03
Вт, Авг
1 Нови статии

Водородната енергетика - отвъд митологията

брой 6 2020
Typography

В началото на юли 2020 еврокомисарят по енергетиката Кадри Симсън заяви: "Целта на ЕС е да стане климатично неутрален до 2050. Което означава, че дотогава ще престанем да използваме изкопаеми енергоносители и всички сегашни доставчици на такива енергоносители за Съюза следва да го имат предвид". Според нея, единствената и неповторима алтернатива на въглищата, петрола и природния газ, ще стане водородът.

При това е очевидно, че Симсън просто повтаря една теза, която най-силно се отстоява от Германия, чието правителство вече лансира амбициозна национална програма за създаване на "водородна енергетика". Според нея, още през 2030 например, в страната следва да бъдат изградени нови електроцентрали с обща мощност 20 ГВт, чието единствено предназначение е да произвеждат т.нар. "зелен" водород. Разбира се, темата беше активно подета от големите западни медии и дори от аналитичните центрове, като спектърът на оценките им варира от поредните (за кой ли път) прогнози за "неизбежната енергийна смърт на Русия" до твърдението, че именно руснаците имат най-големи шансове да се превърнат в глобален лидер на новия "водороден" пазар.

В тази връзка ще припомня, че проточилата се в резултат от яростния американски натиск сага с изграждането на подводния газопровод "Северен поток 2" провокира сред енергийните експерти дискусии относно това, дали, ако руснаците все пак съумеят за завършат този проект, той ще се изплати?

Както е известно, в изграждането на газопровода са инвестирани 8 млрд. долара, а преодоляването на икономическите последици от санкциите, които доведоха до временно спиране на работите, когато тръбата бе достигнала на по-малко от 200 км от брега, ше изисква още средства (според специалистите - до 500 млн. долара).

Предварителните очаквания

По време на проектирането на газопровода се смяташе, че по него ще могат да бъдат транспортирани 55 млрд. куб. м годишно. При предварителни разчети за приходи от 2,1 долара за 1000 куб. м, на 100 км, тръбопроводът трябвяше да носи годишен приход от 1,42 млрд. долара. И тъй като средната рентабилност на подобни проекти е 60%, очакваната балансова печалба беше 850 млн. долара, което пък означаваше, че газопроводът ще се изплати за 10 години.

Днес обаче, ситуацията е по-различна. При това нещата не опират само до спада на цените, а оттам и на търсенето на природен газ на европейския пазар. Както е известно, от 2018 насам Европейския съюз реализира т.нар. "зелена водородна стратегия". В най-общи линии, става въпрос за следното.

Поддържането, още повече пък развитието на индустрията и гарантиране потребностите на домакинствата изискват големи обеми енергия. През миналата 2019 съвкупното търсене в Европа достигна 1,44 млрд. тона т.нар. петролен еквивалент. При това собствените източници на континента покриват само една трета от този обем, пък и те вероятно ще се изчерпат до 2030.

За да не се допусне ЕС да изпадне в критична зависимост от външните доставки на енергоносители, се налага да бъде намерена някаква алтернатива. И според брюкселските (и, особено, берлинските) енергийни стратези, такава алтернатива може да стане водородът. Водородно-метановата смес например, може успешно да се използва за задвижване на турбините на ТЕЦ-овете, а водородни горивни елементи да се използват като източници на енергия за всички видове транспорт. При това, използването на тази технология не е свързана с вредни газови емисии.

Като суровина за производството на водород може да се използва морската вода, чиито запаси се смятат за неограничени, тъй като изгарянето на водорода води до връщането на водата в природната среда. А пък необходимата за електролизата на морската вода енергия също може да бъде "зелена", т.е. слънчева или вятърна. Поне на теория, това би могло да позволи на ЕС постепенно да се откаже от вноса на всички видове енергоносители, включително от руския природен газ. Пак ще припомня, че не става въпрос за научна фантастика, а за съвсем сериозна стратегия, прокарвана от Брюксел.

Така, през пролетта на 2020 единадесет водещи газови инфраструктурни компании от девет страни членки на ЕС представиха в Европейската комисия стратегически план, озаглавен "European Hydrogen Backbone". Той предвижда, от средата на 20-те до 2030 да бъдат създадени т.нар. "водородни долини" (където ще се произвежда водород), свързани с потребителите на този енергоносител чрез система от тръбопроводи с обша дължина 6800 км.

През следващото десетилетие, т.е. до 2040, инфрастрактурата за транспортиране на водород в Европа следва да се разшири до 23 хил. км, 75% от които ще бъдат преоборудвани газопроводи, а 25% - напълно нови участъци.

В рамките на тази стратегия, до началото на 2050 ЕС възнамерява да изгради на територията на Съюза две паралелни газопреносни мрежи: водородна и биометанова, които да покриват поне 80% от европейските потребности от енерогоносители, като целта е, до 2050-2055, тази цифра да стане 100%.

При евентуална успешна реализация на проекта, европейският пазар за руския газ ще се свие драстично. В момента никой нe може да каже с колко, но повечето експерти смятат, че вместо сегашния износ от 190 млрд. куб. м годишно, в бъдеще този обем няма да надхвърля 20-30 млрд., ако не и по-малко. Следователно, ще отпадне необходимостта не само от украинския и полския логистични газови коридори, но и от "Северен поток 2" (както впрочем и от "Балкански поток"), чието изплащане ще се окаже практически невъзможно.

Европейската "водородна революция" - катастрофа или шанс за Русия?

Както посочва в свой коментар по темата германският Handelsblatt, "тъй като Европа планира преминаването си към водорода, като основен енергоносители, Русия също ще трябва се съобрази с това. Всъщност, тя просто няма друг изход: тъй като е най-големият износител на петрол и газ на континента, се стреми да съхрани водещите си позиции на енергийния пазар". В края на юли 2020 руското Министерство на енергетиката представи план за развитие на водородната енергетика в страната, в рамките на който до 2024 тя ще се сдобие със съвършено нов енергиен отрасъл. До края на 2020 пък следва да бъде формулирана концепцията и определени мерките в подкрепа на пилотните проекти в тази сфера. В началото на 2021 правителството се готви да приеме мерки, стимулиращи износителите и потребителите на вътрешния пазар постепенно да преминат към водородно гориво.

Играчите, които следва да осъществят тази руска "зелена революция" също вече са ясни - това са държавните корпорации Газпром и Росатом - т.е. двамата гиганти на руската "традиционна енергетика". Към тях вероятно ще се присъедини и конкурентната на Газпром компания Новатек. Твърди се, че още през 2021 Газпром може да изгради и изпита собствена водородна турбина. Според експертите на Handelsblatt, това поражда определен интерес в Германия заради очертаващото се партньорство между Газпром Енергохолдинг и немския концерн Сименс. В момента произвеждащата газовите турбини дъщерна компания на Сименс SNGT се разделя с досегашните си руски партньори - компанията ОАО "Силови машини", като е твърде възможно да ги замени именно с Газпром Енергохолдинг. Освен това, Газпром планира до 2024 да започне да използва водород в много широк спектър - от газовите електроцентали до обикновените газови бойлери.

На свой ред, Росатом възнамерява до 2024 да изгради изпитателен полигон за т.нар. "водородни влакове" (както е известно първите задвижвани с водород влакове Coradia iLint, произведени от френската компания Алстом, бяха въведени в експлоатация в Германия още през 2018). В случая, руските "водородни влакове" ще бъдат използвани за връзка с остров Сахалин, където Росатом, съвместно с руските железници (РЖД) и машиностоителния концерн Трансмашхолдинг, планира да се заеме с преоборудването на локомотивите, така че те да работят с водород.

Тук е мястото да напомня, че в момента в Русия т.нар.  "сив водород" се получава от изкопаеми горива, при което в атмосферата се отделя много въглероден диоксид. Ето защо Газпром планира да започне да произвежда т. нар. "тюркоазен водород", който се получава чрез топлинното разделяне на метана - основния компонент на природния газ. При метановата пиролиза се получава твърд въглерод, вместо CO2, като отпадъчен продукт, т.е. пепел, която може да се използва за наторяване. Чрез този процес метанът се разделя на газообразен водород и твърд въглерод, който е ценен материал за различни отрасли на индустрията и може да се съхранява безопасно. Тази технология би могла да се окаже ключов компонент на бъдещо климатично неутрално енергоснабдяване

Според Юрий Мелников, който е старши енергиен анализатор в Университета за приложни науки „Сколково“, Газпром вече работи по проект за запълване на съществуващата тръбопроводна мрежа с газова смес, включваща природен газ и водород. При това, ако в съществуващите тръбопроводи тази смес може да включва 20% водород, в "Северен поток 2" този дял ще достигне 70%.

Според ръководството на Газпром, през 2050 обемът на европейския водороден пазар може да достигне 153 млрд. евро, докато прогнозите на руското енергийно министерство варират между 32 и 164 млрд.

На свой ред, Росатом залага на производството на т.нар. "жълт водород", получаван в резултат на водна електролиза. При това, както можеше да се очаква, корпорацията възнамерява да осъществява електролизата, използвайки ядрена енергия. Според нейното ръководство, до 2050 тя ще може да произвежда до 50 млн. тона водород годишно.

Препятствията пред "водородната революция"

Мнозина експерти обаче смятат, че перспективите пред "водородната революция" в Европа и Русия съвсем не са толкова безоблачни. За начало, нека предположим, че инициаторите на идеята за "зеления водород" съумеят да създадат необходимата основа за реализацията и. Например, като намерят необходимите средства за изграждането електролизните заводи, тъй като според плановете на брюкселските енергийни стратези, до 2024 на територията на ЕС следва да се появят заводи за водна електролиза с обща мощност от 6ГВт. При това, до 2030 тази мощност трябва да нарасне до 40 ГВт, плюс още толкова - на територията на съседните на Съюза държави. Да предположим също, че няма да има проблеми с намирането на подходящата плош, както и с убеждаването на достатъчно собственици на електроцентрали, да инвестират в генерацията на водородно-метанова смес. Както и, че ще бъдат успешно решени въпросите с гарантирането на експлоатационната сигурност. Да видим обаче, как стоят нещата на практика.

Днес в света съществуват пет доказали се на практика технологии за производство на водород. Най-скъпата е производството му от биомаса. При нея себестойността на продукцията варира между 5 и 7 долара за килограм произведен водород, като в по-далечно бъдеще тя може да намалее до 1-3 долара.

Не по-евтино изглежда и производството чрез водна електролиза. Тук обаче, нещата никак не са еднозначни. Ако за целта се използва електроенергия от индустриалната мрежа (половината от която се получава чрез изгаряне на евтиния природен газ) себестойността на продукта ще варира между 6 и 7 долара за килограм. В по-далечно бъдеще, тя може да падне до 4 долара. Ако пък се използва вятърна електроенергия, стойността на произведения водород ще бъде 7-11 долара, с възможност по-късно да падне до 3 долара. Още по-зле стоят нещата със слънчевите панели - използването им ще доведе до цена между 10 и 30 долара за килограм водород, с перспектива някой ден тя да намалее до 3-4 долара.

Друг възможен вариант е използването на електроенергия от АЕЦ, което още днес може да осигури цена от 2,33 долара за килограм произведен водород.

Алтернатива на водата и биоразпадането са газификацията на въглищата и разлагането на природния газ. Макар че тези два метода се смятат за различни, в основата им е един и същ технологичен процес - нагряване без достъп на кислород. При въглищата - до 800-1300 градуса по Целзий, а при природния газ (или по-точно сместа между водна пара и метан под налягане и в присъствието на катализатор) - до 700-1000 градуса. Най-разпространен е именно газовият вариант, като с негова помощ се получава над половината от целия произвеждан днес водород. В момента стойността му варира между 2 и 5 долара за килограм, като е напълно възможно тя да падне в бъдеще до 2-2,5 долара.

Методът с газификация на въглищата също е добре познат и дори изглежда по-привлекателен, тъй като още днес гарантира цена от 2-2,5 долара за килограм произведен водород, като в перспектива тя може да падне 1,5 долара, включително доставката и съхраняването. При него обаче, има сериозни проблеми с утилизацията на отпадъците, макар че при добро желание те могат да бъдат решени.

Тоест, очертава се доста любопитна ситуация. В момента е икономически по-целесъобразно големи количества водород да се получават с помощта на природния газ, тъй като при този метод цената ще е в рамките на 2 долара за килограм. Що се отнася до използването на вятърна и слънчева енергия за производството му, дори и в най-оптимистичния вариант, то няма да постигне цена под 3 долара, а да не забравяме, че привържениците на водородната енергетика разчитат на цена под 1 долар.

Но нека все пак допуснем, че мечтите им се сбъднат. Какво ще последва от това? Както е известно, отдавна съществува (и е многократно доказан) коефициент за конвертиране на водорода в британски топлинни единици, чрез топлината, отделяна при изгаряне. Ако се опрем на него, излиза, че 1 долар за килограм водород съответства на цена от 7,4 долара за милион британски топлинни единици (МБТЕ). Тук е мястото да напомня, че дори в периода преди зимата на 2019-2020, когато средната цена на природния газ в Европа варираше между 7,2-8,1 долара (за МБТЕ), преминаването към водород би означавало дву- или дори трикратно оскъпяване на първичната енергия. Ако пък този водород се добива по най-екологичния от изброените по-горе варианти, разривът се оказва много по-голям.

Заради кризата на свръхпроизводството, в моменна цените в европейските газови хъбове паднаха до 2 долара. Тоест, ако искаме замяната на природния газ с водород да има някакъв смисъл, цената на последния следва да е 27 цента за килограм, което е съвършено непостижимо дори и в най-далечното и оптимистично бъдеще. Разбира се, Брюксел вероятно ще съумее да компенсира част от тази разлика, въвеждайки различни "въглеродни" такси върху вноса на енергоносители, но при всички случаи, това ща намали въпросната разлика само с няколко процента, докато тя е в (много) пъти. Включително, защото в противен случай ще изчезне смисълът от самия газов износ.

Впрочем, при подобно развитие ограничителните мерки на Брюксел ще работят против самата европейска икономика, която ще бъде принудена от "еврократите" да функционира в условията на изключително скъпа енергия. И тъй като - особено при високотехнологичните производства, делът на енергийните разходи формира значителна част от всички производствени разходи, себестойността на европейската индустриална продукция ще се окаже неконкурентоспособна спрямо онази на държавите, ползващи по-евтина енергия.

Освен това, по този начин ЕС собственоръчно ще стимулира разширяването на руското импортозаместване в онези сфери, в които сега руснаците отстъпват на европейците. И най-вече в средното машиностроене, производството на машинни инструменти и оборудване за металообработващата индустрия. Колко бързо ще се случи това, зависи от две неща. На първо място, от реалните срокове, в които ЕС ще въведе трансграничните въглеродни тарифи. А на второ, от това, колко дълго руснаците ще са склонни да плащат заради това между 6 и 50 млрд. евро годишно на Съюза.

Впрочем, в Москва вече разглеждат и други варианти. След като ЕС толкова силно се стреми да премине към водородна енергетика, а на всичкото отгоре възнамерява да транзитира новия енергоносител по съществуващите тръбопроводи, както посочих по-горе, Русия е в състояние да направи на Брюксел "трудно устоимо предлоожение".

Вече споменах, че руското енергийно министерство е изготвило собствен план за развитие на водородната енергетика в страната. При това, за производството на новото "чисто гориво" обединяват усилията си такива гиганти като Газпром, Новатек и Росатом. Първите двама ще осигурят суровината и логистиката, а третият партньор ще гарантира изключително ниската цена на новия енергоносител. В резултат от което ЕС ще може да получава готов водород от Русия отново на цени петкратно по-ниски, отколкото ако разчита на "собствено производство".

Разбира се, всичко това все още са прогнози, макар и за не кой знае колко далечното бъдеще. Засега дискусията за водородната енергетика в ЕС се инициира повече от политиците, отколкото от сериозните индустриалци. Друг въпрос е обаче, доколко здравомислещите европейци ще са в състояние да ограничат вълната на истеричния зелен популизъм. Тепърво предстои да видим.

Какви са шансовете на "водородна енергетика"?

И така, сред най-обсъжданите въпроси в рамките на несекващата дискусия относно концепциите, върху които ще се основава бъдещият световен ред, е този за алтернативните енергийни източници и, най-вече, за водородната енергетика. Но, както се видя по-горе, въпреки че научните изследвания в тази сфера се осъществяват отдавна, да се говори за мащабен преход към водородно гориво, при това с конкретни цифри и дати, изглежда най-малкото преждевременно. Макар че в Европа алтернативната енергетика се налага от десетилетия насам, съществуването и на чисто бизнес основа продължава да изглежда невъзможно. Днес тя е просто допълнение към традиционните енергоносители и е тотално зависима от държавните дотации.

Що се отнася до водорода, в момента себестойността на производството му както от вода, така и от метан, е в пъти по-скъпо от това на петрола и природния газ и не може да се сравнява дори с вятърната или слънчева енергия. При това тук не става дума само за мобилни установки, но и за изграждането на стационарни заводи.

Не са решени и проблемите, свързани със съхраняването и транзита на водорода. Всеки знае, че това е изключително активен химически елемент, който постепенно ерозира металните конструкции. Тоест, сегашната система от тръбопроводи, особено в местата на заваръчните шевове, свързващи отделните тръби, ще бъде подложена на силна ерозия. От тази гледна точка, идеята за трансформирането на съществуващата тръбопроводна система, съобразно особеностите на една все още слабо приложима в индустриални мащаби субстанция, изглежда доста странно. Още повече, когато става дума за въздействие върху околната среда - при производството на водород от метан например, се отделя азотен оксид, който е доста по-вреден парников газ от въглеродния двуокис.

Без предварителното разрешаване на всички тези проблеми, не може да бъде формулирана адекватна стратегия и тактика за развитието на т.нар. "водородна енергетика". Последната очевидно се нуждае от балансиран и предпазлив подход, като в случая от принципно важно значение е позицията и на производителите, и на научните среди.

Що се отнася до начина, по който повечето медии се отнасят към темата за "водородната революция", могат да бъдат очертани три основни тенденции. Първата е свързана с публикациите за "сензационните" открития и пробиви, извършени от уж неизвестни учени и компании, характерно за които е използването на множество неразбираеми за редовия читател термини. Втората пък, акцентира върху заплахата, която "водородната енергетика" уж представлява за човечеството, представяйки я като своеобразна "водородна бомба със закъснител". Всичко това обаче звучи крайно несериозно. Затова пък третата тенденция, която е свързана с изявленията на отделни политици и псевдоексперти относно възможноста още утре светът да откаже от "традиционните енергоносители", чиито запаси са несъмено пазарно предимство на Руската Федерация, заменяйки ги с водорода, изглеждат меко казано волунтаристки. Просто защото, предвид силната запалимост и "склонността" на водорода да участва в различни химични реакции, сегашното ниво на развитие на технологиите не е достатъчно за да гарантира безопасния му транзит и използване като гориво.

Водородната енергетика несъмнено изглежда перспективна, само че научните изследвания и реализацията на пилотни проекти в тази сфера не бива да пораждат прекалено големи очаквания за бърз успех. Тя може да стане обект на дискусии на такива международни форуми, като Руско-германския суровинен форум или Британско-руския суровинен диалог например, но следва да сме наясно, че в основата на световната и европейската енергетика още дълги десетилетие ще продължат да стоят именно традиционните енергоносители.

Какво сочи японският опит

Показателно в тази връзка е, че когато става дума за енергийни компании, съществуващи и работещи в реалния свят, а не в илюзорния свят на "еврократите", сред тях не се забелязва особено желание да пратят за скраб сегашното оборудване на своите електроцентрали, заменяйки го с ново от скъпи сплави с волфром, молибден и титан.Както е известно, целта на всяка компания е да гарантира печалби за акционерите си, а не реализацията на нечии скъпоструващи мечти. В тази връзка ще напомня, че още преди няколко години Mitsubishi Hitachi Power Systems (MHPS) проведе успешни изпитания в една от своите електроцентрали на мощна газова турбина, задвижвана с природен газ, смесен с 30% водород. Макар и трудно, турбината издържа на високата температура на изгорелите газове на изхода (1600 градуса). Макар и с малко, се повищи и коефициентът на полезно действие, затова пък обемът на въглеродните емисии се оказа по-нисък с 10% (японците не обявиха данни за азотния оксид, заявявайки, че те са били "на приемливо равнище"). Изводът на МHPS беше, че използването на горивна смес от 80% природен газ и 20% водород (но не и на 100% водород, както планират в Брюксел) е икономически и екологично оправдано. Пак в Япония, през 2018, компаниите Kawasaki Heavy Industries и Obayashi осъществиха краткосрочни изпитания на турбина, чиято горивна камера беше подаван само водород. Те не представиха данни за икономическата целесъобразност на този модел, но ще напомня, че и в момента принадлежашата на двете компании ТЕЦ в Кобе работи със смес от 20% водород и 80% природен газ, т.е. в съответствие с препоръките на MHPS. Разбира се, подобни експерименти с добавяне на водород в горивната смес на газовите ТЕЦ не се осъществяват само в Япония, но най-оптимистичните, от гледна точка, на "водородната енергетика", резултати са постигнати именно там.

Впрочем, ето какъв е в момента допустимият от съответните национални стандарти дял на водорода в горивната смес с природния газ: Белгия, Нова Зеландия, САЩ, Великобритания - 0,1%; Германия -10%, Нидерландия - 12%. Тоест, поне засега прогнозите за тотален отказ от традиционното гориво и замяната му с водородно не се оправдават - очевидно са необходими мащабни научно-изследователски и опитно-конструкторски работи (НИОКР), промени в националните технически стандарти, експериментална практическа проверка на теоретичните резултати и т.н. А да не забравяме и ключовите въпроси за финансирането, наличието на квалифицирани кадри и необходимото време, предвид липсата на каквито и да било гаранции, че всички експерименти и изпитания ще се окажат успешни.

Тоест, ако Германия и ЕС действително искат да реализират амбициозните си "водородни програми", ще трябва да включат в тях точен график за осъществяване на необходимите НИОКР и последващите изпитания, както и съответните мащабни инвестиции, при това без да поставят някакви ясни срокове, защото те няма как да се окажат реални в сегашната ситуация. Впрочем, тук е мястото да цитирам данните на Международната агенция по енергетика (МАЕ), според които създаването на мащабна европейска мрежа от електроцентрали, използващи газово-водородна смес в съотношение 80%/20%, ще позволи намаляване на вредните въглеродни емисии със 7%, т.е. с 60 млн. тона. Тези разчети на МАЕ се опират на резултатите от изпитанията в Япония, по простата причини, че са получени в рамките на един нормален за всяка нова технология режим. Що се отнася до твърденията на еврокомисаря по енергетиката за 100%-но преминаване на водород и за пълната липса на вредни въглеродни емисии, на фона на съзнателното премълчаване на проблема за емисиите от азотен оксид, те могат да се характеризират само като откровен популизъм.

Проблемът с водородния транзит

Сред проблемите, свързани с планираното преминаване към 100% водородна енергетика, е и този за сложното и скъпо съхраняване и транспортирането на водорода, ако той е в газообразна форма. В тази връзка възниква въпросът, дали е възможно водородът, подобно на природния газ, да бъде втечнен и транспортиран в това състояние, ако наистина няма възможност да стигне до потребителите по тръбопроводи. Подобна технология действително съществува, само че температурата, при която водородът се втечнява е "минус" 252,76 градуса по Целзий при нормално налягане. Ще припомня, че природния газ се трансформира в LNG при "минус" 161 градуса, но и това е достатъчно за да смятаме LNG-сектора за най-високотехнологичния от всички, свързани с газовата индустрия. В случая с водорода се налага да се постигне с 90 градуса по-ниска температура, отколкото при LNG, при това практическият резултат не изглежда особено впечатляващ - при нормално налягане, плътността на течния водород е едва 77 кг на кубичен метър. За сравнение, при същите условия, плътността на LNG е почти 8 пъти по-висока - около 600 кг/куб. м. Тоест, втечняването на водорода, при това на фона на неколкократно по-високите разходи за производството му, в сравнение с това на LNG, се затруднява и от необходимостта той да се пренася в резервоари при много високо налягане, в които на всичкото отгоре ще трябва да се поддържа криогенна температура. За съхраняването на течния водород се използват висококачествени стомани, а самите резервоари са снабдени с филтри за фино пречистване на течния водород, както и с високоефективна топлоизолационна система. Но, ако резервоарите с голям обем и с изпарения, които няма как да бъдат избегнати, все още са в рамките на приемливото, при използването на подобна технология при резервоарите на "водородните" автомобили, там загубите от изпаренията ще се отразят пряко върху джоба на техните собственици, затова в този случай изискванията са още по-високи. Най-напредналата в тази сфера компания е германската BMW, чиито специалисти разработиха за нуждите на модела BMW Hydrogen 7 специален резервоар за течен водород с обем от 74 литра, при който загубите от изпарения са само 1,5% дневно. Това обаче означава, че на всеки 24 часа от резервоара на колата се изпаряват  (в буквалния смисъл) 1,1 литра, което не е никак малко.

Заключение

Възниква резонният въпрос, защо при това положение ЕС толкова активно обсъжда въвеждането на повишени данъчни такси за стоките, при чието производство в атмосферата се отделя въглероден двуокис, включително за внасяните от Русия петрол и природен газ. Защото, на практика излиза, че това решение е в разрез с доктрината за гарантиране енергийната сигурност на Европейския съюз.

Очевидно е, че подобни твърдения са политически мотивирани. Под предлог да бъде създадена по-екологична среда и необходимостта да бъдат ограничени въглеродните емисии, сред гражданите на страните от ЕС се насажда тезата, че петролът и природният газ са едва ли не "горива от пещерната епоха". Както и, че държавите, разполагащи с големи запаси от тях, и най-вече Русия, са някакви "варвари", чиито действия водят до екологичната гибел на планетата. Истината обаче е, че "водородната революция" представлява просто поредния инструмент в битката за пласментните енергийни пазари, които в обозрима перспектива ще продължат да нарастват.

 

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

 

 

Поръчай онлайн бр.4 2021