(Не)възможната Франция на Марин Льо Пен

Както е известно, посланието, чиито инициатор е бившият офицер от жандарменията и шеф на специализирания портал Place Armes Жан-Пиер Фабре-Бернадек, беше подкрепено от стотина високопоставени офицери и над 8 хиляди френски военни. В отговор премиерът Жан Кастекс заяви: "изцяло осъждам тази инициатива, която противоречи на републиканските принципи и поставя под въпрос честта на армията". На свой ред, началникът на Генералния щаб Франсоа Льокоантр съобщи, че ще бъде потърсена дисциплинарна отговорност на 18 действащи военни, подкрепили обръщението, което означава, че те ще бъдат изправени пред военен съд. Льокоантр смята, че става дума за "неприемлив опит за манипулация", напомняйки, че според френските закони, на военните е забранено да правят изявления на политически и религиозни теми.

В същото време обаче, бившият депутат (и племенничка на лидера на основната консервативно-националистическа формация в страната "Националният сбор" Марин Льо Пин) - Марион Марешал - Льо Пен, квалифицира случилото се като "изключително симптоматично, подчертавайки, че "обръщението не представлява призив за държавен преврат, а е безпощадна констатация на сегащната ситуация във Франция". В тази връзка, тя напомня, че през 1934 бъдещият създател на V-та Република Шарл Дьо Гьол (по онова време той е подполковник) издава книгата "Професионалната армия", в която подлага на изключително остра критика изостаналостта на френските въоръжени сили, в сравнение с тези на нацистка Германия, но това не става повод да бъде изправен пред военен трибунал. Днес обаче във Франция се случва точно обратното.

Според френския политолог Жером Фурке, писмото на генералите е получило най-силна подкрепа сред населението на малките и средни градове в страната, където и антиислямиските настроение са най-силни, особено след терористичното нападение в Рамбуйе. Според социологическо проучване на компанията Harris Interactive, извършено по поръчка на новинарския портал La Chaîne Info сред 1613 реципиенти, 58% от французите одобряват писмото на френските военни до президента Макрон. Нещо повече, 49% от респондентите смятат за необходимо армията да предприеме самостоятелни действия за спасяване на страната, без да чака нареждане от правителството. 84% от анкетираните са убедени, че във Франция е налице критичен бум на насилието, а 73% споделят съдържащата се в откритото писмо констатация, че "страната се разпада на части". Също толкова подкрепят тезата, че "антирасизмът" и "политиката за преодоляване на расовата дискриминация" на практика демонстрират обратен ефект и обратна дискриминация. Освен това, 64% се обявяват против санкциите срещу запасните военни, а 74% - против тези срещу действащите военни, подписали обръщението към правителството. 86% пък констатират, че в големите градове се формират своеобразни "гета", в които законите на страната не важат, а полицията не е в състояние да въведе ред.

Какво предлагат военните

Какво всъщност вълнува френските военни и какви биха могли да бъдат последиците от случващото се за Франция?

В писмото си те предупреждават президента и политиците, че нацията е на ръба на гражданска война, посочвайки, че тя е тласкана към нея от онези, "които презират нашата страна, нейните традиции и култура и искат да видят, как тя се разтваря, лишавайки я от собственото и минало и история". Тоест, визират се френските леви и мултикултуралисти, обслужващи мигрантите и позволили да възникне ситуация, в която в цели района на страната законите на Републиката не действат.

В писмото се твърди, че: "Ислямистите и пълчищата жители на предградията (където живеят предимно привърженици на радикалната левица) тласкат нацията към разцепление. Превръщат страната ни в територия, доминирана от идеология, която е в разрез с нашата конституция". Според авторите му, само допреди десетина години никой не би могъл да си представи, че френски учител може да бъде обезглавен пред прага на училището си.

В тази връзка те посочват, че военните "които служат на нацията... не могат да останат пасивни наблюдатели на всички тези събития". Затова, ако правителството продължи да следи безучастно случващото се, "ако самоуспокоението продължи неумолимо да бъде налагано в цялото общество, това ще доведе до взрив и намеса на нашите колеги, изпълняващи редовна военна служба, в рамките на опасната мисия за защита на ценостите на нашата цивилизация, нашите съотечественици и територията на страната". Впрочем, сред обвиненията срещу Макрон е и това, че по време на проточилите се протести на т.нар. "жълти жилетки", сътрудниците на правоохранителните органи са били превърнати в "изкупителни жертви". В същото време, генералите декларират, че са готови да подкрепят "всеки, който ще защити интересите на френската нация, при това вече няма време за губене, тъй като в противен случай утрешната гражданска война ще сложи край на ескалиращия хаос, а броят на убитите, отговорността за които ще бъде ваша (т.е. на правителството - б.а.), ще се измерва с хиляди". Според тях: "Часът удари, Франция се намира в смъртна опасност. Помнете, че както ние, така и голямото мнозинство наши съграждани сме потресени от вашата нерешителност и престъпното ви мълчание".

Реакцията на френските ляволиберални медии и проправителствените кръгове беше очаквана. Част от тях призоваха за "благоразумие и толерантност" пред лицето на очевидната ислямистка заплаха, опитвайки се да игнорират значението на случващото се. Самият Макрон остро разкритикува авторите на писмото, сравнявайки го с провалилия се пуч на френските военни в Алжир през 1961.

Редица социалисти пък, го определиха като "буря в чаша вода". В правителството квалифицираха авторите на откритото писмо като "малка група пенсионери, представляващи единствено себе си", уверявайки, че не може да се говори за никакъв преврат. Други пък излязаха с дежурната теза, че на практика потиснати са именно "френските мюсюлмани", цитирайки уж масовите нарушения на правата на французите с африкански или арабски произход от страна на полицията. Според тях, тези "злоупотреби" се доказват например от статистиката за броя на проверяваните по улиците хора (френската полиция разполага с подобно право). Така, в парижкото предградие "Сен Дени" (където живеят много мюсюлмани) броят на тези проверки надхвърля двукратно средният показател за страната, като 17% тях приключват с налагане на глоби, т.е. три пъти повече от средния показател за страната.

В същото време обаче, левите радикали предпочитат да премълчават факта, че "Сен Дени" отдавна се смята за огнище на радикалния ислямизъм и, че жителите му се опитват да наложат в него собствените си правила, нямащи нищо общо с традиицонните за Франция. Например разделно посещаване на обществените басейни от мъжете и жените, задължително спазване на "халалните" изисквания; нарушаване на забраната да не се носи бурка, използвайки медицински маски (при това ще преди пандемията от коронавирус).

Един от авторите на писмото - уволненият от армията през 2016 генерал Кристиян Пикемал, вече отговори на нападките на шефа на Генералния щаб Льокоантр, квалифицирайки го като "роб и кариерист". На свой ред, евродепутатът от френския Национален сбор Никола Бе отбеляза, че "Генерал Льокоантр би следвало да се вслуша в мнението на военните по места, които съвсем основателно са обезпокоени от създаващата се в страната ситуация". А истината е, че уважаващите законите французи в градовете категорично не приемат както действията на агресивните ислямисти, така и "благоразумието и толерантността" на ляволибералното правителство, особено на фона на опитите за механичното пренасяне в Европа на опита на кампанията Black Lives Matter в САЩ. Тук е мястото да припомня, че президентът Макрон вече декларира готовност да ревизира историята на Франция, по същия начин, по който това се прави в момента в САЩ, т.е. през призмата на осъждането на "расизма" и "расистките идеи".

Нормално е също, че от това недоволство на "мълчаливото френско мнозинство" опитва да се възползва консервативната десница, напълно споделяща констатациите в писмото на 20-те генерали. Така, лидерът на Националния сбор Марин Льо Пен им предложи да се присъединят към нея в "битката за Франция", както самата тя определя президентските избори през 2022. Разбира се, това и навлече поредните обвинения в популизъм. Според министъра на отбраната Флоранс Парли например: "Думите на г-жа Льо Пен отразяват сериозно неразбиране на задачите пред френската армия и това не може да не поражда тревога, защото тя се готви да стане неин Върховен главнокомандващ. Политизацията на въоръжените сили, предложена от нея, ще доведе до отслабването на нашия военен инструментариум и, като следствие, на Франция".

Разделението в средите на военните

Факт е, че авторите на "писмото на 20-те" не се ползват с безусловната подкрепа на френския военен елит. Така, бившият офицер от военното разузнаване, генерален секретар на фондацията "Свободна Франция" и съветник във Външното министерство на страната полковник Ален Корвез заяви, че е отказал да го подпише, защото "то е зле обмислено и критикува последиците, но не и причините за проблема, макар че уважавам патриотизна на колегите си".

Полковник Корвез е сред инициаторите на ответното писмо на 14 висши френски офицери от резерва, в което в доста по-твърда форма се излагат причините за "смъртната опасност, застрашаваша Франция". В него, в частност, се посочва, че вече в течение на десетилетия френската политическа класа се контролира от международните финансови структури, които държат основните медии и посочват, кой може да стане президент: "Управляващата политическа класа следва диктуван и отвън дневен ред, което води към гибел нашата древна нация, разглеждана днес като пречка по пътя на набиращия мощ глобализъм".

Корвез и съмишлениците му се обявяват против "смъртно опасния за Франция краен либерализъм, закрепен в европейските договори, които водят до деиндустриализация на страната, деградация на френския език, дезинтеграция на националната политика в сферите на образованието и здравеопазването; в момента под домашен арест са поставени 66 милиона французи, заставяни да носят намордници (т.е. защитни маски - б.а.), което само подчертава робската ни привързаност към англосаксонската военно-политическа доктрина".

В интервю за медиите Ален Корвез заяви, че според него, както и според някои служители на френското военно разузнаване и висшия генералитет, публикуването на писмото на 20-те генерали е било планирано от Елисейския дворец, който е използвал авторите му, без тяхно знание, за да компрометира противниците на правителствената политика сред военните.

На свой ред, известният френски писател и публицист Димитри Дьо Кошко лансира тезата, че тази провокация е била замислена от управлявашиге за да компрометира идола на фреснските военни и бивш началник на Генералния шаб генерал Пиер Дьо Вилие, ползващ се с огромен авторитет в армейските среди: "Тази игра обаче, отиде твърде далеч и обществената подкрепа се оказа по-голяма, отколкото очакваха в Елисейския дворец. Несправедливостта, двойните стандарти, огромните разходи в полза на имигрантите, безплатното здравеопазване, което им се предоставя и ограбването на социалните фондове, вбесяват французите".

Авторитетният френски геополитик и основател на Обединения колеж по отбрана Франсоа Тюал пък прогнозира, че: "Най-вероятно Макрон не само няма отново да стане президент, но може и да не издигне кандидатурата си. Военните се подкрепят от младите хора".

Част от френските медии твърдят, че генерал Пиер Дьо Вилие, който до 2017 беше началник на Генералния щаб, подкрепя "начинаещите пучисти". Както е известно, Дьо Вилие подаде оставка в знак на протест срещу решението на президента Макрон да съкрати военнию бюджет с 850 млн. евро. Седмица преди появата на "Писмото на 20-те" пък, Valeurs Actuelles публикува статия на неговия брат - известния консервативен политик и фанатичен католик Филип Дьо Вилие, озаглавена "Призовавам за въстание!", в която се протестира срещу безмислените карантини, наложени на французите от ЕС.

Както можеше да се очаква, повечето водещи френски медии разкритикуваха "Писмото на 20-те". Военният наблюдател на L'Opinion Жан-Доминик Марше например, побърза за защити шефа на Генералния щаб Льокоантр от оскърбителните нападки на авторите на писмото. Le Monde пък цитира само критиците на "платформата на генералите". Така, лидерът на френската крайна левица и основател на партията "Непокорена Франция" Жан-Люк Меланшон осъди "поразителното заявление на групата военни, присвоили си правото да призовават своите колеги да атакуват ислямистите", напомняйки, че подобни постъпки се наказват в съответстние с чл. 413-3 на Наказателния кодекс.

На свой ред бившият кандидат за президент на социалистите Бенуа Амон заяви в Туитър, че: "60 години след алжирския пуч, 20 генерали открито заплашват републиката с военен преврат". На свой ред, депутатът в Националната асамблея от "Новите демократи" Орелиен Таше предупреди, че "френската демокрация е в опасност".

От друга страна, бившият главен преговарящ на ЕС за Брекзит Мишел Барние заяви пред Independent, че Франция трябва да спре всички миграционни потоци към Съюза за срок от пет години, както и да накара ЕС да укрепи границите си.

Междувременно, на 9 май, друга група, този път действащи френски военни (чиито имена не се споменават) подкрепиха с открито писмо "апела на 20-те". В него те посочват, че авторите му са "наши по-стари бойни другари, заслужаващи уважение. Това са онези възрастни военни, на чиято чест посегнахте през последните седмици.... Отнесохте се към тях като към бунтовници, макар единствената им вина да е, че обичат страната си и оплакват очевидния и упадък". Военните изтъкват пред Макрон "смъртната опасност", застрашаваша Франция, която, според тях, идва от фанатиците, привърженициште на расовата война и радикалните ислямисти. По думите им, ислямистите тихомълком овладяват френските предградия и налагат там норми, противоречащи на Конституцията на Републиката. Според тях „във Франция вече тлее гражданска война“ и в тази връзка те призовяват управляващите:„Действайте, защото става въпрос за оцеляването на нашата и вашата страна“. Реакцията на началника на Генералния щаб Франсоа Лькоантр отново беше твърде показателна. В интервй за Le Parisien той открито заплаши авторите на второто писмо със санкции.

Провалът на политиката на „отворени врати”

Както изтъкват редица местни анализатори, отчаяният демарш на френските военни е свързан с пълния провал на политиката на "отворени врати" и стремителния ръст на броя на мигрантите от Изтока, Азия и Африка в страната. По данни на Pew Research Center например, още в края на 2017 във Франция са живеели 5.72 милиона мюсюлмани. Други данни обаче сочат далеч по-голям брой. Самите представители на

мюсюлманската общност в страната посочват очевидно завишената цифра 15-20 млн. дущи. Според авторитетния френски демограф Франсоа Еран пък, реалният им брой е около 8,4 млн. Повечето французи обаче, са убедени, че делът на мюсюлманите в страната е надхвърлил 30%, защото им се струва, че те "са вече навсякъде". Но, ако това е така и предвид факта, че мюсюлманските семейства имат много повече деца от френските, след 40 години мюсюлманите могат да се окажат мнозинството от населението на Франция. В тази връзка ще припомня, че ако през 1985 в страната имаше 900 джамии, днес те са 2100.

По-долу е паказана публикувана в Le Figaro диаграма за нарастването на числеността на мигрантите във Франция. Така, ако през 1911 те са били едва 2,8% от населението, днес делът им е почти 10% (при положение, че през 2000 е бил 7,3%). При това броят на нелегалните мигранти няма как да бъде точно изчислен, но по оценка на управляващите, през 2018, само в департамент Сен Сьон Дени броят им е бил 400 хиляди, т.е. 20% от цялото му население.

Легенда:

Дял на имигрантите в населението на Франция, в%

В тази връзка, в книгата си "Асимилацията: краят на френския модел", експертът от Института за демографскии изследвания Мишел Трибала посочва, че макар повечето французи да смятат мащабите на имиграцията в страната за прекалени, правителството на страната, както и тези на Германия, Испания, Италия, Португалия и други ще продължат да я стимулират, в резултат от което етническият състав на населението им ще се променя.

Както е известно, в началото на 70-те години на ХХ век, френските управляващи разчитаха, че мигрантите могат да бъдат асимилирани, превръщайки се в "новите французи". През 80-те обаче, когато в управлението доминираше Социалистическата партия, имиграцията се превърна в сериозен политически проблем. За съжаление, левицата упорито отказваше да го дискутира, опасяввайки се, че така само ше улесни възхода на Националния фронт на Жан-Мари Льо Пен. Чак през 2007 десният президент Никола Саркози създаде Министерство на интеграцията и националната идентичност, но и това не доведе до сериозни промени в миграционната стратегия на Франция, която продължи да се трансформира "отгоре" в  мултикултурна държава.

Истината е, че поне от 50 години насам мигрантите се разглеждат от френската левица като "естествен електорат". От средата на 70- години на ХХ век насам цялата политика на Социалистическата партия се свеждаше до "заливането на страната с лоялни избиратели", като за целта нейното ръководство дори постигна негласна сделка с лидерите на режима в Алжир, в рамките на която Франция започна да приема голям брой "излишни" алжирски мюсюлмани, а пък алжирските власти трябваше да помогнат на социалистите да си гарантират гласовете им.

В резултат от това днес ислямското лоби във Франция е на път окончателно да измести по мащабите на своето влияние еврейското, а дори и това на изключително влиятелните навремето консервативни католически кланове и на френския финансов елит. Неслучайно известният френски геополитик Франсоа Тюал мрачно отбелазвя, че "Франция от 70-те години на ХХ век и Франция от 20-те години на ХХІ век са две различни цивилизации. Това, което днес се движи из Франция не са французи".

Илюстрация за реалната ситуация е решението на френския вътрешен министър от януари 2021 да назначи специална полицейска охрана на преподавателя по философия от Трап (департамент Ивлин) Дидие Льомер. Както посочва в тази връзка местното издание 20 minutes, след като Льомер публикува статия, критикуваща нарастващото влияние на ислямистите във френските училища, той е станал обект на вълна от заплахи. В нея авторът поставя закономерния въпрос: "Как можем да учим на езици, изкуство, науки и обща култура деца, които от най-ранна възрост са подложени на феноменален социален натиск от идеолозите на ислямизма? И трябва ли да продължим да се правим, че подобно нещо не съществува?".

Преди това, в отворено писмо до президента Макрон, Льомер изтъква, че правителството не разполага с "ясна стратегия за борба с политическия ислямизъм", а през януари 2021, в интервю за холандски телевизионен канал подчерта, че "салафитите в Трап набират мощ". След това заплахите срещу него придобиха крайно агресивен характер, което обаче не му попречи да заяви през февруари пред телевизия CNews, че "огнищата на ислямизма вече са навсякъде и вървим към гражданска война". В отговор, кметът на Трап Али Рабех го заплаши със съд, прокуратурата започна разследване, а полицията реши да осигури охрана на преподавателя, както и на училището в което преподава.

Междувременно, нападенията и вандалските прояви срещу християнски храмове във Франция се превърнаха в ежедневие. В съобщенията в медиите за тях обаче, никога не се посочва етническата и религиозна принадлежност на извършителите, тъй като това би било в разрез с "политическата коректност". Както е известно, френските закони въобще забраняват да се публикуват статистически данни, касаещи расата, религията или етническия произход. Тоест, данните за етнорелигиозната структура на френското общество съзнателна се укриват от управляващите.

Както подочва в тази връзка седмичникът Breizh Info, "табуто, наложено върху етническата статистика във Франция затруднява изучаването на етническата и религиозната престъпност". В същото време обаче, по-задълбоченият анализ позволява на бял свят да излязат "десетки данни, недвусмислено потвърждаващи, че престъпнастта сред хората с чуждестранени произход е прекалено висока".

Легенда:

Френски произход

Смесен произход

Друг чуждестранен произход

Произход от Магреб

В карето:

1 или 2 престъпления

3 и повече престъпления

Източник Sebastian Roche

По данни на френското Вътрешно министерство, през 2018 чужденците (предимно трудови мигранти) са били 6% от населението на страната, като на тях са се падали 16% от всички убийства, 15% от нападенията, 14% от изнасилванията, 17% от кражбите на оръжие, 32% от грабежите и 27% от взломните кражби.

Мигрантите от Африка, които нямат френско гражданство, са 3% от населението на страната, но на тях се падат 13% от взломните кражби, 9% от въоръжените и 24% от невъоръжените грабежи.

Впрочем, още през 2010, своя бестселър "Отричането на културите" социологът Юг Лагранж опроверга тезата на френската левица, че повишената престъпнаст сред мигрантите от неевропейски произход и техните потомци има социален характер. В резултат от проведените от него анкети с над 4500 тинейджъри от проблемите райони на регион Ил дьо Франс и предградията на Нант, той стига до извода, че при еднакъв социален статус, "тинейджърите от семейства, произхождащи от района на Сахел в Африка, стават престъпници три-четири пъти по-често, отколкото връстниците им от семейства на коренни французи, а онези от Магреб (Мароко, Алжир, Тунис) - два пъти по-често".

Изводите на Лагранж за културната несъвместимост между мигрантите от Африка и Близкия Изток и коренните французи се потвърждават и от експертното проучване на социолога Себастиян Роше "Етническа принадлежност и младежка престъпност във Франция".

По данни, публикувани във Washington Post, през 2008 между 60% и 70% от затворниците във френските затвори са били мюсюлмани. На свой ред, директорът във Висшето училище за социални науки Фархад Хосрохавар (който е от ирански произход) посочва в изследването си, посветено на ислямизма във френските затвори (Prisons de France. Violence, radicalisations, déshumanisation), че делът на мюсюлманите в затворите от предградията достига дори 80%.

Има ли реална алтернатива

На този фон и предвид наближаването на поредните президентски избори във Франция, които би следвало да се проведат, през април или май 2022, анализът на шансовете на сегашния президент Макрон и основните му съперници става все по-актуален. Показателно е, че по данни на Института Ifop година преди изборите той засега би получил на първия тур подкрепата на 24% от избирателите, изоставайки с 4% зад Марин Льо Пен, а на втория тур има шанс да я победи с лек превес (53% срещу 47%). Което означава, че Макрон е изправен пред директен сблъсък именно с евроскептиците, т.е. можем да станем свидетели на своеобразен римей на кандидат-президентския сблъсък от 2017, който тогава приключи с убедителната му победа (66% за Макрон, срещу 34% за Льо Пен). В тази връзка, по-долу ще опитам да анализирам, защо в момента шансовете на Макрон срещу Льо Пен изглеждат далеч по-слаби, доколко популярността на лидерката на Националния сбор се вписва в общоевропейския контекст, както и какви биха могли да са първите и стъпки, ако успее да стане президент на Франция.

Провалите на правителството

При нормални политически обстоятелства, анализът на причините за спада на популярността на Макрон вероятно би следвало да засегне такива традиционни проблеми като бавния икономически растеж, голямата безработица, трудностите, с които се сблъскаха лансираните от президента реформи, нерешеният мигрантски проблеми и т.н. Истината е, че дори и преди пандемията от коронавирус, френските избиратели имаха достатъчно поводи за недоволство. Така само преди две-три години в страната избухна кризата с протестите на т.нар. "жълти жилетки" провокирана от данъчната политика на управляващите и демонстрирала дълбокото разцепление в самото френско общество между печелившите и губещите от процеса на глобализация.  Пак през 2019 се надигна и протестната вълна срещу проекта за ново пенсионно законодателство, с чиято помощ правителството възнамеряваше да унифицира досегашната пенсионна система, съдържаща 42 различни механизма за пенсиониране, съобразени с условията на труд в различните сектори. Имиджът на управляващите беше силно влошен и заради скандалите, свързани с отделни представители на елитите, например този с охранителя на президента Макрон Александър Бенала или пък с министъра на екологията Франсоа дьо Рюжи. Наистина, те не нанесоха непоправима вреда на рейтинга на Макрон, но дадоха да се разбере, че президентската кампания през 2022 ще бъде доста трудна за него, дори и без намесата на някакви допълнителни или външни фактори (като "бунта на военните" например).

Както посочва във Le Figaro френският историк Максим Тандоне, на фона на пандемията, всички предишни проблеми на френската политика до известна степен се оказаха на заден план, макар че продължават да съществуват. В основен показател за успешно управление се превърна способността на властта да се справи с коронакризата и по-точно - да рестартира националната икономика и да организира ваксинационната кампания в страната. На пръв поглед, изглежда, че по тези два ключови въпроса френското правителство има с какво да се похвали пред избирателите.

Така, за да бъде стимулиран икономическият растеж беше приет впечатляващ пакет от мерки - инвестиционният план «France Relance», на обща стойност 100 млрд. евро. Според него държавата се ангажира да финансира три приоритетни направления: екологията (с цел ускорено постигане на въглероден неутралитет), конкурентоспособността (подкрепа на селското стопанство, индустрията и дигиталния сектор с цел гарантиране икономическия суверенитет на Франция) и социалното единство (укрепване на системата на здравеопазването, запазване на работните места и инвестиции в регионите).

При това очакванията са, че Париж ще получи до 40% от необходимите му средства от ЕС. Управляващите разчитат с помощта на този план да стартират комплексно преустройство на френската икономика в периода до 2030, използвайки като допълнителен стимул кризата с пандемията от Covid-19.

Тук е мястото да напомня, че по мащабите на ваксинационната си кампания Франция не отстъпва на съседните държави. Така, в края на март в страната бяха ваксинирани около 10% от населението, т.е. почти колкото и в Германия (9,8%). В момента там се използват четири вида ваксини — Pfizer/BioNTech, Moderna, AstraZeneca и Janssen, а позицията на Париж към руската "Спутник V" остава двусмислена. На теория не се изключва възможността тя също да се използва, но само при съответното разрешение на Европейската агенция по лекарствата. От друга страна, Макрон не пропусна да обвини Москва, че използва ваксината за да разшири политическото си влияние и дори, че се опитва да разпали "нов тип световна война". В същото време, французите не съумяха достатъчно бързо да пуснат собствената си ваксина на компанията Sanofi (с участието британската GSK) - докато изпитанията и продължавата, наличният капацитет се използва за производството на американски ваксини.

В същото време обаче, социологическите анкети показват, че мнозина французи изпитват недоверие към ефективността на осъществяваните от правителството мерки. Така, по данни на института Elebe от септември 2020, между 58% и 66% от респондентите не смятат, че планът "France Relance" е способен да ускори "екологичния преход", борбата с безработицата и икономическото възстановяване, а 80% се съмняват, че те лично биха усетили ползата от него. 75% от французите (по данни от февруари 2021) смятат, че ваксинационната кампания се е проточила прекалено дълго и не вярват, че правителството на Кастекс ще постигне официално обявените целеви показатели. Както е известно, последните бяха многократно променяни: през декември 2020 например, беше обещано, че през следващите три месеца ще бъдат ваксинирани 15 млн. души, през януари 2021 - тази цифра падна до 9 млн., а в края март се говореше за 10 млн. ваксинирани до средата на април. Доста хаотични изглеждаха и действията на управляващите във връзка с налагането на карантина през януари и фивруари, когато пандемията отново започна да се усилва. В резултат от всички страни се сипят критики срещу президента Макрон заради нежеланието да признае допуснатите грешки и прекалената на централизацията на решенията в тази сфера.

Естествено, масовото усещане за недостатъчна ефективност и непоследователност на действията на управляващите сред гражданите на страната, се използва от опозицията и най-вече от Националния сбор на Марин Льо Пен. В пълен контраст с централизаторския подход на Макрон, тя гради сегашната си програма около идеята за "локализацията", т.е. защитата на интересите на провинциалната и селската Франция, местния бизнес и културната самобитност на регионите. До известна степен, тази идея е отговор на акциите на "жълтите жилетки", чиято целева аудитория също са долните слоеве на френската средна класа, живеещи в малките градове, които, за разлика от "буржоазните среди" в столицата и големите градове, не съумяват да се впишат в процесите на глобализация. Освен това Марин Льо Пен продължава да следва тенденцията за постепенно смекчаване на програмата на обявената за "крайна", консервативна и национално ориентирана десница. В нея вече не присъства искането за незабавно напускане на ЕС (а само намерение за преформатирането на Съюза и връщане на част от пълномощията на националните държави членки), затова пък се появи обширен раздел, касаещ екологията (включително призиви за запазване на френската ядрена енергетика).  Това се прави за да се улесни постигането на основната задача пред партията - да се разцепи коалицията на т.нар. "републикански фронт", която най-вероятно ще се опита да формират на втория тур на изборите всички други партии за да не допуснат победа на "крайната десница". Според политолога Бенджамен Морел тази "тактика на банализацията" дава определен резултат - все повече леви избиратели (особено от "Непокорена Франция", но също и от средите на социалистите и "еколозите") се замислят, дали да не подкрепят Льо Пен или поне да се въздържат да гласуват за Макрон, ако двамата отново отидат на втори тур. Същата ситуация е налице сред дясноценстистите от "Републиканците", чиито кандидат Ксавие Бертран засега привлича не повече от 15-16% от избирателите. Именно на базата на тази тенденция, социолозите прогнозират ориентировъчните 47% за водачката на Националния сбор на втория тур, което и дава много сериозни шансове за спечелване на изборите.

Европейският контекст

Дали обаче, нарасналите шансове на Марин Льо Пен да оглави Франция се вписват в сегашната ситуация в Европа. Последните резултати на партиите, чиито идея са сходни с тези на Националния сбор, в някои страни членки на ЕС показват, че "евроскептичната вълна", заляла Стария континент през 2017-2019, демонстрира известен спад.

"Алтернатива за Германия" (AfD) например, не съумя да постигне сериозен успех на провинциалните избори в Райнланд-Пфалц и Баден-Вюртенмберг, като и в двата случая загуби няколко депутати в местните ландтази. Според социологическите данни, на национално равнище AfD може да разчита на около 11%, т.е. на толкова, колкото и през 2017. В Италия предсрочното оттегляне на евроскептиците от "Лигата" от правителството на Джузепе Конте доведе до спад в личния рейтинг на лидера и Матео Салвини от 40% на 31%. Опитвайки се привлече симпатиите на по-умерения електорат Салвини беше принуден да подкрепи проевропейския кабинет на Марио Драги.

Победа на парламентарните избори в Нидерландия одържа действащият премиер Марк Рюте, докато влиянието на местната консервативна десница, макар и да нарасна, като цяло, се оказа доста по-фрагментирано. Партията на свободата на Геерт Вилдерс например загуби три депутатски места, а за нейния електорат вече се борят такива формации като "Форума за демокрация" и JA21.

В Австрия, местната Партия на свободата претърпя съкрушително поражение на обшинските избори в столицата Виена, като получи едва 7% (вместо 30% на предишните избори), а предишният и лидер Ханс-Кристиян Щрахе, който междувременно създаде собствена политическа формация, въобще не влезе в градския парламент.

Няколко месеца преди изборите за шведския Риксдаг, крайнодесните "Шведски демократи" могат да разчитат на 18% от гласовете, т.е. почти колкото и през 2018. В Естония път, дясноконсервативната партия EKRE беше принудена да напусне управляващата коалиция заради машинациите на доминиращата в нея Центристка партия, стремяща се да се избави от неудобния си партньор.

Разбира се във всяка отделна държава има специфични конкретни причини, обясняващи сегашното положение на консервативно-националните партии. Общ негативен за всички тях фактор се оказа пандемията от Covid-19, макар че на пръв поглед би трябвало да им даде допълнителен импулс, тъй като бе удобен повод за критики срещу управляващите. Но, както показва опитът на Италия и Нидерландия, в кризисния период в европейските държави нарастна търсенето не толкова на патриоти, колкото на технократи, способни да предложат рационални експертни решения, които след това да бъдат реализирани от вече доказали се, опитни политици. Оказа се, че т.нар. "популисти" в редица случаи не могат да предложат наистина оригинални алтернативи и, ако в определен момент се окажат във властта, предпочитат да действат в руслото на "мейнстрийма" и по този начин сами се превръщат в обект на критики. Впрочем, до известна степен, върху случващото се отрази и негативният пример на Тръмп. Неуспешните действия на Вашингтон в началото на пандемията усилиха опасенията на европейците относно компетентността на политиците, които преди това симпатизираха на американския президент. Освен това, обективно погледнато, традиционните теми на консервативната десница, в чиито рамки те се чувстват по-уверени: ограничаването на миграционните потоци, антиислямската реторика, искането за пряко участие на гражданите в политическите процеси, се оказаха не чак толкова актуални в сравнение с въпросите, касащи здравеопазването. С отлабването на пандемията обаче, ситуацията със сигурност ще се промени и именно случващото се във Франция е най-доброто доказателства за това.

От друга страна, пандемията може да има и положителен ефект за позициите на т.нар. "крайна десница", макар че той ще се почувства малко по-късно. Както посочват редица анализатори, стремежът към "експертно управление" най-вероятно ще се окаже краткосрочен и част от избирателите, претърпели сериозни икономически вреди, отново ще се обърнат към простите решения, които им предлагат "популистите". Тоест, въпреки че в редица държави позициите на консервативно-националната десница засега са в стагнация, те не слизат от политическата сцена, а с постепенното завръщане на живота в нормалното му русло, можем да очакване поредната им активизация. Впрочем, някои вече демострират възход, дори и в сегашната ситуация. Така например, създадената през 2012 италианска формация "Братята на Италия" (Fratelli d'Italia) се трансформира от сравнително малка партия (4,3%, през 2018) в голям системен играч. Испанската Vox вече е представена на само в Кортесите, но и парламента на Каталуния, а през декември 2020 Алиансът за румънско единство (AUR) се класира четвърти (с над 9% от гласовете) още на първите избори, в които участва. Да не забравяме и, че консерваторите-евроскептици продължават да управляват в Полша и Унгария.

Всичко това показва, че от гледна точка на по-нататъшния подем на европейската консервативна десница френските избори през 2022 придобиват принципно значение. Те ще окажат първата толяма проверка на силите след пандемията и ще покажат, дали т.нар. "популисти" са в състояние да превърнат грешките на противниците си и умората на населението от кризата с Covid-19 в свой политически капитал. Ако Марин Льо Пен демонстрира добър резултат на изборите (загуба само с няколко процента, да не говорим пък, ако победи) това може да инициира нова успешна евроскептична вълна, докато евентуалният и провал би ги накарал да се ориентират към защитна тактика и да се концентрират върху вътрешните си проблеми.

Каква би могла да бъде "Франция на Марин Льо Пен"

Предвид нарастващите шансове на Марин Льо Пен ми се струва логично да се опитам да прогнозирам, какви биха били първите и стъпки като президент на Франция. Разбира се, с уговорката, че днес всички подобни прогнози могат да имат само умозрителен характер. До изборите през 2022 остава твърде много време, през което със сигурност ще се случат събития, способни да променят досегашния силов баланс. В тази връзка ще припомня, че само през последните десетина години, данните от социологическите проучвания даваха най-големи шансове да станат президент на Франция на такива фигури като Доминик Строс-Кан, Ален Жюпе, Франсоя Фийон или Манюел Валс, всеки от които обаче в крайна сметка претърпя (при това по различни причини) поражение. Както показва и опитът на Никола Саркози, шансовете на всеки политик могат да бъдат сведени до нула в резултат от корупционни скандали или съдебни разследвания, които съвсем неслучайно, започват именно с началото на избирателната кампания.

Ще припомня също, че според редица анализатори, макар френските военни да симпатизират на Марин Льо Пен, те биха предпочели да видят като президент своя кумир генерал Пиер Дьо Вилие, който е "аристократ, католик и блестящ военен с безупречна биография". Освен това в момента водещите дясноконсервативни политици във Франция като Никола Дюпон-Енян например, призовават опозицията да се сплоти за да не допусне Макрон до втория тур на предстоящите президентски избори и се опитват да убедят Пиер Дьо Вилие да се съгласи, поне формално, да участва в тези избори. Засега харизматичният генерал отказва да влезе в политиката. Недоволството в страната обаче продължава да нараства, също както и подкрепата за "генералите-бунтовници", докато рейтингът на Макрон, който - както отбелязва сенаторът и бивш военен министър Жерар Лонге, "никога не е разбирал армията и не е знаел, как да се отнася с нея", непрекъснато спада.

И все пак, ако си представим че Марин Льо Пен наистина спечели изборите през май 2022, нейните първи декларации и практически решения най-вероятно ще бъдат насочени към успокояване на страстите във френското общество, провокирани от избирането и за президент на страната. Например, както вече обещава водачката на Националния сбор, тя ще се опита да сформира правителство на националното единство, в което да участват представители на различни политически сили. Впрочем, подобно решение може да се окаже и единствения възможен вариант в резултат от парламентарните избори, които ще се проведат малко след парламентарните (през юни 2022). Както сочиа опитът, Националният сбор по правило не получава толкова високи резултати, колкото неговият лидер, затова не бива да се изключва, че на Марин Льо Пен ще се наложи да работи съвместно с премиер от някоя друга партия. Разбира се, това веднага ще ограничи свободата и на избор, налагайки постоянното провеждане на консултации и разграничаване на пълномощията с партньорите от правителствената коалиция. Освен това новият президент ще се сблъска с мощната съпротива на френската "дълбока държава", опитвайща се да саботира отделни нейни решения, но - както още през 2017 коментираха експертите от ECFR Манюел Лафонт Рапнюи и Тара Варма, от полза за Льо Пен ще се окаже традиционният неутралитет на френския чиновнически апарат и реално вече течащата ерозия на "санитарния кордон", който политическата класа се опита да изгради около Националния сбор.

След това неизбежно ще бъде поставен въпросът за промяната на европейската политика на Париж. Както вече споменах, най-вероятно няма да станем свидетели на скъсване с ЕС (т.е. на "Фрекзит"), но Льо Пен със сигурност ще се опита да очертае по-протекционистка политика на страната по всички въпроси, включително регулирането на миграционните потоци, екологията, финансите или високите технологии. Възможно е да станем свидетели на ограничаване на френското участие в европейската отбранителна интеграция, тъй като френските "патриоти-консерватори" традиционно се обявяват за укрепване на националния военен потенциал и самостоятелно гарантиране сигурността на Франция. Твърде вероятно е и да възникне, поне временно, известно неразбирателство по оста Париж-Берлин, имайки предвид, че Марин Льо Пен отдавна и решително критикува последните френски президенти, чиято политика според нея следва руслото на германските интереси. Всичко това обаче също няма да доведе до пълното скъсване на Франция с Европейския съюз: Париж по-скоро ще се стреми да се придържа към т.нар. междуправителствен подход към евроинтеграцията, характерен за периода на управление на генерал Дьо Гол.

Що се отнася до отношенията с големите държави извън ЕС (САЩ, Русия, Китай, Индия, Турция, Иран и т.н.), Франция на Льо Пен, най-вероятно, ще следва мултивекторна политика, опитвайки се да поддържа контакти с всички играчи за решаването на конкретни проблеми (например за разгрома на ислямисткия тероризъм в зоната на Сахел), без обаче да се обвързва прекалено с една, единствена държава.

Руската политика на Льо Пен

За Русия например, това означава, че в двустранния диалог ще настъпи очевидно затопляне, защото при управлението на Льо Пен френската дипломация ще смекчи сегашната враждебна реторика по такива въпроси като "случая с Навални" или разпространението на руските ваксини. Нови точки на взаимно разбирателство с Москва могат да възникнат и в рамките на различни регионални и функционални теми, като украинската криза, постигането на решение на проблемите в Сирия и Либия, сътрудничеството в Африка, контролът над въоръженията, космосът или ниформационната сигурност.

Впрочем, в обширното си интервю за руското издание "Комсомолская правда", публикувано в края на март 2021, самата Льо Пен доста ясно очерта приоритетите както във вътрешната, така и във външната политика (включително по отношение на Русия), които възнамерява да следва, ако стане следващия президент на Франция.

Според нея: "Произволната позиция и санкциите, които Европейския съюз наложи на Русия през последните години, са историческа и геополитическа грешка. Лидерите на ЕС не схващат смисъла на историческите сътресения, те са замръзнали във времената на студената война и погледите им са вперени изключително към САЩ и тяхното въоръжено крило - НАТО. Само че светът се промени, също както и Европа. Днес вчерашните врагове са съюзници във войната, която водим срещу ислямския фундаментализъм в Сирия и Близкия Изток. Те са и следва да бъдат нащи ключови търговски партньори в новия многополюсен свят. Отношенията ни с Русия са важни и необходими".

Припомняйки, че е имала възможност лично да заяви на руския президент Путин, че тези отношения са незаменими при разрешаването на международните кризи", Льо Пен посочва, че: "Никой не може да си позволи да игнорира ролята и мястото на Русия в световния ред. Тя заема важно място и си остава водещ глас в рамките на многополюсния свят. Вярвам в предимствата на диалога и спокойната и конструктивна дипломация, особено с тази велика държава, с която отдавна поддържаме отношения и която, според генерал Дьо Гол, активно участва във формирането на баланса в Eвропа определянето на нейното мяство в света".

Коментирайки активността на НАТО през последните години лидерът на Националния сбор посочва, че след края на студената война, алиансът не е осъществил необходимата идеологическа и стратегическа трансформация и продължава да е "пропит от конфронтационната логика". Според нея обаче: "Светът много бързо се променя, също както и заплахите в него. Упоритостта на НАТО в стремежа Русия да бъде изключена от европейското политическо пространство не води в правилната посока. По същия начин, усилването на военното присъствие на алианса по източния фланг на Европа, прокарването на проекта за противоракетната отбрана в рамките на НАТО или желанието в него да бъдат интегрирани Украйна и Грузия не ми приличат на действия, способстващи за разведряването, диалога и сближаването".

При всички случаи обаче, потенциалът на "приятелските отношения между Русия и Франция в рамките на сценария, свързан с евентуалната победа на Льо Пен на изборите през 2022 не бива да се надценява, защото тя едва ли ще има възможност да действа напълно самостоятелно, т.е. откъсвайки се от орбитата на "колективния Запад".

Особено интерес в контекста на настоящата статия е и отговорът на въпроса, какъв би бил първия и указ като президент на Франция: "Той ще бъде за провеждането на референдум по въпросите на миграцията, така че французите най-сетне да могат да вземат решение, което да се реализира от тяхно име от политиците, а не против волята на нацията, както става от десетилетия насам". В тази връзка Льо Пен отбелязва, че върху миграционната политика на Франция се оказва натиск на първо място от организираните мрежи на трафикантите, специализирали се в търговията с хора, а на второ от неспособността на еврократите в Брюксел да сложат край на това. „За да спрем този процес се нуждаем от радикална промяна на имиграционната си политика. Нелегалните мигранти не трябва да могат да влизат във Франция и да получават социални помощи и безплатно медицинско обслужване. Страната ни трябва да може сама да решава, кой може да влиза на нейна територия. Именно този въпрос искам да поставя преди всички останали през 2022". Тоест, тя предлага точно това, което и военните, написали прословутото "писмо на 20-те" и подкрепилите ги хиляди техни колеги.

Заключение

Евентуалната победа на водачката на "крайната десница" на изборите през 2022 със сигурност би станала медийна сензация и вероятно би довела до промяна в акцентите на френската политика по широк кръг от въпроси, но не можем да очакваме, че още през първите дни на управлението и, ще доведе до рязък рестарт на външната политика на страната.

Вътре в страната са възможни по-съществени промени, свързани с преформатирането на партийно-политическото пространство, но и там на Националния сбор ще се наложи да следва доста умерен курс за да не загуби лостовете за управление почти веднага след идването си на власт.

Освен това, не бива да забравяме, че въпреки сериозните шансове на Марин Льо Пен да стане следващия президент на Франция, фаворит в надпреварата си остава Еманюел Макрон, доказателство за което са всички досегашни сондажи. Той продължава да държи няколко важни козове, сред които е и френското председателсто в ЕС през първата половина на 2022, когато ще може активно да презентира проевропейската си политика пред избирателите вътре в страната.

Освен това, предвид факта, че около 70% от французите не биха искали и на тези избори да се повтори сблъсъкът между Макрон и Льо Пен, изглежда напълно възможен пробивът на някой друг кандидат, без значение дали Ксавие Бертран от „Републиканците”, социалистката Ан Идалго, „екологът” Яник Жадо или някой друг. Разбира се, по-подробен и достоверен анаиз на силовия баланс на френската политическа сцена би могъл да се направи едва в края на 2021, когато окончателно ще станат ясни и претендентите за президентския пост, а ще знаем и резултатите от регионалните избори, през юни.

В заключение си струва да напомня оценката, която Макрон и Льо Пен дадоха на Наполеон Бонапарт по време на честването на 200-годишнината от смъртта му през май 2021. Докато Макрон се опита да съчетае упрека си към Наполен, че е предал идеите на Просвещението, с признание на постиженията му, Льо Пен предпочете да завърши своето обръщение с думите " Да живее императорът! Да живее величието!“. Впрочем, тя традиционно предпочита да апелира не толкова към спомена за Наполеон, колкото към този за Жана Д'Арк, чиито подвиг изглежда далеч по актуален за днешната разкъсвана от противоречия и преживяваща сериозна криза Франция.

* Национален консервативен форум