Прогресивното влошавана на отношенията между Турция и САШ през последните три години, т.е. след неуспешния опит за военен преврат, сериозно промени регионалния силов баланс в Близкия Изток в полза на основните геополитически съперници на Вашингтон в региона - Москва, Техеран и Пекин.
Турско-американските отношения представляват парадоксален пример за ограничено партньорство, зад което се крие нарастващо съперничество и задълбочаващо се неразбирателство. Разбира се, Анкара и Вашингтон не са открити противници, особено предвид членството им в НАТО, но в никакъв случай не мога да се смятат за приятели, тъй като през последните почти трийсет години пътищата им постоянно се разминаваха. Двустранните отношения започнаха да се влошават по-сериозно след идването на власт на ислямистката Партия на справедливостта и развитието (ПСР) на сегашния турски президент Ердоган, като с постепенната концентрация на все повече власт в ръцете на Ердоган и ПСР и осъществяваната от тях трансформация на турската политическа система, страната започна бързо да се отдалечава от САЩ.
Опитите за помирение и новото изостряне на турско-американските отношения
Все пак, в края на миналата 2018 изглеждаше, че този процес е преустановен. Блестящият начин, по който Ердоган използва убийството на журналиста Джамал Хашоги в консулството на Саудитска Арабия в Истанбул за да притисне Вашингтон, който е основния покровител на Саудитите, доведе до временен спад на напрежението в двустранните отношения, отмяна на американските санкции против турски министри и освобождаването на протестанският пастор Андрю Брансън. Всичко това даде повод на президента Тръмп да напише в Туитър, че след освобождаването на Брансън, отношенията с Анкара ще станат "отлични". Това обаче не се случи и през първата половина на 2019 станахме свидетели на задълбочаващо се разминаване между двете страни в сферите на търговията, регионалната политика и визията за бъдещия световен ред. В тази връзка си струва да посоча решението на Мелания Тръмп да посети едно от училищата на проповедника Фетхула Гюлен, смятан за смъртен враг на Ердоган и основен организатор на опита за преврат през 2016, и последвалото решение на американския президент да изключи Турция от Системата на общи преференции осигуряваща възможност за безмитен внос в САЩ на определени стоки. В същото време американско-турските преговори за създаването на "буферна зона" в Североизточна Сирия след изтеглянето на САЩ оттам сериозно буксуват, а пък командващият силите на НАТО в Европа генерал Къртис Скапароти препоръча да бъде спряна сделката за продажба на самолети F-35 на Турция, ако тя купи от руснаците зенитно-ракетни комплекси С-400. Междувременно, Анкара и Москва осъществиха съвместни военни учения в Черно море и стартираха съвместно патрулиране в "зоните за сигурност" в Северна Сирия.
Основният проблем на турско-американските отношения е, че нито една от двете страни не е склонна да разбере и приеме позицията на другата, но в същото време те не желаят да скъсат отношенията си, опасявайки се от неочаквани негативни последици. Тост, в основата на конфликта между Вашингтон и Анкара са заложени фундаментални и комплексни проблеми от най-различен характер, касаещи възприемането на съвременните процеси и развитието на света, като цяло, кризата на доверието, личностната дипломация, регионалните проекти и глобалната геополитика.
Всъщност, за Турция на Ердоган, който очевидно се опитва да ревизира цялото наследство на Ататюрк и да възстанови величието на страната от османските времена, САЩ са по-скоро препятствие за тези неоимперски амбиции. В геополитическата визия на турския лидер за "новия Близък Изток" за американците просто няма място, тъй като те се превръщат в пречка за възраждането на величието на страната му. Което пък е сред факторите за турско-руското сближаване, доколкото отношението на Москва към САЩ е сходно.
На свой ред, американците разглеждат днешна Турция като авторитарен режим, претендиращ за все по-голямо геополитическо влияние и дори склонен за постигане на целите си да се отдалечи от НАТО и от самите САЩ. При това във Вашингтон смятат, че турският възход се дължи най-вече на тясното сътрудничество със Съединените щати и членството на страната в Северноатлантическия алианс. Там не гледат с добро око на опитите на Ердоган да трансформира радикално модела на Ататюрк, заменяйки го с ислямистки (и силно повлиян от идеологиятата на "Мюсюлмански братя" - б.р.) и да възстанови турското влияние в пространството на някогашната Османска империя. Що се отнася до самия турския президент, американците изглежда го смятат за играч, склонен да блъфира за да постигне целите си, затова във Вашингтон дълго време гледаха скептично на твърденията на Анкара, че ще купи руски ракетни комплекси С-400, пренебрегваха турските действия срещу кюрдите в Сирия и не възприемаха сериозно възможността САЩ да бъдат лишени от базите си в Турция и най-вече от тази в Инджирлик.
Ето защо, американците започват да се отнасят към Анкара като към ненадежден и труден съюзник, който не оправдава очакванията. Те очевидно все още не са се освободили от остарелите концепции от времето на студената война, когато Турция беше стратегически съюзник на САЩ, и не разбират, че това време отдавна е отминало. Истината е, че през последните трийсетина години светът радикално се промени и днес Турция и САЩ имат много малко общи интереси и цели, като това стана съвсем ясно след събитията от 2016.
Инициираният от администрацията на Тръмп постепенен отказ на САЩ от ролята им на "световен полицай" и ограничаването на американското влияние в Близкия Изток изостри конкуренцията между регионалните играчи. Това пък даде шанс на Турция да се опита да възстанови позициите си в региона, загубени след краха на Османската империя. Тези амбиции обаче са в пълен разрез с интересите на САЩ.
Кризисът на доверието в двустранните отношения и променената геополитическа ситуация тласнаха Турция към сближаване с други големи играчи, склонни да приемат претенциите и за регионално лидерство. В резултат от това, постепенно се оформи алианс между Анкара, Москва и Техеран, подкрепян и от Пекин. В същото време, под натиска на мощното израелско лоби и на военно-индустриалния комплекс, Тръмп се ориентира към максимално сближаване с Израел и монархиите от Залива, превръщайки Иран в основния си противник в Близкия Изток.
На този фон, САЩ започнаха да разглеждат Турция като ненадежден партньор, който не е склонен да изпълнява задълженията си и не работи за победата над новата "ос на злото". Освен това, във Вашингтон смятат, че това се дължи и на "зловредното влияние" на Русия и Китай върху политиката на Ердоган. Всъщност, истината е, че американските стратези не са съвсем наясно, какво точно се случва в Анкара и, как би могло да се обясни сегашното поведение на турските управляващи.
В същото време, в самата Анкара са склонни да смятат, че САЩ са извършили своеобразно "предателство" спрямо Турция по редица важни въпроси, касаещи Близкоизточния регион. След като през 2013 администрацията на предишния президент Обама започна да се дезангажира от случващото се в Сирия (вероятно осъзнавайки истинските последици от свалянето на режима в Дамаск), в Анкара сметнаха това за проява на слабост пред руския натиск. Въпреки това, турците продължиха да подкрепят сирийската опозиция чак до 2014.
Както е известно, именно тогава САЩ решиха да използват срещу излезлите от контрол терористи от Ислямска държава (ИД) сирийските кюрди от т.нар. "Сили за народна самоотбрана" (YPG). И тъкмо това се оказа преломният момент в турско-американските отношения. Подкрепата на Вашингтон за кюрдите окончателно убеди Анкара, че САЩ не просто бездействат и не са склонни да помогнат на Турция да свали Асад, но и, че работят срещу нейните национални интереси. За турските управляващи появата на кюрдска квазидържава по южните граници на страната би било по-опасно дори от присъствието там на терористите от ИД, защото директно застрашава националната сигурност на Турция. Тоест, именно през 2014 в Анкара стигнаха до извода, че САЩ са ги предали.
Кулминация на този процес и своеобразно начало на турско-американската "студена война" стана опитът за военен преврат през 2016. Ердоган и обкръжението му и днес продължават да смятат, че САЩ са знаели за заговора, но съзнателно не са ги осведомили. Тези подозрения се усилиха, след като Вашингтон отказа да предаде на Анкара нарочения за главен организатор на преврата проповедник Фетхуллах Гюлен. Неговата транснационална мрежа "Хизмет", смятана за гръбнака на турската "дълбока държава", беше обявена за терористична организация. Така че отказът на САЩ да прекратят дейността и на своя територия също ерозира отношенията с Турция. Критиката на Вашингтон срещу мащабните репресии, извършени от турските власти след опита за преврат пък окончателно убеди Ердоган, че американците са замесени в заговора срещу него. Именно оттогава насам Турция започна да променя външнополитическата си стратегияа, постепенно отдалечавайки се от САЩ и Запада, като цяло.
Всъщност, кризата на доверието в двустранните отношения, на която станахме свидетели през 2016, само увеличи разочарованието на Анкара от отказа на НАТО да застане плътно зад нея, след инцидента със сваления на границата със Сирия руски изтребител. Той стана първия знак, че Турция вече не може да разчита на Запада. Всичко това, в крайна сметка, принуди Анкара да форсира помирението с Русия и да се ориентира към сближаване с нея, което стана факт още в началото на 2016. Истината е, че руснаците много умело използваха опита за преврат за да спечелят доверието на Турция, убеждавайки я, че няма смисъл да разчита прекалено на алианса си с "колективния Запад", който не е склонен да и предостави свобода на действие в региона, нито да и гарантира достъп до неговите ресурси, да не говорим пък да признае Турция за водещ регионален играч със собствена сфера на влияние. Общите енергийни интереси в региона допълнително сближиха позициите на Москва и Анкара, позволявайки им да преодолеят по-лесно противоречията си по редица други въпроси.
От "студен съюз" към "студена война"
Именно след 2016 Ердоган стигна до извода, че САЩ не са истински съюзник на Турция, а - в най-добрия случай - неин конкурент или дори - в най-лошия случай - неин противник. Освен това, той вече гледа на американския елит като заплаха за самия себе си и своя режим. Предвид особеностите на характера на турския президент, той започна да възприема всички действия на Вашингтон като опит за ерозиране на собствената му власт. Така, американската критика срещу репресивното "антитерористично" законодателство на Ердоган се представя като подкрепа за "дълбоката държава" на Гюлен, а нападките срещу сближаването между Турция и Русия - като страх, че Анкара може да излезе от американската сфера на влияние. Отказът да бъде предаден Гюлен беше възприет като "изцяло политическо решение", а пък арестът на един банкер от турската държавна "Халкбанк" - като опит да бъде намерен компромат срещу семейството на Ердоган с цел шантаж. По същия начин впрочем, се оценява и американският натиск срещу купуването на руските системи С-400.
Макар че малцина им отделят сериозно внимание, личните отношения между американския президент Тръмп и турския му колега Ердоган също не са без значение в случая. Както е известно, и двамата са авторитарни и егоцентрични личности, които виждат света в черно-бяло и смятат за правилно само собственото си виждане за нещата. Подобно на Тръмп, Ердоган се опитва да обвърже турската външна политика с личните си възгледи, освен това и двамата са склонни да вземат решенията си под влияние на емоциите. Но този фон е трудно да очакваме, че те биха могли да приемат някакви стратегически решения, основаващи се единствено на националните интереси, а няма да се съобразят със собственото си виждане или с интересите на най-близкото си обкръжение. Това обаче няма как де не отрази негативно върху двустранните отношения, водейки до множество недоразумения и задълбочаващо се взаимно неразбирателство.
Както е известно, цялата политическа кариера на Ердоган се крепи на неудържимия му национал-популизъм и неговите лични инициативи, налагани с огромна воля през последните 16 години. И той, както и Тръмп, е свикнал да действат от позиция на силата (или демонстрирайки сила), показвайки на останалия свят, че не се поддава на натиск. При това, с консолидирането на властта, убедеността на турския президент в собствената му правота и неговата "историческа мисия" ставаха все по-силни. В днешната Турция на Ердоган, в която самата концепция за държавата е тясно свързана с нейния нов "водач", всеки пропуск или проява на слабост се възприемат като удар по цялата страна, нейната гордост и самочувствие.
След 2017 двустранните отношения между Турция и САЩ се изостриха още повече, тъй като и във Вашингтон се появи нов силов лидер. Изглежда, че сегашният хронично зависим от вниманието на медиите, параноичен, изискващ пълно подчинение и абсолютно нетърпим към критики американски президент изпитва едновременно респект и омраза към турския си колега. Вероятно, той вижда в турския модел редица неща, които би искал да наложи и в САЩ, а в турския лидер - човека, осъществил собствената му мечта да смачка "дълбоката държава". От друга страна, Тръмп очевидно мрази Ердоган заради дръзкото му поведение към "единствената световна суперсила" и опитите да демонстрира равнопоставеност с нейния лидер.
Тоест, личностните отношения несъмнено играят важна роля в сегашните турско-американски отношения. Неслучайно благодарение на многото си сходни черти и постоянния стремеж да се покажат победители, Тръмп и Ердоган често съумяват да постигнат споразумение по един или друг въпрос в хода на един, единствен телефонен разговор. Пример за това беше решението на американците да се изтеглят от Североизточна Сирия, а малко по-късно - и за създаването там на "буферна зона", която да се контролира от Турция. Истината обаче е, че много често тези устни споразумения не са подкрепени от реални действия. Най-вече, защото се намесват обкръженията на двамата президенти, както и интересите на различните групи, вътре в американския и турския елити, опитващи се да внесат корекции в своя полза. В същото време и Тръмп, и Ердоган предпочитат да се правят, че няма такова нещо и да обвиняват опонента си за провала за постигнатите договорености за да спасят имиджа си.
Сферите на противопоставяне между САЩ и Турция
Макар мнозина анализатори да характеризират отношенията между Вашингтон и Анкара като "страдащи от недостатъчно взаимно разбирателство", някои са убедени, че в момента двустранните отношения са поразени от изключително дълбока криза, доближаваща се до открита конфронтация. В тази връзка бих посочил следните основни линии на конфликта, които в момента вече достатъчно ясно разграничават позициите на двете държави.
В сферата на търговията например, САЩ притискат Турция чрез налагането на мита и изключването и от Системата на общи преференции, което беше възприето от турците като несправедлив и неоправдан натиск и откровен опит да бъде ерозирана властта на Ердоган.
В енергийната сфера американците подкрепя газовите проекти на Израел, Египет и Кипър, още повече че имат там и собствени бизнес интереси. Турция пък се стреми да се превърне в регионален газотранспортен хъб и активно се противопоставя на Израел и Египет.
По отношение на ключовия за Турция кюрдски въпрос, САЩ финансират и подкрепят сирийските кюрди, докато Анкара ги смята за терористи и настоява за прекратяване на американската подкрепа.
В рамките на все още продължаващата сирийска криза, Вашингтон залага на сирийските кюрди, но не разполага с ясен план за бъдещето на Сирия. На свой ред, Турция смята, че американците следва максимално бързо да се изтеглят от тази страна и да оставят решаването на сирийския въпрос в ръцете на по-влиятелните играчи - Русия, Иран и самата Турция.
По въпроса за продължаващата блокада на Катар от страна на Саудитска Арабия, ОАЕ, Бахрейн и Египет, САЩ тихомълком я подкрепят, докато Турция се обяви категорично против и дори разположи в Катар свои военни части за да не допусне евентуална саудитска интервенция.
По отношение на самата Саудитска Арабия - както е известно, Анкара се конкурира с Рияд за религиозно-политическото лидерство в Близкия Изток. САЩ пък са основния съюзник на Саудитите, което допълнително влоши отношенията им с Турция във връзка с убийството на Джамал Хашоги.
По изключително важния за бъдещето на региона палестински въпрос, Вашингтон се придържа към откровено произраелска позиция и се готви да изостави палестинците в пълно съответствие с плана на Тръмп за т.нар. "Сделка на века". Турция пък се позиционира като "защитник на палестинците" и се обявява против действията на Израел.
Що се отнася до санкциите срещу Иран, САЩ се опитват да изолират тази страна налагайки и допълнителни санкции и забранявайки на останалите, включително на западноевропейските си съюзници, да търгуват с нея. Турция обаче продължава търговията с Техеран, като купува ирански петрол и дори му помага да заобикаля американските санкции.
По отношение на турската вътрешна политика, както е известно, Вашингтон разглежда осъществяваните от Ердоган вътрешнополитически трансформации, през призмата на прословутите "либерално-демократични ценности", т.е. като опит на президента да узурпира цялата власт в страната. На свой ред, в Анкара смятат, че САЩ не са наясно с истинския характер на случващото се или просто не искат турската държава да бъде силна и просперираща.
Що се отнаса до Русия и Китай, САЩ ги смятат за основните си геополитически съперници, докато Турция активно формира с тях различни алианси, опитвайки се да осъществи с помощта им собствените си геоикономически проекти, включително амбициозната програма за превъоръжаване и модернизация на турските въоръжени сили.
В последно време, Турция усилва военното си присъствие в Червено море, повишавайки по този начин и без това съществуващото напрежение между Египет и Судан (на чиято територия се изгражда турска военна база), както и между Египет и самата Турция. САЩ очевидно се дразнят от тази турска активност и подкрепят Египет и Саудитска Арабия, които също опитват да укрепят позициите си в района на Червено море.
Накрая, що се отнася до глобалната политика, Турция смята, че периодът на американска хегемония е към края си, а опитите на САЩ да натрапват на останалите собствената си политика, несъмнено дразнят управляващите в Анкара. На тази основа, Турция се стреми да промени, преди всичко, регионалния силов баланс, на който се опират американците. Поне засега, във Вашингтон се правят, че не забелязват този проблем, както и надигащите се антиамерикански настроения сред турските управляващи, разчитайки, че това ще им помогне по-лесно да преминат през сегашния "сложен период" в двустранните отношения.
Проблемът за системите С-400 в уравнението Москва-Анкара-Вашингтон
Несъмнено, един от факторите, определяши турската външна политика, са икономическите паказатели. Друг важен елемент е политическата стабилност. За съжаление, в момента нито икономическите показатели на Турция, нито резултатите от местните избори от края на март 2019 са добри за Анкара. Управляващата партия загуби позициите си в общините на най-големите турски градове, включително в Истанбул. По данни на Турския статистически институт (TUIK), през 2018 е бил фиксиран ръст на корупцията сред държавните чиновници и понижаване на доверието към властта. Освен това е налице ръст на безработицата (до 14,7%), рекордно изтичане на турски и чуждестранни инвестиции от страната и ерозия на производствените и мощности. Т.нар. "политика на нулеви проблеми със съседите" в крайна сметка доведе до това, че днес почти липсват държави, с които Турция да няма проблеми, като това се отнася както за отношенията и с членовете на ЕС, така и със съседите.
Структурните промени в отношенията между Турция и НАТО
След 2003, Турция се отказа от функционалната роля, която играеше по време на студената война, и възприе политика, целяща превръщането и в регионална сила. В резултат отношенията и с НАТО започнаха да се основават на принципите на взаимната изгода. Сред примерите за това, беше директното обръщение на Турция към НАТО с искане да застане зад нея след кризата със сваления руски самолет. Показателно е обаче, че последвалото този инцидент изявление на генералния секретар на пакта Йенс Столтенберг не включваше ясно изразена подкрепа за Турция, като ключов съюзник. Ще припомня, че малко преди това, след инцидента с нарушаването на турското въздушно пространство от руската авиация през октомври 2015, генералният секретар на НАТО излезе с далеч по-остро заявление. Тоест, на практика НАТО не рискува да влезе в открит конфликт с Русия заради Турция. Може да се каже, че пактът се придържа към специфичен политически подход към своя турски съюзник.
Струва си да анализираме и очевидната тенденция към структурна промяна на взаимоотношенията между Турция и НАТО. Сред причините за нея е изчезването на повечето заплахи пред Турция след края на студената война, както и скептичното отношение на хората, вземащи решенията в Анкара, към традициите страната автоматично да подкрепя политиката на пакта, тъй като този подход им се струва рискован. Освен това сред турските управляващи постепенно се наложи схващането, че политическата необходимост от НАТО е започнала да намалява. Друга причина беше външнополитическият курс, към който се придържа Партията на справедливостта и развитието (ПСР). Във външнополитическата доктрина на бившия турски външен министър, а след това и премиер, Ахмет Давутоглу се акцентира върху стремежа на Турция да стане регионален лидер. Следва да добавя и, че страната се превърна в един от значимите геополитически центрове в Близкоизточния регион, част от който е и сямата тя. След като изчезнаха някои от факторите, принуждаващи Турция да следва координирана с НАТО политика по време на студената война, страната до голяма степен се освободи от своя пасивен статут. Разпадането на Съветския съюз, възприеман от Турция като сериозна опасност, неутрализира както идеологическата, така и геополитическата заплаха за страната и за НАТО. Както е известно, именно наличието на външна заплаха формира идентичността на пакта, затова изчезването на основната причина (и смисъл) за съществуването му породи сред неговите членове съмнения относно необходимостта от НАТО в новите условия. В същото време, това отношение може да се разглежда и като една от последиците от трансформацията на световния ред от двуполюсен в еднополюсен, а днес - в многополюсен. През 1999-2004 Турция подкрепяше разширяването на НАТО по такъв начин, че това да не повлияе негативно на отношенията и с Русия. Впрочем, сред проявите на същия тип политика беше и отказът на някои членове на Алианса (Италия, Франция, Германия и Турция), които не желаеха да влошат отношенията си с Москва, да подкрепя идеята за приемането на Украйна и Грузия в НАТО през 2008. В същото време, след края на студената война редица членове на пакта промениха отношението си към турското присъствие в него. Израз на дистанцираната им позиция беше например отказът на Германия и Белгия да подкрепят искането на Анкара да получи зенитно-ракетни комплекси "Пейтриът". В този контекст си струва да отбележа следните два преломни момента: отклоняването на Меморандума от 1 март 2003 (предвиждащ за целите на предстоящата война с Ирак на турска територия да бъдат разположени 80 хиляди американски военни и 250 бойни самолети, както и използването на турските летища и пристанища от армията на САЩ - б.р.) и трансграничната операция, осъществена от Турция в Ирак през 2007. Отказът на турското Велико национално събрание да одобри въпросния Меморандум породи силно разочарование на Запад и в същото време стана причина Русия да започне да възприема Турция като независим от Запада играч. Именно оттук започна и новият период на сближаване в руско-турските отношения. Както е известно, трансграничната операция през 2007 беше осъществена въпреки възраженията на САЩ.
Зависимостта на Турция от Запада и Русия
През този период взаимодействието между Русия и европейските държави по въпросите на икономиката и енергетиката достигна качествено ново равнище. Нарасна зависимостта на Европа от руските енергоносители, укрепнаха и културните връзки между Руската Федерация и страните членки на ЕС. Тези промени се отразиха положително и на турско-руските отношения. През периода 2010-2014, когато НАТО все още си сътрудничеше с Русия, в турско-руските отношения също беше налице положителна тенденция. С изключение на месеците на кризата, провокирана от инцидента с руския самолет, връзките между двете страни в много сфери се задълбочиха. Съществуващите търговски споразумения и развитието на отношенията с Русия обаче, не означава, че Турция прекъсва връзките си със Запада. Въпреки зависимостта на страната от Русия в енергийната сфера, лично аз смятам, че споразумението за покупката руските комплекси С-400 или за изграждането на първата турска АЕЦ "Аккую" в района на Мерсин, не излизат извън рамките на търговските отношения между двете страни. Те са просто алтернативно оръжие, т.е. става дума на отношения, базиращи се на търсенето на технологии от турска страна. Зависимостта на Турция от Запада, Атлантическите споразумения, членството в НАТО и Съвета на Европа или статута и на кандидат за членство в ЕС, са структуроопределящи и тук не бива да очакваме някакви светкавични и радикални промени. Да не говорим, че всичко това започна още преди появата на ПСР. Влиянието на Запада върху турските структури (армията, едрия капитал, чиновническия апарат, академичните и университетски среди либералните и лявоцентристки партии), както и върху консервативните обществени слоеве все още е толкова голямо, че дори ако сега управляващите възприемат открит курс към разрив със САЩ и ЕС, това ще бъде дълъг процес, който може да се проточи с десетилетия. Безусловно, важен момент, на който си струва да обърнем внимание, са причините, поради които президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган (воден от лични съображения) демонстрира предпочитание към Русия.
Напрежението в отношенията със САЩ във връзка със С-400
В момента отношенията между Анкара и Вашингтон преживяват един от най-напрегнатите си периоди. САЩ не искат Турция да купи руските зенитно-ракетни комплекси С-400, аргументирайки се, че те не могат да бъдат интегрирани със системите на НАТО и изразявайки тревога, че заради разполагането на тези руски системи в Турция към Русия може да изтече информация за системите на въоръжение на НАТО (включително за американските изтребители F-35). В резултат от отказа на Анкара да прекратих сделката за С-400, напоследък все по-често чуват заплашителни изявления на различни американски представители, освен това беше решено да спрат доставките на оборудване, свързано със самолетите F-35. Ако сделката за С-400 действително бъде реализирана, Турция ще стане първата държава от НАТО, разполагаща с такива системи.
Тук е мястото да напомня, че непосредствено след опита за преврат в Турция през юли 2016 сегашният американски държавен секретар Майк Помпео (по онова време член на долната камара на Конгреса) публикува в Twitter коментар, в който обвини Ердоган, че е "превърнал Турция в ислямистка диктатура". На свой ред, вицепрезидентът на базирания във Вашингтон аналитичен център "Фонд за защита на демокрациите" Джонатан Шанцер препоръча "САЩ да заемат по-твърда позиция и да поискат от Анкара да се върне на фронта на НАТО. Ако не дадем достатъчно ясен сигнал в тази посока, изглежда напълно очевидно, че Турция ще се отдалечи още повече от Америка и останалия Запад".
Както е известно, в рамките на втвърдяването на американската политика спрямо Иран, Департаментът по финансите взе решение за налагане на санкции срещу някои турски граждани и четири турски компании заради връзките им с групировки, смятани от САЩ за терористични, и подкрепата за ирански компании, които са обект на американското ембарго. Тези санкции бяха наложени до голяма степен въз основа на показанията на турския бизнесмен от ирански произход Реза Зараб, покровителстван от правителството в Анкара. Американските власти го обвиняват, че е нарушил ембаргото срещу Иран. В хода на съдебния процес в Ню Йорк, касаещ периода 2011-2016, Зараб даде подробни показания за нарушенията на санкциите от турска страна. Разследванията по делото на Рези Зараб и банката "Халкбанк" силно притесняват членовете на турското правителство, тъй като техен обект са редица министри, а също самият Ердоган и неговият зет - финансовият министър Берат Албайрак. С други думи, Вашингтон разполага с доста козове, с чиято помощ би могъл да постави водещи турски политици и държавни чиновници в много трудна ситуация.
Междувременно Камарата на представителите на САЩ прие законопроект, целящ Анкара да бъде наказана заради покупката на руската система С-400. Той, в частност, забранява продажбата на изтребителите F-35 на Турция, да не говорим, че може да провокира сериозни икономически затруднения в страната. Ще припомня, че през цялата 2018 американската администрация всячески предупреждаваше Турция за последиците от сделката с руснаците. Преди няколко месеца например, представител на посолството на САЩ в Анкара заяви пред медиите, че "ако Турция купи С-400, ще трябва да се откаже от покупката на ракетите "Пейтриът", участието и в програмата за F-35 ще се окаже под въпрос, освен това страната може да стане обект на американски санкции". Малко по-късно вицепрезидентът Майк Пенс заяви по време на Конференцията по сигурността в Мюнхен през февруари 2019, че "няма да останем равнодушни, ако съюзниците ни от НАТО започнат да купуват оръжие от нашите противници". Впрочем, само ден преди това, Пенс лично се обади на Ердоган за да му предаде "поздрави" от Тръмп и да го предупреди за последиците от сделката за С-400.
Вашингтон нагледно демонстрира, колко лесно може да упражни натиск върху Турция с помощта на икономически инструменти и в ситуацията със задържания от турските власти американски пастор Брансън, като буквално с една публикация на Тръмп в Twitter почти срина турската икономика. Затова едва ли ще е изненадващо, ако САЩ решат да използват същата тактика и в ситуацията със С-400. Освен това, позицията на Конгреса по този въпрос не се отличава от тази на Белия дом и дори е още по-скептична. Тоест, ако Турция не направи крачка назад в сделката за С-400, рискува да се сблъска с ембарго, като онова, наложено и през далечната 1974 заради окупацията на Кипър.
Ето защо, макар Анкара да твърди, че "ще се справи с проблемите, създавани от САЩ", ситуацията не е никак "розова". Новите санкции, наложени срещу Иран, еднозначно ще окажат влияние и върху Турция. В същото време, стратегията, фокусирана най-вече върху санкциите, води до постоянно нарастване на напрежението в отношенията между САЩ и Турция. Въпреки всичко обаче, Анкара официално декларира, че "няма да отстъпи по въпроса за С-400". Нещо повече, в средата на май 2019 турският министър на отбраната Хулуси Акар съобщи, че тя вече е изпратила в Русия свой военен персонал за да бъде обучен да борави с руския зенитно-ракетен комплекс. Акар добави, че страната му продължава диалога с Вашингтон, но в същото време се подготвя и за налагането на американски санкции. Впрочем, съгласно подписания с руснаците договор, ракетните комплекси ще се пристигнат в Турция още в края на лятото или през есента на 2019.
В резултат от вътрешнополитическите проблеми след антикорупкционната операция през декември 2013 и изпитвайки сериозни затруднения във външнополитическата сфера, Турция реши, че може да излезе от задънената улица, сближавайки се с "източния блок", т.е. установявайки по-тесни отношения с Русия, Китай и Иран. Следва да отбележа също, че във връзка с кризата със сваления руски самолет и други събития, които поставиха под въпрос искреността на тази турска ориентация, Москва събра достатъчно доказателства (документи, видеозаписи и показания), за да не допусне Анкара да се отметне от вече поетия курс. Неслучайно, всеки път, когато Ердоган демонстрираше сближаване със САЩ, в медиите и мрежата се появяваше дискредитираща режима му информация - например за покупката на петрол от Ислямска държава или за лечението на ислямистки лидери в турски болници. Тоест, можем да предполагаме, че руснаците едва ли биха простили на Ердоган евентуален опит да се отметне от сделката за С-400.
Тук влиза в сила принципът, за който споменах и по-горе: "отношенията между държавите не се основават на любовта или омразата, а на взаимните интереси". Специфична роля в тази ситуация играе личността на турския президент Ердоган. Ако един конфликт е в негов интгерес, той не се колебае да го започне, ако пък се нуждае от примирие го сключва. Тоест, както по време на конфронтацията, така и по време на преговорите, негова цел не е толкова решаването на проблема, колкото съхраняването на собствените му властови позиции. В резултат от това в момента турската външна политика преживява най-противоречивия си период. Много е вероятно Анкара да възобнови преговорите с Вашингтон, но в същото време ще се старае да поддържа партньорски или стратегически отношения с Москва, макар и оставайки член на НАТО. Впрочем, дори и да станем свидетели на някакво сближаване със САЩ, това няма да навреди особено на сегашните търговски отношения с Русия - като изключим кризисния период след свалянето на руския самолет, в периодите на напрежение в политическите отношения с Москва, търговските отношения се запазваха. Един от вариантите, в чиито рамки страните могат да се споразумеят, е Анкара да купи системите С-400, но да не ги използва. Ще припомна, че Гърция например, купи от Русия системи С-300, но не можа да ги използва, именно заради натиска на САЩ. Вторият вариант е Анкара и Москва да приемат други, смекчаващи напрежението около сделката със С-400 решения. Например, за създаването в Средиземно море, в зоната на Мерсин, където се намира АЕЦ "Аккую", на пристанищна зона, която да може да се използва и от Русия. Друг вариант е Москва да разреши системите С-400, които Турция възнамерява да придобие, да бъдат разположени в Азербайджан, Катар или Индия. В тази връзка ще напомня, че според съобщения в медиите Катар вече е установил контакт с Русия във връзка с евентуалното закупуване на системи С-400.
В крайна сметка, след като през миналата 2018 купи два самолети F-35 и дори изпрати свои пилоти за обучение в САЩ, Турция най-вероятно няма да ги получи (или поне не и в договорения срок, т.е. през есента на 2019). Впрочем, възможно е да възникнат и проблеми с турското участия в компанията Lockheed Martin, свързано със съвместното производство на изтребителите F-35. В момента основната задача пред Турция е да бъде смекчено напрежението по оста Москва-Анкара-Вашингтон, като въпросът за покупката на С-400 е от ключово значение в случая. Времето за решаването на този въпрос застрашително намалява, а проблемът е, че това уранвение може да се окаже прекалено сложно за сегашните турски управляващи.
Заключение
От всичко казано по-горе следва, че отношенията между Турция и САЩ не се развиват никак добре, а според мнозина експерти, в обозримо бъдеще те ще продължат да се влошават с изострянето на всички очертани по-горе противоречия. Вероятно, ако във Вашингтон най-сетне осъзнаят, че Анкара вече не е верния съюзник на Америка от ерата на студената война, това би могло донякъде да промени подхода на САЩ към "турския проблем". При всички случаи обаче, Турция вече няма да бъде близък партньор на Вашингтон, особено докато Ердоган продължи да управлява. В крайна сметка, това вероятно ще накара американците да потърсят алтернативни военно-политически съюзници сред регионалните играчи или пък да укрепят сътрудничеството си с досегашните. Истината е, че турско-американските отношения се намират в задънена улица, тъй като двете държави не се разбират помежду си, ръководят се от нестабилни емоционално и авторитарно настроени лидери, освен това след 1991 те изглежда не смятат алианса помежду си за особено важен. В същото време стремително променящата се геополитическа ситуация само задълбочава разрива между Вашингтон и Анкара, изострайки противоречията в двустранните отношения, които се проявяват под формита на конфликти, спорове, взаимни санкции и обвинения.
* Авторът е генерален директор на Международния институт за развитие на научното сътрудничество (MIRNAS).
