Македония в новата българска геополитика

От своя страна, това доведе до трайната загуба на държавен интерес към Македония и други части от българското социокултурно землище, останали извън държавните граници, което улесни опитите за промяна на етническия им облик.

Въпреки това, тези конюнктурни отстъпления от българския национален интерес не отменят факта, че в резултат от исторически утвърдилата се система от сложни взаимоотношения между българския и заобикалящите го народи, Македония е неразделна част от българския геополитически код. Практически израз на тази зависимост е например преодоляването, през 1948, на опитите за налагане на македонизма извън Вардарска Македония, въпреки нихилистична официална политика на българската държава по онова време. Както е известно, през периода 1945-1946 новосъздадената скопска писмена норма е наложена и в Пиринска Македония, Егейска (Беломорска) Македония и Албания, което можеше да доведе до необратими негативни последици за българските национални интереси. През 1948 обаче, скопската писмена норма е премахната от България, Гърция и Албания, като в първата се възстановява официалната роля на българския книжовен език, а в останалите две тя е заменена със създадени региолекти на базата на местния български диалект (съответно костурско-лерински и преспански) и българската азбука. По този начин идеологията на македонизма се разпростира само върху 33% от територията на географската област Македония, което е повратен момент, поставящ началото на неговото ограничаване.

Новата македонска геополитика на София

За нова българска геополитика към Македония обаче може да се говори едва след 1989, когато започва бавното преодоляване на слабостите, наследени от политиката на национален нихилизъм, нерядко съчетано с инерционни явления, характерни за предходния период. По тази причина, след 1989, България не съумява да извлече максимална полза от новото геополитическо преразпределение в Централна и Източна Европа, настъпило като последица от рухването на социалистическата система.

На 8 септември 1991, след провеждането на референдум, Република Македония обявява своята независимост от тогавашна Югославия. На 15 януари 1992 България първа в света признава независимостта на младата държава под нейното конституционно име, с което демонстрира желанието си да се превърне във фактор за нейната стабилност. Стъпката е изключително навременна, защото по същото време изтеглящата се югоармия обсъжда възможността да се предизвикат безредици и да окупира част или цялата Македония. Освен това българският външнополитически ход с няколко дни изпреварва Турция, която, в рамките на собствените си планове за бъдещето на Балканите, също бърза да признае независимостта на Скопие. Външнополитическата динамика е пряка последица от настъпилото преразпределение на сферите на влияние и превръщането на Балканите в зона на конкуренция на интересите на отделни регионални и глобални играчи.

Слаб момент на българския външнополитически ход е, че той е еднократен самостоятелен акт, а не елемент от цялостен план за защита на националните интереси в процеса на настъпващите промени в региона. Българската дипломация не обръща достатъчно внимание на факта, че въпросът в референдума за независимост на Македония е двусмислен: „Дали сте за суверенна и самостоятелна държава Македония с право да встъпи в бъдещ съюз на суверенните държави на Югославия“? Зад подобна формулировка очевидно се крие желанието на ръководството в Скопие да не прекъсва връзките с Белград. Израз на подобна тенденция е фактът, че през 1991 по общата дължина от 221 км. на македоно-югославската граница са изградени 7 ГКПП. Спрямо останалите гранични участъци тя е най-добре стопански усвоена, като индексът на гранична стопанска усвоеност е 3,17 (1).

За да се запази сръбското влияние в Македония през този период, съществено съдействие оказва и Гърция, която не само в двустранните си отношения, но и в международен план, налага новата държава да бъде призната под „временното“ име Бивша Югославска Република Македония (БЮРМ). Независимо, че Югославия престава да съществува през 2006, „временното“ име на Македония е в официална употреба до 2018, поради което през този период Скопие често пъти се разглежда от анализаторите като последна част от разпадналата се Югославия. Югославската връзка е и една от причините Македония да попада в зоната на т.н. Западни Балкани, което противоречи на географските принципи. Балканският полуостров се разделя от реките Морава и Вардар на източна и западна част, като двата дяла имат различно геополитическо значение. Територията на днешната Македония, разположена на изток от Вардар, принадлежи към Източните Балкани и, заедно с България и части от Югоизточна Сърбия и Косово, формира геополитическото ядро на полуострова. Изкуственото приобщаване на Скопие към западната част на Балканите е в ущърб на българските национални интереси.

Названието Бивша Югославска Република Македония има за цел да се асоциира с югославското наследство, като от политическа гледна точка обуславя обвързаността по вертикала, т.е. чрез него е направен опит да се съхрани разпадащото се влияние по линията на южното продължение на постюгославското пространство. Временният характер на името Бивша Югославска Република Македония означаваше, че рано или късно ще бъде потърсена и намерена формула за трайно решение на този проблем. За съжаление, през този период българската дипломация не проявява необходимата активност, за да защити българското наследство в Македония. Освен така не се отчита, че новото име може да повлияе върху процеса на геополитическо преориентиране в региона.

През 2018, след дългогодишни целенасочени усилия, Гърция успява да приложи собствената си геополитическа концепция за Македония чрез въвеждане в употреба на името Северна Македония. Така бившата югославска република Македония вече се асоциира като естествено продължение на Източна и Западна Македония, които са части от гръцката държавна територия. Тук трябва да се има предвид, че съществуващите формални политически противоречия между Скопие и Атина не са пречка за последната да заеме ролята на основен инвеститор в Македония след 1991. Ако се изхожда от разбирането, че зависимостта между политическата нестабилност и чуждите инвестиции е обратно пропорционална, това налага и ревизия на популярното схващане за македоно-гръцкия конфликт относно името на вардарската държава.

Подобна ревизия се налага и във връзка с факта, че през изминалите 20 години от страна на държавната власт в Скопие умело бе осъщесствен процес на „антиквизация”, изразяващ се във въвеждането в употреба на антични символи, характерни за епохата на елинизма, чието разпространение в древността е достигало до Битоля, т.е. територията на днешната Република Македония, с изключение на южната и гранична зона, никога не е била част от антична Македония. Независимо от това крещящо разминаване с историческите факти, наложените в Скопие антични символи придобиват гражданственост, а по силата на подписания на брега на Преспанското езеро през 2018 македоно-гръцки договор, те следва да бъдат наричани с името на тяхната истинска културна принадлежност – гръцки. От своя страна, това създава възможности за засилване на гръцкото влияние в Македония чрез частична пълзяща подмяна на традиционната и култура, която безспорно е българска.

От геополитическа гледна точка, успехът на  Гърция е свързан с това, че чрез наложеното име Северна Македония се запазва политическата ориентацията на проблемната държава по вертикала, като в същото време се създават допълнителни условия за постепенно заместване на политическото и културно влияние от север с такова от юг, при това степента на извършвания обмен се определя едностранно от Атина. Така например, индексът на стопанска усвоеност на македоно-гръцката граница е 1,53. Въпреки дължината от 262 км. на общата им граница, Гърция допуска функционирането само на 4 ГКПП, разположени на основните пътни артерии. През 60-те години на ХХ век Гърция едностранно затваря ГКПП Маркова Нога – Герман (Преспа). По този начин тя се стреми да ограничи до известна степен контактите на Скопие с населението на Егейска Македония от български произход.

Еволюцията на политическия процес в Македония

Въпреки продължаващата доминираща роля на географския вертикал, политическият процес в Македония не е застинал на нивото от началото на 90-те години на ХХ век. Опитът за съхраняване на (същността на) статуквото в новите условия не успява да отстрани конфликта между териториалната идентичност на македонското общество, формирана при сложното взаимодействие на определени природогеографски, политически, етнографски, културни и други фактори, от една страна, и македонистката доктрина на официалната власт в Скопие - от друга.

Този неразрешен постоянно действащ вътрешен конфликт води до отслабване на обществото и до бавното, но необратимо променяне на „реалностите“, създадени в комунистическа Югославия и в крайна сметка до бавното, но необратимо предефиниране на македонската държава. Процесът преминава през няколко етапа, като началото на първия е поставено с влизането в сила на Охридския рамков договор от 2001. С този документ се прекратява въоръжения конфликт между албанската Армия за национално освобождение и македонските сили за сигурност, което от своя страна поставя началото на придобиването на нов статут от етническите албанци, независимо че формално запазва унитарния характер на държавата. На практика, това разминаване отваря пътя към федерализирането на Македония, което най-ясно личи в променения статут на официалните езици на общинско равнище. На базата на Охридския договор започва да се прилага принципът всеки език, говорен от над 20% от населението в дадена община, да става официален наред с досегашната официална скопска писмена норма.

Тази промяна е ясен сигнал, че е започнало активизиране на хоризонталната ос Запад-Изток, която вече има реална геополитическа тежест. Само след 15 години, в началото на 2017, Македония навлиза във втория етап на своето предефиниране, свързан с оповестяването на т.н. Тиранска платформа. Тя представлява качествено нова крачка към „равнопоставеността на албанското население“, най-вече във връзка с употребата на албанския език. Чрез нея обаче, на дневен ред се лансира и идеята за започването на дебат за промяна на държавното знаме, химн и герб. Израз на този втори етап от предефинирането на Македония е приетият през март 2018 от парламента в Скопие Закон за употреба на езиците. На практика, с него албанският става втори официален език в страната. Според данните от преброяването на населението на Македония през 2002, общият брой на македонските албанци е 509 083 души или 25,17% при 1 298 000 македонци (64,2%).

Фигура 1. Общ брой на македонските албанци по години.

Източник: Държавен завод за статистика

Днес, според самооценки на македонските албанци, някои от които вероятно са завишени, броят им достига до 35-40%. Точните данни обаче не са известни, защото предвиденото през 2011 преброяване е спряно на 10-тия ден след започване на провеждането му. Дори и да е настъпило известно забавяне в ръста на албанското население, каквито тенденции се наблюдават в Албания и Косово, трябва да се има предвид, че една част от албанците, живеещи в триъгълника Западна Македония – Косово – Албания, са с двойно и тройно гражданство. Поради изключителната мобилност и късите разстояния, едни и същи лица могат да бъдат преброени не само в една, а в няколко държави. Именно поради тези проблеми, Държавната комисия по преброяването в Македония подаде колективна оставка, а в разпространеното съобщение по този повод се казва, че ако преброяването бе продължило, нямаше да изясни какъв е реалния брой на населението на Македония и по-специално на етническите общности. Версиите за непровеждането на преброяването са две: или се е очаквало да се повиши значително броят на албанското население спрямо предходния период, или да нарасне рязко броят на лицата, които се изявяват като българи. Която и от двете версии да е вярна, това по безспорен начин показва увеличаване на влиянието по хоризонталната ос и стесняване на македонисткото пространство.

Процесите в Македония след 2001 са неразделна част от дълбокото съвременно геополитическо разместване на Балканите и в крайна сметка имат за цел да намерят приемливо решение на останалите в наследство конфликти след разпадането на Югославия. В случай на намиране на такива решения, последиците от геополитическите промени ще бъдат по-дълбоки и по-трайни, отколкото тези след 1990.

Геополитическите промени

Първата съществена геополитическа промяна от действието на хоризонталната ос в центъра на Балканите е появата през 2008 на Косово, като независима държава със силен албански облик. Трайният пряк ефект за Македония е разделянето на някогашната македоно-югославска граница на два нови участъка: македоно-косовски, с обща дължина 159 км. и македоно-сръбски с дължина 62 км. Между Македония и Косово функционират 4 ГКПП, а по границата със Сърбия 3. Това означава, че индексът на гранична стопанска усвоеност към Косово е 2,52, а към Сърбия е 4,84.

Формално погледнато, високата стойност на индекса при македоно-сръбската граница е последица от досегашното доминиране на оста Север-Юг, т.е. приоритетни са били отношенията със Сърбия. Зад този къс граничен участък обаче, на сръбска територия се намира Прешевската долина, чието население е смесено, като в общините Прешево, Буяновац и Медведжа преобладават етническите албанци. Това означава, че в наши дни етнографската граница между македонци и сърби практически се прекъсва, като по хоризонталата - от запад на изток - между тях се вклинява албанско население. Макар и пълзящ, този процес не е приключил, което е предпоставка за това, че в момента трудно може да бъде намерено трайно решение на албано-сръбския конфликт в този регион.

Едва ли има сръбски политик, независимо от политическата му окраска, който да не си дава сметка, че Косово е загубено за Сърбия. Проблемът е, че този факт е със силен емоционален заряд за сръбското общество, поради което за по-лесното му приемане се предлагат решения, някои от които са свързани с размяна на територии между Сърбия и Косово, населени, съответно, с преобладаващо сръбско или албанско население. През август 2018 група от седем сръбски експерти оповести план за размяна на територии между Белград и Прищина, който предвижда Община Прешево да влезе в състава на Косово, а в замяна Сърбия да получи четири общини в северната част на страната. Според този план обаче, Буяновац и Медведжа трябва да останат в Сърбия, което прави плана небалансиран. Още през 1992 албанците в трите общини Прешево, Буяновац и Медведжа организират референдум с искане да се откъснат от Сърбия и да се присъединят към Косово. В периода между 1999-2001 на тяхна територия действа албанската паравоенна организация Армия за освобождение на Прешево, Буяновац и Медведжа, чиято численост е около 1500 души.

Характерен момент в сръбските предложения за териториални размени с Косово е стремежът на Белград за пълно или частично запазване на контрола върху стратегическите пътища, което очевидно е в разрез с албанските амбиции. Международната оценка на предложението за промяна на границите не е еднозначна. Така например Волфганг Петрич, основен преговарящ на ЕС за мирните преговори в Косово, подкрепя идеята за размяна на територии. Подобно мнение се споделя от еврокомисаря за разширяването Йоханес Хан. Говорителят на Европейската комисия Мая Коциянчич смята, че „на Сърбия и Косово трябва да се даде простор, за да се договорят как ще изглежда споразумението им за нормализация“. В този дух е и позицията на съветника по национална сигурност на САЩ и един от най-близките сътрудници на президента Доналд Тръмп, Джон Болтън, според който: „политиката на САЩ е, че ако и двете страни могат да постигнат договор, ние не изключваме промяна в териториите, но няма да се месим в това. Няма да стоим на пътя на никого, а същото смятам и за Европа, стига двете страни да стигнат до съвместно споразумение“. От друга страна обаче, бившият шведски премиер и външен министър Карл Билд, който е съпредседател на Европейския съвет за международна политика и е бил мирен посредник за бивша Югославия, смята, че идеята представлява „рецепта за геополитическа нестабилност“. Подобна е и оценката на германския канцлер Ангела Меркел.

Управляващите фактори в Сърбия си дават сметка, че много трудно ще се стигне до разрешаването на косовския въпрос. В крайна сметка се очертават три възможности в развитието на сръбско-албанския конфликт: запазване на статуквото с характерното за него външнополитическо напрежение, обединение в рамките на Европейския съюз или обединение със силови средства. Дори и най-благоприятното решение изисква време за реализирането си, поради което в краткосрочен и дори в средносрочен план ще продължи генерирането на нестабилност.

С оглед на геополитическата ситуация в Македония е важно, че през Прешево и Буяновац преминава основната пътна артерия, свързваща Скопие с Белград. При евентуална бъдеща размяна на територии или политическа и, особено, военна дестабилизация в Прешевската долина, това сериозно би затруднило не само сега съществуващите комуникации по Паневропейския транспортен коридор № 10, който е основен за Македония и определя структурата на нейната пътна и железопътна мрежа, но и проектите за бъдещ плавателен канал Дунав – Морава – Вардар – Бяло море (с дължина 650 км. и проектна стойност между 10 и 15 милиарда евро) или за пренос на природен газ.

В случай на подобни затруднения в Прешевската долина, по време на тяхното проявление може да се очаква допълнително ограничаване на сръбското влияние в Скопие, а обвързването на Скопие с Атина го превръща в изолиран придатък към вертикала, този път с ориентация Юг-Север. Гърция също осъзнава заплахите за своите интереси от възникването на затруднения по Паневропейския транспортен коридор № 10. Лансираният гръцки проект Sea2Sea, свързващ Бяло море с Черно море и Дунав, през България, независимо че може да ограничи рентабилността на Транспортен коридор №8, е ориентиран по направлението Юг-Север и в крайна сметка представлява реална алтернатива за гръцкия достъп към Централна Европа при евентуално дестабилизиране на териториите, през които преминава Коридор № 10.

Освен това, опитите за запазване на геополитическата ориентация на Македония по вертикала контрастират с албанските интереси за задълбочаване на сътрудничеството между трите основни албански групи на Балканите, което се осъществява по хоризонтала. Ако се реализира вариантът за бъдещо албанско обединение в рамките на Европейския съюз, този процес ще се разпростре и върху територията на Македония. Ето защо, при всички случаи, албанският фактор ще е един от основните, оказващ влияние в посока към предефиниране на Македония и ограничаване идеологията на македонизма, като единствено господстваща доктрина. В случай обаче, че непремерените амбиции на сърби или албанци за постигането на евентуално обединение дестабилизират региона, неизяснен аспект остава неговият териториален обхват:

• Дали албанското обединение ще се ограничи в рамките на Косово?
• Дали и докъде на изток и на север може да стигне допълнителната размяна на територии или промяната на границите в Прешевската долина?
• Ще засегне ли този процес многобройното албанско население в Македония?

Не съществува дори и само хипотетичен вариант за размяна на територии между Македония и Албания, населени предимно с етнически албанци и македонци. Причината е, че докато албанската общност в Македония е многобройна, броят на лицата от български произход в Албания е около 50-60 хил. души, като от тях само 5512 души са се декларирали като македонци при преброяването през 2011 (2). Освен това, част от тях обитават областта Гора, която е разположена на границата с Косово, а не с Македония. Друг район в Албания, населен с лица от български произход – Голо Бърдо, макар и намиращ се до границата с Македония, е разположен срещу района на Дебър, който в наши дни е населен предимно с албанци. По тази причина евентуални териториални промени биха засегнали само Македония. В този дух е изказването в началото на 2017 на американския конгресмен Дейна Рорабейкър, бивш съветник на президента Роналд Рейгън. В интервю пред албанска телевизия, той заяви, че „Македония не е държава и трябва да бъде поделена между съседите ѝ, включително България и Косово. Те, македонците и албанците, са толкова разделени, че никога няма да бъдат в състояние да живеят добре заедно. Затова албанците в Македония трябва да са част от Косово, а другата част на Македония трябва да стане част от България“. Подобна позиция означава, че в рамките на общоалбанското сътрудничеството на Балканите, на косовската столица се отрежда ролята да разрешава горещите проблеми и да поема част от свързаните с тях негативи. Българската геополитика трябва да отчете факта, че преминаващата през територията на Македония разграничителна линия между Източните и Западните Балкани, и в миналото е създавала значителни комуникационни проблеми. Още през 1925 К. Рачев пише, че „за съобщение (на Западна Македония, б.а.) с Повардария има само високи планински проходи и седловини, които по-скоро представляват само кираджийски пътища… Трябва да се заключи, че Западна Македония остава донякъде затворена за другите части на Македония. Ето защо тя има своите особености“.

Необходимостта от активизиране на македонската политика на София

Неясното бъдеще на Македония изостря конфликтността и я превръща в нестабилна точка, заплашваща сигурността на Балканите. На фона на подобна перспектива, България като съсед на Македония, би следвало да преосмисли своята пасивна политика и да участва активно в разрешаването на съвременните аспекти на македонския въпрос. За целта София трябва да преодолее негативите, породени от факта, че, от една страна, през периода 1991-2018 основната ориентация на Скопие остава непроменена по вертикалната ос (Север-Юг), а от друга, че извършваните промени в Македония по хоризонталната ос са асиметрични, като влиянието е еднопосочно (Запад-Изток). Тази конфигурация е резултат от досегашното пространствено въздействие на мощните геополитически центрове в Европа и света, които са водещи при определянето на геополитическото влияние на Балканите. Останалите в наследство нерешени проблеми в региона обаче са доказателство, че и тези центрове нерядко допускат грешки.

При формирането на съвременната си политика, България трябва да отчита, че регионът продължава да е пресечна точка на множество чужди интереси, някои от които не съвпадат с българските. По тази причина за страната ни е трудно, ако не и невъзможно, да бъде самостоятелен геополитически играч. Това налага провеждането на гъвкава политика чрез прилагането на нова философия за отношенията между балканските държави, основаваща се на стабилността и добросъседството. Според основните десет критерии, разработени от Никълъс Спайкман за оценка на геополитическата мощ, в България са застъпени основно сравнително високата етническа еднородност, политическата стабилност и наличието на силен национален дух. Освен това, географското пространство на страната има висока геополитическа стойност поради факта, че заема централното място (сърцевината или „средецът“) на Балканите, аналогичен на „хартленда” в геополитическата концепция на Макиндер (3), но в по-малък, регионален мащаб. Голямо значение има и духовният фактор, специално внимание на който обръщат геополитици като Карл Хаусхофер. Именно чрез съвременната цивилизационна геополитика могат да се преодолеят частично някои слабости като ограничената повърхност на държавната територия или количеството на нейното население.

На фона на досегашното едностранчиво развитие на Македония по вертикала, България притежава достатъчно исторически, геополитически, етнографски, лингвистични и други основания, за да се включи успешно в процеса на трансформация по хоризонтала чрез балансиран подход Изток-Запад. Новата българска политика трябва да предлага реална алтернатива на сегашната нестабилност и безизходица на Скопие, без обаче да отстъпва от ключовото разбиране, че не бива да се допуска по-нататъшно свиване на българското социокултурно пространство, съществуващо независимо от държавните граници. В този социокултурен аспект, трябва да се има предвид, че в Македония след 1991, независимо от официалната политика на местната власт, започна процес на завръщане към българските корени на една част от македонското население. От началото на 2001 до средата на 2018 над 73 хил. македонски граждани, или 3,61% от македонското население, са придобили българско гражданство на основание на деклариран български произход. За първи път през септември 2018 македонски премиер заяви в Европейския парламент, че в Македония живеят и българи като една от националните общности. Тук е важно да се посочи, че между македонските граждани, изявяващи се като българи и тези, които се чувстват македонци, няма етнокултурни различия. Техните обичаи, фолклор и говорим диалект са едни и същи. Този факт е особено важен, защото той не създава допълнителни конфликти в македонското общество и е предпоставка за задълбочаване на всички форми на сътрудничеството между България и Македония.

В рамките на културното сътрудничество между двете държави, България следва да възобнови разпространението на българската преса в Македония, каквато практика съществуваше през периода 1999-2002, след което бе прекратена от българска страна. На македонски кабелни телевизионни оператори трябва да се предостави възможност да включат в предлаганите програмни пакети и български телевизии. Подобна политика би създала предпоставки за укрепване на българското самосъзнание в Македония и на тази база постепенно да се замени формалният подход при получаването на българско гражданство с качествен, т.е. кандидатите да не покриват формални критерии, а да се търси установяването и укрепването на трайната връзка между България и новите български граждани. Като негативен ефект от досегашния формален подход може да се посочи затрудненото включване на новите български граждани в цялостния национален живот. Така например, при провеждането на избори за български парламент през 2014, в трите избирателни секции в Македония - две в Скопие и една в Битоля, са гласували 528 души (от които 71 гласа са недействителни). Това означава, че в Македония са гласували едва 0,88% от обшия брой на българските граждани към онзи момент. Емигриралите на запад новоприети български граждани много рядко се включват в организационния живот на новата българска емиграция от България. На практика, децата на такива нови български граждани не посещават българските училища зад граница.

Подобен незадоволителен резултат наистина показва необходимостта от качествено нов подход в държавната ни политика, при това не само към българите в Македония, но и към всички представители на историческите български задгранични общности. Създаването на обективни условия за мобилизиране на българските граждани зад граница може да изиграе ключова роля при решаване на някои от наследените от миналото проблеми. Така например, съществува вероятност броят на българските граждани, т.е. на лицата с деклариран български произход, в някои източни общини на Македония, като Струмица, Делчево, Крива Паланка и други, скоро да достигне 20 % от общия брой на населението. В подобна ситуация би могло да се отстоява официалното въвеждане на местно ниво на българския книжовен език или поне като преходен етап изписването на местния български диалект да бъде с българската азбука.

От нова философия се нуждае и българо-македонското стопанско сътрудничество. Към момента, индексът на стопанска усвоеност на македоно-българската граница е 1,82. Функционират 3 ГКПП: Деве баир - Гюешево, Делчево - Станке Лисичково и Ново село - Златарево. Израз на досегашната пасивност на София е непострояването от българска страна на ГКПП Клепало (Струмяни – Берово), който от македонска страна е завършен още през 1999. Едва през 2018 на българска територия започнаха строително-ремонтните дейности и се очаква този ГКПП да започне да функционира през 2020, като ще свързва Централна Македония: Щип, Радовиш и Велес, с долината на Струма (магистрала „Струма“). По този начин индексът на стопанска усвоеност на македоно-българската граница ще стане 2,42. Освен това е планирано изграждането на още 2 ГКПП: Симитли - Пехчево и Черната скала (край с. Илия, Кюстендилско, чиято първа копка на българска територия е направена през 2004), които - ако се реализират, ще повишат индекса на стопанска усвоеност до 3,64.

Подобно стопанско отваряне на македоно-българската граница ще даде тласък в развитието на Паневропейския транспортен коридор № 8, който е хоризонтално ориентиран и крайните му точки свързват пристанищата на Черно и Адриатическо море. Прогнозираната краткосрочна до средносрочна нестабилност на Сърбия налага създаването на реални възможности за нейното инфраструктурно заобикаляне, в случай на необходимост, за да се гарантира европейската интеграция на Македония. През България може да се реализира достъпът на Скопие до речната артерия Ротердам - Рейн - Майн - Дунав. За да бъде гарантиран стопанският интерес на Македония, може да ѝ се предоставят свободни зони в пристанищата Бургас и Лом, с което се улеснява достъпът до останалата част от Европа и Азия.

Обвързването на инфраструктурата и икономиките на Македония и България е основната гаранция за необратимостта на процеса на сближаване между двете държави. Докато реално не се създадат такива възможности, властите в Скопие винаги ще бъдат зависими от натиска по вертикала и въпреки, че разбират необходимостта от нова политика, ще бъдат силно затруднени при нейното провеждане.

Бележки:

• Концепцията за стопанска усвоеност на границите е въведена от проф. д-р Стефан Карастоянов и разглежда броя на ГКПП в различни участъци. С цел по-добра съпоставимост, тук под индекс на стопанска усвоеност на границите се разглежда отношението на броя на ГКПП към дължината на граничния участък, върху който са разположени, като резултатът се умножава по 100.
• През лятото на 2017 в Албания са събрани 4000 подписа на граждани над 18 години, които декларират, че са от български произход. Те са внесени в албанския парламент, а идентично копие на подписката е предоставено и в Европейския парламент. За резерва са събрани още 1000 подписа. През октомври 2017 албанският парламент прие с мнозинство Закон за националните малцинства, в който са записани 9 национални малцинства, едно от които е и българското.
• От гледна точка на концепцията на Макиндер, България с нейното централно място на Балканите има още по-висока геополитическа стойност, защото според него „който владее Източна Европа, управлява Сърцевината (Хартланда), който владее Сърцевината, управлява Световния остров, а който владее Световния остров, управлява света“.

Литература:

Административна справка на Института по статистика в Албания (Instat): Resident population by ethnic and cultural affiliation (2018).

Административна справка на Министерство на правосъдието за броя на лицата, получили българско гражданство (2018).

Иширков, А. Географската връзка на Македония и България. В: Македонски преглед. София, 1925, кн. 4.

Карастоянов, Ст. Политическа география, геополитика, геостратегия. София, 2008, с. 290.

Карастоянов, Ст., Попов, Н. Регионална и политическа география на Балканските страни. София, 2018, с. 415.

Министерство за труд и социјална политика на Република Македонија. Стратегија за демографски политики на Република Македонија 2015-2024 година. Скопjе, 2015.

Попис 2002: Вкупно население на Република Македонија според припадноста кон етничка заедница, по општини, според административно-територијалната организација. Скопjе, 2004.

Радев, Ж. Географска и етнографска Македония. Средецът на Балканския полуостров. В: Македонски преглед. София, 1924,  кн. 2.

Рачев, К. Западна Македония. София, 1925, с. 34.

Haushofer, K. Allgemeine politische Geographic und Geopolitik. Heidelberg, 1951.

Mackinder, H. The Round – World and Winning of the Peace. London, 1943.

*Институт за изследване на населението и човека на БАН