Ключът към Индия: руско-британската битка за Централна Азия в контекста на "Голямата игра"

Още от 30-те години на ХIХ век Русия започва да отделя все по-голямо внимание на най-уязвимото място на Британската империя - Индия, която е и основният елемент на нейната колониална система. Москва очевидно е наясно, че само по суша би могла да постигне превъзходство и да диктува условията си на британците. Впрочем, това се разбира и в Лондон, който предприема всички възможни мерки за да ерозира позициите на руснаците по техните южни граници, тласкайки владетелите на съседните държави към война с Русия. Както е известно, "прокси-войните" винаги са били елемент на геополитиката.

Така започва т.нар. "Голяма игра". Самото понятие е използвано за първи път от офицера на служба на Източноиндийската компания Артър Конъли в текст към копие на писмото, изпратено през 1840 от британския политически представител в Кабул до губернатора на Бомбай (1). Визира се напрегнатото геополитическо противопоставяне между двете държави за господство в Южна и Централна Азия. Много по-късно този термин придобива широка популярност, благодарение на романа "Ким" на Ръдиард Киплинг.

Всъщност, първите опасения на британците относно владенията им в Индия се появяват още в края на ХVІІІ век, като още повече се усилват след опита на руския император Павел І да изпрати експедиционен корпус в Индия, очевидно предприет по внушение на Наполеон Бонапарт, който в онзи момент е най-големия противник на Великобритания. И въпреки че смъртта на руския император в резултат от поредния дворцов преврат (осъществен не без британско участие) слага край на плановете на Москва по индийското направление, притесненията на англичаните не приключват. В началото на ХІХ век английският елит е дълбоко убеден, че "Русия, рано или късно ще се опита да отнеме диаманта в короната на Британската империя, т.е. Индия. И тъкмо поради това предприемат превантивни мерки за да защитят владенията си с всички възможни средства: шпионски, дипломатически и пропагандни" (2).

Началото на руско-британското противопоставяне

За начална точка на това мащабно противопоставяне в азиатския регион може да се приеме епохата на руския император Александър І, при чието управление Русия значително укрепва позициите си в Южен Кавказ. В руски протекторат се превръщат Имеретия, Мегрелия и Гурия. Грузинските князе активно настояват земите им да влязат в състава на Руската империя за да не бъдат окончателно подчинени от турците и иранците. В отговор, Иран (Персия), подстрекаван от Лондон, моментално обявява война на Русия, която продължава цели 9 години (1804-1813).

Както е известно, по онова време в подготовката на иранската армия активно участват британски инструктури, което окончателно става ясно по време на ожесточената битка при Асландуз през 1812. Британските офицери пристигат в Иран оше през 1809, като официално постъпват на служба на шаха и са заемат с модернизацията на неговата армия. През есента на 1812, т.е. след нахлуването на Наполен в Русия, британският посланик изтегля от иранската армия всички свои сънародници, с изключение на трима офицери и тринайсет сержанти, които остават по изричното искане на престолонаследника принц Абас-Мирза. Когато, през октомври 1812, отрядът на руския генерал Котляревски разгромява персийската армия при Асландуз, сред хилядите загинали ирански войници и офицери се оказва и британският капитан Чарлз Кристи (3). Но, след като в края на 1812 победата на руската армия във войната става очевидна, именно британците решават да се нагърбят с ролята на посредници в мирните преговори. През 1813 е подписан т.нар. Гюлистански мирен договор, според който Иран признава преминаването на значителна част от Южен Кавказ към Руската империя, както и правото и да търгува свободно в региона. В същото време обаче, Лондон успява да превърне Иран в преграда пред евентуалното придвижване на руските войски към Индия. Нещо повече, Великобритания се стреми да забави влизането в сила на някои членове на Гюлистанския договор. Така например, изнасяните в Баку руски стоки от Астрахан продължават да бъдат облагани с 23%-ни мита. Едва през 1818 Русия и Иран съумяват да преодолеят пречките пред взаимноизгодните търговски операции.
Пак по това време, Русия започва да установява все по-тесни контакти с народите от Централна Азия. През 1819 например, в Хива е изпратена дипломатическа мисия, начело с капитана от руския Генерален щаб Никита Муравьов, който с риск за живота си съумява да се добере до хивинския хан и (по поръчение на генерал Алексей Ермолов) да обсъди с него различни аспекти на взаимната търговия. Основната задача на руския капитан е да убеди владетеля на Хива да се използва нов по-кратък маршрут за търговските кервани до каспийското пристанище Красноводск, където ги очакват руските търговски кораби, идващи от Астрахан. Паралелно с това, Муравьов успява да събере важни сведения за тази непозната до този момент на руснаците държава и стига до извода, че тя може да бъде завоювана от тях. В записките си той посочва, че: "Безкрайните горещи степи и пустини, заобикалящи тази страна, са най-голямата и сила. Това е препятствие, създадено от самата природа, което би могло да откаже някой друг народ, но не и руснаците. Според мен един трихиляден военен отряд би бил достатъчен за овладяването и включването в границите на Русия на това ханство, което е толкова важно за нас, от гледна точка на разширяващата се търговия с Азия" (4).

Междувременно, през 1819 британците завладяват Сингапур и продължават да укрепват позициите си в Северна Индия, достигайки границите на Афганистан. В същото време, Лондон отделя сериозни средства за привличане на своя страна на иранския елит, в резултат от което през 1826 избухва нова руско-иранска война, макар че и тя не успява да спре експанзията на Русия в региона. Така, според подписания през 1828 договор от Туркманчай, към територията на Руската империя са присъединени териториите на днешните Армения и Азербайджан. При това договорът предвижда възможността за свободно преселване на арменското население в границите на Русия, от която се възползват десетки хиляди арменци. Следва да отбележа и, че паралелно с договора е подписано търговско споразумение, позволяващо на руските търговци да търгуват на цялата територия на Иран. В своеобразна кулминация на това развитие на събитията се превръща нападението срещу руското посолство в Техеран, при което са убити почти всички руски дипломати (включително ръводителят на мисията Александър Грибоедов), 35-членната казашка охрана, както и укрилите си в мисията арменци. Според, редица изследователи, в провокирането на атаката вероятно са забъркани британците, за което многократно споменава руският генерал Иван Паскевич (5), както и синът на персийския шах Абас-Мирза, според който единственият оцелял служител на посолството - Иван Малцов, е бил английски агент и редовно е докладвал на британците за плановете на мисията. И макар че липсват достоверни свидетелства за това, ликвидирането на посланика Грибоедов и разгрома на руското посолство изцяло са съответствали на британските интереси в Персия. Показателно е и, че по време на масовите погроми многохилядната тълпа от ислямски фанатици атакува единствено руското посолство, без да обръща никакво внимание да мисиите на другите държави, нито пък на разположените в близост до него резиденции на местната аристокрация.

Британската експанзия в Афганистан

За британците, следващото десетилетие от "Голямата игра" преминава под знака на опитите им да засилят контрола си над Афганистан. По онова време тази страна е арена на сложни династични борби. В Лондон с основание разглеждат Афганистан като "северната врата на Индия", което определя и стратегическото му значение за британската геополитика. Ето защо, хаосът и междуособиците в региона не влизат в плановете на Великобритани, която решава да заложи на един от претендентите за престола Шуджа-Шах. В началото на 30-те години на ХІХ век обаче, престолът в Кабул се контролира от емира Дост Мохамед Хан, който отчаяно се нуждае от подкрепата на някоя силна държава за да се противопостави на британското протеже. Затова през 1834 той изпраща посолство в Русия с молба за помощ и подкрепа. Афганистанската мисия стига в Оренбург едва през 1836, а година по-късно в Кабул пристига руският посланик Ян Виткевич. Това забавяне се отразява негативно върху формирането на руско-афганските отношения. Междувременно, британците - в лицето на своя агент Александър Бърнс, който пристига в Кабул година преди Виткевич, съумяват да спечелят симпатиите на емира, в резултат от което, под натиска на Великобритания, руският посланик е отзован, а всичките му предварително договорки в Кабул са отменени. В отговор, Русия, която по онова време вече разполага със сериозно влияние в Техеран, "стимулира" иранския шах Мохамед да обяви война на Хератското ханство (прокламирало независимостта си от Афганистан през 1824) (6). Тук е мястото да посоча, че именно Херат се смята за ключа към Индия и тъкмо оттук навремето е планирал да мине Наполеон Бонапарт, когато е обмислял през 1801, съвместно с руския император Павел І, завладяването на британската колония.

Естествено, в Лондон се отнасят крайно негативно към тази война и забраняват на всички британски офицери на иранска служба да участват в нея. Едиственото изключение е полковик Стоддарт, чиято задача е подробно да информира правителството на Великобритания за придвижването на войските (7). За сметка на това, значително нараства броят на руските офицери в армията на шаха, като най-известните сред тях са полковник Симович и генерал Иван Бларамберг, който е военен съветник на иранския владетел.

Хератската кампания се смята за първата проба на силите между Русия и Великобритания в Средния Изток. Така, отбраната на Херат се ръководи от британския офицер Хенри Потинджър, а хератският хан Камран-мирза се ползва с материалната подкрепа на Лондан. Британският посланик в Персия Макнийл пък обявява похода срещу Херат за враждебен акт спрямо интересите на страната му и демонстративно напуска лагера на шаха (8). Освен това Великобритания декларира, че превземането на града ще доведе до прекъсване на дипломатическите отношения с Иран и дори до война. За да демонстрира сериозността на намеренията си, тя изпраща военна ескадра в Персийския залив. Тъй като не желае задълбочаване на конфликта, Москва решава да отзове съветниците си от армията на иранския шах, от което британците моментално се възползват. През октомври 1838, под предлог "да защити Херат и иранските завоеватели", британско-индийската армия навлиза в Афганистан, поставяйки на престола в Кабул протежето на Лондон емир Шуджа.

Година по-късно иранците прекратяват обсадата на Херат. Според някои изследователи, хератската военна кампания е планирана именно от британците за да получат представа за позициите на Русия в региона, както и да се сдобият със "законен" повод да влязат в Афганистан. Така или иначе, но в края на 30-те години на ХІХ британците установяват почти пълен контрол над тази страна. Това обаче не продължава дълго, тъй като провокира масови бунтове, в резултат от което целият британско-индийски отряд от 4500 войници е напълно унищожен от афганците през януари 1842 в прохода Хурд-Кабул. През същата година, по заповед на узбекския емир Насрула, в Бухара са обезглавени двама британски офицери, изпратени с дипломатическа мисия в Централна Азия: полковник Чарлз Стоддарт и споменатият в началото автор на термина "Голямата игра" капитан Артър Конъли. Някои свързват ликвидирането на британците с интригите на руските пратеник Константин Бутенев, който посещава Бухара година по-рано и упражнява сериозно влияние върху местния владетел.

Впрочем, през 1842 британците отново нахлуват в Афганистан, като изгарят Кабул. И тази наказателна експедиция обаче, не трае дълго, тъй като британските части са изтеглени за да помогнат за окончателното завоюване на Индия. Както е известно, тази огромна страна е напълно покорена едва след разгрома на държавата на сикхите (1849), Нагпурското княжество (1853) и Ауда (1856). Още през следващата 1857 обаче, в Индия избухва изключително мощното въстание на сипаите, потушено от британците с огромна жестокост едва през 1859.

Британците окончателно превръщат Афганистан в свой протекторат през 1855, с изключения на западната му част (Херат), която продължава да е ирански протекторат. В резултат от избухналата през 1856 британско-иранска война обаче, Техеран е принуден да се откаже от тези територии. Това значително укрепва позициите на Великобритания в региона, позволявайки и да упражнява по-сериозно влияние и върху централноазиатските ханства. Тоест, на Русия се налага да действа бързо за да не загуби безвъзвратно влиянието си в региона. Геополитическата ситуация се изостря, изисквайки от всеки участник в "Голямата игра" да демонстрира не само мощ, но и бърза и решителна реакция. На практика, в средата на ХІХ век, съдбата на Централна Азия вече е предрешена и въпросът е само, коя от двете велики държави ще постави тези територии под своя контрол, както и, дали там ще бъде реализиран британският колониален модел, целящ потискането на всички национални аспекти и оптималното източване на местните ресурси към метрополията, или руския, който цели интегрирането на новите земи в състава на империята и развитие на тяхната инфраструктура, култура и икономика, без  пълното пречупване на историко-културния код на коренните народи. Всъщност, от изхода на "Голямата игра" зависи развитието на цялата глобална политика в Стария свят. Така, евентуалното поставяне на централноазиатските ханства под британски контрол, би означавало Русия да загуби стратегическото си превъзходство и да се окаже уязвама по периметъра на своите южни граници. И, обратното, успехът на руснаците би им дал шанс да контролират "слабото място" на британците.

Руската контраофанзива

Според редица изследователи, чак до средата на 50-те години на ХІХ век руското военно командване не е разполагало с пълноценни военни планове относно Централна Азия. Сред причините за това е и Кримската война, по време на която основното внимание на руските военни е приковано към Кавказ и Балканите. Именно поражението в този конфликт обаче, става причина за промяна на руските планове. От една страна, Москва се нуждае от сериозен реванш и успехите на руската армия в Централна Азия следва да повишат престижа на Русия. От друга страна, овладяването на ключа за Индия, се разглежда като отличен инструмент за натиск върху Лондон. Още през 1855, т.е. в разгара на Кримската война, професорът от Московския университет Иван Вернадский публикува книгата "Политическият баланс и Англия", в която предупреждава, че ако не бъде нанесен изпреварващ удар по Индустан, "британците ще подчинят и Китай, както съумяха да подчинят Индия". Както е известно, прогнозата му се оказва правилна - англичаните действително поставят под свой контрол значителна част от Китай.

През 60-те години на ХІХ век започва активната фаза на завоюването на Централна Азия от Русия. По онова време империята вече е съумяла да преодолее последиците от поражението си в Кримската война и окончателно да приключи покоряването на Кавказ.

В Главния щаб на руската армия са подготвени три различни плана за поход към Индия по различни маршрути. Както с основание посочват дипломатът граф Николай Игнатиев, "в случай на разрив с Англия, можем да влезем в директна борба с нея само в Азия" (9). Още през май 1853 граф Василий Перовский предприема поход от Оренбург към основната крепост на Кокандското ханство Ак-Мечет. След превземането и, съпътствано с пълното унищожаване на нейния гарнизон, тя е преименувана на Форт Петровский. През 1860 ханът на Коканд прави опит да унищожи руската крепост Верний (днешният Алмати), но бива разгромен. Четири години по-късно един руски отряд превзема Чимкент, а през юли 1865 руската армия овладява Ташкент. През този период руснаците отново се сблъскват с британците. Така, в доклад на кавалерийския полковник Казаков от 1862 се посочва, че: "В Ташкент, Коканд и особено в Бухара вече има много англичани, които обучават местните войски. При това те очевидно разчитат на нашата мудност. Впрочем, засичали сме преоблечени британци и в нашите киргизски степи, което ясно демонстрира стремежа на тази нация към господство в Централна Азия" (12). В същото време, сериозна пречка пред активизирането на руската армия в региона се оказват стремежът за решаване на проблемите по дипломатически път и опасенията на командването от евентуални политически провокации от страна на британците, в резултат от което Русия бива принудена да действа бавно и предпазливо за да не провокира военен сблъсък с Великобритания, какъвто би могъл да възникне буквално всеки момент. За руското правителство не са тайна и опитите на британската дипломация, използвайки афганистанския емир, да окаже натиск върху Кокандското и Хивинското ханства. Както посочва премиерът на Великобритания Бенджамин Дизраели в писмо до кралица Виктория: "Нашите войски трябва да изтласкат московците от Централна Азия в Каспийско море" (13). За сериозността на тези намерения говори и фактът, че Дизраели съумява да убеди кралицата да приеме титлата "императрица на Индия", като в пределите на Индийската империя се включва и територията на Афганистан. По този начин Великобритания се опитва за утвърди правата на английската корона върху тези земи.

В същото време, англичаните съзнават и цялата опасност, свързана с напрегнатата игра в Централна Азия и, тъй като се боят конфронтацията с Русия да не прерасне в открит сблъсък, в началото на 1868 предлагат на царското правителство в региона да бъде създадена буферна зона межзу владенията на Руската и Британската империи. Според тогавашния премиер - либерала Уйлям Гладстон, тази зона следва да е неутрална и да се превърне в преграда срещу риска от открит военен сблъсък. Москва подкрепя тази инициатива, предлагайки въпросната зона да включва и територията на Афганистан, което обаче въобще не се вписва в британските планове. Вместо това, Лондон предлага границите на буферната зона да се изместят на север, по-близо до руските територии, в резултат от което преговорите се оказват в задънена улица (14). Междувременно, руската експанзия продължава. По този повод, назначеният през пролетта на 1865 за губернатор на Туркестан генерал Дмитрий Романовский отбелязва, че: "Британското недоволство, само по себе си, не бива да ни притеснява, а по-скоро да ни радва. Ако напредването ни в Азия поражда толкова остра реакция от британците, значи действаме правилно. Защото няма никакво съмнение, че Англия е враг на Русия и, че не е уязвима никъде другаде, освен в Азия. Това е инструмент, с чиято помощ винаги ще можем да сдържаме англичаните, които са готови навсякъде да действат в наша вреда, както го направиха и по време на Кримската кампания" (15). През 1873 Хива признава върховенството на руската власт, а през февруари 1876 император Александър ІІ издава указ за присъединяването на бившето Кокандско ханство към Руската империя. Така, Русия се оказва с една крачка напред пред британците, в усилията за поставяне на региона под контрол. Присъединяването на азиатските ханства е изгодно за Москва не само от икономическа гледна точка, но и разкрива пред нея съществени геополитически възможности.

Любопитно е, че всички руски успехи в Централна Азия се коментират изключително подробно от британските вестници, където се вихри не просто типичната русофобска истерия, но и се подава тотална дезинформация, по всички правила на съвременната информационна война.

Най-разпространенита тема в британските медии по онова време е изготвеният в навечерието на похода на Наполеон в Русия фалшификат, станал известен като "Завещанието на Петър Велики", според който първият руски император уж препоръчва пътят към постигане на световното господство на Руската империя задължително да започне със завоюването на Константинопол, Индия и други територии, смятани от британците за зона на собствените им интереси. В същото време, всяка руска победа в Централна Азия се представя като поредния успех на страшните "руски варвари". А най-интересното е, че в края на ХІХ век, въпросния фалшификат бива умело допълнен от британската пропаганда, като в него вече се твърди, че Русия следва да завоюва и Персийския залив, и Китай, и дори Япония - т.е. страни и региони, за които самият Петър І е имал съвсем бегла представа (16).

Новото изостряне на ситуацията

Поредното изостряне на ситуацията в централноазиатския регион е свързано с победата на Русия в Руско-турската война през 1877-1878. Виждайки враждебната позиция на Великобритания спрямо Русия по време на Берлинския конгрес, още през лятото на 1878 Александър ІІ нарежда разположените в Туркестан руски части, чиято обща численост е 20 хиляди души, да бъдат концентрирани и подготвени за поход към Афганистан и по-точно към градовете Балх, Бамиан и Кабул. Паралелно с това е изпратена мисия, начело с генерал Николай Столетов, която да се опита да сключи союз с емира на Афганистан Шир-Али.

Подготвени са и планове за руска инвазия в Кашмир и Читрал. Тези превантивни мерки в Централна Азия позволяват на Русия значително да охлади британските емоции по време на преговорите през 1878. Планираният руски военен поход е отменен след подписването на Берлинския договор.

Проруските симпатии на афганистанския емир сериозно притесняват британците, затова мисията на генерал Столетов в Кабул бива използвана за нова британска военна интервенция в Афганистан. Така, през януари 1879, когато 39-хилядната британска армия влиза в Кандахар, започва втората англо-афганистанска война. Убийството на Шир-Али хан и масовите репресии, карат местното население да започне партизанска война, ключова роля в която играе племенникът на отровения емир – Абдурахман хан. Той първоначалто бяга при руския генерал Кауфман в Туркестан и след като получава от него оръжие и сериозна финансова подкрепа се връща в страната за да оглави бунта срещу английските окупатори. На 15 юли 1880, британците отново са разгромени край Майвад и са принудени спешно да се оттеглят в Индия.

Само три години по-късно обаче, новият афганистански емир се съюзява с британците срещу Русия. През 1883, подстрекаваните от Лондон афганци превземат ключовото селише Акрабат, което е средище на важни планински маршрути, и изтласкват от там местните туркмени, които междувременно вече са станали поданици на Руската империя. Веднага след това, афганците, в чиито редове има и британски военни инструктори, атакуват разположения наблизо руски граничен лагер. В отговор, император Александър ІІІ нарежда на генерал Александър Комаров нзабавно да прогони нашествениците, в хода на чиито разгром, тенералът за малко да залови и британските им инструктори.

През 1885 към Руската империя доброволно се присъединява територията около древния туркменски град Мерв, чиито жители предпочитат руското пред британското колониално господство. Въпросната територия е разположена в непосредствена близост до границата с Афганистан, което обяснява и рязкото изостряне на британско-руските отношения. Осъществена е мобилизация на британската армия, а афганистанският емир изпраща в Туркменистан 4-хиляден отряд, командван от английски офицери. Той обачи бива напълно разгромен от руснаците с което поредният граничен конфликт приключва.

Великобритания по никакъв начин не е склонна да се примири с така очерталото се разположение на силите в региона. Затова в Лондон се обсъждат различни планове за отслабване на Русия - от стимулиране на терористичните действия на руските революционери - анархисти и социалисти, до подготовката на пълномащабна война. Във втория случай се планира военните действия да се водят изключително на територията на Азия: през Кавказ, Каспийско море, Иран и Афганистан. При това британците разчитат да провокират масови бунтове по южните граници на Руската империя. Впрочем, сходни идеи се обсъждат и в Русия. Известно е например, че водачите на ирландските националисти, готови да се сражават против англичяните, се опитват да установят контакт с руския военен аташе в Лондон генерал Горлов. По същото време, в Ташкент и дори в Петербург пристигат неколцина индийски князе и синове на местни феодали за да сондират, дали могат да разчитат на руска подкрепа за отхвърляне на британското господство в Индия.

Руснаците окончателно утвърждават своето военно присъствие и контрола си над Централна Азия през 1886, когато за изключително кратко време бива въведен в екплоатация основният участък на Задкаспийската железопътна линия - от Каспийско море до долината на река Амударя. Изградена в невероятно трудни условия, по периферията на пустинята Каракум, жп линията позволява при необходимост бързо прехвърляне на военните подкрепления, изпратени по море от Кавказ или Астрахан, до всяка точка по южната периферия на Руската империя (17). Линията е окончателно завършена през следващите пет години, достигайки до Самарканд, а след това и до Ташкент. Британската империя е принудена да се примири с тази ситуация и склонява да започне преговори с руснаците, приключили през 1887 с постигане на споразумение за разграничаване на сферите на влияние между двете държави в Иран и Афганистан (виж картата в началото - б.р.). Показателно е, че руско-афганската, след това съветско-афганската граница, а днес и туркмено-афганската граница въобще не се е променила оттогава насам. Москва признава британската сфера на интереси в Афганистан и Тибет, а Лондон, на свой ред, признава присъединяването на централноазиатските ханства към Русия.

Битката за Памир

Междувременно, в началото на 90-те години на ХІХ век ескалира и съперничеството между двете империи за контрола над друга спорна територия - Памир. През 1891 британските военни навлизат в днешния Северен Пакистан. В отговор Русия изпраща там собствен експедиционен корпус, начело с генерал Михаил Йонов. В резултат от това, се стига до руско-британско споразумение, според което част от Памир преминава към Афганистан, а друга част - към Русия (18). Паралелно с това обаче, Великобритания продължава да разработва планове за военна атака срещу южните азиатски граници на Руската империя. За целта в Индия са мобилизирани почти 70 хиляди запасняци, а британският премиер Гладстон изисква от хазната 6,5 млн. паунда за въоръжаването на тази армия. Впрочем, британският парламент отделя за целта още по-голяма сума - цели 11 млн. паунда. Паралелно с това активно се преговаря с Османската империя да пропусне британски военни кораби през черноморските проливи, в случай на военен конфликт с Русия. Руснаците обаче съумяват да премахнат тази заплаха с чисто дипломатически средства - след преговори с Австро-Унгария и Германия, последните оказват необходимия натиск върху Истанбул, да не допусне преминаването на британски военни кораби през Проливите. За да си гарантира сигурността в Балтийско море пък, Русия убеждава Дания и Швеция да обещаят, че ще запазят неутралитет при евентуален военен конфликт. Освен това руснаците гарантират сигурността на южните си граници, изграждайки нови пътища и жп линия, които традиционно имат стратегическо значение. Така, в пълна тайна, през 1894 започва изграждането на секретно военно-стратегическо шосе в района на Памир, през превала Талдик на 3615 метра над морското равнище. То свързва Ферганската и Алайската долини, изгражда се от руски сапьорни части, командвани от подполковник Громбчевски и позволява оперативното прехвърляне на военни части и артилерия при възникване на заплаха от британска инвазия в централноазиатския регион. По-късно шосето става известно като Стария Памирски път (19). По този начин Русия съумява да предотврати твърде вероятното британско нахлуване в Алайската долина, освен това си осигурява ключов преден плацдарм за разширяване на военно-политическото си влияние в Централна Азия, което бележи окончателния успех на руснаците в проточилата се близо столетие "Голяма игра" за контрола на централноазиатския регион.

Заключение

Появата на Русия в Централна Азия и поставянето под руски контрол на важни и прилежащи до Китай, Афганистан и Иран територии, много сериозно променя баланса на силите в региона, слагайки край на вековната доминация на Великобритания. Геополитическите везни в тази точка на планетата уверено се накланят в полза на Руската империя. Успехите на руската армия и дипломацията при управлението на Александър ІІ и Александър ІІІ водят до това, че ключът към Индия се оказва в ръцете на руснаците. В резултат от това, Великобритания вече не просто се опасява от евентуална руска интервенция на територията на най-важната си колония, но и съвсем ясно съзнава, че при нужда, това няма да струва кой знае какви усилия на руската армия. Този аргумент винаги може да бъде използван от Русия за оказване на натиск върху англосаксонците в голямата игра между великите държави. Както е известно обаче, в геополитиката няма окончателни победи, а само временно успехи, след които ставаме свидетели на нови етапи на голямото противопоставяне. Проучванията на руските пътешественици в Тибет, поклоничеството на руски будисти в Лхаса, вниманието на Русия към конфликтите между китайци и мюсюлмани в Западен Китай, както и изграждането на Трансибирската железопътна линия - всичко това са поредните елементи от новия етап на "Голямата игра". В края на ХІХ век обаче, централноазитското направление постепенно остава на заден план, а основното противопоставяне между великите държави започва да се измества към китайския и далекоизточния региони.

Бележки:

1. Сергеев Е.Ю. Большая игра, 1856-1907: мифы и реалии российско-британских отношений в Центральной и Восточной Азии. М., 2012.
2. Прохоров С. Битва империй. Англия против России. М., 2008.
3. Куприянов А. Большая игра: раунд первый. Необъявленная война длиною в век https://lenta.ru/articles/2014/07/02/greatgame/.
4. Путешествие в Туркмению и Хиву в 1819 и 1820 годах, гвардейского Генерального Штаба капитана Николая Муравьева, посланного в сии страны для переговоров. М., 1822.
5. В едно от съобщенията си за Петербург Паскевич посочва, че: «англичаните също имат пръст в случилото се» (Потто В. Кавказская война. Т.3. Персидская война 1826-1828 гг. М., 2006).
6. Всемирная история. Т. 17. Национально-освободительные войны ХIХ века. М., 2001.
7. Бларамберг И.Ф. Воспоминания. М., 1978.
8. Борьба Ирана за Герат в 1837-1838 гг. http://biofile.ru/his/24352.html.
9. Семенов А.А. Очерки из истории присоединения вольной Туркмении (1881 –1885 гг.). М., 1890.
10. Горянин А. Соперничество и искусство компромисса. «Большая игра» Англии и России // Русский мир. https://russkiymir.ru/publications/222052/.
11. Как Российская империя соперничала с Британией. https://www.fedai.az/index.php?newsid=2293.
12. Прохоров С. Битва империй. Англия против России. М., 2008.
13. Широкорад А.Б. Россия – Англия: неизвестная война. 1857 – 1907. М., 2003.
14. Спорное завещание Петра I: последняя воля императора или иностранный заговор? https://www.factroom.ru/rossiya/spornoe-zaveshchanie-petra-i-poslednyaya-volya-imperatora-ili-inostrannyj-zagovor.
15. Горянин А. Соперничество и искусство компромисса. «Большая игра» Англии и России // Русский мир. https://russkiymir.ru/publications/222052/.
16. Противостояние Англии и России https://poisk-ru.ru/s44463t3.html.
17. Назаршоев Н. Становление пограничной стражи в Восточной Бухаре и на Памире. На южном рубеже. Российские пограничники в Таджикистане XIX-XXI вв. М., 2017.

* Авторът е преподавател в Псковския държавен университет