За щастие, днешният свят силно се различава от онзи, през 2003, което означава и, че възможностите на Вашингтон да определя еднолично световния ред вече са доста по-малки. Но въпреки това ново и по-балансирано разпределение на глобалното влияние сред няколко големи държави, САЩ демонстрират още по-агресивно поведение както към съюзниците, така и към противниците си, без оглед на това, кой точно управлява тази страна.
На свой ред, Китай и Русия оглавяват осъществяващия се в момента исторически преход, като в същото време щателно избягват директната военна конфронтация със Съединените щати. За да постигнат целите си, те използват хибридна стратегия, включваща дипломация, военна подкрепа за своите съюзници и икономически гаранции за онези държави, които са обект на натиска на Вашингтон.
САЩ очевидно смятат цялата планета за зона на собствените си интереси. Тяхната военна и политическа доктрина се базира на концепцията за либералната хегемония, в интерпретацията на американския политолог Джон Миршаймър. Нейното практическо прилагане обаче, с течение на времето доведе до формирането на координиран полуофициален фронт от държави, съпротивляващи се на тази либерална хегемония. Последните събития във Венецуела нагледно демонстрираха, защо сътрудничеството между държавите-противници на американската хегемония е от толкова голямо значение за ускоряването на прехода от еднополюсна към многополюсна реалност, в която вредата, която е в състояние да нанесе имперска политика на САЩ, може да бъде минимизирана.
Днес Москва и Пекин оглавяват усилията на останалия свят за ограничаване глобалното влияние на Вашингтон. След периода на сложни отношения по време на студената война Русия и Китай съумяха да съгласуват интересите си в името на постигането на ключови общи цели през следващите години. Координацията между тях се основава най-вече на необходимостта да бъде ограничен хаосът, в който Вашингтон се опитва да хвърли света.
Както е известно, водещият принцип на американския военно-разузнавателен комплекс е, че ако една държава не може да бъде контролирана (както Ирак след интервенцията през 2003), тя следва да бъде разрушена за да не се допусне да попадне в китайско-руската сфера на влиняие. Именно това се опитаха да направят САЩ в Сирия и са твърдо решени да го постигнат във Венецуела.
Близкият Изток е регион, който от дълги години насам привлича вниманието на глобалната общност и в който Вашингтон е заинтересован да подкрепя своите регионални съюзници, в лицето на Израел и Саудитска Арабия. На свой ред, Израел провежда политика, целяща демонтажа на иранската и сирийската държави. Саудитска Арабия пък следва аналогична стратегия против Иран, Сирия и Йемен, освен това провокира разцепление в арабския свят, остро конфронтирайки се с Катар.
Външнополитическите действия на Израел и Саудитска Арабия открай време се подкрепят от САЩ по две специфични причини: влиянието на произраелското лоби в Съединените щати и необходимостта да се гарантира, че Саудитска Арабия и държавите от ОПЕК ще продължават да продават своите енергоносители за американски долари, запазвайки по този начин ролята на долара като световна резервна валута.
Запазването на ролята на долара като глобална резервна валута е изключително важно за Вашингтон и способността му да съхрани статута си на свръхдържава. Впрочем, то е от критично значение и за успеха на неговата хибридна стратегия срещу основните му геополитически съперници. Санкциите са добър пример за това, как САЩ използват основаващата се американския долар глобална финансова и икономическа система като своеобразно оръжие срещу своите противници. В Близкия Изток тяхна основна мишена е Иран, като санкциите целят най-вече да попречат на Ислямската република да търгува в рамките на международната банкова система. Освен това Вашингтон блокира възможностите на Сирия да подписва договори за възстановяването на страната с европейски компании, заплашвайки последните, че ако решат да работят в Сирия рискуват вече никога да не могат да работят в САЩ.
От своя страна, Пекин и Москва се придържат към ясна дипломатическа стратегия, отхвърляйки съвместно в Съвета за сигурност на ООН непрекъснатите опити за приемане на резолюции, осъждащи режимите в Техеран и Дамаск и прокарвани от Съединените щати, Обединеното кралство и Франция. На военния фронт, руснаците продължават активно да присъстват в Сирия. Икономическите усилия на Китай (макар техните истински мащаби да не са съвсем видими) пък ще изиграят много съществена роля за възраждането на двете страни, пострадали от дългодишната война и санкциите, провокирани от Вашингтон и неговите съюзници.
Стратегията за сдържане на САЩ, следвана от Китай и Русия в Близкия Изток, цели да защити Сирия и Иран с дипломатически средства, т.е. използвайки международното право - нещо което американците и регионалните им съюзници постоянно пренебрегват. Военните действия на руснаците изиграха решаваща роля за ограничаването и последвалото поражение на антихуманната агресия, осъществена против Сирия, очертавайки, паралелно с това, червената линия, която Израел не може да си позволи да престъпи в своите усилия да атакува Иран. Поражението на САЩ в Сирия се превърна във вдъхновяващ прецедент за останалия свят. Вашингтон беше принуден да се откаже от първоначалните си планове за отстраняване на Асад.
Бъдещите историци вероятно ще разглеждат събитията в Сирия като начало на мултиполярна революция, когато - в резултат от координираните действия на Китай и Русия - САЩ бяха успешно сдържани, в хода на една военна кампания с използване на конвенционално въоръжение.
Икономическият принос на Китай гарантира покриването на такива неотложни нужди, като доставките на продоволствие и лекарства, както и отпускането на държавни заеми за страните, станали жертва на икономическата блокада на Вашингтон. Но, докато глобалната финансова система остава обвързана с американския долар, САЩ запазват възможностите си да причинят огромни неприятности на онези държави, които отказват да се подчинят на техния диктат.
Ефективността на икономическите санкции за различните държави може значително да варира. Руската Федерация например, използва наложените и от Запада санкции като стимул за да придобие пълно или практически автономно рефинансиране на основния си чуждестранен дълг, както и за да започне да сама да произвежда онова, което преди внасяше от чужбина. Дългосрочната стратегия на Русия е да се превърне в основен вносно-износен пазар за Китай и другите азиатски държави, съкращавайки контактите си с европейците, поне докато такива ключови държави като Франция и Германия, продължават да демонстрират враждебно отношение към нея.
Благодарение на китайските инвестиции, както и на такива гигантски проекти като инициативата "Един пояс, един път" (ЕПЕП), в средносрочна и дългосрочна перспектива, хегемонията на американския долар се оказа застрашена. Китайските инициативи в сферата на инфраструктурата, енергетиката, железопътния и автомобилния транспорт и технологиите, осъществявани съвместно с десетки държави, ще продължат да стимулират непрекъснато нарастващото потребление на енергоносители в Азия, за които днес се заплаша в американски долари.
В това отношение Москва се намира в привилегировано положение, поддържайки добри отношения с водещите производители на петрол и втечнен природен газ от Катар до Саудитска Арабия, включително Иран, Венецуела и Нигерия. Добрите отношения на Москва с Рияд например, доведоха до сделката ОПЕК+ с участието на Русия.
Специално внимание следва да се отдели на ситуацията във Венецуела, която е сред най-значимите държави от ОПЕК. Както е известно, през февруари 2019 Рияд изпрати в Каракас танкер с два милиона барела петрол, а престолонаследникът Мохамед бин Салман предпочете да заеме неутрална позиция в конфликта между САЩ и Венецуела.
Съвместните инициативи на Москва и Пекин целят ограничаване на използването на американския долар от държавите, участващи в ЕПЕП и във формата ОПЕК+. Тази тенденция за отказ от долара, която позволява да бъдат "скрити" финансовите транзакции между държавите, включително инвестициите и сделките с петрол и LNG, в бъдеще само ще се усилва в резултат от редица споразумения, които все повече ще се отдалечават от доларовата система.
В момента Рияд очевидно не е склонен да се лиши от военната протекция на САЩ. В същото време обаче, скандалът с убийството на журналиста Хашоги и неуспехът с предлагането на акции на саудитската петролногазова компания Aramco на лондонската и нюйорксата фондови борси, силно ерозираха доверието на саудитското кралско семейство в неговия американски съюзник. От друга страна, срещата на Путин с престолонаследника Мохамед бин Салман, по време на форума на Г-20 в Буенос Айрес изглежда представлява открито послание към Вашингтон и съвсем пряко касае бъдещето на американския долар.
Военните, икономически и дипломатически усилия на Москва и Пекин достигнаха своеобразна кулминация в т.нар. процес от Астана. Както е известно, Турция беше една от държавите, които бяха в основата на агресията срещу Сирия, но Москва и Техеран съумяха да я ангажират в процеса за сдържане на регионалния хаос, разпространяван от САЩ. Благодарение на постигнатото навреме споразумение за Сирия, касаещо т.нар. "демилитаризирани зони", Дамаск продължава да поставя под свой контрол все нови градове, прочиствайки страната от терористите, финансирани от Вашингтон, Рияд, а доскоро и от Анкара.
Катар, който в момента играе ролята на "икономически гарант" на Турция (която пък му осигурява военна защита), в резултат от китайско-руските усилия в енергийната, дипломатическата и военната сфери, също се дистанцира от израелско-саудитския "лагер". Както е известно, тези действия на Доха бяха резултат от братоубийствената война на дипломатическия и икономически фронтове, инициирана от Саудитска Арабия срещу Катар, което бе поредния пример за генерирания от Ващигтон хаос в региона.
Благодарение на руското присъствие в Близкия Изток, САЩ губят военното си влияние там, което пък тласка такива традиционни американски съюзници, като Турция и Катар, все по-близо до групата на държавите-противници на Съединените щати. Тоест, очертава се една нова мултиполярна реалност, в чиито рамки такива регионални държави, като Египет, Саудитска Арабия и Иран, ще чувстват все по-силна необходимост да си взаимодействат в икономическата сфера с целия евразийски суперконтинент, като част от инициативата "Един пояс, един път". Основната цел на Москва и Пекин е да използват наличните си военни, икономически и дипломатически средства за сдържането на САЩ и техния непрестанен стремеж да рушат и да провокират насилие и хаос.
От Близкия Изток към Азия
В Азия Пекин концентрира вниманието си върху дипломатическите усилия за подпомагане на преговорите между Северна и Южна Корея и ускоряване на вътрешния диалог на полуострова, изключвайки по този начин външните играчи, като САЩ (чието единствено намерение беше да саботират тези преговори). Военният компонент на китайската мощ също играе важна роля, макар че Пекин никога не го е използвал пряко, както го стори Руската Федерация в Сирия. Вариантите да се попречи на Вашинггон да реализира плановете си за Корейския полуостров са свързани с факта, че в непосредствена близост до границите на Северна Корея са разположени огромни ядрени и конвеционални сили, представляващи основния сдържащ инструмент на Русия и Китай. Общата военна мощ на Северна Корея, Русия и Китай превръща всяка хипотетична интервенция и бомбардировка на КНДР от страна на САЩ в практически неосъществим вариант.
Както и в миналото, икономическият "спасителен пояс", който беше хвърлен на Пхенян от Москва и Пекин, се оказва решителното средства за ограничаване на влиянието на ембаргото и тоталната финансова блокада, които Вашингтон е наложил на Северна Корея (тук е мястото да напомня, че именно отказът на Тръмп да отмени санкциите, стана причина за провала на преговорите му с корейския лидер Ким Чен Ун, провели се в края на февруари 2019 във Виетнам). Умелата дипломатическа работа на Пекин и Москва със Сеул постигна същия ефект, както и по отношение на Турция в Близкия Изток, т.е. в момента Южна Корея бавно се придвижва към мултиполярния модел, прокарван от Русия и Китай, което пък води до много значителни икономически последици и перспективи за обединяване на полуострова.
Комбинирайки добре обмислени политически усилия и военно сдържане и разкривайки пред двете Кореи перспективи за значителни инвестиции в рамките на инициативата ЕПЕП, Русия и Китай съумяха да провалят усилията на Вашингтон да генерира хаос в близост до техните граници, използвайки ситуацията на Корейския полуостров.
Тоест, изглежда че имперското влияние на САЩ бива най-силно ерозирано именно в Източна Азия и Близкия Изток, при това не само във военната, но и в дипломатическата и икономическа сфери.
По-различна обаче е ситуацията в Европа и Латинска Америка (пример за което е случващото се във Венецуела) - две географски зони, в които Вашингтон все още разполага с по-голяма политическа тежест, отколкото в Азия и Близкия Изток. И в двете зони ефективността на китайско-руската съпротива (във военен, икономически и дипломатически план) е по-ограничена, макар и по различни причини.
Усилията за сдържане на САЩ в Европа
Сега нека видим, как руско-китайската стратегия работи в Европа. Независимо от наложилият се мит, че след Втората световна война Старият континент се е оказал основния бенефициент на доминирания от Америка световен ред, истината е, че през последните трийсет години САЩ неведнъж генерираха хаос и разрушения в различни части на Европа. Въпросният мит се подхранва от европейските политици, които и днес продължават всячески да възхваляват проекта за т.нар. "Обединена Европа", затваряйки си очите за все по-очевидните му недостатъци. Историята обаче показва, че именно САЩ стимулираха или насочваха разрушителните войни на европейския континет: в Югославия през 90-те години на миналия век, конфликтът между Грузия и Осетия в началото на 90-те, грузинско-руската война през 2008 и преврата в Украйна през 2014, последван от гражданската война в източната част на страната.
Основният проблем на европейските съюзници на Вашингтон винаги е бил в недостига на смелост да се опитат да сдържат американските имперски стремежи. Дълги години, включително и след края на студената война, европейските държави предпочитаха да отстъпват пред натиска на Съединените щати, потвърждавайки по този начин статута си на техни сателити, а не съюзници. От фундаментално значение е да осъзнаем, че по-голямата част от европейските политици на най-високо равнище винаги са били склонни да се съобразяват с "американската изключителност", подчинявайки европейските интереси на тези на САЩ.
Войните на европейския континент са нагледна демонстрация за това, как Вашингтон използва Европа за да прокарва собствените си интереси. Неизменната цел на неоконсерваторите и управляващите кръгове в САЩ е да предотвратят всяка възможност за сближаване между Германия и Русия, което в крайна сметка би могло да доведе до формирането на опасна ос, застрашаваща американските интереси. Агресивната война против остатъчна Югославия беше опит за ликвидиране влиянието на Москва на континента. Последвалите войни в Осетия, Грузия и Украйна преследваха двойната цел да ерозират и отслабят позициите на Руската Федерация, както и да провокират враждебни спрямо Москва настроения в Европа, ограничавайки до минимум икономическите и дипломатически контакти между Изтока и Запада. През последните години и особено след преврата в Украйна, присъединяването на Крим към Русия и войната между новия режим в Киев и бунтовниците от Донбас, отношенията между Русия и Запада непрекъснато се влошаваха, достигайки до исторически най-ниското си равнище.
Избирането на Тръмп за президент на САЩ даде твърде противоречиви сигнали на европейците, що се отнася до отношението му към Русия. Първоначално изглеждаше, че новият президент възнамерява да установи добри отношения с Путин, въпреки опозицията, демонстрирана от такива ключови американски съюзници като Франция, Германия и Обединеното кралство. Възможността за сближаване между САЩ и Русия обаче беше сериозно ерозирана от комбинацията между липсата на опит на Тръмп, безпомощността на назначените от него съветници и мощната съпротива на американската "дълбока държава". Този геополитически "преврат" имаше две основни последици. На първо място, което е и най-важното, той доведе до задълбочаване на енергийното и икономическо сътрудничество между Берлин и Москва, особено що се отнася до проекта "Северен поток 2". От друга страна обаче, Тръмп откри приятели и съюзници в антируски настроените европейски държави, като Полша например.
Разногласията между САЩ и Европа се задълбочиха с излизането на Вашингтон от много важни договори, като например Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег (INF) и Съвместния всеобхватен план за действия (т.е. "ядрената сделка" с Иран). И двете събития оказаха непосредствено влияние върху Европа по отношение на сигурността и икономиката. Със своята стратегия "Америка над всичко" Доналд Тръмп даде на европейците известно пространство за маневриране, предоставяйки им определена автономия, което в крайна сметка води до укрепване на синергичните връзки с Москва и особено с Пекин.
В икономически план, Китай предлага на Европа (пример в това отношение е Гърция) пълна интеграция в инициативата "Един пояс, един път" - суперпроект, предлагащ огромни възможности за интензифициране на търговията с десетки държави. Европа ще се превърне в основния пазар за китайските стоки, но в момента едно от основните препятствия, които следва да бъдат преодолени, е фактът, че влаковете, обслужващи товарния трафик между (Западна)Европа и (Източна)Азия, много често тръгват от Китай пълни, но по обратния маршрут - т.е. от Европа към Китай, са полупразни. В Пекин и големите европейски столици са наясно, че ако искат проектът ЕПЕП да бъде жизнеспособен, този дисбаланс следва да бъде преодолян, така, че от него да печелят и двете страни.
В технологичен план, вътрешните връзки между Китай и Европа вече се изграждат, включително и благодарение на високотехнологичната продукция на китайския телекомуникационен гигант "Хуавей", която поне доскоро масово се купуваше от европейските компании. Между другото, сред истинските причини за войната, която Вашингтон обяви на китайската корпорация, е че в предлаганите от нея системи липсват устройствата, позволяващи на САЩ да осъществяват глобално следене и мащабен икономически шпионаж (със съдействието на редица от най-големите западни телекомуникационни корпорации). Индустриалният шпионаж е безценно предимство, от което се ползваха Съеденините шати, като наличието на подобни устройства в западните телекомуникационни системи, до които ЦРУ и Агенцията за национална сигурност (АНС) имаха неограничен достъп, гарантираше конкурентни предимства, позволяващи на Вашингтон да съхрани технологичната си доминация. С разпространението на продукцията и системите на "Хуавей" обаче, това предимство беше загубено, за огромно огорчение на американската рузузнавателна общност. Европейските съюзници на САЩ осъзнават потенциалните предимства, които биха могли да получат, и използват китайските системи за да се защитят.
В технологичен план, усилията на Пекин в Европа се оказват твърде успешни, прокарвайки пътя за бъдещата физическа интеграция в инициативата ЕПЕП. В този смисъл, участието на такива европейски държави като Обединеното кралство, Германия и Италия в доминираната от китайците Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции демонстрира колко голям интерес представляват перспективите за мащабни китайски инвестиции за проблемните европейски икономики.
Във военната сфера, излизането на САЩ от INF застрашава сигурността на европейските държави заради мерките, предприети от Руската Федерация с цел да си гарантира необходимата защита от разположените (или планирани да бъдат разположени) в Европа американски ракетни системи.
Като потенциално бойно поле във всяка конфронтация между великите държави, Европа се оказва най-големия губещ от възобновяването на студената война, която може да прерасне в гореща. Демонстрираните напоследък от Москва въоръжения от ново поколение провокираха обяснима тревога у европейците, които се безпокоят, че могат да бъдат пожертвани в интерес на намиращите се на хиляди мили от тях САЩ. В същото време, изглежда че американците биха искали да се освободят от ангажиментите си в рамките на НАТО, паралелно настоявайки европейците да изразходват повече средства за закупуване на американско оръжие, както и да ограничат китайско-руските инвестиции в Европа. Много е вероятно обаче, че ерозията на INF, в комбинация с нарастналия конвенционален и ядрен потенциал на Москва, може да даде тласък на дипломатическите преговори между Русия и Европа, без участието на САЩ. Редица европейски страни не крият, че биха искали да прекратят политиката на подчиняване на собствените си интереси на тези на Вашингтон, особено в сферата на сигурността.
В стремежа си ограничи влиянието на Вашингтон в Европа и да сдържа хаоса, провокиран от американските външнополитически институции, Русия умело използва два основни инструмента. Първият е мощта на нейния конвенционален и ядрен арсенал, който се оказва ефективно средство са недопускане на прекалени провокации. Вторият инструмент пък са огромните руски запаси от петрол и природен газ, които страната изнася на европейския пазар в значителни количества. Комбинацията от тези два фактора позволява на Москва да сдържа хаоса, провокиран от САЩ в такива страни като Грузия и Украйна, както и да ограничава американското влияние върху вътрешноевропейската политика, пример за която е Германия и проектът "Северен поток 2". Както е известно, немският канцлер Меркел беше принудена да признае, че въпреки демонизирането на Москва, Берлин не може да си позволи да се откаже от доставките на руски енергоносители. Това увеличава напрежението между Берлин и Вашингтон, като целта на САЩ е да заменят руския газ със собствения си и значително по-скъп LNG, доставян с танкери през Атлантическия океан.
Китайската икономическа мощ, в съчетание с руското военно сдържане, както и фактът, че Европа разчита на Русия за доставката на необходимите и енергоносители, обясняват, защо ЕС вече не може да си позволи сляпо да следва американския си съюзник, особено в неговите активни провокации срещу китайско-руската ос. Нещо повече, Европа пострада сериозно от американските войни в Близкия Изток и породените от тях мигрантски вълни. Сред все още слабите прояви на европейската стратегическа автономия е създаването на Инструмента за подкрепа на търговския обмен (INSTEX), представляващ алтернативна на долара платежна система, позволяваща да бъдат заобиколени американските санкции срещу Иран. Непрекъснато отслабващата подкрепа за антируските действия на Украйна от страна на Франция и Германия, е друг признак, че европейците стават все по-независими. Последната Монхенска конференция по сигурност (февруари 2019), на която присъства и украинският президент Порошенко, потвърди, че Меркел продължава да разчита на руските газови доставки в интерес на енергийната диверсификация.
Съвместните дипломатически, военни и икономически действия на Русия и Китай в Европа са значително по-ограничени и по-малко ефективни, в сравнение с други части на света, като Близкия Изток и Азия. Политическата реторика, която съзнателно бива преувеличавана от големите медии и е насочена против сътрудничеството между Европа, Русия и Китай, обслужва единствено интересите на САЩ. Москва и Пекин постигат успехите си, предлагайки жизнеспособни алтернативи на еднополюсния световен ред, наложен от Вашингтон, и осигурявайки на европейските държави стратегическа свобода, която би била непостижима за тях в условията на тотално доминирания от САЩ еднополюсен модел.
Все още не е ясно, дали европйските столици обръщат поглед към Москва само заради негативното си отношение към Тръмп, или заради нарастващите в тях антиамерикански настроения. Предстои да видим, дали тези промени имат временен характер, в очакване президентският пост в САЩ отново да бъде зает от някой, който вярва в либералната хегемония, или поставят началото на поредица от повратни събития, съдействащи за постепенната трансформация на световния ред от еднополюсен в мултиполярен, в чиито рамки Европа очевидно се вижда като един от основните глобални полюси.
"Америка над всичко" и опитите за съживяване на Доктрината Монро
В рамките на доктрината на сегашния президент на САЩ "Америка над всичко", във фокуса на усилията на Вашингтон да компенсира спада на неограниченото доскоро американско влияние в света, отново се оказват Централна и Южна Америка. Както е известно, през първото десетилетие на настоящия век, в редица държави от региона властта беше поета от леви и антиимпериалистически режими. Списъкът на държавите с подобни правителства беше впечатляващ: Парагвай на Фернандо Луго, Боливия на Ево Моралес, Бразилия на Лула да Силва, Еквадор на Рафаел Кореа, Аржентина на Кристина Фернандес де Киршнер, Никарагуа на Даниел Ортега и Венецуела на Уго Чавес, без да забравяме и Куба на братята Кастро.
Съществува близка корелация между действията на Вашингтон след 1989 и колебанията на политическото махало в Латинска Америка през следващите трийсет години. Опиянени от статута си на едиствена в света свръхдържава в периода след разпадането на Съветския съюз, САЩ се стремяха за закрепят своята хегемония, постигайки "доминация в целия спектър” (full spectrum domination) - една стратегия, изискваща от тях да участват във всичко случващо се на планетата, възприемайки целия свят, като сфера на жизнените американски интереси.
Стремежът на Вашингтон да трансформира света по собствен образ и подобие на практика означаваше, че американските въоръжени сили следва да увеличат проекцията на своята мощ, включително с помощта на армади от самолетоносачи и създаването на глобална система за противоракетна отбрана (ПРО), придвижвайки се по суша и море към границите на Русия и Китай.
Ползвайки предимствата, които дава глобалната доминация на американския долар в икономическата, финансовата и търговската сфери, Вашингтон постепенно се дистанцира от принципите на свободния пазар, принуждавайки другите държави да се конкурират при очевидно несправедливи и неравнопоставени условия.
Както стана ясно по-късно от разкритията на Едуард Сноудън, Вашингтон използва доминацията си в технологичната сфера за налагането на глобална система за контрол и следене. Прокарването на принципа за американската изключителност, наред с желанието за "износ на демокрация" и злоупотребата с темата за човешките права, се превърнаха в удобно оправдание за намеса, включително и военна, във вътрешните работи на десетки държави, при това със съдействието на отстъпчивите и контролирани големи западни медии.
В началото на 2000-те години Централна и Южна Америка разполагаха с безпрецедентно политическо пространство за маневриране, тъй като вниманието на Вашингтон беше концентрирано върху Русия, Китай, Иран, Афганистан, Сирия, Ирак, остатъчна Югославия, Сомалия, Грузия и Украйна. Латиноамериканците се възползваха от тази възможност и в рамките на едно десетилетие дузина държави от субконтинента се превърнаха в своеобразни предни постове на антиимпериализма, лансирайки концепцията за "социализма на ХХІ век" в противовес на фундаментализма на свободния пазар.
И Вашингтон, и Москва осъзнаваха ключовото значение на Латинска Америка още по време на студената война, в резултат от което регионът стана част от асиметричната и хибридна война, която двете свърхдържави водеха помежду си. Решимостта на САЩ да не допуснат съветско присъствие в Западното полукълбо накара света да затаи дъх по време на Кубинската ракетна криза през 1962.
Както знае всеки, който се интересува от международни отношения, основната цел на всяка световна държава е да попречи на появата на друг хегемон в която и да било друга част на планетата. Причината е, да не се допусне възможността новата сила да се осмели да проникне в други региони, контролирани от друг хегемон, променяйки по този начин глобалното статукво. Втората основна цел пък е да се попречи на геополитическия съперник да придобие стратегически позиции в собственото полукълбо. Вашингтон следва този принцип, посредством Доктрината Монро, лансирана преди 200 години от президента Джеймс Монро, в рамките на която през ХIХ век САЩ последователно изтласкаха европейските колониални сили от двете Америки.
Анализирайки събитията в Латинска Америка, не бива да игнорираме онези тенденции, които определяха политиката на Вашингтон в началото на ХХІ век. Докато САЩ бяха ангажирани с усилия да разширят позициите си по целия свят, създавайки в различни точки на планетата повече от 800 военни бази в около 70 държави, Южна Америка преживя своеобразно политически възраждане, позиционирайки се на противоположния на Вашингтон край на спектъра, предпочитайки социализма през либералния капиталистически модел и възкресявайки антиимпериалистическите идеали на Симон Боливар от времето на национално-освободителните революции през първата половина на ХІХ век.
Известно време САЩ не обръщаха сериозно внимание на политически промени на субконтинента, концентрирайки вниманието си върху Големия Близък Изток и водените там войни с американско участие. Междувременно в Азия впечатляващ ръст демонстрираше икономиката на Китай, превърнал се в новата фабрика на света. След избирането на Путин за президент, през 2000-та, Русия възстанови позициите си на военна сила, изискваща необходимото уважение. А с усилването на Иран (благодарение на оказалата се контрапродуктивна военна интервенция на САЩ в Ирак през 2003), обречен да се превърне в новата регионална сила в Близкия Изток, Вашингтон на практика започна да копае собствения си гроб, без дори да го осъзнава.
В същото време Южна Америка се обединяваше около идеята за формирането на общ пазар и изповядваната от лидерите и социалистическа идеология. Както е известно, през 1991 Аржентина, Бразилия, Парагвай и Уругвай създадоха т.нар. МЕРКОСУР (субрегионалния търговско-икономически съюз на държавите от Южна Америка). Но едва когато, през 2004, негов асоцииран член стана Венецуела на Чавес, организацията придоби специфичен политически характер, конфронтирайки се на практика с вашингтонския модел на свободния пазар.
Междувременно, след 2010, Китай и Русия, които продължаваха да демонстрират впечатляващ политически, военен и икономически възход, насочиха вниманието си към Южна Америка и широките възможности за икономическа интеграция. Между Русия и Китай, от една страна, и редица южноамерикански лидери - от друга, започнаха да се провеждат чести срещи, чиято кулминация беше появата на групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка). Първо по времето на президента Лула да Силва, а след това и на Дилма Русев, Бразилия се превърна в неофициален говорител на цяла Южна Америка, стимулирайки връзките на субконтинента с възходящите евразийски държави. Именно през тези години, като започнем с появата на БРИКС (2008-2009) светът започна значително да се променя, освобождавайки се постепенно от хегемонията на преживяващите прогресивен военен упадък САЩ, погълнати от своите безкрайни войни, които в крайна сметка тотално ерозираха статута им на световна свръхдържава. Войните в Ирак и Афганистан силно дискредитираха военния имидж на Вашингтон, което пък разкри безпрецедентни възможности за формиране на нови алианси и бъдещи промени на глобалния ред, особено на фона на нарастващото влияние на Иран в региона, в качеството му на противовес на САШ.
Южноамериканският вектор на Москва и Пекин
Китай, Русия и южноамериканският субконтинент определено бяха сред онези, които първи осъзнаха истинския потенциал на този политически и исторически период. Достатъчно е да си припомним срещите между Путин и Чавес или присъствието на високопоставени китайски лидери на многобройни форуми в Латинска Америка. Пекин традиционно предлагаше мащабна икономическа помощ, подписвайки важни търговски споразумения, а Москва продаде голямо количество модерно въоръжение на Венецуела и други южноамерикански държави.
Икономическата и военна помощ са истинските козове, които Москва и Пекин предлагат на държавите, подкрепящи прехода към глобална мултиполярна революция, но в същото време нуждаещи се от защита.
Трансформацията на световния ред от еднополюсна към многополюсна система стана факт през 2014 с присъединяването на Крим към Руската Федерация след организирания и подкрепен от Запада преврат в Украйна. Неспособността на САЩ да попречат на това, се оказа фундаментално стратегическо поражение на Брюксел и Вашингтон, поставяйки началото на края на стратегията на Пентагона, упорито продължаващ да се придържа към световния ред, който изчезна още през 1991.
С развитието на новите "мултиполярни" тенденции, Вашингтон беше принуден да промени тактиката си. Така, президентът Обама предложи нова военна стратегия, която трябваше да замени онази, възприета от предшественика му Буш-младши. Пректирането на сила върху цялата територия на планетата, с помощта на въздушни удари, армади от самолетоносачи и сухопътни войски, вече беше станало неефективно, а и населението на самите САЩ не изпитваше никакво желание, страната да продължи да води пълномащабни войни в различни точки на света.
Използването на т.нар. "мека сила" винаги е било част от инструментариума на САЩ за въздействие върху развитието на събитията в друти държави, но предвид разпада на еднополюсния модел, тя временно беше изтеглена на заден план, за сметка на "твърдата сила". Последвалите провали при използването на "твърда сила" в периода 1990-2010 обаче, доведоха до това, че "меката сила" отново се оказа в центъра на вниманието на американските стратези и организации като Националният фонд в подкрепа на демокрацията (NED) и Международният републикански институт (IRI), действащи в десетки враждебно настроени към САЩ страни, стартираха подготовката и финансирането на определени сили с цел свалянето на неудобните за Вашингтон правителства (т.нар. "цветни революции", "арабската пролет" и т.н.).
Сред основните мишени на тази "мека сила" бяха южноамериканските държави, смятани за вреждебни на САЩ, които при това вече дълги години бяха обект на натиска на Вашингтон, под формата на различни видове санкции.
Именно през този период Южна Америка стана жертва на вторичния ефакт от процеса на формиране на нов многополюсен световен ред. Прогресивно губейки глобалното си влияние, САЩ започнаха да се оттеглят от редица региони. Което, на практика, доведе до това, че Вашингтон отново концентрира вниманието си върху случващото се в неговия "заден двор", т.е. в Централна и Южна Америка.
Прикритите усилия на САЩ за премахване на "социалистическите" режими в Западното полукълбо непрекъснато нарастваха и постепенно започнаха да дават резултат. Така, в Аржентина президентът Кристина Киршнер отстъпи мястото си на откровения неолиберал и приятел на САЩ Маурисио Макри. След това Дилма Русев беше принудена да напусне президентския пост в Бразилия, в резултат от противозаконните действия на парламента, а предшественикът и Лула да Силва се оказа в затвора, което пък позволи на проамерикански настроеният Жаир Болсонару да спечели президенските избори през миналата 2018.
В Еквадор наследникът на президента Кореа - Ленин Мадуро, направи редица реверанси към САЩ, включително поставяйки под въпрос предоставенота от еквадорското посолство в Лондон убежище на Джулиан Асанж. Във Венецуела, след подозрителната смърт на Чавес, приемникът му Мадуро моментално се превърна в мишена на управляващите кръгове в САЩ, в качеството си на най-значимия представител на "антиамериканския чавизъм". Ескалацията на санкциите и запорирането на венецуелските активи в чужбина, допълнително влошиха ситуацията в страната и доведоха до трагичните събития, на които сме свидетели в момента.
Южна Америка се оказа в тази специфична ситуация в резултат от това, че светът става все по-мултиполярен. Днес останалият свят вече разполага с по-голямо пространство за маневриране и по-голяма независимост от Вашингтон в резултат от наличието на военен и икономически "чадър", предлагани, съответно, от Москва и Пекин.
По очевидни географски и логистични причини обаче, за Китай и Русия е по-трудно да разпрострат тези свои гаранции и защита върху Латинска Америка, както го правят в Азия, Близкия Изток и Европа. Въпреки това, виждаме, че Пекин предлага незаменим спасителен пояс на Каракас и други латиноамерикански държави, като Никарагуа и Хаити, давайки им възможност да се опитат да устоят на мощния икономически натиск на Вашингтон.
Стратегията на Пекин цели ограничаване на вредата, която Вашингтон може да нанесе на южноамериканския субконтинент, използвайки за целта китайската икономическа мощ, без да подценяваме разнообразните интереси на Китай в региона и най-вече новият канал между Атлантическия и Тихия океан, който трябва да премине през територията на Никарагуа (в този смисъл едва ли е съвпадение, че в момента тази страна е арена на подкрепяни от САЩ антиправителствени демонстрации) и да бъде интегриран в инициативата "Един пояс, един път". Целите на Москва са по-ограничени, но и по-опасни за хегемонията на Вашингтон. Известна представа за асиметричната военна мощ на руснаците даде появата на два руски стратегически бомбардировачи във Венецуела през декември 2018, както и пристиганет в Каракас на стотина руски военни и 35 тона техника през март 2019, което беше очевиден сигнал към САЩ. Москва разполага със съюзници, както и с технически и военен капацитет да създаде въздушна база за своите ядрени бомбардировачи в непосредствена близост до крайбрежието на Флорида.
Масква и Пекин не възнамеряват да позволят на Вашингтон да организира военна интервенция във Венецуела, която може да отвори вратите на ада за целия субконтинент. В същото време, броят на съюзниците им в Латинска Америка силно намаля, заради позицията на няколко ключови държави, като Аржентина, Бразилия и Колумбия, които предпочитат алианса със САЩ, а не с Русия и Китай. В случая сме свидетели на интересна тенденция, в чиито рамки администрацията на Тръмп успешно комбинира своята политика "Америка над всичко" с икономическото и военно възраждане на Доктрината Монро, като по този начин си гарантира едновременно подкрепата и на своя собствен електорат, и на "ястребите" в Конгреса.
Ако приемем, че в случая не става дума за някаква ясна стратегия (Тръмп е склонен да импровизира), изглежда очевидно, че вътрешнополитическите битки на сегашния президент против демократите, които той квалифицира като "привърженици на социализма" (макар и не в неговата "чавистка" форма), се съчетават с външнополитическата му битка с онези южноамерикански държави, които също предпочитат социализма (т.е. не са склонни да се примиряват с хегемонията на САЩ).
Приносът на Китай и Русия за оцеляването и независимостта на южноамериканския субконтинент е доста ограничен, в сравнение с това, което те са в състояние да направят в такива страни като Сирия, да не говорим за "сдържането" осъществено от Русия в Украйна (в защита на сепаратистите от Донбас) или от Китай по отношение на Северна Корея.
Заключение
Мултиполярната революция, променяща света, в който живеем, ще определи характера на останалата част от сегашното столетие. Една от финалните и битки вероятно ще се разиграе в Южна Америка и по-точно във Венецуела, чиито народ и чавистката революция, се намират в центъра на геополитическата шахматна дъска, подобно на Сирия в Близкия Изток, Донбас в Централна и Източна Европа, Иран - в Персийския залив и Северна Корея - в Азия. Тези държави са в центъра на трансформацията от еднополюсен към многополюсен световен ред и успехът на тази трансформация ще стане очевиден, ако те съумеят да окажат успешна съпротива на имперската политика на САЩ, в резултат от предлаганата им от Москва и Пекин военна помощ, сдържане, икономическо оцеляване и възможност за алтеративно развитие.
Русия и Китай разполагат с всички необходими средства за да ограничат агресивността на САЩ, предпазвайки света от възможна ядрена война и предлагайки икономически, социален и дипломатически "чадър" на онези държави, които искат да се измъкнат от опеката на Вашингтон и да се развиват свободно в рамките на новата мултиполярна реалност, следвайки своите интереси, основаващи се на собствените им потребности и желания, т.е. предпочитайки суверенитета и националните интереси пред преклонението пред Съединените щати и опитите те да бъдат омилостивени.
* Авторът е италиански геополитически анализатор
