В началото на август 2018 САЩ официално възстановиха ограниченията за закупуването на долари от Иран, търговията със злато и други скъпоценни метали, както и продажбата на автомобилни резервни части, пътнически самолети и свързаните с тях части и услуги на Ислямската република.
Втората фаза на американските санкции срещу Техеран стартира на 5 ноември, засягайки иранския енергиен сектор, петролните сделки и транзакциите с централните банки на близкоизточните държави.
Администрацията на Тръмп твърдо дава да се разбере, че няма да толерира опитите на част от американските съюзници и техните компании да продължат да развиват бизнеса си с Иран. Нещо повече, към формирания от Вашингтон антиирански фронт са на път да се присъединят и някои ключови играчи от ЕС. Така, пристигайки на 31 август във Виена за участие в срещата на външните министни на Съюза, ръководителят на френската дипломация Жан-Ив Льо Дриан заяви, че: "Иран не може да избегне преговорите по такива въпроси, като програмата за балистични ракети и ролята му в близкоизточните конфликти. Техеран следва да спазва изискванията на ядреното споразумение и аз мисля, че го прави, но не може да избегне дискусиите и преговорите по три други сериозни теми, които ни вълнуват". Десетина дни преди това, съветникът на Тръмп по националната сигурност Джон Болтън ясно даде да се разбере, че американските партньори от другата страна на Атлантика трябва да направят ясен и недвусмислен избор: "Очакваме, че европейците ще разберат - както вече го виждат всички европейски компании - че са изправени пред избора да правят бизнес с Иран, или да правят бизнес със САЩ. Президентът Тръмп настоява за максимален натиск върху Иран и тъкмо това става в момента". Според Болтън, санкциите вече оказват значително влияние върху иранската икономика, но "Техеран продължава войнствената си активност в региона" затова няма никакво съмнение, че те ще стават все по-сурови, включително чрез принуждаването на големите европейски държави и корпорации да се откажат да работят с иранския бизнес.
Разширяването на санкциите и възможните алтернативи за Техеран
Макар че германският външен министър Хайко Маас продължава да говори за необходимостта от развитие на алтернативни мрежи за разплащане, които да направят възможна търговията с Техеран, шансовете, че Берлин наистина ще заеме самостоятелна позиция по "иранския въпрос" не са големи. Що се отнася до опита на иранците да поставят въпроса за санкциите пред Международния съд на ООН в Хага, те вече се сблъскаха с очакваната обструкция на юристите на Държавния департамент на САЩ. Все пак, в началото на октомври съдът частично удовлетвори искането на Техеран за налагане на временни мерки срещу САЩ докато се гледа делото.
Както призна в края на август иранският министър на петрола Биджан Зангане, френската компания Total вече официално се е отказала от договора за разработването на фаза 11 на най-голямото иранско газово находище Южен Парс, като най-вероятно ще бъде заменена от китайската CNPC. Други находища, към които доскоро проявяваха интерес от Total, пък вече са предмет на преговори с руския Газпром. Впрочем, дори и позицията на съседна Турция, която на пръв поглед е добре настроена към Иран (и през която се осъществяваха транзакциите на иранските компании и банки) и също е подложена на санкционен натиск от страна на Вашингон, може да се окаже нееднозначна. От една страна, в края на юли турският външен министър Мевлют Чавушоглу заяви: "по време на посещението на американската делегация ние обяснихме, че няма да се присъединим към санкциите. Що се отнася до Иран, не сме длъжни да се подчиняваме на каквито и да било санкции, налагани от някого". В същото време обаче, Турската корпорация на нефтопреработвателните заводи (Tüpraş) ограничи покупките на ирански петрол, а повечето американски експерти смятат, че сложната ситуация в националната икономика в крайна сметка ще принуди Анкара да последва примера на "благоразумните" европейски държави и компании по "иранския въпрос".
Икономиката обаче е само част от по-широкия спектър на проблемите пред режима в Техеран. В края на август иранският министър на информацията и разузнаването Махмуд Алави съобщи за ареста на "десетки шпиони, работещи в държавните институции". Според него, в страната се осъществяват антитерористични операции за пресичане активността на различни диверсионни групи, опитващи се провокират религиозно мотивирано насилие.
Обявеното пак през август от иракския премиер Хайдер ал-Абади присъединяване на страната му към антииранските санкции (макар че впоследствие той смекчи значително позицията си) е само поредното свидетелствво за задълбочаващото се американско-иранско противопоставяне в региона. Паралелно с това, администрацията на Тръмп положи сериозни усилия за формирането на нов "съюз за сигурност", включващ шест арабски държави от Персийския залив (Саудитска Арабия, ОАЕ, Кувейт, Катар, Оман, Бахрейн), а също Египет и Либия, наречен "Близкоизточен стратегически алианс («Middle East Strategic Alliance», MESA) и определян от мнозина като "арабски аналог на НАТО". Целта е MESA да се превърне в "преграда пред иранската агресия, тероризма и екстремизма" и, разбира се, да "носи свобода на Близкия Изток". В контекста на продължаващото саудитска-катарско противопоставяне и наличието на други вътрешни разногласия, перспективите пред хипотетичния нов алианс не изглеждат добри, но Тръмп и екипът му последователно реализират екзпанзионистичните си външнополитически стремежи. Предполага се, че MESA ще концентрира своите усилия върху създаването на система за регионална противоракетна отбрана, подготовката на необходимия персонал и модернизацията на армиите на монархиите от Залива, осъществяването на различни специални операции и т.н., което гарантира нови гигантски печалби на американския военно-индустриален комплекс, а на многобройните частни военни компании - множество нови поръчки. Под предлог за необходимостта от "колективна отбрана" и "защита на гражданското корабоплаване" в Персийския залив, в региона ще бъде създаден "проамерикански" военен блок, което значително повишава риска от мащабен военен конфликт с Иран и удължаване на военното противопоставяне в Сирия.
Необходимостта от реализацията на гигантски инвестиционни проекти на фона на усилено провокираното от противниците на режима на аятоласите външно и вътрешно напрежение, принуждава Техеран да укрепва традиционните си съюзнически и партньорски връзки, както и да търси допълнителни гаранции за своята военно-политическа сигурност. Според редица експерти, подписаната през август 2018 в Актау Конвенция за правния статут на Каспийско море, редица точки в която се разминават с първоначалните предложения на иранската дипломация по "каспийския въпрос", следва да се интерпретират именно в тази светлина. Както е известно, иранците са крайно чувствително към въпросите, свързани с евентуално чуждестранно (пък макар и краткотрайно) военно присъствие на тяхна територия, сред доказателствата за което са възникналите преди време негативни емоции във връзка с евентуалното предоставяне на иранската база "Хамадан" на руските военновъздушни сили, в рамките на общата борба срещу ислямистите в Сирия. В същото време обаче, през октомври 2017 председателят на иранския парламент Али Лариджани взе участие в 10-то заседание на Парламентарната комисия на доминираната от Русия Организация на Договора за колективна сигурност (ОДКС), след което в Техеран се заговори, че страната може да получи статут на наблюдател в нея. Между другото, на 5 септември 2018 Лариджани участва в заседанието на руско-иранската междупарламентарна комисия във Волгоград, където се обсъждаха въпроси, свързани с търговско-икономическото сътрудничество и борбата с тероризма, а два дни по-късно се появи в столицата на друг участник в ОДКС - Беларус.
Разбира се, идеята за постепенно военно сближаване с Русия, чрез по-активното участие на Техеран в регионалните структури за сигурност под нейна егида, има немалко противници в самия Иран (при това не само в т.нар. "либерален и прозападен лагер", но и сред неоконсерваторите, които напомнят за непоследователната политика на Москва при реализацията на договорите за доставката на редица военни системи). Сдържащ фактор в случая могат да се окаже и специфичната иранска политическа култура, която до голяма степен се крепи на сложна система от сдържания и противотежести при вземането на едни или други важни решения. От друга страна, далеч не всички кръгове в руския политически елит са склонни да подкрепят по-нататъшното сближаване с държава, превърнала се в основна мишена на такива влиятелни сили в глобалната и регионална политика, като САЩ и Израел.
С течение на времето обаче, обективният характер на нарастващите външни заплахи вероятно ще изисква все по-тясното взаимодействие между Иран и формиращите се евразийски регионални интеграционни обединения. Така, преди време стана известно, че Москва, Техеран и Анкара съвсем сериозно обмислят да ограничат използването на американския долар в търговията помежду си. Освен това, в началото на септември, в рамките на състоялата се в Техеран тристранна иранско-руско-турска среща на върха във връзка със сирийската криза, бяха проведени и руско-ирански преговори. Според управителя на иранската Централна банка Абдул Насер Хемати, освен него, в срещата (оценена като "изключително конструктивна"), на която са присъствали и тримата президенти, са взели участие министърът на петрола на Иран Биджан Зангане, а също представители на икономическите министерства на Русия и Турция. Основните обсъждани теми са били цените на петрола и природния газ, търговията с основни стоки, разширяването на междубанковите връзки, осъществяването на финансови операции в националните валути, вместо в долари, както и задълбочаването на икономическите връзки межди трите държави.
Няколко дни по-късно, в Техеран се проведе и среща между зам. външните министри на Русия - Сергей Рябков, и Иран - Абас Арагчи, които се споразумяха "да продължат стриктната координация за защита на двустранната търговия от въздействието на незаконните екстериториални санкции на САЩ". Общите заплахи и предизвикателства диктуват на Техеран и Москва необходимостта от качествено укрепване на взаимодействието в двустранен и многостранен формат, с перспектива да създадат самодостатъчна система за икономическо взаимодействие, която да е максимално устойчива на евентуални атаки от страна на Запада.
Санкциите и иранското участия във възстановяването на Сирия
Възстановяването на старите и налагането на нови американски санкции срещу Иран, на което станахме свидетели след решението на празидента на САЩ Доналд Тръмп да извади страната си от Съвместния всеобхватен план за действие (СВПД) относно иранската ядрена програма, е свързано отчасти и с участието на Техеран в регионалните конфликти, тъй като в списъка на претенциите към режима на аятоласите е именно участието му в сирийския и йеменския конфликти. Очевидно Иран едва ли има някакви шансове в обозрима перспектива да убеди САЩ да се върнат в СВПД, още повече, че не възнамерява да жертва за целта немногобройните си военно-стратегически съюзници в региона, а това превръща запазването на иранското влияние в Сирия в принципен въпрос.
Споразумението за военно сътрудничество, подписано в края на август в Дамаск от иранския военен министър Амир Хатами, неговия сирийски колега Али Аюб и президента на Сирия Башар Асад, на практика, гарантира иранското присъствие в страната за продължителен период то време. Впрочем, в договора се споменава и укрепването на т.нар. "ос на съпротивата", което очевидно означава наличието на дългосрочни планове за разпространение на съвместното влияние в региона. Освен това, Хатами отбеляза, че двете страни да се споразумели за продължаване на присъствието на проиранските сили в Сирия, подпомагащи режима, макар че в официалните декларации те продължават да се споменават само като "съветници".
Не ще и дума, че дългосрочните планове на Техеран за укрепване на присъствието му в Сирия чрез създаването на цяла мрежа от лоялни шиитски формирования и групи, безпокоят сирийските съседи, опасяващи се евентуално повторение на "ливанския сценарий". В тази връзка ще напомня, че по време на войната ливанската Хизбула например, провеждаше операции в Югозападна Сирия, въпреки възраженията на Русия. През миналата 2017 британският The Economist изнесе данни, че през последните десетина години военният потенциал на организацията е нараснал 17 пъти, не без помощта на Иран, разбира се. Ако Техеран действително съумее да запази присъствието си в Сирия, а в неговите рамки - и присъствието на Хизбула и другите лоялни му групировки, краят на сирийската война едва ли ще премахне хроничното огнище на напрежение на границата с Израел. Ето защо, дори и ако някой ден сирийските правителствени сили овладеят последната зона, контролирана от ислямистите - Идлиб (което няма да стане скоро предвид руско-турското споразумение от 17 септември за избягване на сирийска атака срещу провинцията) едва ли можем да очакваме окончателното урегулиране на ситуацията.
Иранските икономически интереси в Сирия
По време на посещението си в Сирия, Хатами обсъди с домакините си и следвоенното възстановяване на страната, което също е свързано с военно-политическите планове на Иран. Въпросът за възстановяването на Сирия периодично бива поставян на дневен ред, но предвид различните политически интереси на потенциалните инвеститори, по него все още няма яснота. Европейските инвеститори например, не са склонни да се ангажират сериозно със Сирия, докато там продължава да има ирански части или "съветници". Що се отнася до самия Иран, предвид сегашната икономическа ситуация в страната и очертаващата се вътрешнополитическа криза, той не разполага с достатъчно сили за да осъществи възстановяването на изцяло разрушената от войната страна. В същото време, ситуацията във връзка със СВПД и необходимостта да гарантира собствените си интереси в региона тласкат Иран към евентуално ангажиране с подобна мисия, въпреки липсата на реални средства за това.
При всички случаи, в момента основният икономически интерес на Техеран в Сирия е свързан с необходимостта да бъде премахната необходимостта от финансиране на войната в тази страна, тъй като това го лишава от ресурси за успокояване на ситуацията в самия Иран. Според редица западни медии (като Reuters например) след 2013 иранците са открили пет кредитни линии за сирийския режим на обща стойност 5,6 млрд. долара, по-голямата част от които са под формата на доставки на ирански петрол. Освен това, след преговорите между техните централни банки през юни 2017 значително са укрепнали и междубанковите връзки на двете страни.
По време на последното си посещение в Дамаск министър Хатами заяви, че иранският частен бизнес е готов да участва във възстановяването на Сирия. Това обаче е в разрез с твърденията на командващия на Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР) генерал Али Джафари, който в края на 2017 спомена, че предвид нестабилната ситуация в Сирия, възстановителните работи ще бъдат възложени именно на КСИР, а не на частния бизнес. Очевидно, на фона на спорадичните протести в различни региони на Иран от декември 2017 насам, включително с искане да бъде прекратено финансирането на скъпоструващите военни кампании в чужбина, в Техеран са решили да представят иранското участие във възстановяването на Сирия като възможност за частните компании да спечелят от големите поръчки. Истината обаче е, че ако иранците въобще се ангажират с възстановяването на Сирия, то ще бъде възложено на компании свързани с държавата или конкретно с КСИР.
Всъщност, този въпрос беше сериозно обсъждан още преди последната поява на Хатами в Дамаск. Така, по време на посещението си в Сирия през август 2018 иранска делегация, начело със зам. министъра на транспорта Амир Амини, подписа редица споразумения, гарантиращи съществената роля на компаниите от Ислямската република във възстановяването на сирийската инфраструктура. Освен това двете страни обсъдиха сътрудничеството в банковата и митническата сфери, което да стимулира разширяването на търговските връзки между тях. Сред останалите въпроси бяха сътрудничеството в индустрията и технологиите, взаимодействието в сферата на комуникациите, създаването на съвместни малки и средни предприятия, възстановяването на водоснабдителната система и електроснабдяването, както и на инфраструктурата, като цяло.
По време на преговорите, сирийкият министър на икономиката Самер ал-Халил е изтъкна необходимостта взаимните разчети да се осъществяват в съответните национални валути, именно във връзка с възобновяването на американските санкции срещу Иран. Освен това, той акцентира върху сътрудничеството по редица направления, като данъчното регулиране в двустранната търговия или в сферата на жилищното строителство, както и - което е особено интересно - инвестициите за възстановяването на Сирия, макар че - както вече споменах - иранците нямат средства за това.
На свой ред, иранската страна изтъкна "незаменимата роля" на иранския частен бизнес за развитието на двустранното сътрудничество както при възстановяването на разрушените исторически обекти, така и на обекти на инфраструктурата.
Следва да отбележа, че това не са първите преговори по икономически въпроси. Иран и Сирия вече подписаха споразумение за възстановяването на електроенергийната инфраструктура. Това стана след преговорите между иранския енергиен министър Сатар Махмуди и сирийския му колега в Техеран. Според Махмуди, постигнатите споразумения касаят проекти на стойност стотици милиони евро. Очаква се например Иран наново да изгради електроцентралата в Дейр ез-Зор с мощност 90 МВт, а също да построи нове електроцентрала (за 54 МВт) в сирийската провинция Латакия. Предполага се, че първоначалните проекти ще бъдат възложени на иранската компания MAPNA Group, за която се смята, че е косвено свързана с КСИР.
Преди това бяха подписани споразумения и в сферата на телекомуникациите. Така, през 2017 сирийските власти съобщиха, че ирански консорциум, воден от групата Mobin, ще участва в изграждането на мрежата на третия мобилен оператор в страната. Същата компания, която е свързана с КСИР, участваше в подобен търг и през 2010, но тогава беше изпреварена от френската Orange и Еtisalat от ОАЕ.
И така, въпреки критичната ситуация около СВПД, която допълнително стимулира вътрешнополитическата криза в Иран, Техеран очевидно продължава да е решително настроен да укрепи позициите си в Сирия в дългосрочна перспектива, като, ако ситуацията позволява - разчита това да стане, поне отчасти, по "ливанския сценарий". Недостигът на ресурси обаче неимоверно усложнява тази задача, затова Техеран е принуден да търси подкрепата на Русия и Китай, предвид липсата на желание от страна на европейските инвеститори да влагат средства в следвоенното възстановяване на Сирия. Тук обаче се очертава един сериозен проблем, свързан с това, че недостигът на средства за възстановяването на Сирия, който изпитва Иран, няма да му попречи да изиграе - при определени обстоятелства - негативна роля за развитието на ситуацията в региона. И тъкмо поради това, другите играчи, ангажирани в разрешаването на сирийската криза, също би следвало да се включат в този процес, най-малкото за да не допуснат влошаване на съществуващото положение.
Иранско-израелското противопоставяне в Сирия
През последните няколко месеца израелската военна авиация изстреля над двеста ракети по различни обекти на сирийска територия, оправдавайки действията си именно с усилващото се военно присъствие н Иран и контролираните от него милиции в страната. Своеобразен апогей на тези действия стана свалянето по погрешка на руския военен самолет Ил-20 през септември 2018 от части на сирийската ПВО, открили огън по израелска ескадрила.
Тук е мястото да напомня, че въпреки израелските обвинения във връзка с "иранската заплаха", представяна като най-голямата опасност за сигурността на Израел, поне до този момент действията на иранците в Сирия не са довели до гибелта на нито един израелски гражданин, докато в резултат от израелските атаки срещу обекти на сирийска територия загинаха десетки ирански военни, включително висши офицери. Освен това, според властите в Техеран, САЩ и Израел водят мощна информационна война срещу Иран. Там смятат, че целта и е да бъде провокирана мащабна антииранска военна кампания в Близкия Изток. Вашингтон и Тел Авив постоянно твърдят за ирански ракетни атаки, макар че доколкото наистина има такива, те са провокирани именно от САЩ и Израел. Като пример в това отношение се посочва осъщественият в началото на септември обстрел на иранската територия от страна на иракските кюрди, които се подкрепят и въоръжават от Съединените щати. В Техеран твърдят, че Пентагонът е подготвил и въоръжил кюрдска групировка, с цел да създаде огнище на нестабилност по иракско-иранската граница, опитвайки се да попречи на затоплянето на отношенията между Багдад и Техеран. Именно за да не допусне придвижването на въпросната групировка, иранците са нанесли ракетен удар по нея в Северен Ирак. Във Вашигтон обаче използваха този епизод за да настроят централното иракско правителство против режима на аятоласите.
Впрочем, интересно е, че в Иран почти не коментираха свалянето на руския самолет, задоволявайки се да цитират само материали на Министерството на отбраната в Москва. Основното обяснение на този факт е, че евентуална конфронтация между Русия и Израел несъмнено би била изгодна за иранците. По същия начин, впрочем, Израел само би спечелил от възможна конфронтация между Русия и Иран.
В този смисъл, пред Москва стои необходимостта ясно да дефинира по-нататъщните цели на приъствието си в Сирия, при положение, че до постигането на реална стабилност в тази страна е все още далеч. Ако най-важната цел на Русия са базите и в Близкия Изток, тяхната защита очевидно би трябвало да стои на първо място, като не се допуска те да се оказват под кръстосания огън на израелците и иранците, опитващи се воюват помежду си сирийска територия и "зад гърба" на руснаците.
Бумерангът на антииранските санкции
Междувременно, след първоначалната подкрепа за антииранските действия на Тръмп от страна на немалка част от американския елит, напоследък нещата започват да се променят. В големите американски медии се появяват тревожни експертни оценки за реалните последици от налагането на санкциите срещу Иран през ноември 2018. Според редица анализатори, все повече се очертава "ситуация без добър изход" (no-win situation), доколкото всички реалистични варианти за развитие на събитията изглеждат доста лоши, от гледна точка на американските геополитически и икономически интереси.
Демонстративният отказ от ядрената сделка с Иран и повторното налагане на американски санкции трябваше да доведат до колапс на иранската икономика и да принудят режима на аятоласите да капитулира. При това негативните последици от въздействието на санкциите върху световния петролен пазар следваше да бъдат минимизирани, чрез оказване на натиск върху ОПЕК да покрие дефицита, породен от срива на иранския износ. Именно този сценарий на администрацията на Тръмп трябваше да гарантира сравнително лесна победа на САЩ, при това без допълнителни усложнения за тях.
Оказва се обаче, че победата - ако въобще е възможна - няма да е никак лека, да не говорим за допълнителните усложнения. Така, водещи американски медии прогнозират цени на петрола от 100 долара за барел, ако Тръмп съумее да постигне пълна блокада на иранския износ, тъй като вече е очевидно, че участниците в квотната сделка „ОПЕК+Русия” или не могат, или (което е по-вероятното) не искат да смекчат в достатъчна степен този ценови шок, ограничавайки се само с обещания да компенсират частично излизането на иранците от пазара на енергоносители (впрочем, според руския енергиен министър Александър Новак, след 2018 страната му може да се оттегли от ОПЕК+). Самите САЩ, въпреки гръмките декларация за тяхната енергийна независимост, си остават нетен вносител на петрол, чиято цена е най-важния "драйвър" на американската инфлация, като това допълнително политизира въпроса за санкциите срещу Иран, който съвсем пряко (и силно негативно) влияе върху американските потребители (и избиратели).
Разбира се, има прост начин да се избегне този проблем. За целта е достатъчно САЩ да не се опитват да "наказват" онези, които въпреки всичко ще продължат да купуват ирански петрол, като сред тях са Китай, Индия, Турция, а вероятно и някои държави от ЕС. Това би решило проблема с евентуалния ценови шок на петролния пазар, но пък ще покаже на целия свят, че американските санкции, на практика, са безполезни и, че Тръмп не е в състояние да се справи дори и с Иран. Предвид нарастващите антиамерикански настроения в света, подобен провал би струвал скъпо на Вашингтон. Така, че предстои да видим, коя от двете злини ще предпочетат САЩ.
Иранско-пакистанската ос
Посещението на иранския външен министър Джавад Зариф в Исламабад, в края на август 2018, беше първата външнополитически среща на на високо равнище на новото ръководство на Пакистан, начело с премиера Имран Хан, а постигнатите на нея договорености подтвърдиха тенденцията към консолидиране на силите в региона.
За Техеран беше важно да "си свери часовника" с новото правителство в Исламабад в навечерието на визитата на американския държавен секретар Майкъл Помпео и министъра на отбраната Джеймс Матис в Пакистан и Индия, както и във връзка с предупреждението на Вашингтон към Делхи за евентуални санкции заради покупката на руско въоръжение и планираните мерки на Белия дом срещу Исламабад.
Очевидно, Иран разчита на подкрепа от Пакистан във връзка с наложените му американски санкции, което, според Техеран, изисква колективен отговор от целия регион. Исламабад пък не изключва, че следващата мишена на санкциите на САЩ може да се окаже пакистанската ядрена програма, особено ако не успее да убеди афганистанските талибани да седната на масата за преговори с правителството в Кабул, за което настояват американците.
През последните години Пакистан многократно се обявяваше против използването на санкции за оказване на политически натиск върху една или друга държава, подчертавайки значението на преговорите, като основен иструмент за разрешаване на спорните въпроси. Така, през август 2018 Исламабад подкрепи Турция и протестира срещу едностранното решение на САЩ за налагане на двойни мита върху вноса на турски алуминий и стомана. Малко по-късно, Пакистан подкрепи и позицията на Техеран по отношение на "ядрената сделка", а външният министър на страната Шах Махмуд Куреши изрази надежда, че "останалите участници в Споразумението ще продължат да спазват ангажиментите си по него", подчертавайки, че Иран стриктно се придържа към условията на СВПД, а МАГАТЕ многократно е проверявала ядрените обекти в страната.
Тук е мястото да напомня, че първоначално Пакистан подкрепяше наложените от САЩ санкции, а през 2015, под натиска на Вашингтон, тогавашният премиер Наваз Шариф съзнателно забави възобновяването на договора за доставка на ирански енергоносители (подписан от предшественика му Зардари през 2013), въпреки енергийната криза в Пакистан. Вместо това, управляващата по онова време Пакистанска мюсюлманска лига подписа алтернативно споразумение за доставка на втечнен природен газ с катарската Qatargas за периода 2015-2030.
Всъщност преломът в пакистанско-иранските отношения, които дълги години бяха доста напрегнати, настъпи още през миналата 2017, а непосредствен повод за това стана лансираната през август 2017 американска Стратегия за Афганистан и Южна Азия. Сред целите и е принуждаването на Пакистан "да направи повече за борбата срещу тероризма", включително чрез заплахата за прекратяване на американската финансова помощ от 800 млн. долара годишно, предназначена именно за борба срещу тероризма (както е известно, през 2018 Конгресът, с подкрепата на Пентагона, отказа да отпусне въпросната сума на Исламабад).
Така, още през октомври 2017, за първи път от двайсет години насам, началник щаба на пакистанските сухопътни сили генерал Камар Баджва посети Техеран, което беше ясен знак, че държавните и военните ръководства на двете страни осъзнават, че сигурността на региона и икономическият просперитет на населяващите го народи са взаимносвързани (по това време експремиерът на Пакистан Наваз Шариф, който е откровен противник на сближаването с Иран, вече бе лишен от пълномощията си от Върховния съд на страната). Генералните щабове на двете страни се споразумяха за военно и военно-техническо сътрудничество и обсъдиха въпроса за гарантиране на сигурността по 900-километровата пакистанско-иранска граница. Тоест, прогресът е налице.
Исламабад разглежда укрепването на връзките си със съседните държави и, в частност, с Иран, като ключов аспект за преодоляването на очаквания нарастващ натиск на Вашингтон, опасявайки се от американски санкции срещу собствената си ядрена програма, намяляване на финансовата помощ и и по-нататъшна ескалация от страна на Пентагона на въоръжения конфликт в съседен Афганистан.
Впрочем, според мнозина анализатори, САЩ са закъснели с поетапното налагане на санкции против всяка от държавите в региона. Ефективността на тези санкции се оказва слаба, по-важното обаче е, че в Средния Изток все повече се осъзнава необходимостта от колективни (т.е. с участието на шиити и сунити) ответни действия срещу САЩ.
Не по-малко важен аспект на пакистанско-иранските споразумения, постигнати през 2018, е неутралната позиция на новото правителство в Исламабад по отношение на кризата в Йемен. Както е известно, Исламабад официално критикува ракетните удари на бунтовниците "хуси" срещу Саудитска Арабия. Това обаче не е достатъчно за Саудитите и те се опитват, с подкрепата на САЩ, да изкушат Пакистан открито да подкрепи военната коалиция срещу йеменските шиити, обещавайки потоци от петродолари, които биха могли да му помогнат да преодолее сегашния си финансов дефицит.
Разбира се, все още е рано да се говори за формирането на антиамериканска коалиция от държавите в региона. Просто защото те са много различни, освен това са обременени от минали вражди и натрупано недоверие. Ясно е обаче, че ултимативната санкционна политика на САЩ, сама по себе си, стимулира появата на центростремителни сили, които определено нямат конфесионален характер.
Позицията на ЕС по иранския въпрос
След като в края на август 2018 ЕС взе решение да предостави на Иран помощ от 18 млн. долара (което породи крайно негативната реакция на Израел, чиито премиер Нетаняху заяви, че "Съюзът ще съжалява за това") за да смекчи ефекта от американските санкции срещу Техеран, стана ясно, че стратегията и тактиката на Вашингтон не му носят очаквания успех. При това нещата не опират до сумата, отпусната от Брюксел, която е нищожна, а до символичното значение на това решение. В тази връзка, американското списание The Atlantic подчертава, че докато през 2012 съвместно наложените от САЩ и ЕС петролни санкции срещу Иран "принудиха Техеран да седне на масата на преговорите", сега не се случва нищо подобно.
Преди това пък, ръководителят на европейската дипломация Федерика Могерини декларира, че "ЕС ще поощрява компаниите да осъществяват бизнес с Иран, въпреки ограниченията, налагани от Вашингтон", на само при условие, че Техеран няма да излезе от СВПД (както заплаши иранският върховен лидер аятолах Хаменеи). Нещо повече, Съюзът актуализира на 7 август т.нар. "блокиращ статут", целящ да ограничи вредата за европейския бизнес от американските санкции. Освен това ЕС опрости реда за предоставяне на финансиране и гаранции от Европейската централна банка за проекти в Иран и възнамерява да активизира икономическото партньорство с Ислямската република, включително създавайки механизми за преки разплащания към Иранската централна банка, заобикаляйки американските банки. Според редица експерти, "подобен бунт на кораба на европейско-американския алианс не се беше случвал от 1996 насам". Това обаче, не можа да предотврати отказа от сътрудничество с Иран на редица големи западни компании, като Airbus, Total, Renault, Siemens, Boeing, General Electric и други. Което пък означава, че иранският въпрос, наред с очертаващия се икономически и политически развод между ЕС и САЩ, разделя и самия европейски бизнес.
Поне на пръв поглед, във Вашингтон не изглеждат особено разтревожени от подобно поведение. Там са убедени, че водят борба в Европа не срещу бизнеса, а с "европейските бюрократи", което на практика означава, че САЩ са готови да отворят още един "фронт" на Стария континент, потенциално застрашаващ политическата стабилност на ЕС. В тази връзка възниква въпросът, какви конкретни резултати се опитва да постигне администрацията на Тръмп по европейското направление, прикривайки се с борбата срещу Иран. Специалният представител на САЩ за Иран Брайън Хук например заяви, че действията на Брюксел представляват "погрешно послание в неподходящо време", призовавайки ЕС да "помогне на Вашингтон да сложи край на иранската заплаха, която може да провокира глобална нестабилност".
Истината обаче е, че това са по-скоро голи декларации, за което може да се съди и по динамиката на ситуацията в Европа и Близкия Изток, където САЩ си позволяват да поставят под въпрос дори отношенията с такъв ключов съюзник от НАТО, като Турция.
Вашингтон иска от Анкара да промени радикално външната си политика, като цяло, и тази в Близкия Изток, в частност. Включително и по отношение на Иран. Турция обаче трудно би могла да реагира положително на тези претенции при положение че в момента против самата нея се води търговска война, че икономическите и връзки с Иран непрекъснато се разиширяват и, че по отношение на сирийската криза тя е в един и същи алианс с Техеран и Москва. На този фон, някои турски анализатори допускат, че скоро Вашингтон може да обвини и Турция, както преди това Иран, че е свързана с "финансирането на тероризма" в Близкия Изток. И то при положение, че самата Анкара критикува американците заради подкрепата им за сирийските кюрди, свързани с Кюрдската работническа партия, която турците смятат за терористична организация.
При това ситуацията може да се влоши, ако САЩ рещат да преминат от сегашните словесни заплахи срещу Иран, към реални бойни действия. В тази връзка The Washington Post посочва, че Тръмп "се опитва да трансформира, наред с Европа, и Близкия Изток", което на практика "води не само до укрепването на алианса между Техеран, Анкара и Москва", но и до потенциалната поява на "неестествени мостове" между този алианс и ЕС. Според анализаторите на вестника, целта на Вашингтон е "да действа зад гърба на очертаващия се в Близкия Изток сблъсък между Брюксел, Москва, Анкара и Техеран за нов регионален ред". Неслучайно напоследък мнозина европейски експерти се опитват да обяснят сегашната политика на ЕС към Иран не толкова със стремежа да не се допусне отказа му от СВПД, колкото с желанието да се гарантира достъп до иранските енергоносители, които могат да станат алтернатива на руските, ако Съюзът сумее да ги постави под свой контрол.
Освен това изглежда, че ЕС възнамерява да положи максимални усилия за да укрепи влиянието си в Южен Кавказ. В този контекст, осъществените в края на август 2018 посещения на Меркел в трите постсъветски държави от региона, едва ли имат само символично значение. В тази връзка отново ще цитирам The Washington Post, според чиито прогнози, "съвсем скоро Турция и Иран ще се сблъскат с набиращи мощ сепаратистки движения", в резултат от което "ще се възродят и редица позаглъхнали исторически конфликти" (сред които, между другото, е и този за Нагорни Карабах). Тоест, става дума за непрекъснато повишаване на залозите от страна на големите външни и вътрешни играчи. Включително и от страна на Тръмп, който се опитва да направи формиращите се на антиамериканска основа тактически алианси вътрешно нестабилни и уязвими отвън. А големият въпрос е, дали ще съумее и занапред да прокарва подобна международна и регионална политика, която, според Bloomberg, "обръща с главата надолу дипломатическите връзки по целия свят".
* Българско геополитическо дружество
