Краят на Запада, който познаваме: необходимото предефиниране на световната цивилизация

На първо място е осъществяващата се геополитическа трансформация, свързана с възхода на Източна Азия и, в частност, на Китай, в комбинация с упадъка на Съединените щати и Запада, като цяло. Тази тенденция носи риск от военна ескалация, породена от т.нар. "капан на Тукидит". Историята ясно показва, че геополитическите трансформации доста често се съпътстват от заплаха за фундаментална криза на цивилизацията.

Втората тревожна тенденция е появата на историческия хоризонт на редица нови технологии, като изкуствения интелект, data mining, 5G, генното инженерство, а в недалечно бъдеще - вероятно и квантовият компютър. Свързаните с тях опасения са продиктувани от това, че те, както изглежда, влизат в противоречие с хуманистичните основи на европейската цивилизация и на практика ги ерозират. Понятието за частния живот и, съответно, за свободата, които заемат централно място в политическата философия на Европа и европейското разбиране за човека, изглеждат несъвместими с използването на тези технологии.

На трето място, не може да не поражда тревога нарастващата концентрация на богатството, която не само достигна гигантски размери, но и се увеличава с ускоряващи се темпове. В хода на сегашната коронавирусна криза американските олигарси - като Бил Гейтс, Ерик Шмит или Майкъл Блумбърг - вече действат така, сякаш представляват държавни структури, носещи съвместна отговорност за планирането на света след кризата с Covid-19 [Klein]. През май 2020 една от водещите новини в световните медии беше, че още през първите месеци на епидемията доходите на основателя и шеф на компанията Amazon Джеф Безос са скочили дотолкова, че след шест години, т.е. през 2026, той вероятно ще стане първият в историята "трилионер". За сравнение, тази сума надхвърля 2,5 пъти годишния бюджет на Германия, която е най-голямата европейска икономика, за 2019, включително разходите за магистралите и жп мрежата, здравеопазването, пенсионното осигуряване, външната политика и отбраната. Независимо дали се придържаме към леви или консервативни политически възгледи, не може да не признаем, че подобна концентрация на богатство неизбежно води до формиране на нов тип обществено устройство, което може да се сравни с феодалното. В тези си мащаби тя е просто несъвместима с постиженията на Новото време и, в частност, с политическите достижения на Американската и Френската революции. Със същата неизбежност, с която възходът на буржоазията води до началото на републиканската епоха, след като преразпределянето на богатствата премине определена критична линия, това ще означава и края на републиканизма. А истината е, че в глобален мащаб ние вече сме много близо до този повратен момент.

Следва специално да отбележа, че при комбинирането на втората и третата от очертаните по-горе тенденции, а именно на технологичния прогрес, който за първи път в историята позволява създаването на практическа идеалната "държава на тоталното следене и контрол", от една страна, и гигантската концентрация на богатство - от друга, се поражда резонансен ефект, т.е. тези две тенденции очевидно се подхранват и усилват взаимно, което е плашещо. Човечеството наистина се движи към едно антиутопично бъдеще, подобно на онова, описано в много научно-фантастични романи, в което феодално-класовото общество се комбинира с високотехнологична система за тотално следене.

В тази връзка възниква въпросът, в състояние ли сме да коригираме сегашната траектория на историческото развитие? Съществуват ли сили и фактори за противодействие, които да ни помогнат да насочим хода на историята в правилното русло - онова, което ще ни позволи да съхраним постиженията на Просвещението и републиканската епоха. По долу ще очертая и анализирам три възможни варианта за подобно противодействие.

Трите възможни сили на противодействие

На първо място, такъв фактор на противодействие може да се окаже развитието на втори - наред със съвременния Запад - цивилизационен модел с глобално влияние и възраждането на двуполюсния световен ред. В такъв втори световен модел би могъл да се превърне цивилизационният алианс, начело с Китай, или евразийската цивилизация, консолидираща се около Русия, или пък - което изглежда по-вероятно - комбинацията от двете. Тази цивилизация би доминирала в Централна Азия, поддържайки специални отношения с Иран, който пък ще играе ролята на малък, но самостоятелен полюс в рамките на тази втора световна система.

Така светът би се върнал към нов вариант на биполярния модел, подобен на онзи, съществувал по време на студената война. А както показва историята, в условията на биполярния модел всяка от световните системи частично сдържа другата и ограничава свободата и на действие, като не и позволява да излиза прекалено далеч извън рамките на цивилизационните норми. Така, по време на студената война самото съществуване на Съветския съюз не позволи на САЩ да използват във  Виетнам "всички възможни средства", включително ядрено оръжие. От друга страна, културното влияние на Съединените щати направи наследството на сталинизма все по-малко актуално, принуждавайки Съветския съюз да го ограничи, а след това и да го преодолее.

Възможно ли е възстановянето на подобен световен баланс, създаващ глобална система от сдържания и противотежести? И дали това би помогнало да бъде предотвратено настъплението на описаното по-горе антиутопично бъдеще?

Пре всички случаи, създаването на система от сдържания и противотежести в двуполюсния свят е възможно само, ако двете страни постигнат баланс между своята независимост и сътрудничеството помежду си. По ред причини обаче липсват гаранции, че постигането на подобен баланс е възможно. Така например, постоянната конфронтация може бързо да прерасне в спирала на неконтролируема ескалаци, което едва не се случва по време на Карибската криза през 1962 и военните учения на НАТО Able Archer ("Опитен стрелец") през 1983.

Впрочем, възможно е и обратното. Тъй като двете страни са принудени, в една или друга степен, да си сътрудничат за предотвратяване на нежелателна военна ескалация, двуполюсният световен ред може сравнително бързо да се трансформира в еднополюсен. Доказателство за това е периодът на съветското "преустройство" по времето на Михаил Горбачов и последвалата либерализация при управлението на Борис Елцин. Веднага след като светът на практика се превърна в еднополюсен, негативните последици от тази трансформация моментално се усетиха в редица региони.

В резултат от т.нар. "шокова терапия" повечето постсоциалистически държави бяха деиндустриализирани, а Близкият Изток в течение на десетилетия се оказа зона на дестабилизация и военни конфликти. Този опит ясно показва, че на всяка цена следва да избегнем формирането на световно правителство. На практика, прекалената концентрация на властта в един, единствен политически център, неминуемо превръща този център в жертва на собствената си самонадеяност и корумпираност. Светът се нуждае от разделяне на властта в глобален мащаб. От друга страна обаче, дори ако биполярното равновесие стане факт и то се окаже стабилно, не е ясно, дали подобен модел би помогнал да избегнем появата на "държавата на тоталното следене". Не бива да подценяваме и военното съперничество, което ще се развие между двете световни системи, когато те започнат да се конкурират. Всяка от тях ще принуждава другата да развива максимално бързо своите технологии, като в резултат от това и двете едва ли ще имат достатъчно време и ресурси за да възприемат един хуманистичен подход или да се ръководят от философски и морални съображения. В условията на надпревара във въоръженията, на всяка от страните ще се наложи или да следва очертаното направление на технологично развитие, или да рискува да загуби мощта си.

Още по-лошото е, че в съвременното китайско общество вярата в безусловната полза от естествените науки и технолигии е също толкова силно разпространена, както и в САЩ. Затова е малко вероятно, че Китай ще прояви достатъчно воля и съзнателност за да избегне повторението на грешките, допуснати от Запада. Историческото развитие на Китай през ХХ век, включващо европейски колониализъм, две революции, японска окупация и индустриална революция, налага своя отпечатък върху културата на съвременното китайско общество. За разлика от Китай, културното съзнание на населението на Русия, като цяло, изглежда по-добре съхранено, макар че влиятелна част от руския елит придава прекалено голямо значение на западния либерален модел. От всичко това следва, че макар при сегашното съотношение на политическите сили появата на алтернативен цивилизационен модел да е принципно възможна, културните предпоставки за подобна алтернатива или до голяма степен отсъстват, или (там, където ги има) не оказват сериозно влияние върху политическата сфера.

Сега нека разгледаме втория вариант - възможността алтернативата да се появи под формата на социално движение, което би могло да възникне в рамките на европейския културен ареал (ЕС, Русия, САЩ) и да формира нова ценностна система, нов мироглед и нова визия за нашата европейска цивилизация, което след това би позволило да бъде коригирана сегашната посока на развитие.

В исторически план, от Френската революция до 60-те години на ХХ век, тази роля се изпълнява от левите политически течения. Именно те са компетентната сила, когато става дума за критика срещу концентрацията на богатствата, капитализма, империализма и идеологията, а всичко това е част от основните теми и на сегашната криза. В края на ХІХ век левицата действително изиграва важна коригираща роля, например като принуждава Бисмарк да създаде в Германия първата система за социално осигуряване. Що се отнася до ролята и от 1917 до 30-те години на ХХ век, тя е двойнствена. Съветският съюз, който е едновременно героичен и репресивен, реализира само частично принципите на истинския социализъм, но поне успява да постигне независимост от световната система на Запада и да формира втори модел на съвременна световна цивилизация. Накрая, левите оказват съществено влияние и върху политическото развитие на Съединените щати, което позволява практическата реализация на Новия курс на Рузвелт, като алтернатива на фашисткия ред, наложил се по онова време в Централна Европа.

Тоест, влиянието на лявата мисъл върху развитието на обществената теория през ХХ век е наистина впечатляващо. При това, наред със своето политически и социално влияние, левите се оказват способни да анализират капитализма, произхода на идеологията и нейните функции, както и да разработят концепция за осмисляне на изкуството и литературата в контекста на политическите, социални и исторически процеси. Притежавайки определено фундаментално разбиране за реалността, лявата мисъл в течение на почти един век далеч изпреварва всичких конкуриращи я либерални и консервативни теории.

На фона на тези впечатляващи интелектуални постижения през миналия век, закономерно възниква въпросът, дали можем да станем свидетели на възхода на ново ляво движение, способно да възстанови връзката със своето успешно минало и да се противопостави успешно на силите, водещи до саморазрушаването на нашата цивилизация.

Истината обаче е, че съвременните леви драстично се различават от предшествениците си от края н ХІХ и началото и средата на ХХ век. Следва да признаем, че в днещните западни общества левите политици и дори левите организации, като такива, се ползват с толкова спорен имидж, че представителите на традиционната работническа класа отдавна са им обърнали гръб. Левите партии продължават да съществуват само, защото откриха нов електорат в лицето на привилегированата част от градската средна класа, която в миналото гласуваше за десните партии. Само по себе си, това свидетелства за фундаменталните промени в средите на лявото движение.

Причините за неговата трансформация са свързани със студената война, която се водеше не само във военната и икономическа сфери, но и под формата на културно противопоставяне между социализма и капитализма. За да оцелеят в подобни условия, политическите партии в западните държави в течение на десетилетия нямаха друг избор, освен да се откажат от лявата си самоидентификация, т.е. да игнорират въпросите за собствеността, класовата борба и критиката на империализма, ориентирайки се към постмодернистката система от ценности, концентрирана върху човешките права и правата на малцинствата, екологичните проблеми и начина на живот. Тоест, те трябваше или да възприемат ролята на коригиращ елемент на капиталистическата система, стъпвайки върху новата основа на постмодернистките ценности, или да се превърнат в мишена на безкрайни и сурови информационни кампании.

Появилите се в резултат от тези промени, т.нар. "нови леви", или леви либерали, замениха основните теми на своята впечатляваща интелектуална история с новите джендър теории и политическата коректност. В крайна сметка, левите политици дори свикнаха да се обръщат към избирателите си, въз основа на тяхната конкретна идентичност (нерядко дори сексуална). Нещо повече, за тях отказът от традиционните социалистически или комунистически ценности се превърна в своеобразна норма. Нерядко, тази трансформация водеше до това, че левите партии подкрепяха войните, водени от Запада срещу беззащитните, но богати на петрол или други ресурси, страни от Третия свят.

В момента, т.е. повече от трийсет години след краха на т.нар. "световна социалистическа система", новите леви са се превърнали в един от идеологическите крайъгълни камъни на съвременната политическа система на Запада. С други думи, днес в западните държави левите или са до голяма степен корумпирани и обслужват реорганизирането на обществото в интерес на едрия капитал, или са тотално дезориентирани, т.е. и в двата случая не са в състояние да играят що годе съществена роля в предстоящата историческа битка. Би било добре да променят пагубния си сегашен курс, припомняйки собствените си корени, но истината е, че това едва ли ще се случи (или поне няма да е скоро). А дори и да се случи, ще е необходима радикална трансформицаия на повечето леви парти и и институции, което би отнело прекалено много време, т.е. ще бъде пропусната и последната възможост да се коригира очерталият се в момента исторически вектор.

На този фон възниква следният въпрос: може ли да се разчита на възхода на консервативната опозиция на съществуващия ред, която да заеме лидерските позиции в очертаващия се сблъсък и да повлияе върху хода на историята в правилното направление? По принцип, произведенията на консервативните мислители не се отличават с толкова дълбок концептуален анализ на идеологията на капитализма и обществените процеси, както онзи, осъществен през ХІХ и ХХ век от традиционната лява мисъл. Въпреки това обаче, консерваторите имат своята силна страна и това е дълбокото осъзнаване на смисъла на културата и нейното значение за цивилизацията. Тоест, притежават именно онази компетенция, която - въпреки всичко - е изключително важна в съвременната ситуация.

Миналият век се оказа в по-голяма степен, отколкото който и да било друг период в новата и най-нова история, столетие на войни. Културният живот не избегна влиянието на ужасите на Първата световна война, кланетата на Втората световна война, а като капак на всичко - и това на студената война. Още не бяха преодолени последиците от прогонването или ликвидирането на хиляди дейци на изкуството, писатели и учени в годините на нацизма, когато - по времето на студената война - беше извършен още един културен преврат, който още повече опрости и унифицира културата.

Все по-сериозна тревога пораждат характерните за "новата западна култура" нихилистични мотиви, в духа на прословутия хит на „Ролингстоунс” - "Съчувствие към дявола" (Sympathy For the Devil). Навремето, когато подобни послания за първи път се появиха в публичната сфера, привличайки всеобщото внимание, те се интерпретираха като бунт срещу буржоазното християнско общество. С течение на годините обаче, самото буржоазно християнско общество постепенно изчезна под натиска на постоянната критика, а постмодернисткият нихилизъм се утвърди, превръщайки се в новата водеща културна тенденция. В съвременното общество, публичното любуване на престъпността, разврата и жестокостта вече е толкова разпространено и обичайно явление, че дори не може да се смята за спорно.

Сред най-очевидните признаци на нихилизма през ХХІ век е неспособността ни да творим красота, в комбинация със склонността ни да приемаме уродливото и да му се възхищаваме. Друга черта на все по-нихилистичната култура е култът към насилието във филмите и популярната култура, както и постоянната демонстрация и натрапването на сексуалността в общественото пространство.

Всеки, който анализира различията между старата градска и съвременната архитектура или сравни сложността на класическата и съвременната "популярна" музика, ще усети мащабите на културните ни загуби. Като цяло възниква впечатлението, че съвремнната западна култура е загубила вяра в собствената си ценност и смисъл и сякаш се е трансформирала в своеобразна "мафиотска" култура, чиито основен принцип е премълчаването на престъплениято от миналото. Невежеството и цинизмът се превърнаха в новата норма, която при това не подлежи на критика. Типично за нашата съвременна култура е нищо да не се приема насериозно и да се отричат понятията за реалност, истина и смисъл на всички нива на културния живот.

Докато всичко това продължава, пренасочването на хода на историята към едно бъдеще, в което ще има място за човешкото достойнство, ще бъде невъзможно. Човечеството, което не вярва в способността си да твори красота, да открива истината и да действа разумно, може да се окажен подвластно на подсъзнателното влечение към смъртта, във фройдисткия смисъл, и дори тайно да желае да бъде погълнато от описаната по-горе мрачна съдба. Именно поради това, обновяването на европейската култура се оказва необходимо предварително условие за каквато и да било позитивна промяна на сегашния ход на историята. Ето защо интелектуалният багаж на консервативните сили и най-вече тяхното осъзнаване на значението на културата са не по-малко важни, отколкото анализа и критиката на капитализма и идеологитята от страна на левите течения.

Четирите направления на консервативната революция

Има няколко сфери, където консервативната критика на съвременната култура наистина би могла да окаже положителен ефект, което - на свой ред - да стане предпоставка за политически промени. Можем да очертаем поне четири недостатъци на съвременната култура, които влияят негативно върху съдържанието и качеството на политиката.

Един от тези недостатъци е склонността на съвременното общество да се идентивицира най-вече с настоящето, а не с миналото и бъдещето. Когато през лятото на 1989, само няколко месеца преди падането на Берлинската стена, американският философ Франсис Фукуяма публикува прочутата си прогноза в списание The National Interest, той твърдеше, че хегемонията на либерализма над социализма в крайна сметка ще доведе до "край на историята" [Fukuyama], а повечето му колега оцениха това като новаторска, но безплодна академична идея. Истината обаче е, че зад тази ексцентрична, на пръв поглед, идея, заимствана от творчеството на френския философ от руски произход Александър Кожев [Taubes Аsthetisierung s. 42], се криеше нещо много по-голямо. На практика, разсъжденията на Фукуяма предвидиха онова възприемане на реалността, което започна до доминира в повечето западни държави през следващите десетилетия.

Ако анализираме влиянието на християнската култура върху историята на Европа, ще ни стане ясно и колко дълбоко са проникнали тезите на Фукуяма в съвременното европейско мислене. В течение на векове, европейската култура изпитваше дълбокото влияние на християнската религия и нейното учение за спасението. Начинът, по който европейците възприемат времето и историята се определя от очакването на Деня на Страшния съд и Второто пришествие на Исус Христос. В епохата на Просвещението то приема светски форми - например като вяра в прогреса или очакване на бъдещата революция. Докато в другите култури, времето се разглежда през призмата на вечността или пък се представя като въртящо се колело, т.е. като периодично повторение на един и същи процес, Европа разбира историята като уникален линеен процес, което многократно повишава отговорността на всеки съзнателен индивид за резултата от историческото развитие. Именно това разбиране за времето и неговите периоди, в комбинация със склонността всеки аспект на политическия живот да се интерпретира във връзка с неговото историческо значение, сякаш от правилната му интерпретация зависи и самото бъдеще на човечеството, позволяват на европейската култура да се превърне в движеща сила на световната история в течение но близо 500 години.

Въпреки това, след падането на Берлинската стена и диагнозата на Фукуяма, тази характерна черта на европейската култура,  изглежда вече е изгубена. В епохата на глобализацията самата история започна да изглежда като нещо нереално. Предишното отношение към историята и към времето беше обявено за остаряло и изместено от самодоволството на съвременната цивилизация, заменила сериозното историческо въображение с вездесъщото, но празно настояще. Историята загуби смисъла си, превръщайки се в обект на игнориране, а нерядко и на подигравки.

Ако народите на Европа съумеят да възродят традиционното за европейската култура отношение към времето и историята, способността ни да се справим със съвременните предизвикателства - независимо, дали става дума за геополитическите промени, заплахата от тотално технологично следене и контрол или несправедливото разпределяне на богатството - би нараснала рязко. Именно слабостта на историческото въображение и познание предопределят мимолетния характер на всичките ни цели и очаквания. При подобен подход е невъзможно нито да бъде преодоляна, нито дори осъзната сегашната криза на нашата цивилизация.

Втората слабост на нашето време, която трябва да бъде преодоляна, касае ролята на човешкото съзнание в европейската култура. През ХVІІІ-ХІХ и дори в началото на ХХ век европейската култура е дълбоко ангажирана с темата за тайната на човешкото съзнание [Виж Schelling]. Самият факт, че определящо за човека е наличието на дух, способен на самосъзнание, рационално, мислене, свобода, съвест и отговорност, беше загадка, която намира отражение в почти всички прояви на европейската култура, независимо дали става дума за литературата, музиката, живопистта или политиката, да не говорим за философията.

Днес обаче, от това отношение не е останало почти нищо. За всеки, който поне веднъж е посещавал изложба на съвременно изкуство, е очевидно, че за днешния човек няма нищо по-съмнително и относително, отколкото самия човешки дух, който - като идеал или концепт - се е превърнал в обект на постоянни подигравки, хули и отхвърляне. В наше време е нещо обичайно човекът да се разглежда просто като високоразвита маймуна. От тази гледна точка е нормално, че съвременната култура е ангажирана повече с проблемите на сексуалността, които са общи за всички живи същества, отколкото с тайната на човешкото съзнание (и дух), което ни отличава от животните.

Докато човечеството продължава да пребивава в състояние на самоотричане на своята основна характеристика, като вид, т.е. докато то съзнателно потиска разбирането на собственото си изключително положение на планетата, няма да имаме мотивация, а това означава - и възможности, да предотвратим края на републиканската епоха и загубата на постиженията на Просвещението.

Това насочва вниманието към друга особеност на общоевропейската култура, която е изключително важна за да можем успешно да се противопоставим на предизвикателствата на времето. Както вече споменах, една от най-важните характеристики на европейската култура, която радикално я отличава от повечето останали, е осъзнаването на историята. В същото време Европа от миналото притежава и друга ключова характеристика, отличаваща я от останалите култури, а именно - специфичното и отношение към изкуството. От италианския Ренесанс до началото на ХХ век определящ феномен на европейската култура е отношението към изкуството, като към форма на познанието. Подобно на историческата рефлексия и вярата в прогреса, преклонението пред изкуството представлява секуларизиран феномен, тясно свързан с християнската религия, но и с античното наследство, намерило израз в древногръцката митология.

Европейското изкуство е уникално, защото в повечето култури изкуството изпълнява декоративно-религиозна функция или пък служи за легитимирането и презентирането на управляващите. Никога преди то не се е разглеждало като източник на мъдрост, като институция, носеща знание и позволяваща да вникнем в същността на нещата. И тъкмо затова самото то става обект на постоянни изследвания. В Европа, и само в Европа, изкуството се превръща в независима социална институция, наред с науката, богословието и философията.

Това пък поражда феномена, който германският изследовател на религията Клаус Хенрих, апелирайки към Хегел, нарича "религия на изкуството" [Heinrich, s. 82]. Дейците на изкуството - художниците, поетите, писателите, композиторите, а отчасти и философите - се смятат почти за светци и се почитат като такива.

Създава се впечатление, че християнското учение, което разглежда човека като образ и подобие на Бога, въплътил се в Исус Христос, в процеса на секуларизация все повече се проектира върху композитори, като Моцарт и Шуберт, поети - като Шилер и Пушкин, писатели като Достоевски или художници, като Ван Гог. Подобни гении започват да се разглеждат като проявление на божествената природа на самия човек. Понякога собственият им живот сякаш напомня по нещо за Страстите Христови, като например ранната смърт на Моцарт, Шуберт и Пушкин, болестта на Шилер, наказанието на Достоевски или бедността на Ван Гог.

Самото съществуване на такива художници, литератори и композитори показва, какво може да постигне човек и какво означава в крайна сметка да бъдещ човек. Тези забележителни примери за потенциала и достойнството но човешкия живот променят самовъзприемането и саморазбирането на хората в епохата на европейската "религия на изкуството". В течение на няколко столетия литературата и музиката оказват изключително силно влияние върху отношението към човешката личност и нейната духовна съставляваща в европейската култура. И в течение на няколко века това е движещата сила, стимулираща европейската култура постоянно да се самоусъвършенства, упорито да се надскача, неотстъпно да повишава степента на своето познание за природата и историята и своята отговорност, а в крайна сметка и своята сложност. За огромно съжаление обаче, кошмарът на двете световни войни, студената война и разпространението на консуматорската култура, съпътствано от фундаменталната американизация и "калифорнийската" реинтерпретация на културното минало на Европа и европейската ценностна система, доведоха до това, че нашият континент временно загуби първо своят баланс, след това духа си, а накрая - и връзката си с високото изкуство.

Необходимото възраждане на европейската култура

От всичко казано дотук следва, че възраждането на предишната европейска "религия на изкуството" е абсолютно необходима не само за решаването на новите задачи в сферите на геополитиката, технологията и разпределението на богатствата, но и за да предадем на новите поколения нашето нdследство и да гарантираме продължаването на съществуването на самата европейска култура и история. Без вярата в божествената природа на човека и безграничните възможности на човешкия дух Европа никога нямаше да стане това, което беше, а щеше да си остане провинциална периферия на света и континент, който не може да се похвали с развитие нито на естествените науки, нито на технологиите.

В заключение, следва си припомним и по възможност да възродим четвъртата особеност на традиционната европейска култура, тясно свързана с трите нейни характеристики, разгледани по-горе. Европейската култура, с нейното изключително отношение към историята, към човешкия дух, към изкуството, музиката и литературата, гледа на света от позициите на дуализма. И това също е част от наследството на християнството, което разделя света на земен и задгробен, на грехопадение и спасение, на иманентно и трансцедентно.

Да, европейската култура на модерна (т.е. на Новото и Най-новото време) включва вярата в естествените науки, механиката и научните иновации, които са производни най-вече на материалистическия мироглед. В същото време обаче, тя е дълбоко свързана със сферата на изкуството, литературата, музиката и философията и не отхвърля вярата в духовната реалност, представлявана от постиженията в тези сфери. В течение на дълго време естествено-научният мироглед представлява само една от няколкото траектории на развитие, определящи епохата на модерна. Едва в края на ХІХ век то се превръща в доминиращо, а през индустриалната епоха постига свеобразна хегемония в рамките на нашата култура, като цяло.

По този начин, с разпространението на консуматорската култура след Втората световна война и американизацията на Стария континент, загубихме някога самоочевидния дуализъм на европейската култура и преминахме в нова едномерна реалност, в която духовните ценности все повече биват лишавани от реално съдържание и изтласквани към периферията и вече дори не могат да бъдат дискутирани в публичното пространство. Даже и сдържаната критика, предполагаща, че далеч не всички проблемни въпроси на нашата култура следва да се решават от позициите на мултикултурализма и американския тип политическа коректност, вече се оказва извън рамките на днешните норми, бива цензурирана и публично осъждана, а в някои случаи лишава онези, които си я позволяват, от шансове за добра кариера. Очевидно е, че при запазването на тази тенденция нашата култура едва ли ще може да се противопостави на формирането на "държавата на тоталното следене" и неофеодалното разпределяне на богатството. Впрочем, дори и самото и оцеляване, като култура, ще става все по-малко вероятно.

Ето защо е необходимо да се върнем към някои културни "напрежения", характерни за периода на секуларизацията на християнството, а именно - към възприемането на реалността на основата на дуалистичния подход, балансиращ между материалното и духовното. Ако успеем да постигнем това, връщането към традиционното европейско разбиране за историята, съзнанието и изкуството, вече няма да е толкова трудно. Отново ще можем да се съотнасяме в еднаква степен с двете страни - с естествените науки и философията, с математиката и изкуството, с материята и трансцеденталността.

Разбира се, това ще изисква радикални промени в сегашната ни култура. От позицията на днешния ден подобни изменения изглеждат почти невъзможни и излизащи извън рамките на реализма. Да не забравяме обаче, че едномерната поп-култура и начин на живот станаха част от нашата действителност не чак толкова отдавна. Те от самото начало бяха свързани с американското влияние в Европа, което започва да се усеща още след Първата световна война и драматично нараства след Втората световна война, когато почти всички западноевропейски държави се оказаха зависими от САЩ. Това означава, че нихилистичната постмодернистка култура на нашето време представлява (най-малкото частично) американска интерпретация на европейската култура [Виж Ross] и, следователно, е тясно свързана с американската геополитическа мощ [Виж Saunders]. В същото време, "калифорнийската" реинтерпретация на европейската култура, по-известна като "постмодернизъм", доминира в течение на само две поколения и то в сравнително неголяма географска зона, ограничена предимно в рамките на Западна Европа. По-голямата част от Европа и най-вече държавите, които бяха част от социалистическия блок, попаднаха под влиянието на постмодернистката култура едва преди 20-30 години. А това време не е достатъчно за разрушаването на изключително сложната културна структура, формирала се в течение на векове, ако не и на хилядолетия.

Тоест, все още има шанс за възстановяване на приемствеността с европейското наследство и последващото обновяване на нашата култура. Дали обаче той ще бъде използван до голяма степен зависи именно от източноевропейските страни и особено от Русия, където "калифорнийската" реинтерпретация на европейската култура не успя да се наложи напълно и не се превърна в аксиома, за разлика от Лондон, Париж или Берлин. Възраждането на европейската култура обаче не може да се случи от самосебе си. По един или друг начин то ще бъде свързано с изместването на центъра на тежестта от Западна към Централна и Източна Европа. Само че за целта е необходимо окончателно да бъде преодоляно разцеплението на Европа, започнало с Първата световна война и Руската революция, задълбочило се по време на студената война и продължило да съществува дори и след падането на Берлинската стена. Само тогава европейската култура ще може да се върне към своята истинска природа. Впрочем, икономическият вятър, който духа от запад на изток в платната на Европа, също може да помогне на Стария континент да излезе от низходящата спирала на културния нихилизъм и да преоткрие и възроди богатството на някогашния си интелектуален живот.

Литература:

Berdjajew N. Wahrheit und Lüge des Kommunismus, Luzern 1934. (Правда и ложь коммунизма // Путь. 1930. № 31. С. 3-34).

Fukuyama F. The End of History // The National Interest. Summer 1989.

Heinrich K. Der Untergang von Religion in Kunst und Wissenschaft // Floß der Medusa. Frankfurt a. Main. 1995.

Klein N. Screen New Deal Under Cover of Mass Death, Andrew Cuomo Calls in the Billionaires to Build a High-Tech Dystopia // The Intercept. 08.05.2020. – URL: theintercept.com/2020/05/08/andrew-cuomo-eric-schmidt-coronavirus-tech-shock-doctrine/ (date of access: 11.08.2020).

Löwith K. Weltgeschichte und Heilsgeschehen, Stuttgart. 1983.

Ross K. Fast Cars, Clean Bodies. Decolonization and the Reordering of French Culture. Massachusetts. 1995.

Saunders F.S. Who Paid the Piper. The CIA and the Cultural Cold War. L. 1999.

Schelling F.W.J. Philosophische Untersuchung über das Wesen der menschlichen Freiheit und damit zusammenhängende Gegenstände. Hamburg. 2011.

Steinbuch Y. Jeff Bezos could become world’s first trillionaire by 2026 // New York Post. 14.05.2020. – URL: nypost.com/2020/05/14/jeff-bezos-could-become-worlds-first-trillionaire-by-2026/ (date of access: 11.08.2020).

Taubes J. Abendländische Eschatologie. München. 1991.

Taubes J. Ästhetisierung der Wahrheit im Posthistoire // Streitbare Philosophie. Berlin 1988.

* Авторът е известен германски философ и геополитик, преподавател в Гисенския университет