Украйна: Анатомия на най-голямата криза в Европа 

Превръщането й в православна християнска държава обозначава формирането на средновековната руска народност, на чиято основа впоследствие се оформят трите източнославянски народа – руският, украинският и беларуският. Към средата на ХІ век Киевска Русия се превръща в най-голямата държава в Европа, но точно тогава започва и нейното раздробяване. Последиците са драматични: в средата на ХІІІ век Киевска Русия е подчинена от монголите и това е използвано от съседните европейски държави (Полша, Литва, Унгария и Молдова), които през ХІV век завладяват части от някогашната Киевска Русия. В тази обстановка Киевският митрополит напуска Киев (1299) и през първата половина на ХІV век се установява в Москва. 

Легенда:

Русия Украйна

Донецка и Луганска области

ДНР и ЛНР (самопровъзгласилите се Донецка и Луганска републики)

Донбас (Донецки въглишен басейн)

Превръщането на Украйна в геополитически възел

Към ХV век се формира украинската народност, а през следващото столетие се възприема името “Украйна” за обозначаване на цялата територия на страната. Още от края на века украинският народ е принуден да се отбранява и от османските турци, и от кримските татари. А населението в покорените от Полско-Литовската държава украински земи е поставено под духовната власт на Римската курия с наложената през 1596 уния. 

В тежката си националноосвободителна борба украинците виждат спасение в Московска Русия. През 1620 украинските казаци изпращат делегация в Москва с молба за помощ и обединение на двата народа. Пет години по-късно с молба за обединение се обръща и Киевският митрополит. Обявеното през 1654 обединение на Русия и Украйна трябва да бъде отстоявано съвместно в обща война с Полша. От това се възползва Швеция, която започва война с Русия за Прибалтика. Атакувана на два фронта, Москва е принудена да сключи мир с Полша, оставяйки част от Украйна под полска власт. През 70-те години на ХVІІ век друга част от Украйна е завладяна от Османската империя. Поход за завладяване на украински земи предприема и Швеция (1708), но той е отразен с обединените усилия на украинци и руснаци. 

Залагайки основите на Руската империя, Петър І Велики ограничава властта на украинските хетмани с назначаването на Малоруска колегия (началото на ХVІІІ век). В края на същото столетие Деснобрежна Украйна (т.е. територията западно от река Днепър) преминава от полска в руска власт. Така се създават условия към средата на ХІХ век да се формира украинската нация в рамките на Руската империя. През 1783 Русия присъединява Кримското ханство, но част от украинските земи попадат под властта на Австрийската империя. Силно обезпокоени от укрепването на Русия на топлото Черно море са и западноевропейските държави. В Кримската война (1853-1856) Великобритания, Франция и Сардиния воюват рамо до рамо с Османската империя срещу Русия за полуостров Крим, като за техен съюзник се обявява открито и Австрия.

След овладяването на властта в Русия от болшевиките (1917) и излизането на Съветите от Първата световна война (1918) Централните сили (Германия и Австро-Унгария) предприемат окупационни действия в Украйна, а държавите от Антантата, начело със САЩ, Великобритания, Франция, Италия и Япония, предприемат военна интервенция в Украйна. Полша пък започва война срещу Съветска Украйна, като завладява и Киев. В крайна сметка всички тези военни авантюри приключват през 1920 с провал, а през 1922 Украинската съветска република става част от СССР.

Сталин използва Втората световна война, за да завърши историческия процес на обединение на всички украински земи. В началото на войната СССР окупира и присъединява намиращата се дотогава в Полша Западна Украйна, която става част от УССР (1939). През 1940 мирно са присъединени намиращите се в Румъния Бесарабия и Северна Буковина, включени в състава на УССР. А в края на войната, по силата на договор с Чехословакия, в УССР се влива и Задкарпатието. Като страна, дала най-големи жертви във войната с нацизма, УССР (както и Беларуската съветска република) е включена като съучредителка на ООН, наред с получилия статут на Велика сила Съветски съюз (1945). 

След смъртта на Сталин, неговият наследник в Кремъл – украинецът Никита Хрущов, прехвърля Кримска област от Руската Федерация в състава на УССР, без да спази конституционната процедура за това – указът на Президиума на Върховния съвет на СССР за прехвърлянето е издаден на 19 февруари 1954 без наличието на решение на Върховния съвет на Съветския съюз.

За първи път в многовековното си развитие Украйна става наистина независима държава едва през 1991 с декомпозирането на СССР на съставните му 15 части.  

Корените на Украинската криза

Изложеното по-горе откроява ясно безспорните исторически корени на кризата в Украйна. Ламтеж към отделни части от тази най-голяма по територия страна в Европа са проявявали близки съседи и далечни държави, като 14 от тях са владели части от Украйна: Полша, Литва, Унгария, Молдова (станала част от Румъния през 1861), Османската империя (чийто наследник е Турция), Русия, Швеция, Австрия, Франция, Великобритания, Сардиния (станала част от Италия през 1861), Германия, Румъния и Чехословакия (чиито наследници са Чехия и Словакия).

Разпалването на кризата в Украйна не може да бъде разбрано, ако не се вникне дълбоко в нейните геополитически корени – стремежът към откъсване на Украйна от Русия и превръщането й в антируски плацдарм. Стратегията на Запада за омаломощаване на Русия е формулирана още от Ото фон Бисмарк и впечатлява със своето двуличие. В публичните си изяви Бисмарк не спира да повтаря, че европейският континент може да разчита на мир и просперитет, а европейската култура – на възход, само когато Русия и Германия действат в съгласие, а не се противопоставят една на друга, тъй като от това биха спечелили само външни и враждебни на Европа сили. Същевременно обаче канцлерът на Втория Райх трескаво търси начини за обезсилване на Русия, стигайки в крайна сметка до “прозрението”, че: “Могъществото на Русия може да бъде подкопано само при отделянето на Украйна (...) Необходимо е не само да се отдели Украйна, но и да се противопостави на Русия, да се насъскат двете части на общия народ... Затова е необходимо да се намерят и култивират подходящи личности сред националния елит и с тяхна помощ да се измени самосъзнанието на една част от великия народ до такава степен, че той да ненавижда всичко руско, да ненавижда своя род, без да го осъзнава. Всичко останало е въпрос на време.” 

Стратегията по отношение на съвременна Русия, начертана от новата държава-ядро на Запада – САЩ, не се отличава съществено от тази на Бисмарк. В официалните американски документи Руската Федерация се дефинира първоначално като “партньор”, но по начин, който не оставя съмнения, че Вашингтон гледа на нея като на “младши партньор”. Същевременно администрацията на Клинтън разработва стратегия за декомпозиране на Руската Федерация. Тази конфронтационна стратегия е формулирана скоро след изтеглянето на руските войски от Европа в реч на президента Бил Клинтън, произнесена на 25 септември 1995 пред заседание на Обединения комитет на началник-щабовете: “В най-близкото десетилетие ни предстои решаването на следните проблеми: разчленяването на Русия, окончателното разрушаване на нейния военнопромишлен комплекс, установяването на изгодни за нас режими в откъсналите се републики. Ние ще позволим на Русия да бъде държава, но империя ще бъде една страна – САЩ”. Клинтън казва това в момент, когато САЩ се виждаха като едноличен и неоспорим лидер на един нов, доминиран от Вашингтон, световен ред. 

След като стратегията не даде очаквания резултат в посочения от Клинтън срок, тя трябваше да бъде обновена. Но международната среда се оказа много различна: атентатите от 11 септември 2001 показаха уязвимостта на САЩ; Вашингтон беше уличен от Швейцария в поддържане на тайни затвори на ЦРУ в чужбина с незаконно задържани и жестоко измъчвани заподозрени терористи (2005); САЩ провокираха през 2007 най-тежката финансова и икономическа криза в света откакто глобализмът стана структурна рамка на световната икономика; сайтът “Уикилийкс” на австралийския гражданин Джулиан Асандж започна да публикува от 2009 стотици хиляди секретни грами на американската дипломация, които изкараха наяве “мръсните й ризи”; американските войски бяха принудени безславно да се изтеглят от Ирак (2011); затъна и зацикли водената от далечната 2001 насам американска война в Афганистан.     

В тази обстановка администрацията на Барак Обама се преориентира към стратегия за индиректно ограничаване на външнополитическата активност на Русия, придавайки ключово значение на откъсването на Украйна от сферата на нейното влияние. Преследваните от Вашингтон с инспирирането на “народна революция” в Украйна цели бяха: дестабилизиране на страната; стъпване на САЩ на украинска земя; европейците да се почувстват застрашени от руснаците; вдъхване на нов живот на останалата без работа НАТО, разполагане на войски на пакта в Източна Европа и засилване на американското военно “присъствие” в Европа; овладяване от американците на апетитния Кримски полуостров, където по договор Москва държи своя Черноморски флот и до 27 хил. военнослужещи (до 2042), и превръщането на Крим в американски “непотопяем самолетоносач” до самата „врата” на Русия; ерозиране на доминацията на ЕС в диалога с Източна Европа. Тоест, новата американска стратегия преследваше не само откровено антируски цели. Тя бе насочена същевременно и срещу ЕС, срещу Западна Европа, определяща политиката на ЕС, срещу Източна Европа, която трябваше да бъде превърната във враг на Русия, а и срещу самата Украйна, която трябваше да бъде пожертвана в името на американските интереси. Казано накратко, срещу сигурността и просперитета на Европа, като цяло. В типичния им арогантен стил, американците дори не си даваха труда да прикриват своите цели. Те бяха очертани достатъчно ясно от д-р Пол Кристи – високопоставен служител на американската Агенция за национална сигурност, в изтекла в Интернет реч пред закрита аудитория в германския град Бремен: “Главната цел на събитията в Украйна е да разделят Европа и Русия дотолкова, че европейците напълно да се откажат от сътрудничество с руснаците и да преориентират икономиките си към пълно сътрудничество със САЩ. В крайна сметка, тези 500 млрд. дол., колкото е стокообменът между Европа и Русия, трябва да се превърнат в стокооборот между Европа и Америка (...) На Украйна е определена ролята на свлачище, което трябва да прекъсне европейското сътрудничество с Русия.” В характерния за американците морализаторски стил д-р Кристи обясни, че ЕС е “длъжен” да направи това, тъй като след Втората световна война Америка е помогнала чрез своя “План Маршал” на Европа да се съвземе и сега, когато САЩ изпитват големи финансови и икономически трудности, Европа следва да им върне жеста.

В осъществяването на тази американска стратегия бе впрегнат и ЕС, който въпреки че се досещаше за истинския замисъл на Вашингтон и си даваше сметка за вероятните рефлексии върху европейската сигурност, се поддаде на съблазънта с помощта на американската агресивност да разшири собствената си сфера на влияние в постсъветското пространство за сметка на Русия. Още повече че ставаше дума за огромната Украйна, която ЕС бе признал през декември 1991 и с която имаше Споразумение за партньорство и сътрудничество (в сила от 1 март 1998).

Провокирането на кризата в Украйна имаше и своите икономически корени. През територията на Украйна се изнася 66% от руския природен газ за Европа и Турция. Рязкото съкращаване на вноса от Русия би пренасочило европейците и турците към американски доставки на втечнен газ. Освен това, Украйна е най-големият конкурент на САЩ на световния пазар на зърнени храни. През 2013 Китай отказа на САЩ сделка за 601 тона американска царевица (Пекин се аргументира с факта, че в 90% от нея има генно-модифицирани организми) и сключи сделка с Украйна, позволяваща и да изплати стоковите си кредити през 2014-2015 с износ в Китай на 8.5 млн. тона зърнени култури. Този външнотърговски провал на Вашингтон доведе до спад с 20% на цената на американската царевица. Трябва да прибавим и опасенията на САЩ, че ориентирането на Киев към Русия може да застраши реализацията на проекта на американския петролно-газов гигант “Ексон Мобил” за разработване на украинските находища на шистов газ.

Впрочем, в украинската криза са налице и нишки, водещи до нейните емоционално-психологически корени. През 2013 САЩ двукратно бяха унижени пред света от Русия. На 1 август Москва предостави политическо убежище на бившия сътрудник на ЦРУ, на американската Агенция за национална сигурност и на Пентагона Едуард Сноудън, въпреки предупрежденията на Вашингтон, че това ще се отрази на американско-руските отношения. През септември с.г. пък, Русия зрелищно блокира американската стратегия за военна намеса в гражданската война в Сирия.

Предисторията на кризата в Украйна

Предисторията на украинската криза е кратка, но поучителна. Тя води началото си още от първата година на съществуването на Украйна като суверенна държава. Както е известно, на 5 май 1992 Кримска област обяви своята независимост. Тя не бе призната, но беше потърсен и намерен мирен изход в договореното и оставане в Украйна, като Автономна република, и с утвърждаването на Севастопол като град със специален статут поради намиращата се там главна руска военноморска база в Черно море.

Вторият ключов епизод от предисторията на украинската криза се разигра през 2004 с т. нар. “Оранжева революция”. След категоричния отказ на Русия да следва американците във Войната срещу Ирак (началото на 2003) Вашингтон реши да затвърди стратегическите си позиции в пространствата, разглеждани от Москва като руски стратегически приоритети, организирайки т. нар. “цветни революции” в постсъветското пространство и демонстирайки стремеж към откъсване, една по една, на бившите съветски републики от руското влияние. Най-важна в този контекст бе “оранжевата революция” в Украйна (края на 2004 – началото на 2005), «оркестрирана» от гражданина на САЩ Дик Морис, която постави на власт прозападно ръководство с президент Виктор Юшченко и премиер “газовата принцеса” Юлия Тимошенко. По настояване на САЩ започна усилен диалог за присъединяването на Украйна към НАТО (21 април 2005). Окуражен от безусловната подкрепа на Вашингтон, президентът Юшченко издаде указ (27 декември 2005) за ангажиране на правителството и всички министерства в подготовката на страната за членство в Алианса. През януари 2006 министрите на отбраната на Чехия, Унгария, Полша и Словакия се събраха в Будапеща, за да набележат мерки в подкрепа на Украйна по пътя й към Северноатлантическия съюз. Това стимулира Юшченко да обяви през 2006, че страната му ще стане член на НАТО още през 2008. Но американско-украинските военни учения от лятото на 2006 бяха посрещнати от масови протестни демонстрации и парламентът бламира този курс, забранявайки (с 226 срещу 215 гласа) чужди войски да провеждат учения на територията на страната. Въпреки това, в речта си пред Конференцията за сигурност в Мюнхен (февруари 2007) генералният секретар на НАТО Яп де Хооп Схефер прикани Украйна да установи по-близки отношения с Алианса преди предстоящата през 2009 Среща на върха на военния блок. Призивите на Вашингтон започнаха да получават опасни измерения: “отново да се прекрои картата на Европа към по-добро”; въвличането на Украйна в НАТО щяло да насърчи демократичното развитие на Русия; “прикрепването на целия Черноморски регион към Запада” щяло “да позиционира НАТО по-добре” и да му позволи да играе по-важна роля в “Големия Близък Изток”. Междувременно обаче ставаше все по-ясно, че тази мечта на атлантиците няма да се сбъдне. Когато правителството на Тимошенко взе решение за присъединяване на Украйна към Плана за действие за членство в НАТО (януари 2008), над 2 млн. души се подписаха под петиция, настояваща за национален референдум по въпроса, а проучване от февруари с. г. показа, че искането за референдум се подкрепя от 57% от украинците. По повод плановете на управляващите в Киев, президентът на Русия Владимир Путин обяви (12 февруари 2008), че ако Украйна се присъедини към НАТО, Русия ще насочи ракети срещу нея, намеквайки и, че Москва може да присъедини Източна Украйна и Крим. Това събуси инстинкта за самосъхранение на европейците и на Срещата на върха на НАТО в Букурещ (3 април 2008) Франция, Германия и Белгия блокираха взетото през 2007 “решение на Конгреса на САЩ” за присъединяване на Украйна към Плана за действие за членство в Алианса. Въпреки това, правителството на Тимошенко разработи Годишна национална програма за осигуряване подкрепа на страната в усилията й за присъединяване към НАТО (декември 2008). Междувременно обаче, проучване от октомври 2008 показа, че 45% от украинците разглеждат НАТО като “заплаха” за своята страна и само 15% – като неин защитник. В резултат от това, на първите демократични избори след “оранжевата революция”, компрометираното проамериканско ръководство бе свалено (2009), а дошлото на власт ново държавно ръководство на Партията на регионите начело с президента Виктор Янукович (началото на 2010) сериозно ревизира външнополитическия курс на страната, провеждан след възстановяването на независимостта и. Новото правителство се ориентира към политика на необвързаност, неучастие във военни блокове и възстановяване на стратегическото сътрудничество с Русия, като градира международните си партньори: ЕС – Русия – Съединени щати. Със закон, приет на 2 юли 2010, Украйна се отказа от членство в Северноатлантическия съюз. Въз основа на него президентът Янукович разпусна създадените през 2006 от предшественика му Юшченко държавни структури – Междуведомствената комисия за подготовка на Украйна за присъединяване към НАТО и Националния център по въпросите на евроатлантическата интеграция. Същевременно бяха уредени по крайно разочароващ за САЩ начин най-острите проблеми на украинско-руските отношения. На 21 април 2010 Янукович и Путин подписаха споразумение, по силата на което Русия започва да доставя природен газ на Украйна с 30% по-ниски цени, срещу продължаване срока на базиране на руския Черноморски флот в Севастопол от 2017 до 2042. Злощастна се оказа и съдбата на доверения на Вашингтон бивш украински премиер Юлия Тимошенко. През октомври 2011 тя бе осъдена на седем години затвор за това, че в нарушение на закона е наредила да бъде подписано газовото споразумение с Русия от 2009.

Струва си да напомня, че в контекста на осъществяването на “оранжевата революция” Вашингтон взе специални мерки за укрепване на опозицията на Русия в Общността на независимите държави. Формирана бе “Организация за демокрация и икономическо развитие” – ГУАМ (по първите букви на участващите държави: Грузия, Украйна, Армения и Молдова) на чиято Среща на върха през април 2005 участваха лидерите на пет източноевропейски натовски държави (България, Литва, Полша, Румъния и Унгария), както и представител на Европейската комисия. На поредната Среща на страните от ГУАМ (Баку, юни 2007), на която също присъстваха три страни членки на пакта (Литва, Полша и Румъния), бе решено с общи усилия да се увеличен петролния транзит от Каспийско море за Европа, заобикаляйки Русия.

Поводът за държавния преврат в Украйна

Поводът за организирането на нова “цветна революция” в Киев бе очертаващият се банкрут на Украйна и скандалните опити на президента Янукович да го избегне. Стремейки се да постигне сделка с ЕС, той поиска от Брюксел 20 млрд. евро и запазване на личните си авоари в чужбина, но Брюксел демонстрира готовност да предостави едва 610 млн. евро и то при редица условия. При това положение Янукович прие руската оферта и подписа с президента Путин в Москва пакет от 14 споразумения (17 декември 2013), с които Русия поемаше ред ангажименти към Украйна, включително инвестиране на 15 млрд. дол. в украинския дълг без никакви условия, запазване на привилегированата тарифа за доставка на руски природен газ, възобновяване на серийното производство на самолетите “Ан-24” и установяване на безмитна търговия между двете страни. Същевременно обаче, Янукович продължаваше тайните пазарлъци с други световни сили. Започна преговори с Китай за инвестиции от 16 млрд. дол. и приемане на 2 млн. китайци за изграждане на дълбоководно пристанище в Кримския полуостров. Преговаряше и с Израел за разработване на петролните и газови ресурси в шелфа на Крим. Впрочем, апетитният полуостров беше обещаван и на САЩ, които дори изпратиха свои строители за реконструкция на необходимата им инфраструктура. Този опит за разиграване на “Кримската карта” изнерви до крайна степен геополитическите играчи и Вашингтон реши да не губи повече време.

Шансовете за бързо дестабилизиране на Украйна не бяха никак малки. Западна Украйна е исторически и културно свързана повече с Европа, а източната част на страната – повече с Русия. Собствената държавна традиция на тази огромна държава с около 50-милионно население е твърде кратка (като изключим събитията през 1918-1919, едва от 1991). През цялото това време тя бе управлявана от елити, ангажирани главно с разграбването на страната, независимо от партийната им окраска.

Технологията на “народната революция” в Киев 

Използваната от Вашингтон технология за преврата в Украйна бе отдавна апробирана в много страни по света чрез т. нар. “цветни революции” в техните различни варианти. По открито признание на първия заместник-държавен секретар за Евразия Виктория Нюланд, САЩ са „инвестирали” 5 млрд. дол. в украинските неправителствени организации, поставящи си за цел свалянето на “режима на Янукович”. В дирижираното от американците създаване на мрежа от “бунтовнически организации” бяха включени опозиционери от всички социални сегменти, като предпочитание бе отдадено на продажния компрадорски елит и на радикалните и нерядко фашизоидни националистически организации “Тризъбец”, “Белият чук”, “Свобода” и “Десен сектор”. 

Наред с организационната, важна съставна част на технологията за осъществяване на “народна революция” в Украйна заемаше дипломатическата подготовка. Осовният натиск беше оказан от ЕС, който бе принуден да придаде друг смисъл на своята Инициатива “Източно партньорство”. При обявяването й през 2009, по инициатива на Швеция и Полша, изрично беше посочено, че тя не цели подготовка за присъединяване на страните, към които бе насочена (най-важната сред тях бе именно Украйна). Под силния  натиск на Вашингтон от края на 2013, Брюксел реши да се възползва от американската решимост да изтръгне Украйна от Русия и да я привлече към Запада, като внесе в Инициативата и перспектива за членство в Европейския съюз. Доста ясна представа за този натиск дават изтеклите в Интернет телефонни разговори от края на януари 2014 между високопоставени служители на САЩ и Европейския съюз. В един от тях Хелга Шмидт – заместник на върховния представител на ЕС по външните отношения и сигурността, заявява (вероятно на посланика на ЕС в Киев Ян Томбински): “Това, което наистина ни дразни, е, че американците приковават ЕС на позорния стълб и казват, че сме твърде меки.” В друг разговор първият заместник-държавен секретар на САЩ Виктория Нюланд заявява (очевидно на посланика на САЩ в Киев Джефри Паят): “Майната му на ЕС!”.  

Самата “артилерийска подготовка” за предстоящия преврат започна през октомври 2013, когато дирижираните от Вашингтон големи западни медии  подхванаха масирана кампания за демонизиране на украинския президент Янукович.

Следващата стъпка беше консолидиране на изградената мрежа от “граждански организации” в единно т. нар. “народно движение” за сваляне на Янукович от власт (21 ноември 2013), за да може организираната вътрешна опозиция по-лесно да бъде управлявана отвън.

За момент на преврата бе избрано провеждането на Зимните олимпийски игри в руския град Сочи (7-23 февруари 2014), приковали вниманието на световната общественост, а и на Москва. Когато всичко изглеждаше готово, лично президентът на САЩ Барак Обама призова (средата на февруари 2014) за сваляне на “диктатора Янукович”. 

За да бъде убедено световното обществено мнение в основателността на “искането на народа” за отстраняване на украинския президент, беше организирано провокативното избиване на над 100 “демонстранти” на киевския Майдан (18-20 февруари 2014). Престъплението мигом бе приписано лично на Янукович, който уж е бил подпомогнат от руската Федерална служба за сигурност. Но твърде скоро истината излезе наяве. Избитите се оказаха не само демонстранти, но и полицаи, и то от снайперисти, облечени еднакво и не проронващи и дума (за да не се разбере, че не са украинци), от покрива на хотел “Украйна”, намиращ се изцяло под контрола на “бунтовниците”. Последните съмнения бяха разсеяни от изтекъл в Интернет телефонен разговор на естонския министър на външните работи Урмас Пает с върховния представител на ЕС по външните отношения и сигурността баронеса Катрин Аштън от 26 февруари 2014 година. В него министърът уведомява баронесата, че зад стрелбата “стои не Янукович, а някой от новата коалиция”.

Последва режисирано от Вашингтон театрално представление с главно действащо лице ЕС, което ще се запомни като един от най-срамните моменти в историята на Обединена Европа. На 21 февруари 2014, в присъствието на министрите на външните работи на Франция, Германия и Полша, президентът Янукович и лидерите на “бунтовниците” подписаха в Киев споразумение за мирно урегулиране на политическата криза в Украйна. Само минути след това обаче, същите тези европейски министри - Лоран Фабиюс, Франк-Валтер Щайнмайер и Радослав Шикорски, призоваха тълпата да свали току-що признатият от тях Янукович. Така на власт силово бяха поставени самозванци-узурпатори: изпълняващ длъжността временен премиер стана посоченият лично от Виктория Нюланд банкер Арсений Яценюк, а председател на парламента (Върховната Рада) и временно изпълняващ длъжността президент – бившият пастор в Баптистката църква в Киев Олександър Турчинов. Видимост за легализиране на назначените от Вашингтон украински държавни ръководители бе дадена с проведените извънредни избори за нова Върховна Рада, излъчила правителство, начело също с Яценюк, и предсрочни президентски избори (25 май 2014), спечелени от олигарха Петро Порошенко. След броени дни, на 12 юни, сайтът “Уикилийкс” на Джулиан Асандж, публикува секретна грама на посланика на САЩ в Киев Джон Хърбст от 26 април 2006, показваща, защо Вашингтон е заложил именно на Порошенко. От нея ясно се вижда, че Порошенко, наречен в грамата “нашия вътрешен човек”, още тогава е бил информатор на САЩ, в качеството си на депутат във Върховната Рада. При опита за летимиране на новата власт, в нея бяха инкорпорирани външни, доверени на Вашингтон, лица: американската гражданка Наталия Яреско стана министър на финансите; грузинецът Александър Квиташвили – министър на здравеопазването, а бившият грузински президент Михаил Саакашвили – губернатор на Одеска област.  

Отказващите да приемат „революционната власт” пък бяха обявени за “терористи”. Първите практически стъпки на новите управляващи власт в Киев – отмяната на ползването на руския език като втори официален, спиране на рускоезичните телевизионни канали, събарянето на паметници и “лова на вещици” – отблъснаха още повече рускоезичното население на Украйна, чийто относителен дял е 30%, особено в районите, в които то е компактно население (Донбас и Крим с около 70%). Водени от инстинкта си за самосъхранение и самозащита, те се ориентираха към недопускане на централната власт на техните територии: на 11 март 2014 парламентът на Крим и Градският съвет на Севастопол взеха решения за обявяване на независима “Кримска република”, позовавайки се на решението на Международния съд на ООН по казуса Косово от 22 юли 2010, че “едностранното обявяване на независимост на част от държавата не нарушава нито една норма на международното право”; на същото основание на 7 април 2014 в Донбас беше обявено създаването на “Донецка народна република” и на “Луганска народна република”. 

Този непредвиден развой предизвика спешно посещение на директора на ЦРУ Джон Бренън в Киев, непосредствено след което изпълняващият длъжността президент Турчинов обяви “пълномащабна антитерористична операция” на украинските въоръжени сили в Източна Украйна. Операцията бе спряна заради опита на международната общност за намиране на дипломатическо решение на кризата в Украйна, но по време на визитата на вицепрезидента на САЩ Джоузеф Байдън в Киев (22 април 2014) тя беше възобновена. Неспособността на Киев да подчини “сепаратистите” амбицира избраният президент Порошенко, който след разговор с вицепрезидента на САЩ Байдън, обяви, че ще сломи съпротивата на Източна Украйна в рамките на две седмици. Когато стана ясно, че това не е и по неговите сили, в присъствието на държавния секретар на САЩ Джон Кери, в Киев Порошенко призова НАТО да снабди Украйна с модерни оръжия, “за да се защити от агресора” Русия (5 февруари 2015). Това внушено от Вашингтон искане се натъкна незабавно на открития отказ на някои натовски страни, като не се намери нито една европейска държава, която да подкрепи стремежа на управляващите в Киев да избиват част от собствения си народ.

“Антитерористичната операция” обаче даде обратен на очакваното резултат. Волята на Донбас и Крим за самостоен, независим от Киев, живот укрепна. На 16 март 2014 бе проведен референдум за независимост на Кримската република, наблюдаван от представители на 23 държави, включително САЩ, Франция, Италия и България, на редица международни организации, в това число на ЕС, и отразен от около 2500 журналисти от целия свят. При изключително висока избирателна активност (82%) 96.77% от избирателите се обявиха за присъединяване на Кримската република към Руската Федерация. Процедурата беше финализирана на 21 март 2014 с влизането в сила на съответния договор. Завръщането на Кримския полуостров в Русия бе схванато като “пилотен проект” в Донбас и на 11 май 2014 там се проведоха референдуми за “държавна самостоятелност” в Донецката и Луганската народни републики. Волята на техните народи за това беше впечатляваща. “За” държавна самостоятелност се обявиха 89.7% от избирателите на Донецката народна република (при 74.8% избирателна активност) и 96.2% от избирателите на Луганската народна република (при 81% активност). “Държавната самостоятелност” на двете републики бе легализирана с проведените на 2 ноември 2014 президентски и парламентарни избори. 

Главната цел на САЩ – да ориентират “следреволюционна Украйна” към членство в НАТО, беше постигната след изключително тежки вътрешнополитически спорове в новосформиращия се украински държавнополитически елит. В крайна сметка, на 23 декември 2014 Върховната Рада отмени извънблоковия статут на Украйна и я ориентира към подготовка за членство в Северноатлантическия съюз. Тази амбиция се натъкна на незабавен и открит отказ от страна на Франция, Германия и Унгария. Което не означава, че Вашингтон се е отказал от намерението си да дърпа Украйна към НАТО. Както обикновено, почетният председател на Атлантическия клуб в България д-р Соломон Паси, не без основание претендиращ, че разполага със специален достъп до кухнята на американската политика, най-добре очерта намеренията на Ващингтон. Без каквото и да било притеснение през март 2014 Паси заяви пред Дарик радио: “Ние не бива да се притесняваме от вероятността Украйна да се раздели на две или повече държави.” Тоест, важното е не съдбата на Украйна, а твърдата решимост на САЩ да присъединят към НАТО поне някаква част от нея.

Дипломатически усилия за уреждане на Украинската криза

Надеждите на Вашигтон, че от позиция на силата САЩ ще продиктуват своите условия за “нова Украйна” бързо рухнаха. На американците се наложи да преговарят както с европейците, така и с руснаците. И то от доста противоречиви позиции: от една страна, те държаха силния коз, че контролират новите управляващи в Киев, но от друга – принципното решение на ООН от 2002 локалните кризи и конфликти да се решават с участието на най-заинтересованите в съответния регион сили даваше предимство на европейците и руснаците.

Първоначално, по идея на германския канцлер Ангела Меркел, бе сформирана Контактна група за Украйна с участието на САЩ, Русия, Великобритания, Франция, Германия и Полша, която заседава само два пъти в рамките на два дни – на 6 март 2014 в Париж и на 7 март в Рим.

Още през следващия месец форматът на преговорите беше променен. На 17 март 2014 в Женева представители на Украйна, Русия, САЩ и ЕС постигнаха първите споразумения и се договориха мисия на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа да следи за тяхното спазване.

От август 2014 стартираха преговори за доставката на руски природен газ и за отношенията на Украйна с ЕС и с Евразийския съюз, които се водеха в друг формат: Украйна – Русия – ЕС.

Впоследствие се стигна до момент, когато преговорите за изработване на мирен план се поведоха директно между държавните глави на Украйна и Русия – Порошенко и Путин (3 септември 2014). 

След два дни преговорите продължиха в рамките на Контактна група за Украйна във формат Украйна, Русия и ЕС (от 5 септември 2014) в Минск – столицата на най-близката до Русия постсъветска република Беларус.

Дойде момент, когато френският президент Франсоа Оланд и германският канцлер Ангела Меркел се оказаха в Москва при президента Владимир Путин, за да търсят изход от кризата в Украйна (6 февруари 2015).

В крайна сметка преговорите се установиха във формат “Нормандска четворка”: Украйна, Русия, Франция и Германия (от 8 февруари 2015).

Кризата в Украйна бе обект на специални директни преговори между двете глобални суперсили – САЩ и Русия, един-единствен път: между държавния секретар Джон Кери и министърът на външните работи Сергей Лавров (Женева, 17 април 2014). На последващите двустранни срещи кризата в Украйна се разглеждаше в пакет с други актуални въпроси (борбата с “Ислямска държава”, Иранската ядрена програма, Гражданската война в Сирия и др.), за чието решаване Вашингтон се нуждае от Москва. 

Както се вижда, преговорите стартираха в Париж и Рим (т. е. в ЕС), преминаха през Женева (т. е. в рамките на ООН), за да се установят в Минск (т. е. в постсъветското пространство).

Резултати от досегашния развой на кризата в Украйна

Съединените щати постигнаха някои от най-важните си цели в Украйна. Янукович беше свален и в Киев бе поставено проамериканско държавно ръководство, което не предприема нито една важна стъпка във вътрешен и в международен план без санкция от Вашингтон. Върховната Рада отмени неутралния статут на Украйна и ориентира страната към бъдещо членство в НАТО, колкото и хипотетично да изглежда то. Съединените щати наложиха санкции на Русия, като Вашингтон успя да въвлече в тях и ЕС. Русия беше изключена от Групата на развитите световни икономики (Г-8), която възстанови предишния си формат Г-7.

Включвайки се в играта на САЩ, ЕС също успя да извлече някои геополитически дивиденти, особено със споразуменията за асоцииране към Съюза на Украйна, Грузия и Молдова, макар малцина да вярват, че те могат някога да станат част в Обединена Европа. 

В същото време западната стратегия за изтръгване на Украйна от Русия и лишаване на Москва от възможността да води глобална политика претърпя пълен провал. Възползвайки се ловко от прецедента с осъщественото по волята на Запада едностранно обявяване на независимостта на Косово, Москва успя да си върне Кримския полуостров, утвърждавайки се като най-мощната черноморска държава. Така двата бряга на Керченския проток се оказаха руска територия, което постави този стратегически проток в руски териториални води. Предизвиканата от Киев криза в Керченския проток (25 ноември 2018), когато Русия задържа военни кораби на Украйна и техните екипажи, демонстрира решимостта на Москва да държи строго ключа за този проток. А това й осигурява и възможности да контролира износа на Украйна, 80% от който се осъществява по море. Донецката и Луганската области с тяхното преобладаващо рускоезично население са твърдо решени да се развиват самостоятелно и виждат в Русия гарант срещу репресивната политика на Киев. Москва успя да компенсира изключването си от Г-8 и наложените от САЩ и ЕС санкции с налагане на контрасанкции и активизиране на сътрудничеството в БРИКС и ШОС, както и с подписаните впечатляващи споразумения с Китай, Индия, Иран, Турция, Сърбия и други страни. Успешно проработи проектът на Русия за Евразийски съюз (от 1 януари 2015), който се разширява и вече предизвиква интереса на Индия, Турция и други държави. Надеждите на Запада за поставяне на руската икономика на колене се оказаха илюзорни, след като през последното тримесечие на 2016 тя възстанови икономическия си растеж. С решителната си позиция във връзка с кризата в Украйна Москва показа за пореден път (след военната авантюра на подкрепяния от САЩ грузински президент Саакашвили по време на Олимпийските игри в Пекин през 2008, когато от Грузия бяха откъснати Южна Осетия и Абхазия), че има “червени линии”, при чието преминаване Русия ще действа незабавно и безкомпромисно. Този втори нагледен урок отрезви Молдова, която подписа, заедно с Украйна и Грузия, Споразумение за асоцииране към ЕС, но после се отказа от него, защото не иска да се конфронтира с Русия и да загуби рускоезичното Приднестровие.

Рекапитулация на последиците от Украинската криза

Кризата в Украйна е все още далеч от трайно разрешаване и не всички последици от нея са се проявили в достатъчна степен. Все пак, рекапитулацията към началото на 2019 показва ясно големият печеливш от нея – САЩ. Разбира се, Вашингтон си дава сметка, че поставените да управляват в Киев могат да бъдат свалени при истински демократични избори от украинския народ. Наясно е, че европейските натовски държави няма да позволят приемането на Украйна в Алианса, което би направило взривоопасна средата за сигурност в Европа. Наясно е и, че обещаното от Брюксел членство на Украйна в ЕС няма как да се случи, тъй като Съюзът не разполага с необходимите ресурси да вдигне на крака и да адаптира към европейските стандарти тази огромна страна, пък и европейските граждани не биха го допуснали. Въпреки всичко това, макар да не реализираха своята програма максимум, САЩ имат пълното основание да продължат досегашната си политика спрямо Украйна, тъй като взривяването на тази страна, намираща на място, където се приплъзват тектоничните плочи на различни цивилизации, им донесе огромни геостратегически дивиденти. Дестабилизирана беше най-голямата изцяло европейска държава. Скъсани бяха много от връзките, свързващи ЕС с Русия. Нанесен беше удар върху единството в ЕС, в който се оформи сблъсък между русофобите от Великобритания, Швеция, Холандия, Полша и други страни и политическите реалисти от Франция, Германия, Австрия, Гърция, Унгария, Чехия и техните съмишленици. “Златната брошка” на САЩ от стартираната от тях криза в Украйна бе реанимирането на НАТО на антируска основа. Увеличено бе американското военно “присъствие” в Европа, а в източната част на континента бяха разположени американски войници и въоръжения, включително стратегически. Аргументирайки се с обтегнатите отношения с Русия във връзка с кризата в Украйна, САЩ все по-напористо настояват европейските натовски държави да изпълнят решението за заделяне на 2% от своя БВП за военни цели, а лично Тръмп с ултимативен тон поиска удвояване на този процент. Прокараното в НАТО решение за пълно освобождаване на държавите бивши членки на Организацията на Варшавския договор от руското им въоръжение разкрива огромни възможности пред американските оръжейни компании. А и американските фирми в цивилния сектор получиха доста по-големи възможности за проникване в Европа. Всичко това е резултат не толкова на перспективното американско геостратегическо мислене, колкото на късогледството на ЕС да се хване на американската “въдица”, за да извлече нещо и за себе си от кризата в Украйна.

Списъкът на губещите от кризата в Украйна е доста дълъг. Той включва Русия, загубила контрола над най-голямата държава от постсъветското пространство и то точно в момента, когато бе решила да се присъедини към Евразийския икономически съюз. В него се намират и другите европейски страни от постсъветсокото пространство, в които бе провокирано ново дълбоко поляризиране на обществото във връзка с външнополитическата им ориентация. Сериозни икономически и финансови загуби претърпя и Западна Европа. Украинската криза нанесе тежки поражения върху Съвета на Европа и ЕС, както и върху самата идея за Обединена Европа. Поради позицията на тези най-авторитетни европейски организации бе предизвикана дълбока и дълготрайна криза в самата система на европейската архитектура на сигурност. 

Особено потърпевша от кризата в Украйна е Източна Европа. Въпреки ясно преобладаващите проевропейски нагласи на народите в този регион, техните проамерикански държавно-политически елити вкараха новите демокрации от Източна Европа в инициираната от Вашингтон “нова студена война”. Този русофобски курс има многопосочни рефлексии. Причинени бяха сериозни поражения на собствените им икономики. Допуснато бе значително разширяване на американското военно “присъствие”, включително стратегическо, което обрича източноевропейските народи да бъдат предна фронтова линия и пушечно месо в мечтания от Вашингтон военен сблъсък на Европа с Русия. Тлъстата сметка от решението на НАТО за премахване на руското въоръжение в държавите членки ще бъде платена от източноевропейските данъкоплатци. Предизвикано бе дълбоко обществено разединение по външнополитическия курс на новите европейски демокрации.

Големият губещ от украинската криза се оказа самата Украйна. Допускайки инспирирания отвън държавен преврат, Украйна загуби завинаги Кримския полуостров и Керченския проток, които имат стратегическо значение. Киев загуби контрола и над изключително важния в икономическо отношение Донбас. В останалата, контролирана от новия режим, част на страната бе подкопано националното единство. Дискриминационната политика спрямо рускоезичното малцинство и предизвиканото от намесата на светската власт отлъчване на Украинската православна църква от Руската православна църква (януари 2019) тепърва ще проявят своята негативна роля за единството на украинската нация. Въпреки че минаха цели пет години от узурпирането на властта, независимо от подкрепата на САЩ, ЕС и МВФ, управляващите в Киев така и не можаха да се справят със задълбочаващата се икономическа и финансова криза в Украйна.

Прогноза за по-нататъшното развитие на кризата в Украйна

Цялата досегашна стратегия на Вашингтон се основава на убеждението, че ако САЩ и ЕС действат заедно, Русия ще рухне икономически и ще бъде заставена да върне Крим на Украйна, както и да се откаже от подкрепата за “сепаратистите” в Източна Украйна, което ще даде възможност на Киев да си върне контрола над Донбас. Всеки, който познава Русия, нейната същност, нейните хора, нейната култура и нейните лидери, не може да не си дава ясна сметка, че тя никога няма да се откаже от изградения от самата нея и населен с руснаци Кримски полуостров, осигуряващ й привилегировано положение в Черно море и свободен достъп до Средиземно море. Що се отнася до Донецката и Луганската народни републики, Донбас ще се превърне в поредния в Европа “замразен конфликт” – този път в Украйна. Това ще бъде голям коз в ръцете на Русия, тъй като при нова военна авантюра на Киев срещу тях, ще последва обявяване на тези републики за независими и възможното им обединяване в „Малорусия”, с което Украйна окончателно ще загуби и Донбас. С други думи, Украйна никога повече няма да бъде цяла и единна.

Въпреки подкрепата на САЩ и на ЕС, поставената в Киев власт няма да може да възстанови Украйна от пораженията на “народната революция”. А времето неумолимо тече и изповядваните от Запада демократични процедури не могат да бъдат отлагани вечно. Във връзка с тазгодишните избори възниква резонният въпрос за опциите за по-нататъшно развитие на ситуацията в Украйна.

Първият и по-вероятен сценарий е сваляне на узурпаторите от власт на първите нормални президентски и парламентарни избори, както се случи с лидерите на “оранжевата революция” пет години след като овладяха насилствено властта в Киев. Пет години могат да се окажат достатъчен период от време за украинските избиратели, за да разберат, каква голяма цена плати и ще продължава да плаща страната, ако ръководството й бъде оставено в ръцете на продажния компрадорски елит и крайните националистически елементи. Евентуалното им сваляне от власт би било добър шанс най-вече за самата Украйна. Едно наистина национално отговорно държавно ръководство ще може да осъзнае истинското геополитическо призвание на Украйна – не да принадлежи към Запада или Изтока, а да бъде мост между тях, от което би могла само да спечели. При възстановяване на извънблоковия статут на Украйна нейните нови ръководители ще получат възможността да направят свободен избор между ЕС и Евразийския икономически съюз, в зависимост от успехите на тези два интеграционни проекта, но работейки за развитие на партньорски отношения между тях с перспектива за тяхното обединяване. Във вътрешнополитически план, едно ново, мъдро и националноотговорно ръководство ще може да възстанови единството на страната, което е възможно само чрез трансформирането й от унитарна във федерална държава. Така от проблем, носещ риска от окончателно отделяне, Донбас ще се превърне в трайна и органична съставна част на самата украинска държава.

Вторият, по-малко вероятен, но също възможен сценарий, е проамериканското ръководство на страната трайно да се закрепи във властта. Реалните резултати от подобен развой ще бъдат във вреда на самата Украйна. На практика Киев ще управлява само Западна Украйна. Донбас ще бъде окончателно загубен. Ще се засили вътрешното противоречие между русофобите и опозиционните умерени русофили, а една дълбоко разединена нация не е в състояние да постига своите цели. В един момент украинският народ най-сетне ще осъзнае цялата илюзорност на визията за членство в НАТО и в ЕС, което в крайна сметка ще изведе във властта по-легитимно и по-балансирано държавно ръководство.

Препоръки към българските държавни институции във връзка с кризата в Украйна

Всяка препоръка към държавното ръководство следва да се основава на обективен анализ на моментната ситуация – в случая на кризата в Украйна и нейния международен отзвук. И тъй като дирижираните български и западни медии съзнателно поднасят изкривена картина на случващото се, си заслужава да се обърне внимание на някои упорито потулвани факти.

Престъпленията на украинската армия в Източна Украйна породиха сериозна загриженост у най-авторитетните международни организации. Те бяха остро осъдени в официални доклади на ООН и на редица международни правозащитни организации, включително базираната в Лондон “Амнести интернешънъл” и установената в САЩ “Хюман райтс уоч”. Интерпол пък обяви едно от главните действащи лица на “народната революция” в Украйна – Дмитрий Ярош, за международно издирване.

Както обикновено, обективни оценки на случващото се можем да открием в анализите на бивши държавници и международно признати независими експерти. Тук ще се огранича само с по един, характерен пример. В специална статия, публикувана в зората на “народната революция” в Украйна, експремиерът на Италия и бивш председател на Европейската комисия Романо Проди предупреди за “опасните последици” от поведението на “крайнодесните националистически групи”, на които Западът разчита. А след като се очертаха резултатите от инспирираната “революция” в Украйна, Умберто Мацеи - директор на Института за международни отношения “Жан Симон дьо Сисмонди” в Женева, констатира, че Западът се оказа “в плен на собствения си геополитически капан”.

По разбираеми причини, действащите държавни ръководители се придържат към политически лексикон, който да не им създава излишни проблеми с държавата-ядро на Западната цивилизация – САЩ. Малцина са онези, като десния премиер на Унгария Виктор Орбан, който без каквото и да било притеснение публично заявява, че “нашите интереси не съвпадат с интересите на Америка”. Което не означава, че останалите европейски лидери не мислят като него. Великолепна възможност да надникнем във вътрешния душевен свят на тези лидери ни предостави полското списание “Вирост”, което публикува през юни 2014 тайно записани коментари на случващото се в Украйна, направени в неформален кръг от министъра на външните работи на Полша Радослав Шикорски. „Силният съюз със САЩ “не струва” и “дори е вреден, тъй като се създава измамно чувство за сигурност”, заявява Шикорски и продължава: „Полша се изявява като “роб” на САЩ и това ще скара страната ни с Германия и с Русия”. Тук е мястото да припомня, че Радослав Шикорски е сред най-видните европейски атлантици, женен е за американска гражданка и е работил години наред като експерт по трансатлантическите отношения в Съединените щати. Неслучайно попадна и в европейското “трио” на външните министри, „употребени” от американците за извършване на държавния преврат в Киев. Както следва да се очаква, тази секретна операция срещу него, извадила наяве действителните му убеждения, костваше на Шикорски политическата му кариера – отпадна кандидатурата му за върховен представител на ЕС по външните отношения и сигурността, която се очертаваше като най-вероятна, и той бе изваден от състава на полското правителство.

Споделяйки посочените по-горе обективни оценки за кризата в Украйна, можем да формулираме накратко няколко предложения към българските държавни институции:

• България следва да основава позицията си на градиране на интересите: българските национални – балканските регионални – европейските – трансатлантическите.
• Установяване на пълна забрана за износ на български оръжия за Украйна, за да се съдейства на дело на международните усилия за прекратяване на военния конфликт в тази страна.
• Отказ от илюзията за “връщане” на Крим на Украйна, което на практика означава вечен отказ от нормализиране на българско-руските отношения.
• Лобиране в ЕС за сваляне на санкциите срещу Русия, които не съответстват нито на българските, нито на европейските, а обслужват единствено американските интереси.
• Нормализиране на българско-руските отношения, което е в интерес на двете страни.
• Разграничаване от всички действия, обективно водещи до зацикляне на украинската криза.
• Твърда подкрепа за политическото и дипломатическо решаване на кризата в Украйна.
• Поддържане на естествения стремеж за строго прилагане на демократичните процедури при излъчването на легитимни национални и местни власти в Украйна.
• Подкрепа на ориентацията към федерализиране на Украйна, допълнена с искане за културна автономия на българската общност в тази страна.

Литература:

Атанасова, А. Украйна като лимитрофна зона. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3.

Банчев, Б. В сянката на Косово и “Южен поток”: Сърбия и украинската криза. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3.

Денесе, Е. Украйна: обърната наопъки реалност. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3.

Дергачов, В. Битката за Евразия: тектоничната геополитическа трансформация. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 4.

Захариев, М. Украйна на ръба на икономическата пропаст. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 4. 

Зюсе, Е. Как и защо САЩ рестартираха Студената война. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 4.

Мацеи, У., Р. Жигон. Украинската криза и руско-американският геополитически сблъсък. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3. 

Менон, Р. Украйна като илюстрация на екзестенциалната криза на НАТО. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3.

Петракиев, Д. Кризата в Украйна и опитите за преразпределяне на глобалния енергиен пазар. - Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 4. 

Петров, Н. Кризата в Украйна: целите на Русия и икономическите интереси на Запада. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3.

Синклер, Д. Русия може да срине американската икономика. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн.3.

Фридман, Д. Украинската криза и новата военна стратегия на САЩ. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 4.

Фридман, Д. Украинската стратегия на САЩ и позицията на Русия. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3.

Читати, Д. Защо Европа не е част от Запада: интересите, ценностите и идентичността в европейската традиция. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 4. 

Шулце, П. Германско-руските отношения и “Източната геополитика” на ЕС. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3.

*Гост-преподавател в Университета по библиотекознание и информационни технологии – София, Югозападния университет “Неофит Рилски” – Благоевград и Висшето училище по сигурност и икономика – Пловдив. Статията публикуваме като дискусионна.