Евразийската геополитическа дъга Москва-Пекин-Техеран

Стратегическият алианс между Иран и Китай

Всичко сочи, че Техеран и Пекин са на път да постигнат всеобхватно стратегическо споразумение - т.нар. "Комплексен план за сътрудничество между Иран и Китай" за период от 25 години, чиято реализация може радикално да промени разположението на политическите и икономически сили в Близкия Изток, а и не само там. Макар, че част от споразумението има секретен характар, ясно е, че то конкретизира ирано-китайските договорености, чието начало беше поставена с посещението на китайския лидер Си Дзинпин в Иран през януари 2016. Както е известно, тогава бяха подписани 17 споразумения за сътрудничество в такива сфери като енергоносителите, енергетиката, финансите и телекомуникациите.

През август 2019 иранският външен министър Мохамад Джавад Зариф посети Пекин и се споразумя с китайския си колега Ван И относно "пътната карта" за развитие на всеобхватното стратегическо партньорство между двете страни. Именно тогава в документа бяха включени и секретни точки, предвиждащи редица привилегии за Китай.

На този фон и двете страни избягват да изнасят подробности относно същността на споразуменията. През юли 2020 например шефът на администрацията на иранския президент Махмуд Ваези определи иранско-китайския договор като обикновено споразумение между две държави. На свой ред, в Пекин въобще не коментират споразуменията с Иран, ограничавайки се с твърдението, че двете страни осъществяват взаимноизгодно сътрудничество в рамките на международното право. Всъщност, иранско-китайското споразумение е одобрено само от правителството в Техеран, което твърди, че може да го публикува едва след като бъде подписано и от китайците. Все пак, въз основа на многобройните публикации в специализираните медии, могат да се очертаят основните пунктове на иранско-китайския Комплексен план за сътрудничество.

Пекин се ангажира да инвестира 280 млрд. долара в иранската петролна и петролногазона индустрия, като сумата ще бъде включена в първия 5-годишен етап от 25-годищната сделка, като във всеки следващ 5-годишен период Иран може да получава допълнителни средства, ако двете страни се споразумеят за това. Други 120 млрд. долара ще бъдат отпуснати през първия петгодишен период за модернизация на транспортната и производствена инфраструктура на Иран, като тези средства също могат да нарастнат през следващите периоди. Комплексният план предвижда в Иран да бъдат създадени три зони за свободна търговия в Маку, Абадан и на остров Кешм, в Персийския залив. На иранска територия ще бъдат реализирани около сто проекта в рамките на китайската инициатива „Един пояс, един път” (ЕПЕП). Ще бъдат изградени нови летища, автомобилни и жп магистрали и инфраструктура за китайските 5G-мрежи (които станаха причина за сериозен конфликт между Вашингтон и Пекин).

Срещу това, китайските компании ще получат приоритетното право да участват в търговете за всички нови, временно спрени или незавършени петролни, газови и нефтохимически проекти в Иран. Китай ще може да купува ирански петрол, природен газ и петролни продукти с гарантирана минимална отстъпка от 12% от средната цена за съпоставими еталонни продукти, плюс още 8% - за компенсация на рисковете. Освен това, китайците ще могат да плащат в т.нар. меки валути, получени от бизнеса им в Африка или постсъветското пространство, което при оптимално конвертиране би могло до им осигури допълнителна отстъпка от още 12%, т.е.общата отстъпка в цената за иранския петрол и петролни продукти може да достигне 32%. Нещо повече, китайските компании ще имат правото да забавят плащаниятата си до две години.

Китай ще се включи в изграждането на основната инфраструктура на Иран, в рамките на ключовия геополитически проект на Пекин ЕПЕП. Китайците се ангажират да използват иранска (а не само китайска) работна сила за строежа на заводи, които ще се финансират, проектират и изграждат от големи китайски строителни корпорации. След това продукцията им ще може да достигне до западните пазари чрез новите транспортни коридори, също планирани, финансирани и контролирани от Китай.
През август 2019 Иран и Китай подписаха договор за електрификацията на основната 900-километрова железопътна линия, свързваща Техеран със североизточния град Мешхед, освен това се планира изграждането на скоростна жп линия Техеран-Кум-Исфахан и последващото и разширяване на северозапад до град Тебриз. В резултат от това Тебриз трябва да се превърне в ключов център за реализацията на редица важни петролногазови и нефтохимически проекти, включително увеличаване капацитета на магистралния газопровод Тебриз-Анкара. Плановете са Тебриз да стане най-важната база на иранска територия по 2300-километровия Нов Път на коприната, който ще свърже столицата на западнокитайската провинция Синдзян с Техеран, през Казахстан, Киргизстан, Узбекистан и Туркменистан, за да продължи след това, през Турция, към Европа. Междувременно влезе в експлоатация поредният участък на този маршрут, по който вече се движат товарни влакове (Китай-Казахстан-Туркменистан-Иран), като негов основен спонсор е китайската инвестиционна компания "Тянанмън".

В рамките на иранско-китайското споразумение, Пекин е готов да предостави необходимите капитали и технологии за развитието на система от свободни търговско-индустриални зони и индустриални паркове в Иран. Първата такава зона ще бъде създадена в района на град Джаск (разположен на крайбрежието на Персийския залив, в провинция Хормозган, недалеч от американската база в Бахрейн). Впрочем, китайците участват и в проекта за разширяване и модернизация на иранското пристанище на Оманско море Чабахар, както и на намиращото се там петролно находище, макар че с този проект е много сериозно ангажирана и Индия.

Особен интерес, в рамките на Комплексния план, представлява сътрудничеството между военноморските и военновъздушните сили на двете страни. Това сътрудничество се развива успешно и в момента, като целта му е укрепване на иранския потенциал в сферата на конвенционалните въоръжения и военната техника и, в частност, на кибервъоръженията. Още непосредствено след отмяната на антииранските санкции през 2016 (в резултат от т.нар. „ядрена сделка”) Ислямската република купи от Китай 24 изтребители Chengdu J-10 на стойност 1 млрд. долара.

Твърди се, че Комплексният план ще даде зелена светлина за разполагане на пет хиляди китайски военни на иранска територия, с опция за увеличаване на персонала за охрана и гарантиране сигурността на петролния транзит и продукцията на нефтохимичеките заводи към Китай. Някои от тези военни формирования вероятно ще бъдат разположени в района на Персийския залив. Тоест, можем да станем свидетели на първото масирано разполагане на китайски военни сили в чужбина. Пекин би мотъл да използва споменатото по-горе пристанище Джаск не само за икономическите, но и за геополитическите си цели. Концесията на пристанището му дава широки възможности да проектира военноморската си мощ в Персийския залив. Впрочем, възможно е в рамките на Комплексния план да съществуват и иранско-китайски споразумения за разполагане на китайски военни кораби и самолети в бази на иранските ВВС и ВМС.

Несъмнено, стратегическият "Комплексен план за сътрудничество между Иран и Китай" отразява стремежа на Техеран и Пекин да подпомогнат взаимно постигането на своите политически и икономических цели. То е резултат от дългогодишен (от януари 2016 насам) и сложен процес на преговори, което обяснява и проточилото се окончателно оформяне на този документ.

Невъзможността Иран да постигне стратегическите си цели в региона в сътрудничество с други големи партньори, превърна Пекин в идеалния стратегически съюзник на Техеран. В сегашната геополитическа ситуация, Китай се разглежда от иранските стратези като нова свръхдържава, способна да окаже реално противодействие на финансово-икономическата хегемония на САЩ. Тоест, Пекин се смята за потенциален ключов съюзник против американците, както и за изключителен икономически партньор и най-важния „доставчик” на инвестиции и технологии, необходими за икономическото развитие и модернизацията на Иран, особено в сегашната критична ситуация, когато страната е ударена едновременно от американските санкции и от пандемията от коронавирус. Неслучайно иранският външен министер Мохамад Джавад Зариф многократно е декларирал, че "Китай е най-важната страна за Иран и неговата външна политика". Което се обяснява с факта, че той е и най-големия външнотърговски партньор на Ислямската република (31% от износа и 37% от вноса на страната).

В същото време обаче, антииранските сакции, наложени от САЩ, оказват съществено влияние и върху търговията между Китай и Иран. През 2019 например, стокооборотът между двете страни намаля с 30%, в сравнение с 2018. Впрочем, заради пандемията от коронавирус, през първата половина на 2020 той падна с още 30%.

На свой ред, Китай разглежда Иран като надежден партньор в глобалното противопоставяне на САЩ, алиансът с който би позволил да бъде разширено и усилено китайското военно, финансово и икономическо присъствие и влияние в Близкия Изток и особено в стратегическата зона на Персийския залив. От ключово значение е и, че Иран разполага с гигантски запаси от петрол и природен газ, необходими за възходящото развитие на Китай, освен това е растяш пазар за китайските стоки.

"Въпреки това - както отбелязва експертът от Вашингтонския институт за близкоизточна политика Майкър Сингх - трихилядигодишната история на Иран го прави подозрителен към другите държави. Китайската "помощ", която през последните години се изразяваше в покупки на сравнително малки количества ирански петрол, но с големи отстъпки, и изтласкване на иранските производители от вътрешния пазар от евтиния китайски внос, не пораждат особени симпатии сред населението на Иран. Истината е, че иранците не искат да са младши партньор, а да бъдат приети като равноправни играчи от такива потенциални съюзници като Русия и Китай".

Действително, стратегическото сближаване между Техеран и Пекин провокира сериозна съпротива както сред представителите на реформисткия лагер, така и сред радикално настроените консерватори. Иранско-китайският алианс е обект на критики от такива противостоящи си по своите възгледи и обществено положение фигури като бившия президент на Иран Махмуд Ахмадинеджад и сина на последния ирански шах - принц Реза Пехлеви, който днес живее в САЩ. И двамата твърдят, че "Комплексният план" може да застраши суверенитета на страната.

Редица анализатори смятат, че най-заинтересован от стратегическия финансово-икономически и военен алианс с Китай е висшият ирански елит, в чиито среди доминират Корпусът на стражите на ислямската революция (КСИР) и тясно свързаните с него религиозни фондации. Защото петролът и газът, инфраструктурата и отбраната - т.е. онези сфери, които са основните обекти на китайските инвестиции и сътрудничество, на практика изцяло се контролират от КСИР.

Без съмнение, за иранския ислямски режим, който в момента е отслабен в резултат от редица обективни и субективни обстоятелства и обременен от множество вътрешни и външни проблеми, сделката с Китай е своеобразен "спасителен пояс". Дори и беглият анализ на все още неутвърдения официално проект за "комплексно" иранско-китайско споразумение показва, че Техеран е склонен да жертва много за да реши ескалиращите си икономически проблеми и да се сдобие с важен геополитически съюзник. Както посочва в тази връзка иранският експерт и бивш дипломат Фаридун Маджлеси: "В момента всички пътища пред Иран са затворени, с изключение на един - този към Китай. И каквото и да стане, докато санкциите не бъдат отменени, тази сделка е най-добрият вариант за нас".

Въпреки това обаче, окончателната съдба на "Комплексния план за сътрудничество между Иран и Китай" все още не е съвсем ясна, продължават и споровете между двете страни относно пътищата, методите и формите на неговата практическа реализация. Освен това Вашингтон непрекъснато усилва натиска както върху Пекин, така и върху Техеран за да не допусне китайско-иранският алианс да стане факт, тъй като това би разкрило огромни възможности пред неговия глобален конкурент Китай, както и пред отдавнашния му непримирим враг Иран.

Тоест, налице са много външни фактори, които могат да внесат своите корективи в очертаващия се стратегически алианс между Иран и Китай. Трудно е да се прогнозира, до каква степен Пекин е готов да изостри конфронтацията си с Вашингтон заради Техеран и доколко е склонен да се противопостави на американските санкции, които най-вероятно ще бъдат наложени от САЩ ако иранско-китайският договор бъде официално обявен. Не е ясно и, как ще се развие изключително сложната в момента вътрешнополитическа ситуация в Иран, особено в навечерието на насрочените за май 2021 президентски избори. А също, как ще отразят резултатите от президентските избори в САЩ върху целия този комплекс от проблеми.

При всички случаи е очевидно, че от гледната точка на Вашингтон евентуалният китайско-ирански алианс би могъл да могъл да доведе до това САЩ да загубят целия Близък Изток. При това, предвид усилващата се конфронтация с Русия, американските стратези имат само две теоретични възможности да попречат на подобно развитие. Първата е да противопоставят на т.нар. "Голям Китай", т.нар. "Голяма Турция" или Голямото тюркско пространство - от Балканите до населения с тюркоезични уйгури Западен Китай. Което обаче се затруднява от абсолютно непредсказуемото поведение на сегашния турски лидер Ердоган, който не изглежда склонен да се превърне в инструмент на американската геополитика, пък дори и в името на пантюркистката мечта за т.нар. "Велик Туран". Втората възможност е САЩ да предприемат, съвместно с регионалните си съюзници, директна военна атака срещу Иран, още преди китайската армия да постави под своя защита богатата на енергоносители Ислямска република, а заедно с нея и целия т.нар. "Голям Близък Изток".

Руската позиция

Що се относа да позицията на Русия по отношение на все още хипотетичния иранско-китайски съюз, следва да е ясно, че тя не може да се разглежда като абсолютен съюзник нито на Иран, нито на Китай. Всъщност, новата парадигма на китайския суперпроект ЕПЕП, включително ролята в него на Пакистан, а сега и на Иран, представлява сложно концептуално и интелектуално предизвикателство за руските стратези. Преди да се опитам да анализирам изгодните за Москва геополитически комбинации в подобен контекст, си струва да отделя по-сериозно внимание на впечатляващите постижения на китайската дипломация в „ерата на Си Дзинпин”, които – според някои – могат да се окажат пролог към глобален военен сблъсък между Китай и САЩ.

На първо място, споменатият по-горе предварителен вариант на 25-годишното Комплексно споразумение за търговско и военно партньорство между Китай и Иран, на практика, ще превърне Ислямската република в част от системата за колективна сигурност на Пекин. Тази система, която вече включва Пакистан и (частично) Афганистан и Туркменистан, ще превърне Иран в своеобразен енергиен и стоков придатък новата глобална китайска квазиимперия, която се опитва да създаде Си, освен това ще направи съюза с Пекин почти безалтернативен за Афганистан и Туркменистан.

На свой ред иранците трябва да пласират някъде големите си количества петрол за да продължат да играят някаква роля на енергийния пазар, при положение, че доскорошният най-голям вносител на ирански петрол – Германия – беше лишена от възможността да диверсифиира доставките му заради наложените от САЩ санкции.

Естествено, перспективата страната да попадне в пълна зависимост от Китай тревожи управляващите в Техеран и ги кара да търсят и други възможности. Именно това, до голяма степен, обяснява и посещението на иранския министър на отбраната Амир Хатами на международното военно-техническо изложение „Армия 2020”, провело се през август 2020 край Москва. Тоест, иранците се стремят да балансират прекалено тесните си отношения с китайците, укрепвайки контактите с Русия. Впрочем, както вече споменах, комплексното споразумение с Китай все още не е одобрено. Очакваното в тази връзка посещение на китайския лидер Си Дзинпин в Техеран беше отменено, заради продължаващата пандемия и не може да се изключва, че той ще обсъди предварително „суперсделката” с иранците с руския президент Путин. Ще припомня, че някои китайски проекти в региона се провалиха именно, защото Пекин игнорира влиянието на Москва там. Затова е много вероятно Китай да се опита да съгласува предварително с руснаците плановете си относно Иран.

Въпреки неяснотата относно иранско-китайското споразумение и съпротивата в самия Иран срещу него, инициативата на Пекин породи истинска паника във Вашннгтон, защото на практика става дума за открито нарушаване на санкциите на САЩ. Някои американски стратези смятат, че поставяйки под контрол пристанищата Хамбантота (Шри Ланка), Гуадар (Пакистан) и Джаск (Иран) и създавайки първата си чуждестранна военна база в Джибути, Китай формира своеобразен стратегически полумесец, надвиснал над Индийския океан и Индия, която САЩ разчитат да превърнат в основния си регионален съюзник в глобалната схватка с Пекин. Този „китайски полумесец” решава две важни задачи – защитата на доставките на енергоносители за Китай и евентуалното блокиране на петролните доставки за Индия и, частично, за Япония.

Освен това, ако китайско-иранският „Комплексен план” стане реалност, това почти сигурно ще сложи кръст на плановете на Индия да инвестира в иранското пристанище Чебахар и в играждането на 600-километрова жп линия до афганистанския град Захедан. При подобно развитие, с реализацията на тези проекти ще се ангажираг китайците, с цел да си осигурят още един резервен сухопътен маршрут към Близкия Изток в случай на евентуална американска морска блокада.

Макар мнозина експерти да смятат, че маршрутите в рамките на проекта ЕПЕП са прекалено сложни, скъпи и опасни, истината е, че в условията на очертаваща се морска блокада, всеки сложен сухопътен маршрут се оказва по-изгоден, отколкото този по море, където петролните танкери могат да бъдат задържани или просто потопени от американските или индийските кораби.

Реакцията на Делхи

Впрочем, индийците също не наблюдават пасивно китайската експанзия. Според редица американски анализатори, тази страна е най-вероятния кандидат на САЩ за лидер на антикитайската коалиция, която те се опитват да формират в Азия, като в нея би трябвало да влязат също Япония, Австралия, Южна Корея и, евентуално, Виетнам. Индийците се конкурират пряко с китайците за доставките на енергоносители, от които зависят още повече, отколкото Китай, както и за доставки на продоволствиеи за достъп до плодородни земеделски земи и пласментни пазари, а дори (ако приемем, че сегашното столетие наистина ще е „века на Азия”) за глобална доминация през втората половина на ХХI век

Пандемията от коронавирус значително забави реализацията на мащабните планове на Вашингтон за формиране на военен алианс с Индия. Ще припомня, че още в края на 2019 в американския Конгрес се активизираха лобистите за създаването на подобен съюз и присъединяването на Индия към т.нар. „НАТО + 5”, т.е. към съюзниците на САЩ в Азия – Япония, Южна Корея, Австралия, Израел и Сингапур.

За това в частност работи и „индийското лоби” в САЩ, включващо най-вече преселници от роднната провинция на сегашния премиер на Индия Нарендра Моди – Гуджарат. Обединявайки усилията си с произраелското лоби в Конгреса, те успяха да постигнат признаването на Китай за агресор, във връзка с периодичните сблъсъци на китайско-индийската граница.

Именно поради това надеждите на някои руски експерти, че евентуален алианс между Москва и Делхи би могъл да усили позициите на Русия в отношенията и с Китай, изглеждат доста илюзорни. Както изглежда, Индия е склонна да разчита за постигането на собствените си геополитически цели повече на САЩ, позиционирайки се като техен основен съюзник против "китайската експанзия" и гарантирайки си максимална американски подкрепа. Доказателство за това са последните инициативи на индийския премиер Моди, както и триумфалното посещение на Тръмп в Делхи през февруари 2020 (по време на което Индия се ангажира да купи американска военна техника за над 3 млрд. долара). За сближаването на двете страни впрочем, съдейства и прогресивно нарастващата индийска диаспора в САЩ.

В същото време обаче, Москва продължава да запазва известно влияние върху политиката на Делхи и не позволява на Индия да се ориентира към рязко ескалиране на напрежението в отношенията с Китай.

В Пекин нямат никакви съмнения, какво им готвят американските стратези. Според някои китайски анализатори, Вашингтон планира да маргинализира Китай на два етапа. В рамките на първия американците вероятно ще се опитат да  осъществят петролна блокада на страната и тъкмо с тази опасност до голяма степен е свързано решението на Пекин да удвои (и дори да утрои) петролните си запаси. Тази блокада ще бъде "дублирана" с блокада в сферата на новите технологии и, в частност, на микрочиповете, плюс широк набор от финансови инструменти, включително налагане на санкции срещу най-големите китайски корпорации. Очакванията са, че ако тази блокада продължи поне година, това ще провокира вътрешен икономически колапс в Китай и ще принуди проамерикански ориентираната част от китайския елит да реши открито да подкрепи САЩ. Впрочем, ако това не се случи, американските стратези не изключват и осъществяването на морска или сухопътна операция срещу Китай или жизненоважните му съюзници, като в хода и може да бъде използвано дори ядрено оръжие.

Да се върнем обаче, на възможното петролно ембарго. То също ще включва два основни елемента. Първият е установяването на пълен контрол над акваториите на Индийския и Тихия океани, включващ дори унищожаването на китайските кораби в Червено море, Малакския пролив и Тайванския пролив. Разбира се, китайците също са наясно с тази опасност и тъкмо това е и една от причините за ускореното изграждане на т.нар. "Сухопътен Път на коприната".
Вторият елемент пък е затварянето на китайските пазари на такива независими износители като Венецуела, Иран и Русия. При това, ако руснаците могат да реагират адекватно на американския ядрен шантаж, Иран и Венецуела нямат подобна възможност.

Именно опасността от хипотетична военна операция на САЩ стимулира Китай да инициира безпрецедентните по своя обем инвестиции в икономиката на Иран, в рамките на споменатия 25-годишен "Комплексен план за сътрудничество между Иран и Китай", предвиждащ още през първите пет години китайците да вложат почти половин трилион долара в Иран. От друга страна, тъкво това споразумение би могло да се окаже червената линия за Пекин и Техеран, отвъд която Вашингтон може да се ориентира към по-решителни мерки.

Тоест, би могло да се каже, че Китай предлага да иранския елит да играе ва-банк - реализацията на споразумението би позволила на Иран и елита на КСИР да смекчи очертаващите се сътресения поне в рамките на следващите три години, при условие, че склони Ислямската република да се превърне в своеобразен "ледоразбивач" за китайското влияние в Близкия Изток, който не само ще отвори нов път за китайските стоки към Европа, през Сирия и Ливан, но и ще помогне за изграждането на своеобразен мост за китайците през крайно нестабилния Афганистан. Предвид масираното присъствие на Китай в Пакистан, привличането на Иран към китайската сфера на влияние сериозно ще ограничи и полето за маневри на пакистанския елит, който също не гори от желание да се подчини на правилата на китайската военна бюрокрация.

Осъзнавайки реалната възможност за формирането на подобна ос, САЩ се опитват да и противодействат разчитайки, от една страна, на Индия, а от друга - индиректно подкрепят геополитическите планове на непредсказуемия турски лидер Ердоган за разширяване влиянието на страната му във всички "тюркоезични" държави в Евразия. Но, ако в Анкара мечтаят за т.нар. "Велик Туран", във Вашингтон планират по-скоро създаването на своеобразен нов "пояс на нестабилност" на тюркска основа от Азербайджан до Синдзян, с център в Централна Азия и най-вече в Казахстан, Узбекистан и Туркменистан - т.е. там където ще преминава безопасния за Китай Нов Път на коприната.

Очертаващото се (след последните президентски избори през ноември 2020) признаване на т.нар. "геноцид на уйгурите" от страна на САЩ вероятно ще се окаже първата стъпка към формирането на мащабно „освободително” движение в Синдзян, както и сред уйгурите, пръснати из целия Китай, а също в Централна Азия и Близкия Изток. Стремителното развитие на събитията през миналата 2020, както и фактът, че новите ръководители на МИ6 и ЦРУ (по съвпадение?) са експерти с голям опит именно по "турската плоблематика" също говорят за това. Впрочем, според редица руски анализатори, радикалните действия на Китай в Иран и Афганистан, както и плановете на САЩ да използват Индия и (индиректно) Турция за разширяване на влиянието си в Евразия, поставят Русия "между два огъня"

Китайските планове и „руският фактор”

Каква е ролята на Русия в контекста на тази нова геополитическа конструкция на Китай, предвид рисковете за нарастване ролята на Турция в американските планове? Много показателна в това отношение беше появата на иранския военен министър Амир Хатами в Москва, в края на август 2020, точно преди очакваното посещение на китайския лидер Си Дзинпин, което обаче не се състоя (уж заради пандемията от коронавирус), но което трябваше да има съдбоносни последици за бъдещето на Иран. Очевидно иранците се опитват да използват руското влияние в региона за да си гарантират поне някакъв суверенитет, ако "голямата сделка" са Китай наистина се реализира.

Както вече споменах, китайската експанзия в Големия Близък Изток и стремежа на Пекин да въвлече държавите от региона в орбитата на собственото си влияние се сблъсква с прикрита, но усилваща се съпротива на част от местните елити, които не са склонни да приемат китайската доминация в региона, въпреки несъмнената изгода за техните икономики.

На този фон, както се видя и по време на посещението на индийския министър на отбраната Ражнат Сингх, участвал в Парада да победата в Москва през юни 2020, както и на иранския му колега Амир Хатами на изложението "Армия 2020", елитите на евразийските държави започват да разглеждат Москва като "необходимия трети играч" (т.е. балансьор) в противопоставянето между Пекин и Вашингтон, което рискува да превърне страните им от "зони за развитие" в бойно поле.

Политиката на Москва цели постигането на максимален контрол над транспортните и енергийни потоци в Евразия, макар да е очевидно, че икономическата интеграция с Москва, поне засега е напълно несъвпоставима с мощното икономическо присъствие на Пекин. В същото време обаче, непремереното нарастване на китайското влияние и появата в редица държави - обект на експанзията на Пекин, на "проруски настроени" кръгове от елита, е от полза за Москва.

Редица близкоизточни държави, които доскоро разглеждаха Китай като "неутрален партньор", напоследък се отнасят все по-предпазливо към ръста на влиянието му и несъмнено ще започнат да търсят нова "опора", но не в лицето на САЩ. В момента Китай и САЩ са се ориентирали към открита конфронтация помежду си, от която обаче може да спечели онзи играч, който последен се включи в нея.

Между другото, руснаците са в добра позиция и по отношение на ислямския свят. Москва не провежда политика на „китаизация” на своите мюсюлмани, както го прави Пекин, което няма как да не се отрази и на имиджа на Иран, след като влезе в открит съюз с Китай. Нещо повече, Русия защитава правата на мюсюлманите си, например на тези от Северен Кавказ.

От друга страна, въпреки усилията на Ердоган да се позиционира като лидер на ислямския свят, Турция продължава да не се ползва с добра репутация в арабския свят, където не са забравили времената на османското господство.

Тоест, моралното лидерство на Москва и позволява, ако провежда правилната политика, разбира се, да се превърне в лидер на всички неутрални, консервативни сили в Близкия Изток, при това без на практика да инвестира сериозни ресурси в тези сили, а само следейки внимателно задълбочаващият се конфликт между Китай и САЩ в Близкия Изток.

Формирането на икономическа ос Иран-Русия-Китай

Американската стратегия на „максимален натиск” нанесе сериозни икономически щети на Иран. След подновяването на санкциите, икономическият растеж в страната беше прекратен и тя беше поразеза от рецесия. През 2018 например, спадът на иранския БВП достигна 4,8%, през 2019 – 9,5%, като тази тенденция продължи и през 2020. На този фон се изостриха традиционните проблеми на националната икономика – инфлацията и безработицата. През 2018-2019 нивото на безработицата нарасна от 14,5% на 16,8%, а инфлацията скочи от 8%, през април 2018, до 40%, през юли 2019.

Основната мишена на санкционната политика на Вашингтон беше и си остава иранския петролен сектор, който осигурява основните приходи в бюджета. Поставяйки си за цел да „сведат иранския петролен износ до нула”, САЩ предприеха ограничителни мерки не само против националните, но и против международните компании, купуващи или участващи в покупката и транзита на ирански енергоносители.

И макар че тази политика не се подкрепя дори от американските съюзници, тя до голяма степен постигна целите си – износът на петрол от Иран започна драматично да пада – от 3,9 млн. барела дневно през 2018, до едва 300 хил. барела, през октомври 2019.

Последвалата през март 2020 глобална енергийна криза нанесе допълнителен удар на Иран. В новите пазарни условия икономическият износ осигуряваше още по-малка печалба заради спада на основните котировки. Според Световната банка, през 2020 иранският БВП е паднал с 8,7%, а цените на основните стоки и храни са скочили с 40%.

Въпреки тези проблеми на иранската икономика обаче, САЩ не успяха да постигнат пълния и крах и последваща смяна на режима (което е стара цел на Белия дом). Според МВФ и Световната банка, след драстичния спад през 2019, темповете на спад в иранската икономика са се забавили, а в перспектива може да се очаква и пречупване на тази тенденция. Още повече, че както посочва експертът от Института Брукинг Сюзън Мелоуни, икономиката на Иран притежава редица съществени предимства, които Вашингтон кой знае защо игнорира. На първо място сред тях е над 40-годишният опит в икономическото управление в условияна на санкции. Както е известно, непосредствено след кризата с американските заложници през 1979, санкциите на САЩ бяха още по-тежки, отколкото днес, при това тогава иранската петролна индустрия все още се формираше. Въпреки това, режимът на аятоласите устоя и успя да създаде принципно нова система на държавно управление.

На второ място следва да посоча високото ниво на диверсификация на иранската икономика. Несъмнено износът на енергоносители осигурява значителна част от бюджетните приходи, но енергетиката не е единствения и експортно ориентиран сектор. В страната са добре развитие хранително-вкусовата и химическата промишленост, металургията и машиностроенето. Те осигуряват заетост на над 20% от трудопособното население в Иран. Освен това за тях е по-лесно да заобикалят външните ограничения, установявайки преки контакти с регионалните партньори.

Според Мелоуни, несъмнено предимство на Техеран са развитите регионални икономически връзки. Благодарение на тях иранците не само минимизират вредата от санкциите, но и развиват нови икономически направления. Стабилните връзки със Сирия, Ирак, Афганистан, държавите от Южен Кавказ и Централна Азия са основа и за развитието на отношенията с Индия и Китай, които разглеждат Иран като ключова транзитна държава.

Сред най-переспективните направления на регионалната икономически политика на Техеран са отношенията с доминирания от Русия Евразийски икономически съюз (ЕАИС). Иран отдавна поддържа контакти с основните участници в този проект (Русия, Армения, Казахстан), което значително улеснява взаимодействието му и с блока, като цяло.

През декември 2017 в Мегри, на иранско-арменската граница беше създадена зона за свободна търговия, която трябва да заздрави връзките между държавите по оста Север-Юг. През май 2018, по време на Икономическия форум в Астана, беше подписано временно споразумение за създаване на зона за свободна търговия между Иран и ЕАИС, влязло в сила през октомври 2019. В резултат от това търговските връзки между Ислямската република и ЕАИС отново започнаха да укрепват. Ще припомня, че заради американските санкции стокообменът между тях беше паднал от 3 млрд. долара, през 2016, до 2,45 млрд., през 2019. Според иранския вестник Financial Tribunе, само през първите шест месеца след влизането в сила на споразумението за Зоната за свободна търговия стокооборотът между Иран и ЕАИС е достигнал 2,4 млрд. долара, а в края на 2020 той почти достигна равнището си отпреди кризата.

В условията на нарастващ натиск от страна на САЩ, които пречат на развитието на западния икономически вектор, Иран разглежда отношенията си с ЕАИС като полезна алтернатива. В търговията с Евразийския съюз доминират производствените стоки, което способства за намаляване на суровинната зависимост на иранската икономика. Освен това, развитите търговски връзки с ЕАИС компенсират американските санкционни ограничения, което се оказа особено важно в условията на пандемията от Covid-19, придобила изключително опасни мащаби в Иран.

Като цяло, Техеран се стреми към по-нататъшно сближаване с ЕАИС, като в краткосрочна перспектива разчита да разшири търговските възможности на Зоната за свободна търговия и, при положително развитие, да премине от временно към постоянно сътрудничество. Освен това, иранците демонстрират сериозен интерес към лансираната от руския президент Путин иницатива за т.нар. "зелени коридори", т.е. търговски артерии, чието функциониране да не се влияе от политическите съображения. В условията на пандемията, наличието на подобен търговски маршрут е от жизневажно значение за Иран.

На осъществената през юли 2020 видеоконференция Иран-ЕАИС, страните се споразумяха за създаване на три работни групи, които ще се ангажират с техническите въпроси на сътрудничеството, проблемите на здравеопазването и екологията. Обсъжда се и възможността за формиране на допълнителни групи, които да се заемат с въпросите на банковото, транспортното, инвестиционното и търговското сътрудничество.

Междувременно, изтичането на срока на оръжейното ембарго на ООН срещу Иран през октомври 2020 позволява на Техеран да започна да внася целия спектър от модерни въоръжения от Русия и Китай. Руснаците нееднократно намекваха, че са готови да изградят в Иран производствена линия за своите изтребители Су-30 (които в момента иранците внасят от Русия). Самият Иран е изключително заинтересован да произвежда модерни собствени изтребители. Тук е мястото да напомня и, че според източници на авторитетния портал OilPrice от иранското Министерство на петрола, Техеран е готов да предостави на Русия и Китай всички необходими условия за военното им присъствие в своите пристанища Чебахар, Бендер-Абас и Бушер.

През август 2020 стана ясно и, че Иран се стреми да удължи договора за стратегическо партньорство с Москва, чиито срок изтича през 2021. Както е известно, в подписания през 2001 договор са фиксирани ангажиментите на двете страни да поддържат равноправни отношения, както и принципите на стратегическото партньорство между тях.

Впрочем, в Техеран обмислят и стратегия за присъединяване на страната към Евразийския съюз, като пълноправен член. Този въпрос, в частност, беше обсъждан още на Срещата на върха на ЕАИС в Армения, през септември 2019. Предвид сегашната ситуация обаче, подобна стъпка не изглежда актуална, затова отношенията между Иран и ЕАИС вероятно ще се развиват по други схеми.

Ръководството на Иран, Китай и ЕАИС отдавна обсъждат перспективите и възможните форми за многостранно взаимодействие на основата на трансконтинентални програми за сътрудничество. Сред тях са Международният транспортен коридор "Север-Юг" и координацията между инициативата ЕПЕП и евразийската интеграция. В сегашните условия зоната за свободна търговия между Иран и ЕАИС придобива нов смисъл. Истината е, че Иран, Китай и Русия се опитват да изградят дългосрочни и стабилни основи за обща политика в Евразия. В противовес на враждебния към тях американоцентричен световен ред, те искат да формират нов, който да укрепи сигурността и икономическата привлекателност на региона. В този смисъл, икономическа дъга Иран-Китай-ЕАИС (Русия) може да се превърне в един от фундаменталните проекти на новата политико-икономическа реалност.

Еволюцията на отношенията по оста Москва-Пекин

Както посочва индийски геополитически анализатор (и бивш дипломат от кариерата) М.К.Бхадракумар, "споменатото през 2019 от президента на Русия Путин решение на страната му да сподели с Китай технологията на своите системи за ранно предупреждение за далечни действия за ядрена атака, на практика означава, че двете страни се ориентират към формирането на военен алианс". Това решение съвпадна по време с проведените през септември 2019 в Западна Русия мащабни военни учения "Център 2019", в които участва и многоброен китайски военен контингент, включително танкове Type 96А, стратегически бомбардировачи Н-6K, изтребители-бомбардировачи JH-7A, транспортни самолети Ил-76 и Y-9, както и щурмови хеликоптери Z-10.

От руска страна в ученията участваха 128 хиляди военни и над 20 хиляди единици бойна техника, включително 15 военни кораби, 600 самолети, 250 танка, около 450 бойни машини на пехотата и бронетранспортьори и до 200 артилерийски оръдия и реактивни системи за залпов огън. Според Министерството на отбраната в Москва, основната цел на ученията е била проверката на бойната готовност на въоръжените сили и усъвършенстване на оперативната съвместимост.

Ще припомня, че Русия и Китай осъществиха първите си съвместни компютърни учения по противоракетна отбрана още през май 2016. Тогава в Москва подчертаха, че това са първите съвместни руско-китайски компютърни командно-щабни учениия, провели се в научно изследователския център на Въздушно-космическите сили на Русия. Руското Военно министерство поясни, че основната им цел е била отработването на "съвместни маневри и действия на частите за бързо реагиране на ПВО и ПРО на Русия и Китай с цел защита на територията им от периодични и провокационни атаки с балистични и крилати ракети". Пак тогава беше уточнено, че "двете страни ще използват резултатите от ученията за да обсъдят предложенията за по-тясно руско-китайско военно сътрудничество в сферата на противоракетната отбрана".

Тоест, може да се твърди, че предаването на руските системи за ранно предупреждение на китайците съвсем не е прецедент. Казано по-простичко, Русия предоставя на Китай ексклузивно "ноу хау" за това, как да се противопостави на евентуални американски ракетни удари и да усъвършенства собствения си потенциал за "ответен удар", което е изключително важно за поддържането на стратегически баланс.

Както е известно, въпросните системи включват мощни радиолокационни станции с голям обхват, способни да откриват приближаващи се балистични ракети и ядрени бойни глави. Ако пък Пекин успее да добави към вече закупените от Русия противоракетни системи С-400 още по-мощните системи С-500, които руснаците вече произвеждат и разполагат на своя територия, Москва ще е в състояние да помогне на Китай да изгради собствена архитектура на перспективна интегрирана система за ранно предупреждение за далечни действия за ядрена атака. Което пък би било стратегически стабилизиращ фактор в отношенията на китайците със САЩ, тъй като те ще могат да получават надежда информация за евентуални изстрелвания на американски ракети както и да определят възможните точки, където ще бъдат нанесени ударите.

С други думи, руската система ще гарантира на китайското ръководство необходимия времеви толеранс от няколко десетки минути, предупреждавайки го за предстоящия ракетен удар на противника. Което пък би позволило на Пекин да вземе съответните решения за изстрелване на китайски ядрени ракети, в отговор на американската атака.

Според редакционна статия на Guarding India, "от 1990 насам Русия е продала на Китай над 500 самолети, включително големи транспортни самолети, самолети за ранно предупреждаване, самолети за захранване във въздуха, щурмови самолети и изтребители-прехващачи".

Военното партньорство между двете страни продължава да се развива, като в периода между 2001 и 2008 стойността му нарасна до 16 млрд. долара, което намери израз и в думите на Путин за огромния руски принос за превръщането на Китай в свръхдържава. Според него: "Китай бързо се доближава до статута на свръхдържава. Несъмнено е и, че сътрудничеството ни с Китай укрепва отбранителната способност на неговата армия".

Впрочем, руснаците имат съществен принос не само за развитието на китайските ВВС. Според анализатора на National Interest Марк Епископос: "В момента китайските ВМС разполагат с 12 съветски подводници от клас Kilo, а при конструирането на първия китайски самолетоносач „Ляонин” (Тype 001) беше използван корпусът на недостроения съветски самолетоносач "Варяг". Вторият китайски самолетоносач "Шандун", влязъв в експлоатация през декември 2019 има същия дизайн, вдъхновен от съветския проект". Впрочем, в момента китайците строят и трети много по-голям самолетоносач (Type 002)”.

Нещо повече, стремейки се да укрепи способността на своята ПВО да се справи с модерните "невидими" изтребители, като американските F-35 и F-22 Raptor (особено на фона на конфронтацията между двете страни в Южнокитайско море), Китай купи от Русия зенитно-ракетни комплекси С-400 и обсъжда покупката на много по-мощните С-500.

Коментирайки разширяването на военно-техническото сътрудничество между страната му и Китай, зам. генералният директор на руската агенция на износ на въоръжения „Рособоронекспорт” Александър Шчербинин посочва, че: "В последно време това военно-техническо сътрудничество между Русия и Китай се измерва с няколко милиарда долара годищно. Налице обаче са и други важни показатели, включително съгласуваността. Вече от доста дълго време поддържаме високо ниво на сътрудничество в тази сфера. Що се отнася до по-нататъшните перспективи на това сътрудничество, то ще се опира на симбиозата между доставките на конвенционални въоръжения и съвместната работа в сферата на високите технологии. Тази симбиоза е залог за бъдещите ни отношения".

Ясно е, че всичко това е прелюдия към задълбочаване и разширяване на стратегическото сътрудничество между Русия и Китай с цел създаване на интегрирана система за противоракетна отбраната. И, което е по-важното, то говори за постепенното формиране на военен алианс между двете страни и повишава залога в случай, че САЩ действително решат да атакуват някоя от тях.

Както посочва в тази връзка руският външнополитически експерт Владимир Фролов, в интервю за CBS News: "Ако китайската система за предупреждаване на ракетно нападение бъде обединена с руската, ще можем да увеличим радиуса на откриване на американски балистични ракети, изстрелвани от подводници в южната част на Тихия Океан, както и в Индийския океан, където имаме проблеми с бързото откриване".

Разбира се, в хипотетичния руско-китайски алианс има много повече нюанси, отколкото изглежда на пръв поглед. Ще припомня само че, по време на посещението си в Москва, през юни 2019, китайският лидер Си Дзинпин увери руския си колега Путин, че: "Навлизащите в нов етап руско-китайски отношения се основават на голямо взаимно доверие и стратегическа двустранна подкрепа. Необходимо е да задълбочаваме взаимната си подкрепа по най-важните за нас въпроси и твърдо да поддържаме стратегическото направление на руско-китайските отношения, въпреки всевъзможните опити за намеса и диверсии. Руско-китайските отношения, които навлизат в нова епоха, са надежда гаранция за мира и стабилността на планетата".

Ще припомня и, че през ноември 2020, в телефонен разговор с руския си колега Лавров, китайският външен министър Ван И ясно декларира стремежа на Пекин да обедини усилията си с Москва „за борба срещу глобалната хегемония на някои държави”.

Оста Москва-Пекин-Техеран vs САЩ

В появилата се през декември 2017 Стратегия за национална сигурност на САЩ, която беше първият подобен документ по времето на президента Тръмп, Русия и Китай са дефинирани като "ревизионистки държави". Концепцията за ревизионизма е доста гъвкава и има различни значения. Обикновено в нейните рамки се прави разграничение между държавите, признаващи съществуващото разпределение на силите в международната система, и онези, които искат да го променят в свой интерес.

Факт е, че и Русия и Китай оспорват набора от неолиберални правила, възникнали в международната система след Втората световна война. Те на практика узаконяват избирателното използване на човешките права, като универсална ценност, за оправдаване на западната намеса във вътрешните работи на суверенните държави. От друга страна, те признават и последователно потвърждават привързаността си към редица фундаментални принципи на международното право и, в частност, върховенството на суверенитета на държавата и нейната териториална цялост, важността на международното право, първостепенното значение на ООН и ключовата роля на неговия Съвет за сигурност.

Много важно в случая е, че участвайки в работата на международните финансови институции, Русия и Китай  признават техните правила, а не ги оспорват. Китай е водещ участник в процесите на глобализация и свободната търговия. Като цяло, визията на Русия и Китай относно функционирането на международната система, се вмества в рамките на "вестфалския модел".

В същото време обаче, в Стратегията за национална ситурност на САЩ се твърди, че "Китай и Русия отправят предизвикателство към американската доминация, влияние и интереси, опитвайки се да ерозират сигурността и просперитета на Америка. Китай и Русия искат да създадат свят, противоположен на американските ценности и интереси. Пекин, в частност, се стреми да изтласка САЩ от Индо-Тихоокеанския регион. Русия пък цели да отслаби американското влияние в света и иска да ни раздели от нашите съюзници и партньори. Тя инвестира сериозни средства за създаване на нови военни възможности, включително ядрени системи, които си остават най-голямата заплаха на съществуването на САЩ".

Изглежда пределно ясно, че "потенциалният алианс" между Русия и Китай постепенно се трансформира в реален. Вътрешната динамика на руско-китайските отношения постоянно се усилва и надделява над влиянието на външната международна среда. Разширяването на стратегическото партньорство вече донесе всестранни ползи и на двете страни, превръщайки се в съвместно стратегическо достояние. В същото време, то укрепва положението им на международната сцена и подпомага тяхната дипломация.

Както е известно, в Пекин, макар и предпазливо, реагираха положителна на изразеното от руския президент Путин, по време на заседание на т.нар. Валдайския клуб в края на октомври 2020, предположение за евентуален военен алианс между страната му и Китай. Факт е, че за подобен съюз се говори за първи път от времето на Сталин и Мао насам. Според Путин: "Винаги сме смятали, че отношенията ни са достигнали такова ниво на сътрудничество и доверие, че поне на теория можем да си представим подобен алианс. Засега не си поставяме такава цел, но по принцип не го изключваме. Така че ще видим".

Според редица китайски анализатори, макар че руско-китайският военен алианс все още изглежда малко вероятен, самият факт, че вече се говори за това е положителен. Показателно е и, че тези коментари бяха направени в деня, когато Си Дзинпин произнесе издържана в откровено националистически дух реч, по случай 70-тодищнината от влизането на страната му в Корейската война. Наред с другите леко завоалирани критични нападки срещу Вашингтон, Си ясно заяви, че китайските военни "са изпълнени с решимост да разгромят нашествениците" и предупреди да не се правят опити за разделение на нацията.

Що се отнася до официалната реакция на Пекин на коментара на Путин, според говорителя на китайското Външно министерство, той "показва високото ниво и специалния характер на двустранните ни връзки. За традиционното китайско-руско приятелство няма рамки, както няма и забранени зони за разширяване на двустранното сътрудничество".

На свой ред, директорът на Центъра за руски и централноазиатски изследвания на Шанхайската академия за обществени науки Ли Лифън напомня, че: "И Китай, и Русия станаха обект на критики по време на последните президентски избори в САЩ и Путин се оопитва да покаже, колко стабилните са връзките между нас". Според Ли, тази демонстрация на солидарност е и знак за необходимостта от нов Договор за съкращаването на стратегическите настъпателни въоръжения, ограничаващи ядрените арсенали на САЩ и Русия, към който американците се опитват да приобщят и Китай. Той смята, че шансовете за формирането на пълноценен военен съюз между Пекин и Москва все още не са големи, тъй като поне за момента е достатъчно "между тях да има мълчаливо съгласие". При всички случаи обаче, по-тесните връзки и сътрудничеството с Русия са от полза за Китай, особено по въпросите на глобалното управление, където те имат общи интереси.

Според цитирания по-горе индийски геополитически анализатор М.К. Бхадракумар: "Същността на проблема е, че руско-китайският съюз не се вписва в нормите на класичестата система на алиансите. По липса на възможност да го характеризирам по-добре, бих го нарекъл "модулен алианс". В ежедневния живот той може да изпълнява редица настройващи се функции, както и да улеснява постигането на някакви конкретни задачи. Тоест, става дума за една много гъвкава система. Руско-китайският алианс не си поставя за цел военното противопоставяне на САЩ, но структурата му гарантира сдържането на евентуално американско нападение срещу всяка от тези две страни или пък срещу двете. Той неизбежно ще поражда все по-голямо недоволство у САЩ, тъй като напоследък Русия отправя открито предизвикателство към "индо-тихоокеанската стратегия на Вашингтон. Русия все по-открито критикува тази стратегия, при това на фона на усилващото се напрежение в Тайванския пролив".

През септември 2020 например, Кремъл изрази тревогата си от факта, че „военната активност на нерегионални държави (т.е. на САЩ и съюзниците им) поражда напрежение, което наложи Източният военен окръг с щаб в Хабаровск (едно от четирите военни командвания на Русия – б.а.) да бъде подсилен с командно подразделение, включващо смесена авиационна дивизия и бригада на ПВО”.

Истината е, че САЩ изначално нямат шанс за победа в това съперничество. В случая т.нар. Четиристранен диалог по сигурността (или Quad, който Вашингтон се опитва да превърне в „азиатска НАТО”) също е безполезен, защото трима от четирите му членове – Австралия, Япония и Индия, нямат основание да смятат Русия за ревизионистка държава и да изпитват враждебност към нея.

Някои американски експерти смятат, че решението на проблема изисква САЩ да се върнат към трансатлантическите си връзки, които сегашният президент Тръмп пренебрегваше. След като Байдън влезе в Белия дом, вероятно ще се опита максимално бързо да даде нов импулс на евроатлантизма в Европа, само че това не е чак толкова просто, както изглежда на пръв поглед. Както посочва бившият германски външен министър Йошка Фишер, задълбочаващият се трансатлантически разлом възникна заради „отчуждението”, както европейците наричат комбинацията от разногласия, взаимно недоверие, неуважение и различия в приоритетите. Всъщност, тази тенденция съществуваше и преди Тръмп и вероятно ще се запази, дори след като Байдън влезе в Белия дом. Освен това, много европейски държави не споделят враждебното отношение на САЩ към Русия и Китай.

Истината е, че САЩ не могат да се справят с руско-китайския алианс, ако не разгромят Китай и Русия заедно и едновременно. Само че този алианс се е позиционирал на правилната страна на историята и времето работи за него, тъй като националната мощ на САЩ отслабва, глобалното им влияние ерозира, а светът постепенно свиква да съществува в постамериканската епоха.

Източният "Троен алианс"

Казаното по-горе провокира много сериозна тревога и загриженост сред лидерите на редица водещи западни държави и най-вече във Вашингтон. Темата за ефективността на американския натиск и санкции (или по-скоро за тяхната неефективност) и възможността за появата на една от най-мощните коалиции в историята (с участието на две свръхдържави - Русия и Китай), целяща да се противопостави на хегемонистичните стремежи на САЩ, се оказаха в центъра на внимание на големите медии. В коментар на Newsweek например, възможната поява в съвсем близко бъдеще да дълговременна коалиция между Пекин, Москва и Техеран, се тълкува като стремеж на трите държави да отговорят на предизвикателството, което им отправя Америка: "Съобщението за удължаването на 20-годишния договор на иранците с Русия, както и преговорите за подписване на Комплексен договор за сътрудничество за срок от 25 години между Техеран и Пекин, са сигнал, който Техеран дава на САЩ за това, какво може да се случи, ако те не прекратят политиката на натиск (най-вече икономически) срещу Ислямската република". В тази връзка, Newsweeк напомня, че непосредствено преди посешението на иранския външен министър Мохамад Джавад Зариф в Москва, в края на септември 2020, и появата на информацията за удължаване на руско-иранския договор, президентът Путин е провел дълъг телефонен разговор с иранския си колега Хасан Рухани, по време на който двамата са обсъдили редица важни проблеми, включително пандемията от коронавирус, ядрената сделка, ситуацията в Сирия, както и редица въпроси на двустранното сътрудничество, включително съвместните проекти в сферата на добива и транзита на енергоносители.

На свой ред авторитетният портал Eurasian Times твърди, че "оста Пекин-Техеран-Москва вече се формира". Според анализаторите му, споразумението за дългосрочна сътрудничество межсду Техеран и Москва, което вероятно ще бъде допълнено от подписването на инвестиционни договори между Иран и Китай за поне 200 млрд. долара, доказва, че в момента се залагат основите на най-могъщия в историята на международните отношения алианс между три големи източни държави.

* Българско геополитическо дружество