Развитието на посткомунистическа Сърбия е белязано от периодично избухващи кризи, обусловени от няколко причини. На първо място, геополитическата ситуация, в която се оказа страната след поражението си в юговойните и свалянето на Милошевич, изисква от местната политическа класа да даде ясен отговор на редица ключови въпроси.
Сред най-важните е отношението към ЕС, НАТО, косовския проблем и Русия. Различните отговори, които се дават на тези въпроси, както и активното използване (и от управляващите, и от опозицията) на различни политически технологии за прокарването им, генерират постоянно политическо напрежение в обществото и сръбската партийно-политическа система. Известно изключение е дискусията за отношението към НАТО, тъй като тук липсват сериозни разногласия, но курсът на Белград към ускорена евроинтеграция провокира остри спорове, тъй като е съвсем пряко свързан с промяната на сръбската позиция по проблема за Косово.
Легенда:
Сърби и албанци в Западните Балкани
Република Сръбска
Територии, населени със сърби
Територии, населени с албанци
Безспорно, Косово е най-болезненият и сложен въпрос за сръбските политици, включително за сегашния президент Александър Вучич. Дискусиите по косовския въпрос обаче носят актив най-вече за представителите на националистическата опозиция, които го разглеждат като своеобразен лакмус за готовността на политиците да отстояват сръбските национални интереси. И тъкмо по това направление е възможно да се активизира сегашната политическа битка, както и критиките срещу президента Вучич, тъй като по другите въпроси между отделните формации на сегашната сръбска опозиция съществуват сериозни различия. Така, Социалдемократическата и Либералнодемократическата партия, както и някои други, подкрепят евроатлантическия курс, докато Сръбската радикална партия например, открито се противопоставя на присъединяването към ЕС, обявявайки се за задълбочаване на взаимодействието с Русия и доминирания от нея Евразийски икономически съюз (EАИС).
На второ място следва да посоча електоралната нестабилност, характерна за Сърбия. Броят на участващите в изборите партии и коалиции е твърде голям, което обяснява и честите предсрочни избори, с чиято помощ правителствата в Белград (без значение, кои точно партии участват в тях) се опитват да си гарантират по-стабилни позиции.
На трето място, много неща зависят от възможността да се формират коалиции. В това отношение Вучич може да се смята за успешен политик именно, защото неговата Сръбска прогресивна партия съумява да взаимодейства и да формулира общи позиции с други партии. В частност, беше постигнат определен консенсус със социалистите по въпросите, касаещи отношенията с ЕС и Русия, на основата на мултивекторната външнополитическа стратегия на Белград. На свой ред, опозиционните консервативни и националистически сили – Демократическата партия на Сърбия и Движението „Двери” формираха своя коалиция още през 2016.
На четвърто място, запазването на вътрешополитическата стабилност изисква не само и не толкова компромиси, колкото постоянен контрол върху развитието на ситуацията и активни усилия за предотвратяване на обединяването и „разширяването” на опозицията. Така, дори в редиците на самата Сръбска прогресивна партия няма консенсус относно перспективите на евроинтеграцията, което разбира се не способства за устойчивостта на партийните позиции. Ето защо, политическата стабилизация в Сърбия обикновено се оказва възможна само за сравнително кратък период от време, чрез формирането на повече или по-малко устойчива коалиция, около някоя успешна политическа сила. Тук е мястото да отбележа, че Сръбската прогресивна партия винаги се е опитвала да се позиционира като центристка сила, обявявайки се за взаимодействие едновременно и със Запада, и с Изтока. Този стремеж към компромис дълго време и гарантираше значителна подкрепа.
Самият Вучич пък се представя като фигурата, способна да постигне такъв компромис, както и да реши най-сложните въпроси пред Сърбия и именно това му позволи да стане президент на страната през 2017. С течение на времето обаче стана ясно, че по редица ключови проблеми компромисът е невъзможен, а дискусиите по тях постоянно се изострят. Така, идеята за сръбското членство в ЕС се съпровожда с декларации, че Белград не желае да подкрепи антируските санкции на Брюксел. Не е ясно, обаче как Сърбия може да продължи да следва подобна политика, ако някой ден наистина стане член на Съюза. Разбира се, за Вучич беше важно да демонстрира пред света готовността си за диалог и компромиси, като за целта дори се срещна с президента на непризнатото от Белград Косово Хашим Тачи. В същото време, сърбите с основание се опасяват от възможни отстъпки пред Прищина, защото всяка дипломатическа стъпка към признаването на Косово може да означава отказ и от други сръбски територии, населени предимно с етнически албанци. И не само това - ще припомня, че в началото на април 2019 две партии, претендираща за "пълна автономия" на сръбската област Войводина (където има значително унгарско малцинство), обявиха, че създават "Войводински фронт", имащ откровено сепаратистки характер.
Ескалацията на протестите
Сегашните протести не са първото обществено-политическо изостряне на ситуацията в Сърбия, а по-скоро поредния етап от спиралата на почти перманентната политическа криза в страната. Така, през август 2018 станахме свидетели на изостряне на ситуацията в Косово, за което Вучич тогава обвини "действията на американската агентура". Преди това, през април 2017, т.е. непосредствено след победата на Вучич на президентските избори, Сърбия също беще разтърсена от протести.
Важно е да се отбележи и, че опозицията далеч не е единна - там липсват както общи, цели, така и програма за политически действия. Протестите се организират от движението "Съюз за Сърбия", в което влизат различни политически сили, общото между които са обвиненията срещу президента Вучич в авторитаризъм, корупция и контрол над медиите. Основнте водачи на движението са Бошко Обрадович (Движение "Двери"), бившият кмет на Белград Драган Джилас (фактическият основател на "Съюза за Сърбия" и лидер на Демократическата партия ), както и екс-външният министър Вук Йеремич (водач на Народната партия). За разлика от прозападно ориентирания Джилас, Обрадович, се смята за "силно проруски настроен", сред доказателствата за което е посещението му в Крим през пролетта на 2018. Неговата партия "Двери" призовава за изграждане на суверенна държава, способна да защитава интересите си и да води самостоятелна външна политика. Тя подкрепя по-тесния съюз с Русия и, в същото време, смята, че евроинтеграцията ще има пагубни последици за Сърбия. Важни индикатори за позициите и са критичното отношение към антируските санкции и евентуалното сръбско членство в НАТО. Основните опасения на националистите са, че Вучич е склонен да признае независимостта на Косово. За тях са абсолютно неприемливи преговорите с Прищина, особено предвид появата на т.нар. "армия на Косово", създадена в разрез за резолюцията на ООН. Впрочем, именно последните кризи в Косово, до голяма степен провокираха новия ръст на протестите и митингите на опозицията през втората половина на март 2019. Що се отнася до Йеремич, той се смята за "умерено проевропейски настроен", но в същото време е яростен противник на всякакъв компромис с Прищина.
Тоест, между активистите и партиите от "Съюза за Сърбия" действително липсват каквито и да било идейни връзки. В него влизат съвършено различни политически сили - както прозападни, така и проруски. Тоест, това е чисто ситуативен алианс, целящ свалянето на Вучич. Оценявайки активността на опозицията, не бива да забравяме и, че според социологическите агенции президентът и правителството продължават да се подкрепят от над половината сръбски избиратели. Това позволява на мнозина анализатори да прогнозират, че ако не бъдат сериозно стимулирани "отвън", протестите вероятно ще започнат постепенно да затихват.
Външният вектор на протестите
Тук е мястото да анализаме мащабите на информационното влияние на ЕС и САЩ върху сръбското общество. Както е известно, от 2008 насам Сърбия изпълнява споразумение за Стабилизация и асоциация с ЕС, а през 2012 получи статут на кандидат за членство в Съюза. В тази връзка тя е длъжна да изпълни определени изисквания, свързани най-вече с хармонизирането на правната и система с тази на ЕС. Срещу това, Европейският съюз склони да си затвори очите за косовския проблем (чието съществуване, само по себе си, би трябвало да сложи кръст на сръбските претенции за членство в ЕС), предоставяйки на Сърбия статут на кандидат. Освен това, редица държави членки на Съюза също имат различни етнически и териториални проблеми. Което пък означава, че Сърбия има определена тежест за Брюксел. В същото време обаче, за Белград, евроинтеграционният вектор е перспектива, лишена от ясни очертания. Проблемът е, че сръбските партии - както от управляващата коалиция, така и от опозицията, не предлагат конкретни сценарии за по-нататъшното развитие на този процес.
В последно време, САЩ демонстрират непрекъснато нарастващо внимание към Сърбия. При това политиката на Вашингтон не е свързана толкова с някакво реално взаимодействие с Белград, колкото с реализацията на стратегическата задача на американската геополитика - да се противодейства на руското влияние в региона. В тази връзка ще напомня, че според зам. държавия секретар на САЩ по европейските въпроси Матю Палмър, Русия се опитва да "хаотизира"ситуацията на Балканите за да не допусне усилването на НАТО в региона.
Всъщност, истината е, че в хода на разширяването на НАТО (през 2017 член на пакта стана Черна гора, а в момента ускорено върви процесът на присъединяване на Северна Македония) на Балканите ситуацията на полуострова действително се изостря, само че от неговата "хаотизация" изглеждат най-заинтересовани именно САЩ. На практика, самото американско присъствие в региона може да се смята за дестабилизиращ фактор. Въпреки това, реалните мащаби на западното влияние в сегащните протести в Сърбия не са много ясни. Няма съмнение, че върху самия Вучич се оказва силен политически натиск. Интересно е обаче, че западните държави поне засега не демонстрират еднозначна позиция във връзка с протестите и не ги подкрепят открито. Западните медии също са изненадващо сдържани в оценките за случващото се, задоволявайки се да отбележат, че сегашните протести са най-големите от свалянето на Милошевич през 2001 насам. Тази позиция може да се обясни с факта, че в хода на покровителстваните от ЕС и САЩ преговори за евентуалната подялба на Косово и възможното му частично признаване от Белград, Вучич съумя да се представи пред западните държави като сдържан и търсещ баланса политик. Въздържайки се от прекалено остри изявления, той в основни линии следва препоръките на Брюксел и вероятно затова изглежда (на фона на левите и десните водачи на белградските протести, мнозина от които се отнасят крайно скептично към идеята за подялбата) стабилен и надежден партньор на Запада.|
На практика, единствената официална реакция на ЕС на случващото се в Белград беше заявлението на говорителя на Европейската комисия по външната политика Мая Косянчич, която призова опозиционнити депутати в Сърбия, Черна гора и Албания да се върнат в своите парламенти и да водят политическите си дискусии с управляващите в правното поле, а не по улиците.
Все пак, опозицията може да разчита на достатъчно мощна медийна подкрепя. Така, докато при свалянето на Милошевич през 2000-та противниците му се ползваха само с подкрепата на радио-телевизионната компания В92, в момента те могат да разчитат на създадения от бившия директор на ЦРУ Дейвид Питреъс мощен медиен холдинг, включващ популярния новинарски канал №1 (ексклузивен партньор на CNN), телевизиите "Гранд", "Ултра" и "Спортклуб", както и компанията за кабелна телевизия SBB. В същото време обаче, данните сочат, че външнополитическите предпочитания на мнозинството сърби тотално се разминават с внушенията на въпросните медии. Така, според публикуваното през февруари 2019 социологическото проучване, озаглавено "Западните Балкани между Изтока и Запада", с най-голямо доверие сред сръбските граждани се ползва Русия (60%), следвана от Китай (56%) и Европейския съюз (27%). По-надолу в класицията са Обединените арабски емирства (23%) и Турция (17%), докато към САЩ се отнасят с доверие само 15% от сърбите, а към НАТО - едва 4% от анкетираните.
На свой ред, в тази ситуация Русия предпочита да демонстрира сдържаност и предпазливост. Москва очевидно не е заинтересована от задълбочаването на политическата криза в Сърбия, тъй като тя може да ескалира в общ и продължителен конфликт на Балканите, както се е случвало и преди. Според Кремъл, сред възможностите да се предотврати подобно развитие е присъединяването на Сърбия към проекта за газопровода "Балкански поток" (т.е. втората тръба на "Турски поток", която ще преминава през България). Междувременно обаче, политическите протести в страната се превърнаха в основния политически инструмент за самопозиционирането и самоидентификацията на местните политически партии. Блогодарение на взаимодействието между иначе силно разминаващите се участници в протестното движение се очертава задълбочаващ се политически водораздел и се формулират общи искания и позиции. Както и обратното - започват да се проявяват и различията между основните формации от "Съюза за Сърбия". Което, освен всичко друго, допълнително затруднява Запада (ЕС) и Русия в опитите им да реагират максимално адекватно на случващото се.
Вътрешните причини за кризата
Според редица присъединили се към протестите известни сръбски психолози, в страната през последните години цари "атмосфера на апатия и безизходица". Те смятат, че причина за това са неизпълнените обещания на президента: нивото на безработицата в Сърбия продължава да е сравнително високо и мнозина млади сърби предпочитат да емигрират. Впрочем, аналогични мнения доминират и в Черна гора, и в Албания.
Както посочва директорът на Центъра за геостратегически изследвания в Белград Драгана Трифкович, "Сърбия преживява дълбока социални криза, характеризираща се с дезорганизация и дестабилизация на обществото и неефективност на социалните норми, законите и ценностите. Тази социално-политическа криза се точи с десетилетия, което допълнително усложнява и задълбочава разломите в сръбското общество. При това то не съумява да се консолидира или да намери изход от тази перманентна криза и все още се намира в онова състояние на неопределеност, което беше характерно за периода на разпадането на Югославия".
Според нея, макар че напоследък процесът на европейска интеграция е придобил непредсказуем характер като самият Европейски съюз, на практика, е преустановил процеса на разширяването си, сръбските власти никога не са поставяли под въпрос това ключово направление на външната политика на страната, твърдейки, че то няма алтернатива. В същото време, процесите, характеризиращи прехода в Сърбия, както и изискванията, поставени от Брюксел за успешната евроинтеграция на страната, имаха и определени негативни последици за сръбската икономика. Така, в процеса на приватизация бяха ликвидирани или продадени на ниски цени редица ключови държавни предприятия. В резултат от това политическата система изпадна в зависимост от финансирането от страна на ограничен кръг представители на сръбския едър бизнес и от чуждестранни фондации, а не от държавната икономика, традиционно спонсорираща развитието на страната. Друг проблем беше ерозията на вътрешния банков сектор, в резултат от което Сърбия (подобно на повечето постсоциалистически държави) се оказа зависима от чуждестранните банки. Накрая, подписването на Споразумението за стабилизация и асоциация с ЕС доведе до преориентация на местния пазар към вносната продукция, което пък имаше крайно негативни последици за сръбския селскостопански сектор. Всичко това нямаше как да не се отрази върху жизненото равнище в страната, което и без това беше паднало значително през периода на кризите, санкциите и юговойните.
В същото време, както твърди Трифкович (която очевидно подкрепя опозицията и по-точно проруски ориентираните сили в "Съюза за Сърбия"), макар сръбските власти да декларират, че се придържат към военен неутралитет и си сътрудничат както със Запада, така и с Изтока, на практика те не съумяват да поддържат истински баланс. В частност, предоставяйки на НАТО широки възможности, които касаят не само сферата на сигурността и военното сътрудничество, но и образованите, икономиката, медиите и т.н., сегашните сръбски власти все още не са предоставили обещания от тях дипломатически статут на руския хуманитарен център в Ниш. (срещу което открито се обявиха във Вашингтон). Освен това, те не се възползват оптимално от възможността да бъде укрепена сръбската икономика чрез увеличяването на износа в Русия, заради негативната реакция на Брюксел, където настояват Сърбия да не предприема подобни стъпки на фона на наложените на Русия санкции от ЕС и последвалите огледални контрасанкции на Москва.
Що се отнася до икономиката, сегашната управляваща коалиция предприема допълнителни мерки за привличане на чуждестранни инвестиции, включително финансирайки с държавни средства чуждестранните компании, които откриват свои предприятия в Сърбия и създават нови работни места. Вместо това, националистически настроената част от опозицията предлага тези средства да се инвестират в развитието на вътрешната икономика и по този начин да се стабилизира икономическата ситуация в страната. Междувременно, нараства и задлъжнялостта на Сърбия към различни международни институции, което принуждава управляващите да продават и останалите държавни ресурси - мини, летища и т.н.
Макар че на Запад Вучич постоянно бива упрекван, че е проруски настроен - най-вече заради отказа на Белград да се присъедини към санкциите серщу Москва - истината е, че президентът се опитва да следва добре познатата тактика на баланса между Изтока и Запада. Тоест, в това отношение, той продължава традициите на мултивекторната геополитика на някогашния югославски лидер Йосип Броз Тито, с тази разлика, че днешна Сърбия вече няма онова стратегическо значение, с което можеше да се похвали т.нар. "Втора Югославия" по време на студената война. Както вече споменах, Вучич така и не изпълни обещанието си да предостави дипломатически статут на персонала на Руско-сърбския хуманитарен център в Ниш, създаден за да реагира на извънредни ситуации в Сърбия и други страни от Балканския регион. В същото време, още през 2016, когато Вучич беше премиер, сръбският парламент ратифицира споразумение с НАТО, гарантиращо на персонала на Алианса свободно придвижване на цялата сръбка територия, достъп до всички обекти и, което е най-важното - дипломатически имунитет, включително за товарите. Впрочем, в Москва вероятно имат претенции към сръбския президент и във връзка с нежеланието му да признае принадлежността на Крим към Руската Федерация, макар че в едно интервю от края на март 2019 самият Вучич за пореден път обясни това с опасенията си, че подобна стъпка би могла да се използва от западните държави като мотив да откажат да признаят, че Сърбия има каквито и да било права в Косово.
Между другото, последното посещение на руския президент Путин в Белград през януари 2019 демонстрира и наличието на принципна разлика в моделите на сътрудничество на Запада и на Москва със Сърбия: така, ако САЩ и ЕС подкрепят най-вече "развитието на демокрацията" в страната, спонсорирайки определени медии и неправителствени организации, Русия залага на икономиката. Както е известно, през януари между сръбските и руските компании бяха подписани споразумения в сферите на енергетиката и инфраструктурата за стотици милиони евро. Основният икономически резултат от преговорите между Путин и Вучич обаче беше изразената от руския държавен глава готовност да продължи газопровода "Турски поток" към Европа, през територията на Сърбия, както и подкрепата на сръбския му колега за този проект.
Между другото, именно въпросното решение стана и една от причините за увеличаване на подкрепата за сръбската опозиция от страна на Запада и най-вече - на Вашингтон. Защото гласуваният в края на март 2019 от долната камара на американския Конгрес законопроект "За европейската енергийна сигурност и диверсификация" формално цели да намали зависимостта на държавите от региона от руските газови доставки, а на практика - да противодейства на тези доставки.
В споменатото по-горе интервю за една руска телевизия Вучич зададе въпроса, има ли друга държава, която да е по-добър приятел на Русия и руския свят, отколкото Сърбия? Въпреки характерния за подобни изявления патос, този въпрос на сръбския президент е до голяма степен реторичен. Което пък означава, че са налице достатъчно основания да прогнозираме, че сръбската "обединена" опозиция едва ли ще е в състояние да свали президента, в сроковете, които си е поставила. Включително и, защото при подобно развитие всички мащабни руски проекти в страната ще бъдат застрашени. А това едва ли е сред целите на такива водачи на "Съюза за Сърбия" като Бошко Обрадович или Вук Йеремич, чиито симпатии към Москва не са тайна за никого.
Заключение
Въпреки това, поне според споменатата по-горе Драгана Трифкович, сръбската опозиция няма да се откаже от своите искания, едно от които е следващите парламентарни избори в страната, които трябва да се проведат през пролетта на 2020, да бъдат организирани "при нормални условия и при отказ от налагане на цензура на медиите". При всички случаи е ясно, че Сърбия следва да се консолидира и да започне да изгражда наистина силни и добре функциониращи институции. Без наличието на такива институции страната няма да е в състояние да се развива успешно и да си гарантира собствена ниша в новата система на международните отношения. В същото време за нея е важно да избегне капаните и натиска (често преминаващ в откровен шантаж) на Брюксел и Вашингтон, а пък за Балканите, като цяло, е най-важно да бъде запазен мирът и стабилността в региона. Защото истината е, че САЩ разполагат с достатъчен потенциал отново да "хаотизират" Балканите, което представлява огромна опасност за държавите от региона, включително и за България.
Що се отнася до външнополитическата и ориентация, Сърбия вероятно ще трябва внимателно да анализира досегашната си безусловна привързаност към евроинтеграцията, най-вече заради политическата, икономическа и миграционна криза в ЕС, която поставя бъдещето на европейския проект под въпрос. Според мнозина, включително в самата Сърбия (това важи и за част от лидерите на опозицията), докато не консолидира обществото и не укрепи държавните институции, страната би следвало да ревизира досегашния си курс на безропотно възприемане на всички изисквания и указания на Брюксел и, вместо това, да концентрира усилията си върху развитието на двустранните отношения, основаващи се на взаимните интереси, като това се отнася най-вече именно за връзките и с европейските държави. В същото време тя вероятно ще продължи да отделя специално внимание на развитието на сътрудничеството с такива приятелски държави, като Русия, Китай и Индия, чиято роля в новия многополюсен свят само ще нараства.
* Българско геополитически дружество
