20
Чет, Юни
7 New Articles

Стратегическият алианс между Пекин и Москва

брой 2 2019
Typography

Година преди смъртта си през 2017 един от водещите американски стратези през ХХ век Збигнев Бжежински отправи тревожно предупреждение. Анализирайки заплахите пред сигурността на САЩ, той отбеляза, че "най-опасният сценарий" би било "формирането на голяма коалиция между Китай и Русия, които могат да се обединят не на основата на някаква обща идеология, а на общата обида".

Според него, тази коалиция, "по своите мащаби и обхват, ще наподобява заплахата, каквато някога представляваше съветско-китайският блок, само че този път лидер най-вероятно ще бъде Китай, а Русия ще го следва".

Тогава малцина са вслушаха в думите на Бжежински. Впрочем, и днес не са много онези, които са склонни да признаят колко бързо този "алианс на обидените" се превръща от хипотетичен съюз в очевиден геостратегически факт. В противовес на отдавна формиралите се убеждения на западните анализатори и въпреки сериозните структурни разногласия, Пекин и Москва продължат да се движат един към друг, за да се противопоставят съвместно на американската заплаха.

"Китайската карта" на Вашингтон и "руската карта" на Пекин

Освен това, сближаването между тези две горди нации, всяка от които има дълга история, се превръща в своеобразна грандиозно възмездие за онзи дипломатически маньовър, който Ричард Никсън и Хенри Кисинджър съумяха да осъществят преди почти половин век.

Когато Никсън стана президент на САЩ през 1969, той се опита, съвместно със съветника си по национална сигурност Кисинджър, да затопли отношенията с комунистически Китай за да задълбочи разрива между него и Съветския съюз, който те съвсем основателно смятаха за екзистенциална заплаха за Америка.

Виждайки, как комунистите по целия свят водят "войни за национално освобождение", Никсън и Кисинджър решиха да възприемат стратегическите възгледи на Джордж Кенан, относно "сдържането", а именно, че национализмът ще се окаже по-стабилна опора, отколкото комунизма. Освен това, те разбираха, че пукнатината в Източния блок между Съветския съюз и младшия му партньор може да бъде разширена посредством умелата дипломация на САЩ, в ущърб на Москва.

Знаем, как се развиват нещата след това, затова ни е доста трудно да осъзнаем, колко радикална е изглеждала тази идея през далечната 1969, въпреки че година преди това, Никсън пише в една своя статия, публикувана във Foreign Affairs, че "на тази малка планета просто няма място, където милиард потенциално изключително способни хора, биха могли да живея в озлобена изолация". Ако тогава президентът беше поискал от правителствените агенции да анализират възможността за изграждане на отношения с комунистически Китай на Мао, този вариант със сигурност щеше да бъде отхвърлен не само като нереалистично, но и като крайно неразумно предложение. Ето защо, Никсън решава да организира в пълна тайна посещението на Кисинджър в Пекин за да проведе там серия от срещи, като всичко това е обвито в толкова плътна "димна завеса", че дори държавният секретар и министърът на отбраната на САЩ не са в течение на случващото се. Резултат от тази инициатива на президента и неговия съветник става историческото посещение на Никсън в Китай през 1972, признаването на Пекин за столица на Китай и установяването на сложни, но "частично партньорски" отношения, което се оказва поредната важна стъпка към разгрома на Империята на злото.

Този маньовър на Никсън и Кисинджър става известен като "разиграването на китайската карта". Днес обаче, следва да се запитаме, дали Китай не се опитва да разиграва "руската карта".

Очевидно, тази идея се възприема от мнозина вашингтонски стратези като нещо напълно абсурдно. Вече бившият министър на отбраната на САЩ Джеймс Матис многократно е подчертавал, че интересите на Пекин и Москва не съвпадат. Действително, различията между националните интереси, ценности и култура на двете държава са много големи. Ако руските стратези разглеждат развитиета на събитията в дългосрочна перспектива, те би трябвало да изпитват сериозна тревога от възхода на Китай.

Ако погледнем сегашната граница между Русия и Китай, ще видим, че днес част от Руската Федерация са редица територии, принадлежали в миналото на Китайската империя. И на тази граница в миналото неведнъж е имало ожесточени сблъсъци, последният от които беше през 1969.

Предвид тези реалности, в дългосрочна перспектива, шансовете на руско-китайския алианс изглеждат по-скоро мрачни. Само че политическите лидери живеят днес и сега. Когато Москва получи отказ в усилията си за сближаване със Запада, тя просто не разполагаше с други варианти, освен да се обърне към Изтока. Нещо повече, макар че картите се раздават от историята, те се разиграват от хората, които нерядко използват за целта странното изкуство, известно в миналото като "дипломация". Комбинацията между стратегическа прозорливост и изкусна дипломация, от едната страна, и тромавите и неадекватни действия на САЩ и Западна Европа, от друга, породиха укрепвашия и мощен алианс между двама геополитически противници - Русия и Китай.

Основите на руско-китайския алианс

В международните отношения има една важно правило, което гласи: врагът на моя враг е мой приятел. Силовият баланс между противниците - военен, икономически, разузнавателен и дипломатически - е изключително важен. Тъй като Китай съумя да убеди Русия да застане на негова страна, това повиши авторитета му. На свой ред, американските президенти, от Бил Клинтън насам, не просто игнорираха факта на формирането на тази "коалиция на обидените", но несъзнателно - макар и неоспоримо - го подхранваха с действията си. След разпадането на Съветския съюз през 1991 Русия беше оглавен от лидер, стремящ се да "погребе комунизма" (както твърдеше Борис Елцин) и да направи страната част от Запада. Историята за това, как стигнахме до точката на враждебност, на която се намираме днес, е много дълга, като в хода на нейното развитие и двете страни допуснаха много грешки. По думите на Джордж Кенан, решението на администрацията на Клинтън от 1996 да разшири НАТО на Изток към границите на Русия, се оказа "най-фаталната грешка на американската политика за целия период от края на студената война насам". Кенан беше убеден, че в резултат от това Русия "най-вероятно ще потърси гаранции за своето безопасно бъдеще в други части на света".

Путин и Си Дзинпин наблюдаваха, как САЩ водеха война на Балканите (включително "случайното" бомбардиране на китайското посолство в Белград през 1999), как подкрепяните от Запада "цветни революции" доведоха до свалянето на правителствата в Грузия и Украйна или как през 2011 държавният секретер Хилари Клинтън открито призоваше за улични протести против руското правителство. Не беше задължително Путин да страда от параноя, за да стигне до извода, че САЩ искат да го свалят.

Когато американският натиск върху Русия нарасна след налагането на санкциите във връзка с присъединяването на Крим, и когато стартираха активните дипломатически опити за изолирането на Русия, Китай и отвори обятията си. Всеки път, когато САЩ и Западна Европа нанасяха удар по нея, китайците и предлагаха утеха. В частност, когато Вашингтон се опита да демонстрира неуважение лично към Путин, Си моментално намери начин да му покаже дълбокото си уважение. По-долу ще се опитам да анализирам, какво точно се случи в руско-китайските отношение на седем различни нива: възприемане на заплахите, отношенията между лидерите, начинът, по който двете държави официално се обозначават една друга, сътрудничеството във военната сфера и в сферата на разузнаването,  икономическите връзки, дипломатическата координация и ориентацията на елитите.

Когато руските или китайските лидери се замислят за текущите заплахи в сферата на националната сигурност, в съзнанието им неизменно изниква образът на САЩ. Те са убедени, че американците не само отправят предизвикателство към жизнените им интереси в Източна Европа и Южнокитайско море, но и активно се стремят да ерозират позициите на техните авторитарни режими. Според някои съобщения, Путин и Си дори са сравнявали помежду си данните за това, как точно Вашингтон се опитва да отслаби контрола им в техните страни или дори да ги свали от власт.

Докато Барак Обама демонстрираше пренебрежително отношение към Путин, а Доналд Тръмп обвиняваше Китай, че "изнасилва Америка", Си убеди Путин, че двамата са "най-добрите приятели". Спомняте ли си, в коя столица се появи Си веднага след като оглави Китай? В Москва. Кой международен лидер получава думата веднага след Си, на всяко международно мероприятие, организирано от китайците? Путин. Както отбеляза през миналата 2018 руският президент, единственият световен лидер, с който е празнувал рождения си ден, е именно Си. На свой ред, при връчването на китайския медал "Дружба", Си нарече руския президент своя "най-добър и близък приятел".

В официалните документи, касаещи националната сигурност на САЩ, Русия и Китай се определят като "стратегически конкуренти", "стратегически противници" и дори "врагове на Америка". Двете държави все по-често се споменават в едно и също изречение, сякаш са близнаци. В стратегията за национална сигурност на Тръмп се твърди, че "Китай и Русия отправят предизвикателства към американската мощ, влияние и интереси, опитвайки се да унищожат сигурността и просперитета на САЩ". И двете страни се обвиняват, че осъществяват мащабни "операции за влияние" против САЩ и, че се намесват в американските избори.

В същото време, в руските и китайските документи, касащи националната сигурност, техните отношения се квалифицират като "всеобхватно стратегическо партньорство". По думите на Си, това са "най-важните двустранни отношения в света" и "най-добрите отношения между две големи държави". Китайският посланик в Москва Ли Хуей пък твърди, че "днес Китай и Русия са неразривно свързани, подобно на устните и зъбите". Изразите, които използват представителите на руското Външно министерство пък са от типа на "всеобхватно, равноправно, и основаващо се на доверието партньорство и стратегическо сътрудничество". Дори и такъв "алфа мъжкар", като Путин, откри доста елегантен способ публично да признае, че в тези пратньорски отношения Русия играе второстепенна роля: "Основната битка се води за глобално лидерство, като в това отношение ние не възнамеряваме да спорим с Китай".

Повечето американски експерти не обръщат достатъчно вмимание на военното сътрудничество между Русия и Китай. Коментирайки, провелите се през 2018 безпрецедентни военни учения, в които три хиляди китайски военни се присъединиха към 300 хиляди свои руски колеги, разиграващи сценарий за конфликт с НАТО в Източна Европа, вече бившият военен министър на САЩ Джон Матис заяви: "Не виждам нищо, което би могло да обедини Русия и Китай в дългосрочна перспектива".

Истината обаче е, че той би трябвало да гледа по-внимателно. Това, което се очертава в крайна сметка, представлява - както ми заяви един бивш високопоставен служител на руските служби за сигурност - "функционален военен алианс". Представителите на генералните щабове на Русия и Китай вече водят детайлни дискусии относно това, каква заплаха за техните стратегически средства за сдържане представлява модернизацията на ядрения арсенал на САЩ и системите за противоракетна отбрана. В миналото, продавайки своето оръжие на Китай, Русия все пак беше достатъчно предпазлива, отказвайки да му предаде най-модерните си военни технологии. Това обаче вече не е така. През последните няколко години Русия не само продаде на Китай най-съвременните си ракетни комплекси С-400, но и активно взаимодейства с китайците в рамките на съвместните научно-изследователски и конструкторски проекти за разработване на ракетни двигатели и дронове. Съвместните военни учения на техните военноморски сили в Средиземно море през 2015, в Южнокитайско море през 2016 или в Черно море през 2017 са напълно сравними със съвместните учения на САЩ и Индия. Както отбеляза един мой индийски колега, ако САЩ се забъркат в конфликт с Китай в Южнокитайско море, не бива да очакват, че Путин ще остане безучастен в Балтийско море.

Дипломатическите отношения между Русия и Китай са отражение на отношенията между техните лидери. Двамата съгласуват позициите си по най-важните въпроси на международната политика. Така например, в 98% от случаите двете страни са гласували еднакво в Съвета за сигурност на ООН. Москва подкрепя всяко вето на Пекин от 2007 насам. Двете страни си сътрудничат за създаването и укрепването на нови организации, които трябва да се превърнат в балансьори на традиционните международни организации, доминирани от САЩ - включително Шанхайската организация за сътрудничество и БРИКС. Всеки руснак, който иска да пътува до Китай, получава виза за един ден, докато онези, които искат да пътуват в САЩ нерядко са принудени да чакат цели 300 дни.

В икономически план, Русия бавно, но сигуно се обръща на изток. Китай вече измести САЩ и Герания като най-голям търговски партньор на Москва. Днес Китай е най-големия купувач на руски петрол. Само допреди десет години всички газопроводи в Русия бяха ориентирани на Запад. След приключването на строежа на газопровода „Силата на Сибир” през 2019 обаче, Китай ще стане най-големия пазар за руския газ след Германия.

След като западните санкции прекъснаха достъпа на Русия до пазарите, където всички плащания се извършват с долари, именно нейните отношения с Китай и позволиха да продължи да търгува. Сега, когато САЩ се опитват да попречат на Иран да продава петрол на други държави, Русия осъществява бартер на свои стоки срещу ирански петрол, който след това продава на международните пазари, включително на китайския.

Въпреки това, руският елит продължава да гледа на запад. Културата, религията, историята и мечтите на тези хора ги правят европейци. Богатите руснаци купуват къщи в Лондон, Ню Йорк или на френската Ривиера. Те говорят английски и ходят да пазаруват в Париж, Ню Йорк или Лондон. Децата на мнозина от тях живеят на Запад.

Културните промени се осъществяват бавно. Но онези олигарси, които станаха жертви на санкциите, пречещи им да развиват бизнеса си в САЩ, активно търсят други варианти. Някои от най-влиятелните руски мислители също променят отношението си към ситуацията. Почетният председател на Президиума на Съвета за външна и отбранителна политика и декан на Факултата за световна икономика и политика Сергей Караганов смята, че „днес прозападно настроените руснаци остават в миналото, а онези, които гледат в бъдещето, демонстрират нарастващ интерес към Изтока”. Проучванията, осъществени през миналата 2018, показват, че 69% от руснаците се отнасят негативно към САЩ, също толкова са онези, които гледат положително на Китай. На въпроса, кой е основният враг на страната им, две трети от руснаците посочват САЩ, докато само 2% смятат Китай за враг на Русия.

Заключение

Обидата е мощен мотиватор, докато уважението може да стане стабилна основа за сближаване. От гледната точка на Путин, разпадането на Съветския съюз е най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век. Кой е отговорен за това? От гледната точка на Си, „столетието на унижения” за Китай е приключило в момента, когато Комунистическата партия разгромява националистите на Чан Кайши в кървавата гражданска война. Коя държава продължава да подкрепа тези националисти и да снабдява с оръжие тяхната островна крепост Тайван? САЩ, разбира се. На фона на тази история и разсъждавайки върху онова, което американците правят в момента, следва да признаем, че предсказанието на Бжежински относно „най-опасния сценарий за Америка” съвсем скоро може да се превърне в реалност.

 

* Авторът е професор в Харвардския университет и анализатор на "Нешънъл Интерест"