02
Съб, Ное
5 Нови статии

Външната политика на Армения в "ерата Пашинян"

брой 2 2019
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

На 14 януари 2019 стартира работата си новият парламент на Армения, характерно за който е радикалното обновяване на депутатския състав. Това бе логичен завършек на процеса на прехвърляне на властта от Републиканската партия  на бившия президент (и за кратко премиер) Серж Саркисян, към блока "Моята стъпка" (обединяващ партиите Граждански договор и Мисия) на премиера Никол Пашинян, който управлява страната от май 2018 насам.

След конституционната реформа и прехода от президентска към парламентарна форма на управление, в Националното събрание вече ще се решават всички жизненоважни за страната въпроси, включително касаещите нейната външна политика. Мнозина експерти обаче изразяват съмнение, доколко новите депутати, повечето от които нямат почти никакъв политически опит, ще бъдат в състояние да лобират успешно за интересите на страната в такива международни структури като ПАСЕ, ОНД, ОССЕ, ОДКС и НАТО, както и в отношенията със своите руски, европейски и американски колеги-парламентаристи.

Без резки промени във външната политика?

Премиерът Пашинян и хората от екипа му винаги са подчертавали, че не възнамеряват да предприемат резки промени във външната политика на страната, т.е. че арменската "кадифена революция" е насочена изцяло навътре. От една страна, някои действия и изявления на премиера действително говорят за това - например фактът, че Пашинян направи първото си официално посещение в Русия (на 14 май 2018, във връзка със срещата на върха на Евразийския икономически съюз - ЕАИС), позицията му относно необходимостта от запазването и позивитната еволюция на ОНД, както и признанието за безалтернативния характер на съюзническите отношения с Москва и ролята на 102-ра руска военна база в Гюмри като ключов елемент на системата за сигурност на Армения.

От друга страна, съдебното преследване срещу бившия генерален секретар на Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС) Юри Хачатуров, което навреди на нейния имидж, накара мнозина да смятат, че Пашинян е склонен да ревизира руско-арменските отношения, отказвайки се от историческия съюз и възприемайки „по-прагматичен” подход към Москва за сметка на усилване на проевропейския и проатлантически вектор на арменската външна политика. В полза на това мнение обикновено се цитира кадровата политика на Пашинян, чиито гръбнак се формира от хора, свързани по един или друг начин със Запада.

Но, ако кадрите на президента действително се опитват да ревизират политиката на Ереван на международната сцена, самият Пашинян поне засега съумява да контролира тези техни пориви, очевидно осъзнавайки необходимостта от рационална обосновка на качествено новите отношения с всички заинтересовани държави. Именно от тази гледна точка, следва да се тълкуват и призивите на премиера за "необходимост от по-голяма съдържателност на арменско-руските отношения".

Освен това, новата външна политика на Армения се стреми да извади от геополитическата задънена улица отношенията с Беларус и Казахстан, които, въпреки общото членство в ЕАИС, нерядко открито подкрепяха Азербайджан по въпроса за териториалната принадлежност на Нагорни Карабах. И тук обаче, желанието за подобряване на отношенията между Ереван, Минск и Астана тепърва следва да бъде подкрепено с конкретни действия.

Ето защо, като изключим Азербайджан, новата политика на Армения към държавите от постсъветското пространство би могла да се характеризира като "оптимистичен прагматизъм", предполагащ стабилно подобряване на отношенията, при това не само на основата на традициите на сътрудничество от миналото, но и на придаването на по-материален и осезаем характер на тези отношения.

Пашинян е наясно, че Западът подкрепя неговата "революция". Той е наясно обаче и, че западните държави виждат в новата външна и вътрешна политика на Армения по-скоро онова, което им се иска, а не това, което се случва на практика, и затова се опитва да използва момента за да даде нов силен тласък на отношенията на Ереван с ЕС и САЩ.

Има достатъчно примери за интензифицирането на арменско-европейските, както и на арменско-американските отношения. Сред първите инициативи на Пашинян, като премиер на страната, беше да покани редица западни експерти от арменския произход (включително известния американски икономист Дарон Аджемоглу) да се включат в реформирането на националната икономика.Междувременно, през октомври 2018 в Ереван се проведе Срещата на върха на франкофонията, демонстрирала възможностите на арменското лоби и съдействала за сближаването на Армения с над 50-те франкофонски държави, начело с Франция и Канада: така президентът на първата Макрон призова френските компании да активизират бизнеса си в Армения, а премиерът на втората Джъстин Трюдо оцени оптимистично перспективата за отваряне на канадско посолство в Ереван.

Тоест, засега Армения съумява да използва положителното отношение на повечето западни държави към промените в страната, опитвайки се да придаде чисто практически измерения на интереса на Запада и да привлече повече чуждестранни инвестиции в националната икономика. На свой ред, арменската диаспора в западните държави, която почти единодушно подкрепи "революцията" на Пашинян, гледа положително на осъществяваните от него промени и за първи път от много години насам демонстрира склонност за завръщане в родината, получи допълнителен стимул за активизиране на бизнес-проектите си в Армения. В резултат от това, Министерството на диаспората в Ереван разполага с изключителната възможност да се превърне във функционален (а не само декларативен) инструмент за привличане на интереса и капиталите на "външните арменци" към историческата им родина.

Паралелно с това, Армения се стреми да активизира и отношенията си със САЩ, но сегашният формат на тези отношения създава двойнствено впечатление. Очакваната от мнозина и особено от проатлантическите кръгове в страната, среща между президента на САЩ Доналд Тръмп и Пашинян дълго време беше отлагана по ред причини и в крайна сметка се проведе съвсем набързо в рамките на сесията на Общото събрание на ООН в Ню Йорк през септември 2018. За разлика от планираното през 2019 посещение на руския президент Путин в Ереван, за подобна визита на американския му колега въобще не се говори. Стремежът на Пашинян да активизира официално арменско-американското сътрудничество засега се сблъсква с факта, че Армения очевидно не е сред приоритетите на външната политика на Тръмп.

Тоест, ако новата арменска политика в постсъветското пространство може да се характеризира като "оптимистичен прагматизъм", в тази по западното направление доминира по-скоро "идеалистическият подход".

В същото време кабинетът на Пашинян се ориентира към политика на по-активно позициониране и ангажиране в международните процеси, укрепвайки контактите с други държави и региона. Запазвайки официален неутралитет по онези глобални въпроси, където конфликтът на интереси в геополитическата плоскост вече доведе до опасна ескалация (украинската криза, войната в Сирия, терористичната заплаха в Близкия Изток или стремително влошаващите се отношения между САЩ и Иран), Армения се опитва да следва собствените си външнополитически приоритети и да не допуска прецеденти, в които нейната позиция по един или друг въпрос може да се отрази негативно на ключовите и задачи на международната сцена и, в частност, на усилията за международно признаване на арменския геноцид в Османската империя през 1915 и признаване правото на народите на самоопределение в контекста на проблема за Нагорни Карабах. Ереван например, не иска да се обявява активно "за" или "против" правителството на Башар Асад в Сирия, т.е. да бъде въвлечен в един конфликт, в който големите геополитически играчи поддържат различни сили вътре в страната, но в същото време подкрепя арменската общност в Сирия, предоставяйки и хуманитарна помощ и давайки убежище на бягащите оттам-арменци.

Армения традиционно проявява интерес и към сътрудничеството с държавите от Изтока, при това този интерес е взаимен. Така, ръководейки се предимно от геополитически (и в по-малка степен от икономически или някакви други) съображения Китай се очертава като една от азиатските държави, които продължават да увеличават влиянието си в Армения с помощта на такива инструменти на "меката сила", като откриването на училища с усилено изучаване на китайски език или ръста на програмите за експертно-академична мобилност. Предвид очевидното активизиране на интереса на Китай, Япония и други азиатски държави към Армения, може да се очаква, че Ереван ще се опита да си гарантира максимално благоприятни търговско-икономически условия за сътрудничество с тях тъй като липсата - по обективни причини - на сериозен китайски интерес към арменския пазар, съвсем не означава и липса на арменски интерес към гигантския пазар на Китай.

Карабахският проблем

По въпроса за Нагорни Карабах арменската позиция пона засега не демонстрира някакви радикални промени и в този смисъл изглежда достатъчно последователна и предсказуема: Ереван смята, че решението на етно-териториалния конфликт с Азербайджан е възможно само с дипломатически средства, т.е. чрез преговори. В същото време, Пашинян се опитва да създаде нови механизми за директен контакт с азербайджанския президент Илхам Алиев, което би помогнало на страните да установяват оперативна връзка при възникване на извънредни ситуации по "фронтовата" линия между арменските и азербайджанските войски. От значение в случая е, че изваждането на карабахския проблем от сегашната задънена улица и постигането на взаимноприемливо решение се подкрепя както от Русия, така и от САЩ и ЕС. И тук, както и по отношение на други конфликтогенни зони, в арменската външна политика доминира сдържаният подход, вписващ се в логиката на "скептичния реализъм", т.е. външнополитическата позиция на Ереван се формира в съответствие с прогнозируемите сценарии за развитие на събитията, влючително и негативните.

Според редица експерти, 2019 може би ще се окаже преломна за разрешаването на карабахския въпрос, тъй като в последно време международните позиции на Баку допълнително укрепнаха.

На фона на известното влошаване на отношенията между Москва и Ереван, през миналата 2018 в отношенията между Русия и Азербайджан беше осъществен своеобразен пробив. В момент, когато немалко страни се опитват да изолират Москва, Баку предприе важни стъпки към сближаване с нея. През 2018 президентите на двете страни се срещаха почти всеки месец: участваха в откриването на Световното първенство по футбол в Русия, присъстваха на световното първенство по джудо в Азербайджан и водиха преговори на четири очи в Баку, да не говорим за срещите им на форумите на ОНД, ЕАИС и ОДКС. По време на работното посещение на Алиев в Сочи през септември 2018 бяха подписани цял пакет документи, касаещи двустранното сътрудничество в най-различни сфери и особено в икономическата.

Впрочем, определено сближаване беше налице и по други направления, включително военното. Русия е сред основните доставчици на въоръжение за азербайджанската армия. Според някои руски експерти, по време на разговорите си на четири очи с президента Алиев в Сочи, Путин може би е предложил Азербайджан да се присъедини като наблюдател към Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), въпреки че Армения е категорично против подобна стъпка. При всички случаи, опитите на Ереван да "балансира" външната си политика чрез укрепване на външнополитическите отношения със западните държави, го изправят пред неприятната възможност отдръпването от Москва да стимулира сближаването на последната с Баку. На този фон, липсата на решение на конфликта в Нагорни Карабах се оказва още по-опасно за бъдещето на Армения, отколкото досега.

Както е известно, с посредничеството на Минската група на ОССЕ, на 16 януари 2019 в Париж се проведе среща на вънщните министри на Азербайджан Елмар Мамедяров и на Армения Зограб Мнацакян. Това беше четвъртата им поредна среща от "кадифената революция" насам. Според повечето анализатори, в комюникето от тази среща се съдържат редица елементи, които говорят за стремежа на двете страни към постигане на мирно решение на карабахския проблем. Двамата министри например, "са постигнали съгласие относно необходимостта от конкретни мерки за подготвяне на населението за постигане на мирно споразумение". Ако това действително се случи, ще бъде знаково събитие, тъй като през последните години обществените настроения и в двете страни изглеждат все по-конфронтационни, което прави перспективите за подписване на мирен договор все по-нереалистични, тъй като това би породило мощна съпротива "отдолу". Факт е, че в течение на дълго време правителствата и на двете държави неглижираха този въпрос, затова заявлението след срещата в Париж вдъхва определени надежди, че това ще се промени.
На свой ред, посредниците от ОССЕ също "подчертаха значението на възможни бъдещи взаимноизгодни инициативи за реализация на икономическия потенциал на региона". Все още не е ясно, какво точно имат предвид, но ако наистина станем свидетели на подобни инициативи, това би означавало сериозна промяна в политиката на Азербайджан, който смята икономическата изолация на Армения за един от ключовите елементи на стратегията си по карабахския въпрос. Впрочем, на заседанието на кабинета от 11 януари 2019, азербайджанският президент Алиев за пореден път подчерта, че :"ние използваме и ще продължим да използваме всички средства за изолацията на Армения дотогава, докато земите ни не бъдат освободени”.

Сред темите, които биха могли да дискутират двете страни, е предоставянето на Армения на достъп до изградената наскоро стратегическа жп линия Баку-Тбилиси-Карс. Между другото, арменците вече създадоха нов граничен пункт за да могат да се възползват от този нов маршрут, но все още не е ясно, дали техните стоки наистина ще получат достъп до него.

Освен това, външните министри на двете страни се споразумяха да обмислят възможността за официална среща между президента на Азербайджан Алиев и премиера на Армения Пашинян. Както е известно, през миналата 2018 двамата се срещнаха за кратко на форума на ОНД в Душанбе и се договориха за създаването на нов пряк канал за връзка, благодарение на който (ако се вярва на наблюдателите от ОССЕ) "броят на нарушенията на прекратяването на огъня по демаркационната линия между Нагорни Карабах и Азербайджан, както и на загиналите в резултат от тях, значително е намалял".

Идването на Пашинян на власт в Ереван породи в Баку надежда за активизирането на отдавна оказалия се в задънена улица процес на преговори. В отговор Азербайджан осъществи редица кадрови рокади за да стимулира този процес и смекчи често враждебната си реторика по отношение на Армения. В тази връзка, на пресконференцията си от 16 януари 2019, руският външен министър Лавров акцентира върху предприетите от Азербайджан стъпки и изрази надежда, че отговорът на Ереван ще бъде реципрочен: "Струва ми се, че звучащите напоследък, включително от Баку, уверения за готовност да се търси изход от ситуацията заслужават подкрепа. Надяваме се, че и нашите арменски приятели ще отговорят по същия начин". Впрочем, по време на кратката си среща на Световния икономически форум в Давос през януари 2019 Алиев и Пашинян обсъдиха текущата ситуация и по-нататъшните преговори за разрешаване на карабахския конфликт.

Регионалното статукво

В момента В Южен Кавказ в общи линии се запазва геополитическият баланс формирал се след грузинско-руската война през август 2008. Русия и Западът си противостоят по въпроса за Грузия и статута на двете и бивши автономни републики, обявили се за независими преди почти десет години, но са склонни да работят заедно за разрешаването на конфликта в Нагорни Карабах. В същото време обаче, всички участници в регионалните конфликти не демонстрират особено желание за постигане на компромис. В това отношение, миналата 2018 не донесе нещо ново, въпреки многобройните посещения на различни високопоставени политици в региона. Грузия например продължи сближаването си със САЩ (на двустранна основа) и НАТО. В същото време, не се очертава в обозримо бъдеще тя официално да стане член на Алианса. Това достатъчно ясно беше заявено, в частност, от германския канцлер Ангела Меркел по време на тридневното и посещение в трите южнокавказки държави в края на август 2018. То обаче не пречи на "колективния Запад" да разглежда Грузия като важен елемент на политиката за "сдържане на Русия", потвърждение на което бе и посещението в Тбилиси на съветника на президента Тръмп по националната сигурност Джон Болтън през октомври 2018

Като цяло, стремежът на Вашингтон да използва Южен Кавказ за решаването на по-сериозните си геополитически проблеми, касаещи Иран и/или Русия, вече се очертава съвсем ясно. При това, тук не става дума за инициатива на самия Болтън, а за опити на администрацията на Тръмп да активизира тези процеси, което пък налага САЩ да проверят, доколко могат да разчитат на правителствата от региона.

И в "ерата Пашинян" Армения остава член на ОДКС и ЕАИС, макар че отношенията и с останалите членове на тези структури и най-вече с Русия далеч не са безпроблемни. Затова в бъдеще този въпрос ще изисква намирането на колективни решения (разбира се, при ключовата роля на Москва), тъй като в противен случай увеличаването на скептицизма към евразийския вектор на арменската външна политика в Ереван ще нарасне. За Русия несъмнено е изключително важно да може да изиграе ролята на активен модератор в рамките на този процес, тъй като да бъде оставено решаването на тези сложни колизии да става изключително на двустранно равнище (т.е. между Ереван и Минск или Ереван и Астана например), би означавало да бъдат мултиплицирани съществуващите спорове и противоречия.

С други думи, стабилизирането на региона на Южен Кавказ си остава изключително сложна задача. Регионът буквално прелива от вътрешни проблеми, както и от проектираните върху него съперничества между външните играчи, към които се наслагва и влиянието на редица специфични местни фактори. В това отношение миналата 2018 не донесе нищо принципно ново, но достатъчно ясно демонстрира, че промените в тази част на Евразия не слагат край на старите проблеми, а по-скоро носят допълнителни рискове и усложняват и без това сложните регионални сюжети.

Реалностите на "постреволюционна Армения"

Сред специфичните характеристики на Армения е, че успехът на вътрешнополитическите трансформации е неразривно свързан с външнополитическата ситуация. Както е известно, в момента две от четирите граници на Армения (с Турция и Азербайджан) са блокирани, а връзката с Русия се осъществява през Грузия. Освен това, Ереван е гарант за сигурността на непризнатата Нагорно-Карабахска република и нейното международно признаване е основен приоритет на външната политика на страната и на арменското лоби по света. В същото време, основният външен фактор за сигурността на самата Армения е Русия, с която Ереван поддържа тесни двустранни и многостранни връзки (например в рамките на ОДКС). Москва продава на Армения оръжие на "вътрешни", т.е. привилегировани, цени, освен това разполага с най-сериозните механизми за влияние в региона, измежду тримата постоянни съпредседатели на Минската група на ОССЕ за разрешаване на карабахско-азербайджанския конфликт. Сложната геополитическа ситуация задължава всяко арменско правителство да се придържа към реалистични позиции и да следва изключително предпазлива външна политика, балансирайки между водещите глобални играчи и организации. Опитът да бъде променен този баланс чрез някакви резки и необмислени стъпки, може има непредвидени последици. Поради ред обективни (липсата на ясна стратегия на новите управляващи) и субективни (непрофесионалните и откъслечни действия) причини, миналата 2018 се оказа твърде противоречива и дори тревожна за външната политика на Армения.

В отношенията с Русия, основната пречка пред екипа на Пашинян е липсата на ясна и цялостно представа за принципите и основите, на които се вземат политическите решения в Москва. Арменската общественост например, отдавна демонстрира недоволство от това, че партньорите на страната от ЕАИС често вземат решения, без да отчитат интересите на Ереван. За това впрочем, способстват и други фактори, като например интензивното икономическо и военно-техническо сътрудничество на Беларус и Русия с Азербайджан. В тази връзка за Пашинян е важно да демонстрира на избирателите си, че занапред правителството стриктно ще следва националните интереси и открито ще поставя проблемите, премълчавани от предишните власти по една или друга причина. С други думи, външната политика на сегашните управляващи в Ереван е по-скоро инструмент за укрепване на вътрешнополитическите им позиции. В същото време обаче, сложната ситуация, в която се намира Армения и липсата на сериозни инструменти за регионално и глобално влияние изискват от правителството да проявява изключителна предпазливост в своята външна политика, както и да очертае ясни разграничителни линии между нея и вътрешната политика на страната.

Показателен в това отношение беше инцидентът с вече бившия генерален секретар на ОДКС Юри Хачатуров, който - въпреки специалния му международен статут - беше арестуван от новите арменски власти. Правителството на Пашинян очевидно смяташе това за свой изцяло вътрешен въпрос, третирайки самия Хачатуров като обикновен арменски гражданин, обвинен че е нарушил законите. Действията му имаха краткосрочен положителен ефект в самата Армения, но доведоха до редица загуби, във външнополитически план. На първо място, те навредиха на имиджа на страната (доколкото нанесоха удар по образа на една международна организация, чиито член е и самата Армения). На второ място, в резултат от необмислените действия на правителството, страната загуби възможността да замени Хачатуров, в качеството му на генерален секретар на ОДКС, с друг свой гражданин. Както е известно, организацията ще бъде оглавена от беларуския представител Александър Зас. Ереван с известно закъснение осъзна, че е допуснал грешка, както и, че ако реши да използва правото си на вето за да отхвърли кандидатурата на Зас (под предлог, че Беларус продава оръжие на Азербайджан), това ще му навреди още повече. Възможно е в крайна сметка проблемът да бъде решен в съответствие с чл.12 от устава на ОДКС, позволяващ на Съвета на организацията да взема решения и в "ограничен формат", ако нито една от държавите членки не възразява против това.

Като цяло, миналата 2018 не беше позитивна за развието на отношенията между Ереван и Москва, като сред причините беше и повишаването на цената на доставяния от Газпром природен газ. Сред основните пречки в тази сфера през 2019 продължават да са проблемите с изграждането на институционални системни взаимоотношения между двете държави (тъй като в момента се разчита най-вече на директните контакти между техните ръководители) и липсата на ясно очертани червени линии между вътрешната и вънщната политика на Армения. Тоест, налага се те да бъдат преодолени и да се формира нов модел на двустранно и многостранно възприемане, основано на признаването на интересите на всяка от страните и съобразяването с тях.

Липсата на достатъчно реализъм в новата външна политика на Ереван

Сред най-сериозните грешки на новите управляващи в Ереван е убеждението им, че в основата на арменската външна политика следва да бъдат поставени "демократичните ценности и постижения". Както е известно обаче, залог за осъществяването на успешна външна политика е най-вече реализмът (т.е. съобразяването с наличната мощ и ресурси), предполагащ ясно осъзнаване на съпоставимостта между желанията и амбициите и прагматичните възможности. В тази връзка ще напомня, че в много от изказванията на новоизбраните арменски депутати (особено тези от проправителствения блок) се подчертава необходимоста да се използват "ценностните постижения на кадифената революция" при формулирането на стратегията за отношенията с международните партньори на страната. Макар че на думи това звучи добре, не е ясно как би могло да се реализира на практика. За повечето глобални играчи, включително за САЩ и ЕС, демокрацията не е самоцел, още по-малко пък може да бъде поставяна в основата на вънщната политика. В тази връзка ще напомня, че сама по себе си, арменската "кадифена революция" не накара Държавния департамент на САЩ да увеличи безвъзмездната финансова помощ за Армения. По същия начин, нито ЕС, нито другите международни структури (включително финансовите) изглеждат склонни да опростят вънщните дългове на страната или пък да и осигурят кредити при привилегировани условия, само заради "демократичния характер" на новата власт в Ереван.

В подобна ситуация и при липсата на реални съдържателни алтернативи, няма как да оценим по друг начин, освен като "крайно непремерени" изказванията на отделни арменски депутати от блока на Пашинян, в които съседен Иран бива квалифициран като "авторитарна държава". Тук е мястото да напомня, че от гледна точка на "реалната политика", Иран е единствената държава, чиято граница с Армения остава напълно отворена, която може да помогне за гарантиране на енергийната сигурност на страната и където живее една от най-старите и най-богати арменски общности в чужбина. Всъщност, има ли някакво значение, какъв точно е режимът в Техеран, от гледна точка на реализацията на арменските интереси? Съмнително, особено предвид факта, че дори за такива "образцови" западни демокрации, като Великобритания, Германия или Франция, този момент не оказва кой знае какво влияние върху отношенията им с Иран. Впрочем, той не се оказа пречка дори за американския неолиберален елит, начело с предишния президент на САЩ Барак Обама, да осъществи преговорите, довели до подписването на политическо споразумение с режима на аятоласите. Тоест, дори и свръхдържавите, разполагащи с гигантска ресурсна база, се отнасят изключително внимателно не само към външнополитическата си активност, но и към реториката на онези, които следва да я реализират на практика.

Същите проблеми съществуват и в отношенията на Ереван с другия ключов глобален играч - САЩ. Диалогът със Съединените щати, които са един от постоянните съпредседатели на Минската група на ОССЕ и където има значителна арменска общност (1,5 млн. души), е от принципно значение за Армения. През първите години на независимостта, Вашингтон оказваше политическа, финансова, хуманитарна и лобистка подкрепа на арменската държава. Армения в частност се ползваше от безвъзмездна финансова помощ в съответствие със закона за "Подкрепа на свободата" от 1992, непризнатата от никого НКР беше включена в правителствените програми на САЩ, а чл. 907 забраняваше отпускането на каквато и да било помощ на Азербайджан заради "незаконната блокада на сухопътната граница на Армения". От началото на 2000-те години обаче, Ереван се ориентира към стратегическо партньорство с Москва, а Вашингтон демонстрира стремеж за изграждане на многопластови отношения с Баку в сферата на енергийната сигурност.

Заобикалящите Русия петролно-газови проекти, военната операция на САЩ в Афганистан (логистично обезпечавана и през Азербайджан), както и използването на азербайджанския фактор за оказване на натиск върху Иран, увеличи стратегическото значение на каспийската държава за Вашингтон.

Така, в последен ресурс на арменското влияние в САЩ се превърнаха лобистките групи, които обаче в момента преживяват дълбока криза. Данните сочат, че днес те дори не съумяват да запазят средния обем на външните финансови вливания за Армения, които през 2001 бяха 100 млн. долара, през 2005 - 77 млн., през 2008 - 69 млн., през 2013 - 56 млн., през 2018 - 9 млн., а в бюджета на САЩ за 2019 за целта са предвидени едва 6 млн. долара. Разбира се, този драстичен спад е свързан и с политиката на Вашингон за съкращаване на помощта за всички държави, но истината е, че тя не засяга страните, разполагащи с организирани и влиятелни лобита в Америка. Израел например може да се похвали с ръст на отпусканите му от САЩ средства (от 2,8 млрд долара, през 2001, до 3,3 млрд., през 2019). Липсата на държавна стратегия за диалог с американците стана очевидна, когато арменската дипломация не успя да организира официална среща между президента Тръмп и премиера Пашинян (вместо това, двамата само размениха няколко думи по време на сесията на Общото събрание на ООН в Ню Йорк).

В Южен Кавказ, САЩ продължават да отделят приоритетно внимание на Грузия и Азербайджан. При това, вниманието към Тбилиси се свързано с проатлантическата ориентация на страната, стремяща се да задълбочи интеграцията с ЕС и да стане член на НАТО. Актуализирането на азербайджанския вектор на американската геополитика, който беше оставен на заден план по времето на Обама, пък е свързано със стратегията на Тръмп за "двойно сдържане" на Русия и Иран. Сериозността на американските намерения по отношение на тази страна се потвърждява от назначаването за посланик в Баку на Ърл Литцънбъргър, който беше зам.председател на мисията на САЩ в НАТО и старши съветник в Бюрото по военно-политически въпроси на Държавния департамент. В рамките на само няколко месеца, Тръмп изпрати до азербайджанския си колега Илхам Алиев цели четири официални послания, а редица високопоставени азербайджански чиновници многократно посещаваха Вашингтон - включително военният министър Закира Хасанова, която се срещна там с вече бившия държавен секретар по отбраната Джон Матис. Цялата тази активност най-вероятно цели подготовката на официална среща между президентите Тръмп и Алиев. В същото време, най-важното събитие по "арменското направление" беше срещата между президента Армен Саркисян и държавния секретар на САЩ Майк Помпео. Както е известно обаче, арменската конституция сериозно ограничава пълномощията на президента, да не говорим, че "кадифената революция" допълнително маргинализира "фактора Саркисян", въпреки че той е професионален дипломат, разполагащ с глобални връзки и влияние в средите на световните политически и икономически елити.

С негова помощ Армения би могла качествено да промени своята външна политика. От една страна, благодарение на личните си връзки и контакти, през последната една година Саркисян осъществи множество срещи на най-високо равнище, с което допринесе за по-доброто осъзнаване на реалните резултати от "кадифената революция" от страна на международната общност. От друга страна, в качеството си на член на директорския съвет на "Всеобщия арменски благотворителен алианс", сегашният президент разполага с широки възможности да привлече различни кръгове от диаспората за реализацията на ключови за страната политически, икономически и социални проекти. Опитът обаче сочи, че дори и подобен лобистки инструментариум може да се окаже ефективен само при наличието на съответните държавни системни механизми. А истината е, че Армения "в ерата Пашинян" (поне засега) не разполага с такива, което поставя под известно съмнение способността и да формира и реализира качествена външна политика.

Заключение

Никой не може да гарантира че популярността на водача на арменската "кадифена революция" ще се запази още дълго време. Истината е, че той и подкрепящите го сили влязоха в новата 2019 без да разполагат с някаква що годе ясна социално-икономическа програма. Освен това, Пашинян няма как да избегне необходимостта от намиране на решение на нагорно-карабахския проблем, да не говорим за изграждането и балансирането на сложните отношения както с Русия, така и със САЩ. Каквото и да говори Пашинян за значението на стратегическите отношения с Москва и за продължаващата ангажираност на Армения с евразийските интеграционни проекти, и той, и привържениците му трудно могат да се освободят от досегашния си имидж на противници на "едностранната зависимост" на Ереван от Русия. Разбира се, реалността често промена схващанията на политиците и мнозина вчерашни опозиционери, след като поемат властта, биват принудени да коригират (понякога радикално) дотогавашните си позиции. Първите шест-седем месеца от пребиваването на Пашинян начело на Армения също са доказателство за това.

Истината е, че поне досега Ереван не се опитва да преразгледа принципно нито един стратегически важен за Русия въпрос в двустранните отношения. В същото време, новите управляващи в Армения очевидно следва да положат сериозни усилия за укрепване на мерките за взаимно доверие. Не ще и дума, че Кремъл, както и другите партньори на Ереван и Москва в ОДКС, изпитват известна тревога от революционно-популистката реторика на Пашинян и стремежа му публично да дискутира проблеми, които обикновено се разискват при "затворени врати". Вероятно, тепърва ще станем свидетели на колизии между евразийските интеграционни проекти и "новата външна политика" на Ереван, макар че този проблем не е характерен само за Армения, тъй като пред сходни дилеми са изправени и Беларус и Казахстан.

Предвид казаното дотук, можем да констатираме, че е налице стремеж на новите управляващи в Армения да запазят преимственост с предишните по отношение на баланса във външната политика на страната. Паралелно с това, поне на пръв поглед изглежда, че Пашинян е още по-привързан от предшествениците си към идеята за "външнополитическата еклектика". Въпреки това, новата арменска външнополитическа  комплиментарност остава стриктно ограничена от стратегическите национални интереси на страната, които новите управляващи очевидно не са склонни да жертват в името на постигането на някакви краткосрочни ползи.

 

* Българско геополитическо дружество

 

 

Поръчай онлайн бр.3 2024