Южният газов коридор и разместването на геоенергийните пластове в Югоизточна Европа

Два са основните фактора, които мотивират ЕК да насърчи изграждането на този нов енергиен коридор. Първо, собственият добив на газ в ЕС намалява, а към 2008 перспективата беше потреблението да расте постоянно. Второ, руската корпорация Газпром има почти монополни или доминиращи позиции на газовия пазар в повечето държави от Югоизточна Европа, което й дава възможност да диктува цените и условията за доставки. Географският фактор предопределя възможността този руски монопол да бъде ерозиран чрез изграждане на трасе за пренос на газ от Каспийския регион и евентуално от Близкия Изток до Балканите и Южна Италия. В цитирания документ от 2008 дори се споменава опцията за създаване на „блоков механизъм за покупка на каспийски природен газ“ чрез създаване на Каспийска развойна корпорация [2].

Еволюцията на идеята

Впоследствие идеята претърпя дълга еволюция и към днешна дата се стигна до реализацията на Южния газов коридор в мащаби, доста по-скромни от предвижданото през 2008. С течение на времето стана ясно, че до Балканите не може да стигне газ нито от източния бряг на Каспийско море, нито пък от Близкия Изток. ЕС положи големи усилия да въвлече в ЮГК Туркменистан – четвъртата по газови запаси държава в света. През септември 2011 ЕК беше упълномощена да преговаря от името 27-те държави членки на ЕС за изграждането на Транскаспийски тръбопровод, който да прехвърли турменистанския газ на западния бряг на Каспийско море и оттам – към Европа. Това начинание обаче се провали, преди всичко заради резервираната позиция на властите в Ашхабад, опасяващи се от острата реакция на Русия и Иран – двете най-големи военни сили в Каспийския регион, които нямат интерес от построяването на Транскаспийски газопровод.
В Близкия Изток потенциални доставчици за ЮГК бяха Иран и Катар, които споделят огромно газово поле (най-голямото в света) в Персийския залив. Тук обаче пречките са геополитически – през повечето време след 2008 Иран е под американски санкции, а Катар е в лоши отношения със Саудитска Арабия, поради което не може да транзитира газ през нейна територия. Освен това катарците имат голям танкерен флот и мощности за втечняване на газ, така че за тях е по-изгодно да изнасят суровината си по море. Предвид проблемите със сигурността, от уравнението на Южния газов коридор отпадна и Ирак. Така, като единствен потенциален доставчик за ЮГК се очерта Азербайджан. Според авторитетната статистика на ВР, газовите запаси на тази кавказка република възлизат на 2,8 трлн. куб. м – четири пъти повече от общите запаси на страните от ЕС, но и 14 пъти по-малко от тези на Русия [3]. Почти всички по-големи азербайджански газови находища са под дъното на Каспийско море, в участък, където морето е сравнително дълбоко, което затруднява добива.
Южния газов коридор се захранва от втората фаза от разработката на голямото морско находище Шах Дениз. Именно инвестицията в газодобивните съоръжения е най-големият разход за изграждането на енергийния коридор. Стойността на проекта Шах Дениз-2 надхвърля $20 млрд., инвестирани от международния консорциум, разработващ находището. В него водеща роля играе британската компания ВР, която е оператор на проекта и има дял от 28,8%. С 19% е турската държавна петролна компания, 16,7% - азербайджанската Сокар, 15,5% – малайзийската „Петронас“, а руската ЛУКойл и иранската държавна петролна компания имат по 10%. Вторият елемент от газотранспортния коридор е заводът за очистване на газа в терминала Сангачал на брега на Каспийско море.

За да достигне до Европа, азербайджанският газ трябва да премине през Грузия и Турция. Това предопределя и геометрията на ЮГК. Първият елемент от газотранспортната система е Южнокавказкия тръбопровод, който тръгва от Сангачал, пресича Азербайджан и Грузия, и стига до турския град Ерзурум. Съоръжението работи от 2006, доставяйки азербайджански газ за Турция, но специално за преноса на суровината от Шах Дениз-2 капацитетът му бе увеличен почти тройно – до 20 млрд. куб. м годишно. Акционерите в Южнокавказкия газопровод и разпределението на техните дялове са идентични с тези в Шах Дениз. От Ерзурум газът влиза в Трансанадолския тръбопровод (ТАНАП), който бе завършен през 2018. Той пресича цяла Турция от изток на запад до границата с Гърция. В ТАНАП мажоритарен акционер със 70% е държавната петролна компания на Азербайджан (Сокар), а миноритарни – BP и турската Боташ (също държавна). Това разпределение на дяловете подчертава водещата роля на азербайджанците, които след 2013 играят основна роля за прокарването на маршрут до Европа за каспийския газ.
Последното звено от ЮГК е Трансадриатическият газопровод (ТАП), който започва от турско-гръцката граница, пресича Северна Гърция, Южна Албания и Адриатическо море, за да излезе на брега в Южна Италия. Собствеността върху ТАП принадлежи на консорциум, в който дялове от по 20% имат италианската компания Снам и споменатите вече участници в проекта Шах Дениз ВР и Сокар. С по-малко участие са три други големи газови компании от Европа – белгийска, испанска и швейцарска. Така описаната система от три газопровода от Каспийско море до Италия има дължина от над 3500 км, а общата стойност на ЮГК, заедно с инвестицията в Шах Дениз-2, е около $40 млрд. По-голяма част е набрана чрез заеми на принципа на проектното финансиране. Трябва да е ясно, че макар да е приоритет за ЕС, ЮГК не е получил почти никакво безвъзмездно финансиране от ЕК. Причината е, че находището Шах Дениз и по-голяма част от трасето на ЮГК са извън територията на ЕС. Единствено ТАП получи като грант от ЕК 14 милиона евро, предназначени за археологически разкопки по трасето на газопровода. Впрочем, ТАП минава през райони с изключително богато антично археологическо наследство, поради което в разгара на строителните дейности по маршрута на съоръжението са работили 600 археолози.
Ако към ЮГК причислим всички тръбопроводи, по които каспийският газ ще достига до европейските страни, интерконекторът Гърция-България (ИГБ) също следва да се смята за част от тази инициатива на ЕС. По него трябва да минават 1 млрд. куб. м газ годишно от Шах Дениз-2, които държавната компания Булгаргаз се е договорила да купува. В по-широк смисъл, част от Южния газов коридор може да стане и вече съществуващият Трансбалкански газопровод, по който до края на 2019 Русия изнасяше газ за Турция. Предвижда се, след построяването на „Балкански поток“, газовият пренос да се обърне обратно и да минава от Турция през Трансбалканския газопровод на българска територия. Известен свободен капацитет в това съоръжение обаче ще остане и може да бъде използван за преноса на каспийския газ на север – към Румъния, Молдова и най-вече Украйна.

Изграждането на ЮКГ и в частност на ТАР премина през доста трудности, свързани с осигуряване на финансирането и преодоляването на съпротивата на местни екоактивисти в Южна Италия, където газопроводът излиза на сушата. В крайна сметка в късната есен на 2020 системата вече е завършена и започна транспортирането на газа от Шах Дениз към европейските пазари. Изключение прави единствено интерконекторът Гърция-България, който според договора със строителя трябваше да бъде предаден в готов вид през април 2021, но предвид кризата с коронавируса вече е ясно, че този срок няма да бъде спазен. Според Теодора Георгиева - директор на компанията ICGB, която е собственик на интерконектора, той най-вероятно ще бъде завършен едва през втората половина на 2021 [4].
Това забавяне е проблем, защото според договора с консорциума, добиващ газа от Шах Дениз, България трябва да започне да получава азербайджанския газ от момента, в който заработи ТАП. Затова се търси възможност този газ да бъде пренасочен към съществуващата българо-гръцка газова връзка при Кулата-Сидорокастро. Според директора на Булгартрансгаз Владимир Малинов, на този пункт има свободен капацитет от 1 млрд. куб. м годишно в посока от Гърция към България. Необходимо е обаче гръцката страна да изгради връзка между ТАП и своята газопреносна мрежа и след това Булгартрансгаз да поиска и да получи съгласие от азербайджанските си партньори за промяна на входната точка, в която България ще получава газа от Шах Дениз-2 [5].

Геополитическите последици

След като ЮГК е вече изграден, логично е да се да се запитаме, до какви промени в газовата геополитика в Югоизточна и Южна Европа ще доведе той и ще изпълни ли основната си задача – да ерозира руския монопол на пазарите в региона? Преди да отговорим на този въпрос трябва да отчетем, че докато последното звено от ЮГК бе в строеж през последните 2-3 години в Турция и на Балканите настъпиха сериозни промени в газовата търговия. На първо място, те се дължат на бурния ръст на вноса на втечнен природен газ (ВПГ), стимулиран от изграждането на нови терминали в Турция и надграждането на капацитета на терминала Ревитуса в Гърция. Тези две държави вече имат капацитет за внос на ВПГ, надхвърлящ половината от общото им газово потребление. През първата половина на 2020 цените на втечнения газ бяха изключително ниски, много под тези на руския и азербайджански газ, и това доведе до рекорден внос на ВПГ в Турция и Гърция. Според данни на в-к „Комерсант“, през първото тримесечие на 2020 турските вносители са купувал ВПГ на средна цена от $98 за 1000 куб. м, а през второто тримесечие тя пада до $63. В същото време руският газ им струва по $257 през първото тримесечие и $228 през второто [6]. В резултат на тази ценова конюнктура делът на „Газпром“ на газовите пазари в Гърция и особено в Турция се понижи рязко. През първата половина на 2020 вносът на руски газ в Турция намаля с 41,5% спрямо същия период на предходната година и възлиза на 4,7 млрд. куб. м. В резултат от това Азербайджан вече е най-големия износител на газ за турския пазар с 5,44 млрд. куб. за този период [7]. Решаващ фактор за това развитие е газопроводът ТАНАП, по който идва газа от Шах Дениз-2.
Цената на втечнения природен газ обаче е много динамична, влияе се от множество фактори и в един момент може отново да се изравни и да надмине стойността на газа, доставян по тръбопроводи. В това отношение от края на лятото на 2020 е налице обръщане на тенденцията и в края на септември хъбовите цени на газа се увеличиха двойно в сравнение с нивото от началото на годината. Като цяло обаче, влизането в експлоатация на нови терминали за износ на ВПГ, особено в САЩ и Австралия, е фактор, който засилва предлагането в глобален мащаб и укрепва позициите на купувачите, за сметка на тези на продавачите.
Важна тенденция е и стагнацията на турското газово потребление, което е по-голямо от това на всички останали балкански държави, взети заедно. То нарастваше стабилно до 2016 и прогнозите бяха, че скоро може да надхвърли рубежа от 60 млрд. куб. м годишно. Тези предвиждания обаче не се оправдаха. След върховото потребление от 51,6 млрд. куб. м през 2017, турският газов пазар започна да се свива и през 2019 консумацията бе 43 млрд. куб. м [8]. Причината са икономическите неблагополучия в самата Турция, девалвацията на местната валута, а за 2020 – и кризата, свързана с пандемията от Covid-19. Освен това страната много бързо прибавя нови мощности за производство на електроенергия от възобновяеми източници и това също стеснява пазарния дял на газа. Не такава е обаче картината в другите две балкански държави, които ще получават газ от Южния газов коридор – Гърция и България. През последните няколко години гръцкият пазар расте доста бързо – дъното е през 2014, когато той възлиза на 2,8 млрд. куб. м. За 2019 този показател вече е 5,1 млрд. куб. м, а прогнозата е, че през 2020 и 2021 ще бъде на ниво от 6 млрд. куб. годишно. Основен двигател на това развитие е замяната на въглищата с газ като гориво за производство на електроенергия [9]. В същото време, в България газовото потребление остава стабилно на нивото от 3 млрд. куб. м годишно, но има потенциал да расте, ако се стигне до закриване на въглищните електроцентрали и замяната им с газови. Азербайджанският газ може ди изиграе важна роля за ускоряването на този процес, защото ще постъпва по интерконектора България-Гърция, чиято крайна точка е Старозагорска област, а именно там е разположена основната част от въглищните централи на страната, които евентуално могат да бъдат трансформирани в газови.

За начало, по Южния газов коридор ще постъпват по 16 млрд. куб. м газ годишно, разпределени по следния начин – 6 млрд. за Турция, по 1 млрд. – за България и Гърция и останалите обеми - за Италия, а оттам – и за други европейски пазари. Въпреки вече споменатата стагнация на газовото потребление, Турция няма да има проблем с реализацията на новите обеми азербайджански газ, защото през 2021 изтичат договорите за 8 млрд. куб. м годишно руски газ, а също и за този от първата фаза на находището Шах Дениз. Почти сигурно е, че при подновяването на тези договори в тях ще бъдат записани доста по-скромни числа за внос в Турция. Бързо растящият гръцки пазар вероятно също ще поеме лесно новия 1 млрд. куб. м годишно. Не така обаче стоят нещата с България, където поне в близките 3-4 години не се предвижда рязко увеличение на потреблението, а договорът за внос на 3 млрд. куб. годишно от „Газпром“ изтича едва в края на 2022 [10]. В него има клауза, която задължава Булгаргаз да плаща за поне 80% от договорения обем, независимо дали има нужда от него.

Перспективите пред България

В тази ситуация България трябва да търси възможности за износ на излишните обеми газ, с които ще разполага. Това е затруднение, но и шанс за по-пълно натоварване на капацитета на строящият се в момента газопровод „Балкански поток“. До началото на 2021 той трябва да осигури връзка между газотранспортните системи на България и Сърбия, а през есента на същата година да бъде напълно готов и да може да пренася по 12-13 млрд. куб. до Сърбия, Унгария и Централна Европа. Засега това съоръжение е резервирано само за руския газ, идващ по тръбопровода „Турски поток“, което означава, че има малки шансове тази схема за използването му да бъде одобрена от ЕК. Освен това САЩ дадоха ясно да се разбере, че възприемат „Балкански поток“ като продължение на „Турски поток“ и това означава, че над съоръжението на българска територия постоянно ще виси заплахата от потенциални американски санкции. Влизането на дори и на неголеми обеми азербайджански газ, идващ по Южния газов коридор, в „Балкански поток“ ще бъде силен аргумент, който да смекчи съмненията на Брюксел и Вашингтон, че тази преносна инфраструктура е част от плановете на Русия за запазването на доминацията й на газовите пазари в Югоизточна Европа.
В крайна сметка, азербайджанският газ, идващ по Южния газов коридор, наистина ще помогне на балканските държави да диверсифицират своите източници на доставки без да има какъвто и да било риск отново да изпаднат в силна зависимост от един единствен доставчик. Трябва да се има предвид, че според прогнозите азербайджанското газово производство ще достигне най-високото си ниво в периода 2023-2028, след което ще започне бавно да намалява [11]. Съответно, това ще намали и възможността за по-нататъшна експанзия на балканските пазари. Но колкото по-малък е един пазар, толкова по-силно въздействие върху него ще окажат сравнително неголемите обеми, идващи по Южния газов коридор. В този смисъл азербайджанският газ ще има най-голямо значение за България и евентуално за Албания, ако тя развие своя газоснабдителна мрежа и започне да се захранва от Трансадриатическия газопровод. Освен това той е стимул за засилване на конкуренцията и за развитието на други проекти в региона. Интерконекторът Гърция-България бе замислен именно като преносно съоръжение, по което да минава азербайджанският газ за България. Впоследствие бъдещето наличие на този интерконектор бе калкулирано в плановете за строеж на терминал за ВПГ в гръцкото пристанище Александруполис, което е в непосредствена близост до маршрута на Трансадриатическия газопровод и на българо-гръцката газова връзка. От друга страна, самият Трансадриатически газопровод първоначално ще пренася само азербайджански газ, но има опция за увеличаване на неговия капацитет до 20 млрд. куб. м годишно, като допълнителните 10 млрд . куб. м ще бъдат на разположение на всички заинтересовани собственици на газ, включително и Газпром. В заключение – макар че бе реализиран в значително по-малък мащаб от първоначалните очаквания, Южният газов коридор се превърна във важен фактор, водещ до разместване на геоенергийните пластове на Балканите и в по-малка степен – в Италия.

Бележки:

[1] Втори стратегически енергиен преглед. План за действие на ЕС за енергийна сигурност и солидарност, с. 5; https://eur-lex.europa.eu/legal-content/EN/ALL/?uri=CELEX:52008DC0781
[2] Пак там
[3] Statistical Review of World Energy 2020, p. 32; https://www.bp.com/content/dam/bp/business-sites/en/global/corporate/pdfs/energy-economics/statistical-review/bp-stats-review-2020-full-report.pdf
[4] Станчев, И. Газовата връзка с Гърция напредва по-бавно от очакваното. Капитал, бр. 38, 2020, с.30-31.
[5] Владимир Малинов: От декември маршрут, по който газът от Азербайджан да влезе в България. В. „24 часа“, 28.08.2020; https://www.24chasa.bg/mnenia/article/8944361?fbclid=IwAR06ivFpeq7-16rhk_iYmqw-plrCznF84WH-R0JyjbPr-YoIZi2a5cECBuc
[6] Турецкий истек. Как и почему „Газпром“ тереяет одинь из крупнейших рынков. Коммерсант. 04.09.2020; https://www.kommersant.ru/doc/4476830?fbclid=IwAR1nZojr7ILpjBUqkf1PagnAZwpEGNNy8FQTTU467XCyqW7vNwFXhsukNG8
[7] Turkey’s gas imports from Russia, Iran see sharp drop in H1. The Frontier Post, 25.08.2020;
https://thefrontierpost.com/turkeys-gas-imports-from-russia-iran-see-sharp-drop-in-h1/
[8] Statistical Review of World Energy 2020, p. 36; https://www.bp.com/content/dam/bp/business-sites/en/global/corporate/pdfs/energy-economics/statistical-review/bp-stats-review-2020-full-report.pdf
[9] Energy transition to boost medium-term gas demand; 6 bcm total expected in ’20. Energypress, 24.09.2020;
https://energypress.eu/energy-transition-to-boost-gas-consumption-in-medium-term-6-bcm-this-year/
[10] По-подробно за българския газов пазар виж: Dimitrov, Pl. Bulgaria: Small Gas Market, Big Gas Transit Perspectives. In: Andriosopoulos, K. and G. Rzayeva, editors. The Southern Gas Corridor and Its Importance for South-East Europe, pp.136-150.
[11] Rzayeva, G. Outlook for Gas Production in Azerbaijan and future supplies: prospects to 2040. In: Andriosopoulos, K. and G. Rzayeva, Op. cit., pp. 88-108.

* Българско геополитическо дружество