Важен въпрос в сферата на политическата мисъл днес е огромният разрив в основния дискурс между теоретичното „изразяване” на суверенната нация и универсалната политическа практика на империите. Този разрив между теорията и практиката ни кара да се замислим за концептуалната система на „националната държава”, а след това да използваме концепцията за „империята” за да стигнем до ново разбиране за историята и съвременния политически живот.
За разлика от концепцията за „империя”, характерна за традиционния идеологически дискурс, в настоящата статия ще използвам това понятие като социологическа концепция, описваща много големите политически системи, които съществуват повсеместно през цялата човешка история. Тези системи притежават вътрешна стабилност, която е едновременно и сложна, и плуралистична, а също философско-интелектуален и политически стремеж към установяване на своеобразен универсализъм, или с други думи – към универсализация на собствената си форма и овладяване на още по-голямо пространство. В този смисъл „империята” представлява историческа технология, с чиято помощ човечеството се стреми да управлява универсализма и партикуларизма, а също движеща сила на развитието и промените.
Действително, формирането на империите и конкуренцията между тях е това, което кара човечеството да премине от разпокъсаните локални цивилизации към днешната световна цивилизация в условията на глобализация. Историята на света е история на империи ,борещи се за хегемония, а също история на променящите се форми на тези империи. В момента светът се намира в критично важен исторически момент от развитието на „световната империя”. И само ако възприемем гледната точка на империята и осъзнаем, как империите приемат различни форми в хода на своето развитие, ще можем да разберем и ролята, която играе днешен Китай в историческото развитие на световната империя и по този начин да очертаем и неговия бъдещ курс.
Парадоксът на „суверенния” дискурс и имперската „практика”
Идеята за суверенитета е заложена в основата на съвременната политическа теория. В рамките на широката генеалогия на западната политическа мисъл всички интелектуални движения в историята, от Ренесанса до Реформацията и от научната революция до Просвещението, формират и усъвършенстват съвременната теория за суверенитета. Дори и днес научните концепции, използвани при формирането на теорията за суверенната национална държава, са основни академични и епистемиологични категории.
От късната епоха на династията Цин (1644-1912), китайският интелектуален свят също преживява дълбока интелектуална трансформация, благодарение на която започва да гради и да представя глобалния политически ред въз основа на съвременната западна политическа мисъл. Идеалната визия за този световен ред е т.нар. „Вестфалска система”, в рамките на която всички „цивилизовани нации” участват в изграждането на световния ред при равни условия, в качеството си на суверенни държави. Обществото на народите, възникнало след Първата световна война, и Организацията на обединените нации, създадена след Втората световна война, често се разглеждат като модели за този световен ред. Отчитайки тези рамки, всеки път, когато разсъждаваме за политическия ред, неизбежно започваме с такива идеи, като суверенните национални държави и международната общност, „вътрешните проблеми” и „чуждите държави”, които създават национализма и интернационализма в качеството им на основни политически идеологии.
Въпреки това, ако погледнем обективно на нещата, възниква въпросът, дали този международен ред, който съществува в абстрактен вид и на хартия, е истинския международен ред, който откриваме в съвременния живот? Наистина ли международният ред е изграден от равноправни суверенни национални държави? Нека бъдем реалисти и се запитаме, колко от близо 200-те страни, признати в момента за суверенни национални държави, действително разполагат с пълен суверенитет? Колко държави разполагат с мощно „имперско” влияние? И колко от тях са зависими или пък са „имперска периферия” или „провинции” на въпросните империи?
От гледна точка на правните норми, както и според мнозина експерти, световният ред се крепи на международни закони, които на свой ред се определят от суверенните национални държави, но в политическата практика световният ред винаги е функционирал съобразно логиката на империята. Някои страни (като следвоенна Германия и Япония) не се формираха като изцяло суверенни национални държави, дори и в чисто правния смисъл на това понятие, а следвайки принципите на международния мир и международното право. Произходът на категорията „полусуверенна национална държава” е свързан със статута на Германия и Япония като страни претърпели поражение в хегемонистичната битка между империите. Освен това, има и други страни, които макар в чисто правен смисъл да разполагат с пълен и независим суверенитет, са наясно, че на практика суверенитетът им бива инкорпориран в по-мащабна имперска система. Някои от тези свръхсуверенни имперски системи бяха създадени на основата на международното право, като Британската общност (днес Общност на нациите), НАТО или Европейският съюз.
Освен това, има страни, които, в качеството си на напълно суверенни държави, могат да отхвърлят международното право чрез своето национално законодателство или пък да проектират вътрешното си законодателство върху други суверенни държави, както правят САЩ например. Да не говорим за „цветните революции”, които те открито санкционираха и организираха.
На практика, обсъждането на такива понятия, като „хегемония”, „Трети свят”, „отношенията Север-Юг”, „мултиполярност” и „нов международен политически и икономически ред” в сферата на международните отношения – всичко това са въпроси пряко касаещи империята.
От тази гледна точка човешката история, безусловно, е история на борбата за имперска хегемония, т.е. история на непрекъснатата конкуренция между империите, която постепенно трансформира тяхната форма от първоначалната им локална природа към сегашната тенденция за формиране на глобални империи и, накрая, към единна световна империя. Днешната глобализация е продукт на имперската конкуренция, но в същото време е и специфична форма на империя.
Когато разглеждаме историята на човечеството, виждаме, че империята неизменно е основното действащо лице в политически план, а суверенната национална дърава е по-ново явление и съвременен продукт. Нещо повече, политическата активност на суверенните национални държави често се гарантира от имперския ред, т.е. може да се каже, че редът на суверенните национална държави е специфичен израз за имперския ред. Без понятията за „имперска конкуренция” и за изграждане на новия имперски ред, няма да можем да разберем концепцията за суверенната национална държава. Поради това се налага да ревизираме историята от гледната точка на империята и да преосмислим изграждането на суверенните национални държави от гледната точка на формирането на имперския ред
Осовият век на човешката цивилизация: формирането на регионални цивилизационни империи
Империята е, на първо място, универсална интелектуална концепция, която се разпространява в целия свят, и, на второ място, форма на политическа практика, стремяща се да наложи хармония в света. Между идеята и практиката винаги е съществувало голямо вътрешно напрежение: имперските концепции са универсални, но имперската практика често се ограничава в определени времеви периоди и пространства. Именно това напрежение обяснява възхода и упадъка на империите и смяната на една империя с друга.
Източниците на човешките цивилизации са пръснати по цялото земно кълбо в регионите, които максимално са удовлетворявали потребностите на древните хора. Планинските райони не са били подходящи за оцеляането на човека, а животът в тропиците е прекалено лесен и изтощава силата на цивилизационното развитие, затова именно умерените региони научават хората да поддържат живота посредством постоянен труд и иновации. По тази причина човешката цивилизация започва да се разпространява широко именно в обширните умерени региони на планетата. Тези различни цивилизации продължават да се развиват, излизайки в крайна сметка от своите естествени географски граници, което стимулира обмена, конкуренцията и дори борбата за оцеляване между цивилизациите. Историята на развитието на човешката цивилизация постоянно следва този процес на развитие от сравнително малките местни общности към все по-многочислени групи. В хода на този процес различните цивилизации постоянно се учат една от друга и се смесват помежду си, но в същото време това е и процес на конфликти и завоевания, на предизвикателства и отговори и на анексии.
Ако разглеждаме „хомогенните” и „плуралистичните” държави като двата идеални типа политически модели в еволюцията на цивилизацията, историята на човечеството представлява процес на постоянно и диалектическо взаимодействие между „държавата” и „империята”, което означава, че през различните исторически периоди се осъществява както формиране на „множествени империи” по пътя на военното завоюване на една еднородна нация от друга, така и трансформацията на империи в еднородни национални държави в резултат от продължителния процес на асимилация и интеграция на множествения имперски модел, след което тази еднородна държава се ориентира към изграждане на нова империя.
По тази причина, в реалната политическа практика, различията между държавата-нация и империята винаги са били относителни, динамични и непрекъснати. В този смисъл empire не е просто съществително, използвано за описанието на практическата реализация на множествения модел, но е и глагол, описващ динамичния процес на „обединение”.
От гледната точка на”империята”, първият етап от историята на човешката цивилизация е процес, посредством който цивилизацията на цялата планета се разива благодарение на диалектическото взаимодействие между двете политически форми на държавата и империята, които в крайна сметка се обединяват, формирайки локални империи със стабилни географски граници. Това, което наричаме „осова възраст” на човешката история, се характеризира именно с такова имперско съзнание: империята вече не е просто въпрос на икономическо завоевание или на политическо строителство, а се превръща в универсален цивилизационен ред. Бихме могли да дефинираме тази форма на империята, с нейното относително стабилно географско пространство и сравнитено непрекъсната цивилизационна еднородност, като „регионална цивилизационна империя”.
Да вземем например Китай – в ранния период на китайската цивилизации отделните общности възникват и нарастват дотогава, докато не се превръщат в „звезди, запълващи цялото небе” и, преминавайки през фаза на продължително взаимодействие и интеграция, в крайна сметка се обединяват за да формират отделни племена или племенни федерации, които бихме могли да наречем „локални империи”. Благодарение на постоянната конкуренция, тези нестабилни локални империи в крайна сметка се транформират в регионалните империи Ся, Шан и Джоу, стабилно обосновали се в зоната на централните равнини. На свой ред, тези квазиимперии се трансформират в стабилна политическа, ритуална и цивилизационна система едва след като конфуцианството се превръща в неин универсален философски израз. По-късните имперски формации от периодите на династиите Цин (221-206 пр.н.е.) и Хан (206 пр.н.е. – 220 н.е.), Суй (581-618), Тан (618-907) Мин (1368-1644) и Цин (1644-1912) представляват своеобразни цивилизационни обновления на този основен, фундаментален модел.
Британският геополитик Халфорд Макиндер (1861-1947) e бил наясно относно географските и цивилизационни основи на регионалналните цивилизационни империи. От макропространствена гледна точка той разделя целия Евразийски континент на „сърцевинно ядро” (исторически представлявано от Руската империя), характерно за което са огромните равнинии пространнства, и периферни райони, с множество реки и развито селско стопанство.
Докато в централните райони основната форма на цивилизация е изостаналият, номадски начин на живот, периферните зони са разделени на четири сравнително развити цивилизационни райони, в които преобладава селското стопанство и търговията: районите на китайската конфуцианска цивилизация, южноазиатската индуистка цивилизация, арабската ислямска цивилизация и европейската християнска цивилизация. Можем да разглеждаме тези пет регионални евразийски цивилизации като пет относително устойчиви регионални цивилизационни империи. Единството на последните се основава на естествените елементи на тяхната географска среда, както и на определени духовни елементи, имащи философски или теократичен характер. През един много продължителен период от историята, когато конкретните въплъщения на местните империи се разрастват или рухват, тези пет регионални цивилизационни империи постигат относителна стабилност в своя регион. Дори и днес, хиляди години след основаването си, тези пет регионални цивилизационни империи продължават да запазват относителна стабилност от гледна точка на географското пространство и своя характер, което говори за устойчивостта на регионалните цивилизационни империи.
Разширяването на световните колониални империи: глобалната конкуренция между континенталните и морските империи
През първия етап от историята на империите, всичките пет регионални цивилизационни империи са разположени в евразийското пространство и всички те са континентални империи. От гледна точка на съответните местоположения на тези пет империи, четири от тях, разположени по периферията, разполагат с важни цивилизационни предимства, докато степната империя, разположена във вътрешните райони, е на по-ниско цивилизационно равнище, което се дължи на номадския и характер. В същото време обаче, степната империя (например Монголската империя на Чингис хан) също разполага с определени географски стратегически предимства и винаги е представлявала заплаха за четирите велики периферни цивилизационни империи. Това се отнася особено за западната християнска цивилизация, която постоянно е подложена на натиска на източната ислямска цивилизация и на степната цивилизация.
Причината, поради която ислямската империя се оказва заплаха за християнската империя не е свързана толкова с нейното превъзходство от гледна точка на религията и военната мощ, колкото с факта, че тя монополизира морската търговия с индуистката и с китайската цивилизации, което и осигурява ресурси и богатство. Именно на този фон на конкуренцията между империите, християнската империя в крайна сметка бива принудена да насочи поглед към Атлантическия океан, опитвайки се да открие морски път, който да и позволи да търгува с китайската империя на изток. Колумб търси морски Път на коприната, за да замени сухопътния Път на коприната, разрушен от степната империя на монголите, застрашавайки монопола на ислямската цивилизация върху търговията с Изтока.
Когато християнската империя бива принудена да се насочи към океаните, това обръща първата страница в историята на световните империи. На първо място, християнската империя „открива” и покорява Америка, както и редица неизвестни дотогава територии и цивилизации, като южната част на Африка и дори Океания, в хода на овладяването на неизвестни до онзи момент ресурси. От друга страна, тези велики географски открития водят до появата на „световни колониални империи”, като нова форма на империя, което означава, че някогашната обединена християнска империя започва да се разпада на нови колониални империи, базиращи се на нововъзникналите суверенни национални държави.
Конкуренцията между тези колониални империя води до това, че християнската цивилизация първа осъществява прехода към съвременната цивилизация и, на свой ред, осигурява на западните колониални империи решаващо превъзходство по отношение на традиционните цивилизационни империи на Изтока. След това световната история навлиза в периода на западното имперско господство. Великите географски открития позволяват на западно-християнската цивилизация да се учи от източните цивилизации, от които възприема не само модерните методи на източната астрономия, математика, география, навигация и корабостроене, но и попада по влиянието на хуманизма и рационализма на китайската цивилизация. В същото време, самият факт на откриването на различни народи и цивилизации в хода на процеса на глобализация, ерозира едностранната визия за света, съдържаща се в християнската Библия. Това, на свой ред, води до възхода на западния рационализъм, хуманизъм и наука, а следователно, и до разпадането на традиционната християнска империя.
Епохата на открития води до вътрешна конкуренция в рамките на християнската империя, тъй като всяко кралство или нация се бори срещу другите. Тази вътрешна конкуренция стимулира и общия процес на регионализация на западната цивилизация, тъй като всяко кралство се стреми да остави християнската империя в миналото и да се трансформира в национална държава. Процесът води до създаването на нов политически модел, който – според понятията на съвременната западна политическа теория – се интерпретира като основан на правата на индивидуалния гражданин, определени с обществен договор, който обвързва тези права с изграждането на еднородна суверенна национална държава. Същият процес се реализира и в рамките на Вестфалският ред, който регулира оношенията между отделните суверенни национални държави.
На тази основа възниква съществуващата в политическата теория разлика между суверенните национални държави и империите, като политически модели, според която старите регионални империи (като Китайската империя, Индийската империя, Османската империя, Руската империя и т.н.) започват да се разглеждат като олицетворяващи остарялата традиционна политическа форма, докато само европейските суверенни национални държави представляват съвременната политическа форма на бъдещето.
В същото време, докато наскоро формиралите се европейски суверенни национални държави са ангажирани с колонизация в чужбина и изграждат своите колониални империи, те създават и нова имперска система. За разлика от традиционните империи на регионалните цивилизации, управляващи наново завоюваните територии в състава на своята империя, колониалните империи създават нов колониален имперски модел, в който суверенните национални държави се различават от колониите по своя статус. Колонията е просто част от империята, в смисъл, че служи за източник на природни ресурси и печалба за суверенната национална държава. Последната, която е основата на империята, практикува в собствените си рамки либерална политика, докато в колониалната периферия на империята тази политика е откровено авторитарна – това са двете лица на колониалната империя.
Следователно, конкуренцията между европейските империи не е само борба за европейската територия, но – което и по-важното, е и борба за завоюване или преразпределяне на отвъдморските колонии.
От Вестфалския (1648) до Утрехтския мирен договор (1713) системата на международното право, включваща съвременните суверенни национална държави, на практика представлява продукт на конкуренцията (и постигането на временен баланс) между колониалните империи, които в значителна степен се опират на овладяването и преразпределянето на колониите.
Важна част от отговора на въпроса, как европейските империи започват да управляват света, е съвременната система от национални държави, която е в основата на тези имперски цивилизации. Именно европейските народи вземат решение да се откажат от формата на традиционната империя на християнската цивилизация, както и от ограниченията, каквито някога са представлявали религията и моралът, съсредоточавайки се вместо това върху индивидуалната свобода и изграждането на съвременната нация. Тази държавна система създава във въпросните страни нов стил на живот, осигурявайки им и по-големи икономически, политически и културни предимства, които пък, на свой ред, им позволяват постоянно да основават нови колонии във всички точки на света, формирайки нова форма на империя.
Може да се каже, че западните национални държави изграждат нови империи паралелно с отказа си от старите и, че тези нови империи включват не само колониите, но и системата на международното право. Тоест, по този начин абсолютна новата имперска форма обединява колониалното право, националното право и международното право. Основната предпоставка за изграждането на Вестфалската система от суверенни национални държави е именно глобализираната колониална система. Само онези държави, чиято мощ е резултат от борбата за създаване на колониални империи, имат правото да станат част от системата на суверенните национални държави. Само благодарение на това, че европейските държави могат да създават и развиват колониални империи на „новите територии”, станали достъпни благодарение на ерата на големите открития, се гарантира и крехкият силов баланс в рамките на Вестфалската система. Въпреки това, в края на ХIХ век, с приключването на тази ера, борбата между колониалните държави за глобална хегемония води до началото на Първата световна война, която ускорява краха на колониалната имперска система, както и разпадането на европоцентричната Вестфалска система.
Ако сравним традиционната регионална цивилизационна империя с модерната глобална колониална империя, ще открием редица фундаментални различия.
На първо място, в регионалните цивилизационни империи са наясно с вълнообразните възходи и падения, т.е. периоди на експанзия и свиване, и – повече или по-малко – поддържат сравнително стабилно регионално присъствие. Напротив, пипалата на нововъзникналите колониални империи достигат далеч извън пределите на географското пространство на Европа, разпростирайки се на всички континенти. Мощта им не се сблъсква с адекватна съпротива в Америка, в Африка, в Океания и дори в старата Азия, което позволява формирането на глобални империи от гледна точка на географското пространство.
На второ място, когато регионалните цивилизационни империи завоюват нови територии, те често се стремят към цивилизационно развитие, създавайки „единство” и „мир” в контролирания от тях регион. За разлика от тях, глобалните колониални империи още от самото начало превръщат търговията в своя основна цел и в резултат от това завоюваните от тях региони не се разглеждат като територии, които трябва да бъдат управлявани, а като колонии, предназначени единствено за гарантиране доставките на суровини и роби и на експортни пазари за метрополията. Ето защо колониите и робовладелството се превръщат в двете основни характеристики на колониалните империи. На практика, една от важните причини за лесното трансформиране на християнската империя в колониални империи е, че още в епохата на гръцката и римската империи, търговията и корабоплаването водят до възникването на устойчива и дълготрайна робовладелска система.
На трето място, регионалните цивилизационни империи развиват системи за управление, които са достатъчно еднообразни във вътрешен план, и използват различни системи за управление изключително в локалните зони по своята периферия. Напротив, колониалните империи от самото начало разглеждат колониите просто като източници на икономическа печалба, което пък води до формирането на съвременната империалистическа система, в която съществува строго разделение между централната суверенна национална държава (метрополията) и периферните колонии. От гледна точка на конституционните режими, европейските суверенни национални държави и колонизираните от тях територии съществуват в два съвършено различни правни светове.
На четвърто място, специфичните характеристики на регионалните цивилизационни империи способстват за етническата хармония в региона и цивилизацията, затова въпреки наличието на етнически проблеми в цивилизационните империи от този тип, етническата принадлежност не се оказва препятствие пред изграждането на империите. Напротив, глобалните колониални империи осъществяват експанзията си в името на цивилизацията (против варварството), тъй като колониалните империи от самото начало запазват стриктното разделение между централната национална държава (метрополията) и периферната колония, както и съответните различия в гражданството.
Цивилизационните стандарти на колониалните империи винаги са съдържали и елементи на расизъм. Поради това колониалните империи не само че не спомагат за постигане на расова хармония, но и генерират безпрецедентна расова омраза и масови убийства. Това наследство на колониалните империи е трудно да се изкорени и досега.
Несъмнено, възходът на европейските колониални империи е втората фундаментална трансформация в имперската история на човечеството като този процес още от самото си начало е свързан с морските открития, което означава, че първите държави обърнали поглед към моретата, са и първите, които основават колонии в чужбина и създават собствени колониални империи. Следователно, историята на възхода и упадъка на европейските колониални империи е история на овладяване на моретата и корабоплаването, създаване на колонии и борба за колонии. Испания и Португалия са първите лидери в развитието на морските изследвания и създаването на отвъдморски колониални империи, като тези две страни се опират на ортодоксалния характер на европейската империя за да легитимират своите глобални колониални империи, създадени в новооткритите територии.
Когато следващата вълна водещи държави, в лицето на Холандия, Англия и Франция, започват да се конкурират в битката за колонии, те се сблъскват с проблеми, касаещи тяхната легитимност и свързани с европейската империя. На практика, Реформацията, прокарвана от Холандия, Англия и Франция, е насочена против Испания, Португалия и средновековния европейски „бекграунд”, който ги подкрепя. Това провокира разцепление в християнската империя между традиционната католическа група и нововъзникналата протестантска група, в което в крайна сметка надделява последната.
Заради разликата между континенталните и морските условия, в хода на битката си за хегемония в изграждането на колониални империи, европейските държави постепенно разработват два типа на държавно и колониално управление: морската и континенталната империя. Протестантските държави, като Холандия и Англия, създават морски империи на основата на глобалната търговия. В метрополиите те практикуват републиканизма, а в колониалното управление правят всичко възможно за да гарантират свободната търговия и бизнес в условията на суверенно управление. Напротив, най-ранните колонизатори, като Португалия и Испания, а по-късно Франция, Германия и Русия, в общи линии, възприемат континентално-имперския модел на управление, свързан с традицията на гръцката и римската империи, както и с християнската империя. Тоест, в метрополиите се практикува самодържавен модел, а по отношение на колониите – самодържавна форма на грабеж.
Това означава, че идеологическите дихотомии в съвременната европейска мисъл между републиканизма и самодържавието, търговията и територията, свободата и деспотизма, всъщност се коренят в дихотомните стилове на управление на морските и континенталните империи.
Тези два различни стила на управление, произлизащи от различните проблеми, с които се сблъскват континенталите и морските империи, оказват огромно влияние върху ситуацията в света по време на студената война и дори след нея. Възходът на колониалните империи ускорява конкуренцията между империите, както и съвременните революции в технологиите и мисленето, което пък води до прехода от традицията към съвременността. В известна степен тази колониална конкуренция на световната сцена представлява съревнование между европейските колониални империи, но в същото време, с разпространението на съвременната европейска култура по целия свят, другите традиционни империи биват стимулирани да възприемат постиженията на Запада и, след като осъществяват свои, собствени реформи, те също се включват в глобалната конкуренция.
Германската и Руската империи започват да развиват своите колониални империи в този контекст и се оказват ангажирани в глобалната битка. По същия начин Япония, разположена в периферията на Китайската империя, става първата, която „напуска Азия за да се присъедини към Европа” и се насочва към моретата, превръщайки се в колониална държава и включвайки се в световната конкуренция. Двете световни войни представляваха кървави битки между всички глобални колониални империи с цел създаването на т.нар. „единна хегемонистична световна империя”.
„Световната империя 1.0”: от Великобритания към САЩ
На границата между ХIX и XX век, постоянно усилващата се конкуренция между империите води до промяна на тяхната форма. На първо място, в в хода на тази конкуренция възниква своеобразна „световна империя”, разполагаща с колонии във всички райони на планетата и способна да направлява глобалната търговия и икономика, както и да регулира баланса между многото европейски империи. Това е Британската империя от Вестфалската епоха, в която „слънцето никога не залязва”. Освен това, моделът на имперско управление в тази световна империя постоянно еволюира. За световните империи вече не е достатъчно просто да ограбват своите колонии, те концентрират усилията си върху контрола на колониалните икономики, благодарение на господството в сферата на науката, технологиите и финансите.
Въпреки това, именно този нов модел на имперско управление кара империите да предоставят на своите колонии все по-голяма степен на самоуправление и суверенитет, пораждайки тенденция към колониална интеграция с метрополиите. На този фон се формира Британската общност. Появата на този нов тип имперско управление поражда множество спорове между колониите и империите, между „старите” и „новите” империи, между „колониалните” и „свободните” империи и между „колониализма” и „империализма”. В трудовете на Джон Хобсън (както впрочем и в тези на Ленин), посветени на империализма, моделът на традиционните колониални империи, започва да се обозначава като „колониализъм”, докато понятието „империализъм” се използва изключително за обозначаване на новата форма на световна империя на Великобритания. Този феномен може да се квалифицира като колониализъм без колонии.Появата на тази нова форма на империя означава, че разширяването на империята вече не е свързано с окупирането на територии, а с научното и техническо господство, финансовия контрол и международното право. Това е така, защото международното право вече не е общото международно право от имперската епоха, а се трансформира в частно право, което прониква в деловите, търговски и финансови сфери на всички държави. В този смисъл, суверенната национална държава се оказва в състояние да създаде „световна империя” чрез установяне на глобален контрол над науката и техниката, валутата и търговията. Именно това е моделът на световна империя, създаден от Великобритания и САЩ.
Двете световни войни извеждат изграждането на световна империя в нова историческа фаза. Наричаме ги „световни войни” не само, защото в тях са въвлечени всички сили на планетата, но и, защото много глобални колониални империи се борят за създаване на „световна империя”, впрочем това на практика е и целта на двата лагера по време на студената война.
Това, което възниква след Втората световна война, отразява конкуренцията между двата модела на „световна империя”: единият е американският модел, наследил новия „империалистически” модел, създаден от късната Британска империя, а вторият – съветският модел, представляващ стабилен политически алианс, опиращ се на общата вяра в комунизма и лидерството на Съветският съюз.
В идеологическо отношение, тези два типа световни империи се обозначават като „либерален империализъм” и „комунизъм”, чиито сблъсък започва да се тълкува в ценностни термини като конфронтация между „свободата” и „равенството”, макар че в термините на имперската традиция те продължават да отразяват различията между морската империя, осъществяваща контрол чрез търговията, и континенталната империя, осъществяваща контрол по линия на обществения морал.
До този момент ограничавах тълкуването на идеята за „империята” или с това, което според мен представлява класическата регионална цивилизационна империя, или с критиката срещу съвременните глобални колониални империи, включително появата на нова форма на „световна империя”, и поради това не отделях по-сериозно внимание на специфичната природа на тази имперска форма. Съветската империя често е била обект на критики и определяна като традиционна империя, стремяща се към нови територии и хегемония, игнорирайки различията между съветския модел и традиционните идеи за империята и най-вече стремежът към революция и освобождаване, съдържащи се в комунистическата идеология, което обуславя и желанието за създаване на единна световна „комунистическа” империя.
От друга страна, тъй като светоната империя, изградена от британците и американците, се опира на финансите и търговската система, както и на системата от международни договори, мнозина бяха склонни да игнорират иновативния характер на тази имперска форма. Беше по-лесно тази империя да се разглежда като система, в която суверенните национални държави участват като равнопоставени играчи, след като национално-освободителните движения в колониите ускоряват залеза на старите колониални империи. Склонни сме да виждаме в Организацията на обединените нации представител на тази международна система на равнопоставени национални държави, игнорирайки факта, че самата ООН беше резултат от изграждането на световни империи и зона на борба в хода на това изграждане. Отказът на САЩ да се съобразяват с ООН след края на студената война и възприетият от тях едностранен подход ясно показват, че изграждането на оглавяваната от САЩ „световна империя” окончателно е приключило. В съвременния свят, Китай и Русия са част от системата на „световната империя”, ръководена от Америка. Причината, поради която икономическите санкции, налагани от САЩ въз основа на вътрешното им законодателство, могат да доведат до желаните от американците резултати е, че светът е организиран така, че да удовлетворява интересите на тази единствена „световна империя”.
Ето защо, вместо да възприемаме края на студената война като „край на историята”, от идеологическа гледна точка, би било по-правилно да го разглеждаме от гледната точка на „световната империя”. Както от гледна точка на идеите, така и на военната стратегия, „глобализацията”, осъществявана под ръководството на САЩ в епохата след студената война, способства за американската „империализация” и създаването на единна световно империя. В западния контекст този феномен често се сравнява с „нова Римска империя”.
Занапред нито една държава няма да може да съществува извън тази система на глобална търговия с нейната „свобода, върховенство на закона и демокрация”. Всяка страна, иска или не, задължително ще бъде въвлечена в изграждането на тази световна империя. Известният американски историк от китайски произход Тонг Теконг (1920-2009) често говори за „трите каньона на историята”, които на практика също са част от процеса на „края на историята” и „световната империя”. Би могло да се каже, че глобализацията, на която сме свидетели днес, е „единната световна империя” 1.0, т.е. моделът на световна империя, създадена от Великобритания и САЩ. И в бъдеще всяка държава следва да търси свой собствен модел на развитие в рамките на този имперски ред на „свободата, върховенството на закона и демокрацията”.
В момента Америка е подложена на силен натиск, тъй като се стреми да съхрани своята световна империя, като този натиск е най-силен от страна на Русия и Китай. Следва да признаем обаче, че тази конкуренция тече в рамките на системата на световната империя, т.е. става дума за борба за икономическо и политическо лидерство след реализацията на „световната империя”. Тоест, за битка, кой да се превърне в ядрото или „сърцето” на вече съществуващата световна империя. Тази борба може да доведе до разпадането на световната имперска система, или до смяната на играча, който в момента разполага с абсолютната власт в световната империя, или пък до възстановяването на доминираната от САЩ система на световна империя, но това, което със сигурност няма да се случи, е да се върнем към историческия период, характеризиращ се със съществуването на регионални цивилизационни империи.
Въпреки че Хънтингтън разглежда ситуацията в света след студената война като „сблъсък на цивилизациите” и дори, ако тези цивилизационни конфликти до известна степен се пресичат с географското разпределение на регионалните цивилизационни империи, това не променя нещата. Онова, което Хънтингтън определя като „сблъсък на цивилизациите” всъщност е просто вътрешен бунт против сегашната структура на световната империя, който задължително ще се развива в рамките на нейната система. По тази причина светът на бъдещето може да се развива и възражда само на тази основа, която не може да бъде напълно променена, дори ако цялата планета се превърне в световна империя на ислямския фундаментализъм.
Някои изводи
От ХХ век насам формирането на световна империя се превърна в неизбежна съдба на човечеството. Независимо, дали разглеждаме този модел като гарант за „вечен мир” или продължаваме да се придържаме към нашите (т.е. китайските) комунистичеки очаквания, и без оглед на това, колко силно критикуваме или осъждаме технологичната, икономически и политическа хегемония, не можем да избегнем настъпването на века на световната империя. Ако смятаме, че корените на световната империя са свързани с конкуренцията между регионалните цивилизационни империи, следва да приемем, че днешната световна империя 1.0 представляа имперски модел, създаден от западната християнска цивилизация.
Този модел обаче се сблъсква с три големи и трудни за решаване проблеми: постоянно задълбочаващото се неравенство, създадено от либералната икономика; крахът на държавността, политическият упадък и неефективното управление, породени от политическия либерализъм; а също упадъкът и нихилизмът, създадени от културния либерализъм. Пред лицето на тези трудности, дори САЩ започват да се отказват от досегашната си стратегия за глобално военно присъствие, което означава, че в момента световната империя 1.0 е поразена от дълбока криза и, че бунтовете, съпротивата и революцията вътре в самата империя, рушат системата.
Възходът на световната империя промени напълно традиционните политически и идеологически различия между левите и десните, основаващи се по правило на вътрешната политика, което ясно си личи и от резултатите от изборите в САЩ и Европа. Десницата, която традиционно защитава свободните пазари, сега се ориентира към популизма и протекционизма, а левицата също променя приоритетите си и сега защитава фундаменталните интереси на глобализацията. Тази идеологическа трансформация е отлична илюстрация за кризата, с която се сблъсква днес световната империя 1.0, и която е свързана с липсата на политически програми, способни да решат трите фундаментални проблеми, пред които е изправена тя.
Всичко това налага извода, че живеем в епоха на хаос, конфликти и масови трансформации, в хода на които световната империя 1.0 преживява упадък и върви към крах. В същото време, засега не можем да си представим, какво точно ще представлява световната империя 2.0. Следва обаче да сме наясно, че промяната на формата на империята е продължителен исторически процес. В рамките на няколко хиляди години от човешката история са се случили само три фундаментални промени във формата на империята, като всяка от тях е била съпроводена от мащабни конфликти и хаос. В същото време, не можем да отречем, че сегашната епоха на исторически преход създава възможност за всяка цивилизация за създаде, доминирана от нея световна империя 2.0.
Цивилизацията, способна да гарантира истинско решение на трите фундаментални проблеми пред световната империя 1.0, ще се превърне и в основа за световната империя 2.0. В качеството си на велика световна държава, проектираща мощта си отвъд своите собствени граници, Китай следва да се замисли за своето бъдеще, тъй като важна негова мисия е не само да възроди своята традиционна култура. Китай трябва търпеливо и упорито да възприема навиците и постиженията на човечеството, като цяло и най-вече онези, които западната цивилизация използва за създаването на световна империя. Само на тази основа можем да разглеждаме реконструкцията на китайската цивилизация и реконструкцията на световния ред, като едно взаимноукрепващо се цяло.
*Авторът е професор по право в Пекинския университет
