27
Чет, Юни
24 New Articles

Геополитическите измерения на търговската война между Вашингтон и Пекин

брой 6 2018
Typography

На 6 юли 2018 влезе в сила 25%-ното повишаване на митата на 818 стокови позиции на американския внос от Китай. Общата им стойност е 34 млрд. долара, т.е. 8% от целия китайски износ в САЩ. Разбира се, отговорът на Пекин не закъсня и още на същия ден, китайците повишиха с 25% вносните мита на 545 американски стоки, включително самолети, автомобили, селскостопанска продукция (соя), риба и морски продукти (включително омари), както и химическа продукция.

Съвкупната им стойност съще се оценява на 34 млрд. долара. Освен това, Пекин поиска от Световната търговска организация да прецени, дали налагането на новите мита не нарушава режима на най-облагодетелствана нация на СТО.

Всъщност, официалното начало на непрекъснато разширяващата се търговска война, беше поставено през август 2017, когато администрацията на Тръмп в лицето на Търговското представителство на САЩ (USTR) инициира разследване на китайските нормативно-правни актове и практики, които биха могли да застрашат интелектуалната собственост на американските компании. Корените и обаче могат да се открият още през 2011, когато беше публикуван бестселърът на Питър Наваро и Грег Оутри "Смъртта от Китай: лице в лице с Дракона, призив за глобално действие". Нейните автори открито твърдят, че външноикономическите отношения на САЩ с Китай (при това не само търговските) ерозират американската икономика. Това не е първото изследване по темата на Наваро. През 2006 той публикува книгата "Бъдещите войни с Китай: бойното поле и цената на победата", в която доказва, че утвърдилият се модел в американско-китайските икономически отношения е основната причина за рязкото съкращаване на работните места в САЩ.

В книгата "Смъртта от Китай", в частност, се посочват осем разновидности на онова, което авторите определят като "китайско оръжие за масово унищожаване на работни места". Според тях, това са: щателно разработената система за експортни субсидии; изкуствено поддържаният нисък курс на юана; имитацията, пиратството и откровената кражба на американска интелектуална собственост; готовността на китайското ръководство да гарантира ценови предимства на произвежданите в страната стоки за сметка на околната среда; ниските изисквания към охраната на труда и нивото на сигурност в производството; незаконните мита, квоти и други експортни ограничения за най-важните суровини (и най-вече редките земни метали, където Китай на практика е монополист); "хищната" ценова политика и дъмпинга; "великата китайска стена на протекционизма".

Последната точка касае защитата на вътрешния китайски пазар чрез създаването на многобройни и разнообразни прегради пред проникването на чуждестранния бизнес в страната, на първо място сред които е изискването за прехвърляне в Китай на поделенията на чуждестранните компании, ангажирани с научно-иследователска и опитно-конструкторска дейност (освен предаването в китайски ръце на конкретните технологии).

По време на появата им, трудовете на Наваро се възприемаха от мнозинството представители на американския елит, включително от авторитетните експерти по китайската проблематика (като Фарид Закария и Джоузеф Стиглиц например) като "маргинални". Въпреки това, тревогата във връзка с развитието на отношенията между САЩ и Китай продължи да нараства. По-важното обаче е, че самият Доналд Тръмп беше силно впечатлен от тезите на Наваро и през 2016 го направи свой политически и икономически съветник по време на предизборната си кампания. Тоест, много от обещанията на Тръмп, включително да повиши с 40% търговските мита върху вноса на стоки от Китай и радикално да промени ситуацията в отношенията с най-големия търговски партьор на САЩ, бяха повлияни именно от трудовете на Наваро. Така, изискването за намаляване на дефицита в търговията с Китай беше включено в общия план за икономическата политика на бъдещия президент, разработен от Питър Наваро, съвместно с Уилбър Рос. Естествено, след като този план беше подкрепен от избирателите и Тръмп влезе в Белия дом, Наваро стана част от администрацията му, оглавявайки новосъздадения Съвет по международната търговия. В резултат от това, още през август 2017 Белият дом започна да подготвя налагането на санкции на китайския внос в страната. Както е известно, Вашингтон критикува Пекин не само, че води "нечестна" (от американска гледна точка) търговска политика, но и че провежда агресивен външнополитически курс. В частност, Доналд Тръмп редовно обвинява китайците, че не правят нищо за разоръжаването на Северна Корея и дори - тъкмо напротив - окуражават местния лидер Ким Чен Ун да не предприема нищо реално в тази посока. Паралелно нараства и напрежението в Южнокитайско море, през което преминават основните търговски маршрути между (Източен) Китай и (Западна) Европа. То е свързано с контрола върху разположените там Параселски острови и архипелага Спратли, за които претендират Китай, Виетнам, Бруней, Малайзия и Филипините. През последните години обаче, основното противопоставяне е по оста Китай-САЩ. Макар че Вашингтон не претендира за въпросните територии, той декларира, че възнамерява да защитава интересите си в региона. И двете държави трупат военни кораби в него, освен това Пекин разположи на спорните острови средства за противовъздушна отбрана и ракетни комплекси. Неслучайно, още преди САЩ и Китай да започнат открита търговска война, мнозина експерти прогнозираха, че противопоставянето между двете най-големи световни икономики ще има катастрофални последици. Въпреки това, още в началото на 2018 Вашингтон премина от заплахи към практически стъпки, обявявайки повишаване на митата за вноса в САЩ на 1400 китайски стоки, като ставаше дума най-вече за високотехнологична продукция. Първата жертва на тези санкции се оказа китайският производител на телекомуникационно оборудване ZTE, който през май беше принуден да прекрати основните си оперативни дейности.

Ескалацията на търговската война

Междувременно търговската война между САЩ и Китай продължава да ескалира. След поредното повишаване на вносните мита за китайските стоки,  касаещо 279 китайски стоки, на стойност 16 млрд. долара, на 23 август 2018 Пекин наложи ответни санкции срещу американския внос, на обща стойност 16 млрд. долара. Засегнатите от тях стоки вече ще се облагат с 25%-тови вносни мита. На 24 септември пък САЩ обявиха, че въвеждат мита от 10% за допълнителен внос на китайски стоки за 200 милиарда долара, а китайците реагираха, налагайки мита на американски стоки за 60 млрд. При това нещата очевидно няма да спрат дотук, тъй като Тръмп предупреди, че ако Китай отново предприеме контрамерки, „ние незабавно ще въведем третата фаза, включваща мита върху допълнителен внос от 267 млрд. долара”.

Според някои експерти, с помощта на санкциите Тръмп се опитва да възстанови търговския баланс на САЩ с Китай. В тази връзка те посочват, че Белият дом повишава митата на продукцията на най-уязвимите икономически сектори за да подкрепи американските производители. Както е известно обаче, политиката е концентриран израз на икономиката, т.е. и в този конфликт е налице тясно препитане на икономически и политически мотиви. Конкретните стъпки на САЩ по отношение не само на Китай, но и на Турция, Иран или Русия (и дори на ЕС) очевидно са част от единна и системна политика, чиито основи следва да се търсят именно в икономическата плоскост. Както е известно, Тръмп дойде на власт с обещанието да "направи Америка отново велика" и момента се опитва да го реализира на практика с характерната за САЩ агресивност.

Натрупалите се в американската икономика проблеми са толкова значителни, че ако ситуацията не се промени, делът на САЩ в глобалния БВП ще започне сериозно да намалява. В същото време, във Вашингтон са наясно с очертаващите неблагоприятни за американските интереси геополитически тенденции. Там обаче не са готови да се примирят с намаляването на влиянието си на фона на икономическата експанзия на Китай и други азиатски държави, нарастването на политическите амбиции на регионални сили, като Турция и Иран, и увеличаващото се влияние и политически престиж на Москва.

Макар че именно Китай е във фокуса на сегашната американска администрация, Вашингтон увеличава икономическия си натиск и върху други "неудобни" държави. На първо място сред тях е Русия, спрямо която Тръмп на практика продължава политиката на предшественика си Обама. Както подчерта в края на август 2018 помощникът на държавния секретар на САЩ за Европа и Евразия Уес Мичъл, Вашингтон възнамерява да продължи да усилва натиска върху Москва, за да я принуди да промени политиката си. Според него: "политиката ни си остава същата - последователно увеличаване на разходите на Русия, докато не промени сегашния си курс". Впрочем, Мичъл бе още по-откровен, добавяйки, че ключовата цел на Вашингтон е "предотвратяване доминирането на враждебно настроени към САЩ държави в Евразия".

В светлината на подобни изявления, поводите, които Съединените щати използват за налагането на нови ограничения, изглеждат все по-измислени. Така, ако преди Вашингтон наложи санкции на Русия заради нейната "агресия" в Украйна, повод за последните стана "случаят Скрипал", при положение, че по него не бе осъществено достатъчно убедително и прозрачно разследване. Впрочем, като друг повод за санкции се посочва недоказаната "руска намеса" в американските президентски избори през 2016. Показателно е, че Вашингтон вече не се ограничава с мерките, насочени срещу традиционните си опоненти, в лицето на Китай и Русия или такива страни от "оста на злото" като Иран и Северна Корея. Администрацията на Тръмп въобще не се колебае да оказва силен икономически натиск дори върху американските военно-политически съюзници, ако действията им - по един или друг начин - не се вписват в очертаните от стратезите във Вашингтон рамки.

За целта през миналата 2017 в САЩ беше приет т.нар. Закон за противодействие на противниците на Америка чрез санкции (Countering America’s Adversaries Through Sanctions Act - CAATSA), влязъл в сила в началото на 2018. Той се превърна в универсален инструмент за оказване на "твърд натиск" върху всяка неудобна от гледна точка на американските интереси държава, още повече, че дава правомощия на влакстите в САЩ да наказват и трети страни, дръзнали да нарушат наложените от Вашингтон санкции. За сравнение, през 1951 Конгресът на САЩ вече е приемал подобен документ - т.нар. "Закон за взаимна помощ и контрол в сферата на отбраната", насочен срещу СССР. Той обаче предвижда като "наказателни мерки" за нарушаване на ембаргото срещу Москва само прекратяване на американската икономическа помощ, а не налагане на санкции. При това, впоследствие - под натиска на европейските си съюзници, САЩ внесоха редица поправки в него, които на практика сведоха ефективността му до нула.

Днес обаче, Белият дом е готов да предприеме още по-сурови мерки, отколкото дори по време на студената война. В частност, Вашингтон вече обеща да наложи санкции на европейските компании, търгуващи с Иран, което породи огромно недоволство в ЕС.

Подобна конфронтация се очертава и между САЩ и Турция. Вашингтон първо заплаши Анкара, че ще и наложи ограничения във връзка с нейното намерение да закупи руски зенитно-ракетни комплекси С-400. През последните месеци пък, отношенията между двамата съюзници от НАТО достигнаха най-ниската си точка. Анкара и Вашингтон си наложиха взаимно различни политически и икономически санкции, като експертите не изключват в обозримо бъдеще изтеглянето на американския контингент от турската военновъздушна база в Инджирлик.

Както заяви в тази връзка говорителят на турския президент Ердоган - Ибрахим Калън, използвайки санкциите, администрацията на Тръмп се опитва да разпали "глобална икономическа война". Според него: "Турция няма намерение да започва икономическа война с когото и да било. Тя обаче не може да продължава да мълчи, когато собствената и икономика и съдебна система са подложени на пряка атака". Впрочем, що се отнася до Турция, американските санкции действително имаха сериозен ефект, илюстрация за което е историческият срив на турската лира. В този случай обаче, причините за конфронтацията следва да се търсят по-скоро в политическата плоскост. Вашингтон очевидно се дразни от независимата външна политика на Анкара и сближаването и с Русия и Иран.

Използването на икономически санкции за оказване на политически натиск се превръща в основен инструмент за САЩ на международната сцена, както и обратното - зад политическите декларации на Вашингтон нерядко се крият чисто икономически мотиви. В момента, обект на американските санкции са държави, които по един или друг въпрос се разминават с администрацията на САЩ, като Беларус, Куба и Мексико, или пък Венецуела, Сирия и т.н. Решението на Тръмп д наложи нови мита върху вноса на стомана и алуминий, на практика, засегна не само Китай, но и всички износители на въпросните стоки, включително ЕС и Япония.

На този фон експертите са единодушни, че в момента сме свидетели на мащабна търговска война, инициирана от САЩ и дори сравняват сегашната ситуация с онази по време на Втората световна овйна, когато всички държави налагат високи митнически бариери, като в края на войната вносните мита достигат до 70%. В резултат от това световната търговия почти спира и на големите държави не остава нищо друго, освен да стартират преговори, в резултат от които през  1944 е създадена Бретънуудската валутна система, а през 1947 е подписано Общо споразумение за митата и търговията (ГАТТ), на чиято основа по-късно възниква и СТО. Според някои, днес също можем да станем свидетели на подобно развитие, макар че засега е абсолютно неясно, каква ще е новата формула на глобалните икономически отношения.

Ясно е обаче, че ако САЩ продължат сегащната си политика на санкционен натиск, те рано или късно ще изчерпат възможностите си, тъй като няма да могат да налагат търговски ограничения до безкрайност. В тази връзка, част от анализаторите напомнят, че след Втората световна война, военният инструментаруим временно бива изтеглен на заден план, тъй като всички вече са наясно, докъде би могъл да доведе. Според тях, днес военните мерки се използват само в краен случай, затова пък активно се залага на алтернативните инструменти за натиск, като икономическите или т.нар. "мека сила" в информационното пространство. Други обаче са на мнение, че макар днес санкциите да са изведени на преден план в стратегията на САЩ, в никакъв случай не може да се твърди, че те са се отказали от използването на военна сила. Точно обратното - Вашингтон непрекъснато увеличава военния си бюджет. Тоест, санкциите следва да се разглеждат само като елемент от очертаващо се глобално противопоставяне на всеки срещу всички.

Китайският фронт на американските търговски войни

Да се върнем обаче към основния фронт на американските търговски войни - този с Китай. Както е известно, преговорите между двете страни, провели се на 22 и 23 август 2018 във Вашингтон се провалиха. Впрочем, САЩ предварително бяха настроени скептично към тях. Така, в интервю за Reuters, Доналд Тръмп призна, че не разчита на съществени резултати от поредния кръг на преговорите с китайците и е готов за продължително противопоставяне с тях. Както вече споменах по-горе, непосредствено преди преговорите влезе в сила вторият пакет от американските санкции срещу Китай, включващ налагането на 25%-ни мита върху китайски стоки на обща стойност 16 млрд. долара (така общият обем на засегнатия от високите мита внос от Китай достигна 50 млрд. долара).

Естествено, Пекин моментално предприе симетрични ответни действия. Както обяви говорителят на китайското външно министерство Лу Кан: "за да защити многостранната търговска система и легитимните права и интереси на Китай, страната ни взе необходимите контрамерки". На практика, Пекин наложи ответни 25%-ни мита върху американския внос, на обща стойност 16 млрд. долара, влезли в сила на 23 август. Така, общият обем на американските стоки, на които са наложени по-високи китайски мита, също достигна 50 млрд. долара. А след решението за нови американски санкции от 24 септември тази цифра скочи драстично.

Истината е, че по време на преговорите във Вашингтон, Китай не демонстрира склонност към по-сериозни отстъпки. Така, китайците предложиха да увеличат значително обема на закупуваните от САЩ суровини, включително петрол и шистов природен газ, но отказаха каквито и да било компромиси по основните искания на Тръмп. Ето защо американците вече не планират нови преговори с тях и обявиха налагането на мита на още китайски стоки, на обща стойност 200 млрд. долара.

С други думи и двете страни се ориентират към продължително и упорито противопоставяне. При това, не бива да забравяме, че "кръстоносният поход" на Тръмп срещу търговския дефицит на САЩ съвсем не визира единствено Китай, а сред мишените му се оказаха най-близките американски съюзници и партньори. Така, на 1 юни САЩ наложиха нови мита на внасяната от ЕС, Канада и Мексико стоманена и алуминиева продукция в размер, съответно, 25% и 10%, което провокира симетричната реакция на Брюксел. По-късно Тръмп озвучи плановете на Вашингтон да наложи 20%-ни мита на европейските автомобили, ако ЕС не премахне търговските прегради пред американския компании. Все пак, на "европейския фронт" беше постигнат временен компромис, като ЕС се съгласи да увеличи обемите на закупуваните от страните членки американска соя и втечнен природен газ и, което е най-важното, декларира намерение да продължи преговорите за премахване на търговските прегради. Както е известно, последното беше стратегическа цел на американците и по времето на Обама, тъй като САЩ, които разполагат с редица естествени предимства, имат всички шансове да възстановят (най-малкото!) търговския си баланс с Европа.

Големият въпрос е, към какво всъщност се стреми Тръмп, упорито разпалвайки търговски войни по всички "фронтове"? Ако се върнем малко назад в историята, ще видим, че САЩ се превръщат в глобален икономически хегемон, а доларът - в световна резервна валута, на фона на превръщането на Америка в най-големия износител на планетата. Ще припомня, че за последен път САЩ регистрират дефицит в търговския си баланс през далечната 1893. Двайсет години по-късно американският износ надхвърля вноса, почти 1,5 пъти, а през 1939 - с над 33%. Краят на Втората световна война води до ново разиширяване на износа на САЩ - така, през 1951-1960 износът им нараства средно с 6,8% годищно, а вносът - с 5%, т.е. по-бавно от ръста на националния БВП (5,9%). Преломът настъпва през 60-те години на ХХ век, когато - независимо от бурното нарастване на износа (с 8% годишно), вносът демонстрира още по-бърз растеж (с 10,5%), при среден икономически растеж от 7%. Освен това, точно тогава САЩ се сблъскват с възхода на конкуренцията (най-вече в лицето на Япония), а и изпреварващият растеж на заплатите също изиграва своята роля.

През 1971, за първи път от над 70 години,  САЩ регистрират дефицит в търговския си баланс, като от 1976 той придобива хроничен характер. През 70-те години на ХХ век темповете на ръста на вноса в страната достигат астрономическите 20% и са два пъти по-високи от тези на ръста на износа, както и на икономическия растеж.

Първият мандат на Рейгън също е белязан от скок в дефицита на американския търговски баланс. Опитвайки да се пребори с инфлацията, неговата администрация предприема рязко повишаване на лихвените проценти (до 20%), в резултат от което курсът на долара скача с 40%, което допълнително стимулира търговския дефицит, достигнал 100 млрд. долара през 1984. В резултат от това, вторият мандат на Рейгън минава под знака на девалвацията на долара, при това САЩ съумяват да избегнат "девалвационната надпревара", тъй като цената за възстановяването на американския износ, на практика, се плаща от съюзниците на Вашингтон. Както посочва в тази връзка американският икономист Джеймс Рикардс: "Девалвацията през 1985 е координирано решение, като в тази "сделка", освен САЩ, участват Франция, Западна Германия, Япония и Великобритания. Всички те се съгласяват да отслабят долара, чиито курс пада с 30% през следващите три години, което вдъхва нови сили на икономиката на САЩ". На практика, т.нар. "Споразумение от Плаза (Plaza Accord) от 1985 води до двойно понижаване на курса на долара спрямо японската йена. В резултат, американският износ започва да нараства по-бързо от вноса, което пък води до известен спад в търговския дефицит на САЩ. Последният намалява още повече, в резултат от спада на производството през 1990-1991, достигайки да 31 млрд. долара, което предвид мащабите на американската икономика, е нищожна цифра. През първата половина на 90-те този дефицит се повишава до 100 млрд, което все още е приемливо за САЩ. През 1994 обаче влиза в сила Споразумението за създаването на Северноамериканска зона за свободна търговия (NAFTA), предвиждащо премахването през следващите пет години на почти всички мита във взаимната търговия между САЩ, Канада и Мексико. През същата 1994 Китай девалвира юана с 1/3. Четири години по-късно пък избухва финансовата криза в Азия, довела до девалвацията на редица азиатски валути. Паралелно с това се задълбочава либерализацията на международната търговия в рамките на създадената през 1995 СТО.

В резултат от това, още през 2000-та дефицитът в търговския баланс на САЩ скача до 445,8 млрд. долара, за да достигне през 2006 рекорданат стойност от 763,8 млрд., т.е. над 6% от БВП на страната (за сравнение, в разгара на азиатската криза, същият показател в Тайланд е 8%). Последиците от това са напълно очаквани. Така, ако в периода 1993-1997 заетостта в американската обработваща индустрия нараства със 700 хиляди работни места, между 2000 и 2004 тя намалява с почти 3 млн. Впрочем, през следващите пет години, т.е. до 2010 са загубени още 2 млн. работни места.

При това, още през 80-те и 90-те години, ръстът в американската индустрия значително изостава от този на икономиката, като цяло, т.е. на практика деиндустриализацията на САЩ започва именно с появата на по-сериозен дефицит в търговския им баланс. Така, ако през 1970, делът на индустрията в националния БВП е 27,3%, през 1980 той е 26,3%, през 1990 - 21,6%, през 2000 - 18,2%, а през 2010 - само 16,5%.

Въпреки това, чак до кризисната 2008 американските икономисти, кой знае защо, не обръщат внимание на случващото се. Пол Кругман например, дори твърди, че дефицитът в търговския баланс е нещо нормално, а онези, които предупреждават, че той води до спад на заетността, не разбират нищо от икономика.

Кризата през 2008 обаче, попари този оптимизъм. Неочаквано се оказа, че астрономическият търговски дефицит на САЩ действително е тясно свързан със съкращаването на работни места и влошаване на тяхното "качество", а освен това води до ръст на задлъжнялостта на всички равнища - от бюджетите на отделните домакинства до федералния бюджет. Така, САЩ, както впрочем и също толкова деиндустриализираната Великобритания, се изправиха пред императивната необходимост да предприемат спешни мерки за своята реиндустриализация.

Ето защо, консервативната икономическа стратегия на президента Обама залагаше на стимулирането на иновациите и понижаване на вътрешните цени на енергията, макар че не засягаше основите на глобализацията. В резултат от това, процесът на деиндустриализация на САЩ беше спрян, за което говорят следните данни: през 2010 обемът на американския износ бе само 64,9% от този на вноса. През 2011 той беше 65,4%, през 2012-66,2%, през 2013 - 67,8%, през 2014 - 67,2%, а през 2016 - 65,2%. Съответно, дефицитът в търговския баланс на САЩ през 2010 бе 4,6% от БВП, през 2011 - 5,1%, през 2012 - 4,9%, през 2013 - 4,5%, през 2014 - 4,6%, а през 2015 - 4,5%. С други думи към края на втория президентски мандат на Обама, нивото на търговския дефицит на САЩ на практика се запази на нивото от 2010. В абсолютни цифри, той достигна 531 млрд. долара, нараствайки само с 4,6%, в сравнение с предходната година. При това обаче, износът намаля със 7,1%, а вносът - само с 4,5%. Сумарният натрупан дефицит по текущите операции от 1976 насам достигна 10,5 трлн. долара, т.е. налице е поразяващо сходство с обема на американския държавен дълг.

При това следва да се има предвид, че официалният дефицит е значително по-нисък от фактическия. Значителна част от американския износ всъщност представлява реекспорт, осъществяван на принципа, че произведени в Мексико стоки влизат в САЩ и след това се продават от техни компании на външните пазари няколко пъти по-скъпо. Този механизъм дава възможност на тясна прослойка в САЩ да спечели огромни пари, без почти да си мръдне пръста, но в същото време работните места си остават в Мексико.

Изключително негативна ситуация се очерта в сферата на стоманената индустрия, която така и не можа да се възстанови напълно от кризата през 2008, както и в алуминиевата промишленост, която на практика беше напълно ликвидирана в САЩ, под натиска на канадския внос. В резултат от всичко това, през 2010-2015 делът на индустрията в американския БВП продължи бавно да намалява.

С други думи, в навечерието на последните президентски избори през 2016, пред американския елит се очертаваха два варианта: или да продължи пасивно да наблюдава случващото се, очаквайки момента, когато икономиката на САЩ най-сетне ще рухне, или да предприеме радикални действия. Тръмп избра второто. При това, той очевидно беше наясно, че ако не бъде съчетано с мащабни протекционистки мерки, планираното от него намаляване на данъчното бреме, което следва да стимулира националната икономика може само да доведе до увеличаване на вноса. Междувременно обаче, времената на Рейгън безвъзвратно останаха в миналото и днес американските съюзници нямат никакво намерение да помагат за възстановяването на търговския баланс на САЩ. Да не говорим пък за откровените им съперници, начело с Китай.

На практика, реформите на Тръмп стартираха с подписването на закона за данъчната реформа, като един от ключовите пунктове беше понижаването на данъците върху печалбите на корпорациите от 35% до 21%. Вследствие на това, през 2017 външнотърговският дефицит на САЩ нарасна с 12,1%, достигайки максималното си ниво за последните девет години - 566 млрд. долара. Износът се увелици значително (с 5,5%) но ръстът на вноса беше още по-голям (6,7%). При това, дефицитът на САЩ в търговията им с Китай нарасна през 2017 с 8,1%, достигйки рекордните 375,2 млрд. долара. Аналагичният показател в търговията с Мексико скочи с 10%, достигайки 71,1 млрд. (той е бил по-голям само през 2007).

На практика, това направи търговската война не само неизбежна, но и желана от Америка. Още повече, че ултиматумът на Тръмп, настояващ Китай да намали положителното си салдо в търговията със САЩ до 200 млрд. долара, в рамките на следващите пет години, беще практически неизпълним.

При това, активността на Вашингтон се стимулира, на първо място, от очевидните успехи на икономическата политика на Тръмп. Още през 2017, в резултат от премахването на редица ограничения пред местния бизнес, БВП на САЩ нарасна с 2,5%, а нивото на безработицата намаля с 0,6%, достигайки 4,1%, което е най-ниския показател от 2000-та насам. Средното почасово заплащане нарасна с 2,9%, достигайки 26,74 долара (най-високия показател от 2009 насам). Още през четвъртото тримесецие на миналата година обаче, американската икономика рязко забави темповете си на растеж, тъй като икономическият ръст, както и нарастването на платежоспособността - както и можеше да се очаква - преляха в нов ръст на вноса.

Имено това предопредели началото на търговските войни на САЩ през 2018, съпътствано от ново понижаване на данъците. В резултат от това, през второто тримесечие на 2018 американският БВП нарасна с 4,1% на годишна база. Потребителското търсене пък нарасна с 4% на годишна база. В същото време вносът е нараснал само с 0,5%, докато износът е скочил с цели 9,3%. Тоест, Тръмп - за първи път от десетилетия насам - съумя да прекъсне връзката между икономическия бум и нарастването на търговския дефицит, смятана за неизбежна от апологетите на класическия либерален модел. На практика, това (включително и търговските войни) поставя основите за дългосрочен бърз икономически растеж в САЩ. Едва ли е по-малко важен и фактът, че търговската война, стартирана от Тръмп, вече започва да генерира определени проблеми в икономиката на Китай. Така, капитализацията на китайския фондов пазар падна до 6,09 трлн. долара, в резултат от което - за първи път от 2014 насам - Китай отстъпи мястото си на втория най-голям фондов пазар в света на Япония. Тоест, като цяло, вече е ясно, че въпреки апокалиптичните прогнози на редица видни западни либерални икономисти, упорито продължаващи да се придържат към глобалистката парадигма, икономическата политика на Тръмп, поне засега, е достатъчно успешна и вероятно ще продължи да се развива в същата посока.  Което автоматично повдига въпроса за способността на мишените на разпалените от американския президент търговски войни - и на първо място на Китай - да реагират адекватно на това предизвикателство.

Може ли Китай да победи в търговската война със САЩ?

Междувременно, на 23 август 2018, Тръмп обсъди с група конгресмени и членове на кабинета си нов "законопроект за контрол на чуждестранните инвестиционни рискове". Приемането му ще позволи ограничаването на чуждестранните капиталовложения по съображения, свързани с националната сигурност и ще задължи Комисията за чуждестранните инвестиции в САЩ (CFIUS) да подлага на далеч по-сериозни проверки чуждестранните инвестиции в американските компании. В обновения вариант на законопроекта се съдържат множество нови точки. Удължава се например срокът за осъществяване на проверките от CFIUS, като вместо 30 той вече ще бъде 45 дни (с възможност да бъде удължен с още 15). Освен това, чуждестранни инвеститори се задължават писмено да декларират инвестиционните си намерения.

Също както и през миналата 2017, прикривайки се със съображения, свързани с националната сигурност, САЩ всячески препятстват на компаниите, получаващи финансиране от Китай да влагат парите си в американски предприятия.

Макар че на въпросното заседание Тръмп не свърза новия законопроект с Китай, в своите изказвания сенаторите Том Котън и Марко Рубио директно го споменаха, отбелязвайки, че "законопроектът ще стане важна стъпка за пресичане на заплахите за националната ни сигурност от страна на Китай". Според тях: "В момента китайците директно купуват нашите технологии. Занапред обаче, вече няма да могат да присвоят нищо наше, особено постиженията ни в сферите на високите технологии, изкуствения интелект и квантовите изчисления. Този законопроект ни отваря очите за заплахата, идваща от Китай и предотвратява възможността той да изкупи ключовите ни технологии, защо те са ни необходими за да станем най-значимата държава на планетата".

Какво означава тази проверка на чуждестранните инвестиции от гледна точка на американската национална сигурност? Защо САЩ изведнъж започнаха толкова да държат на това? И доколко Пекин е в състояние да реагира адекватно за този американски натиск? От отговора на тези въпроси, зависи и разрешаването на така очерталия се проблем.

Както е известно, чуждестранните инвестиции са ключов елемент на международните икономически отношения и до голяма степен съдействат за развитието на интернационализацията на съответната страна, чиито предприятия получават средства от чуждестранни компании (или от стоящите зад тях държави, какъвто е случаят с Китай). Но, тъй като подобни инвестиции могат да доведат до изтичане на технологии, монополизация на определени производства и появата на заплахи за сигурността на страната, всички държави по света са създали собствени системи от мерки за контрол на чуждестранните капиталовложения с оглед на очертаните по-горе (както и на редица други) рискове. Тази система от мерки обаче, представлява своеобразен "двуостър меч", тъй като нейната липса действително може да навреди на националната сигурност, но пък наличието и може да се отрази негативно на международните капиталови потоци, както и на инвестиционното съдействие за развитието на търговията, като цяло. Ето защо, търсенето на баланс между стремежа към отваряне към външния свяят и стриктното придържане към интересите на националната сигурност се превръща в отправна точка при разработването на подобни системи за контрол от страна на големите държави.

И все пак, стриктният контрол и проверка на чуждестранните инвестиции  е крайна мярка за регулиране на капиталовложенията от чужбина. Обикновено органите на административното управление не се ангажират с подобни действия. Но предвид стремежа на правителството на Тръмп към протекционизъм и политика на едностранните действия, повечето държави в Европа и Америка също втвърдиха системите си за проверка и контрол на чуждестранните инвестиции. Логиката на САЩ по този въпрос е достатъчно проста - те се смятат за единствената свръхдържава на планетата, интересите им на глобалния пазар следва да стоят над всички останали, а валутата им е резервната валута на целия свят, затова всеки, който иска да търгува с тях, следва да получи официално разрешение за това от Вашингтон, а ако не иска да се съобразява с новите правила, да си търси други пазари.

Очевидно, новият закон не вещае нищо добро за Китай. На първо място, защото е издържан в духа на новата фаза на студената война. Както посочва в тази връзка известният китайски икономически експерт Ван Джъ в специализираното издание "Гуанча": "Изправено пред предизвикателството, свързано с постепенния възход на Изтока, последвал упадъка на Запада, правителството на Тръмп издигна лозунга "за превъзходството на САЩ" и безпричинно обяви Китай за основния си стратегически съперник. Америка иска да ни превърне в поредния Съветски съюз, обединявайки срещу нас усилията на Запада с цел да изолира Китай и да попречи на неговия възход".

На второ място, законът дава нови пълномощия на контролните органи. Белият дом специално настояваше да бъдат разширени правата на Комисията за чуждестранните инвестиции. Сега, в съответствие с новия закон, Комисията ще разполага с паричен фонд, в който през периода 2019-2023 ежегодно ще влизат по 20 млн. долара. Впрочем, освен новите пълномощия на Комисията, законът определя четири нови вида "подлежащи на контрол търговски операции", "новите и фундаменталните технологии" са включение в понятието "ключови технологии", определя се срок за подаване на писмени молби за разрешаване извършването на междудържавни транзакции и се удължава срокът за осъществяване проверките на чуждестранните инвестиции. Комисията очевидно ще бъде изключително чувствителна към чуждестранните инвестиции в науката и техниката и, в частност, в онези техни сфери, които са тясно свързани с военните структури.

На трето място, следва да посоча рязко нарасналия интерес към осъществяването на подобен контрол. Тази алергична реакция на американското правителство към китайските инвестиции е прекалено очевидна. Така, според новия закон, министърът на търговията на САЩ е длъжен на всеки две години (до 2026) да представя пред Конгреса и Комисията за чуждестранните инвестиции доклад за преките китайски инвестиции в чуждестранни предприятия, като в него следва да бъде очертана общата ситуация, да се посочва точният обем на тези инвестиции, кодът (в съответствие със Северноамериканската отраслова класификация), видът и детайлите на влиянието на китайската държава при осъществяването на тези инвестции. Освен това, в доклада трябва да се съдържа информация относно типа на китайските инвестиции, аналитични данни за връзката между тях и стратегическия план на Пекин "Произведено в Китай, 2025" и потвърждаване на всички ограничения на това инвестиране.

На четвърто място, следва да посоча тенденцията към "контролирана интернационализация", в чиито рамки САЩ следва да се превърнат в единствената свръхдържава, контролираща глобалните процеси. Освен това, новият законопроект предвижда обмен на информация със съюзниците, при това в ускорен режим.

Какви са шансовете на Китай

И така, в рамките на така очертаната "инвестиционна война", САЩ планират да отворят и "втори фронт" срещу Китай, използвайки добре познатия принцип на протекционизма за да защитят националните си интереси. Как би могъл да реагира Пекин в подобна ситуация? Според повечето китайски експерти, отговорът на този въпрос е свързан със "задълбочаване на реформите и увеличаване степента на отваряне на Китай към света". В изказването си на азиатския икономически форум в Боао през април 2018 китайският президент Си Дзинпин заяви, че икономическата глобализация е неизбежно и необратимо явление, затова страната му ще продължи да се придържа към политиката на отваряне към външния свят. Тоест, след като вече се е отворил към останалите, Китай няма намерение отново да пуска желязна завеса между тях и себе си, а ще продължи да задълбочава контактите си със световната общност. Що се отнася до инвестициите, на същия форум Си Дзинпин обеща да разшира достъпа на външни играчи до китайския пазар и да подобри инвестиционния климат в страната.

През 2018 в Китай беше публикуван нов официален "негативен списък" за чуждестранните инвестиции, според който броят на "забранените инвестиции" в местната икономика е съкратен с 24%, като значително се улеснява закупуването на акции в сферата на услугите и финансовата сфера. Статистическите данни за чуждестранните инвестиции в китайската икономика през първата половина на 2018, сочат, че обемът им е нараснал с 4,1%, в сравнение със същия период на 2017, достигайки 68,32 млрд. долара, при това обемът на американските инвестиции в Китай е нараснал с цели 29,1%.

Разбира се, не може да се отрича, че под "национална сигурност" се разбира най-вече икономическата сигурност. В този смисъл, обичайният контрол и проверки на чуждестранните инвестиции в САЩ са разбираеми, но злоупотребата с тях, особено по отношение на китайските капитали, може да ерозира глобалния икономически ред, а при подобно развитие сред губещите ще се окажат не само чуждестранните (и, в частност, китайските) инвеститори, но и самите САЩ, освен това сериозно ще бъде разклатено доверието между тях и останалите в сферата на търговията.

Както посочва професорът от Женевския институт за международни отношения Сян Лансин: "В течение на дълги десетилетия Китай не демонстрираше особен интерес към международните отношения. През ХХІ век обаче той постепенно се превръща в "мултивалентна" държава, докато САЩ - точно обратното - се връщат към изолационизма и унилатерализма. Политиката на Тръмп промени геополитическата конфигурация в Азия. Китай винаги е бил черната овца на Америка, но в момента в двустранните отношения се очертава криза, на каквато не сме били свидетели от края на студената война насам". Според него, днес отношенията между САЩ и Китай са от най-голямо значение за съдбините на света. Те са жизненоважни за поддържането на глобалния ред, предотвратяване на разпространението на ядреното оръжие и за глобалния икономически растеж. Въпреки това, след многообещаващата първа среща между Доналд Тръмп и Си Дзинпин, провела се през април 2017 в частната резиденция на американския президент в Мар а Лаго, двустранните отношения дерайлираха и в момента балансират на ръба на пропастта. Перспективата за въоръжен сблъсък в Тайванския пролив или в Южнокитайско море изглежда все по-реална, а инициираната от САЩ търговска война заплашва да взриви цялата световна търговски система с всички възможни трагични последици от това.

Съдейки по всичко, китайските ръководители са изправени пред съдбоносния въпрос, дали американските действия следва да се разглеждат като стратегическа заплаха №1 за Китай. И тъй като отговорът изглежда очевиден, в Пекин вече са убедени, че участват в една игра с нулева сума. Това ще опрости значително стратегическия им избор, така че занапред те едва ли ще са склонни да продължат да правят отстъпки на Вашингтон по такива ключови проблеми, като ядрената програма на Северна Корея например. Тоест, няма съмнение, че Китай е готов да реагира адекватно, нанасяйки симетричен ответен удар, най-малкото, защото президентът Си Дзинпин (смятан в страната си за "новия Мао") не може да си позволи да изглежда слаб, на фона на постоянните атаки от страна на САЩ. Между другото, американците бяха силно изненадани от факта, че китайската позиция в търговския спор се оказа много по-твърда, отколкото предполагаха във Вашингтон. Всъщност, истината е, че китайските стратези очакваха подобно развитие и се готвеха за него поне от едно-две десетилетия насам. Такива грандиозни проекти, като "Един пояс, един път" например, бяха разработени именно с оглед на това, че рано или късно САЩ ще предприемат усилия за "сдържането и изолирането" на Китай. И Пекин вече може да се похвали с определени успехи по това направление, макар че окончателните резултати от схватката със САЩ все още трудно могат да бъдат прогнозирани.

В същото време китайските ръководители се опитват да трансформират икономиката на страната, измествайки акцента от ориентирания към износа модел на икономически растеж, към икономика и система от услуги, насочени към вътрешното търсене. В момента износът формира под 20% от БВП на Китай, докато преди десет години тази цифра беше 36%. Тези тенденции позволяват да се предположи, че Пекин вероятно ще разполага с повече "козове" в хода на търговската си война със САЩ, така че поне в близко бъдеще едва ли следва да очакваме, че китайците ще се поддадат на американския натиск. Възможно е дори китайската икономика да спечели от тази война, тъй като тя ще ускори процеса на нейната трансформация. Залагайка на своя авторитарен режим, който при това разполага с най-големите в света запаси от твърда валута, Пекин се намира в по-добра позиция, отколкото Вашингтон, и има повече шансове да оцелее в условията на евентуална нова финансова криза. Големият проблем пред китайското ръководство е, колко дълго ще се запазят сегашните тенденции в политиката на САЩ, като в Пекин изглежда вярват, че предвид многобройните "лични кризи", с които все по-често се сблъсква сегашният американски президент, може скоро да им се наложи да формулират политиката си спрямо Съединените щати, в "ерата след Тръмп", разчитайки, че тя може да върне двустранните отношения в предишното им русло.

Заключение

Разширяването на търговския конфликт между САЩ и Китай породи в западните медии множество прогнози за "неизбежното поражение" на Пекин, като в немалко коментари Китай се дефинира като "гигант на глинени крака".  Твърди се, че акциите на китайските компании се сриват или, че в резултат от търговската война "сериозно е пострадал авторитета на Си Дзинпин", а като доказателства в подкрепа на последната теза, се цитират критични статии на някои икономисти от различни китайски университетски или други "мозъчни центрове".

В повечето подобни материали, сегашният китайски лидер се противопоставя на покойния Дън Сяопин, като се посочва,  че той е наложил "отношения на сътрудничество със Съединените щати", благодарение на което "за 40 години реформи страната постигна безпецедентен икономически растеж и развитие". В тази връзка, се препоръчва властите в Пекин да ограничат ролята на държавата в икономиката, да възстановят частната собственост върху земята, да се разширят пълномощита на провинциалните власти и т.н. Тоест, на практика се предлага китайският режим да реагира на инициираната от американците търговска война като осъществи в страната своеобразна "перестройка", като онази, която навремето реализира Михаил Горбачов в СССР.

Всъщност, истината е, че впечатляващият скок в сферите на икономиката и научно-техническия прогрес, който гарантира превръщането на Китай във втората свръхдържава на планетата, беше резултат именно от "нелибералния" модел, възприет от ръководството на страната, чиито основни белези са водещата роля на държававата в икономическото производство и господстващото положение на Комунистическата партия в системата на властта. Търговската война, която САЩ наложиха на Китай, е опит да бъде спрян възходът на страната.

Редица експерти обаче са убедени, че Китай вече е достатъчно силен икономически за да не отстъпи в хода на тази война и дори да я доведе до победен край, макар че вероятно преувеличават нивото на самодостатъчност на китайската икономика. Други пък смятат, че Пекин не бива да се забърква в мащабно противоборство със САЩ, тъй като все още не разполага с равна на тяхната икономическа мощ. Последните очевидно не искат да приемат тезата, че връщането към ерата на реформите на Дън Сяопин вече е невъзможно.

Що се отнася до позицията на китайските власти, те гледат да избягват крайните изказвания и действия. В редакционна статия на Global Times (английската версия но официалното издание на ЦК на ККП "Хуанцю шибао") тя е формулирана по следния начин: "Търговската война ще навреди и на двете страни, но в крайна сметка ще завърши на масата за преговори. САЩ продължават да разчитат да си извоюват стратегическо предимство, оказвайки изключително силен натиск върху Китай. Ние обаче следва да убедим Америка, че няма как да постигне поставената цел и да го докажем със собствените си действия". С други думи, стратегията на Пекин да принудят САЩ да се върнат към диалога, като очевидно китайците разполагат и с необходимите ресурси за това.

През първата половина на 2018 китайската икономика демонстрира ръст от 6,8%. За сравнение, след предприетите от Тръмп поредица мерки, включително намаляване на данъците, през второто тримесечие американската икономика е постигнала ръст на БВП от 4,1%. На фона на тези темпове на икономически растеж в Китай, плавната девалвация на юана поддържа конкурентоспособността на китайския износ, като частично неутрализира загубите му на американския пазар, заради повишените мита. През първата половина на годината печалбата на китайските държавни предприятия от тежката индустрия е нараснала със 17,2%.

Правилността на политиката на Пекин за принуждаване на САЩ към диалог се потвърждава от от разчетите на Института за световна икономика и политика на китайската Академия за обществени науки. Според тях, наложеното от САЩ 25%-но мито на 1300 китайски стоки на обща стойност 50 млрд. долара, ще намали износа на Китай в Съединените щати с 3,4%, като ръстът на китайския износ ще е само с 0,75%. Ако пък - както вече обяви Тръмп - САЩ наложат 25%-но мито върху целия китайски внос, ръстът на износа на Китай в тази страна ще падне с 37%, но общият обем на китайския износ ще намалее само с 0,34% (тъй като Америка, далеч не е единствената, където се продават китайски стоки). Което едва ли е чак толкова сериозен проблем. В тази връзка ще напомня, че в разгара на глобалната финансова криза през 2009, ръстът на китайския износ намаля с цели 16%, но и тогава китайската икономика запази високите си темпове на растеж на БВП от около 8% годишно.

Твърдото противопоставяне на САЩ в хода на търговската война, както и запазването на принципа за опора на собствените сили, укрепва авторитета на режима в Пекин и лично на президента Си Дзинпин и дава възможност на Китай не само да не загуби, но дори да спечели тази натрапена му война.

 

* Българско геополитическо дружество