29
Пет, Май
25 New Articles

Стивън КОЕН: По отношение на Киев, САЩ провеждат не толкова проукраинска, колкото антируска политика

брой 2 2020
Typography

Известният американски историк и специалист по Съветския съюз и Русия Стивън Коен е роден през 1938. Завършва икономика и публична политика в Университета на Индиана, а докторската си дисертация защитава в Колумбийския университет. Коен е съветник на американския президент Джордж Буш-старши и член на изключително авторитетния Съвет по международна политика (CFR).

В края на 70-те Стивън Коен прогнозира промените в Съветския съюз, настъпили в хода на т.нар. „преустройство” през 80-те. Днес той преподава „История на Русия след 1917” в Принстънския и Нюйоркския университети. Автор е на редица книги, по-известни от които са: „Преосмисляйки съветския опит: политиката и историята след 1917”, „Провалът на кръстоносния поход на САЩ и трагедията на посткомунистическа Русия” и „Бухарин и болшевишката революция: политическа биография”. Последната му засега книга „Война с Русия? От Путин и Украйна до Тръмп и Рашагейт” се появи през 2018. Неговата съпруга Катрин ван ден Хювел е главен редактор на авторитетното списание The Nation.

Стивън Коен е и председател на Американския комитет за съгласие между Изтока и Запада.

Интервюто с професор Стивен Коен публикуваме с любезното съдействие на Джон Бачелор и The Nation.

 

- Професор Коен, как в Москва се отнасят към Украйна днес? И какво означава за руснаците тази страна в сегашното неспокойно време?

-  За мнозина в Москва – но не за всички, разбира се, Русия и Украйна формират едно цяло. За тях, това е един и същи народ. Не знам, каква е точната статистика за смесените бракове между граждани на двете страни в Русия, но съм сигурен, че става дума за милиони. Самият аз познавам много такива хора. Сред най-известните примери е покойната съпруга на последния съветски лидер Михаил Горбачов – Раиса Максимовна, която е украинка. Действително, в историята е имало периоди, когато между украинците и руснаците е съществувало напрежение и аз не го отричам, но в новата история, включително през съветския и дори в постсъветския период, хората не възприемаха тази гранична земя като отделена от Русия с някакви непреодолими прегради. И това важеше както за жителите на бъдещата независима украинска държава, така и за тези на бъдещата суверенна Руска Федерация. Тоест, в исторически план връзките между Украйна и Русия са несравнимо по-тесни, отколкото тези между нея и САЩ – както днес, така и в бъдеще. И, разбира се, ние, американците никога няма да разберем до край сложните отношения между руснаци и украинци. Ще направя едно малко грубо сравнение. В класическия филм „Китайски квартал” Джек Никълсън играе детектив, който разследва корупционни сделки и сложни интриги в този „Чайнатаун”, опитвайки се да постигне успех, докато в края на филма, един опитен полицай не му казва: „Оставете ги да живеят, както искат. Това е Чайнатаун”. Ще изкажа една противоречива и спорна теза, но съм сигурен, че мнозина честни украинци биха се съгласили с мен. В сравнение с постсъветска Русия, Украйна си остава недокрай реформирана. Какво имам предвид? Става дума за разпределянето на богатствата, които тя наследи от Съветския съюз – за разлика от Русия, в Украйна борбата за тях не е приключила. След краха на съветската империя през 1991, по-голямата част от природните ресурси и другите богатства попаднаха в ръцете на т.нар. „олигарси” – както в Русия, така и в Украйна. В Русия обаче, Путин принуди олигарсите за признаят върховенството на държавната власт, сломявайки съпротивата им. Ситуацията в Украйна е по-различна – там олигарсите продължават да държат цели сектори на национаната икономика. Владимир Зеленски спечели миналогодишните президентски избори с отличен резултат от 75%, именно с обещанието да промени тази ситуация, т.е. да сложи край на тоталната доминация на олигарсите в икономиката. Предизборната му кампания се основаваше на две обещания – да постигне мир с Русия и да сложи край на корупцията. Тоест, в известен смисъл, той обеща да направи това, което Путин вече направи в Русия. Само че Зеленски е на власт съвсем отскоро и дори не е успял да започне онова, което свърши Путин. И точно в тази сложна ситуация се „намеси” Тръмп със забъркания около него скандал.

Тръмп и адвокатът му Рудолф Джулиани (опитващ се да разследва корупционните сделки на Джо Байдън и сина му в Украйна, както и оказвания от тях натиск върху украинския главен прокурор – б.р), не бяха наясно с цялата тази сложна предистория на отношенията между Украйна и Русия. Те не знаеха какъв е залогът там. Те просто се намърдаха, като слон в стъкларски магазин, и Украйна се оказа забъркана в американската вътрешна политика. Тук в съзнанието ми възниква въпросът, какво въобще правят САЩ в Украйна? Ясно ми е, какво прави там Русия. Руснаците и украинците принадлежат на една и съща цивилизация, там има милиони смесени семейства, близки езици и т.н. А, какво искат да постигнат САЩ в Украйна? Отговорът е само един – да разширят НАТО за нейна сметка. Именно този, продължаващ и в момента опит за превръщането на Украйна в пронатовска, т.е. в прозападна и проамериканска държава, доведе и до кризата през 2014. Така че в случая става дума за още едно печално наследство на бившия ни президент Бил Клинтън. Защото именно той, въпреки дадените преди това на Москва обещания, продължи разширяването на НАТО в Източна Европа.

  • Действително, наскоро генералният секретар на пакта Столтенберг повтори това обещание, независимо, че в сегашната ситуация Украйна не контролира дори собствената си територия...
  • Така е. Впрочем, вие казахте нещо много важно. Що се отнася до обещанието Украйна да стане част от НАТО, всеки който поне малко познава историята на украинската криза от 2014 насам, знае, че в нейния зародиш стои именно опитът страната да бъде вкючена в състава на пакта. Въпреки това, усилията тази посока продължават. В същото време, от дълги години насам, всички социологически проучвания сочат, че мнозинството украинци не подкрепят членството на Украйна в НАТО. Тоест, излиза, че се опитваме да вкараме тази страна в алианса, в разрез с желанието на собствения и народ.
  • Междувременно, демократичното мнозинство в долната камара на Конгреса се опитва да докаже, че по време на разговора си със Зеленски, президентът Тръмп се е опитвал да го накара да одобри започването на разследване срещу Байдън. Твърди се, че Тръмп е обвързал този въпрос с предоставянето на американско въоръжение на Украйна. При това не става дума за военна екипировка, а за сложни системи въоръжение. От друга страна, самият този „натиск” не е факт, а поне засега е само предположение на демократите. В тази връзка, бихте ли обяснил, защо за мнозина на Запад Украйна се асоциира с корупция?
  • За да ви отговоря, пак ще се върна към сравнението, което направих преди малко, с „Китайския квартал”. Можем да си мислим, каквото искаме за Путин, но ще ви напомня, че първата му задача беше да сложи край на безконтролната власт на олигарсите в икономиката. Когато той пое управлението на Русия, осем мъже (впрочем, сред олигарсите имаше и една жена – съпругата на бившия московскикмет Лужков) притежаваха всички ценни активи на руската икономика. Те се сдобиха с тази собственост в резултат от приватизацията, тъй като по времето на СССР държаата беше собственик на всичко, представляващо накакво производствена ценност. И ето че Путин сложи край на тази безконтролна власт на олигарсите върху основната част от икономиката. Зеленски обещава на стори същото, но засега не съумява да изпълни обещанието си. Тоест, що се отнася до корупцията, днес екзистенциалният въпрос за Зеленски е същия, както навремето за Путин: дали ще успее да освободи поне част от националната икономика от властта на олигарсите, създавайки по този начин условия за ограничаване на корупцията. Истината е, че обещавайки да ликвидира корупцията, Зеленск обеща да премахне неограничената власт на олигарсите в икономиката.
  • А дали в НАТО осъзнават, че опитвайки се да присъедини Украйна, пактът ще получи една тотално корумпирана държава?
  • Позволете да припомня някои от предишните си прогнози. В последната си книга „Война с Русия?”, както и в интервюта, дадени през през последните шест години, направих редица прогнози. Много от тях се оказаха точни, т.е. ако трябваше да ги публикувам днес, на фона на последното развитие на събитията, би се наложило да променя съвсем малко неща. Многократно съм предупреждавал, че опитът за присъединяване на Украйна към НАТО, т.е. за изтръгването и от обятията на Русия, ще доведе до криза, а евентуално и до война. Казах го и преди повече от шест години, но след това войната все пак стана факт в Донбас. Тоест, оказах се прав, но това никак не ме радва. Защото подобно развитие не бе неизбежно – беше ясно, че Русия няма просто така да се примири с „интегрирането” на Украйна в НАТО и, че това ще провокира тежък и продължителен конфликт. А също, че силно ще влоши отношенията с Русия и ще има крайно тежки последици за Украйна.

Беше ясно и, че ще станем свидетели на конфликт между самите украинци. Повечето от тях не подкрепяха присъединяването на страната към НАТО, макар че част от населението се отнасяше положително към подобна стъпка. Въпреки това, именно тази политика на вкарване на Украйна в НАТО се прокарваше от Вашингтон още от краха на СССР през 1991. Кой стоеше зад нея? Една много мощна и разполагаща с власт фракция западни политици както във Вашингтон, така и в Западна Европа, която бихме могли да наречем „пронатовска”. Според мен, самият факт, че огромното мнозинство от американските външнополитически експерти не оказаха никаква съпротива срещу тази политика, говори много лошо за състоянието на нашата външнополитическа мисъл. Почти никой не са обяви против тази неразумна политика, която започна да се провежда още по времето на Бил Клинтън.

  • Защо тогава САЩ толкова упорито тласкат НАТО на изток? Спомням си, че още през 2008, в навечерието на грузинската война, казахте, че Грузия не покрива нито един критерий за членство в Северноатлантическия пакт. Пак тогава прогнозирахте и, че именно Украйна ще се окаже „червената линия” за Русия. Тук е мястото да се запитаме, какъв „жизненоважен интерес” за САЩ представлява Украйна? Ще припомня, че в критиките си срещу Тръмп, демократите в Конгреса твърдят, че тази страна е „критично важен съюзник” на Америка. При това се опират на мнението на „професионалистите” от Държавния департамент, които твърдят същото, обслужвайки няколко поредни президентски администрации. Кога точно Украйна стана толковаа важна за САЩ?
  • Кои страни би следвало да считаме за най-важни за САЩ от гледна точка на външополитическата ни сигурност? Вероятно ще се съгласите с мен, че това са Канада и Мексико, с които имаме общи граници. Тоест, ако Русия или някоя друга държава реши да изгражда там свои военни бази, това със сигурност би притеснило и мен, и всички американци. И ние със сигурност бихме поискали, тези чужденци моментално да се махнат от там. Нали така?
  • Всъщност, истината е, че американците са притеснени дори от руското присъствие в доста по-отдалечения от САЩ Каракас...
  • Така е. Тоест, ако руснаците бяха изградили своя база в Канада, и аз, и останалите американци бихме се обявили против това, защото то застрашава нашата сигурност. Защо обаче, американците твърдят, че руснаците не са прави, когато се тревожат от евентуалната поява на бази на НАТО в Украйна или от присъединяването на тази страна към пакта? Защото какво означава НАТО да присъства в Украйна? Означава, че най-модерните западни въоръжения ще се окажат на границата на Русия. При това положение, защо се учудваме, че руският народ и руската интелигенция се тревожат по този повод? Какво тук не е наред и не може да бъде разбрано? По-скоро аз самият не мога да си обясня, защо американците не искат да разберат причините за това поведение на руснаците.

Впрочем, една от причините американците да не осъзнават този прост факт е свързан с това, че медиите не се фокусират върху този въпрос и не го поставят пред америкнците с цялата му острота. В книгата си „Защо Русия?” се спирам подробно на него. Не си спомням случай, когато големите американски вестници, като „Ню Йорк Таймс” или „Уошингтън Поуст”, са публикували статии, пък дори и в колонките си за мнения, в които сериозно да се поставя под въпрос тази наша външна политика по отношение на Русия. Обратното, те я подкрепят, или поне не я поставят под въпрос. Същото може да се каже за публицистичните предавания на големите телевизионни канали CNN или MSNBS. А тъкмо те са сред основните източници на информация за онези, които определят външната политика на САЩ. Ето защо, макар да бе очевидно, че подобна политика ще ни създаде големи проблеми в Украйна и Грузия, никой не си позволяваше да я оспорва сериозно. И макар че проблемите наистина възникнаха, при това от доста години насам, никой във Вашингтон, с изключение на неколцина изолирани фигури (които при това бяха подложени на всеобща критика), нямаше смелостта да заяви: „достатъчно, време е да спрем”. За мен е загадка, откъде идва тази липса на здрав разум във Вашингтон и какви са причините за това. Впрочем, може би знам отговора. Има неколцина конгресмени и сенатори, които в разговори на четири очи се съгласяват с мен: „да Стив, не бива да правим това”. Само че официално не заявяват нищо подобно и в най-добрия случай просто си мълчат.

  • В Украйна САЩ не се занимават с търговия, нито са ангажирани с културни програми, а най-вече с доставки на въоръжение. Този въпрос беше поставен и по време на прословутия телефонен разговор между Тръмп и Зеленски, който беше поставен и в центъра на разследването за импийчмънт. Защо САЩ въобще изпращат оръжие на Украйна, т.е. защо на практика наливат масло в огъня на конфликта? Защо Вашингтон продължава да смята, че руснаците възнамеряат да завладеят Киев със сила, след като няма никакви признаци, че Русия замисля нещо подобно?
  • Не съм поклоник на външната политика на президента Обама, но съм съгласен с него по един въпрос. Макар че върху предишния ни президент беше упражнен огромен натиск, той отказа да доставя на Украйна летално въоръжение, макар че общата американска военна помощ за страната, на стойност почти 400 млн. долара, започна да се оказва още по времето на Обама. Впрочем, причините, поради които не бива да доставяме летално въоръжение на Украйна си остават същите, както и при Обама, само че ние вече го правим. А основната причина, поради която не бива да изпращаме оръжия на Украйна е, че мисията на президента Зеленски трябва да бъде мирна. Тоест, той трябва да се стреми към мир с Русия, а не към война с нея. Тогава, защо трябва да провокираме украинските военни и да ги стимулиране да предприемат нови авантюри, като им доставяме въоръжение? Втората причина е, че украинските военни складове и без това са препълнени с оръжие, включително американско, попаднало в Украйна през трети страни, като Израел например. Тоест, Украйна е добре въоръжена и украинците не се нуждаят от допълнително въоръжение. Вместо да осъзнаем това обаче, всеки ден четем в „Ню Йорк Таймс”, че Украйна се нуждае от ново оръжие за да отрази руската агресия. Истината обаче е, че последната руска „агресия” (ако трябва да използваме това понятие) имаше място през 2014 – присъединяването на Крим и продължаващите доставки на оръжие за бунтовниците в Донбас. Оттогава насам се поддържа едно повече или по-малко стабилно статукво. При това положение, защо ни е да ерозираме това статукво? А новото американски въоръжение за Украйна прави именно това. Макар че статуквото днес е сравнително ниското ниво на насилие в зоната на военни действия. Тоест, излиза, че в резултат от американските действия възможността за постигане на мир намалява. Мисля, че всеки, който е наясно със ситуацията, го разбира. Така че целият въпрос за военните доставки за 400 млн. долара е продължение на същата американска политика, прокарвана от разпадането на Съветския съюз насам, а именно опитите Украйна да стане част от сферата на влияние на САЩ, откъсвайки я от продължилата дълги столетия близост с Русия. Което е безумие!
  • Всъщност, как американските политици, които искат да доставят оръжие на Украйна, виждат „правилното”, от тяхна гледна точка, развитие на събитията? Нима си представят, че украинската армия ще може да премине в настъпление, да се сблъска с руския Черноморски флот и да спечели победа, възстановявайки единството на Украйна? Дали вярват, че Путин ще приеме загубата на Донбас и Крим и връщането и им в една нова и въоръжена с американско оръжие Украйна? Тоест, в една страна, където управляват представители на нейните западни райони, които някога са били част от Полша (а тя пък е васал на САЩ). Това ли е политиката на Вашингтон? Ако е така, тя очевидно води САЩ към война!
  • Познавям някои от тези хора, които одобряват и лобират за тази политика. Многократно съм им казвал, че това, което правят е безумно. Защото те прокарват една не толкоа проукраинска, колкото антируска политика. Вижте обаче, как украинската политика на Тръмп се коментира от големите американски медии – „Ню Йорк Таймс” например твърди, че действията на президента ни в тази страна са „подарък на Путин”. Това означава, че тези хора разсъждават по следния начин: Путин иска война с Украйна или, като минимум, постоянно военно противопоставяне с нея. Ако имахме повече време обаче, бих могъл да ви изтъкна поне пет причини, защо Путин не иска нищо подобно. Така че авторите на тези твърдения, просто не знаят, какво говорят. Искам обаче да ви върна към най-важното – целият този фурор във връзка с Украйна, на практика, е фурор по отношение на Русия.
  • А какво иска самата Украйна и нейният президент Зеленски? В крайна сметка, той разговаря не само с Тръмп, но и с Путин, като във всички тези разговори става дума за постигането на мир. Дали Зеленски иска военна победа или мир?
  • Украйна е разделена, така че не може да се каже, какво точно иска. В страната има както привърженици на Запада, така и на запазването на традиционно близките отношения с Русия. Съществуват обаче и Споразуменията от Минск, подписани на срещата на върха на Нормандската четворка, в която участват Франция, Германия, Украйна и Русия. Те предвиждат обединяването на Украйна, ако източните територии получат самоуправление. Тоест, очакваше се украинският конфликт да приключи по модела на разрешаването на англо-ирландския конфликт – чрез т.нар. home rule. Като самоуправлението трябва да стане част от конституцията на Украйна. Това наистина е мирно споразумение и то беше одобрено от Зеленски. Тоест, когато хората гласуваха за него, знаеха, че той вижда мира, като изпълнение на Споразуменията от Минск. И това би било едно демократично решение, защото жителите на източните области биха могли да изберат своите ръководители – кметове и т.н. И то преди връщането им в състава на Украйна при новите условия. Именно това решение вдъхва най-големи надежди за разрешаване на конфикта.

Ето защо не съм съгласен, когато чувам широко разпространеното в САЩ мнение, че Путин иска да присъедини Донбас към Русия. Не, Споразуменията от Минск не предвиждат подобно нещо. И тъкмо това е причината за критиките срещу Путин от страна на някои борци за независимост в Донбас, както и на руските националисти в Москва. В САЩ тази тема малко се коментира, но в Русия Путин е изправен пред силна националистическа опозиция. Чиито лидери постоянно го обвиняват, че е предал рускоезичното население в Донбас, дал е всички карти в ръцете на Украйна, изменил е на руските интереси и т.н. И тъкмо това дава на Тръмп възможност, която той трябва да осъзнае и използва. Той следва да заложи не на оръжието (с каквото Украйна разполага в излишък), а на американската дипломация.

Още не разполагаме с пълния запис на разговора между Тръмп и Зеленски,  а би било добре да го анализираме. Лично аз съм убеден, че в него е ставало дума за следното. Тръмп е казал на Зеленски да преговаря с Путин и да постигне мирно споразумение с него. Не знаем обаче със сигурност, дали Тръмп му е споменал нещо за спазването на Споразуменията от Минск. Би било много добре, ако го е направил. Защото съм сигурен, че в разговора си с Путин, Зеленски е говорил точно за Споразуменията от Минск - той иска да се върви към реализацията на заложените в тях мерки. Смятам също, че изказването на генералния секретар на НАТО Столтенберг, че Украйна може скоро да стане част от пакта, е абсолютно недопустимо. Този човек, следва да напусне поста си, защото за постигането на мир е необходимо начело на НАТО да стои миротворец. А Столтенберг се държи като привърженик на войната. В края на краищата, той е бюрократ, а не независима политически фигура. Затова е разбираемо, че се опитва да разшири своята бюрократична власт и влияние, като вкара Украйна в пакта. Да не забравяме, че НАТО не е някакво братство или благотворително организация, а най-мощния военен алианс в историята и за Моска влизането на Украйна в нея, в качеството и на враждебна на Русия сила, е „червена линия”, която не бива да се прекрачва.

- В тази връзка, ще ви помоля да коментирате вдигналото много шум твърдение на френския президент Макрон, че иска да рестартира отношенията между Европа и Русия. Що се отнася до Германия, картината е по-сложна, но е ясно, че мнозина немски бизнесмени, особено онези, които работят в големите енергийни компании, настояват за подобряване на отношенията с Москва. САЩ обаче, сякаш остават встрани от този процес...

- Казаното от Макрон повдига една голяма тема. Мисълта Русия да бъде интегрирана в обща с НАТО система за европейска сигурност беше лансирана и през далечната 1991. Тази възможност обаче, така и не бе реализирана, а вместо това НАТО се разшири на Изток, все повече изключвайки Русия от европейската система за сигурност. И ето че сега Макрон отново поставя въпроса за включването и в тази система. Действително, в това отношение, той донякъде напомня Дьо Гол. Навремето този стар френски генерал се виждаше като посредник между Запада и Русия и смяташе Франция за велика дипломатическа сила. Макрон отново се опитва да предложи на страната си тази роля. Само че нещата се усложняват от наличието на редица фактори. Например, от сложните отношения между Макрон и Тръмп. Както и от страховете на някои изпочноевропейски държави, които почти всеки ден официално декларират, че се опасяват от Русия.

Възможно е това наистина да е така, но несъмнено тук става дума и за и чисто материален интерес. Разширявайки се, НАТО носи определени доходи. Част от средствата на пакта се инвестират в местната икономика - за изграждането на инфраструктура и т.н. Освен това, военнослужещите от НАТО купуват и консумират местна продукция. Така че новите членове на пакта се оказват донякъде финансово зависими от него. Не звам, каква част от бюджета си получават по линия на НАТО - може би до 7-10% от техния БВП. Така че в Източна Европа действително има хора, които искат "повече НАТО" - в Полша, в Прибалтика и т.н. В същия регион обаче има и мнозина противници на разширяването на алианса: те не искат страните им да се превърнат в театър на военни действия при евентуален конфликт между Русия и НАТО. Така че тези държави са поляризирани, а електоралната нагласа в Прибалтика и в Украйна се оказва до голяма степен зависима и от фактора НАТО.

Лично аз винаги съм бил противник на разширяването на НАТО. И не само аз. Джордж Кенан, както и Джак Матлок, който беше посланик на САЩ в СССР по времето на Рейгън и Буш-старши, също бяха против това. Как бихме реагирали ние, американците, ако чужд военен блок беше разположил свои бази в Мексико или Канада? В непосредствена близост до Тексас? Сигурно, щяхме да вдигнем шум до небето!

Ако НАТО не беше решила да се разширява, щяхме да живеем в много по-добър свят. Вероятно той би бил малко по-хаотичен, но със сигурност нямаше да бъде толкова конфронтационен. Всъщност, Макрон зададе най-важния въпрос: каква е мисията на НАТО трийсет години след краха на Съветския съюз? И това закономерно хвърли в паника бюрократите от алианса. Истината е, че цялата тази огромна и добре платена бюрокрация порсто не знаеше, какво да му отговори.

- Преди трийсет години, Холивуд се присмиваше на мотивите на студената война, т.е. на заплашителните фрази от онова време, че "руснаците идват". Но ето че днес, тази фраза отново се произнася все по-често и то съвсем сериозно. Какво бъдеще очаква САЩ? Възможно ли е след трийсет години американците да оспорват всеки електорален цикъл, обвинявайки руснаците, че заради тяхната намеса резултатите от изборите в страната са били фалшифицирани?

- Истината е, че политическата ни система беше отровена от мисълта, че изборите през 2016 са били "нелегитимни" и "откраднати" от руснаците. Мнозина смятаха, че т.нар. "Рашагейт" постепенно ще отмре, т.е. ще се разпадне поради очевидната липса на реални факти. Аз обаче не мислех така и бях убеден, че по ред причини  скандалът с "Рашагейт" само ще се разраства. И ето че г-жа Клинтън, която загуби от Тръмп, наскоро открито заяви, че Доналд Тръмп не е легитимен президент. Не си спомням за подобен прецедент в нашата най-нова история - загубилият кандидат да обяви победителя за "незаконен". Представете си само, в какво се опитва да ни убедят. Че някаква си Internet Research Agency от Санкт Петербурт е била в състояние да удави социалните мрежи със своята злонамерена дезинформация в полза на Тръмп...

- Твърди се, че тези руснаци са по-силни от Фейсбук и Гутъл, взети заедно. И, че могат да ни накарат да купим нещо, което не искаме, или да изберем някого, когото не харесваме...

- Действително, станахме свидетели на подобни безумни обвинания, макар, че реалните социолози, анализирали последните президентски избори, стигнаха до извод, че руснаците не са повлияли върху резултата от тях. Самата мисъл, че от Петербург можеш да спечелиш изборите в САЩ е абсурдна. Въпреки това обаче, от известно време насам се опитват - имам предвид такива медии като Ню-Йорк Таймсs, CNN или MSNBC - да ни убедят, че именно "руснаците са избрали Тръмп". Което е в пълен синхрон с твърдението на Хилари Клинтън, че Тръмп не е легитимен президент. Това съмнение в резултата от изборите и опитите за тяхната ревизия са много опасна тенденция. Още повече, че тя няма толкова лесно да изчезне, защото вече е инкорпорирана в политическата ни система.

- Как се случи това и защо САЩ стигнаха дотам?

- Дали сте обърнал внимание на двете високопоставени чиновнички от държавния апарат, които дадоха показания срещу Тръмп по време на изслушванията в Камарата на представителите? Става дума за Фиона Хил, която дълги години беше специалист по Русия в Института Брукинг във Вашингтон, преди да стане силно антируски настроена съветничка на Тръмп за Европа и Русия, както и за бившият ни посланик в Украйна Мери Йованович. Интересното е, че политическите възгледи на Хил и Йованович относно Русия бяха противоположни на това, което самият Тръмп говореше за тази страна. И двете твърдяха, че Русия представлява огромна заплаха, че САЩ трябва да се борят с нея на територията на Украйна с всички възможни средства и т.н. Впрочем, това се отнася не само за работещата в Белия дом Фиона Хил, но и за члена на Съвета за национална сигурност подполковник Александър Уиндмън, който в крайна сметка, също даде показания срещу Тръмп. Възниква въпросът, какво правеха тези хора в Белия дом? Защо президентът се заобиколи с фигури, противопоставящи се на собствените му възгледи? Подобно нещо е недопустимо, защото пречи на работата, т.е. то е дисфункционално. И Тръмп несъмнено е отговорен за тази своя грешка.

Лично аз смятам следното. Струва ми се, че разбирам, защо Тръмп позволи на тези хора да влязат в Белия дом. Налице беше силният натиск във връзка с "Рашагейт" и президентът беше обвиняван, че е руска марионетка. За да отхвърли тези подозрения, Тръмп очевидно е решил да се заобиколен с хора, придържащи се към най-твърда позиция по отношение на Русия. Сигурно си е мислил, че така вече никой не би могъл да твърди, че президентът е прекалено мекушав по руския въпрос и, че непрекъснато отстъпва пред Москва. Чисто човешки погледнато, подобно решение е разбираемо: когато сте подложен на политическа атака, опитвате да се защитите, включително съгласявайки се на кадрови отстъпки. В политически план обаче, това не беше умно решение: собственият Съвет за национална сигурност на Тръмп се оказа нелоялен към президента. Така възникна уникалната ситуация, за която не мога да открия прецедент - Съветът за национална сигурност действаше като опозиция на президента на САЩ. Никога досега на сме били свидетели на нещо подобно.