В навечерието на срещата между президентите Тръмп и Путин, руско-американските отношения достигнаха най-ниската си точка от няколко десетилетия насам, което дава основание на мнозина да твърдят, че двете страни са влезли в нова студена война.
Днешната конфронтация обаче радикално се различава от предишното противопоставяне между Америка и Съветския съюз, засегнало целия свят след Втората световна война. За разлика от първата студена война, днес я няма онази всеобхватна и глобална идеологическа борба между Вашингтон и Москва, борещи се за господство в (предимно) двуполюсната международна система. Ако се абстрахираме от сферата на ядрените въоръжения, постсъветска Русия по никакви показатели не би могла да се смята за равнопоставена със САЩ. Но тъкмо поради слабостта на Русия в сравнение със Съединените щати и техните съюзници, този нов конфликт може да се окаже по-опасен от първата студена война.
Кризата от 2014 в Украйна, стартиралата през септември 2015 руска военна намеса в Сирия, както и предполагаемото отравяне с нервно-паралитичен газ на беглеца от ГРУ (Главно разузнавателно управление, т.е. военното разузнаване на Русия – б.р.) Сергей Скрипал и дъщера му Юлия във Великобритания на 4 март 2018 свидетелстват за началото на ново продължително противопоставяне с Москва. Тази конфронтация не е връщане към предишната студена война, а е нов конфликт, който – въпреки това – възникна върху пепелищата на предишната битка между САЩ и СССР.
До голяма степен, този нов конфликт с Москва се обяснява с географското положение на Русия, която страда от липсата на естествени отбранителни прегради на терен. В течение на два века руските императори, като започнем от Петър I, съумяват да изградят гигантски обръч около своята духовна столица Москва, както посочва и Тим Маршал в статията си „Русия и проклятието на географията”, публикувана в списание The Atlantic през 2015. Този обръч започва от Заполярието и преминава през Прибалтика, Украйна и Карпатските планини, достигайки до Черно море. Оттам продължава през Кавказ, Каспийско море и Уралските планини за да стигне обратно до Заполярието. Идеята на руските императори е да създадат стратегическа дистанция за да могат да удържат противника колкото се може по-далеч от сърцето на Русия. Както отбелязва навремето императрица Екатерина Велика, „нямам друг начин да защитя границите, освен да ги разширя”.
В края на 80-те години на ХХ век, когато съветския лидер Михаил Горбачов стартира изтеглянето от Източна Европа, както и по-късно, когато се разпадна самият Съветски съюз, Русия се лиши от този, извоюван с огромни усилия, стратегически буфер. Освен това тя се лиши от своята империя и в Кремъл се възродиха страховете и усещането за незащитеност, съществуващи още по времето на Московското царство. За първи път, от ерата на Петър I насам, подходите към центъра на Русия се оказаха незащитени и всички многовековни усилия за разширяване границите на империята с цел гарантиране сигурността на страната отидоха по дяволите. В момента руските граници са също толкова близко до Москва, колкото са били и в средата на ХVІІ век.
Властта в Кремъл преминава от царете към Съветите, а от Съветите към "управляваната демокрация", но въшнополитическата концепция на Русия демонстрира поразителна приемственост, проявяваща се в дълбокото усещане за незащитеност и тревога пред външните заплахи. Днес руското ръководство се безпокои най-много от факта, че Москва се намира само на 500 км от границата с враждебно настроената към Русия Украйна.
Фаталното решение за разширяването на НАТО
След края на студената война Вашингтон много бързо наложи либералната демокрация в Източна Европа и постсъветското пространство чрез разширяването на НАТО и ЕС. САЩ проникнаха в стратегическата буферна зона на Русия, която Кремъл дефинира като своята "близка чужбина". Истината е ,че администрацията на Джордж Буш-старши обсъждаше въпроса за експанзията на НАТО на територията на бившия съветски блок още преди разпадането на СССР. Тези дискусии се водеха, въпреки че американските и западните лидери редовно уверяваха Горбачов, че когато съветските войски се изтеглят, НАТО няма да се разширява на територията на бившия Варшавски пакт. За това говорят и новите документални свидетелства от Архива за национална сигурност на Университета "Джордж Вашингтон".
САЩ обаче официално решиха да приемат нови членове в НАТО едва при управлението на следващата президентска администрация, начело с Бил Клинтън. През 1994 Вашингтон взе принципно решение да включи в състава на алианса бившите членове на Организация на Варшавския договор. "Сега въпросът вече не е, дали НАТО ще приема или няма да приема нови членове, а кога и как ще го направи - заяви президентът Клинтън в Прага на 12 януари 1994 - Това ще гарантира най-доброто решение за нашия регион, пазарите и сигурността в цяла Европа".
Разширявайки НАТО, Клинтън не искаше да настройва Москва срещу себе си, надявайки се да формира партньорство с новото ръководство в Кремъл и да помогне на Русия да осъществи своите демократични и пазарни реформи. Той смяташе за необходимо изграждането на "стратегически алианс" с руските реформатори. "Нищо няма да съдейства толкова за глобалната свобода, сигурността и просперитета, както постепенното и мирно възраждане на Русия" - обяви Клинтън на 1 април 1993, в навечерието на първото си посещение, като президент на САЩ, в канадския град Ванкувър, където трябваше да се срещне с руския лидер Борис Елцин.
Първоначално Русия беше поставена в центъра на вниманието на външната политика на Клинтън. Само че приоритетите на президента и на Белия дом започнаха да се променят, след като някои членове на администрацията стигнаха до извода, че получилите свободата си държави от Източна Европа трябва да бъдат "стабилизирани", а провеждащите се в тях демократични реформи - затвърдени. Бъдещите архитекти на експанзията на НАТО Роналд Асмус, Ричард Куглър и Ф. Стивън Лараби, се опасяваха, че подобно на Югославия в тези страни също могат да започнат граждански войни и твърдяха, че Америка следва да предотврати възникването на "кризисна дъга" в Централна Европа. Според тях, за целта САЩ трябва да се "закрепят" в Европа, а НАТО да разшири границите си, запълвайки вакуума, възникнал след разпускането на Варшавския пакт. Всички те призоваваха за нова "стратегическа сделка между САЩ и Европа", в чиито рамки Северноатлантическият алианс да разпространи действието на своята система за колективна сигурност отвъд тогавашните и източни и южни граници.
Клинтън се надяваше, че ще съумее да разшири НАТО и, паралелно с това, да изгради ново партньорство с Москва. Администрацията му възнамеряваше да реализира програмата "Партньорство за мир", ползваща се с подкрепата на Пентагона. Тази програма не отговаряше на нуждите на някои европейски държави, но партньорството трябваше да стане отворено за всички и позволяваше на Вашингтон да си сътрудничи с бившите сателите на Москва, без при това да провокира Кремъл. Руският президент Борис Елцин първоначално възприе този план с ентусиазъм. В един служебен доклад на Държавния департамент например се отбелязва, че Елцин е заявил пред държавния секретар Уорън Кристофър: "Това действително е великолепна идея, наистина великолепна... Предайте на Бил, че съм във възторг от този блестящ ход". На 12 януари 1994 Клинтън открито заяви в Прага, че НАТО ще приеме в състава си нови членове. Той взе това решение въпреки нееднократните предупреждения на Джордж Кенан, който - както в частни разговори, така и публично - критикуваше остро тази стъпка на администрацията. Кенан беше убеден, че разширяването на НАТО неизбежно ще посее семената на враждата с руснаците. Впрочем, мнозина други също се придържаха към подобно мнение. В крайна сметка прогнозата на Кенан се оказа пророческа: "Разширяването на НАТО ще бъде най-фаталната грешка на американската политика за целия период след студената война. Подобно решение може да провокира националистически, антизападни и милитаристки тенденции в руското обществено мнение. То ще окаже негативно въздействие върху развитието на демокрацията в Русия, ще възроди духа на студената война в отношенията между Изтока и Запада и ще насочи руската външна политика в неприемливо за нас русло".
Администрацията на Клинтън обаче рязко отхвърли доводите на Кенан. Самият Клинтън вероятно е имал някакви съмнения по този въпрос, но Строуб Талбот, смятан за основния експерт на президента по Русия, беше уверен, че разширяването на НАТО в източна посока няма да се отрази негативно на отношенията с Москва. Когато Клинтън директно попита Талбът, къде бърка Кенан, излагайки своите аргументи, заместник държавният секретар така и не можа да му даде разумен отговор (за което признава и в своите мемоари).
В крайна сметка, Клинтън реши да продължи реализацията на своя двувекторен план и да стартира експанзията на НАТО, опитвайки се паралелно с това да развива и партньорството с Кремъл. Президентът твърдеше, че раширяването на пакта е изгодно за Русия, макар че Кремъл, който гледаше по-реалистично на нещата, не виждаше никаква полза за себе си от този процес. Клинтън се опита да направи разширяването по-приемливо за Москва, предлагайки и като компенсация членство в ексклузивните международни клубове, като разчиташе, че това ще удовлетвори нейните претенции да продължи да бъде велика държава. Освен това, той предлажи да бъде създаден Съвет Русия-НАТО, в който Москва да има право на глас, но не и на вето. Президентът беше наясно, че този план има много сериозни недостатъци, но въпреки това настоя за неговата реализация, тъй като бе убеден, че ще съумее да склони Елцин да приеме сделката, която самите руснаци смятаха за отвратителна.
Белият дом успя да разшири НАТО, но не успя да интегрира Русия в новата структура на трансатлантическата сигурност. Последиците от тази политика станаха очевидни през 2008, по време на войната между Грузия и Русия. Само за пет дни, руските войски осъществеха мащабно нахлуване в Грузия, след като Тбилиси необмислено предприе настъпление срещу откъсналата се от него още през 90-те и подкрепяна от Москва Южна Осетия. Кремъл, който дотогава пасивно наблюдаваше двете вълни на експанзията на НАТО, демонстрира с намесата си, че съществуват червени линии, които не бива да се преминават и, че Русия няма да приеме по-нататъшна експанзия на алианса в постсъветското пространство. Истината е, че Елцин прие да подпише заедно с Клинтън Основополагащия акт Русия-НАТО само защото тогава Русия беше силно отслабнала и нямаше друг избор.
Нещо повече, администрацията на Клинтън възприе крайно непреклонна стратегия в преговорите си с Кремъл. Бившият заместник на държавния секретар по европейските и евразийските въпроси Виктория Нюланд, която по онова време беше помощник на Талбот, квалифицира тази позиция като "спаначено хапче". Според самия Талбот: "Американската позиция на преговорите беше проста и непреклонна и по тази причина - най-често успешна. Наричахме я, "позиция на масата и тоягата". Веднага минавахме към същността на въпроса и настоявахме на своето докато другата страна не отстъпеше. Тогава бяхме в състояние да кажем в лицето на руснаците, че ще действаме както сметнем за необходимо - с тях или без тях".
Естествено, руснаците не харесваха методите на Талбот. Както заяви в неофициален разговор с него по време на конфиденциалните преговори за Косово през 1999 тогавашният руски външен министър Евгений Примаков: "не слагайте сол в раните ни, твърдейки, че е в наш интерес да се подчиняваме на заповедите ви".
Западните лидери и в частност Клинтън смятаха, че Кремъл ще реагира благосклонно на техните планове. Само че руснаците разглеждаха действия на американците и евпропейците в съвсем друга светлина заради своя реалистичен мироглед. Москва видя очевидна заплаха в разширяването на НАТО, особено когато алиансът предприе през 1999 военна интервенция в Косово въпреки решението на Съвета за сигурност на ООН.
Клинтън заложи основите на конфронтацията с Москва, а Джордж Буш-младши, със своя т.нар. "дневен ред на свободата", срина двустранните отношения до най-ниското равнище в периода след студената война (преди преврата в Украйна да ги срине още повече). Буш продължи експанзията на НАТО, стремейки се да включи в алианса ключовите републики от бившия СССР - Украйна и Грузия. По този начин, той прекрачи червените линии, прокарани от Москва, като провокира конфликта в Грузия, а след това и в Украйна. Със своята политика, Клинтън гарантира бъдещата конфронтация с Русия, прогнозирана от Джордж Кенан. А стремежът на Буш да "укрепи демокрацията" в Европа се оказа последната капка за Москва.
Отказът от включването на Русия в трансатлантическата структура за сигурност и разширяването на НАТО имаха изключително негативни последици. Всичко това лесно можеше да се избегне. Елцин предупреждаваше, че принуждавайки Русия да приеме разширяването на пакта, Западът тласка света към "студен мир". Както прогнозираше Кенан, веднага щом възстанови силите си, Кремъл започна да дава отпор на западните посегателства. Както изглежда, днешна Русия е изпълнена с решимост да преразгледа договореностите, постигнати след студената война. Това е съставна част от опитите на Руската Федерация отново да се утвърди на световната сцена като велика държава.
Страхът на Москва от чуждестранна намеса само се усили заради предполагаемата причастност на Запада към т.нар. "цветни революции" в руската близка чужбина, т.е. в бившите съветски републики, където, според Кремъл, той следва да съхрани своята доминация за да си гарантира необходимата му стратегическа буферна зона и да защити границите си.
Вашингтон отказва на Москва правото да разполага с "привилегировано пространство" на територията на бившия Съветски съюз и това създава впечатлението, че САЩ се отнасят без всякакво уважение към "легитимните интереси" на Кремъл. Тази ситуация се усложни допълнително от разширяването на НАТО. Москва вижда в това стратегическо противопоставяне, смятайки, че именно тя е губещата страна в него. Както посочва директорът на Московския център на Фондация Карнеги Дмитрий Тренин, Кремъл видя, че когато съветската армия се оттегли от Източна Европа, Западът бързо закрепи постигнатия успех. От гледната точка на Москва, САЩ се възползваха от слабостта на Русия. "Най-голямата ни грешка в отношенията със Запада беше, че прекалено ви вярвахме. А вашата грешка е, че приехте това доверие за слабост и злоупотребихте с него" - заяви Путин на едно от последните заседания на Международния дискусионен клуб "Валдай".
Стратегическата роля на руските въоръжени сили
Русия разглежда своите въоръжени сили като основното средство за противодействие на посегателствата на Запада. Това е най-надеждния инструмент на Кремъл в новата студена война. В същото време, за разлика от съветския "Левиатан", днешната, силно съкратена, но модернизирана руска армия не представлява заплаха за съществуването на Европа (както впрочем и на Украйна).
Съвременните руски въоръжени сили са най-вече инструмент за принуда, с чиято помощ Кремъл, се стреми да накара своите постсъветски съседи да се съобразяват с неговите интереси и да не застрашават сигурността му. Навремето Съветската армия разчиташе на колосалното си числено превъзходство и на огневата си мощ, даващи и възможност да се справи с опонентите си. Днешна Русия, чиято армия е много по-малка и действа в рамките на военна доктрина от ново поколение, се старае да избягва скъпоструващите военни операции, предпочитайки асиметричните средства и, когато е възможно, не пристъпва прага на войната. Тоест, Кремъл предпочита да печели победи със средствата на политическата война, специалните операции и други косвени (proxy) методи. Руснаците прибягват до преки военни действия само, когато нямат друг избор.
Причината, поради която Москва не е склонна да осъществява мащабни военни операции e проста - Русия трудно би издържала продължителен конфликт. Тя се отказа от масовата мобилизация, оказала се неефективна през постсъветската епоха, и осъществи сериозно преустройство на своите въоръжени сили, включително и след конфликта с Грузия през 2008. Освен това, благодарение на стартиралата през 2011 военна модернизация, Русия се сдоби с далеч по-боеспособна и готова за бой армия, в сравнение с онази по съветско време. В числено отношение обаче, тя е много по-малобройна от предшественицата си, тъй като днес разполага с около 900 хиляди души (включително всички видове въоръжени сили и родове войски). Половината от тях са наети по договор, заменяйки наборните войници.
В момента числеността на руските сухопътни сили варира между 300 и 350 хиляди души, като в състава им няма никакви боеготови резерви. При възникване на извънредна ситуация по руската граница, Кремъл може за изключително кратко време да изпрати там групировка с численост от 40 до 50 хиляди души, включително въздушно-десантни части, танкове и мотострелкови подразделения, както и специални части. Нещо повече, руските сухопътни войски могат да водят самостоятелни бойни действия и разполагат с мощна и високомобилна система за противовъздушна отбрана (ПВО), която трябва да компенсира предимствата на Запада по отношение на авиацията.
Основното маневрено формирование в състава на руските сухопътни войски е мотострелковата бригада. Личният състав на всяка бригада е около 4500 души. Тя включва три мотострелкови батальона, по 510 бойци във всеки, както и 43 леки бронирани многоцелеви транспортьори (МТ-ЛБВ), бойни машини на пехотата БМП-2 и БМП-3, както и осем преносими минохвъргачки 2С12. Бригадата разполага и с танков батальон (41 танка) и два дивизиона самоходна артилерия (всеки с по 18 самоходни артилерийски установки, от типа на 2С19 «Мста-С»). Към тях следва да добавим и мощните части на ПВО, под формата на дивизион с комплекси "Тор-М2", "Бук 2М" или "Бук 3М", както и ПВО-дивизион с по-малък обсег, включващ зенитни оръдейно-ракетни комплекси "Тунгуска М1". Бригадата включва и поделения за осигуряване и поддръжка, разполагащи с мощни средства за радиоелектронна борба, и реактивни системи за залпов огън БМ-21. Има също и един дивизион буксирна артилерия. На практика, всяка мотосрелкова бригада представлява самостоятелна и самодостатъчна бойна групировка, способна да води бойни действия, дори и без подкрепа от въздуха.
Проблемът за Москва е свързан с количеството. Кремъл просто не разполага с такова количество войски, с каквото разполагаше Съветския съюз. Русия е в състояние да се намеси активно в конфликт по границите си и да победи в кратка и интензивна война. Проблематични обаче изглеждат възможностите и да постигне победа в продължителен военен конфликт. Както отбелязва известният американски военен анализатор Майкъл Кофман: "По своя състав и численост, руските въоръжени сили не са предназначени за завземането на обширни територии и попълване на големи загуби в хода на настъпателните действия".
Заради западното въздушно превъзходство, руските сухопътни войски са снабдени с мощна артилерия и средства за ПВО. Тоест, те могат да действат успешно и без масирана въздушна подкрепа. Що се отнася до въздушно-космическите сили на Русия, те претърпяха сериозни промени към по-добро, получавайки нови самолети, като Су-30СМ, Су-34 и Су-35, както и ново свръхточно управляемо въоръжение. Засега обаче, руската авиация все още изостава леко от тази на Запада, въпреки впечатляващите и действия в Сирия. По-конкретно, руснаците изостават по отношение на средствата за събиране на информация, наблюдение и разузнаване, което затруднява получаването на данни за движещи се цели на противника в реално време. Освен това, те все още не са настигнали Запада в сферите на взаимодействието между ВВС и сухопътните сили - липсва им подготовка и апаратура за установяване на ефективно взаимодействие и осъществяване на непосредствена въздушна подкрепа.
Благодарение на придобития в Сирия опит обаче, руските ВВС бързо се усъвършенстват. Те разработват нова тактика, методи за обучение и ред на действия, като са на път да създадат необходимата апаратура за разузнаване на целите, която да им помогне за осъществяването на ефективно взаимодействие със сухопътните части. Все още обаче им предстои сериозна работа по създаването на малокалибрени високоточни оръжия, способни да поразявят неголеми движещи се цели. В същото време, Русия доказа, че най-новите и крилати ракети серия Х-101/102, изстрелвани от модернизираните бомбардировачи Ту-95 и Ту-160, са в състояние да нанасят свръхточни удари от голямо разстояние. В Сирия на руснаците едва ли ще са необходими подобни средства, но възможността за нанасяне на удари от голямо разстояние ще позволи на Москва да действа навсякъде по света, включително на територията на САЩ.
Тук е мястото да посоча, че високоточните управлявани оръжия с голям радиус на действие, които често се определят като "неконтактни", вероятно ще бъдат основното средство на руските ВВС при евентуален сблъсък с НАТО. В случай обаче, че западните самолети съумеят да проникнат в руската зона за ПВО, руската авиация може да се сблъска със сериозни проблеми, тъй като - независимо от отличните си възможности - новите руски изтребители, като Су-30СМ и Су-35, все още отстъпват на американските F-22 "Раптор" и многоцелевия ударен изтребител F-35 (макар че руснаците бързо скъсяват дистанцията и в тази сфера).
Именно заради все още запазващото се въздушно превъзходство на Запада, Москва инвестира сериозни средства в най-модерните системи за ПВО, като пак по тази причина действията на руските сухопътни сили се осъществяват съвместно с тези на щатните сили и средствата за ПВО в съответния район. Най-мощният сред тях е зенитно-ракетният комплекс С-400, който скоро ще може да поразява цели в радиус от 400 км. Русия възнамерява да сформира 56 дивизиона С-400 и 38 дивизиона С-500, които все още се разработват. Според експертите, когато бъде приет на въоръжение, комплексът С-500 ще бъде най-модерното средство за противовъздушна и противоракетна отбрана в света.
След Сирия руската армия стана още по-силна
Според Кремъл, една от най-важните причини Русия да продължава кампанията си в Сирия е по-нататъшното усъвършенстване на наскоро създадените ударни системи на високоточно управляемо въоръжение. Както отбелязва в тази връзка и президентът Путин: "Сирия не е изпитателен полигон за руското оръжие, но ние така или иначе го използваме там, при това става дума за ново въоръжение. Това позволява да усъвършенстваме съвременните си ударни, включително ракетни, системи. Едно е просто да разполагаме с тях и съвсем друго - да се убедим, как действат в бойни условия". Според Путин, сирийската кампания е била много полезна и за руската отбранителна индустрия, която е добила реална представа, как армията използва произведеното от нея оръжие и военна техника в сраженията. "Когато започнахме да използваме това съвременно, включително ракетно, оръжие, в Сирия бяха командировани цели бригади от руските военни заводи, които на място усъвършенстваха въпросното въоръжение - и това е изключително важно за нас - за да сме наясно, на какво можем да разчитаме, използвайки го в бойни условия".
Руският изпитателен полигон в Сирия
Сирия обаче не беше просто изпитателен полигон за руската военна техника. Сирийската кампания помогна на Русия за по-нататъшното развитие на военните и кадри, а на нейния офицерски корпус - да се сдобие с реален боен опит. Което, на свой ред, позволи на руските военни сериозно да усъвършенстват своята тактика, методи и средства за водене на бойни действия.
"Нашите командири - а ние дадохме възможност на голям брой офицери и генерали да участват за по-дълъг или по-кратък срок в сирийската кампания - придобиха реална представа, какво представлява съвременния въоръжен конфликт, колко важни са комуникацията, разузнаването и взаимодействието между различните части и съединения, от какво значение е да се гарантира ефективната работа на космическата групировка, авиацията и наземните сили, включително специалните части - отбелязва Путин - всичко това ни позволи да направим поредната много сериозна стъпка за усъвършенстването на нашите Въоръжени сили".
Според старшия научен сътрудник в Центъра за военноморски анализи Майкъл Кофман, войната на Кремъл в Сирия е дала на Москва безценен опит, а страната на практика се е превърнала в руски военен полигон. "През Сирия преминаха голям брой старши офицери, както и значителен брой военни летци - посочва Кофман - Повечето командващи на военни окръзи и на отделните руски армии осъществиха краткосрочни служебни командировки в тази страна. Сирийската кампания беше своеобразно бойно кръщение на руските въоръжени сили и в нея старшите офицери се сдобиха с безценен опит".
Следва да отбележа, че значителна част от средствата, отделяни за сирийската кампания на Кремъл, идват от руския военен бюджет и по-точно от онази негова част, предназначена за бойна подготовка и обучение. Както отбелязва в тази връзка старшият научен сътрудник в Центъра за комплексни европейски и международни изследния към Висшето училище по икономика в Москва Василий Кашин: "ако същите средства бяха отпуснати за подготовка и обучение на руските въоръжени сили в самата Русия, това в никакъв случай не би дало ефект, подобен на този от участието им в сирийската кампания". Тоест, що се отнася до подготовката и усвоените поуки, руснаците с основание смятат, че разходите са си стрували. "Разбира се, това е много важно, защото в определен смисъл тази война се изплаща" - посочва и Кашин.
Поуките от сирийската кампания
Най-важният урок, който руските военни научиха в Сирия, е свързан с необходимостта от тясно взаимодействие между авиацията и сухопътните войски. "На първо място, в Сирия руските Въздушно-космически сили се научиха да воюват, освен това започнаха все по-добре да осъзнават, как точно следва да се оказва подкрепата на сухопътните сили - посочва Кофман - Тук поделенията на специалните части и военните съветници водеха отделна война, но в същото време все по-често започнаха да координират действията на авиацията и наземните сили в режим на реално време".
Освен това, руските военни много бързо си изясниха, какви са недостатъците на използваните от тях технологии и системи на въоръжения. Според Кофман: "Руснаците бързо разбраха, че макар да разполагат с необходимите платформи, не могат да използват ефективно наличното си оръжие и системи за нанасяне на високоточни удари. Самолетните подсистеми СВП-24 (компютъризирани навигационни системи за автоматично пускане на авиобомби) значително повишиха точността на ударите, но на летците се налагаше да летят прекалено високо, а руските боеприпаси се оказаха прекалено мощни за да изпълнят поставените задачи. С течение на времето, стана ясно, че хеликоптерите са сред малкото компоненти, способни да нанасят удари с високоточни боеприпаси по движещи се цели".
Сирийската кампания помогна да се изяснят недостатъците на руските оръжия и технология, както и на тактиката и бойната подготовка, и даде възможност на Москва да ги отстрани. След началото на сирийската кампания през 2015 руснаците съществено повишиха своята боеспособност. Както посочва в тази връзка и Кофман: "С течение на времето, те усъвършенстваха своя разузнавателно-ударен комплекс, получавайки възможност да нанасят удари по различни цели почти в режим на реално време".
Военните разходи и загуби
Разбира се, руската победа в Сирия има своята цена. В хода на намесата си в раздираната от гражданска война страна, Москва претърпя известни загуби във военна техника и в жива сила (последните бяха минимални). Както отбелязва и президентът Путин: "Знаем, че използването на Въоръжените сили в бойни условия е свързано със загуби. Никога няма да забравим за тези загуби и никога няма да изоставим семействата на онези наши бойци, които не се върнаха от Сирия".
Въпреки понесените загуби обаче, Путин с основание посочва, че военната операция на руските войски в Сирия беше необходима за утвърждаването на най-важните интереси на Москва в близкоизточния регион. Нещо повече, макар Путин да настоява, че Русия вече е прекратила мащабните бойни действия в Сирия, Москва изглежда не възнамерява скоро да изтегли войските си оттам. "Военните ни се намират там за да гарантират интересите на Русия в този жизненоважен регион на света, който е много близо до нас, и ще останат докато това е изгодно на страната ни, както и за да изпълнят международните си ангажименти" - отбелязва в тази връзка руския президент.
Вътрешната подкрепа на руската кампания в Сирия
Въпреки това, Путин, който съзнава, че населението на страната няма да приеме неопределено дълго присъствие на руските войски в Близкия Изток, потвърди, че Москва не възнамерява да остане в Сирия вечно. Според него: "Засега не планираме изтеглянето на тези части, но ви обръщам внимание, че не определям техните пунктове на базиране като наши бази. Ние не строим там дълговременни съоръжения и при нужда можем много бързо и без каквито и било материални загуби да изтеглим всичките си военни. Но, засега те са необходими там, защото решават важни задачи, включително за гарантиране сигурността на Русия в този регион, както и на интересите ни в икономическата сфера".
Путин обяснява руската военна намеса в Сирия с това, че ситуацията в тази страна представлява пряка заплаха за самата Русия. Той подчертава, че е по-добре битката с ислямските екстремисти от бившите съветски републики от Кавказ и Централна Азия да се води в Сирия, отколкото в самата Русия. "Ще напомня, че хиляди бойци, идващи от Руската Федерация и централноазиатските държави, с които нямаме контролирани граници, са концентрирани днес на територията на Сирия - посочва в тази връзка руският лидер - и ще е по-добре да "работим" с тях и да ги унищожим там, отколкото да ги допуснем да се върнат, с оръжие в ръка".
В същото време, резултатите от социологическите анкети показват, че руснаците подкрепят военната кампания на Кремъл в Сирия (макар че само 20-30% от тях активно следят нейния ход). Според Кашин, това е напълно нормално, тъй като "тезата на президента, че в Сирия ликвидираме терористи, които в противен случай ще се опитат да проникнат и да "взривят" цялото постсъветско пространство, звучи напълно логично".
Колко важна е Сирия за Русия
Макар Кремъл да твърди, че кампанията в Сирия е в съответствие с жизненоважните интереси на Русия, някои американски военни експерти изпитват известни съмнения по този въпрос. Майкъл Кофман например отбелязва, че: "Като цяло, руското ръководство смята, че сирийската компания е много важна и е от стратегическо значение в контекста на взаимодействието със САЩ. Въпреки това, тук не трябва да се търсят някакви наистина жизненоважни руски интереси. Ако имаше такива, Путин едва ли би акцентирал толкова често, че Русия може много бързо да се изтегли от Сирия. Напротив, Москва твърде внимателно следи да не се ангажира прекалено много с този конфликт, така че действително да може да прекрати участието си в него в максимално кратки срокове".
Истината е, че Русия е готова да продължи да следва сегашния си курс в Сирия, докато ползите за Кремъл надхвърлят разходите и вредите от кампанията. А следва да признаем, че в момента сирийската кампания носи впечатляващи изгоди за Москва, тъй като тази страна се превърна в своеобразен полигон, на който руската армия може да провери на практика качествата на своите бойци и на военната си техника в реални бойни условия, но при минимален риск.
Тоест, Русия получи възможност не само да провери и изпита военната си техника, но и да усъвършенства своята тактика, методите и начини на водене на бойни действия в уславията на реални бойни действия. В този смисъл, Сирия е буквално безценна за руската армия, тъй като тя трупа там боен опит, докато Кремъл продължава усилията си за превръщането на Русия отново във велика държава, способна да си съперничи със Съединените щати почти като равен с равен.
Морската мощ на Русия
Сухопътните сили, системите за ПВО и ВВС обаче са само част от руската стратегия за "предотвратяване на достъпа/блокиране на зоната". Кремъл е наясно, че неговият военно-морски флот съществено отстъпва на онзи, с който разполагаше Съветския съюз, затова отделя голямо внимание на отбраната на морските подходи към своите брегове. Руските военни инвестират сериозни средства в бреговия ракетен комплекс К-300П "Бастион", способен да изстрелва противокорабни ракети "Оникс" (могат да развиват скорост Мax 2,8) с обсег на действие 600 км. Ако подобни комплекси бъдат разположени в регион като Калининградска област например, те ще могат да поразяват всякакви морски цели в Балтийско море.
В същото време, гръбнакът на съвременния надводен флат на Русия се формира най-вече от неголемите, но отлично въоръжени ракетни кораби от проект "Буян-М" и корветите тип "Стерегущий", способни не само да отбраняват подходите към руското крайбрежие, но и да нанасят удари по мишени на цялата територия на Европа и в Близкия Изток - от Черно до Балтийско море, използвайки крилати ракети с голям обсег "Калибър". Впрочем, руснаците нагледно демонстрираха възможностите на тази ракета, нанасяйки удари по позициите на ислямистите в Сирия.
Русия продължава да разполага с големи надводни кораби, наследени от Съветския съюз, включително поостарелия и неособено полезен самолетоносач "Адмирал Кузнецов". Сред тези сравнително стари кораби са и тежкият атомен ракетен крайцер от проект 1144 "Петър Велики", три ракетни крайцера от проект 1164, няколко ескадрени миноносци "Современный", както и големи кораби за борба с подводници, тип "Удалой". Напоследък тези кораби се използват предимно по време на военните паради. В същото време, руснаците проектират и изграждат нови фрегати (стражеви кораби), които са доста по-малки от старите съветски проекти. Сред тях са "Адмирал Григорович" и "Адмирал Горшков", разполагащи с крилати ракети и друго съвременно въоръжение. Отделни руски кораби притежават отлични характеристики, но като цяло, руският надводен флот, поне според американските експерти, е предназначен по-скоро за демонстрация на национална мощ и престиж (именно с тази цел впрочем, беше осъществен и нашумелият рейд до бреговете на Сирия, осъществен през 2016 от самолетоносача "Адмирал Кузнецов", на чиято палуба имаше самолети Су-33 и МиГ-29 КРС).
Реалната бойна мощ на руския военноморски флот се определя от неговите подводници. Макар че в сравнение със съветските времена броят им беше сериозно съкратен (през 1991 СССР разполагаше с 250 бойни подводници, докато в момента Русия има не повече от 50), руският подводен флот е съвсем реална и опасна сила, с която не можеш да не се съобразяваш. Освен атомните подводници с балистични ракети от проекта "Борей", руснаците изграждат многоцелеви атомни подводници с крилати ракети от ново поколение от проект 885М "Ясень". Москва планира да въведе в строя осем подводници от този тип, които командването на американските ВМС смята за най-опасните противникови подводници в цялата история на флота. Паралелно с това Русия продължава да модернизира по-старите си подводници, сред които са атомните подводни крайцери от проект 949А "Антей", подводниците от проект 971 и 945, а вероятно и няколкото останали подводници от проект 671РТМ (К).
Този, разполагащ с внушителна мощ, атомен подводен флот е предназначен не само за защитата на руските стратегически подводници с балистични ракети, но и за борба с противниковите кораби, както и за нанасяне на удари с крилати ракети "Калибър" по наземни цели. Следва да отбележа, че подводницата "Северодвинск" и останалите подводици от проекта "Ясень", които са изключително безшумни, са способни в съвсем кратки срокове да нанесят удар по континенталните райони на САЩ с 40 крилати ракети "Калибър" (в конвенционалния или в ядрения им вариант).
Впрочем, дори и конвенционалните руски подводници от проект 877 "Палтус" разполагат с ракети "Калибър" с голям обсег на действие. Те нееднократно бяха използвани за нанасяне на удари по цели в Сирия, но истината е, че могат да нанасят удари по всяка точка в Европа. Разполагайки с нискошумни дизел-електрически двигатели, тези подводници много трудно могат да бъдат засечени и представляват сериозна заплаха за военноморските сили на НАТО. Днес обаче, основният проблем на Русия е, че нейните подводници са пет пъти по-малко, отколкото тези на някогашния СССР. Както често се случва в руската армия, възможности не липсват, но силите не достигат.
Въз основа на опита от бойните действия в Украйна, Грузия и на други места, може да се направи извод, че Москва лесно може да се справи с всеки от съседите си в постсъветското пространство, но Кремъл не разполага с достатъчно сили за да ги окупира. Армията му е прекалено малка и няма достатъчен боеготов резерв. Руските въоръжени сили биха могли да победят армията на НАТО в хода на кратка и напрегната високоинтензивна война. Не е сигурно обаче, дали ще могат да го сторят и в продължителен конфликт със САЩ.
Кремъл отлично разбира, че би могъл да загуби евентуална неядрена война с Вашингтон, но неговите конвенционални сили са в състояние да нанесат много съществени загуби на САЩ и Европа. През последните години Русия инвестира значителни средства във високоточно управляемо въоръжение с голям радиус на действие за своите ВВС и ВМС. Днес руските бомбардировачи разполагат с крилати ракети с голям обсег Х-101/102, а техните кораби и подводници са снабдени с крилати ракети „Калибър”, способни да достигнат почти всяка точка в Европа от Черно до Балтйско море. Москва демонстрира възможностите на неядрените версии на това мощно оръжие в сирийската кампания, изпращайки по този начин предупредителен сигнал на САЩ и европейските им съюзници.
Кремъл се надява да сдържа Вашингтон с неядрени средства, използвайки новото си свръхточно оръжие и най-вече своите ракети с въздушно и подводно базиране. Замисълът на Москва е, че евентуална западна интервенция срещу Русия ще доведе до ответни удари не само непосредствено на театъра на военни действия, но и по цели на територията на Запада. Когато началникът на руския Генерален щаб генерал Валерий Герасимов обеща през март 2018, че Москва ще отговори на всеки „ракетен удар” по армията на Русия, експертите предположиха, че този отговор може да включва атака с високоточни крилати ракети с голям обсег срещу американските бази в Близкия Изток. Засега тези руски предупреждения имат нелош ефект: така Вашингтон направи всичко възможно за да не засегне руските части по време на ракетния си удар срещу Дамаск от 13 април 2018. Белият дом се опасяваше, че директен удар по руските сили ще провокира мощна ескалация. Впрочем, тъкмо за това говореше и Герасимов.
Руският ядрен потенциал
Но, ако това противопоставяне прерасне във война със Запада, Русия в крайна сметка ще задейства ядрения си арсенал (както стратегическия, така и оперативно-тактическия) за да нивелира военното превъзходство на НАТО в конвенционалните сили. Макар че руските неядрени сили също преминават през етап на модернизация, те все още отстъпват на обединените американски и натовски армии.
Според директора на Проекта за ядрена информация на Федерацията на американските учени Ханс Кристенсен: "неядрените сили на Русия не са в състояние сами да защитят територията на страната в случай на продължителна война и тъкмо затова днес Москва придава голямо значение на използването на тактическо ядрено оръжие за да изравни шансовете".
Тоест, на практика, руснаците възприеха стратегията на НАТО от времето на студената война. Както е известно, тогава съветските неядрени сили превъзхождаха по своята численост и мощ армията на пакта, затова НАТО беше принудена да заложи на ядреното оръжие. "Сега руснаците правят същото" - посочва Кристенсен.
Днес много се спори, как и кога Русия може да реши да използва ядреното си оръжие, особено съвместно с използването на нестратегически бойни сили. Според Кристенсен обаче, западните анализатори просто нямат отговор на този въпрос. "Руските заявления относно задачите на това оръжие в различните региони са доста неясни, а и нейната открита доктрина не помага особено да се разбере тяхната същност, защото там присъстват две гигантски категории, касаещи оцеляването на държавата".
През 1993 Руската Федерация се отказа от ангажимента на Съветския съюз да не използва първи ядрено оръжие заради плачевното тогавашно състояние на въоръжените си сили. През 2010 пък се появиха предположения, че руснаците могат да понижат прага за използване на ядрено оръжие, но това не се случи.
Експертите по контрол на въоръженията са единодушни, че зависимостта на Москва от ядреното оръжие ще намалява паралелно с появата в нейния арсенал на конвенционално високоточно въоръжение с голям обсег. "Разбира се, тя няма да се откаже напълно от него, но ще действа подобно на американските военни, които след като се сдобиха с модерни системи конвенционално въоръжение, понижиха зависимостта си от тактическото ядрено оръжие - посочва Кристенсен - много е вероятно същото - в една или друга степен - да се случи и в руските въоръжени сили".
Участникът в съветските и руските преговори за контрол на въоръженията Николай Соков, който днес е старши научен сътрудник в Центъра по проблемите на неразпространението "Джеймс Мартин" към Института за международни изследвания в Монтерей, споделя оценката на Кристенсен: "Според мен, неядрените задачи на тези средства (ракетите "Искандер", Х-101/102 и т.н.) са по-важни от ядрените. Ядрените средства ще играят "спомагателна" роля при евентуално възникване на големи и много сериозни конфликти, вероятността за което е твърде малка. Това ще бъдат базови средства за сдържане, в няколко варианта. А неядрените задачи са свързани с реалното използване на конвенционално оръжие в подкрепа на външната политика на Русия. Сирия е пример за това, че именно тези средства ще играят основната роля".
Соков смята, че Москва радикално променя структурата на своите ядрени сили, както и ядрената си доктрина, усъвършенствайки неядрените ударни средства с голям обсег. "Предполагам, че след появата на високоточни управляеми неядрени системи с голям обсег на дейстивя, ще станем свидетели на фундаментални и дългосрочни промени в руската доктрина и стратегия - посочва той - Количеството на ядрените задачи ще намалява за сметка на неядрените. Става дума обаче за относителни, а не за абсолютни промени".
Действително изглежда крайно невероятно, че Русия или САЩ някога ще се откажат от стратегическото ядрено оръжие тъй като и едната, и другата страна виждат в своите арсенали надеждна гаранция за собствената си сигурност. В момента между Москва и Вашингтон съществува паритет в сферата на стратегическото ядрено въоръжение. В същото време обаче, Русия леко изпреварва Съединените щаги в сферата на модернизацията на остарелия си ядрен арсенал от ерата на студената война.
В крайна сметка, дали Русия ще заложи на ядреното оръжие ще зависи не толкова от московските, колкото от вашингтонските политици. Днес, когато не само Пентагонът разполага с високоточно въоръжение, евентуална промяна в американската военна доктрина в полза на ядреното оръжие ще има определящо значение за това, до каква степен руснаците ще разчитат на своите ядрени сили. Както посочва в тази връзка Соков: "Дали Русия ще престане да залага толкова на ядреното си въоръжение, както го направиха САЩ през 90-те години на миналия век? Това почти изцяло зависи от Вашингтон. Доскоро Съединените щати притежаваха монопол върху неядрените ударни средства с голям обсег, затова можеха да си позволят да не акцентират толкова върху ядреното оръжие. Сега, когато този монопол е почти напълно загубен, не е ясно, дали САЩ/НАТО ще продължат да следват подобна политика. Най-много ме тревожи това, че НАТО и най-вече някои нови членове на пакта ще поискат да се повиши залогът върху ядреното въоръжение и в този случай Русия почти сигурно ще отговори подобаващо. Тоест, конвенционалните оръжия ще допълват руския ядрен арсенал, а няма да го заменят. И тъкмо този процес следва много внимателно да бъде наблюдаван през следващите 5-7 години".
Макар че според повечето американски военни експерти, Русия все още е по-слаба от Запада във военно отношение, президентът Владимир Путин много добре разиграва своите "слаби" карти. Както посочва Дмитрий Тренин, "огромният исторически парадокс" е, че днес Русия може открито да отправи предизвикателство към Вашингтон, въпреки че руският БВП е много по-малък от американския, а военният бюджет на Русия е десетократно по-малък от този на САЩ. На пръв поглед, държавата мощ на САЩ и Русия изглеждат несъпоставими, но това не пречи на Москва успешно да се противопоставя на Вашингтон и налагания от него либерален международен ред.
В случая е без значение, дали ще наречем тази руско-американска конфронтация "нова студена война" или ще и дадем някакво друго название. Фактът си остава факт: Вашингтон и Москва още дълго ще си противостоят един на друг. Само че тази нова студена война радикално се различава от предишната. Днешната конфронтация е също толкова, или дори още по-опасна, защото в момента Русия е по-слаба и по-зле защитена от САЩ и техните съюзници. Въпреки скорошното си възраждане от хаоса от 90-те години на миналия век, днес тя не разполага със стратегическото буферно пространство, което съумя да формира в течение на няколко века, по пътя на имперската експанзия. Русия все още не разполага и с достатъчно сигурни съюзници, освен това смята, че е заобиколена от потенциални заплахи. Тоест, Русия се усеща силно уязвима и затова изглежда по-склонна към неочаквани и дори провокативни действия, отколкото Съветският съюз по време на първата студена война.
Лошото е, че в случай на непреднамерена конфронтация между САЩ и Русия (например в Сирия, където това едва не се случи заради нанесения от Тръмп въздушен удар на 13 април 2018) може да възникне криза, която да излезе от контрол и да доведе до пълномащабен въоръжен конфликт.
* Авторът е редактор в "Нешънъл интерест" и експерт по въпросите на отбраната и военните технологии
