В програмната си реч, произнесена в края на август 2019 пред френските посланици в чужбина, президентът Макрон очерта своята визия за променящия се световен ред и перспективите пред Европа.
Сред ключовите теми, засегнати от Макрон, бе тази за залеза на западната доминация: "Бих акцентирал върху огромното сътресение, което несъмнено се случва за първи път в нашата история практически във всички сфери и притежава наистина исторически мащаби.... Със сигурност ставаме свидетели на края на западната хегемония в света. Бяхме свикнали с международния ред, основан на западната хегемония от ХVІІІ век насам.
Тази хегемония беше френска през ХVІІІ век, благодарение на Просвещението, беше безусловно британска през ХІХ век, благодарение на индустриалната революция, и логично американска - благодарение на двата глобални конфликта, както и на икономическата и политическа доминация на САЩ.
Всичко обаче се променя. Ситуацията се промени сериозно заради грешките на Запада по време на поредицата от кризи, както и заради решенията на Америка в течение на няколко години, които - между другото, не започнаха със сегашната администрация".
Тоест, Макрон стоварва вината за залеза на западната хегемония най-вече върху САЩ, при това не само върху Тръмп. Налице е очевиден намек и към предшественика му Обама, по време на чието управление станахме свидетели на поредица от войни в Близкия Изток (и най-вече в Либия и Сирия), породили мигрантския проблем в Европа,а също и началото на украинската криза.
Макрон напомня, че западната хегемония "се формира при ясно изразени геополитически обстоятелства, които оттогава насам се промениха". Френският президент смята, че причините за упадъка на Запада са свързани с "появата на нови държави, чието значение дълго време подценявахме. На първо място, става дума за Китай, а също за руската стратегия, която между другото се реализира изключително успешно през последните години". Впрочем, той включва в този списък и Индия: "Вижте Индия, Русия и Китай. Всички те притежават далеч по-силно политическо вдъхновение, отколкото днешните европейци. Тяхната визия за света се определя от истинска логика, истинска философия и реалистични представи, които ние до голяма степен загубихме. Всичко това много силно промени силовия баланс и обърка картите".
Кризата на либералната пазарна икономика
Според Макрон, в момента сме свидетели на небивала по мащабите си криза на либералната пазарна икономика: "Тази пазарна икономика, която беше създадена в Европа и за Европа, през последните десетилетия постепенно се отклони от пътя си... трансформирайки се в икономика на кумулативния капитализъм. В нейните рамки финансиализацията и технологичните преобразувания доведоха до гигантска концентрация на богатства в ръцете на т.нар. "лидери", т.е. на талантливите индивиди в нашите собствени страни, както и на постигналите успехи в хода на глобализацията големи метрополии и държави".
Макрон посочва, че ако преди пазарът е бил в състояние да освободи стотици милиони хора от бедността, сега процесът се е обърнал "и води към неравенство, с което повече не можем да се примиряваме". Според него, "тази пазарна икономика формира небивало неравенство, което пък води до дълбоки промени в собствения ни политически модел".
Заради тази криза на либералния пазар, "средната класа", която формира ядрото на нашите демокрации, вече не се усеща като част от тях". Макрон посочва, че в резултат от това в средите на средната класа се пораждат съмнения в съществуващия модел и симпатии към авторитарните режими, нелибералните демокраци и, като цяло, към критиците на сегашната икономическа система. От думите на френския президент става ясно, че той е разочарован именно от глобализационния аспект на пазара. Между другото, същото може да се каже и за Доналд Тръмп.
Както признава Макрон: "Това, което привържениците на Брекзит предложиха на британските народи, звучеше много добре: възстановяване на контрола върху собствения ни живот и нашите нации. Трябва да сме наясно с това и да можем да действаме в рамките на откритата нация. Трябва да си върнем контрола. Минаха времената, когато гражданите можеха да бъдат убедени в ползата от прехвърлянето на производството в чужбина. Казваха им: всичко това е в реда на нещата, така ще е по-добре за вас. Работните места ще се преместят в Полша, Китай и Виетнам, а вие ще получавате дивидентите... Лично аз, вече не мога да си обясня това". Според френския президент, ако всички тези процеси не бъдат преосмислени "ние ще рухнем".
Ерозията на геополитическата стабилност
Еманюел Макрон констатира, че всички предишни договори, гарантиращи геополитическата стабилност се разпадат пред очите ни, квалифицирайки това като "усилваща се диващина". Според него: "Редът, с който бяха свикнали и на който се опира нашата организация, изчезва. Участниците в договорите за контрол на въоръженията, които съществуват от края на студената война, се отказват от тях. Всичко това поражда сериозни въпроси. На първо място, следва да сме наясно, че онова, с което бяхме свикнали и приемахме за даденост, вече губи смисъл". Той смята, че французите, както и всички европейци "следва да се замислят за нашата собствена стратегия, защото двете страни, които днес държат истинските козове, са САЩ и Китай". Макрон твърди, че в тази ситуация пред Европа има две алтернативи - или да се присъедини към един от полюсите, или да създаде свой собствен полюс: "Предстои ни да направим избор във връзка с този гигантски прелом: дали ще бъдем младши съюзници на едната или на другата страна? Или, донякъде на едната, донякъде на другата? Или пък ще се опитаме да играем своя собствена игра и да упражняваме влияние?".
Самият той е убеден, че Европа следва да гради свой собствен ред, а не да се интегрира в чуждите. Той напомня, че континентът е родината на хуманизма и единствения глобален проект, в чиито център е поставен човекът. В тази връзка е любопитно, че Макрон обвинява и САЩ, и Китай, че пренебрегват човека - така, американците са обсебени от върховенството на личната свобода, а китайците - обратното, са "прекалено колективизирани". В това отношение Европа е някъде по средата.
"Ние сме единственото геополитическо пространство, което поставя Човека, с главна буква, в центъра на вниманието - твърди френският президент, но признава, че в момента, от името на същата тази Европа, с нейните ценности, повече говорят Русия или Унгария, макар, че според самия него това не би трябвало да е така: "Проектът на европейската цивилизация не може да бъде прокарван нито от католическа Унгария, нито от православна Русия. Ние обаче оставихме инициативата в ръцете на техните лидери. Казвам го с голямо уважение и към двамата. Чуйте изказванията им в Унгария или Русия: тези проекти съдържат доста различия, но те носят в себе си културна и цивилизационна жизнена сила, която аз самият смятам за погрешна, но признавам, че е вдъхновяваща".
Според Макрон, Франция е централната държава в Западна Европа, която следва "да играе ролята на страна-балансьор по време на големите кризи и конфликти". След което не пропуска да отправи остра реплика към САЩ: "Не сме държава, която автоматично приема враговете на нашите съюзници за собствени врагове и си забранява да разговаря с тях. Смятам, че тъкмо в това е силата на Франция".
Отношенията с Русия
В речта си, Макрон отделя най-много време на отношенията с Русия, като името на тази страна се споменава над 30 пъти. За сравнение, САЩ се споменават 15 пъти, а Украйна - само веднъж. Единствено Китай се споменава почти толкова често, колкото и Русия. Според френския президент, "Европейският континент никога няма да бъде стабилен и сигурен, ако не постигнам мир и яснота в отношенията си с Русия", като той директно посочва, че най-голямата пречка пред това са действията на САЩ: "Ще го кажа направо: някои от нашите съюзници не са заинтересовани от това. Някой ни тласка към налагане на нови и нови санкции, защото това е в негов интерес. Само че то не е в наш интерес".
Макрон смято, че възраждането на истинския европейски проект изисква "формирането на общ фронт между ЕС и Русия" и установяването на нови отношения с Москва. Според него, привличането на Русия е необходимо, защото тази страна е един от стълбовете на колективната сигурност: "Вижте в каква ситуация се оказахме. В днешна Европа темата за въоръженията беше превърната в заложник на договорите, подписани още преди края на студената война и между САЩ и Русия (СССР). Възможно ли е обаче, Европа, която осмисля своята съдба, да се гради на подобна основа? Лично аз не мисля така. И затова се нуждаем от диалог с Русия. Краят на Договора за ракетите със среден и малък обсег императивно изисква такъв диалог, защото ракетите могат да се върнат на наша територия". Впрочем, Макрон отива и по-далеч, подчертавайки необходимостта от формиране на "ос" с Москва: "Дълбоко съм убеден, че следва да разбъркаме картите в директния и изискващ диалог с Русия. Бих искал да формираме тази ос, защото тя е необходима за успешното постигане на резултати и за формулиране на истинска европейска стратегия". Малко по-долу, той очертава и същността на въпросната стратегия: ако Русия бъде "изтласкана" от Европа, тя най-вероятно ще се окаже в прегръдките на Китай, което много сериозно би укрепило позициите му. Освен това Макрон смята, че Русия е велика държава, която напоследък възстановява влиянието си в целия свят: "Вижте тази велика страна. Благодарение на нашите слабости, тя си върна полето за маневриране. През последните пет години Русия зае изключително важно място във всички големи конфликти. Което се обяснява с това, че САЩ, Великобритания и Франция се оказаха слаби. Бяха очертани червени линии, които след това бяха нарушени, но ние не направихме нищо. Руснаците отлично разбраха какво се случва и се придвижиха напред... Русия максимизира всичките си интереси в текущите условия: тя се върна в Сирия, Либия и Африка, участва в разрешаването на всички кризисни ситуации, включително благодарение на нашите собствени слабости и грешки".
В същото време, Макрон посочва слабите (според него) места на Русия: "Тази велика държава, която насочва толкова мащабни инвестиции за въоръжение и ни внушава такъв страх, по отношение на своя БВП е на нивото на Испания, преживява демографски спад и застаряване на населението, а също нарастващо политическо напрежение. Мисля обаче, че съдбата на Русия не е да стане младши съюзник на Китай. Затова следва, с помощта на изискващия много сериозни усилия диалог и ясно формулирани условия, да предложим стратегически вариант на тази страна".
Атаките срещу долара
В речта си, Макрон специално акцентира върху факта, че Европа изостава от САЩ и Китай в технологично отношение и е прекалено зависима от американския долар. Той не крие, че е притеснен от екстериториалния статут на долара, което не позволява на Париж да защитава ефективно собствените си предприятия, или пък Иран - от евентуални нови санкции или търговски ограничения: "Защото нашите предприятия, дори когато вземаме решение да ги защитим, зависят от долара. Не призовавам да се борим срещу долара, но следва да работим за постигане на истински икономически и финансов сувернитет на еврото. По този въпрос също действаме прекалено мудно. И така, за какво трябва да се борим? Разбира се, за укрепването и още по-голямата интеграция на еврозоната, за по-тясна интеграция на финансовите пазари в еврозоната, за възможността да си извоюваме надежден финансов и валутен суверенитет. Истината е, че все още не сме постигнали тази цел, а това е необходимо".
Причините за обръщането на Макрон на Изток
И така, Франция се оказа първата, измежду големите западноевропейски държави, която предприема стъпки към сближаване с Русия след началото на кризата в Украйна и присъединяването на Крим през 2014. Показателна в тази връзка беше не само срещата между Макрон и Путин в Брегансон (на 19 август 2019), но и тази във формат "2+2", провела се на 9 септември 2019 в Москва с участието на външните министри Жан-Ив Льо Дриан и Сергей Лавров и министрите на отбраната Флоранс Парли и Сергей Шойгу. Според Лавров, тя е дала възможност да бъдат обсъдени ключовите проблеми в днешния свят и да се очертаят съвместни стъпки за разрешаването им. Всъшност, какво се крие зад неочаквания "стратегическия завой" на Макрон на Изток и, доколко Кремъл е склонен да се ангажира с него?
Повечето руски експерти свързват този завой с пропукването на трансатлантическото партньорство, породено от задълбочаващите се противоречия между ЕС и САЩ. Вероятно, в това има нещо вярно.
На първо място, в резултат от прекалено агресивната политика на Тръмп, който стриктно следва собствения си лозунг "Америна над всичко", беше ускорено разпадането на досегашния глобалистки световен ред. Традиционните европейски съюзници на САЩ постепенно се трансформираха в техни преки конкуренти. Великобритания се ориентира към излизане от ЕС, очевидно разчитайки да формира тесен алианс с Вашингтон. Вътре в самия Съюз Германия и Франция спорят, кой от тях да оглави подкрепяния и от Берлин, и от Париж проект за трансформирането на ЕС в своеобразна "Евроимперия". Москва пък беше принудена от продължителния натиск на Запада и демонстрираната от него враждебност да се ориентира към сближаване с Пекин, въпреки рисковете, свързани с неговата експанзионистична икономическа политика. На фона на впечатляващите успехи на Китай и възхода на сближаващата се с него Русия, традиционната доминация на Запада се оказа под много сериозен въпрос, което впрочем се признава и от Макрон: "Ако позволим на нещата да се развиват по досегащния начин, ще тласнем една велика държава, каквато е Русия, или към изолация, или към привилегирован диалог с Китай, или към нова геополитика, която няма да е в наш интерес".
В тази ситуация, идеите, лансирани от Макрон, могат да се тълкуват и като опит да бъдат съхранени позициите на "западния свят", чрез привличането на Москва към сферата на неговото влияние. Тук е мястото да напомня и, че недопускането на руско-китайски алианс, доминиран от Пекин, е в интерес не само на ЕС, но и (и дори най-вече) на самите САЩ.
На второ място, следва да спомена личностният фактор, включително пренебрежителното и покровителствено отношение, което Тръмп демонстрира към Макрон, или пък периодично публикуваните от него в Туитър заплахи по отношение на Франция, включително за налагане на по-високи мита на френските вина: "съвсем скоро ще обявим съществени мерки, срещу глупавите действия на Макрон. Винаги съм казвал, че американските вина са по-добри от френските".
И все пак, ако оставим настрана очевидния опит Русия да бъде откъсната от Китай, за какво биха могли да преговарят Москва и Париж?
Проблемът за ядрената сигурност на Европа и "иранската сделка"
Излизането на САЩ и Русия от Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег отново превърнаха Европа в бойно поле на потенциален сблъсък межу ядрените свръхсили. Разбира се, нито Париж, нито Берлин биха искали да се окажат мишени на руските балистични ракети. Френските дипломати успяха да убедят руския външен министър Сергей Лавров да се ангажира, че страната му няма да разполага ядрено оръжие в регионите, където няма аналогични американски системи.
Впрочем, в ЕС бяха не по-малко раздразнени и от едностранното решение на САЩ да излязат от Съвместния всеобхватен план за действие (СВПД), касаещ иранската ядрена програма, тъй като то бе последвано от възстановяване на санкциите срещу Техеран и забрана на покупките на ирански петрол. Опасявайки се да не бъде засегнат от вторичните американски санкции, европейският бизнес започна да се изтегля от Ислямската република. В тази връзка Макрон подчерта, че: "Иран трябва да остане част от СВПД и ние следва да направим всичко възможно за целта". Паралелно с това, той поиска САЩ да разрешат закупуването на ирански петрол, предлагайки - като алтернатива - на Техеран да бъда отпуснат заем от 15 млрд. долара с цел да бъде подобрено икономическото положение на пострадалата от санкциите държави, ако режимът на аятоласите продължи да спазва условията на "ядрената сделка".
Украинският проблем
Много сериозна пречка пред сближаването между Париж и Москва си остава и проблемът с присъединяването на Крим и статута на откъсналите си от Киев райони на Източна Украйна (Донбас). При това, докато позицията на Москва относно принадлежността на Крим е съвършено еднозначна, по отношение на Донбас, руската дипломация продължава да смята тези райони за украински. Тук е мястото да напомня, че според Споразуменията от Минск, т.нар. Донецка и Луганска републики би трябвало да получат специален статут в рамките на Украйна, а контролът върху границата с Русия да се поеме от украинската армия. След като президентският пост в Киев беше зает от Владимир Зеленски, се очерта известен прогрес в тази посока, като Украйна и Русия си размениха военнопленници (това неслучайно се случи след срещата между Путин и Макрон в Брегансон). Някои анализатори оценяват тази динамика в украинско-руските отношения като доста позитивна и прогнозират скорошно подновяване на преговорите в т.нар. Нормандски формат (Украйна, Русия, Германия, Франция). Разбира се, евентуално окончателно решение на въпроса за бъдещето на Донбас със сигурност би повишило значително авторитета на Макрон.
Как Берлин реагира на идеите на Макрон
Между другото, разцеплението между обединена Европа и "англосаксонската общност" вече е толкова очевидно, че беше официално признато и от канцлера на Германия Ангела Меркел. Така по време на провелите се през септември 2019 дебати в Бундестага за бюджета на страната през 2020, Меркел заяви, че САЩ вече няма да защитават автоматично Европа и ЕС ще трябва да положи по-сериозни усилия за да гарантира собствената си сигурност. Подобно заявление несъмнено има програмен характер и доста се доближава до казаното от Макрон в прословутата му реч пред френските посланици. Ето какво каза Меркел по време на въпросните дебати, относно отношенията между ЕС и САЩ. Според нея, въпреки всички различия в позициите им, Европа остава свързана ценностно с отвъдокеанската свръхдържава. Между тях има много общи неща, но вече не може да се разчита, че Вашингтон - също както по време на студената война - ще продължи безусловно да играе ролята на "защитник на Еврпа". На пръв поглед, подобно твърдение изглежда малко странно, защото Европа очевидно не е застрашена от военно нападение, включително и от страна на Русия. Всъщност, по този начин германският канцлер просто фиксира факта, че довчерашните съюзници от двата бряга на Атлантика се разминават по редица принципно важни въпроси и, че занапред всеки от тях вероятно ще трябва да разчита само на себе си. Което е естествена последица от политиката на Тръмп и неговия лозунг "Америка над всичко".
По-важното обаче е, какво следва оттук нататък? В каква посока ще тръгне Европа, и на какви партньори ще разчита? Речта на Меркел пред депутатите от Бундестага съдържаше няколко основни тези. На първо място, самата реч беше своеобразен отговор на неочакваното активизиране на Макрон в последно време. Той очевидно се опитва да промени баланса в доминиращата в ЕС френско-германска ос в полза на Париж. Меркел обаче даде да се разбере, че Берлин е напълно в курса на случващото се и няма никакво намерение да остане встрани от развитието на политическия процес.
На второ място, европейците започват все повече да разглеждат американците и британците (с техния Брекзит) като свои преки съперници. Все по-ясно се очертава наличието, в рамките на "колективния Запад", на две конкурентни геополитически оси: Вашингтон-Лондон и Берлин-Париж. На фона на осъществяващото се в момента мащабно преразпределяне на пласментите пазари и сферите на влияние, сблъсъкът между тях изглежда принципно неизбежен.
На трето място, именно въз основа на казаното по-горе, германският канцлер подчертава необходимостта от по-голям принос на самата Европа за собствената и сигурност и ускоряване на нейното технологично развитие. На практика, това би могло да означава предприемане на действия за създаването на обща Европейска армия, до голяма степен в противовес на доминираната от САЩ Организация на Северноатлантическия договор. Париж и Берлин ще се нуждаят от собствени въоръжени сили за да могат по-ефективно да остояват интересите си в различни точки на света, включетелно против натиска на "англосаксонската ос". Впрочем, не са лишени от основание и думите на Меркел за очерталото се технологично изоставане на ЕС. Колкото и парадоксално да изглежда, но пазарната капитализация на водещите европейски технологични компании е много по-ниска от тази на техните американски и китайски конкуренти.
Основният извод от речта на Меркел обаче, касае най-вече отношенията на ЕС с Китай и Русия. В нея канцлерът акцентира върху глобалното значение на търговската война между Китай и САЩ, както и на "геостратегическото усилване на Русия". Обективно погледнато, в интерес на Европа е да не допусне формирането на руско-китайски алианс, което впрочем беше подчертано преди това и от френския президент Макрон. В същото време, Брюксел ще се стреми да запази "суровинния статут" на Русия, да забави нейното икономическо развитие и да я включи в собствената си сфера на влияние. Като затоплянето на отношенията с Москва може да започне след разрешаването на "украинския въпрос" в рамките на Споразуменията от Минск. Що се отнася до Китай, френско-германската ос ще се опита да получи от него инвестиции, които да компенсират изоставането от американските технологии, както и достъп до китайския пазар. При това обаче, Берлин и Париж ще се опитат да не "капитулират" пред активно разширяващата се китайска експанзия в Европа. Тоест, ситуацията наистина изглежда доста сложна, още повече, че руският отговор на сегашното ухажване от страна Макрон (и в по-малка степен на Меркел) може и да не се окаже точно този, който те очакват.
Реакцията на повечето водещи германски медии на лансираните от Макрон инициативи по "руското направление", варираше между "разбирането" и "сдържания оптимизъм". Така, в коментар на Handelsblatt се твърди, че "сближаването на Макрон с Русия е резултат от комбинацията между т.нар. real politik и международните амбиции на френския президент". Според неговите автори, Макрон се опитва да си извоюва ключова роля и тъкмо това го е подтикнало да инициира подновяването на диалога с Москва. В това отношение, той възражда старата линия на привилегировани отношения между Франция и Русия, прекъсната от студената овйна, но възобновена от Шарл Дьо Гол през 1966. Германските анализатори обаче не без основание предупреждават, че санкциите срещу Русия няма как да бъдат отменени без съгласието на европейските партньори, т.е. на Берлин. На свой ред, Die Welt констатира, че последното посещение на Макрон в Москва (през май 2019) "ознаменува поврат в руската стратегия на френския президент, който ще има много сериозни последици, включително за политиката на Германия по отношение на Русия".
Според известния германски анализатор (и коментатор на Frankfurter Allgemaine Zeitung) Михаел Вигел, Макрон е поставил началото на "впечатляваща стратегическа преориентация в отношенията с Русия". Началната точка на този обрат беше прекратяването на действието на договора между САЩ и Руската Федерация за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег. Именно породеното от този факт понижаване на нивото на сигурност както в Европа, ката и в света, като цяло, беше основният мотив за действията на Макрон. В тази връзка, Вигел констатира, че: "Европа следва да вземе инициативата в свои ръце, ако не иска да се превърне в топка, подритвана на глобалното футболно игрище от другите велики държави". И тъкмо това се опитва да прави в момента Макрон, с мълчаливото съгласие на управляващите в Берлин. Тук е мястото да напомна, че преди време германският канцлер Меркел и външният министър Хайко Маас публично отхвърлиха предложението на Доналд Тръмп, а преди това - и на Еманюел Макрон, за възстановяването на формата Г-8 с участието на Русия. В програмното си заявление пред депутатите от Бундестага от средата на септември 2019 обаче, Меркел призова за формиране на "нова (т.е. европейска - б.а.) сила" в условията на "геостратегическото усилване на Русия" и изострящо се съперничество между САЩ и Китай. Канцлерът даде висока оценка на първите стъпки на Москва и Киев за разрешаване на конфликта в Източна Украйна, подчерта необходимостта от стриктно изпълнение на Споразуменията от Минск (доскоро пренебрегвани от Киев) и изрази надежда за скорошно провеждане на среща на върха на Нормандската четворка. Което за пореден път потвърждава, че стратегическата визия на германското ръководство е близка до тази на Макрон.
Пак в средата на септември, председателят на опозиционната Свободна демократическа партия Кристиян Линднер призова да бъде променен досегашният политически курс на Берлин по отношение на Русия: "В наш интерес е да не допуснем повторение на ескалацията от ерата на студената война и да създадем условия за възобновяване на сътрудничеството. Още преди две години заявих, че ако отлагаме диалога с Москва до пълното решаване на Кримския въпрос, няма да постигнем никакъв напредък. Оттогава насам ситуацията не се подобри, а още повече се влоши". Според Линднер, преориентацията от "конфронтация" към "сътрудничество" ще отвори за Русия пътя към "постепенна отмяна на санкциите". Думите му са буквално повторение на първата фаза от плана на Макрон.
Два дни по-късно, новоизбраният председател на Европейската комисия и доскорошен немски министър на отбраната Урсула фон дер Лайен също подкрепи идеята за независима европейска външна политика, обвързвайки я с "ерозията на доверието към САЩ". На свой ред, Frankfurter Allgemaine Zeitung коментира изказването и така: "Това е просто проява на реализъм и означава програма за оцеляване на ЕС, особено в сферите на сигурността и просперитета, в един толкова неясен и непредсказуем свят, в който съперничеството между свръхдържавите, великите и средните сили отново е неоспорим факт". Подобна визия за ситуацията в съвременния "многополюсен свят" почти напълно съвпада с тезите на френския президент Макрон. И тъкмо поради това, "европейският суверенитет" - в интерпретацията на Урсула фон дер Лайен - по самата си логика изисква урегулиране на отношенията с Русия и - евентуално - дистанциране от САЩ. Големият въпрос обаче е, доколко последователна е подобен тип реторика?
Необходимостта от нормализация на "руската политика" на ЕС
При всички случаи, активизирането на "руската политика" на Макрон говори доста и за самата Европа, която очевидно е уморена от безизходицата в Украйна, както и от кризата в отношенията си с Москва, да не говорим за собствените проблеми на ЕС, независимо дали става дума за призрачните перспективи за задълбочаване на евроинтеграцията, Брекзит или очертаващата се рецесия. Неслучайно в речта си пред посланиците от 27 август, самият Макрон спомена, че в страната действа т.нар. "дълбока държава", очевидно намеквайки, че формираният по време на хегемонията на Запада управленски апарат саботира собствената му "руска политика". Вероятно това е била и причината президентът да изпрати през септември в Москва най-популярния френски политик - външния министър Жан-Ив Льо Дриан. Тоест, можем да очакваме, че подобно на Тръмп, Макрон също ще се опита постепенно да изключи бюрократичния апарат (като представител на "дълбоката държава") от процеса на вземане на ключовите решения.
Не по-малко важна впрочем е и дефиницията на Макрон за Франция като "държава-балансьор" (puissance d'equilibre), особено предвид факта, че за същата роля, само че в глобален план, претендира и Москва. Идеята за европейския баланс също е много показателна, тъй като ни връща към Европа от времето на Виенския конгрес и създадената от него система за колективна сигурност, известна като "Европейски концерт на силите". В рамките на последната, равновесието се постига като не се допуска нито една държава да нарасне териториално, без при това да "компенсира" другите участници в "концерта" или, още по-добре, - като подобна експанзия въобще не се разрешава. Между другото, Москва и в момента настоява за гаранции за еднаква сигурност за всички играчи, а също за спазване на принципа за неделимост на сигурността и неприемливостта на укрепването на сигурността на едни играчи, за сметка на други. Както е известно, през последните десетилетия в субекти на експанзия се превърнаха наднационалните образувания - НАТО и ЕС. Експанзията на НАТО провокира две кризи в постсъветското пространство (в Южен Кавказ и Грузия), а тази на ЕС - т.е. неговото силно политизирано разширяване, постепенно загуби интеграционната си мощ и провокира множество противоречия вътре в Съюза.
Тук е мястото да напомня, че опасността от неограниченото разширяване на НАТО на Изток се осъзнава от Берлин и Париж, които на срещата върха на пакта в Букурещ през 2008 блокираха решението за предприемане на практически действия за интеграцията в него на Грузия и Украйна.
Идването на Тръмп в Белия дом беше друг важен момент, диктуващ необходимостта от "нормализация" на външната политика на ЕС. Т.нар. "транзакционна дипломация" на американския президент се базира на чисто геополитически, а не на идеологически съображения, което пък поставя под въпрос такава доскоро ключова цел на "колективния Запад", каквато беше налагането на "либералния ред" в света. Необходимостта ЕС да се стреми към утвърждаване на "европейския суверенитет", за което изрично спомена и Макрон, се определя и от такива събития като постигнатото наскоро стратегическо споразумение между Китай и Иран в енергийната сфера (със срок от 25 години и предвиждащо инвестиции от 400 млрд. долара), както и заплахите на Турция да пусне нова вълна мигранти към Европа, ако Брюксел не подкрепи създаването на "зони за сигурност" в Северна Сирия.
В тези условия, Европа е изправена пред императивната необходимост да се погрижи сама за себе си, вместо да продължи да плаща за последиците от американската политика на "двойно сдържане" (на Китай и Русия в световен план, и на Русия и Германия - в европейски). Елементарната логика сочи, че възраждането на биполярния модел в евроатлантическата зона, както и в личните взаимоотношения между президентите Тръмп и Путин, може да доведе до маргинализацията на ЕС. От една страна, стремежът на Вашингтон да разиграе картата на т.нар. "Нова Европа" стимулира Париж и Берлин радикално да ревизират цялата архитектура на европейската сигурност, която не можа да попречи на избухването на три сериозни военно-политически кризи на континента (включителнко косовската), поставяйки я на качествено нова основа. Що се отнася до глобалната политика, Европа (ЕС) рискува да се окаже изолирана от случващото се в триъгълника САЩ-Русия-Китай, който вероятно ще се превърне в генератор на сериозно геополитическо напрежение (динамика). В този смисъл, конструктивният диалог между ЕС и Москва несъмнено би бил от полза за Съюза, тъй като и Вашингтон, и Пекин вероятно ще се нуждаят от посредници и Брюксел може да се възползва от това.
Като цяло, усилията на Макрон изглеждат съвсем навременни, особено когато в Берлин също започват да осъзнават новите геополитически реалности, след като прекалено дълго бяха подвластни на илюзиите за "извънисторическото съществуване" на Германия и Европа. Меркел продължава да акцентира върху необходимостта "да бъде защитена Европа" на фона на постепенното оттегляне на САЩ от ангажиментите им в това отношение, но в същото време не уточнява от кого точно тя следва да бъде защитавана и дали тази защита не трябва да се гради съвместно с Русия. В същото време е ясно, че без Берлин не може да бъде постигнато каквато и да било нормализация на отношенията между ЕС и Москва, които през последните години бяха отровени от санкционната и "хибридна" война помежду им. Тоест, някой трябваше да поеме инициативата в тази посока и тъкмо това изглежда се опитва да направи Макрон.
Деградацията и маргинализацията на Източна Европа
Но, ако френско-германската ос действително възприеме стратегията за "обръщане на Изток", т.е. за сближаване с Русия, тя несъмнено ще се сблъска със съпротивата на част от източноевропейските постсоциалистически държави, които са традиционно антируски настроени и - с основание или не - биха сметнали подобно сближаване за застрашаващо тяхната сигурност. Дали обаче, те разполагат с реален потенциал да го предотвратят?
По време на конференция в Дубровник, провела се през юли 2019, зам. управителят на Международния валутен фонд Тао Джан заяви, че "държавите от Централна, Източна и Югоизточна Европа преживяват сериозен демографски преход, в хода на който населението им бързо намалява и застарява. В последният доклад на МВФ, който публикуваме днес, се прогнозира, че населението на региона (като изключим Турция) ще намалее с 12% до 2050 заради застаряването и миграцията. При това съкращаването на работната сила вероятно ще бъде още по-голямо и ще достигне 25%". Разбира се, това не е нещо ново, тъй като експертите отдавна оговорят за демографските проблеми на посткомунистическа Източна Европа. Все пак, в Брюксел предпочитаха да не акцентират върху тях, тъй като именно развитите европейски държави попълваха през последните трийсетина години трудовите си ресурси за сметка на източноевропейските мигранти, смекчавайки по този начин и последиците за себе си от последната глобална икономическа криза.
Следва да признаем, че "еврократите" се опитваха да компенсират отчасти демографското "кръвопреливане" от Източна към Западна Европа, отпускайки на страните от региона различни субсидии, дотации и грантове от бюджета на ЕС и различните еврофондове. С течение на времето обаче стана ясно, че зад благоприятните макроикономически показатели (повишаването на средния доход и БВП на глава от населението, намаляването на суверенния дълг и т.н.), които самият МВФ квалифицира като "успешни", се очертава крайно негативна перспектива за постоянно изтичане на трудоспособно население, т.е. на най-важния ресурс на държавите от региона. Това беше констатирано още през януари 2018 в поредния доклад на Департамента по икономически и социални въпроси на ООН, озаглавен "Перспективите пред световното население". Според експертите на Организацията, до 2050 населението на Европа ще намалее от сегашните 742 до 715 млн. души, а в края на ХХІ век ще падне до 650 млн. Най-голямо съкращаване на населението се очаква в България и Латвия. Така, до средата на века населението на страната ни ще намалее с 23%, достигайки 5,4 млн. души (вместо сегашните около 7 млн.), а това на Латвия - с 22%, като ще стане 1,5 млн. души (сега то е 1,95 млн.). Впрочем, ситуацията в повечето източноевропейски държави не е по-добра. Прогнозите сочат, че до 2050 населението в други осем страни от региона (Литва, Полша, Молдова, Хърватска, Румъния, Сърбия и Украйна) ще намалее с 15%. Тоест, най-големите "демографски аутсайдери" на континента са именно постсоциалистическите източноевропейски държави.
На практика, докладът на МВФ признава, че присъединяването на тези страни към ЕС е сред факторите за сегашните им демографски проблеми, тъй като е стимулирало масова миграция на хора в трудоспособна възраст (включително и добре образовани) на Запад. По този начин обаче, те оставят собствените си страни без трудови ресурси, чието наличие до голяма степен определя стабилното икономическо развитие.
Интересно е, че в миналогодишния доклад на ООН, Полша също присъства в списъка на източноевропейските аутсайдери, макар че през последните години нейната икономика демонстрира сериозен възход (включително благодарение на евросубсидиите на обща стойност над 200 млрд. евро) и се превърна в пример за стремящите се към ЕС държави. При това поляците до голяма степен запълниха демографската яма, възникнала в резултат от емиграцията на Запад, с притока на украински гастарбайтери след "революцията" в Киев през 2014. Въпреки това, в доклада Полша е поставена редом с най-проблемите членове на ЕС. Вероятно защото експертите на МВФ не вярват, че украинските мигранти ще се задържат задълго в страната, а няма постепенно да се изтеглят към Западна Европа.
Какви ще са последиците от очертаната по-горе тенденция? Според Тао Джан: "Демографските проблеми могат значително да забавят икономическия растеж. Намаляващото предлагане на работна сила и по-ниската производителност на труда на възрастните работници, както и усилващият се натиск върху държавните финанси вероятно ще струват на източноевропейските държави по 1% от техния БВП годишно". В резултат от това, в средата на ХХІ век БВП на държавите от Източна Европа ще достигне едва 60% от този на западноевопейските страни. С други думи източноевропейците са заплашени от хронично изоставане от т.нар. "Стара Европа". Това изоставане е обусловено не само от демографските им проблеми, но и от съкращаването на финансирането на най-слабо развитите страни членки на ЕС от бюджета на Съюза през следващия програмен период 2021-2027. Първоначално се твърдеше, че това съкращение се дължи на излизането на Великобритания с нейната вноска от 20 млрд.евро в хазната на ЕС. След това обаче стана ясно, че освен намаляването на парите за източноевропейците, се предвижда преразпределяне на средства в Южна Европа, в полза на такива държави като Испания и Гърция, чиито фондове бяха съкратени с почти 30% при приемането на предишния евробюджет.
Докато в източноевропейските столици все още асимилираха случилото се, заплашвайки да блокират предложения от Еврокомисията бюджет, по време на срещата си в Париж през юни 2018 френският президент Макрон и германският канцлер Меркел се договориха за създаването на обш бюджет за държавите от еврозоната до 2021. Което би поставило в много трудна ситуация най-силните постсоциалистически държави членки на ЕС (Полша, Унгария и Чехия), запазили своите национални валути. Впрочем, никак няма да е лесно и на държавите от Прибалтика, които вече са в еврозоната, тъй като финансирането им от еврофондовете през 2021-2027 ще намалее с 25%.
По-лошото обаче е, че демографската деградация на източноевропейските страни членки на ЕС се съпровожда и с тяхната политическа маргинализация, особено на фона на френско-германските усилия за превръщането на Съюза в своеобразна "евроимперия". Сред примерите за това беше демонстративното игнориране от страна на Париж и Берлин на съпротивата на балтийските държави и Полша (подкрепяни от Великобритания) при решаването на въпроса за връщането на Русия в ПАСЕ. Още по-силен обаче беше ударът, нанесен на източноевропейците при избора на новите ръководители на най-важните органи на ЕС, като за първи път от разширяването на Съюза в Източна Европа сред тях няма нито един техен представител. А най-лошото е, че по редица важни въпроси новоизбраните ръководители на ЕС се отнасят критично към позициите на източноевропейските страни членки. Новият председател на Европейската банка Кристин Лагард например, държи отпускането на средства от еврофондовете да бъде свързано със стриктното изпълнение на поставените от банката фискални условия, което е сериозен проблем за въпросните държави. На свой ред, докато беше външен министър на Испания, новият шеф на европейската дипломация Жозеф Борел категорично отказваше да признае независимостта на Косово, което обяснява и подозрителното отношение към него на двете албански държави в Западните Балкани. Председателят на Европейския парламент Давид Сасоли пък е известен с враждебното си отношение към европейската консервативна десница, която управлява в редица източноевропейски държави, включително в Унгария и Полша. Що се отнася до председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, тя се смята за привърженик на идеята за по-независима от САЩ външна политика на ЕС и в тази връзка онези източноевропейски членове на Съюза (като Полша и балтийските постъветски държави), които са откровено проамерикански настроени, едва ли могат да разчитат на симпатиите и. Председателят на Европейския съвет Шарл Мишел, който е протеже на френския президент Макрон, също ще подкрепя централизаторските усилия на оста Париж-Берлин, включително за сметка на интересите на Източна Европа.
Причините за очертаващата се маргинализация за постсоциалистическа Източна Европа от страна на т.нар. "европейско ядро" са няколко. Най-важната измежду тях е необходимостта да бъдат минимизирани негативните последици от предстоящия Брекзит. Както е известно, още в самото начало на процеса на отделяне на Великобритания от ЕС, редица анализатори прогнозираха, че без нея, Съюзът окончателно ще се превърне във "френско-германска квазиимперия". Именно на това сме свидетели и в момента. Според Париж и Берлин най-важното сега е усилването на контрола на "ядрото" върху онези страни членки, които биха могли да последват британския пример и така окончателно да провалят европейския проект. Те не без основание разглеждат Източна Европа като най-слабото звена в Съюза, още повече, че в някои от държавите в региона вече се очертават настроения, сходни с тези във Великобритания в навечерието на Брекзит.
Впрочем, задълбочаващото се недоверие на френско-германската ос към т.нар. "Нова Европа" е и резултат от противоречията между ЕС и Америка в "ерата Тръмп". В Брюксел, Париж и Берлин изглежда смятат повечето източноевропейски страни членки и особено Полша, Румъния и балтийските държави за "троянски кон" на САЩ в Европа и, стремейки се да се защитят от деструктивното американско влияние, опитват да ограничат възможностите на проамерикански настроените членове на Съюза да влияят върху провежданата от него политика, включително по отношение на Русия.
Някои изводи
В речта си пред "цвета" на френската дипломация президентът Макрон признава, че ЕС така и не е успял да се превърне в трети глобален полюс и започва сериозно да изостава от Китай и САЩ. Както и, че ако това продължи, Европа ще престане да съществува, като геополитически субект.
Това изоставане е очевидно както в технологично отношение (например в сферата на изкуствения интелект), така и в темповете на икономическо развитие, както и във военната област. В своята съвкупност, това няма как да не се отрази върху геополитическата тежест на Европа, която - както правилно посочва Макрон - намалява. На този фон, обръщането към Русия изглежда логичен начин да бъдат вдъхнати нови сили на европейския проект. Наистина, в момента Русия е самотен глобален играч, който все още не е декларирал достатъчно ясно геополитическите си симпатии. В същото време, участието на Москва в европейския или в китайския проекти, може многократно да ги усили. Руската Федерация разполага с огромни територии в Еврозия, контролира сериозни природни ресурси и е единствената държава, съпоставима по ядрената си мощ със САЩ. Тоест, тя би могла да се превърне в основен стълб на една "Европа от Лисабон до Владивосток". Единствено с руска помощ Европа би могла да се реализира като суперпроект, способен реално да си съперничи със САЩ и Китай. В това отношение Макрон е напълно прав.
Друг въпрос е обаче, дали тези планове могат да придобият практически измерения. Русия с основание се отнася доста скептично към обещанията на ЕС още от 90-те години на ХХ век насам. След разпадането на СССР тя така и не беше призната от Брюксел (и от Запада, като цяло) за пълноправен партньор, въпреки че съветският елит беше уверен в обратното. Ето защо, за да убеди Москва да се включи в подобен геополитически алианс, Париж ще трябва да и предложи много сериозни бонуси. На първо място сред тях, разбира се, е разрешаването на конфликта в Украйна, който пречи за пълноценния диалог между Русия и ЕС. За Москва именно това ще бъде и най-голямото доказателство за сериозността на намеренията на Макрон. Засега френският президент демонстрира готовност да реши въпроса за постигане на мир в Източна Украйна и настоява за нова среща на Нормандската четворка, но все още не е ясно, докъде ще доведе това. Все още липсва яснота и по въпроса, доколко е готов Киев да изпълни политическата част от Споразуменията от Минск, как биха погледнали на това в САЩ, както и доколко настойчиви ще бъдат Париж и Берлин в намерението си да разрешат украинския конфликт. Самият Макрон очерта първите си стъпки към формиране на стратегията алианс с Москва така: "Сред основните теми за придвижването ни напред в тази посока (т.е. към създаване на ос "ЕС-Русия") е способността ни да постигнем прогрес по отношение на руско-украинския конфликт, т.е. в реализацията на Споразуменията от Минск".
* Национален консервативен форум
