25
Сря, Ное
27 New Articles

Новите реалности в Близкия Изток през призмата на историческия опит

брой 5 2020
Typography

Andrew Skitt Gilmour, A Middle East Primed for New Thinking: Insights and Policy Options from the Ancient World, 111 p., CSI-CIA, Washington, 2019.

Турбулентното развитие на политическите процеси в Близкия Изток определя повишения интерес на анализаторите от целия свят към региона. Случващите се там събития се нуждаят от осмисляне, адекватна реакция и прогнозиране, а също от формулиране на нови стратегически подходи, включително от страна на правителствата на редица държави по света. Оценката на събитията на международната сцена нерядко изисква от анализаторите използване на разнообразен инструментариум, включително исторически паралели и обобщения.

Такъв опит за анализ на политическите процеси в Близкия Изток представлява и книгата на дългогодишния експерт на ЦРУ Андрю Скит Гилмър, озаглавена "Близкият Изток е готов за ново осмисляне: идеи и политически инструменти от Древния свят". Авторът има докторска степен от Харвардския университет, а 32-годишната му служба в ЦРУ приключва с медал за изключителни постижения.

Още в увода на книгата Гилмър акцентира върху нейния специфичен характер и задачите, които си поставя и които включват "концептуализацията на сегашните проблеми на Близкия Изток" въз основа на събитията от историята на Древния свят. Показателно е обаче, че авторът използва историческите факти доста избирателно, като своеобразен фон на собствените си (често доста изкуствени) заключения относно развитието на региона и текущия политически дневен ред.

Самият Гилмър не крие, че целта му е да формулира нови парадигми за осмисляне на събитията в Близкия Изток от гледна точка на американските интереси и тези на "колективния Запад". Според него, тъй като Вашингтон и съюзниците му имат сериозни икономически амбиции и важни задачи в сферата на сигурността в региона, подложен на "сътресения с дългосрочни последици", те просто са длъжни да формулират нови стратегически подходи.

Гилмър твърди, че историческите конотации при анализа на събитията в Близкия Изток за първи път са възникнали у него по време на участието му във военната интервенция срещу Ирак през 2003. Там той прави изненадващото за себе си откритие, че "висшите идеали на западната традиция", либерализма и демокрацията, които дотогава е смятал за "предмети на универсален импорт" и борбата за чието налагане, според него, е била основната причина за нахлуването в Ирак, не отговарят на стремежите на местното население. В книгата си авторът подчертава, че налагането на тези "ценности" в страната би изисквало много време и формирането на други държавни и обществени институции, което няма как да стане само с помощта на оръжието.

По-нататък, собствените му квазисторически паралели водят Гилмър до крайно нееднозначни и парадоксални заключения. Оценявайки събитията от "арабската пролет" например, той се опитва да ги сравнява с т.нар. "Пражка пролет" от 1968. Според него, през 2010 Тунис води също толкова последователна борба срещу авторитаризма, както и Чехословакия за либералните идеали 40 години по-рано. При това авторът кагегорично отрича дипломатическата и военна намеса на САЩ в събитията в региона, твърдейки, че "опитите американските действия в Близкия Изток да бъдат представени като съвременно олицетворение на колониализма от ХІХ век ми се струват анахронични".

Според Гилмър, сегашният хаос в Близкоизточния регион изисква нови концептуални подходи, позволяващи събитията да бъдат оценени извън рамките на западната интелектуална традиция и нейните идеал. За целта той предлага като нов инструмент и метод за анализ историята на Древния свят, което, според него, би улеснило дефинирането на новата стратегия на САЩ в региона, оттласквайки се от доминиращите в него традиции, стереотипи и национални идентичности.

Гилмър смята, че в нова начална точка на близкоизточната политика на Вашингтон следва да се превърне арабското понятие "ихтирам", т.е. уважението към националните особености и религиозната идентичност, което би помогнало за свързването на западния либерален идеал с регионалния исторически контекст. Той е убеден, че задължително трябва да бъдат отчитани стратегическите цели на всяка близкоизточна държава, нивото на нейното политическо развитие и състоянието на религиозната и сфера, както и потенциалните контури на новата система от държави в региона, като цяло.

Историческият контекст

Историческият контекст и развитието на държавите от Близкия Изток след извоюването на независимостта, се разглежда от автора "през призмата на събитията от ерата на студената война", което определя и фона на неговите разсъждения в далеч по-голяма степен, отколкото цялата история на Древния свят. Гилмър посочва, че формирането на политическата идентичност и структурите на държавния апарат в тях е съпроводено с укрепване на "арабския национализъм", който според него е "антиколониален и антиизраелски по своята насоченост и марксистки по използваната от него реторика". Той смята, че този феномен засяга всички държави от Средиземноморското крайбрежие, а също Ирак и Йемен. Гилмър посочва като ключови фигури на арабския национализъм основателя на партията БААС Мишел Афлак и египетския президент Гамал Абдел Насър. Но, както посочва Гилмър, ако на Запад национализмът се утвърждава паралелно с демокрацията, в арабските държави процесите се развиват по различен начин, което според автора не изключва факта, че някои от тях могат да се приемат за съвременни. Сред неарабските държави, в които идеите на европейския национализъм намират благоприятна почва, той посочва Турция на Ататюрк, Израел (благодарение на доктрината на политическия ционизъм на Теодор Херцел) и Иран по времето на шах Мохамед Реза Пахлави. В същото време Гилмър подчертава, че консервативните арабски монархии продължават да дават приоритет на ралигиозните ценности и норми, разглеждайки ги като здрава основа на собствената си власт. В резултат се очертава разделение между "националистите", ползващи се с подкрепата на СССР, и "религиозните традиционалисти", превърнали се в съюзници на САЩ. Според автора, именно това разделение е и в основата на арабско-израелския конфликт. Той смята за ключова американска грешка на този етап, политиката на Вашингтон в Близкия Изток, която отразява в по-голяма степен целите на САЩ, отколкото тези на региона.

Ситуацията започва да се променя, когато американците се сблъскват с уж неочаквани за себе си събития. Както посочва авторът, за формулирането на алтернативни подходи на Вашингтон способстват гражданската война в Ливан, започнала през 1975, и революцията в Иран от 1979. Според него обаче, концептуалният прелом е настъпил след събитията от 11 септември 2011, когато САЩ осъзнават "новата реалност, в която недържавни играчи могат да водят битка от името на религията на американска територия". Окончателният крах на старите парадигми на възприемане на региона пък настъпва вече след събитията от "арабската пролет", започнала през 2010.

Самият Гилмър е убеден, че текущата реалност в Близкия Изток продължава да се определя от сбълъска между интересите на САЩ и Русия, израз на което уж е и появата на новия център на напрежение и противопоставяне между Иран и Саудитска Арабия. Той смята, че в тези условия следва да се разбере, как съществуващите географски рамки отговарят на задачите на съвременните държави, да бъдат концептуализирани промените в политическата ситуация в региона, да се определи бъдещото място на религията в живота на Близкия Изток, както и да се анализират възможностите за формиране на нова регионална система, като в тази връзка се направи и оценка ан потенциалните перспективи пред американската дипломация.

Според гледната точка на автора, всички тези аспекти, са от принципно значение за новата стратегия на САЩ в региона, защото биха могли да определят същностния и характер. Така, политическото осмисляне на географското пространство е в основата на създаването на такива транснационални проекти като "халифата на Ислямска държава" например. Впрочем, самите граници на близкоизточните държави също имат свой символичен смисъл. Важно е и да се изясни степента на влияние на историческите събития от миналото върху действията на основните регионални играчи: Турция (като балансираща сила между Европа и Азия), Египет (с неговата обединяваща политическа идентичност и претенции за лидерство в сунитския свят, включително благодарение на Университета Ал Азхар) и Иран (позициониращ се като ислямска държава). При това Гилмър е убеден и в големия потенциал на "древните стереотипи" като инструмент за въздействие с цел максимизиране на влиянието без да се налага военна намеса, чиято ефективност в бъдеще ще нараства.

Променящата се ситуация

Авторът обръща внимание на променящата се социално-икономическа и идеологическа ситуация в редица ключови държави от региона. Според него, Саудитското кралство, Иран и Турция преживяват своеобразна "трансформация на условията на социалния договор". Глобализацията на демократичните ценности и индивидуалните свободи променя стремежите на саудитското общество, което пък принуждава властите да се ориентират към политика на реформи. В Иран запазването на религиозната идентичност се осъществява на фона на нарастващата интегрираност в глобалната икономика и последиците от това. В Турция пък се очертава постепенен преход от "догматичния секуларизъм на Ататюрк" към все по-масовото използване на ислямистка реторика и повишаване ролята на исляма в живота на страната, като цяло. Както посочва Гилмър, външните играчи все още не са формулирали отговори на тези регионални предизвикателства, които следва да се отчитат с цел ефективната реализация на стратегията на САЩ по близкоизточното направление.

Според автора, за реализацията на тази цел би могъл да помогне опитът на Древна Гърция. Като най-адекватен символ на трансформацията на социалния договор, която преживяват в момента близктоизточните държави, той посочва "Илиада" на Омир. И, ако отговорът на древните търци на тогавашните предизвикателства е създаването на полисите, в днешните условия, за преодоляване на нестабилността в региона, е необходимо да се търсят нова идейна основа, институции и инструменти, съвкупността от които - според Гилмър - да представлява някаква обединяваща идея. При това е важно тази идея - разбира се с помощта на САЩ - да бъде "отгледана" в самия Близкоизточен регион, за да бъдат избегнати обвиненията, че е натрапена отвън. Обединяващата идея следва да се гради върху признаването на ключовата роля на исляма в обществения живот, наред с възприемането на западните по своя произход политически институции (като парламентите и конституциите) и активното разпространение на информационните технологии.

Освен това, подчертава Гилмър, се налага да се проведат реформи, способни да трансформират фрагментираните близкоизточни политически общности в стабилно функциониращи държави. А в основа на осъществяващите се политически и социални промени в региона следва да се превърне законът. Важен въпрос си остават и перспективите за промяна на границите на държавите от Близкия Изток.

Авторът отделя специално внимание и на ролята на исляма в живота на региона. Той отбелязва високото ниво на религиозност на близкоизточното общество, чиито характер идва ли ще се промени в обозримо бъдеще. Според него, в Близкия Изток религията следва да се възприема не като форма на политическа идеология, а като независима сила и алтернативна система от знания, формираща начините за управление на обществото и взаимоотношенията между мюсюлманския свят и Запада, като цяло. В тази връзка, ефективен инструмент представлява задълбочаването и разширяване на консенсуса вътре в самия ислям по въпросите, които са еднакво ценни както за мюсюлманския, така и за немюсюлманския свят.

Освен това, смята Гилмър, американците трябва "да поставят нов акцент върху исляма" в региона. Той посочва, че следва да се разбере, как елементите на шериата се съотнасят със западните източници на правото, как републиканските форми на управление могат да бъдат легитимирани от гледна точка на сакралните мюсюмански текстове, а също, как ценностите на индивидуалните свободи могат да бъдаг разбрани и възприети с помощта на ислямската духовна практика. Тоест, в книгата на практика става дума за инкорпорирането на западния модел в държавите от Близкия Изток под формата на "нов социален договор" и с помощта на ислямската правна мисъл, както и на уж основаващите се на нея идеи, чието "отглеждане" и налагане ще се осъществи под контроли на "колективния Запад", а на практика - на САЩ.

Според автора, регионалната система на близкоизточните държави е доказала своята несъстоятелност. Формирана по време на студената война, тя уж е загубила основните си характеристики. В същото време, регионалната нестабилност и хаосът си остават потенциални рискове. За неутрализирането им, Гилмър предлага да се гарантират стабилни условия за военното, икономическо и идеологическо трансформиране на властта, което да стане залог за създаване на нова система от държави - или на основата на сунитско-шиитски баланс в региона, или чрез създаването на алианси от големи и малки държави. Според него, този процес също следва да се реализира с прякото участие на американските държавни структури.

Заключение

Анализът на книгата на Гилмър налага извода, че тя има доста тенденциозен характер. Зад стремежа на автора за "научна обективност" съвсем ясно прозира истинската и цел, а именно да бъде коригирана стратегията на САЩ в Близкия Изток с цел повишаване на нейната ефективност, отчитайки историко-географската и политическа специфика на развитието на отделните държави и текущата политическа конюнктура. Както посочва самият Гилмър, в последно време реалностите в региона са се променили, впрочем това се осъзнава и във Вашингтон, затова там усилено се работи за преформатиране на американската близкоизточна политика, която - както посочва и авторът - следва да бъде много по-умела и деликатна, в сравнение с досегашната. Военната сила вече не играе същата роля, както преди, затова е необходимо да бъде активизиран целият спектър от методи, включително идеологическите, икономически, политически и психологически мерки за въздействие. За да се повиши ефективността и да се ускори формирането на нов регионален ред, за американската администрация е от критично значение правилно да оценява спецификата на близкоизточните държави и тяхното население, използвайки занапред тази информация за собствените си цели.

Тезите на автора и неговата аргументация изглеждат доста повърхностни, защото касаят очевидни неща, но не съдържат никакви конкретни предложение за понижаване на напрежението или за гарантиране на сигурността в региона, или пък за характера на необходимите реформи, начините за създаване на "стабилни условия за предаване на властта" или за перспективите за преформатиране на границите, които Гилмър толкова последователно прокарва. В тази връзка се създава впечатление, че основният интерес на автора не е свързан с постигането на реална стабилност в региона, а най-вече с псевдоисторическото и наукообразно обосноваване на належащата необходимост за поредно прекрояване на Близкия Изток по американските рецепти. При това се предлага това по възможност да се осъществи без да бъде забелязано от населението, а при благоприятно стечение на обстоятелствата - и с неговото активно съучастие.

 

Бележки:

 

  1. https://www.cia.gov/library/center-for-the-study-of-intelligence/csi-publications/books-and-monographs/a-middle-east-primed/PDF/MidEastPrimedforNewThinking.pdf

 

* Българско геополитическо дружество