Томас Гремингер е швейцарски дипломат от кариерата. Роден е през 1961 в Люцерн. Има докторска степен от Цюрихския университет и е полковник от резерва. Професионалната му кариера във Външното министерство на страната започва през 1990, като дълго време ръководи един от най-важните му отдели, отговарящ за проблемите с човешките права и миграцията. По-късно e назначен за зам. генерален директор на изключително влиятелната Швейцарска агенция за сътрудничество и развитие. От 2010 до 2015 е постоянен представител на страната си в Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), а от 2017 до 2020 беше генерален секретар на ОССЕ. Д-р Гремингер, който говори пет езика, е автор на многобройни публикации по военна история и признат експерт в сферата на конфликтното урегулиране, опазването на мира, развитието и човешките права.
Интервюто с д-р Томас Гремингер публикваме с любезното съдействие на IPG.
- Г-н Гремингер, изглежда че последните тенденции не работят в полза на мултилатерализма. Сред примерите за това е и ръководената доскоро от Вас ОССЕ. Силната поляризация между страните членки на тази организация, в крайна сметка, доведе до нейната парализа. Врочем, Вие самият също станахте жертва на тази поляризация, тъй като не бяхте преизбран за генерален секретар на ОССЕ. Нима именно днес ставаме свидетели на провала на мултилатерализма?
- Струва ми се, че е опасно да пренебрегваме мултилатерализма. Вярно е обаче и, че в момента подходите към решаването на проблемите на основата на мултилатерализма вече не са на мода. Ключови играчи в хора на гласовете на влиятелните световни сили демонстрират предпочитание към едностранните или, в краен случай, двустранните отношения. Тоест, те не са склонни да заложат на по-сложната мултилатерална система, обвързвайки се с определени правила на играта в средно- или дългосрочна перспектива.
В същото време обаче, проблемите, с които се сблъскваме, имат наднационален характер. Най-яркият пример за това е пандемията от коронавирус. Впрочем, транснационални по своята същност са и тероризмът, и екстремизмът, и последиците от климатичните промени, и резкият технологичен скок - всички тези проблеми могат да бъдат решени само с помощта на трансграничното сътрудничество. Истината е, че не съществува реалнодействаща алтернатива на подходите, основаващи се на сътрудничеството, въпреки че в момента те не са модерни.
- Как точно можем да се противопоставим на загубата на интерес към постигането на компромиси и диалога от страна на толкова много играчи? Може би това се дължи на подценяването на общественото мнение, т.е. много малко бе направено то да бъде убедено в обратното? И в тази връзка, трябва ли правителствата да активизират усилията си в подкрепа на мултилатерализма?
- Разбира се, че са необходими по-активни усилия за да бъде привлечено общественото внимание към политиката, основана на сътрудничеството, което - да се надяваме - впоследствие ще доведе до това, че политиците все по-често ще демонстрират стремеж да се придържат именно към този подход. През изминалите години в тази посока бяха постигнати немалко успехи. При това тук става дума за нещо много по-важно, отколкото наивните представи за бъдещето. Факт е обаче, че липсват достатъчно водещи политици, които да вярват в тези подходи и да са готови не само да ги споменават в официалните си изказвания, но и да инвестират в тях своя политически капитал.
Тук, на първо място, са нужни ресурси. Дееспособните мултилатерални организации имат своята цена. Струва ми се обаче, че през трите последни десетилетия след края на студената война живеехме в прекалено комфортни условия. Опасността от конфликти с използване на конвенционални въоръжения намаля и почти изчезна от полезрението на хората. Редица други въпроси, свързани със сигурността и, в частност, с тероризма, екстремизма и киберпрестъпността, не се възприемаха толкова остро от общественото съзнание. Широки слоеве от населението така и не можаха да осъзнаят, че тези предизвикателства могат да бъдат преодолени само със съвместни усилия. За мнозина сигурността е нещо, подразбиращо се от самосебе си и неизискващо усилията на всеки един от нас. А това е много опасна заблуда.
- Доколко обаче, форматът и начинът на действие на такива мултилатерални организации, като ОССЕ, са в синхрон с духа на времето? Да вземем например принципа за вземане на решенията с консенсус - дали причината за провалите не се крие именно в твърде високата летва, на която са поставени основополагащите принципи на тези организации?
- Очевидно е, че ако искат да запазят своята значимост, мултилатералните институции и механизми следва постоянно да се развиват за да съответстват на изискванията на времето. Това не подлежи на съмнение. Следва да напомня обаче, че вече разполагаме с много ефективни и резултатни инструменти за осъществяване на мултилатерална политика, които просто следва да използваме по-добре и по-систематично. Струва ми се, че да обвиняваме за всичко остарелите институции и механизми е прекалено опростенчески подход.
Що се отнася до конкретния ви въпрос, относно постигането на консенсус - разбира се, в един идеално устроен свят, има сфери, в които бихме могли да не се придържаме толкова стриктно към този принцип. Имам предвид например, вземането на кадрови решения или утвърждаване на дневния ред на конференциите. Именно по тези въпроси през последните години ОССЕ се сблъска с изключително сериозни трудности. В редица други случаи обаче, принципът за консенсуса е свързан с очевидни предимства. Представете си например формирането на Специалната мониторингова мисия на ОССЕ в Украйна без наличието на консенсус! Това просто нямаше да е възможно. Същото се отнася и за ангажиментите, поети от ОССЕ - поемането на нови ангажименти в условията на поляризиращия се свят се оказва далеч по-сложно, защото ОССЕ се трансформира от общност на съмишленици в общност, чиито участници се придържат към различни визии. От което следва, че ангажиментите, поети в резултат от постигнат консенсус, са много по-значими и устойчиви.
Един от проблемите е, че много държави членки на ОССЕ не различават достатъчно ясно същността на обсъждания проблем, по който е нормално мненията да се разминават, от мерките за запазване дееспособността на Организацията. Тук би следвало да се демонстрира умение за преодоляване на идеологическите разломи и разминаването по ключови въпроси, като се наблегне на работоспособността, вместо поляризацията да бъде ескалирана до равнище, при което тя да застраши самото функциониране на ОССЕ. Тъкмо на това бяхме свидетели през последните години в рамките на Организацията - не само при вземането на решенията за състава на нейното ръководство, но и по въпросите, касаещи бюджета. Струва ми се, че в това отношение е необходимо да се проявява по-голямо благоразумеие. Интересно, че това доста успешно беше осъществено в случая с основната "полева операция" на ОССЕ. При наличието на необходимата обосновка, не е проблем, например, своевременното утвърждаване на бюджета на Специалната мониторингова мисия за Украйна или пък отпускането на допълнителни средства за целта. През пролетта на 2020 приехме бюджет, предвиждащ ръст на разходите с повече от 8%. В случая с бюджета за щатния състав на ОССЕ можем само да мечтаем за нещо подобно.
- Несъмнено, това е свързано и със значението на конфликта в Източна Украйна. През миналата 2020 действително беше постигнат сериозен прогрес по този въпрос. Само че той-на практика остана незабелязан в Европа. Дали това се дължи само на проблеми с комуникацията?
- Вярно е и едното, и другото. Благодарение на мениджмънта на украинския конфликт, ОССЕ отвреме навреме се появява на екраните на политическите радари в столиците на много държави. Тук е мястото да подчертая, че това не касае Берлин. Германия демонстрира по-комлексно и по-диференциране възприемане на Организацията, но подобна констатация е напълно справедлива за много други държави, където активността на ОССЕ обикновено остава в сянката на други политически събития. Което представлява проблем. При сблъсъка на мнения по време на обсъждането на бюджета, когато стане дума за необходимостта от реални инвестиции на политически капитал, доста често се сблъскваме с известно подценяване на значимостта на Организацията. В този смисъл, дори и слабите положителни резултати по украинския въпрос все пак са по-добре от нищо. Спомням си обаче времето, когато си задавахме въпроса, как ОССЕ би могла отново да се окаже в полезрението на европейската политика. Отговорът неочаквано последва през 2014.
- От друга страна е тъжно, че за да се случи това беше необходимо да възникне подобен конфликт
- Напълно съм съгласен. Истината е, че усилията и цялата работа, която се върши за предотвратяването на такива конфликти, не се ценят особено, като това се прояви и в случай с Украйна. Но да се върна към въпроса ви за прогреса по отношение на украинската криза. Радостното е, че след 22 юли 2020 режимът на прекратяване на огъня в източната част на страната се спазва много по-стриктно, отколкото когато и да било през последните шест години. Това е важно, ако искаме да се доближим до практическата реализация на Минските споразумения. Защо обаче този факт не поражда реакция, съответстваща на неговата значимост? В международната общност е налице определена умора от Украйна. Затова тази тема вече почти не се повдига на широко обществено равнище. В същото време, в много столици тя продължава да се разглежда като един от ключовите проблеми, благодарение на което се отделя и по-голямо внимание на дейността на ОССЕ.
- Смятат Ви за привърженик на активния диалог с Русия и дори често ви критикуват, че сте прекалено проруски настроен. В същото време, в Германия например, постепенно се разпространява тезата, че идеята за стратегическо партньорство с Москва се е изчерпала или, че в момента не може да се реализира. Стратегическото партньорство предполага взаимодействие между двамата играчи, а днес се изразяват съмнения, дали Русия е заинтересована от него. Споделяте ли тази гледна точка?
- Конкурентното предимство на ОССЕ е, че Русия е част от Организацията и седи на една маса с останалите. Като цяло, не отричам, че в отношенията с Русия е необходим широк набор от различни политически инструменти. Винаги много внимателно съм следял да се спазва балансът между интересите на различните държави членки на ОССЕ. Посещавал съм Москва също толкова често, колкото и Вашингтон. Не зависи от мен обаче, как ме приемат в една или друга столица и какъв е отзвукът от това в медиите.
Ше повторя, че сме длъжни да търсим диалог с всички, дори ако това е много трудно и дори, ако виждаме нарушаване на принципите и задълженията на ОССЕ. И това следва да се заяви съвсем ясно. Функцията на ОССЕ се заключава именно в това да се търси отговорност от страните членки и да бъдат огласявани техните действия или бездействие, от една страна, но от друга - и в това да не прекъсваме диалога, да го търсим и да го намираме, задавайки си постоянно въпроса: "къде са налице възможности за подобряване на ситуацията, взаимното разбирателство и укрепването на взаимното доверие?".
- Отношенията между Русия и Германия, както и с по-голямата част от Европейския съюз достигнаха най-ниската си точка заради случая с Навални и твърденията, че той е бил отровен. Предвид богатия Ви опит, доколко реалистична е вероятността това да се промени?
- В момента сме свидетели на по-нататъшното усложняване на тези отношения, които и в миналото са преживявали сериозни трудности. За тяхното преодоляване следва да бъдат предприети определени стъпки от всички страни, включително и от Русия. Доверието не може да се възстанови едностранно. Изясняването на всички обстоятелства е необходимо, включително и в случая с Навални. Трябва да подадем ръка на Москва или спиралата на доверието ще продължи да се срива все по-надолу.
- Идеалната цел на ОССЕ е поддържането на стабилността и сигурността в огромното пространство "от Ванкувър до Владивосток". Вместо това обаче сме свидетели на ерозия на идеята за трансатлантическото и евроазиатското сътрудничество. С какви заплахи ще ни се наложи да се сблъскаме през следващите години, ако не съумеем до постигнем прелом по този въпрос?
- На първо място, нарасна рискът от непредвидени произшествия, т.е. събития, които - съвършено неочаквано и против волята на основните играчи - могат да доведат до ескалация на напрежението. Този риск се задълбочава например и от нарастващият брой мащабни военни учения в близост до границите на "условния противник". Друга заплаха, чиито очертания вече могат да се различат и днес, е свързана с възраждането на надпреварата във въоръженията както в ядрената сфера, така и в тази на конвенционалните въоръжения, което води до огромни разход и пряко застрашава глобалната сигурност.
Освен това не е тайна, че съществуват цял ред фактори с невоенен характер, застрашаващи сигурностти и изискващи съвместни усилия. Сред тях, в частност, са мерките за борба с климатичните промени в сферата на сигурността, противодействието на тероризма, залагащият на откровено насилие екстремизъм и киберпрестъпността, както и реакцията на появата на такива нови технологии, като изкуствения интелект например. При липсата на воля за сътрудничество възниква съвсем реална заплаха за излизане изпод контрол на всички тези рискови фактори.
