Историята на "сенчестата война" в Сирия

Поредната книга на известния френски експерт по тайните операции, разузнаването и външната политика на САЩ и западните им съюзници в Близкия Изток Максим Ше, озаглавена "Тайната война в Сирия: ЦРУ, петродолари и джихад", предизвика своеобразен шок в родината му. Което е разбираемо, доколкото в нея се съдържа подробна информация за подкрепата, оказвана от няколко западни специални служби и най-вече от американското Централно разузнавателно управление, на джихадистките групировки в Сирия. Разследването на автора очертава аспектите на съмнителната игра, която водещите западни държави и техните близкоизточни съюзници продължават и днес да водят в зоната на Леванта.

Операция "Яворово дърво"

В книгата, в частност, се съдържат изключително интересни сведения за тайната операция на ЦРУ Timber Sycamore ("Яворово дърво"), която е официално разрешена от президента Обама през 2013 с цел подготовката и въоръжаването на противниците на сирийския президент Асад, но на практика стартира още през октомври 2011, когато ЦРУ действа с посредничеството на британското външно разузнаване (МИ6) за да не му се налага да информира Конгреса, че въоръжава бунтовниците в Сирия.

Първоначално ЦРУ и МИ6 създават мрежа за доставка на оръжие за сирийската съпротива, като в плана се включват и саудитските, катарските и турските специални служби. През 2012 (вероятно през пролетта) Обама подписва строго секретен указ, за който не се знае почти нищо, освен че разрешава на ЦРУ да "подкрепя нелегалните действия" на бунтовниците в Сирия. Според Ше, Управлението е свързало своите катарски и саудитски съюзници с редица оръжейни производители на Балканите (включително в България, както впрочем и в Румъния, Сърбия, Хърватска и т.н.). С подкрепата на НАТО, контролираща износа на въоръжение от региона посредством EUFOR, катарските и саудитските специални служби започват да купуват оръжие и боеприпаси от въпросните страни и да въоръжават с тях противниците на Асад. Няколко месеца по-късно, през октомври 2012, "Ню Йорк Таймс" съобщава, че този мащабен нелегален оръжеен трафик, осъществяван под опеката на ЦРУ, е насочен предимно към джихадистките групировки в Сирия, посочвайки, че непрекъснато нараства обемът на износа на оръжия по въздуха, осъществяван от "оперативните отдели" в Турция и Йордания с помощта на т.нар. Сирийска свободна армия (ССА) и местните оръжейни трафиканти. Става ясно и, че въпросните "оперативни отдели" са били създадени набързо със съвместните усилия на петнайсет западни и близкоизночни специални служби, включително Генералния директорат за външна сигурност на френското военно министерство (DGSE) и МИ6, макар все още да се спори, каква точно е била ролята им в сирийската война. От книгата на Максим Ше обаче става съвсем ясно, че в хода на тази операция в Сирия са доставени десетки хиляди тонове оръжия, както и милиони патрони. Доказано е също, че това оръжие е било предназначено най-вече за джихадистките групировки в страната, включително за терористичните въоръжени отряди, които през юни 2014 се обявяват за "Ислямска държава" (ИД). Едва в началото на лятото на 2017 новият президент на САЩ Доналд Тръмп взема решение за поетапното прекратяване на тази операция. За ЦРУ това се оказа огромен провал, тъй като по този начин американският държавен глава призна поражението на САЩ и партньорите им във войната срещу режима в Дамаск и неговите руски, ирански и ливански съюзници.

Както напомня авторът, ролята на координатор, която ЦРУ решава да поеме през есента на 2011, беше потвърдена със задна дата (през юни 2018) от Бен Роудс, зам. главен съветник по националната сигурност на президента Обама през 2009-2017. Според Роудс, решението на Държавния департамент да включи Фронта ан-Нусра в списъка на терористичните организации е било "шизофренично", тъй като джихадитските въоръжени отряди са представлявали "гръбнака" на опозицията срещу Асад. Роудс призна също, че ЦРУ не само е играело координиращата роля в тази мащабна оръжейна търговия, но и, че американското участие в "сенчестата война" в Сирия е далеч по-значимо, отколкото мнозина смятаха доскоро. Впрочем, според "Вашингтон Поуст", това е била "една от най-големите тайни операции" в цялата история на Управлението. Това беше потвърдено в началото на 2016 и от "Ню Йорк Таймс", в чиито коментар се твърди, че маневрите на ЦРУ за свалянето на Асад са били част от грандиозна международна кампания, в която са налети милиарди петродолари от монархиите в Залива, изхарчени най-вече от Саудитска Арабия. Именно тази тайна война постави началото на тясното сътрудничество между западните специални служби и техните турски и близкоизточни партньори. Вследствие на това, мнозина експерти и журналисти се оказаха заблудени, опитвайки се да анализират действията на определени близкоизточни играчи, без да ги свързват с операциите на западните правителства. Всъщност, както призна през 2017 бившият катарски премиер, става дума за съвместна и съгласувана операция на всички тези разузнавателни служби. Според Максим Ше, предвид рекордния брой държавни и частни финансови "донори", подкрепяши тази кампания, както и десетките хиляди "моджехидини", подкрепяни пряко или косвено от ЦРУ и неговите съюзници, това действително е била най-мащабната тайна операция в историята на Управлението.

Разбира се, пълната засекретеност на сирийската "война в сянка" силно ограничава изтичането на информация за нея. Въпреки това, в книгата си авторът цитира стотици авторитетни източници, които (взети заедно) потвърждават собствената му теза за случилото се - включително хора като Джошуа Ландис от Университета на Оклахома и Кристофър Дейвидсън от Университета в Дъръм.

Макар че става дума за тайна операция, с течение на времето мащабите на Timber Sycamore дотолкова се разрастват, че сведенията за нея се промъкват и в медиите. От друга страна, помощта за джихадистките групировки в Сирия дълго време се описва от официалните представители на западните държави като "нелегална подкрепа" за т.нар. "умерени" бунтовници. Истината обаче е, че въпросните "умерени бунтовници", в лицето на Сирийската свободна армия (ССА), са просто прикритие за мащабния трафик на оръжие и боеприпаси за джихадистите, оказали се долеч по-ефективни в битката срещу режима в Дамаск, отколкото ССА. Впрочем, в книгата ясно се показва и зависимостта на ССА от джихадистките групировки и най-вече от Фронта ан-Нусра, както и обратното. Между другото, още в края на 2013 повечето въоръжени отряди на ССА са напълно разгромени от джихадистите (включително от т.нар. "Ислямски фронт"), които си присвояват и техните сериозни оръжейни запаси.

При всички случаи, няма съмнение, че ССА, представляваща нестабилно и сложно обединение на различни въоръжени бунтовнически групировки, се ползва с пълната подкрепа на западните държави, дори когато отрядите и воюват рамо до рамо с джихадистките групировки, включително с онази от тях, станала известно по-късно като Ислямска държава (ИД) (което беше факт до зимата на 2013-2014). Както е известно, първият голям военен сблъсък между ИД и другите бунтовнически групировки, включително Фронта ан-Нусра, става чак през януари 2014. Следва да обърнем специално внимание на факта, че преди разрива между тях, през април 2013, Фронтът ан-Нусра и групировката, станала известна малко по-късно като Ислямска държава, действат като едно цяло. В тази връзка си струва да припомня, че основателят на ан-Нусра е изпратен в Сирия през август 2011 от бъдещия лидер на ИД Абу Бакр ал-Багдади за да се сражава с войските на Асад. Няма никакво съмнение и, че през периода 2012-2014 именно ан-Нусра е водещата сила на бунтовническото движение в Сирия и, че нейните командири осъществяват най-важните военни операции, позволили поставянето под контрол на такива ключови територии на бъдещата "Ислямска държава", като лагера Ярмук, разположен южно от Дамаск, Ракка или Деир ез-Зор. В крайна сметка, съвместните операции на ССА и ан-Нусра позволяват на зараждащата се ИД да постави малко по-късно (т.е. след разрива с ан-Нусра) под свой контрол редица стратегически важни сирийски градове.

В книгата си, Максим Ше посочва, че още от началото на 2012 Фронтът ан-Нусра се ползва с подкрепата на ЦРУ и МИ6 (с посредничеството на ССА), но признава, че не е наясно, кога точно в тази операция се включва и френският DGSE. Според експрезидента на Франция Франсоа Оланд, "умерените бунтовници" от ССА са получавали военна подкрепа от Париж от края на 2012, в нарушение на ембаргото на ООН върху доставките на въоръжение в Сирия, отменено едва през май 2013. През същата година командирът на ССА полковник ал-Окайди, признава в едно телевизионно интервю, че отношенията му с ислямистите са "добри и дори братски"... Впрочем, както твърди авторът в книгата си, тогавашният посланик на САЩ в Сирия Робърт Форд лично се е обадил на полковник ал-Окайди, критикувайки сътрудничеството между ССА и ан-Нусра. Паралелно с това, поне от есента на 2012, френските специални служби предупреждават правителството в Париж, че "Мюсюлмански братя" и такива джихадистки групировки, като ан-Нусра, формират гръбнака на бунта срещу Асад. Въпреки тези тревожни съобщения, Париж, Лондон и Вашингтон са твърдо решени да продължат да подкрепят сирийските бунтовници, наивно разчитайки на уверенията, които им дават техните съюзници от държавите от Персийския залив, че Асад ще бъде свален бързо и, че въпросните групировки няма да представляват проблем след падането на режима. И двете прогнози се оказаха неверни, а като капак на всичко именно най-жестоката джихадистка групировка от Леванта предприе директна атака срещу Франция на 13 ноември 2015.

Бумерангът на ислямисткия терор

В книгата си, Максим Ше изрично посочва, че макар френската държава и основните и западни съюзници да не продкрепят директно Ислямска държава, именно те направляват системата, която мащабно подхранва феномена, определян от самия него като "антиправителствено джихадистко обединение", чиито продукт и движеща сила на територията на Сирия става зловещата Ислямска държава. Според автора, ангажирайки се с тази операция, нито френската държава, нито нейните съюзници са си представяли, че някой ден ИД ще атакува Париж (както стана на 13 ноември 2015). От друга страна обаче, е очевидно, че именно френското правителство и неговите британски, американски и израелски съюзници, съзнателно са въоръжавали джихадистките групировки. Авторът твърди, че отделни депутати в Националната асамблея от средите на Социалистическата партия и Републиканците лично са потвърдили пред него, че DGSE е подкрепял радикалните групировки в Сирия. Според Ше, въоръжавайки и подпомагайки по най-различни начини ССА, западните държави на практика са поощрили появата и възхода на Ислямска държава, която воюва рамо до рамо с "умерената" ССА от началото на 2012 до зимата на 2013-2014. Впрочем, и след разрива между ССА и Ислямска държава през януари 2014, "умерените" сирийски бунтовници продължават да работят с Фронта ан-Нусра, сражавайки се съвместно с него както срещу войските на Асад, така и срещу отрядите на ИД.

Тук е мястото да напомня, че през август 2014 Франсоа Оланд призна, че Франция продължава да подкрепя ССА. Възниква въпросът, нима президентът не е знаел за тесните връзки между ССА и ан-Нусра? Ако приемем, че е така, това би означавало, че френското правителство е било тотално дезинформирано. Ако съдим по доказателствата, съдържащи се в книгата на Максим Ше обаче, изглежда по-вероятно, че в Париж са били съвсем наясно за тесните връзка между ан-Нусра и ССА. Нещо повече, в публикувания преди време бестселър на френските журналисти Жорж Малбрюно и Кристиян Чесно "Nos très chers émirs" ("Скъпите ни емири") се твърди, че тогавашният френски външен министър Лоран Фабиюс е бил отлично осведомен, че Саудитска Арабия и Катар са внедрили в мрежите за частно финансиране на ан-Нусра "платени агенти и професионални инструктори, които са били сътрудници на DGSE". Както посочват Малбрюно и Чесно, въпреки това, Фабиюс неведнъж е изразявал публично недоволството си, че "не се нанасят достатъчно тежки и силни удари по режима в Дамаск".

Впрочем, името на Фабиюс неслучайно изплува и в хода на скандалното дело срещу френския циментов гигант "Лафарж", обвинен, че е прехвърлял пари (става дума за милиони евро) на Ислямска държава и ан-Нусра, за да гарантира сигурността на бизнеса си в Сирия. При това финансовите транзакции са били осъществени в навечерието на атаката срещу редакцията на "Шарли Ебдо" през 2015. В тази връзка, Максим Ше акцентира върху факта, че в документите по делото "Лафарж" фигурират Генералният директорат за вътрешна сигурност (DGSI), френското Военно разузнаване (DRM), Генералният директорат за външна сигурност (DGSE) и т.н. Според него, циментовата компания "Лафарж" още през 2010 се е превърнала в своеобразен "плацдарм" на френските специални служби, т.е. за президентската администрация, Външното министерство и всички други министерства, ангажирани със случващото се в Сирия.

Както посочва известният френски журналист Гийом Даские, "документите по това дело, показанията на някои свидетели, разполагащи с достъп до конфиденциална информация, както и данните, до които се добрахме, опровергават твърденията на официален Париж. Всъщност, те говорят за директно замесване на службите, отговаряши за борбата с тероризма, включително Генералния директорат на вътрешна сигурност (DGSI), Външното министерство и външното разузнаване (DGSE). Това обяснява невероятната шахматна партия в зоната на военни действия, разигравана от ръководството на един индустриален гигант и отделни групи шпиони и дипломати, в хода на която всеки е използвал присъствието на другия за да придвижва собствените си "пешки". Докато накрая Ислямска държава не атакува директно територията на Франция".

Макар че бившия външен министър Фабиюс отрече пред съда да е знаел за финансовите преводи на "Лафарж" за джихадистките групировки в Сирия, днес вече е ясно, че френското военно разузнаване е наблюдавало внимателно осъществяването на тези транзакции. Според Максим Ше, поне от 2012 френското външно разузнаване е подкрепяло мрежата от въоръжени групировки, обявяващи се против режима на Асад. Добре известно е също, че Лоран Фабиюс беше най-активния министър на Оланд по "сирийското направление" и основен изразител на интересите на променливата т.нар. "сунитска дипломация", поставяща на първо място търговските отношения на Франция със Саудитска Арабия, която пък беше основния финансов спонсор на операцията "Яворово дърво". И тъкмо поради това, няма как да повярваме, че външното министерство в Париж не е било наясно за действията на "Лафарж" в Сирия, които са интегрална част от няколко паралелно осъществяващи се операции на френските специални служби, целящи дестабилизацията на режима в Дамаск. Впрочем, това мнение на автора на книгата се подкрепя и от такива известни експерти като Гийом Даские или Жорж Малбрюно.

Саудитската връзка

В тази връзка, мнозина смятат, че позволявайки на DGSI и DGSE да подкрепят ислямистите, Фабиюс е действал в интерес най-вече на Саудитска Арабия. Самият Ше посочва в книгата си, че при управлението на Оланд френската държава е демонстрирала очевиден стремеж да подкрепя и защитава съюзниците си от региона на Персийския залив. Израз за тази политика беше не само твърдото противопоставяне на Фабиюс на Иран по време на преговорите за ядрената програма на аятоласите, но и (което е много по-важно) съмнителните операции, чиято цел беше да бъдат улеснени катастрофалните интервенции на Саудитите и техните партньори в Йемен и Сирия. Това благосклонно отношение към саудитската монархия е характерно и за управлението на президента Макрон, макар и с известен "про-катарски уклон", проличал си по време на кризата в Персийския залив през 2017, когато Доха се превърна във враг на Рияд и Абу Даби. Дотогава обаче, Париж еднозначно подкрепяше Саудитска Арабия заради съществуващата икономическа и стратегически взаимозависимост, която е определяща за отношенията между Франция и Кралството. Вследствие на това и в интерес на тази печално известна "сунитска дипломация", френската държава не само си затваряше очите за подозрителната активност на Саудитите в Сирия и Йемен, но и директно подкрепяше саудитските операции, макар че отчаяно се стараеше да не го афишира. Тези маневри обясняват и шизофреничната политическа позиция на Париж, който при всяка възможност превъзнася операциите си против тероризма, но в същото време - на нивото на специалните служби - реализира стратегии, които на практика подкрепят джихадистките групировки в страни като Сирия, Йемен или Ливан.

Между другото, в книгата си Максим Ше цитира признанието на анонимен офицер от DGSE пред телевизия Canal+, че през февруари 2011 е получил заповед да участва в операцията за дестабилизирането на либийското правителство, в сътрудничество с катарските специални служби, печално известни с подкрепата си за "Мюсюлмански братя", които по онова време доминират в алианса на либийските джихадисти. Според известния френски журналист Франсоа Дьо Лабар, против тази политика по онова време се обявява лично министърът на отбраната Жан-Ив Льо Дриан, който използва DGSE в подкрепа на генерал Хафтар срещу въоръжените ислямистки групировки. На този фон е трудно да се обясни, защо френското Външно министерство продължава да подкрепя Абделхаким Белхадж (един от основателите на либийския филиал на Ал Кайда), назначен през авгусдт 2011 за командващ на бунтовническите сили в Триполи.

Тук е мястото да напомня, че именно Белхадж беше "човекът на Катар" в Либия и една от най-влиятелните фигури в местния филиал на "Мюсюлмански братя". Според Франсоа Дьо Лабар, президентът Оланд така и не е успял да направи ясен избор между курса на Военното министерство в подкрепа на Хафтар и политиката на Външното министерство, стоящо зад Белхадж. Именно това обяснява и "шизофренния" характер на френската политика по време на либийската криза, а и не само тогава, сред чиито прояви бяха операциите срещу различни джихадистки групировки, подкрепяни до този момент от специалните служби на страната.

В тази връзка ще напомня, че в интервюто си за "Пари Мач" от октомври 2018 руският външен министър Сергей Лавров споменава един шокиращ разговор с Лоран Фабиюс: "Малко след бомбардировките на Либия, Фабиюс ми се обади за да ми съобщи, че моджахедини от Северно Мали наближават позициите на френския контингент в околностите на столицата Бамако и, че страната му възнамерява да ги спре, за което се нуждае от санкцията на Съвета за сигурност на ООН. Казах му, че ще подкрепим подобно решение, отбелязвайки: "вие, разбира се, сте наясно, че ви предстои сблъсък със същите хора, които въоръжавахте в Либия". Отговорът му беше: "C’est la vie" ("Такъв е животът")". Самият Лоран Фабиюс не отрича казаното от Лавров, макар че подобно лекомислие по отношение на последиците от погрешната френска външна политика изглежда стряскащо. Същото се отнася впрочем и за "сирийското досие", тъй като френското ръководство подкрепя ССА в течение на почти пет години, макар да е напълно наясно за тесните и  връзки с ан-Нусра след 2012, включително през периода, в който този филиал на Ал Кайда в Сирия и Ислямска държава бяха едно цяло.

Според Максим Ше, той се е заинтересувал от сенческите действия на Франция в Сирия през пролетта на 2014. Сред причините за това са твърденията на депутата и бивш съдия по делата, свързани с борбата с тероризма, Ален Марсо, че след началото на сирийската гражданска война френското правителство и тайните служби са подкрепяли и са внедрявали свои хора във Фронта ан-Нусра. Година по-късно Марсо споделя пред автора, че мнозинството, подкрепящо президента Оланд, е отказало провеждането на каквото и да било парламентарно разследване по този въпрос, за "да не бъдат разкрити тайните ни връзки с тази терористична групировка".  Отново ще напомня, че неколцина други френски депутати, включително републиканците Клод Гоген и Жак Мияр и социалиста Жерар Бат, отправиха сходни обвинения срещу френското правителство. Така, през юни 2015 Гоген заяви пред парламентарния телевизионен канал LCP, че Париж помага на "Ал Кайда в Сирия", а година по-късно Жерар Бат потвърждава пред автора "тайната подкрепа на френската държава за различни ислямистки движения в Сирия", добавяйки, че тази "френска подкрепа за бунтовниците в Сирия и, в по-общ план, подкрепата, оказвана им от Запада,  продължи дори и след нападението срещу "Шарли Ебдо" и еврейския супермактет в Париж, макар че отговорността за него официално беше поета от Ал Кайда". Според Бат, френската държава е подкрепяла опозиционните въоръжените отряди в Сирия, формирали мрежа от въоръжени групировки, които постоянно се видоизменят, но водещи сред които безспорно са ислямистите, включително тези от Фронта ан-Нусра (това, впрочем, се признава и от бившия съветник на Обама Бен Роудс). Да не забравяме също, че Клод Гоген неведнъж предупреждава по парламентарния канал LCP френското правителство за опасностите, с които е свързана политиката му в подкрепа на бунтовническите групировки. От което пък следва, че официален Париж най-вероятно ще продължи всячески да пречи на евентуално парламентарно, да не говорим пък за съдебно, разследване на "сенчестите действия" на френската държава в Сирия. Сирийският случай обаче, е много по-сериозен от онзи с провалилата се операция на DGSE против кораба на "Грийнпийс" - "Рейнбоу уориър", през 1985, т.е. по време на първия мандат на президента Митеран. След като неколцина френски депутати се решиха публично да се обявят против подкрепата от страна на Париж за филиалите на Ал Кайда, те очевидно са разполагали с конкретна информация, подкрепяща обвиненията им (между другото френското правителство никога не е опровергавало официално въпросните обвинения). В тази връзка, Максим Ше заявява следното: "Като данъкоплатци и граждани не бива да допускаме френските власти да продължат да провеждат подобна опасна и погрешна политика от наше име и с парите от нашите данъци, но без наше съгласие и дори без да знаем за това още от самото начало. Ето защо, както обяснявам и в последната си книга, вече са налице достатъчно правни и доказателствено-фактологични аргументи за създаването на парламентарна комисия, която да разследва френското участие в "сенчестата война" в Сирия, макар да изпитвам сериозни съмнения, че следствените органи ще дръзнат да стартират разследване по един толкова чувствителен въпрос. Защото тази тайна операция е част от привилегиите на държавата при реализацията на външната политика на Франция - в тази сфери изпълнителната власт разполага с такиво извънредни пълномощия, че може да си позволи да подкрепя ислямистките групировки в чужбина, въпреки че те официално се смятат за наши врагове и ни атакуват все по-често на собствената ни територия".

* Българско геополитическо дружество