05
Пет, Юни
23 New Articles

Геополитически модели, стратегии и идентичности*

брой 1 2020
Typography

Геополитическият анализ, или теоретичната геополитика, запазва своето привличане вече повече от 120 години като инструмент за навигация в нормална и най-вече в усложнена международна обстановка или в това, което Самюел Хънтингтън нарича "опростена карта на действителността".

Настоящите динамични и потенциално сеизмични развития в международната среда правят нуждата от подобен навигационен инструмент още по-очевидна както за неизкушените наблюдатели, така и за широк кръг професионални политици и функционери. Той е един от елементите на стратегическата „мускулатура“, необходима на всяка нация, за да се ориентира и оцелява във водовъртежа от събития и предизвикателства, пред които е изправена.

Какво е и какво не е геополитика

В най-общи линии, геополитиката би могла да се дефинира като разклонение на политическата теория, което анализира взаимоотношението между контекстуалните фактори на външната политика, на първо място сред които пространството, и функционални фактори като свръхресурса „сила (власт)“, от който зависи достъпът до всички други ресурси, към които се стреми една държава или организация. Споделям възгледа, който прониква геополитическите идеи като „червена нишка“ още от зората на тяхното зараждане през ХIX век, че властовите отношения между хората и техните политически организации могат да се намират не само в състояние на съперничество (конфликт), но и на сътрудничество (хармония) както помежду си, така и със самата географската среда.

Наред с това, следва ясно да се подчертае, че геополитиката не е нито систематизирана теория, още по-малко пък наука. Геополитическите идеи отразяват и се пораждат от конкретни исторически ситуации. След качествена промяна в съотношението на силите, структуриращо всяка отделна геополитическа ситуация, те стават неприложими или частично приложими. Геополитическите възгледи се отличават с блестящи постижения при анализа на миналото и остават достатъчно ефикасни в изследването на настоящето, но тяхната "прозорливост" чувствително намалява в дългосрочен план. Поради това те следва да бъдат осъвременявани и съпоставяни с политическите реалности през сравнително къси периоди от време.

Това ми дава основание да твърдя, че въпреки изключителното си богатство, разнообразие и последователност, геополитическата мисъл не е и не би следвало да бъде "употребявана" като средство за формулиране на постоянни тенденции, закономерности или закони за развитието на отношенията между държавите. От друга страна, нейното развитие и успешно приспособяване към променящото се съотношение на силите я правят надежден приложен или дедуктивен метод за анализ на определени геополитически ситуации и очертаването на кратко- и средносрочни сценарии за тяхното развитие.

Ръководен от това разбиране, ще се опитам да опиша по възможно най-обобщен начин типичните характеристики на геополитическия метод в двата основни етапа от неговото развитие – класическият, който продължава до началото на Втората световна война, и съвременният, който започва след възраждането на геополитическите изследвания през 70-те години на ХХ век.

Евразийският модел

И така, изходна точка в изследванията на практически всички автори през класическия период е географското положение на държавите. Първоначално се разграничават два основни типа - морски и сухоземни. По-късно се избистря самостоятелната категория на хибридните държави, като по този начин се формира т. нар. политико-географска триада.

Изследванията през този период подчертават възловото, ако не и изключително значение на евразийския макрорегион за световната политика, както и на неговата сърцевинна област (хартленд), определена от Халфорд Макиндър като географска ос на историята. С нарастването на икономическата и политическа тежест на хибридните държави в Европа, се увеличава и интересът на геополитическата мисъл към междинните зони в Евразия, определени от Никълъс Спайкмън като крайбрежни земи (римленд)

Преобладава също така и мнението, че "универсалното" противопоставяне между морски и континентални сили образува функционалната или силова матрица на световната политика. Това схващане е синтезирано в принципа на т. нар. планетарен дуализъм.

Силовото съперничество между морски и континентални държави, в съюз със или по-често по отношение на междинните зони, се проявява в международен план в два типа геополитическо поведение. От една страна, политиката на морските сили се стреми към превъзходство и контрол над морските пространства, отвъдморска икономическа експанзия и поддържане на равновесие между континенталните държави с цел недопускане на установяването на  хегемония. От друга страна, поведението на континенталните сили се отличава с предпочитание към пряка или непряка териториална експанзия, изразяващи се в стремеж към национално и регионално "консолидиране" и установяване на зони на влияние (формиране на т.нар. големи пространства).

Целта и в двата случая е регионално или глобално надмощие, като средството е придобиването на комплексна (двуизмерна) геополитическа мощ, определена от редица класически автори, сред които Фридрих Рацел, Карл Хаусхофер и Халфорд Макиндър, като земноводна или морскосухоземна.

Нека условно определим така очертаните базисни характеристики на геополитическата мисъл през класическия период като евразийски модел.

Глобален модел

Геополитическите изследвания, възобновени през 70-те години на ХХ век, обръщат специално внимание на факторите, които се намират в основата на качествената промяна в евразийския модел след Втората световна война. Сред тях са, от една страна, постепенното материализиране на очертаната по време на класическия период тенденция към придобиване на комплексна геополитическа сила. Това позволява на една неевразийска държава постепенно да установи едностранно военнополитическо надмощие в Световния остров, като се трансформира от морска в глобална сила. От друга страна, въвеждането и легитимирането на ядрените оръжия води до обединяване на световното геополитическо пространство в единна "споделена съдба".

Придобиването на комплексна сила предполага и съответна промяна в геополитическото поведение. Водещата морска държава в лицето на САЩ надгражда традиционната си политика на отвъдморско („офшорно“) равновесие на силите с континентално-хегемонистични елементи, чрез създаването на трайни стратегически и политически позиции в Евразия и света. Неограниченият достъп до Световния океан и статутът на ядрена суперсила позволяват на водещата морска държава да институционализира глобалната си роля, като предостави ядрени гаранции за сигурност на своите съюзници и партньори, в частност в Западна Европа и Източна Азия.

Отчитайки предимствата, но и неудобствата на централната си позиция в Евразия, водещата сухоземна държава, в лицето на СССР, също се стреми към придобиване на комплексна геополитическа мощ. В нейния случай това се изразява в стремеж към консолидиране на Евразия около нейната сърцевинна област и изграждане на равностоен морски компонент, който да й осигури глобален статут. Неуспехът в това начинание води до свиване на териториалната база на правоприемника на СССР - Русия, като в същото време тя запазва статута си на военна, енергийна и ядрена суперсила. Преобладаващото мнение е, че в тези условия нейните усилия се ориентират към разкъсване на геополитическите връзки между водещата морска и по-късно глобална сила и нейните съюзници в Евразия, както и към "финландизация" на Междинна Европа, с цел възстановяване на многостранното равновесие на силите от класически тип.

Съперничеството в постевразийския модел се упражнява все още в хоризонтална плоскост, когато комплексните сили, включително и претендентите за такива, са повече от една. Неговата силова матрица обаче придобива вертикален характер, когато водещата държава остава без съперник във военно-стратегическо отношение и се превръща в "единствената хиперсила в света" според определението на Юбер Ведрин.

При вертикално съотношение на силите водещо вече е не противопоставянето между морски и сухоземни държави, а техният капацитет да трансформират класическата си геополитическа мощ в глобална (надграждайки първоначалните си морски или сухоземни геополитически характеристики, съответно, с трансокеански или трансконтинентални военно-политически способности).

Съвкупният резултат от ефективното придобиване на глобална геополитическа мощ и на ядрено оръжие води не само до преодоляване на едноплановата представа за противопоставяне между морски и сухоземни сили, но и до края на евразийския модел и на произтичащата от него аналитична категория на планетарния дуализъм.

Въвеждането на нови аналитични инструменти като геополитически представи (Ив Лакост), мегамитове (Збигнев Бжежински) или геополитически стил (Колин Грей), които подчертават водещата роля на човешкия фактор, налага, от своя страна,  решително скъсване и с друга основополагаща догма на класическата геополитика – географския детерминизъм.

Субективната интерпретация на силовата матрица на световната политика предполага и вариации в представите за нейната политико-географска структура или в дефинирането на основните геостратегически области.

Така, според автора на този термин Сол Бърнард Коен, който предлага полицентричен прочит на съвременния световен ред, геостратегическите области обхващат, освен класическата континентална зона в Евразия, и обширна Атлантико-Тихоокеанска морска зона и смесена морско-континентална област в Източна Азия.

Същевременно, значителна част от анализаторите доразвиват глобализираната евразийска концепция на късния Макиндър за „кръглия свят“ и изграждат своите теоретични модели около противопоставянето между новосформираната Северноатлантическа област и класическия хартленд. Подчертава се и важността на контактните зони в Евразия, определени от Збигнев Бжежински като "демократическо предмостие" (Западна Европа), "Далекоизточна котва" и "Eвразийски Балкани" (Средна Евразия). 

Стратегията на едностранно надмощие (хегемонизъм) предполага разширяване на Северноатлантическата област към Централна и Източна Европа, определени от Ив Лакост и кръга "Херодот" във Франция като "Междинна Европа". Нейната антитеза предвижда образуването на буферни зони между Северноатлантическата зона и континенталния хартленд на Евразия.

Следователно, еднополюсната проекция на световния ред стимулира присъединяването на държавите от Междинна Европа към НАТО и ЕС (именно в тази последователност), докато полицентричната конфигурация на силите предполага превръщането на този район или на част от него в зона на привилегированиje интереси на Русия. Според Сол Бърнард Коен, незачитането на стратегическия интерес на хартленда (Русия) би довело до това, което Джеймс Феъгрийв определя като "раздробени зони".

Крайната цел остава, както и в предходния период, установяване на регионално и световно надмощие, което от своя страна води до поетапното трансформиране на системата на глобално ниво от двуполюсна в еднополюсна.  

Така очертаните първични характеристики на световната политика след края на Втората световна война биха могли условно да бъдат определени като глобален модел с неговите две разновидности – двустранен (блоков) през Студената война и едностранен в настоящия период.

Към хаотичен или каталитичен постхегемонистичен модел?

Въпреки това, последните тенденции в развитието на международната среда дават индикации за настъпването на съществени промени в описания по-горе модел.

В условията на икономическа и политическа глобализация и дигитална революция властовите отношения надхвърлят познатите териториално-географски и функционални параметри. „Класическите“ съперничества за власт се обогатяват с транснационални, инфранационални и кооперативни аспекти и се осъществяват в нова операционна среда, която се отличава не само с физическо, но и с виртуално измерение (кибернетично пространство).

На съвременния етап на развитие на технологиите, когато все повече властовите отношения моделират и дори структурират операционната среда, отколкото обратното, критично нараства ролята на политическите игарачи и по-конкретно на тяхната способност да оценяват геополитическото естество на своята дейност.

Това налага и въвеждане на аналитичния инструмент геополитическа идентичност. В зависимост от това, дали геополитическата идентичност на политическите субекти е осъзната или не, техните действия могат да бъдат, съответно, проактивни и каталитични или реактивни и хаотични. В първия случай става дума за стратегически-ориентирани дългосрочни действия и представи, отчитащи в необходимата степен геополитическите аспекти на международния живот на системно ниво, а във втория - до „унаследени”, подсъзнателни модели на поведение, които се основават на исторически рефлекси, политически стереотипи и краткосрочни интереси.

Нещо повече, ценностната система, от която зависи формулирането на дадена геополитическа стратегия, е пряко свързана както с националните и психологически особености на водещите политически фигури и техния собствен морален интегритет, така и с характера на вътрешната социално-политическа система.

Наличието на активна или осъзната геополитическа идентичност е предпоставка, в частност, за трансформирането на геополитическата сила в каталитична. Според Збигнев Бжежински, каталитичните играчи притежават способността да съчетават и надграждат класическите реалистични методи с инструментите на кооперативната, идеалистична политика, най-често с цел постигане на определена национална задача.

Каталитична геополитическа идентичност се употребява тук обаче в по-широк смисъл, а именно като способност на геополитическите играчи да възприемат световната политика като цялостна система, основана на сложния баланс и неразривната връзка между национални и наднационални интереси и предизвикателства (геосистема).

Горното ми дава основание да предположа, че новите геостратегически отношения и дори пространства ще бъдат формирани не толкова по географски признак, а като функция на определени политически представи и действия. Същевременно, чисто географската локализация на политическите отношения, макар и вторична, запазва своето значение, доколкото териториалните залози продължават да играят значителна роля в политиката на държавите.

С други думи, формирането на една геополитическа ситуация или геостратегическо пространство се превръща все повече в резултат от редица негеографски фактори, докато оценката на присъщото на тази геополитическа ситуация съотношение на силите остава функция на геополитическата идентичност на съответните играчи.

Така стигам (за кой ли път?) до неизменното заключение за необходимостта от стратегическа култура като съвършено задължително условие за адекватно международно поведение, особено в сегашния етап на трансформация на глобалния геополитически модел в нещо различно. За съжаление, сигналите за наличието на подобна култура в международната политика на всички нейни нива стават все по-редки и противоречиви…

Бележки:

*Авторът е доктор по геополитика, член на Бългрското геополитическо дружество. Статията изразява личното му мнение и не ангажира която да било организация или институция.