Твърденията на редица уважавани автори за отсъствието на истинска многополярност в съвремения свят поражда интересни мисли. Лично аз споделям тезата, че многополюсният модел все още е по-скоро идея, която се подкрепя от редица държави (и най-вече от Русия и Китай), отколкото политическа практика. Струва ми се обаче, че причината за това отсъствие е по-различна и тя е, че в съвременния свят все още няма нито една ревизионистка държава с достатъчно мощен силов потенциал, обявяваща се за тотално преразглеждане на съществуващите правила на международно взаимодействие. Днес, също както и през пъравата половина на ХІХ век (1), преобладават системните играчи. Съответно, "многополюсният свят" ще стане реалност едва в момента, когато една или няколко държави започнат "да не играят по правилата" или по-скоро "да играят за да ревизират съществуващите правила".
"Еднополюсният" и "многополюсният" свят
Теорията на международните отношения очертава два основни типа международни отношения: хегемонистичен ред и ред, основаващ се на баланса на силите. Принципът на хегемонизма означава, че в рамките на този модел има държави (или коалиции), които превъзхождат останалите по съвкупната си мощ и ресурси. Принципът на силовия баланс пък предполага, че ресурсите са разпределени между водещите играчи горе долу по равно. Съответно, "еднополюсният свят" е ред, базиращ се на хегемонията на една държава, а "многополюсният свят" представлява просто ред, основан на силовия баланс, в чиито рамки ресурсите, с които разполагат великите държави, са приблизително еднакви.
На практика, историята на международните отношения се определя от редуването на тези два модела. Така, Вестфалският ред (1648-1815) е хегемонистичен, т.е. концентриран около интересите на Франция, като доминираща държава. Виенският (1815-1918) и Версайско-Вашингтонският (1919-1945) пък се основават на баланса на силите, като при тях потенциалите на великите държави са горе долу еднакви. В рамките на Версайско-Вашингонския ред съперничеството между държавите се допълва и от съперничеството между различните идеологически проекти, което го превръща в модел на идеологическа мултиполярност. Още от създаването си, сегашният Ялтенско-Потсдамски ред има двойнствен характер, т.е. притежава както елементи на силовия баланс, така и на хегемонизма. Постепенно обаче, той все повече се трансформира в хегемонистичен, т.е. центриран около интересите на доминиращата държава - САЩ.
На първо място, след Втората световна война Съединените щати дълго време разполагаха с почти монополни позиции в сферата на океанската и въздушната мощ. Съветският съюз бе в състояние да блокира американската мощ, благодарение на своята най-силна в света континентална армия, но не разполагаше със средства за разгръщането и в Западното полукълбо, докато Вашингтон можеше да проектира мощта си в Евразия. Опитът на Кремъл да промени този баланс през 70-те години на миналия век, приключи - въпреки временните успехи - с провал.
На второ място, в резултат от Втората световна война САЩ се сдобиха с водещата роля в глобалната финансова система. Съвременната (Ямайска) финансова система представлява модифициран вариант на Бретънуудските споразумения от 1944, доколкото се запазват основните им институции и статутът на долара като световна резервна валута. Съветският съюз се оказа на практика извън глобалната финансова сисетма, макар че от края на 50-те години си взаимодействаше с нея (но не определяше условията на това взаимодействие).
На трето място, САЩ създадоха изгодна за тях система от регионални блокове. Неин основен стълб в Европа е НАТО, в чиято основа е заложено продължаващото ограничаване на суверенитета на Германия. В Азия американците формираха алианси с Япония, Филипините, Австралия и Нова Зеландия. В Близкия Изток пък съществува система на военно-политическа опека на САЩ над монархиите от Персийския залив, окончателно фиксирана в "Доктрината Карпър" през 1980. Въпреки първоначалните си успехи в Третия свят, Съветският съюз така и не съумя да създаде критична маса, способна да балансира системата от американски алианси.
Освен това, САЩ успяха да създадат паралелен на ООН инструмент за глобално управление под формата на Г-7. Неговата сила се крепи на военния механизъм на НАТО, което улеснява налагането на решенията на групата. И, което не е никак маловажно, американската дипломация се превърна в естествен лидер на мнозинството малки и средни държави. Вашингтон съумя да се позиционира като техен естествен защитник от "имперските посегателства", което му осигури допълнителен ресурс.
Някои от тези малки държави успешно си намериха място в рамките на американската хегемония. Така например, в сектора на т.нар. "носима електроника", Южна Корея играе ролята не просто на "велика държави", но и на една от двете "свръхдържави". Южнокорейската компания Samsung е единствената на планетата, която пълноценно и успешно се конкурира с американския гигант Apple на глобалния пазар за смартфони. Следва да признаем обаче, че всичко това стана възможно, защото от 1953 насам, Южна Корея е своеобразен протекторат на САЩ, без което тази сравнително малка, но изключително успешна държава, можеше да се превърне в "лакома хапка" за някой от по-силните си съседи.
Освен това, американците съумяха да формулират и успешно да провеждат политика на "меката сила". Подобно на френската, тя се основава върху налагането на представата за американската култура като квинтесенция на прогреса, масовата и популяризация и утвърждаването на нейните ценности сред елитите както на съюзниците, така и на противниците на Съединените щати. Още по-голям успех за САЩ стана превръщането на английския език в основно средство за международно общуване. В тази връзка ще напомня, че дори в съветското общество (и най-вече в средите на интелигенцията), въпреки студената война, съществуваха силни симпатии към САЩ и американската култура. Без тях, нямаше как да се случат нито "разведряването", нито т.нар. "перестройка".
Съединените щати се превърнаха в безусловен лидер на западния свят. Разривът между тях и останалите западни държави във финансово, технологично и военно отношение стана толкова значителен, че въпросът за лидерството в западния свят, на практика, се оказа решен. Това лиши Съветския съюз от възможността да използва в противопоставянето си на Запада такъв ключов инструмент, като "противоречията между империалистическите държави", т.е. възможността да се блокира с едни западни държави против други. Точно обратното, западният свят на практика утвърди своето институционално единство, именно чрез колективното си противопоставяне на СССР.
На свой ред, Съветският съюз не разполагаше със средства за успешна борба за глобална хегемония поради слабата си способност да проектира своята мощ извън пределите на Еврозия и неучастието му в световната финансова система. Тоест, в рамките на Ялтенско-Потсдамския ред, американският ресурс би могъл да се дефинира като "хегемонистки", а съветският - като "блокиращ". В този смисъл, в рамките на Ялтенско-Потсдамския ред СССР беше обречен да играе ролята на "вечно втория". Преди Втората световна война за Москва не съществуваше подобен проблем, тъй като болшевишкият режим се позиционираше като алтернатива на Версайско-Вашингтонския ред и отказваше да играе по правилата.
Разпадането на СССР, въпреки отслабването на наследника му в лицето на Руската Федерация, не промени кой знае колко глобалния силов баланс. Основни противници на САЩ си остават държавите с големи военни и икономически потенциали и най-вече Русия и Китай. Представителите на елитите на тези държави нерядко получават образованието си в САЩ, разполагат с недвижими имоти на Запад и обичат американската култура, но обективно те си остават противници на Вашингтон, поне докато потенциалите им продължават да блокират американската хегемония. Това се отнася на първо място за Русия, която си остава единствената страна в света, технически способна да унищожи САЩ и да произвежда съпоставими с американските видове въоръжения. Формирането на пълноценна американска хегемония е невъзможно без премахването на Съвета за сигурност на ООН, в сегашното му качество (т.е. без лишаването на постоянните му членове от право на вето), демонтирането на руския стратегически потенциал и легитимирането на правото на Вашингтон да се меси във вътрешните работи на малките и средни държави. По същия начин, в рамките на Вестфалския ред, хегемонията на Франция е било невъзможна без ликвидирането на потенциалите на Великобритания и Австрия и изтласкването на Русия от Европа.
В тази смисъл, "еднополюсният свят", т.е. светът на американската (или в по-широк план - на западната) хегемония, все още не съществува. Може да се каже обаче, че през 1993 САЩ официално обявиха намерението си да създадат такъв свят и през следващите 25 години следваха тази стратегия. При това американската дипломация се опита да създаде три основни стълба на бъдещия еднополюсен свят: утвърждаването на принципа за принудителната смяна на лидери на суверенни държави (неудобни, по една или друга причина, за Вашингтон) и последваща съдебна разправа с тях; приемане на принципа за принудителното разоръжаване на "опасните" от американска гледна точка режими; налагане на системата на "хуманитарните интервенции" и "антитерористичните операции", в чито рамки САЩ утвърждават правото си на намеса във вътрешните конфликти на други държави.
И по трите направления американците постигнаха определени успехи, но така и не съумяха да премахнат основните препятствия пред установяването на тяхна хегемония - те не успяха да наложат трансформацията на Съвета за сигурност и разоръжаването на Русия. В същото време, засега ресурсите на "единствената суперсила" (САЩ) надхвърлят ресурсите на останалите играчи, което и позволява да продължи борбата за налагането на собствената си хегемония.
Митът за Европейския съюз
Поне за мен, оптимистичната оценка, която някои анализатори (включително и руски) дават на Европейския съюз, изглежда най-малкото спорна. Според тях, "макар че в момента ЕС не се намира в най-добрата си форма, а отделни компоненти на този сложен механизъм очевидно не работят, едва ли някой би отрекъл, че Съюзът си остава най-успешния, реализиран на практика, интеграционен проект в съвременния свят".
Няма да се спирам на кризата, която преживява ЕС във връзка с излизането на Великобритания, която е ключова държава, от гледна точка на финансовата му система. В обозримо бъдеще в рамките на Съюза не се очертава появата на аналог на Лондонската борса, в качеството и на "глобална площадка". По-важното обаче е, че ЕС си остава най-важния компонент на "еднополюсния" модел, т.е. ключов ресурс на хегемонистката политика на САЩ.
Самата европейска интеграция до голяма степен беше американски проект. В основата и е "планът Маршал" от 1947. Тогава администрацията на президента Труман поставя пред (западно)европейските държави ясни условия за получаването на американска помощ - на практика, създаването на Европейската общност за въглища и стомана през 1951 е изпълнение тъкмо на тези американски условия от страна на европейците. Причината за този подход достатъчно ясно се посочва в речта на държавния секретар Джордж Маршал в Харвардския университет от 23 май 1947: "На интересите ни отговаря повече една единна, но не много силна Европа, отколкото една силна и недпредсказуема Германия". С други думи, европейската интеграция реализира американската формула за "двойното сдържане", а именно - удържането на Германите вътре в атлантическата система и на СССР/Русия - извън нея.
Тази формула е заложена в основана на европейската интеграция и до днес. На практика, всички страни от ЕС са и членки на НАТО, а на тяхна територия (под една или друга форма) има американски военни бази. Както иронично посочва американският политолог Робърт Кейган: "ЕС - това са онези момчета, които стоят мирно пред нашите генерали в НАТО". От 1992 насам се предприемат опити за създаване на нещо като европейска армия, но засега те не дават реални резултати. Неспособността да бъдат създадени общи въоръжени сили в течение на над четвърт век е отличен индикатор за "интеграционните успехи" на Брюксел. Както е известно, тези опити се предприемат в рамките на "Берлинската формула" на НАТО от 1996: проектът "Европейска отбранителна идентичност" се реализира на основата на инфраструктурата на пакта, т.е. с подкрепата на САЩ. След фактическото замразяването на проекта за Обща европейска политика в сферата на сигурността и отбраната и разпускането на Западноевропейския съюз (ЗЕС) през 2010-2011, шансовете за създаване на "европейска армия" станаха доста "призрачни", въпреки последните инициативи в тази посока.
Междувременно, американците вече се застраховаха и от евентуален сепаратизъм в ЕС. В тази връзка ще припомня, че Великобритания има двустранни съюзни договори с Франция (от 2010) и Полша (от 2017) и въпреки т.нар. Brexit нито Париж, нито Варшава бързат да ги анулират. С други думи, две страни членки на ЕС (Франция и Полша) продължавата да са ориентирани в сферата на отбраната към напусналата ЕС Великобритания, вместо към "Европейската отбранителна идентичност". В тези условия създаването на Европейска армия става практически невъзможно, тъй като за целта би трябвало поне да бъде възстановен ЗЕС.
При това, американската дипломация щателно следи за запазването на ограниченията върху суверенитета на Германия, определени с Московския договор от 1990 (2) и свързания с него пакет документи. Така, на германците продължава да е забранено да провеждат референдуми по военно-политически въпроси, да искат изтегляне на чуждестранните войски от своята територия, да вземат външнополитически решения без консултации с държавите-победителки и да укрепват Бундесвера извън утвърдените през 1990 рамки. Все още липсва и пълноценен мирен договор с Германия, затова пък Вашингтон си гарантира, чрез контрола върху действията на Берлин, ефективен механизъм за постоянна намеса в европейските дела. Как би изглеждал ЕС без американското присъствие се илюстрира доста добре от кризата през 1991 (3). Тогава Германия, от една страна, и Великобритания и Франция - от друга, заеха полярно противоположни позиции относно разпадането на Югославия. Берлин ултимативно поиска да бъде призната независимостта на Словения и Хърватия, заплашвайки в противен случай (нито повече, нито по-малко) да напусне Европейската общност. В крайна сметка Лондон и Париж склониха на компромис, приемайки т.нар. "Брюкселска декларация за критериите за признаване на нови държави", но паралелно с това декларираха, че е желателно да бъдат съхранени механизмите на НАТО и след края на студената война. Без САЩ, в качеството им на "държава-гарант" на системата на европейските отношения, държавите от ЕС много бързо ще се разделят на традиционните за континента субалианси.
Ето защо разпадането на Европейкия съюз и възобновяването на междуособните борби на европейските държави е истински кошмар за САЩ. При подобно развитие на американците ще се наложи да избират между тях, а всеки такъв избор (Франция или Германия, Германия или Полша и т.н.) би ограничил американската сфера на влияние в Европа. Истината е, че не сегашният "крехък" ЕС, тясно обвързан с американското присъствие в Европа, а ренационализираните европейски държави биха могли да отправят реално предизвикателство към САЩ.
Опорните стълбове на "еднополюсния модел"
И все пак, какво гарантира сегашната доминация на Америка на световната сцена? В икономическата сфера това несъмнено е запазването на статута на долара като световна резервна валута и основно разчетно средство във външнотърговските операции. Оше по-важна роля обаче играят геополитическите стълбове на американската доминация, а тяхното евентуално ликвидиране радикално ще трансформира съотношението на силите в света, променяйки всички наложили се след 1991 правила на играта.
Контролът над Суецкия канал, който е ключовата транспортна артерия в Източното полукълбо. Този контрол се гарантира от наличието на прозападен режим в Египет. Идването на власт в тази страна на антиамерикански сили може да доведе до затварянето на Суецкия канал и ли до появата там на бази на съперниците на САЩ. В резултат може да бъде преразгледан в неизгодна за Вашингтон и страните от ЕС посока режимът на морската търговия в Източното полукълбо.
Контролът на САЩ над Саудитска Арабия. Той се гарантира от американско-саудитския съюзен договор от 1945, потвърден от "доктрината Картър" през 1980. Контролът над Саудитска Арабия гарантира на САЩ и контрола над глобалния петролен пазар. Съответно, евентуална криза и разпадане на Саудитското кралство биха означавали за Вашингтон загуба на контрола над Близкия Изток и неговите находища на енергоносители, а следователно и върху петролния пазар.
Наличието на "суверенна" (т.е. прозапададно и антируски настроена) Украйна в границите на бившата Украинска ССР. За САЩ тази страна е гаранция, че СССР няма да бъде възстановен под каквато и да било форма. Не е случайно, че именно Киев, по един или друг начин, постоянно проваляше интеграционните процеси в рамките на ОНД. Колапсът на украинската държавност или дори радикалната промяна на границите на Украйна, ще означава преразглеждане на резултатите от разпадането на СССР, затова Вашингтон прави всичко възможно за съхраняване на украинската държава, поне в границите от 12 февруари 2015.
Контролът над Тайван. На практика, този остров блокира изхода на Китай към Световния океан. Контролирайки Тайван, САЩ си гарантират възможност да обстрелват с тактически оръжия крайбрежието на Китай. Съответно, мечтите на Пекин за океански флот ще продължат да си остават мечти, докато китайците не поставят Тайван под свой контрол.
Ликвидирайки мислено тези четири стълби, нека се запитаме, дали при подобно развитие американската доминация в света ще се запази във формата, в която сме свикнали да я наблюдаваме след разпадането на СССР?
Защо няма "многополюсен свят"?
Хегемонистката политика на САЩ закономерно ги доведе до конфликт с държавите, отказващи да приемат американската хегемония - Русия и Китай. Тук е мястото да напомня, че концепцията за многополюсния свят не беше някаква частни иницаитива на бившия руския премиер Евгений Примаков или пък на Мао Дзедун, а се съдържа в официалната руско-китайска "Декларация за многополюсния свят и формирането на нов международен ред", подписана от държавните глави на Русия и Китай на 23 април 1997. Това беше своеобразен политически манифест на двете страни, че не приемат американската хегемония и възприемат курс към формирането на "баланс на силите".
Дали обаче Русия и Китай съумяха да реализират този проект? Засега не. Те успяха да формират политически алианс, блокиращ американската хегемония - преговорният формат БРИКС и политическият съюз ШОС - и дори да нанесат косвено поражение на САЩ в някои конфликти, развиващи се в близост до техните граници. В рамките на БРИКС например, стартира създаването на алтернативна на доларовата платежна система, но истината е, че Москва и Пекин все още не съумяват да променят радикално съществуващия силов баланс. За това пречи наличието на цял комплекс фактори. Основният е, че Русия и Китай все още на успяват да удържат мащабна победа, съпоставима с разпадането на СССР през 1991. А еднополюсният свят се основава на представите за победата на САЩ (и в по-широк план - на Запада) в студената война. Засега Москва и Пекин не могат да се похвалят с аналогична победа, която да стане повратна точка на прехода към глобална мултиполярност. Колкото и да беше значима, руската победа в "петдневната война" с Грузия през 2008, не може да претендира за това, още повече, че и самата война приключи с компромис.
Всъщност, как би могъл да изглежда колапсът на еднополюсния свят? Най-вероятният сценарий е свързан с поражението на САЩ в голяма регионална война. Потъващите американски самолетоносачи и ескадрени миноносци, свалените американски самолети, пленените от противника крилати ракети, стотиците загинали американски войници и безсилно лутащият се президент на САЩ - това е най-ярката картина на края на еднополюсния модел. Друг такъв сценарий е избухването на тежка вътрешнополитическа криза в САЩ, подобна на онази, поразила Съветската империя през 1989-1991 и водеща до откъсването на редица щати и изтеглянето на американските войски от територията на съюзниците. Третият сценарий пък е свързан с началото на мощна икономическа криза в САЩ, съпоставима с Голямата депресия от 1929-1933, която да доведе до крах на икономическата глобализация и връщане към света на националноориентираните икономики. Тоест, при всички случаи, това следва да е събитие, драстично отслабващо мощта на САЩ и променящо съотношението на силите в света.
Русия и Китай все още не са доказали превъходството на своите въоръжени сили над американските. Светът стана свидетел на триумфа на американската "въздушна мощ" в Иран, Югославия и Либия. Няма да спорим за качествата на американските противници в тези операции, тъй като телевизионните репортажи за ударите на американските ВВС и ВМС се оказаха по-важни от това, че противниците на САЩ бяха предварително обречени.
Ефективнвостта на системите за ПВО - както на Русия, така и на Китай - които са основния опонент на американската "въздушна мощ" все още не е напълно изяснена на практика. Както е известно, мощта на американските ракети "Томахоук" беше демонстрирана многократно на практика, докато тази на руските системи С-300 и С-400 все още не е изпробвана в реални бойни действия. Наистина, Русия демонстрира в Сирия, че е в състояние, подобно на САЩ, да осъществява операции, използвайки въздушно-космическите си сили. Вашингтон обаче, частично нивелира този психологически ефект, нанасяйки удари по руския съюзник - сирийския режим. Москва и Пекин все още не са доказали способността си да победят американското оръжие, а това означава и, че все още не сме станали свидетели на силовия крах на еднополюсния модел - така както Френско-пруската война от 1870 демонстрира навремето неефективността на либералната идея (включително през следващите 70 години).
Русия и Китай засега не съумяват да пречупят и геополитическата ситуация. САЩ имат възможността да проектират мощта си в граничните с Русия и Китай райони (от Прибалтика до Южнокитайско море). Опитите на Москва и Пекин да формират система от алианси в Западното полукълбо, които те предприеха през 2008-2009, засега не им носят значим успех. На свой ред, американците съумяха да удържат една (макар и незабелязана от медиите) важна победа, запазвайки контрола си върху процесите в Южна Америка. Бразилия, в качеството и на обективен регионален балансьор на САЩ, засега не успява да създаде действен регионален блок, противопоставящ се на Вашингтон. На практика, UNASUR (Съюзът на южноамериканските нации) не функционира (4), а "Боливарианската инициатива" рухна след смъртта на президента на Венецуела Уго Чавес през 2013.
Освен това руско-китайският алианс още не е съумял да привлече на своя страна някой от ключовите съюзници на САЩ. Изключение е Турция, която постепенно се отдалечава от Вашингтон и участва в т.нар. Формат от Астана за Сирия, съвместно с Русия и Иран. В същото време обаче, тя дори не е излязла от военната организация на НАТО, както направи Франция през 1966. Украинската криза пък потвърди, че нито Германия, нито Франция са склонни да се скарат сериозно със САЩ заради Русия. Всъщност, това стана принципно ясно още по време на Косовската криза през 1999, като през последните 15-тина години ситуацията не се е променила особено. Държавите от АСЕАН също не желаят да се конфронтират със САЩ заради Китай, макар че последният вече 30 години търпеливо изгражда различни интеграционни формати съвместно с тях. Тоест, американските алианси все още се държат, а съюзниците на САЩ засега не се опитват да се избавят от американското присъствие.
И все пак, най-важното е друго - нито Москва, нито Пекин засега не предприемат реални опити за ликвидирането на съществуващия международен ред. Тактиката им е да принудят Вашингтон да се съгласи да преговаря, признавайки поне "специалните интереси" на двете страни в близост до собствените им граници. Тоест, Москва и Пекин не отричат западните правила, като такива, а по-скоро се стремят към частичното им преразглеждане в своя полза. Затова не е учудващо, че еднополюсният свят се променя твърде бавно, при положение, че неговите основни противници искат само съгласуваната му частична ревизия, а не ликвидирането му, като такъв.
Ред без ревизионисти
И тук стигаме до най-интересния момент - досега Ялтенско-Потсдамският световен ред функционираше без наличието на големи ревизионистки държави. Неслучайно американската концепция за "сдържането на комунизма" се базираше върху идеята на Джордж Кенан, че съветското ръководство не желае нова голяма война. Действително, СССР не толкова пречеше, колкото съдействаше за налагането на либералния световен ред. Съветската дипломация лансираше многобройни предложение за разоръжаване. Москва стана инициатор за свикването на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, фиксирало принципите за неприкосновеност на суверенитета и териториалната цялост на всички държави. Наред с американската, съветската дипломация съдействаше за утвърждаването на правозащитните и екологичните стандарти в международното право.
Студената война беше в разгара си, но нито един съветски лидер не призоваваше за разпускането на ООН, нито пък си позволяваше да твърди, че анексията или разчленяването на малките държави е нещо нормално. Показателно е, че през периода на "перестройката", т.нар. "съветски консерватори" отричаха съществуването на тайния допълнителен протокол към "пакта Рибентроп-Молотов", а не твърдяха, че подялбата на малките държави е естествено право на великите сили. Шовинизмът и пропагандата на война бяха официално забранени в Съветския съюз. С други думи, обективно погледнато, СССР укрепваше либералния световен ред, а не призоваваше той да бъде заменен от "правото на по-силния" или от "играта без правила", в стила на света от 30-те години на века.
В западната специализирана литература, дългогодишният съветски външен министър Анатолий Громико често бива характеризиран като "господин "не"". Парадоксът обаче е, че той, както и цялата съветска дипломация по времето на Брежнев, беше "господин "да"". В крайна сметка, именно по времето на Громико се случи и разведряването, и стратегическият диалог, и възобновяването на преговорите за ракетите в Европа. В известен смисъл, външната политика на Горбачов наследи тази на Брежнев с нейните идеи за разоръжаването, стратегическия диалог и "общоевропейския дом", заменили някогашните призиви за "решаваща схватка с американския империализъм". Тук обаче се очертава друг проблем, а именно доколко "мека и системна" е била цивилизацията ни през 70-те години на миналия век, след като на Запад са смятали човек като Громико за "господин "не"".?
Американските политолози често спорят, дали политиката за сдържане на СССР е била успешна (5). Този проблем обаче може да бъде разглеждан и от друга гледна точка. Концепциите за "ядреното сдържане" и "меката сила" се прилагат от САЩ към един системен играч, какъвто е СССР, от средата на 60-те години на ХХ век. Системният играч обаче винаги играе по правилата, т.е. реакцията му е прогнозируема. Американците отлично разбираха (6), че при възникване на критичен момент Съветският съюз ще се съгласи да преговаря, ще даде възможност на Вашингтон да "не се изложи", няма да започне война с някой американски съюзник и ще бъде склонен на компромис в сферата на разоръжаването. Така, през периода на "кризата на Запада", на границата на 60-те и 70-години ни миналото столетие, съветското ръководство не предприе нито един опит да "разпадне" НАТО или да ерозира глобалната икономическа система.
Същото се отнася и за "меката сила" - американците бяха наясно, че постиженията на САЩ ще породят у съветската интелигенция симпатия и интерес, а не завист, омраза и стремеж към "присвояването" им (както например възприема постиженията на Запада Германската империя в края на ХІХ век). Любопитен пример в тази връзка е механизмът на икономическите санкции. Съединените щати го използват от началото на ХХ век насам, но през последните 70 години нито една държава не се е опитала да им "отмъсти" за това. За сравнение, през 1941 Япония отговаря на американските санкции с нападението срещу Пърл Харбър. СССР също не се опитва да отмъщава на САЩ заради санкциите, ограничавайки се с официални критики, макар, че ползата от подобна критика е съмнителна. Нито един съветски лидер обаче не предлага, в отговор на санкциите, да бъде бомбардиран Персийският залив например, или пък да бъдат ораганизирани мащабни диверсионни операции срещу САЩ. Същото може да се каже и за реакцията на американските санкции от страна на Русия и Китай. Зад това поведение се крият няколко важни момента - елитите на държавите-жертви на санкциите искат да съхранят световния ред и затова са склонни да изтърпят известни неприятности от страна на САЩ и ЕС, т.е. на практика да признаят лидерството им в съществуващия световен ред.
Паралелно с това, в САЩ се провеждат интересни изследвания за това, как биха се възползвали от ядрения си потенциал държави, базиращи се на други (т.е. качествено различни) морално-политически идеологии (7). Авторите на тези разработки обръщат специално внимание на материалите за мистичния компонент в идеологията на германския нацизъм, за мирогледа на японските самураи и т.н. Зад това внимание се крие определена тревога относно това, какво би се случило, ако някой ден на САЩ се наложи да водят студена война с противник, който не играе по техните правила и отхвърля съществуващия световен ред, като такъв? Този въпрос няма отговор. Налице е само постановката на проблема - знаменитата формула "ако сдържането на сработи" ("If deterrence failed"). И никой не може да каже, какво ще се случи след това.
Когато използваме понятия като "предизвикателство", "заплаха" или "опасност", трябва да сме наясно, за кого или за какво това представлява опасност. Тоест, ако това са предизвикателства и заплахи от гледната точка на съществуващия Ялтенско-Потсдамски ред и неговите държави-гаранти, от гледната точка на ревизионистките държави, те съвсем не са такива - напротив, въпросните държави възприемат като заплаха и предизвикателство самия съществуващ днес ред и затова полагат усилия за неговото ликвидиране. Американските експерти (и най-вече Джон Луис Гадис и Джон Мюлер) (8) стигат до извода, че мирогледът на подобни ревизионистки държави би следвало да е точно обратния на нашия, формиран в резултат от Втората световна война. Тоест, елитите и населението на ревизионстките държави би трябвало да възприемат война като норма, а не като аномалия, да не смятат за ценност високото ниво на потребление и да изповядват идеологията на националния егоизъм, ако не и откровения шовинизъм. Символът на интелектуалния елит на подобна държава обаче, не е фокусираният върху своята "западност" или "незападност" руски интелигент, а хора като Освалд Шпенглер или Паул Рорбах, т.е. мислители с феноменално европейско образование, които обаче изначално са убедени в превъзходството на собствената си страна и култура, както и, че великите държави притежават специални права. Използването на такива методи като оръжейната надпревара или меката сила спрямо подобни играчи би било безмислено, поне докато те категорично не приемат правилата на играта.
Сам по себе си, ревизионизмът не е нещо добро или лошо - това е просто един неизбежен феномен. Ревизионисти по отношение на Вестфалския ред например са били Русия на Петър І и Прусия на Фридрих Велики. Такива по отношение на Виенския ред пък са Прусия на Бисмарк и Япония от "ерата Мейджи". Тоест, ревизионизмът е органична част от историята на всички модели на световния ред, тъй като статуквото не може да е вечно.
При това този тип държави нямат нищо общо със Северна Корея например, която може просто да бъде изолирана от "световната общност". Те разполагат с голям военен и икономически потенциал и се стремят за ерозират самата "световна общност". С други думи, те не се отбраняват, а постоянно настъпват, без да дадат право на противника си да съхрани своя имидж. За разлика от Северна Корея, те са достатъчно силни за могат самостоятелно да организират мащабни провокации и да налагат своят дневен ред на масата за преговори. Неслучайно в края на студената война американците изпитваха сериозни опасения, че не са наясно (или по-скоро са забравили), какво означава да си имаш работа с подобни противници (9).
Дали наистина могат да се появят такива държави? Историята показва, че това е напълно възможно и понякога се случва много бързо. Така през 60-те години на ХІХ век например, в света се появяват почти едновременно три такива държави: Прусия, Пиемонт и Япония. Именно техните опити да трансформират радикално световния ред, предопределят хода на историята през следващите 70 години. Възможната поява на подобни сили несъмнено би ликвидирало еднополюсния модел, връщайки света към борбата между непримирими противоположности. Въпросът е, дали привържениците на еднополюсния модел ще бъдат готови да се борят с подобни противници.
Заключение
В заключение бих искал да се спра на тезата, че продължителният преход към многополюсен модел не е в интерес на света, като цяло. Дали обаче наистина е така? Както е известно, борбата срещу френската хегемония трае цели 150 години - от края на Трийсетгодишната война до края на Наполеоновите войни, а борбата срещу холандската хегемония по море се води през почти целия ХVІІ век. Системата на силовия баланс пък беше ликвидирана в хода на двете световни войни, проточили се цели трийсет години (с временно прекъсване).
Сегашното съперничество между хегемонистичния проект и привържениците на баланса на силите може да се окаже продължително и доста кърваво. Да не забравяме обаче, че историята на всички модели на световен ред е най-вече история на борбата и съперничеството между великите държави.
Бележки:
1.Има се предвид периода от Виенския конгрес през 1815 до революците от1848.
- http://russiancouncil.ru/analytics-and-comments/analytics/chto-nuzhno-dlya-mnogopolyarnosti/_ednref2.
- Виж: Сиджански Д. Федералистское будущее Европы: от Европейского сообщества до Европейского союза. М.: Изд-во РГГУ, 1998. С. 325 – 356.
- В рамките на UNASUR запазват своята субектност старите интеграционни обединение MERCOSUR и Андската общност.
- "https://www.armscontrol.org/act/2000_10/detoct00" \t
- Този извод е формулиран още от класика на американската теория на международните отношения Ханс Моргентау през 1964, т.е. в годината, когато властта в СССР е поета от Леонид Брежнев: Morgenthau H. The four paradoxes of nuclear strategy // The American political science review. 1964. Vol.58. №1.
- Morgan P. Saving Face for the Sake of Deterrence // Psychology and Deterrence. Baltimore, 1985.
- Gaddis J. L. The Long Peace: Inquiries into History of the Cold War.– New York: Oxford University Press, 1987; Miller L. Global Order. Values and Power in International Politics. Boulder, 1994.
- Mueller J. The Essential Irrelevance of Nuclear Weapons: Stability in the Postwar World // International Security. – 1988. – Vol. 13, № 2. – P. 55–79.
* Авторът е преподавател във Факултета за световна политика на Московския държавен университет "Ломоносов"
