20
Нед, Сеп
22 New Articles

Фукуяма и кризата на либералната демокрация

брой 4 2020
Typography

Франсис Фукуяма, Идентичност: борбата за признание и политиката на гнева”, 208 стр. „Изток-Запад”, С.2019

Азбучните истини имат свойството да се забравят, постепенно оставайки на втори план, затова е добре да си ги припомняме отвреме навреме. Опит за такова припомняне е и последната книга на Франсис Фукуяма „Идентичност: борбата за признание и политиката на гнева” (1).

В нея известният американски политолог извежда на преден план в съвременната политика и международните отношения борбата за признаване на индивидуалната и колективната идентичност като най-важния мотив на съвременните процеси в света. Според него, „искането за признаване и уважаване на собствената идентичност се е превърнало в универсално понятие, което обхваща много от онова, което си случва днес в глобалната политика”.

Непосредствен повод за написването на тази книга е победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ през 2016. Въпреки диаметрално противоположните оценки на това политическо събитие, което раздели както американския елит, така и обикновените американци, идването на власт в най-мощната западна държава на политик, който моментално беше квалифициран от противниците си като „популист”, постави началото на нов кръг от дебати за това, накъде върви съвременният свят. Фукуяма използва този прецедент за да декларира настоятелната необходимост за „конверсия” на съвременната политическа визия. Според него, осъзнаването на актуалните тенденции в обществено-политическото развитие на съвременния свят е възможно само, ако се върнем към доста позабравеното понятие „борба за признание” и го поставим в основите на политическия и социален анализ.

Интелектуалните корени на понятието „признание” могат да бъдат открити във философията на Хегел, в интерпретацията на френския философ-неохегелианец от ХХ век Александър Кожев (3). Според Фукуяма, „още Хегел твърди, че борбата за признание е основната движеща сила на човешката история и ключ за разбиране на зараждането на съвременния свят”. И това е така, защото признаването от страна на другите членове на обществото е най-важното условие за да може човек да осъзнае собствената си ценност и човешкото си достойнство. „Вътрешното чувство за собствено достойноство – посочва Фукуяма – изисква признание. Осъзнаването на собствената ценност не е достатъчно, ако околните не я признават публично или, което е още по-лошо, ако те ме унижават или игнорират съществуването ми. Самоуважението възниква в резултат от уважението от страна на останалите”.

Фукуяма обаче нямаше да бъде либерален последовател на Хегел, ако не поставяше борбата за признание, водеща се около принципа за личното и колективното достойнство, в по-мащабния контекст на историческото формиране. В резултат от това, читателят получава нахвърляна в най-общи щрихи картина на историческото развитие на съвременния свят от неговите корени до наши дни. Подобно на Хегел и Кожев, Фукуяма използва понятието „признание” за да изтълкува смисъла и динамиката на световната история. Той разглежда борбата за признание като основна движеща сила на света на модерна, която е свързана с това, че в съвременната епоха човешкото достойнство се превръща в универсален морален и политически принцип. От тази гледна точка, светът на модерна представлява исторически универсум, белязан с печата на всеобщото признаване на човешкото достойнство.

В съвременния свят обаче, проблемът за признанието се усложнява от новите тенденции, свързани с борбата на отделни групи за признаване на изключителното им положение в обществото, както и с борбата на индивидите за признаване не само на тяхното „право на особеност”, но и на тяхната изключителност и неповторимост. По този начин самият принцип на всеобщото признаване в качеството както на фактически, така и на нормативен принцип на света на модерна, се оказва под въпрос. Ако Хегел твърди, че „единственото рационално решение на проблема за стремежа към признание ще стане всеобщото признаване, в чиито рамки се признава и уважава достойнството на всеки индивид”, днес „всеобщото признание се оспорва както от други форми на изключителното групово признание – на основата на националността, религия, сектите, расите, етническата принадлежност или пола – така и от индивидите, претендиращи за признаване на собственото им превъзходство над останалите”.

Преди да премина към анализа на основните теми, които Фукуяма засяга в новата си книга, си струва да се спра на основните понятия, използвани от автора: „идентичност”, „достойнство”, „политика на идентичност” и „политика на гнева”

Идентичност, достойнство и признание

Понятието „идентичност” е сред най-интензивно използваните в актуалните обществено-политически дебати. Самият Фукуяма разбира под идентичност „вътрешното Аз” на човека (“inner self”), което е противоположно на „външното Аз в обществото” (“outer self-in-society”). Както подчертава Фукуяма, „идентичността се формира преди всичко от различието между истинското вътрешно „Аз” и външния свят на социални правила и норми, които не признават и не уважават ценността или достойнството на това вътрешно „Аз”. През цялата история на човечеството, индивидите влизат в противоречие със своите общества. Едва напоследък обаче се наложи мнението, че вътрешното истинско „Аз” притежава естествена, природна ценност, а външното общество систематично греши и го оценява несправедливо. При това следва да се промени не вътрешното „Аз”, подчинявайки го на правилата на обществото, а самото общество”.

Що се отнася до понятието „човешко достойнство”, то има доста дълга история в западната философска мисъл, чието начало може да бъде открито в трудовете на Жан Жак Русо и Имануел Кант. Става дума за изискването всеки човек да се разглежда като свободно и равно на всеки друг индивид същество, т.е. не само като средство за постигане на собствените цели, но и като цел, сама по себе си. Човешкото достойнство обаче, не винаги се тълкува по този начин. В миналото, преди появата на света на модерна, правото да притежават собствено достойноство се признава не на всички хора или групи от хора, а само на онези, които са привилегировани, в едно или друго отношение. „Вътрешното „Аз” – посочва Фукуяма – е основата на човешкото достойнство, но природата на това достойнство е непостоянна и се променя с течение на времето. В много ранни култури достойнството се вменява само на малцина – например на войните, готови да рискуват живота си в битките. В други общества достойнството е универсален атрибут, който се основава на вътрешните ценности на хората, притежаващи свободна воля и самостоятелност. В други случаи, достойнството на човека се обуславя от принадлежността му към голяма група от хора, обединени от своята обща памет и опит”.

Използвайки понятиято „идентичност”, „достойнство” и „признание”, Фукуяма дефинира и „политиката на идентичност”. Според него, тя е реакция на индивида или на група от хора на ситуация, при която обществото не признава вътрешното „Аз” на човека, което пък води до разминаване между неговото вътрешно и външното, социално „Аз” и загубата на чувството за собствено достойнство. На свой ред, това води до поява на отделни групи и движения, които искат от обществото да признае тяхната потисната или непризнавана идентичност. Фукуяма твърди, че: „Тъй като стремежът към признание е заложен в природата на човека, днес чувството на идентичност бързо се трансформира в политика на идентичност, в чиито рамки хората претендират за обществено признание на тяхната, собствена ценност”. Чувството на идентичност представлява интерсубективен феномен, то винаги изисква признание от другия. Самото признаване пък придобива стабилни и устойчиви форми само в случай, че е закрепено и на институционално равнище. „По този начин, съществена част от политическите конфликти в съвременния свят – от демократичните революции до новите социални дввижения, от национализма и ислямизма до политическите сблъсъци в университетските кампуси на днешна Америка – могат да бъдат сведени до прояви на политиката на идентичност”.

В съвременния свят обаче, политиките на идентичност демонстрират тенденция да приемат извратени форми. Вместо да водят до създаването на универсална либерална държава, в чиито рамки всички граждани на света, без оглед на техния пол, раса, етническа принадлежност и религия (или липсата на такава), биха могли да се наслаждават на взаимното признаване на своите права, те тласкат света към признаване на партикулярните идентичности (етнически, расови, джендърни, религиозни), които са основани на „обективизираните” различия и принципно не приемат универсализацията. По този начин частното демонстрира тенденции изцяло да подчини универсалното, което пък поставя модела на интерпретация на световната история, основаващ се, според Хегел, на универсалния характер на принципа на признаването, с главата надолу.

Според Фукуяма, това политизиране на въпросите на колективната и индивидуална идентичности е сред основните проблеми на съвременната световна политика. Именно на нея е посветена и значителна част от книгата на известния американски политолог. Той свързва заплахата от разпад или регрес на съвременната либерална демокрация с множеството нови предизвикателства, появили се в последно време на световната политическа сцена. Сред тях са подемът на разнообразните форми на религиозния фундаментализъм (самият Фукуяма определя като най-опасно „политизираето на исляма”), а също „бумът на старомодния национализъм” както на Запад, така и по неговата „периферия”.

Отстъплението на демокрацията” като диагноза на епохата

Фукуяма свързна най-важните характеристики на политическите процеси в съвременния свят с „отстъплението на демокрацията”. През 1970 в света са съществували не повече от 35 електорални демокрации. През следващите 30 години броят им постоянно нарастваше, което беше свързано с краха на последните диктатури в Западна Европа (Испания, Португалия, Гърция) и този на режимите от съветски тип в страните от Източна Европа и процесите на демократизация в държавите от Третия свят. През новото хилядолетие обаче, този процес се обръща. Броят на демокрациите намалява. Китай, който се смята за авторитарна държава, демонстрира претенции за глобално лидерство, а „връщането на Русия към авторитарните традиции, поражда по-скоро разочарование, отколкото учудване”. На този фон идването на Доналд Тръмп на власт в САЩ, както и британският Brexit, се оказаха само поредното неприятно звено в дългата верига от събития, свързани с възхода на режими от авторитарен тип и „вълната на популистки национализъм”. Според Фукуяма, фактът, че те имаха ефекта на бомбена експлозия се обяснява с това, че в течение на дълги десетилетия „архитекти на съвременния либерален международен ред бяха двете водещи демокрации, които, под ръководството на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър, оглавиха „неолибералната революция” от 80-те години. Самите те обаче, както изглежда, са се обърнали към един далеч по-примитивен национализъм”.

Фукуяма смята, че основното, което обединява лидерите на този пъстър „популистки Интернационал” и гневните маси, към които те апелират, е омразата срещу националните елити, провеждащи откровено антинационална политика: „Общата цел на политиците-популисти както в Европа, така и в САЩ, е „да си върнат своите страни”. Те твърдят, че традиционните представи за националната идентичност се размиват и се присвояват както от пришълците с различни ценности и култури, така и от левите прогресисти, атакуващи самата идея за националната идентичност като расистка и нетърпима”.

Фукуяма вписва тези политически промени на национално равнище в международната конюнктура, която определя като „политика на гнева”. Под това понятие той разбира политиката на мобилизация на разгневените и обидени маси, осъществявана от лидери с авторитарно поведение с помощта на съвременните медии и институциите на масовата плебисцитарна демокрация. В тази връзка, Фукуяма отбелязва: „Налице са множество примери, когато един или друг политически лидер мобилизира последователи, експлоатирайки техните групови обиди, чувството на унижение или подозрението, че биват пренебрегвани или, че ги подценяват. Комплексът от тези усещания, определян като „гняв” (ressentment), изисква възстановяване на потиснатото достойнство на въпросната група. Емоционалното въздействие, което е способна да окаже на обществото унижената група, стремяща се към възстановяване на своята чест и достойнство, може да се окаже много по-силно от влиянието на хората, които просто търсят икономическа изгода”.

Днес много либерална демокрации на Запад са изправени пред съдбоносен избор. Този избор е тясно свързан с борбата за признание между групи със силно разминаващи се и дори враждебни колективни идентичности. Фукуяма смята, че съвременните либерални демокрации, „са принудени да се адаптират към бързите икономически и социални промени и станаха много по-разнообразни в резултат от глобализацията. Групи, които преди оставаха незабелязани за обществото, като цяло, сега настояват за признание и уважение. В същото време обаче, изтласкваните от тях на заден план групи усещат, че губят статута си, и именно това поражда политиката на гнева и негативната реакция от тяхна страна. Тоест, обръщането към още по-тесни идентичности рискува да дестабилизира обществения диалог и колективните действия в целия социум. Този процес, в крайна сметка, ще доведе до краха и разпадането на държавата”.

Защо политиките на идентичност рушат либералната демокрация

През септември 2018 в медийната платформа The WorldPost се появи интервю на Фукуяма, дадено на нейния главен редактор Нейтън Гарделс. В него Фукуяма твърди, че онова, което днес определяме като „политика на идентичност” е възникнало благодарение на социалните движения от 60-те години на ХХ век, издигащи искания за равни права за афроамериканците, жените, гейовете и лезбийките, както и за представителите на другита маргинализирани групи. Всички те настояват за признаване на собственото си достойнство и отказ от дискриминационната политика спрямо тях. Постепенно тези искания изместват на заден план претенциите за по-голямо социално-икономическо равенство, в чиято основа са класовите разделения и класовите конфликти в модерните общества. От началото на 70-те години този претендиращ за универсалност дневен ред беше заменен от исканията за гарантирани от държавата привилегии за отделните маргинализирани групи. Показателно е, че хората, принадлежащи към тези групи, започват да определят собствената си идентичност чрез специфичния „жизнен опит”, уж присъщ единствено на тях и оставащ скрит за „другите”. По-късно лобистите на тези групи започват да мотивират необходимостта те да получат подобни извънредни привилегии с несправедливостите и дори престъпленията, извършени срещу тях в миналото.

В резултат от радикализацията на претенциите на малцинствата, под въпрос се оказва универсалният характер на принципите за гражданско равноправие: вместо него се налага политика на „позитивна дискриминация” по отношение на дискриминираните в миналото групи, достигнала най-голям размах в днешните Съединени щати. Ответна реакция на тези процеси в развитите държави от Западна Европа и Северна Америка се оказва възходът на „десния популизъм”.

Според Фукуяма за възхода на „десния популизъм” на Запад през последните години са способствали няколко важни фактора. На първо място сред тях са процесите на глобализация, които в много развити западни държави доведоха до съкращаване на производството или прехвърлянето му в страни с по-евтина работна сила, което пък стана причина за съкращаване на работни места в производствената сфера. В същата посока в тези държави работеще и политиката за създаване на „гъвкав” пазар на труда, свързана с прехода от дългосрочен (в идеалния случай пожизнен) трудов договор, подкрепен с внушителен пакет от социални блага и услуги, към краткросрочни трудови договори, които не са подкрепени от социални възнаграждения и не са гарантирани от колективни тристранни договори (между държавата, работодателите и синдикатите). Всичко това доведе до упадъка на традиционната работническа класа и до ерозия на „голямата” средна класа, която в течение на дълги десетилетия играеше ролята на стабилна социална опора на съвременните либерални демокрации. Вместо тях се появиха „работещите бедни”, които дори и работещи понякога на няколко места, не могат да си осигурят средства за достоен живот. За милиони хора, тези промени се свързват със загубата на привичния и заслужен със собствения им труд социален статус, което днес ги поставя в първите редици на участниците в социалния протест.

Разрушителният характер, който придобиха през последните десетилетия политиките на идентичност на Запад, е обусловен и от друг важен фактор. Ако разглежаме съвременната политика като аналог на пазара (а подобно схващане е широко разпространено в средите на западните експерти), ще трябва да признаем, че политическият пазар реагира на ярко изразените предпочитания. Това означава, че добре организираните лобисти, представляващи разнообразните малцинства, могат да оказват сериозен натиск върху властта, без при това да отразяват по какъвто и да било начин интересите и предпочитанията на масовия избирател. Ярко изразените предпочитания, залегнали в основата на претенциите на малцинствата да бъде призната тяхната идентичност, както и на ресурсната подкрепа за нейното възпроизводство, са устроени така, че повишават залога в конфликта и ограничава перспективите за сътрудничество. Нещо повече, в основата на тези ярко изразени политически предпочитания, по правило, се намират неделимити блага, което само повишава вероятността за възникване на конфликти и увеличава степента на тяхната интензивност (3).

На днешния политически пазар в развитите западни държави именно идентичностите се изявяват като основна форма на онези неделими блага, които са заложени. „За разлика от борбата за икономически ресурси, претенциите за идентичност обикновено не се  поддават на дискусия: правата на обществено признание по такива признаци като раса, етническа принадлежност или пол, се основават на фиксирани биологини характеристики и те не могат да бъдат обменени с други блага или да бъдат ограничени по някакъв начин”.

Новите предизвикателства пред либералната демокрация

Как се формират условията, които водят до политизиране на темата за „достойнството” в съвременния свят? Опитвайки се да отговори на този въпрос, Фукуяма подчертава, че за проектирането на проблема за признаване на достойнството на група хора или на цяла държава в политическата плоскост не е необходимо наличието на политически лидери и движения, които правят колективните претенции видими за обществото и света, urbi et orbi. Според него, спецификата на текущия политически момент е, че днес политиката на идентичност се оформя, в общи линии, като „политика на гнева”. Гневът е понятие от философския речник на света на модерна, лансирано от Фридрих Ницше. Самият Фукуяма твърди, че: „Това, с което се сблъскваме днес, може да се дефинира като политика на гнева. Има множество примери, когато един или друг политически лидер мобилизира последователите си, експлоатирайки техните групови обиди, чувството на унижение или подозрението, че ги пренебрегват или подценяват. Комплексът от тези усещания, определян като гняв, изисква публичното възстановяване на потиснатото достойнство на въпросната група”.

Показателно е, че според Фукуяма, сред основните примери за политика на гнева в съвременния свят е вътрешната и външна политика на днешна Русия. Той смята, че руският президент Путин залага именно на усещането за накърнено достойнство на своите съграждани, „когато говори за трагедията на разпадането на Съветския съюз и за това, как САЩ се възползваха от слабостта на Русия пре 90-те години на минали век, за да разширят НАТО на изток, чак до нейните граници. Путин изпитва погнуса от демонстрираното от западните политици чувство на морално превъзходство. Той иска към Русия да се отнасят не като към слаб регионален играч (както веднъж я нарече експрезидентът на САЩ Обама), а като към велика държава”.

Както посочва Фукуяма, през второто десетилетие на ХХI век, на мястото на предишното противопоставяне между леви и десни „идва конфликтът, свързан с дефиницията на идентичността”. Ако в течение на ХIХ и по-голямата част на ХХ век левите и „прогресивно мислещи” интелектуалци говорят от името на народа и вместо него, сега левите и десните са си сменили места. От 70-те и 80-те години на ХХ век насам, левите се нагърбват с ролята на защитници на различни доскоро маргинализирани малцинства (имигранти, хомосексуалисти, мюсюлмани в страните от Западна Европа, афроамериканци и „латиноси” в САЩ), докато десните се изявяват като защитници на народа и трудещото се коренно мнозинство.

Тази смяна на ролите на дискурсивно-риторично равнише се съпровожда и с важни трансформации на политическия ландшафт във водещите държави от Западна Европа и САЩ. „Проблемът на съвременната левица – твърди Фукуяма – са онези форми на идентичност, върху които тя е концентрирала вниманието си. Вместо да формира базата на привържениците си на основата на големите общности, на работещите и експлоатираните например, тя се насочва към все по-малки групи подложени на специфична маргинализация”.

Що се отнася до десните, според Фукуяма, те „заимстваха езика и формулировките на идентичността от левицата, включително идеята, че моята конкретна група е подложена на преследвания, че нейното положение и проблемите и не се забелязват от останалата част от обществото и, че цялата социална и политическа структура, отговорна за тази ситуация (т.е. медиите и политическият елит), следва да бъде унищожена. Политиката на идентичност се превърна в онази призма, през която днес представителите на идеологическия спектър разглеждат повечето социални въпроси”.

Този извод за политиката на идентичност и мултикултурализма в развитите западни държави има сериозен принос за процеса на „отстъпление на демокрацията”. Десните настояват за връщане към хомогенното разбиране за нацията и възраждането на доминиращата основна култура, която в миналото е разполагала с привилегирован статут. На свой ред, левите, които ги критикуват за това и залагат на защитата на маргиналните малцинства, са готови „да изхвърлят и бебето заедно с мръсната вода”, разлеждайки националната гордост и любовта към отечеството единствено като остатъци от „атавистичния национализъм” и изисквайки от опонентите си да се откажат напълно от тях. Според Фукуяма, „този тип политика на идентичност, която все по-често избират да следват както левите, така и десните, е дълбоко порочен, защото отново апелира към интерпретацията на идентичността на основата на такива фиксирани характеристики, като расовата, етническата или религиозната принадлежност”. Той подчертава, че  в миналото отказът от подобни идеи е бил постигнат с цената на големи загуби.

В същото време, остава неясно, дали ще е възможно да се откажем от тях и днес. Анализът на рецензиите за книгата на Фукуяма в американските академични издания и националните медии говори за това, че „прогресивно мислещите” рецензенти единодушно обвиняват американския политолог, че уж прехвърля всички проблеми от болната на здравата глава, адресирайки към ляво-либералните кръгове всички критики, които според тях, самите заслужават единствено техните опоненти отдясно.

Следва ли политиката на идентичност да се разглежда като зло

Означава ли казаното по-горе, че политиките на идентичност следва еднозначно да се разглеждат като зло и, че трябва да се откажем от тях веднъж завинаги? Отговорът на този въпрос е отрицателен. Внимателният прочит на книгата на Фукуяма показва, че пагубни могат да се окажат само онези политики на идентичност, които водят до появата в обществото на нови затворени расови, етнически, религиозни и джендърни общности, претендиращи за специално отношение към себе си. За разлика от тях, онези политики на идентичност, които са в състояние да укрепят националното единство и социалната солидарност в обществото следва еднозначно да бъдат подкрепяни.

Фукуяма вижда основния проблем пред либералната демокрация на Запад в разпространението на „тесните идентичности”. Както с горчивина отбелязва авторът, днес „за някои прогресисти политиката на идентичност се оказа евтина замяна на сериозния размисъл за това, как да бъде пречупена тенденцията за ръст на социално-икономическото неравенство, която се развива в повечето либерални демокрации през последните 30 години. По-лесно е да се спори по въпросите, касаещи културата, в спокойната атмосфера на елитните институции, отколкото да се търсят средства и да бъдат убеждавани скептично настроените законодатели да променят провежданата от тях политика”.

От тази гледна точка, Фукуяма противопоставя движението за граждански права в САЩ през 70-те години на ХХ век, на такива претендиращи за изключителност движения, като „Черните пантери” и „Нация на исляма”. Що се отнася до сегашния дневен ред, той отбелязва положителната роля на борбата на афроамериканците срещу полицейския произвол под лозунга #BlackLivesMatter и борбата на американските жени срещу сексуалните посегателства на работните им места под лозунга #MeToo.

За да демонстрира положителната роля на предпазливата политика на идентичност, Фукуяма прави анализ на националната идентичност. Според него е рано тя да бъде пренебрегвана от съвременната политика. Той смята, че развитите форми на национална идентичност, изградени на достатъчно широки, но в същото време ясни и определени категории за принадлежност към национално-държавната общност, са способни да изиграят много сериозно положителна роля в качеството на основа на легитимността на демократичните институции и дееспособната демократична политика.

„Националната идентичност – твърди авторът – започва с общата вяра в легитимността на политическата система на страната, без значение, дали тя е демократична или не. Идентичността може да бъде инкорпорирана в официалните закони или институции, определящи, как следва да се преподава историята на страната в училищата или кой ще е официалният национален език. Националната идентичност обаче касае и сферата на културата и ценностите. Тя се формира от историите, които хората разказват за себе си: откъде са дошли, какви празници честват, какво се съдържа в общата им историческа памет и какво е необходимо за да станеш истински член на общността”.

Развитата национална идентичност има както достойнства, така и недостатъци. Анализирайки опасностите, Фукуяма посочва такива отблъскващи нейни черти, като етнонационализма, свързан с „ексклузивното, етически обусловено чувство за принадлежност”. Според него, „този тип идентичност предполага преследване на хората, които не са част от идентифицираната група, и агресия срещу други държави от името (или с цел защита) на съотечествениците, живеещи в тях”.

Подобна ситуация обаче не е фатално предопределена. Напротив, развитите форми на национални идентичност, изчистени от ксенофобията и етноцентризма, притежават редица ярко изразени достойнства, без които е невъзможна нормалната дейност на иституциите и практиките на съвременната либерална демокрация, Фукуяма отбелязва, в частност, че националната идентичност гарантира физическата безопасност и способства за формиране и съхраняване на политическите единици, способни да поддържат правовия ред вътре в държавата и да действат ефективно на международната сцена. Освен това националната идентичност представлява необходима предпоставка за постигането на високо равнище на държавно управление, пречка за което е пилеенето от страна на чиновниците на държавните средства в интерес етническата, регионална или родово-племенна лоялност. Освен това, развитата национална идентичност съдейства за икономическото развитие, вселявайки у гражданите чувство на гордост за собствената си страна и готовност да работят за общото благо. Накрая, важна функция на националната идентичност е, че разширява кръга на доверие. „Доверието действа като смазочно масло, улесняващо и икономическия обмен, и ангажирането с политическите процеси. Доверието се основава на т.нар. социален капитал – т.е. на способността за сътрудничество с другите хора на основата на неформални норми и общи ценности”. Но, за да може доверието да гарантира просперитета на обществото, радиусът му на действие следва да е максимално широк. Постигането на тази цел е възможно именно благодарениа на широката национална идентичност. Що се отнася до задачата максимум на националната идентичност, Фукуяма смята, че тя е „да направи възможна самата либерална демокрация”.

Диагнозата е поставена – какво следва?

Според Фукуяма, не можем да се откажем нито от идентичността, нито от базиращата се на нея политика на идентичност. Той вижда изхода от сегашната криза на либералната демокрация в стимулирането и развитието на по-открити форми на национална идентичност и модели на гражданство, отколкото тези, с които тя навлезе в поредната си криза. „Промяната в посланията, както на левицата, така и на десницата – посочва Фукуяма – в посока към защитата на все по-тесни групови идентичности, застрашава възможността за общуване и колективни действия. В същото време, отказът от идеята за идентичността, която формира твърде голяма част от представите на съвременните хора за себе си и обкръжаващите ги общности, няма да реши този проблем. Изход от създалата се ситуация е по-широката и интегрирана дефиниция на националната идентичност, отчитаща фактическото разнообразие на съществуващите либерално-демократични общества”. Наистина, тук, както и във всичко останало, е необходима мярка, тъй като можеш да станеш пълноправен член на либерално-демократичното общество само, ако искрено приемаш не само фундаменталните му конституционни принципи, но и неговата демократична култура. Както с основание посочва авторът, „пасивното възприемане на демократичното кредо не е достатъчно за да заработи системата. Демокрацията изисква от гражданите и активна проява на определени добродетели”.

Според Фукуяма, в САЩ и страните от ЕС, може да бъде постигнато по-високо ниво на социална интеграция и солидарност. За целта обаче, базовите параметри на националната идентичност следва да бъдат формулирани с помощта на политически понятия и метафори, които да са съвместими с културното разнообразие, съществуващо в повечето развити общества на Запада и Изтока. В бъдеще, гражданството следва да се определя не по такива критерии, като етническа или религиозна принадлежност, а според ориентацията към ценностите на либералното Просвещение, като конституционализма, уважаването на човешките и гражданските права, както и на върховенството на закона.

Фукуяма смята, че „задачата пред съвременните либерални демокрации, в контекста на проблемите на миграцията и нарастващото многообразие, е да дефинират инклузивна национална идентичност, съответстваща на многообразната обществена реалност и да асимилират пришълците в тази идентичност”.

Тоест, рецептите, които Фукуяма предлага за решаването на съвременните проблеми, породени от различните варианти на политиката на идентичност, не са свързани с окончателния и пълен отказ от подобна политика, а с трансформирането  и в по-открита и базираща се на нормите и ценностите на самата либерална демокрация. В тази връзка, той прави редица конкретни предложения като например връщането на задължителната военна служба, която в повечето западни държави отдавна е останала в миналото, развитието на гражданските институции, както и полагането на по-сериозни усилия за интеграцията на имигрантските малцинства. При това Фукуяма предпочита политиката на асимилация, пред тази на мултикултурализма, и настоява за по-стриктен контрол на ЕС над националните граници. Накрая, той отрежда ключова роля в асимилирането на новите граждни на западните държави на системата за начално и средно образование, в чиято основа следва да залегне преподаването и изучаването на общия национален език и националната култура.

Последната книга на Фукуяма едва ли ще се превърне в бестселър, подобен на прословутия му труд „Краят на историята и последният човек”, появила се през 1992, т.е. малко след краха на комунизма, края на студената война и историческия триумф на либерално-демокатичния Запад. Въпреки това, тя заслужава внимание. За разлика от 1992, тук става дума вече не за безалтернативния триумф на либералната демокрация, а за онези нови предизвикателства, с които тя се сблъсква през последните десетилетия. Доколко убедителни са рецептите, които авторът предлага за преодоляването на сегашната криза на западния либерално-демократичен модел, е съвсем друг въпрос.

 

Бележки:

1. За съжаление, в българското издание на книгата, английската дума «resentment» (от фр. ressentiment, което има богата история), е преведено не съвсем удачно като „гняв”.

2. Става дума за лекциите на Кожев от 30-те години на миналия век, посветени на „Феноменология на духа” на Хегел. Те са издадени в отделна книга във Франция през 1948, която, според учителя на Фукуяма – американският филососф Алън Блум,  е „сред малкото значими философски произведения на ХХ век” [Кожев].

3. В съвременната политическа наука за неделими блага се смятат онези блага, които  обикновено се коренят в религията, расата, етническата принадлежност или пола и трудно се поддават на подялба и преразпределяне. По това те се отличават от благата, които е прието да се смятат за делими. На това основание мнозина съвременни автори стигат до извода, че в политиката следва да се избягват ярко изразените политически предпочитания, както и фокусирането на тези предпочитания върху неделимите блага [Шапиро, с.101]

4. Както с основание отбелязва Фукуяма, „политиката на идентичност – така, както я тълкува левицата, по правило легитимира само някои идентичности, игнорирайки и принизявайки други – като например европейската (т.е. „бялата”) етническа принадлежност, християнската вяра, „селската провинциалност”, вярата в традиционните семейни ценности и други, свързани с тях категории (154).

5. Пример за подобна критика срещу Фукуяма е рецензията на Алан Волф за неговата книга [Wolf].

 

Литература:

Кожев А. Введение в чтение Гегеля / Пер. с франц. А. Г. Погоняйло. СПб. 2003.

Шапиро И. Политика против господства. М. 2019.

Gardels N. Francis Fukuyama: Identity politics is undermining democracy // The Washington Post. 18.09.2018. washingtonpost.com/news/theworldpost/wp/2018/09/18/identity-politics/.

Fukuyama F. The End of History and the Last Man. New York. 1992.

Wolfe A. Francis Fukuyama’s Shrinking Idea // The New Republic. 16.01.2019.  newrepublic.com/article/152668/francis-fukuyama-identity-review-collapse-theory-liberal-democracy .

 

*Преподавател в Националния изследователски университет „Висша школа по икономика” в Москва