да си оказват взаимно стратегическа подкрепа, увеличивайки с помощта на различни механизми натиска в „своите региони”. При това подобна подкрепа може да се оказва и без наличието на формален алианс и въобще да не бъде свърана с един или друг конкретен конфликт.

Ескалирането на напрежението в Евразия

За начало нека анализираме ситуацията, в която се развива ескалацията на напрежението в Източна Азия. Макар че нито САЩ, нито Китай се стремят към въоръжен конфликт, много лесно можем да си представим подобен сблъсък между тях в Тайванския пролив или в Източно- и Южнокитайско морета. При това той може да започне с някакъв нищожен инцидент, като сблъсъка между два патрулни катера или самолети например. В подобна ситуация Русия може или да подкрепи стратегическия си партньор, или да се опита да спечели от случващото по друг начин. В крайна сметка обаче, може да се окаже, че едното и другото съвпадат.

Руснаците могат например да обвържат и привлекат военните ресурси на САЩ и НАТО към западната част от Евразия, провеждайки там внезапни военни учения или разполагайки воръжените си сили в близост до границите със западните си съседи. В другия край на Евразия, Русия би могла да използва мощните си оръжейни системи с далечен обсег, лишавайки Запада от възможност да действа свободно в Азия, или пък да подкрепи операциите на китайците предоставяйки им разузнавателна информация. От друга страна, евентуална нова ескалация на напрежението в Украйна също може да ангажира военната мощ на САЩ и НАТО, давайки на Китай възможност да предприеме офанзива в източната част на суперконтинента.

На свой ред, Китай също би могъл да подкрепи Русия като усили натиска си върху Тайван, включително увеличавайки навлизанията на свои самолети във въздушното пространство на острова. Впрочем, китайците могат да активизират действията си не само във въздушното пространство, но и по море, например осъществявайки военноморски учения в близост до Тайван, способни на теория да доведат до пълната му блокада. Това усилване на натиска върху „сепаратистите от Тайпе” ще бъде съпроводено с постепенно разширяване на информационните и кибероперациите.

Би могъл да ескалира и китайският натиск в Южнокитайско море, където Пекин напоследък демонстрира повишена активност в т.нар. „сива зона”, използвайки т.нар. „морско опълчение”, т.е. военни катери, маскирани като риболовни кораби. Това „опълчение”, в частност, може да бъде насочено към контролираните от Япония острови Сенкаку (Дяаюйдао), за които администрацията на Байдън заяви, че попадат в рамките на договора за отбрана между Вашингтон и Токио.

Накрая, Китай би могъл да се изкуши от възможността, която му дава ескалацията (под американски натиск) на напрежението в Европа, за да предприеме някои начални стъпки към „връшането” на Тайван, например като окупира някой от малките изолирани острови, контролирани от Тайпе. Според експертите, като най-подходящи за целта се очертават островите Пратас в Южнокитайско море, на 400 км от Тайван. Макар че там има постоянен гарнизон от около 500 души, в случай на фактическата им изолоция те биха се превърнали в идеалния изпитателен полигон за бързо развиващите се десантни сили на Китай. При това анексията на островите може да се окаже свършен факт още преди САЩ да са в състояниа да реагират, особено ако междувременно са ангажирани на „европейския театър на военни действия”.

Реален или квазиалианс?

Истината е, че в хода да дискусиите относно това, дали наистина ще станем свидетели на официален китайско-руски алианс обикновено се изпуска един ключов момент, а той е, че в резултат от очертаните по-горе системни ефекти, Китай и Русия могат (и най-вероятно ще го сторят) да синхронизират действията си против оглавяваните от САЩ съюзи и без наличието на какъвто и да било официален договор. Тъй като Съединените щати са основния проблем за сигурността и на двете държави, ангажирането на американските сили в единия край на Евразия, гарантира свобода на действие на техните противници в другия и край. Това може и да не доведе до анексиране на нови територии в постсъветското пространство или пък до "връщането" на Тайван, но може да се използва за постигане на някои по-малки цели, което пък ще ерозира доверието на партньорите на САЩ към Вашингтон. Освен повишаването на собствения имидж, ерозията на сдържането и демонстрацията, че ангажиментите на НАТО или пък тези на САЩ за защита на Тайван не са достатъчна гаранция, сами по себе си, биха били стратегически успех за Русия и Китай. Те вече дадоха да се разбере, че ще се подкрепят взаимно, ако обстоятелствата го налагат, включително провеждайки съвместни военни учения в стратегически важни точки на Евразия, както и в рамките на наскоро инициираното съвместно въздушно патрулиране над Японско море. Въпросът е, има ли достатъчно основания да смятаме, че подобна "стратегическа взаимност" може да приеме и по-сериозни форми в условията на военна ескалация в двата края на суперконтинента? А отговорът е, че китайско-руските отношения непрекъснато се задълбочават в рамките на сегащния им квазиалианс, чиято евентуална трансформация в пълноценен военен съюз може да има изключително сериозни последици, които още отсега би следвало да се вземат под внимание, особено във връзка с нарастването на напрежението около Украйна и в Тайванския пролив.

Отговорът на Дракона

Както посочва Джени Финк в Newsweek, "В последното си послание към Федералното събрания, Путин напомни на западните лидери за руския ядрен арсенал, предупреждавайки ги, че преминаването на "червените линии" на Москва е недопустимо" и онзи, който го стори, "ще съжалява така, както никога досега". На свой ред, коментирайки тези думи, говорителят на китайското Външни министерство Ван Вънбин подчерта, че Пекин и Москва "се разбират отлично и ще си оказват взаимна подкрепа, когато става въпрос за защитата на държавия суверенитет, сигурността и интересите на развитието". Според него: "за сътрудничеството между двете страни няма граници". Ван подложи на критика и решението за налагане на нови санкции срещу Русия, квалифицирийки го като "политика на силов натиск" и "хегемонистко сплашване" и добавяйки, че санкциите "не се ползват с подкрепа и все по-често биват игнорирани".

Впрочем, докато вниманието на анализаторите беше насочено към посланието на Путин до руското Федерално събрание, китайският лидер Си Дзинпин направи редица не по-малко важни програмни заявления относно структурата на новия световен ред, както и за отношенията с Русия, по време на поредния Азиатски форум Боао (създаден през 2001), провел се на остров Хайнан. Както е известно на форума традиционно се обсъждат мегапроекти от типа на "Един пояс, един път" (ЕПЕП). В речта си, Си за пореден път потвърди курса на Пекин си към формиране на многополюсен световен ред, изтъквайки, че бъдещето на планетата следва да се определя от всички, а опитите на една, единствена държава едностранно да натрапва собствените си правила на останалите вредят на глобалното развитие. В същото време той изрази стремежа на Китай да избегне конфронтационния сценарий, подчертавайки необходимостта от отказ от манталитета на студената война и играта с нулева сума. Според него, в основата на комуникацията между успешните съвременни държави следва да бъдат поставени равенството, взаимното уважение и доверието. В тази връзка, той подчерта, че колкото и успешно да се развива Китай, никога няма да се стреми към хегемония или участие в оръжейната надпревара. Тоест, страната няма защо да разширява военното си влияние, ако успешно реализира икономическите си проекти и другите елементи на своята "мека сила", гарантиращи разширяването на сферата и на влияние.

Впрочем, форумът изпрати и редица важни икономически сигнали към основните глобални играчи. Така например, президентът на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (АВІІ) Джин Ликун обяви старта на безпрецедентна програма за кредитиране на неазиатски държави, като в кредитния портфейл на банката делът на заемите за държавите и регионите извън пределите на Китай трябва да надхвърли 25%. Освен това, той обеща, че ABII няма да спре да отпуска кредити на държави с висока задлъжнялост, която според него се дължи на факта, че отпуснатите преди това заеми не се използват достатъчно ефективно. Затова задачата на банката е да помогне на конкретната страна да реши икономическите си проблеми, да улесни разработването и реализацията на инвестиционните проекти и по този начин да стимулира нейното икономическо развитие.

Разбира се на форума, на който присъстваха над две хиляди бизнесмени и държавни чиновници от повече от 30 държави, беше обсъдено и развитието на инициативата ЕПЕП, превърнала се в своеобразен драйвър на икономическото възстановяване. Тук е мястото да напомня, че в рамките на ЕПЕП се изгражда и високоскоростната жп линия Москва-Казан, като в посланието си до Федералното събрания Путин обяви за удължаването и до Екатеринбург, което ще позволи "свързването на Балтика с Урал". Това е поредното доказателства за тясното сътрудничество между Китай и Русия. Неслучайно малко преди руският президент да направи въпросното послание, Си Дзинпин му изпрати официално поздравение, в което акцентира върху "задълбочаващото се стратегическо сътрудничество" между двете страни. А това сътрудничество се развива, както в икономически, така и във военен план. Въпреки стремителнота развитие на китайската отбранителна индустрия, почти 80% от вноса на въоръжение в страната продължава да се осъществява от Русия, включително системи за противоракетна отбрана С-400 и изтребители Су-35. Впрочем, китайските изтребител J-11 и J-15 също се базират на руски инженерни разработки. Срещу това руснаците получават от Китай електронни компоненти, дизелови двигатели и други технологии, достъпът до които беше ограничен заради западните санкции.

От друга страна обаче, както посочва Клаус Монтонен от финландското издание HBL: "В последния годишен обзор на Стокхолмския институт за изследване на проблемите на мира (SIPRI), относно средствата, изразходвани за въоръжение в света, виждаме, че реалните цифри не съответстват на онази картина в сферата на сигурността, която САЩ се опитват да наложат. Напоследък Вашингтон представя Русия като военен гигант, който застрашава всички. Истината обаче е, че военните разходи на САЩ са 13 пъти по-големи от тези на руснаците (а тези на НАТО са 18 пъти по-големи). Разходите на Китай за отбрана също са 4 пъти по-големи от руските. На този фон все по-агресивното поведение на САЩ и НАТО, тласка Русия към незавидната позиция на китайски сателит. Впрочем, ние във Финландия също способстваме за това, планирайки през 2022 да сме сред страните с най-голям ръст на разходите за отбрана".

Заключение

Налице са достатъчно признаци, че политическите елити в САЩ или са осъзнали, или допускат възможността за "девалвиране" на конкурентоспособността на американския (и западния, като цяло) модел на управление и са наясно, че вече не могат да осъществяват сериозни реформи в рамките на този модел. Затова може би разчитат, че ще могат да провокират ново фундаментално глобално противопоставяне, с чиято помощ ще могат със сила да формират международна система, в която "колективният Запад" да продължи да доминира, изключвайки от нея Китай и Русия и съхранявайки хегемонията на САЩ, разчитайки на съществуващите икономически и технологични предимства на Запада. И вероятно вярват, че този нов модел ще се развива и ще функционира именно благодарение на постоянно ескалиращите конфликти с Пекин и Москва.
Както посочва в тази връзка китайския официоз Global Times обаче: "Следва да предупредим Вашингтон, че подобна стратегия е игра с огъня и никога няма да се увенчае с успех. Обединената мощ на Китай и Русия е много по-голяма, от онази на бившия блок, включващ СССР и Източна Европа. Икономическата, научна и военна мащ на Китай и Русия е не само гигантска по своите размери, но и оказва далеч по-голямо влияние върху останалия свят. И, ако някой се опита да игнорира този факт, тласкайки Китай и Русия да обединят силите си в отчаяна схватка с общия противник, това ще се превърне в най-страшния кошмар за този противник.

И Китай, и Русия демонстрират стратегическа сдържаност. Те подкрепят глобалната система, в чиято основа са Уставът на ООН и световният ред, базиран на международното право. И Китай, и Русия са наследили от историята специфични проблеми със съседите си, но и двете страни демонстрират сдържаност по тези въпроси. Ако обаче САЩ и Западът решат да тласнат някои от тези съседи към открита конфронтация с Китай или Русия, те ще ги вкарат в катастрофа. Китай и Русия търпеливо работят за разрешаване на проблемите и се надяваме, че нито една страна или политическа сила няма да се поддаде на външния натиск и провокации и няма да рискува на "пикае срещу вятъра", т.е. да атакува Китай и Русия. Всяка западна държава, която се опитат да изкушат да скъса с Китай, ще си причини само вреди и загуби. Най-добрият вариант за тези страни е постигането на оптимален баланс между Китай и САЩ, без открито да игнорират Вашингтон и, в същото време, да избягват конфронтацията с Китай. В техен интерес е и да не усилват, а да смекчат конфронтацията с Русия".

Очевидно САЩ се опитват да обединят съюзниците си за да се противопоставят съвместно на Китай и Русия, и то при положение, че двете страни досега не са обявили, че формират официален алианс. Което демонстрира добрата воля на Москва и Пекин. Проблемът обаче е, че колкото повече западните държави укрепват антагонистичния си съюз против Китай и Русия, толкова повече тези две страни ще са склонни да се борят съвместно срещу противостоящия им блок. И това е елементарно политическо правило. Несъмнено, стратегическото единство на Китай и Русия ще бъде насочено най-вече против САЩ. На този фон, другите страни не би следвало да се ангажират прекалено с този очертаващ се сблъсък, разчитайки, че Америка ще ги защити. Тоест, те не бива да провокират конфронтация, а - точно обратното, да се стремят активно да не допуснат да бъдат превърнати в "косвена жертва" на глобалния конфликт между САЩ, от една страна, и Китай и Русия - от друга.

Защото, както посочва шведският външнополитически анализатор Торстен Фагерхолм: "ако толкова упорито се готвиш за война, както го правят САЩ, в крайна сметка няма как да не я получиш".

 

*Българско геополитическо дружество