В края на миналата 2018 Китай отбеляза 40-тата годишнина от старта на политиката на "реформи и отваряне", която в рамките на само едно поколение издигна страната от дъното на бедността и "революционния хаос" до небивал за цялата и 5000-годишна история връх на просперитета и стабилността.
Както е известно, през декември 1978 се провежда пленум (трети след ХІ партиен конгрес) на Централния комитет на Китайската компартия (ККП), на който Дън Сяопин получава официален мандат да провежда своята политика, добила скоро след това популярност сред сънародниците му като "реформи и отваряне".
Тук е мястото да напомня, че и самият ХІ конгрес на ККП, и неговият трети пленум се случват скоро след преодоляването на поредния кръстопът в историята на Китай. В течение на няколко месеца, след смъртта на Мао Дзедун през 1976, страната е застрашена от национална катастрофа. Евентуалното поемане на властта от вдовицата на "великия кормчия" Дзян Цин и другите крайни радикали от т.нар. "банда на четиримата" заплашва да доведе до трансформирането на продължаващата вече десет години "културна революция" в тотален хаос, отказ на военното и партийно ръководство в китайските провинци да се подчини на "ултрареволюционерите" в Пекин, повсеместни бунтове, стачки и други далеч отиващи последици.
Само светкавичното овладяване на основните лостове на управление в страната от група висши партийни чиновници и членове на ръководството на армията и силите за сигурност, предотвратява свличането на Китай в пропастта. В същото време обаче, поелите в свои ръце реалната власт престарели ветерани не разполагат с план за излизане от националната криза, затова решават да върнат на върха на китайския "политически Олимп" своя съратник от времената на т.нар. Велик поход и гражданската война през 30-те и 40-те години на ХХ век Дън Сяопин (1904-1997).
По време на краткия период между разрушителния по своите икономически последици "Голям скок" (1958-1960) и още по-разрушителната "културна революция" (1966-1976) Дън, заедно с тогавашния държавен глава Лю Шаоци, се опитват да върнат страната към нормалния живот и да стартират икономически реформи. Именно спомените от онова време, карат поелите властта ветерани от Компартията и армията да дадат на Дън Сяопин карт бланш да спаси партията и държавата.
През годините на заточението си в провинцията и продължилата няколко месеца частична реабилитация в навечерието на смъртта на Мао Дзедун, Дън Сяопин има възможност да преосмисли дотогавашните си схващания за развитието на комунистически Китай. Най-вероятно именно тогава той създава прототипа на бъдещата си програма за "четирите модернизации", опираща се на идеите на Лю Шаоци и доста напомняша програмата на първия китайски комунистически премиер Джоу Енлай (начело на привителството от 1949 до смъртта си през 1976), одобрена от парламента (Общокитайското събрание на народните представители) през 1975.
В стратегията си, Дън запазва акцента върху "социалистическата модернизация" на отбраната, селското стопанство, науката и промишлеността, но прави и онова, което Чжоу Енлай не може да си позволи, докато Мао е жив - декларира отказ от върховенството на идеологията, лансирайки лозунга "практиката е единствения критерий за истината". В името на развитието на "четирите модернизации", той формулира конкретна програма от 12 точки. Приоритетът на икономиката над комунистическата идеология е официално утвърден в документите на третия пленум на ЦК на КПК през декември 1978 и тъкмо тогава е даден стартът на периода на "реформи и отваряне".
Опорните точки на Дън Сяопин
Осъществявайки политиката си на "реформи и отваряне", Дън несъмнено се съобразява с насъщните задачи за мобилизиране на човешките и материални ресурси на Китай за преодоляване на разрушителните последици от "големия скок" и "културната революция". Що се отнася до теорията, той не е догматик и се старае да комбинира идеите на Мао Дзедун и Лю Шаоци с тези на руските болшевики Ленин, Сталин и Бухарин, с които се запознава лично по време на обучението си в Москва през 1926. Вероятно е ползвал и опита от бързото възстановяване на съветската икономика в периода на т.нар. "Нова икономическа политика", и тежкия период след Втората световна война, анализирал е причините за успехите на първия петгодишен план в Китай (1954-1958), реализиран по съветския модел. В същото време обаче, пред очите му са невероятните постижения на такива представители на "конфуцианската цивилизация" като Сингапур, Южна Корея и Тайван, чиято история е тясно свързана с тази на Китай. Комбинацията между пазарна икономика и силна власт, способна да мобилизира ресурсите на нацията, им позволява за броени години да постигнат впечатляващи успехи, превръщайки се в т.нар. "азиатски тигри". Именно от опита на тези "тигри", както и от наследството на Конфуций, е заимствано и понятието "средно богато общество", в каквото Дън иска да превърне Китай.
Как обаче биха могли да се комбинират социалистическата и пазарната икономика? Експертите в сферата на марксизма в течение на десетилетия спорят, доколко е възможна конвергенцията между тях, но именно Дън Сяопин първи съумява да я осъществи на практика. Следвайки прословутия си принцип, че „не е важно, дали котката бяла или черна, стига да лови мишки”, той създава специфична симбиоза между пазарната и плановата държавна икономика. Този модел, доказал на практика своята ефективност, заляга в основите на концепцията за „реформите и отварянето”.
„Архитектът на китайските реформи” едва ли е следвал някакъв график при провеждането на своя небивал експеримент. Вместо това, той разчита на метода на пробите и грешките, в съответствие с китайската максима „да пресичаш реката, внимателно проверявайки всеки камък по дъното”. Постепенно „народните комуни” в китайските села биват заменени с дългосрочна (на практика, пожизнена) аренда на отделните поземлени участъци. В резултат от това рязко нараства производството на пшеница, зеленчуци и месо, а купонната система и гладът (станал причина за смъртта на близо 30 млн. китайци по време на т.нар. „Голям скок”) окончателно остават в миналото. В селата се появява излишък от работна сила, която бързо намира приложение в никнещите като гъби малки работилници и фабрики.
Концепцията за „специалните икономически зони” на Си Джунсюн
Нещо подобно се случва с т.нар. „специални икономически зони” (СИЗ), които бързо се превръщат за околния свят в своеобразни витрини на политиката на „реформи и отваряне”. Малко след старта и, Дън Сяопин възлага на един от старите си съратници Си Джунсюн (току що реабилитиран, след като е прекарал 16 години в различни затвори и лагери) да поеме ръководството на крайбрежната провинция Гуандун, граничеща с британската колония Хонконг и португалската Макао. По онова време, масовото бягство на китайски граждани в двете колонии (заплатите в Хонконг са сто пъти по-високи от тези в Китай) се превръща в сериозен проблем за Пекин. Обикаляйки поверената му провинция (често в компанията на сина си Си Дзинпин, който по онова време е студент в Университета Цинхуа), Си Джунсюн вижда не само натрупаните гигантски проблеми, но и огромните възможности, които има този доста развит по тогавашните китайски представи регион, традиционно свързан с богатата и влиятелна китайска диаспора в чужбина – т.нар. „хуацяо”.
В резултат от тези обиколки и анализа на събраните данни, Си Джунсюн представя на Дън Сяопин пакет от конкретни предложения за либерализацията на икономиката на Гуандун, облекчаване на правилата за външната търговия и привличането на чуждестранни инвестиции. Документът провокира смесена реакция сред членовете на ЦК на ККП и правителството, но Дън дава зелена светлина на стария си приятел да стартира своя експеримент, макар и не в рамките на цялата провинция, а само в районите, разположени в близост до Хонконг и Макао.
През юли 1979 ЦК на ККП и Държавният съвет (т.е. правтелството) одобряват създаването на първите две СИЗ на границата с Хонконг и Макао – Шънджън и Джухай. Превръщайки се в един от главните стратези на реформите, Су Джунсюн решава да построи нов град на мястото на западналото провинциално градче Шънджън, чието население по онова време е 6-7 хиляди души, а най-високата сграда е само с пет етажа. Така се слага началото на „шънджънското чудо”, без което едва ли щеше да е възможно и „китайското чудо”. Пекинските бюрократи дават значителна автономия на новите СИЗ, а техните власти въвеждат ниски данъци, опростяват правилата за създаване на смесени предприятия, получаването на визи, износа на печалбата и обмена на валута. Впоследствите, експертите, които анаизират причините за успеха на Шънджън, го наричат „оазис на свободната икономика”, сравнявайки го с „прахосмукачка, засмукваща новите технологии и методи на производство". По-късно към първите две СИЗ се присъединяват зоните Шантоу, в източната част на Гуандун, и Сяомън, в съседната провинция Фудзян, разположена точно срещу остров Тайван.
Преодолявайки силната съпротива на апологетите на „чистия социализъм”, опитът на СИЗ започва да се разпространява не само в Гуандун и Фудзян, но и в други крайбрежни провинции. След като виждат новото добронамерено лице на комунистически Китай, към страната се насочват мнозина представители на диаспората. Забогателите в южноазиатските държави „хуацяо” първоначално се ангажират с различни благотворителни инициативи – строят училища и мостове, семейни храмове и жилища за китайските си роднини. Съвсем скоро обаче, започват да инвестират в новите предприятия, нямащи почти нищо общо с онези по времето на Мао и ориентирани най-вече към печалбата. Така, постепенно, в крайбрежните зони на Източен Китай започва да се формира пазарна култура, възниква и необходимата финансова инфраструктура. След дребния бизнес, в Китай се появяват и богатите и свръхбогани представители на диаспората от Тайван и Южна Азия, които влагат милиарди в новите свободни икономически зони. Примерът им е последван от големите инвеститори от Япония и Южна Корея, а по-късно и от западните държави.
Сред факторите за успеха на реформите е следваната от Дън Сяопин стратегия да се използва в интерес на Китай противопоставянето между Съветския съюз и САЩ. Всъщност, истината е, че началото и е поставено още по времето на Мао Дзедун, който санкционира т.нар. „пинг-понг дипломация” и тайните срещи с Хенри Кисинджър, довели в крайна сметка до посещението на президента Никсън в Пекин през 1972. Тогава обаче, антиимпериалистическият патос на продължащата „културна революция” и старческата слабост на „великия кормчия” не позволяват конвертирането на дипломатическите успехи в икономически ползи.
За разлика от Мао, Дън Сяопин е наясно, че следва да се действа бързо. Само няколко седмици след съдбоносния Трети пленум, през януари-февруари 1979, той предприема продължително посещение в Съединените щати. Там Дън акцентира върху необходимостта от "обща борба против хегемонизма", т.е. против политиката на Москва. Несъмнено, именно тази негова теза му помага най-много да получи подкрепата на тогавашния американски президент Картър, както и на американския бизнес елит. Преминаването на Китай на страната на Запада в хода на битката между социалистическата и капиталистическата система води до драстична промяна на силовия баланс в света. Скоро след посешението на Дън, Пекин възстановява дипломатическите отношения с Вашингтон, който премахва и икономическото ембарго, наложено на Китай след победата на комунистите през 1949 и Корейската война (1950-1953). Пекин престава да спонсорира маоистките движения по целия свят и след кратката война с Виетнам през февруари-март 1979 задълго ограничава външнополитическата си активност.
Усъвършенстваната от Дън Сяопин стратегия за противопоставяне на Съветския съюз позволява на Китай да получи от Запада критично важни за него средства и технологии. Зелената светлина, дадена от администрацията във Вашингон, пък стимулира нуждаещите се от евтина работна сила американски (западни) корпорации да започнат масово да прехвърлят своите предприятия в Китай. Именно тогава пред страната се разкрива пътят към превръщането и в "работилницата на света".
Съвместяването на несъвместимото
От началото на 80-те години на миналия век в Китай започва да се оформя икономически модел, основан на съвместното съществуване на различни икономически системи. По-голямата част от икономиката продължава да функционира по социалистическите правила. Изготвят се и се изпълняват петгодиншни планове, държавата контролира стратегическите "естествени монополи", банките, транспорта, разпределянето на ресурсите и стриктно регулира доходите и ежедневния живот на населението. С всяка изминала година животът на китайците се подобрява, но те все още са лишени от много неща. В същото време, в сравнителна малка част от страната се осъществява либерализация на вътрешната и външната търговия и нормите на обществените отношения, бързо нараства производителността на труда и доходите на населението. И само суровите ограничения за свободното придвижване на територията на страната пречат на милиони китайци да се насочат към топлите и богати крайбрежни "оазиси на просперитета".
Естествено, съвместното съществуване на две икономически системи в рамките на една и съща държава поражда напрежение, регионални диспропорции и идеологически спорове между членовете и ръководителите на Комунистическата партия. Не само предприемчивите китайци, но и партийните и административни номенклатурчици вземат присърци призива на Дън Сяопин към нацията "Забогатявайте!". В резултат от това корупцията на всички нива в партията и държавата придобива застрашителни размери, провокирайки остри дискусии в партийните среди и нарастващо обществено възмущение.
Натрупалите се концептуални и практически противоречия, породени от политиката на "реформи и отваряне", заплашват да се превърнат в антагонистични, т.е. нуждаят се от осмисляне и разрешаване. Именно това е и основната задача на провелия се през септември 1982 ХІІ конгрес на ККП. По онова време разочарованието от пазарната икономика, като панацея от бедността, и опасенията на партийния елит, че може да изтърве лостовете за управление на обществото, водят до усилване на популярността на социалистическите и дори маоистките идеи. Тези настроения водят до това, че в официалните документи на конгреса се подчертава важността на съхраняването на "социалистическия строй", основаващ се на такива принципи, като отказа от експлоатацията на човек от човека, държавната собственост върху основните средства за производство, разпределянето според труда и плановото развитие на икономиката, както и защитата на "социалистическата духовна култура". Впрочем, привържениците на форсираното развитие въз основа на принципите на пазарната икономика също успяват да наложат част от своите възгледи - така в конгресните решения е включена задачата БВП на страната да нарасне цели 4 пъти до 2000. Своеобразен компромис между двете визии е предложената от Дън Сяопин нова формулировка - "социализъм с китайска специфика". Именно оттогава политиката на "реформи и отваряне" все по-често бива определяна като "социализъм с китайска специфика". През следващите години този компромис, от една страна, гарантира високите темпове на икономически растеж при запазване на плановата икономика като материална база на властта на Компартията. В същото време обаче, компромисът, намерил израз в новата формулировка, не разрешава вътрешните противоречия в китайското общество.
През 1985 големи групи студенти протестират на остров Хайнан, както и в Гуанджоу (провинция Кантон) против нарастването на цените, корупцията и бюрокрацията. Подкрепят ги колегите им от Пекин, Сиан и Чънду. В отговор, наред с твърдите мерки за възстановяване на реда в студенските кампуси, партийните власти са принудени да стартират кампания за "борба срещу порочния стил на управление сред кадровите работници". Именно тогава, с благословията на Дън Сяопин е възстановено смъртното наказание и започват показни разстрели на заловени корумпирани чиновници.
В края на 1986 студентите в провинция Анхуей, а след това и в Шанхай, Ухан, Тяндзин и Пекин отново излизат на улиците под лозунга "Без демокрация няма реформи!", настоявайки за борба срещу бюрократизацията и корупцията. Вълненията бързо са потушени, при това с мирни средства. В същото време обаче, неколцина реформаторски настроени партийни лидери, включително тогавашният генерален секретар на ККП Ху Яобян, са обвинени, че стимулират "буржоазния либерализъм" и свалени от постовете си. Въпреки това, Дън Сяопин взема под крилото си останалите в ръководството на партията и държавата привърженици на преобразуванията и дори одобрява подготовката на политическа реформа в страната. Ограничените стъпки в тази посока обаче не водят до съкращаване мащабите на корупцията и неравенството, а предприетата реформа на цените провокира само скок на инфлацията и спад в жизненото равнище на населението.
През пролетта на 1989 инфлационните процеси се ускорявят, а разривът между доходите на китайската върхушка и огромната част от населението започва да поражда масово възмущение. Арогантното поведение на новите богаташи, както и на "новата аристокрация" в средите на партийната номенклатура, подклажда радикалните настроения сред част от обикновените китайци, които не са забравили времената на "културната революция", включително погромите срещу местните партийни комитети и публичните екзекуции, без съд и присъда, на партийни апаратчици. В резултат от това, през май-юни 1989 започват безредици на централния площад Тянанмън в Пекин, които са подкрепени и от младите хора в други китайски градове. През онзи период Китай се оказва на ръба на гражданската война и поредната историческа катастрофа. Само желязната воля, демонстрирана от Дън Сяопин, позволява на Компартията да удържи контрола над Пекин и Китай, като цяло. Сред проточилото се няколко седмици изчакване, Дън нарежда на армията да се намеси и да разгони демонстрантите.
Мирният възход на Китай
След потушаването на вълненията, „архитектът на реформите” поема отговорността за кризата и обявява, че се оттегля от всичките си постове. През следващите няколко години в партийната върхушка продължава кампанията за „поправяне на грешките”, резултат от която са оставките на неколцина високопоставени ръководители, както и ограничаването на икономическите реформи. Отстъплението продължава до 1992, когато Дън Сяопин, който формално е обикновено пенсионер, решава да предприеме оказалото се историческо „пътуване на Юг”. Той посещава крайбрежните китайски провинции, държи речи в предприятията, селата, институтите и свободните икономически зони Шънджън и Джухай, които са най-големите печеливши от политиката на „реформи и отваряне”. Енергичната подкрепа на местното население, бизнеса и партийните и административна кадри от Юга вдъхновява 88-годишния лидер, давайки му нови сили, както впрочем и на реформаторските кръгове в партията.
Макар че първоначално е игнорирано от медиите, посещението на Дън постепенно се оказва в центъра на общественото внимание. Впрочем, за това способстват и поредицата от гръмки декларации на "архитекта на реформите". Дън например обявява "културната революция" за форма на гражданска война, а след това заявява, че само успехите на десетгодишните реформи са предотвратили възможността събитията на площад Тянанмън да хвърлят цялата страна в хаос. Тоест, на практика дефинира "реформите и отварянето" като своеобразна революция. Дън използва термина "социализъм с китайска специфика" за да характеризира конвергенцията между плановата социалистическа икономика и пазарното стопанство, осъществявана под контрола на Комунистическата партия. И до днес представителите на пекинската върхушка обичат да цитират тогавашното заявление на Дън Сяопин, че "без ръководството на ККП, без строителството на социализма, без осъществяването на политиката на "реформи и отваряне", без развитие на икономиката и без подобряване на жизненото равнище, Китай е обречен на гибел".
Историческото "пътуване на Юг" радикално промена ситуацията в страната и настроенията в партийното ръководство. Опитващите се да поемат инициативата поклоници на Мао Дзедун са принудени да млъкнат, а привържениците на продължаване на реформите отново поемат нещата в свои ръце. Консолидацията на партийното ръководство и десетките милиони членове на управляващата партия, въвеждането на ред в органите на властта, обещанията, че скоро милиони китайци ще станат част от "средната класа", както и отслабването на западните икономически санкции поставят началото на нов скок в икономиката. Впоследствие той става известен като "мирният възход на Китай".
Темповете на нарастване на китайския БВП достигат, а след това и надхвърлят, 10% годишно. За това способства наложилият модел на ориентация към експортните пазари, които са гарантирани на китайците както по чисто икономически причини, така и заради желанието на Запада страната да остане в неговата орбита.
Голям подарък за Китай става влизането му в Световната търговска огранизация (СТО) през 2001. Като "развиваща се държава" той съумява да си извоюва 15-годишен преходен период, използван за максималното увеличаване на обема на износа. Ако през 2001 годишният обем на китайската външна търговия е 200 млрд. долара, към края на преходния период той достига 4 трлн. долара.
В същото време обаче, системните противоречия между социалистическата и пазарната икономика, както и между привържениците на комунистическата идеология и либералните възгледи, продължават да съществуват. Стремежът към печалба на всяка цена стимулира безогледната експлоатация на заетите в предприятията, заграбване на земите на селяните, огромната корупция в чиновническия апарат, появата на армия от лишени от права селяни-мигранти, наброяваща 200 млн. души, екологична криза в мегаполисите и индустриализираните провинции и дисбаланс в регионалното развитие. От средата на първото десетилетие на ХХІ век започват да спадат темповете на нарастване на БВП - до 7,4%, през 2014. Броят на локалните протести в градовете и селските бунтове достига няколко десетки хиляди. Корупцията пък придобива небивали мащаби.
По време на срещата си с чуждестранни експерти по Китай през март 2007, премиерът Ван Дзябао признава, че според макроикономическата прогноза за страната, тя ще е "нестабилна, небалансирана, некоординирана и неустойчива". Въпреки това обаче, "котката продължава да лови мишки", затова и дума не може да става за промяна на стратегията. Генералният секретар на ККП Дзян Дзъмин (1989-2002) и наследникът му Ху Дзинтао (2002-2012) се ограничават само с осъществяването на козметични промени в икономиката и вътрешната политика и стриктно следват указанията на Дън Сяопин да държат страната "в сянка" на международната сцена, като "трупат сили и очакват удобен случай за действие". Тоест, през този период управлението на Китай на практика е поставено "на автопилот".
Новата епоха и "новата нормалност"
Това развитие по инерция би могло да продължи още дълго, ако не са промените в ситуацията както вътре в страната, така и извън нея. Постепенното повишаване на заплатите в експортните отрасли на индустрията започва да лишава китайските стоки от основното им конкурентно предимство - ниската цена. Разразилата се през 2008-2009 световна финансова криза пък води до по-нататъшен спад в търсенето на китайската продукция. Китай обаче излиза с минимални загуби от кризата, отказвайки се да прехвърли финансовите си резерви в офшорните зони, като вместо това се ориентира към небивало строителство на административни сгради и културни обекти, жилища и инфраструктура. Именно тогава стартира изграждането на скоростните магистрали и железопътни линии, които днес пресичат цялата територия на страната. Този мощен скок, осъществен на фона на глобалния упадък, става известен като "мирния възход на Китай". Той започва да поражда определена загриженост на Запад, където не крият желанието си да спрат или поне да забавят полета на "червения дракон".
Вероятно на тогавашните китайски лидери е ясно, че е дошло време за решителни промени, но те или не притежават необходимия интелектуален ресурс за да потърсят изход от очертаващата се задънена улица, или пък им липсва политическа воля за промяна на стратегията. И едното, и другото се появяват едва в края на 2012, когато на ХVІІІ конгрес на управляваща Компартия за неин генерален секретар е избран Си Дзинпин.
Както изглежда, Си е започнал да разработва своя план за мобилизация на Китай за нов скок поне пет години преди да оглави страната. След като през 2007 става един от деветимата членове на Постоянния комитет на Политбюро на ЦК на ККП и придобива статут на възможен бъдещ лидер, той получава достъп до цялата информация за реалната ситуация в Китай и установява тесни връзки с новото поколение партийни, административни и военни кадрови работници в центъра и провинциите. В същото време, той използва поста си на ректор на Партийната школа на ЦК на ККП, смятана за "ковачница за партийни функционери", за до подбере перспективни управленски кадри и създаде своеобразен "мозъчен център", който да формулира плана на необходимите преобразувания. Опората върху интелектуалците и създаването на неформални "мозъчни центрове" и на т.нар. "малки ръководни групи" характеризира стила на Си Дзинпин, към който той продължава да се придържа и днес, в качеството си на ръководител на ККП, президент на Китай и главнокомандващ на китайската армия (НОАК).
Никак не е случайно, че само две седмици след края на ХVIII конгрес на ККП (8-18 ноември 2012) Си поставя пред управляващата партия и обществото дългосрочна стратегическа цел, наречена „китайската мечта за велико възраждане на китайската нация”. При това са определени и сроковете за реализацията на нейните два етапа. Така, до 2021, когато ще бъде отбелязана стогодишнината от създаването на ККП, в страната трябва да бъде изградено средно богато общество „сяо кан”, обещано още от Дън Сяопин. До 2049 пък, когато се навършват сто години от създаването на Китайската народна република, тя трябва да се превърне в „богата, могъща, демократична и цивилизована, хармонична и модерна социалистическа държава”.
Дори и най-умната стратегия обаче, може да не издържи на сблъсъка с реалността. Небходимо е едновременно да бъдат решавани множество натрупали се проблеми, а за целта се налага – ако цитираме Мао Дзедун – „да хванеш главното звено за да изтеглиш цялата верига”. Си Дзинпин определя за такова „главно звено” икономиката и тъкмо тя е поставена в центъра на вниманието на Третия пленум на ЦК на ККП, провел се в Пекин на 9-12 ноември 2013.
Опитвайки се да реши ключовия въпрос за избора на оптимален икономически модел, Си Дзинпин първоначално очертава състоянието на китайската икономика. В речта си на Третия пленум той отбелязва, че: "В хода на развитието си, страната ни се сблъсква със значителни противоречия и предизвикателства, а по пътя и има немалки трудности и проблеми. Продължава например остро да стои въпросът за неравномерното, нехармонично и непродължително развитие. Китай е недостатъчно силен в сферата на научно-техническите иновации, отрасловата му структура е нерационална, в много сфери и досега се залага на екстензивния модел на развитие, а разликата между равнището на развитие на града и селото, както и между доходите на различните слоеве на населението продължава да се увеличава. Значително се изостриха социалните противоречия, натрупаха се множество въпроси, тясно свързани с приоритетните интереси на населението, в сферите на образованието, трудоустройството, социалното осигуряване, здравеопазването, жилищата, екологията, безопасността на хранителните продукти и лекарствените препарати, безопасността на труда, обществената сигурност, спазването на законите и т.н. Слабо защитената част от населението се сблъсква със сериозни трудности в ежедневния си живот. Налице са прояви на формализъм, бюрократизъм, хедонизъм и разточителство на средства. В някои от най-уязвимите сфери, постоянно се разкриват случаи на корупция и други негативни явления, ситуцията с борбата срещу корупцията също е незадоволителна. За разрешаването на всички тези въпроси е необходимо задълбочаване на реформите".
Най-дълбоката от предварително планираните от Си Дзинпин и съротниците му реформи е т.нар. "син чантай", т.е. "нова нормалност" или "нова норма". В основата и е необходимостта от коригиране на целия маршрут на движение, очертан още през 1978 от Дън Сяопин. Политиката на "реформи и отваряне", формулирана в условията на криза и опираща се на набързо комбинираните елементи на социалистическата икономика и пазарното стопанство, вече е изпълнила историческата си роля. Китай се отдръпва от ръба на хаоса и саморазпада, където се е оказал в резултат от авантюристичните "скокове" и "културните революции". Курсът на Дън Сяопин поставя страната на възходяща траектория и успешно се вписва в международната ситуация през 80-те и 90-те години на ХХ век. В новите условия и на новото ниво на развитие обаче, Китай изпитва изключителна нужда от друг икономически модел. И тъкмо в такъв се превръща "новата нормалност", в чиито основи са залегнали следните съображения.
Приключва периодът на търсене на максимално високи темпове на развитие, в името на което се допуска непропорционалното развитие на икономиката и се жертват интересите на населението и околната среда. Вместо това, идва време да се заложи на високото качество на икономическата структура, постигането на баланс между отделните отрасли и региони, повишаването на ефективността на инвестициите, ограничаване на енергийните разходи и съкращаване на вредните газови емисии.
Приключва периодът, когато се залага на външните пазари и привличането на чуждестранни инвестиции на всяка цена. Идва време за приоритетно удовлетворяване нуждите на вътрешните пазар, качествено подобряване и сближаване на условията на живот на населението в градовете и селските райони.
Приключва периодът на интегриране на Китай в глобалните производствени вериги в качеството на доставчик на евтина работна сила и влагането на спечелените средства в контролирани от САЩ финансови институции. Вместо това, страната започва да залага на производството на висококачествени и конкурентоспособни стоки в собствени производствени вериги, базиращи се на постиженията на китайската наука. Идва време за създаване на самостоятелна финансова система и гарантиране на глобалните търговски интереси на Китай.
За да съумее да прехвърли китайската икономика на релсите на "новата нормалност" Си Дзинпин трябва не само да потуши почти откритата съпротива на опиращите са на "старата норма" могъщи и многобройни членове на различните групи за влияние и корупционни вериги. Необходимо е да бъде въведен ред в партията и в управлявашата върхушка, както и в обществото, като цяло.
"Авгиевите обори" на властта и бизнеса са препълнени, затова на разчистването им са посветени цели три пленума на ЦК на ККП - IV (2014), V (2015) и VI (2016), резултатите от които изиграват ключова роля за по-нататъшното развитие на Китай. През тези три години, вместо отделни арести и разстрели на корумпирани чиновници, стартира общонационална системна борба с корупцията и разхищенията. От началото на 2013 до края на 2017 са наложени различни дисциплинарни и административни наказания на над 1,3 милиона държавни чиновници. Против 35,5 хиляди пък са започнати съдебни дела. Антикорупционните разследвания засягат 280 висши чиновници с ранг на министър и 8600 - с ранг на заместник министър или ръководител на департамент. В рамките на последните пет години от чужбина в страната са върнати 3317 избягали корумпирани чиновници.
Успешната борба с корупцията не само оздравява икономическите отношения и дисциплинира системата на партийно-държавната власт в Китай от горе до долу. Тя се ползва с нарастващата подкрепа на огромното мнозинство китайци, увеличава кредита на доверие на управляващата партия, гарантира подем на националния дух и вдъхва увереност в правилността на дългосрочната стратегия, известна като "Китайската мечта".
Сред основните причини за оптимизъм са икономическите показатели през първите пет години от реализацията на "Китайската мечта". Дори и в условията на промяна на икономическия курс и неизбежните загуби от закриването на оказалите се ненужни предприятия и свързаното с това освобождаване на милиони работници, средният годишен ръст на БВП достига 7,2%. За Китай това означава, че задачата за изграждане до 2020 на т.нар. "сяо кан", т.е. на среднобогато общество, ще бъде изпълнена. Защото, за целта е достатъчен и растеж от 6,5%. Впечатляващи са и редица други показатели, например 2%-ната инфлация и 5%-ната безработица. През 2016 реалният годишен доход на средния китаец достига 23 821 юана, т.е. със 7 311 юана повече, отколкото през 2012 (1 юан = 0,13 евро). Това означава, че този доход е нараствал със 7,4% годишно. През 2017 броят на живеещите под чертата на бедност (2300 юана годишно) е бил 43 млн. души, което е с 55,6 млн. по-малко, отколкото през 2012. Тези цифри означават, че Китай е преодолял очерталата се от средата на първото десетилетие на ХХІ век тенденция за затихване на икономическото развитие и е поел по траекторията на устойчивия прогрес.
Си Дзинпин като основоположник на "новата епоха"
Опирайки се на тези постижения, провелият се в края на октомври 2017 ХІХ конгрес на ККП не просто преизбра Си Дзинпин за генерален секретар на ЦК на партията за следващите пет години. Участниците в конгреса дадоха на формулирания от него дългосрочен план "Китайската мечта" статут на партиен закон, който беше наречен в обновения Устав на партията "нова епоха на социализма с китайска специфика". За по-малко от пет години от провеждането на предишния конгрес на ККП, Си Дзинпин не само лансира плана "Китайската мечта", но и започна последователно да го запълва с конкретни стратегии - "новата нормалност" в сферата на икономиката, "законосъобразното управление на държавата" в обществения живот, "един пояс, един път" в областта на международните икономически връзки. Тези стратегии, както и други по-малко мащабни тактически планове, се допълват взаимно, постепенно оформяйки цялостна иновационна система. Само за няколко години тази система даде впечатляващи резултати, т.е. стана напълно ясно, че експериментът с "Китайската мечта" се е оказал успешен. Така, стартираните през 1978 от Дън Сяопин "реформи и отваряне" еволюираха първоначално в "социализъм с китайска специфика", а днес - вече на качествено ново равнище, откриват пред Китай нова епоха на "великото възраждане на китайската нация".
Вече постигнатите резултати и разкриващите се преспективи за "възраждане на китайската нация" впечатляват не само самите китайци. Достатъчно е да очертаем размерите на китайската икономика през 2049, при условен годишен ръст на националния БВП от 6-7%, за да се убедим в перспективата за глобално лидерство на Китай в средата на ХХІ век. Нещо повече, става ясно, че класическите принципи на либералната икономическа теория и организация на обществото не работят по отношение на все още втората най-голяма световна икономика, поставяйки под въпрос цялото бъдеще на западния модел.
Първоначалният отговор на Вашингтон на тази "очевидна и непосредствена заплаха" стана присъединяването на Китай към Русия в списъка на "ревизионистките държави", стремящи се да формират свят, противоречащ на американските ценности и интереси. За това се говори в приетата през есента на 2017 Стратегия за национална сигурност на САЩ. Само няколко месеца по-късно, от пролетта на 2018, под ръководството на президента Доналд Тръмп срещу Китай беше стартирана истинска търговска война. Вече наложените американски санкции, които в края на миналата 2018 засягаха почти половината от 500-милиардния китайски износ в САЩ, могат да провокират сериозни трудности в редица китайски региони, чиято икономика е ориентирана към американските пазари. Изборът на стоките, на които са наложени повишени мита, говори за това, че инициаторите на тази търговска война разчитат да провокират прояви на недоволство сред елитите и населението в най-засегнатите крайбрежни провинции.
Китайският отговор на американското "сдържане" най-вероятно няма да се изчерпва с налагането на "огледални" контрасанкции. Ускорява се реализацията на мерки за гарантиране на единството вътре в управляваща партия и нейните най-важни политически инструменти - армията, силите за сигурност, както и медиите. Форсира се преориентацията на китайската индустрия към вътрешните пазари, като паралено се повишава и отварянето на икономиката. Стимулира се по-енергичното навлизане на юана на световните финансови пазари, очаква се изтеглянето на стотици милиарди долари от сметките на Федералния резерв на САЩ. След срещата между Путин и Си Дзинпин през септември 2018 във Владивосток, продължи да се задълбочава стратегическото партньорство между Китай и Русия. Грубият натиск върху Пекин само усилва националистическите настроения сред китайците и кара прозападните и либерални кръгове в елита да замлъкнат, поне временно. Стартира не само "деофшоризацията" на китайския елит, но и засилването на националистическите моменти в духовния живот на нацията.
Конвергенцията между социализма и капитализма, осъществена под ръководството на ККП, която вече четири десетилетия се реализира в Китай под формата на "реформи и отваряне", "социализъм с китайска специфика" и "нова епоха на социализма с китайска специфика", се превърна в един от най-мащабните и интересни експерименти за целия свят. Вече е ясно, че този експеримент се оказа успешен и вече няма кой, включително самите китайци, да го върне назад. Впрочем, те очевидно нямат подобно намерение и ще продължат да вървят напред към своята "Китайка мечта", предпазливо прекосявайки реката като стъпват от къмък на камък, както ги съветва навремето и покойният "баща на реформите" Дън Сяопин.
*Авторът е преподавател в Руския университет на дружбата на народите
