19
Съб, Окт
4 New Articles

Широко затворените очи на Запада: Бахрейн като заложник на американско-иранския конфликт

брой 2 2019
Typography

Избухването на „Арабската пролет” през декември 2010, създава редица условия за осъществяване на дългоочаквани и желани промени в арабските държави. Такава възможност за непосредствено въздействие върху събития и последствията от тях изглежда като шанс за администрацията на Обама, въпреки предизборния му лозунг за необходимостта от намаляване на американските военни ангажименти в Близкия Изток, особено с оглед на инициираните от Буш военни действия в Афганистан и Ирак.

Не можем да говорим за създадена от САЩ контролирана среда в самото начало на „Арабската пролет”, а само за искра, която дава възможност на Вашингтон да разпали пожар. Този пожар обхваща 17 мюсюлмански държави и засяга политиките им в различна степен. Тъй като Държавният департамент светкавично се възползва от ситуацията, за да разчисти сметките си с лидерите на Либия и Сирия, които са ключови съюзници на Иран, мнозина анализатори заключават, че основна цел на американците е именно изолацията на Техеран. Рисковите променливи произхождат от еклектичната природа на протестите в региона. Като уникален социалнополитически феномен „Арабската пролет” обединява протестиращи с про- и антизападни възгледи, панарабистки и ислямистки идеологии, неолиберални и шариатски представи за демокрация. За разлика от предишния път, когато се наблюдава такова обединение на араби - през 50-те години на ХХ век, сега в основата на явлението липсват силните антиизраелски настроения. В светлината на търсените социално-политически промени, тези държави поставят в центъра своите сектарни, етнически и икономически разделения, допринесли основно за водената от тях политика през последните десетилетия.

Критиците на политиката на Обама твърдят, че „Арабската пролет” нагледно демонстрира ограничените рамки на водения от Държавния департамент курс и, че Америка не разполага със средствата да управлява процесите в Близкия Изток и Африка, както е правила Великобритания преди 1971 например. Макар протестите да имат подчертано социалноикономически характер, няма как да се предвиди, какво ще замени старите режими – прозападни и либерални или радикални и теократични правителства. Вземайки страна в конфликтите между протестиращите и правителствата, САЩ не възприемат единен подход към подкрепа на исканите по-широки граждански права, социални и икономически реформи, борба с безработицата, премахване на дискриминационните практики и зачитане на човешките права. Излиза че докато тези призиви са охотно подкрепени в Либия, Тунис, Египет и Сирия, в държавите от Персийския залив и Йемен демонстрантите сякаш остават нечути. В три от седемнайсетте държави – Бахрейн, Йемен и Сирия, последиците от „Арабската пролет” продължават да се усещат и до днес под формата на кървави военни конфликти и улични демонстрации.

Кой се страхува от Иран?

Бахрейн е държава с дълга история на социалнополитическа борба за равни граждански права и свободи. Повече от половината население на страната изповядват шиитската деноминация на исляма и сe подкрепя политически и морално от Иран, който в миналото неведнъж е отправял официално териториални претенции към островната страна. Управляващата династия ал Халифа е от саудитски произход и е на власт от 1783. Тя активно потиска разпространението на иранската сфера на влияние сред бахрейнските шиити и тяхното домогване до високи държавни постове. Ал Халифа постигат това с цената на маргинализирането на тази част от населението и дискриминативните политики спрямо него, достигнали нивото на апартейд през 80-те години на ХХ век. След Ислямската революция в Иран през 1979 и един неуспешен опит за преврат през 1981 бахрейнското правителство повежда курс към остра конфронтация с Техеран. Опитвайки се да формират антиирански блок в региона, САЩ посредничат за учредяването на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ), начело с Рияд. Организацията оказва допълнителен натиск върху бахрейнското правителство да потиска призивите за демокрация и парламентарно представяне на различните религиозни групи, особено когато се касае за шиити. Сектарните политики на режима оставят 70% от населението на страната без право на собственост, образование, обществено здравеопазване, кредитиране, напускане на страната, свободно вероизповедание и формиране на партии и синдикални организации. Обявената през 2001 от крал Хамад бин Иса ал Халифа Национална харта обещава да донесе кардинални промени за шиитите в Бахрейн и се посреща с широкото одобрение на всички бахрейци. В крайна сметка обаче, хартата не променя общественополитическото статукво до степента, на която разчита опозицията, но все пак способства за формирането на партии и граждански организации, много от които по-късно биват забранени.

The iRevolution

В началото на февруари 2011 фейсбук страница, озаглавена „Бахрейнската революция на 14 февруари”, събира хиляди на мирен протест срещу правителството. Инициаторите на събитието отричат политически връзки с опозиционни партии и свързват призивите си за протест с „Арабската пролет” и протестите за граждански права в Иран (февруари-март 2011). Протестиращите издават петиция за „промяна и радикални реформи на режима и връзките между народа и властта”, съдържаща следните искания: разпускане на парламента, отмяна на съществуващата конституция и свикване на конституционно събрание, което да приеме нов основен закон. Новата конституция следва да превърне парламента в единствения законодателен орган, а членовете му да се избират само пряко от народа. Министър-председателят пък следва да се избира чрез преки избори. Членовете на семейство ал Халифа да нямат право да заемат високи държавни постове. Призовава се всички политически затворници и задържани активисти за човешките права да бъдат освободени и да бъде назначена комисия, която да разследва и осъди виновните за изтезанията и убийствата в арестите и затворите. Конституцията трябва да гарантира свободата на словото в медиите и интернет пространството и да не позволява намеса на правителството в работата на свободните медии. Да се постигне независимост на съдилищата и съдебната система. Да се назначи национална комисия, която да разследва политически мотивираната натурализация на чужденци и да бъдат лишени от гражданство онези, които са го получили по политически причини.[1] В деня на обявения протест – 14 февруари, демонстрантите са посрещнати от полицията с гумени куршуми и сълзотворен газ.

На 17 февруари 2011 десетки хиляди участват в мирно шествие в подкрепа на петицията и двамата убити от полицията по време на демонстрациите от предните дни. Тежковъоръжени полицаи и военни обсаждат столицата с танкове и подлагат на обстрел протестиращите. Четирима демонстранти са убити, а около 300 са ранените. По-късно през деня от Министерството на вътрешните работи обясняват насилието с нарушаването на обществения ред от страна на протестиращите и незаконната обсада на бившия Перлен площад, отскоро прекръстен на площад Съвет за сътрудничество на страните в Залива. В знак на протест срещу мерките на МВР и антиопозиционната пропаганда по телевизията, народните представители от единствената парламентарно представена опозиционна партия ал Уефак подават оставка. Ал Уефак, заедно с още 6 опозиционни организации, подписват съвместна декларация, с която искат оставката на правителството и сформиране на кризисен кабинет, който да спре „безкрайната кървава баня”. Същата вечер медиците от най-голямата столична болница обявяват протест срещу МВР и излъчваната от него информация, че болницата забранява изпращането на линейки до площада. Учителите от цялата страна застават на страната на протестиращите на Перления площад и правот им на мирна демонстрация.[2] 17 февруари 2001 остава в обществената памет като „кървавия четвъртък”.

През следващите дни Бахрейн става обект на световно внимание. Западни медии предават, че 40% от населението на страната се е събрало на масови демонстрации в Манама около организиран палатков лагер на Перления площад. За седмица протестите парализират цялата страна – от масови стачки на работниците до окупация на университета и ръкопашни схватки между проправителствено и антиправителствено настроени студенти. Призивите за промяна варират от оставки на цялото правителство и парламент до отмяна на монархията и търсене на политическа отговорност от членовете на семейство ал Халифа. Редът в държавата е тотално сринат. Стотици са пострадалите от вандализма по улиците. Много обществени сгради са опустошени и ограбени  от сформиралите се улични банди.[3] На 14 март Бахрейн официално иска помощ от ССАДПЗ и става първата арабска държава, потърсила външна помощ по време на „Арабската пролет”. Опозицията остро възразява и нарича този акт „обявяване на война” и „военна окупация”. Саудитска Арабия и ОАЕ изпращат 1500 души тежковъоръжена жандармерия. В прессъобщение до медиите, генералният секретар на ал Уефак Али Салман заявява, че намесата на военни части отвън прави конфликта международен, което пък може да бъде възприето от Иран като повод за интервенция. Междувременно, гражданската организация, инициирала протеста на 14 февруари във Фейсбук, декларира, че ще преустанови блокадата на основните артерии в столицата, тъй като демонстрациите са излезли извън границите на подкрепяните от нея „мирни протести”.[4]

В опит да предотврати последствията от навлизането на саудитските военни, на 15 март кралят обявява извънредно положение за срок от три месеца с Указ №18, даващ повече правомощия на силовите институции. Протестиращите остават на позициите си по уличните барикади, докато други насочват гнева си към Рияд и организират хилядно шествие и демонстрация пред саудитското посолство. На следващия ден тежко въоръжените части на ССАДПЗ, подкрепени от танкове и хеликоптери, атакуват барикадите и за два часа успяват да разпръснат демонстрантите и да възстановяват реда в столицата. Възползвайки се от Указ №18, полицията забранява събиранията и разрушава символа на Бахрейнската революция от 14 февруари - монумента на Перления площад. Арестувани са 48 медици от най-голямата болница, противопоставили се на побоите, забраните за лечение и психическия тормоз, упражнен от полицаи върху ранени демонстранти. Шиитските села и квартали са превърнати в лагери от затворен тип, които жителите им могат да напускат само с пропуск. Среднощните арести и претърсвания на домове достигат връхната си точка. Задържани са стотици лекари, инженери, спортисти, журналисти и учители, повечето от които шиити, с обвинение, че са участвали в протестите. Следват арести на мнозина опозиционни лидери и организатори на протестните демонстрации, в това число Хасан Мушайма, Абдулхади ал Халаджа, завърналият се като водач на партията ал Уафа месец по-рано Абдулуахаб Хусейн, председателят на ал Уаад Ибрахим Шариф, Абдулджалил ал Сингас – блогър и преподавател в университета, Абдулджалил ал Микдад – висш духовник и общественик, т.е. общо 13 мъже, затворници на съвестта на бахрейнската управляваща фамилия и мълчанието на международната общност.

Хусейн е арестуван в ранните часове на 17 март 2011 в дома си след нанесен побой върху него и дъщеря му. По време на проведените разпити е изтезаван и унижаван от полицията. Заедно с други 20 активисти на опозицията е осъден от специален военен съд по обвинение в тероризъм на доживотен затвор. Абдулхади ал Халаджа е съосновател на Бахрейнския център за човешките права и уважаван член на редица комисии по правата на човека в региона на Близкия Изток. Заловен е на 9 април 2011 през нощта. След нанесен жесток побой ал Халаджа е отведен в ареста в безсъзнание. Семейството и близките му сигнализират за ежедневните мъчения и сексуалното насилие, на които е подложен в затвора. Всички обвиняеми са признати за виновни по всички отправени обвинения: заговор срещу краля и участие в спонсорираната от Иран терористична групировка „Хизбула”.

Репресиите на правителството продължават и след смазването на протестите през март. През април Министерството на правосъдието прави опит да забрани единствената опозиционна партия ал Уефак, но след намесата на Държавния департамент на САЩ, решението е отложено. Правителството упражнява натиск върху големите компании да уволнят служителите, за които е докладвано, че са били съпричастни към протестите и през следващите няколко месеца над 4500 души губят работата си. Разрушени са 53 шиитски храма. Ученици и студенти са изключени от учебните заведения. По данни на Human Rights First, изтезанията над задържаните са най-страшни през март и април 2011, когато наложеното извънредно положение позволява на силите на реда и персонала в арестите да издевателстват безконтролно върху заподозрените за съпричастие в протестите лица. Много потърпевши разказват пред представители на организацията за ежедневните побои, унижения и изнасилвания, подчертавайки, че според мъчителите си те са били изтезавани, само защото са шиити.[5]

Най-големият  съюзник на Америка извън НАТО

Първоначалните реакции на САЩ на събитията през февруари и март са очаквано сдържани и лишени от обективна критика. Осезаемо втвърдяване на тона се забелязва едва на 19 май 2011, когато в публичен адрес президентът Обама изразява растящото си безпокойство от докладите за нарушаването на човешките права в Бахрейн и, че „не може да бъде постигнат истински диалог, когато част от мирната опозиция се намира в затвора[6]”. На 15 юни 2011 Министерство на труда на САЩ обявява, че започва разследване по повод на жалба от най-големия американски синдикат за нарушения в трудовите права, залегнали в двустранното американо-бахрейнско споразумение за свободна търговия от 2006 . В жалбата са представени доказателства за нарушаване на човешките права, като неизменна част от правата на работника. Докато резултатът от разследването остава неясен, на 2 юни САЩ се обявяват в подкрепа на инициирания диалог между бахрейнското правителство и опозицията. Няколко дни преди това, в резултат от тайни преговори между правителствата на САЩ и Бахрейн, крал Хамад свиква комисия по човешките права, съставена от международно признати експерти, която да разследва нарушенията по време на протестите през февруари и март. Комисията предава на краля подробен доклад (Доклад на бахрейнската независима разследваща комисия[7]). Тези мерки са разкритикувани от редица защитници на човешките права, които поставят под въпрос легитимността на инициирания диалог с опозицията, чиито оредял елит се намира в затвора или в изгнание. Критиката е насочена и към Държавния департамент, който години наред си затваря очите пред престъпленията на един изгубил легитимността си режим, в името на защитата на стратегическия си интерес в региона.  През септември 2011,  в реч пред Общото събрание на ООН, президентът Обама поощрява бахрейнското правителство да задълбочи обещаните реформи в страната и да освободи затворените активисти на опозицията, но не се осмелява да постави под въпрос легитимността на династията ал Халифа или да снеме доверието на Америка от режима. По високите нива американските ангажименти към Бахрейн продължават без забележки и не са наложени санкции на нито един бахрейнски държавник. Критиците на американската външна политика отбелязват, че коментарът на държавния секретар Хилари Клинтън при посещението и в Бахрейн през 2010: „впечатлена съм от привързаността на правителството към демократичния път, по който Бахрейн е поел…”[8], показва липса на ангажираност на Департамента с проблемите от морално-етично естество в една страна, заемаща водещо място сред американските партньори. Освен изказан иронично, подобен коментар от най-високото ниво на световната политика би могъл да се възприеме единствено като зловещо напомняне за суровата геополитическа реалност.

Арабската пролет в Бахрейн привлича вниманието на големите чуждестранни медии, които с изненада откриват, че международните им кореспонденти не са допуснати да отразяват събитията по най-различни административни причини. Малцина се домогват до центъра на събитията, а разказите им за заплахите и конфискуваните материали от полицията предизвикват гневните реакции на международните журналистически организации. Повечето от допуснатите кореспонденти са задържани от полицията, за да им бъде попречено да заснемат или изпратят репортажите си. Други пък са изгонени с полицейски ескорт до летището с обвинение, че разпространяват лъжлива информация против бахрейнското и саудитското правителства. Управляващите впрягат всичките си усилия за да дискредитират опозицията и протестиращите, наричайки ги „терористи” и „шпиони”. Единственият опозиционен вестник „ал Уасат” продължава да функционира и разпространява критични материали срещу властта само до 3 април 2011, когато главният редактор е принуден да напусне, а един от журналистите е задържан и след нанесен побой умира в ареста.[9] В същото време, големи медии като „Ал Джазира” понасят тежка критика заради липсата на баланс и безпристрастност при отразяването на „Арабската пролет”. Докато медията отразява активно с протестите в Тунис и Египет, събитията в Бахрейн не получават никакво внимание. В друга голяма медия - Си Ен Ен, пък се разиграва скандал заради отказа на телевизията да излъчи филма на Амбър Лиън „iRevolution”, който тя заснема в Бахрейн през пролетта на 2011. Филмът показва режима на ал Халифа в крайно неблагоприятна светлина и „представлява едно от най-ярките доказателства за бруталните репресии, упражнявани от страна съюзник на САЩ”[10]

Поръчаният от краля доклад е завършен и предаден на 23 ноември 2011. От него става ясно, че има доказателства за системна и целенасочена употреба на прекомерна сила срещу протестиращите, включително мъчения и признания, изтръгнати чрез изтезания, както и, че правителството не може да докаже връзката между Иран и протестите. Докладът отправя 26 препоръки за превенция на тормоза срещу протестиращите и търсене на отговорност на длъжностни лица за упражняване на насилие по време на протестите. Крал Хамад обещава да изпълни всички препоръки и на 26 ноември издава указ, с който създава 19-членна национална комисия за целите на осъществяването им.[11]

След „Арабската пролет” през 2011 партията ал Уефак на шейх Али Салман продължава да бъде единствената легална шиитска политическа платформа, въпреки честите намеци от властта за принудителното й разпускане. Липсата на съществени промени след подкрепения от САЩ диалог между правителство и опозиция и доклада на независимата комисия по правата на човека, води до нови спорадични появи на демонстранти по улиците, както и до нова вълна на полицейското насилие в затворите и арестите. През 2014 планираната визита на американския заместник-държавен секретар за демокрацията, човешките права и труда Том Малиновски се превръща в дипломатически гаф. Бахрейнското правителство разглежда срещата между Малиновски и Али Салман като знак за американската подкрепа за ал Уефак и го изгонва от страната. Неприятната ситуация провокира острата реакция на държавния секретар Джон Кери, който в телефонен разговор с външния министър на Бахрейн квалифицира действията на правителството като „недопустими”. Малко по-късно крал Хамад получава писмо от Конгреса с молба Малиновски да бъде поканен отново и визитата се осъществява през декември 2014[12]. В опит да успокои американските си съюзници, кралят призовава единствената опозиционна пария aл Уефак да участва на парламентарните избори през 2014, но наложената междувременно промяна в избирателните райони не позволява на Али Салман да получи мнозинство, тъй като новото разпределение е изцяло в полза на кандидатите – сунити. Протестите на Али Салман довеждат до ареста му на 28 декември 2014. През 2016 бахрейнския съд разпуска партията и тя преминава в нелегалност, а на 4 ноември 2018 Салман е осъден на доживотен затвор.

Във външнополитически план, „най-големият съюзник на Америка извън НАТО”[13] изпълнява стратегическа роля за защитата на първостепенните американски интереси в Близкия Изток. Бахрейн е ключов съюзник на САЩ в операция „Пустинна буря”, инвазията в Ирак и борбата срещу Ислямска държава. Общата външнополитическа линия на Вашингтон и държавите от Персийския залив към ограничаване и ликвидиране на иранската сфера на влияние определя и политиките на Бахрейн. Вътрешнополитическите проблеми на страната с шиитското население улеснява нарастването на саудитското влияние и навлизане на салафитските религиозни течения сред бахрейнските сунити. През 2015 САЩ обвиняват бахрейнското правителство, че е позволило на бойци на ИД да пътуват безвизово между Бахрейн и Сирия. Информацията е разпространена от Бахрейнското общество за човешките права и цитирана от „Ню Йорк Таймс”. Става въпрос за т.нар. главен мюфтия на ИД Турки aл Бенали и членове на семейството му, които са близки до семейство aл Халифа. Кариерата на aл Бенали започва през 2013 като хуманитарен работник от Бахрейн в Сирия, „където изнася проповеди с ярък салафито-джихадистки привкус”. Същата година напуска работата си и се присъединява към ИД като полеви проповедник.[14] Считан е за един от най-близкостоящите хора до „халифа” на Ислямска държава Абу Бакр aл Багдади. Aл Бенали пише учебници, сеещи омраза срещу целия свят, чието съдържание се преподава в тренировъчните лагери на терористите.[15] Неговия близък родственик Мохаммад Иса aл Бенали е бивш служител на бахрейнското МВР в затвора Джау, известен с чудовищните си практики срещу политическите затворници. Свидетел от затвора разказва, че aл Бенали активно е участвал в мъченията на шиитски юноши, което води до радикализацията му.[16] През 2014 Мохаммад Иса ал Бенали се присъединява към ИД, заедно с двайсетина други граждани на Бахрейн. В отговор на американските критики, правителството на Бахрейн отнема гражданството на редица бахрейнци, обвинени в тероризъм и антиправителствена дейност. В тези списъци обаче, наред с ислямистите, присъстват и мнозина радетели за човешки права и опозиционни дейци.

Подкрепата на Тръмп за режима в Бахрейн

С идването си на власт през 2017 Доналд Тръмп оттегля САЩ от ядреното споразумение с Иран, постигнато през 2015, с което провокира нова ескалация на кризата в американо-иранските отношения. Администрацията му премахва клаузите за човешките права в Бахрейн в хода на преговорите за одобрение продажбата на нови американски изтребители на тази страна и налага санкции върху някои от радикалните ъндърграунд формации. При посещението си в Саудитска Арабия, Тръмп се среща с бахрейнския владетел крал Хамад и го уверява, че развитието на американо-бахрейнските отношения вече няма да бъде възпрепятствано от изискването да се спазват нормите за човешките права, както беще по времето на Обама.[17] Тази ясна „зелена светлина” за репресиите дава увереност на ал Халифа в непоклатимостта на режима му, поне докато продължава конфронтацията между Иран и САЩ. Американската геополитика в региона стимулира политическата конкуренция в Близкия Изток по оста сунити-шиити и демонстрира огромната взаимозависимост между САЩ и арабските държави и тяхната приоритетна цел – ликвидирането на сегашня режим в Иран и максимално ограничаване на шиитската сфера на влияние.

 

Бележки:

 

Литература:

  1. Kenneth Katzman, Bahrain: Reform, Security and US Policy, Congressional Research Services, 2018
  2. Annual Report: Bahrain 2016, A Series of Repressive Attacks against Rights and Human Right Defenders, Bahrain Center for Human Rights, 2016
  3. Human Rights Watch, No Justice in Bahrain. Unfair Trials in Military and Civilian Courts, 2012
  4. Human Rights First, Bahrain: A Tortuous Process, July 2011
  5. Report of Bahrain Independent Commission of Inquiry, Manama 2011
  6. Чуков, Вл. „ДАЕШ (не)ислямска държава”, Изток-запад, София 2016
  7. Committee to Protect Journalists, ‘Al-Wasat founder dies in custody in Bahrain’, April 15, 2011 cpj.org
  8. ‘Why didn’t CNN’s international arm air its own documentary on Bahrain’s Arab Spring repression?’, The Guardian, 2012
  9. ‘The Islamic State’s Bahraini Backers’, The New York Times, 2015

 

[1] Report of Bahrain Independent Commission of Inquiry, Manama 2011, pp.65-66

[2] Ibid, 75

[3] Ibid, 126

[4] Ibid, 135

[5] Human Rights First, Bahrain: A Tortuous Process, July 2011, p.7

[6] Ibid, 4

[7] Ibid, 5

[8] Katzman,  Kenneth, Bahrain: Reform, Security and US Policy, Congressional Research Services, 2018, p.16

[9] Committee to Protect Journalists, ‘Al-Wasat founder dies in custody in Bahrain’, April 15, 2011 www.cpj.org

[10] ‘Why didn’t CNN’s international arm air its own documentary on Bahrain’s Arab Spring repression?’, The Guardian, 2012

[11] Katzman. K., op.cit.p. 10

[12] Ibid, 12

[13] Из реч на президента Дж. Буш през 2002.

[14] Чуков, Вл. „ДАЕШ (не)ислямска държава”, Изток-запад, София 2016, цит.оп.с.139

[15] Пак там, с.126

[16] ‘The Islamic State’s Bahraini Backers’, The New York Times, 2015

[17] Доклад конгрес - 13