Македонският геополитически възел и бъдещето на Западните Балкани

В допълнение, през него следва да преминат редица важни енергопреносни проекти, които засягат европейската енергийна сигурност като цяло – „Южния газов коридор“, наред с Йонийско-адриатическият газопровод, който трябва да свърже първия с газовия коридор „Север-Юг“. Макар и оставена на заден план, идеята за изграждане на нефтопровод от черноморския бряг до адриатическия, също илюстрира геостратегическата стойност на региона.

Сериозно предизвикателство е, че всеки от горепосочените проекти, променя значението си в зависимост от мащаба на отправяния поглед – вътрешнорегионалната динамика и отношенията между традиционните балкански държави, също зависят от развитието на геоикономическите оси в региона, а икономическото влияние прераства в политическо и много често може да се отрази върху социоеталната сигурност на държавите, изключени от новите стратегически проекти. Именно в тези усложнени условия днес се преследва евроатлантическата интеграция на Западните Балкани и завършване на усилията по преодоляване на една от исторически наложилите се на Стария континент, още от 1054, разделителни линии, просъществувала под различни форми до днес.

Зоните с най-висок конфликтен потенциал в Западните Балкани са Босна и Херцеговина, Косово и Македония, а областите със сложен етнически състав, които могат да бъдат дестабилизирани – Войводина и Санджак. В по-широк план, стратегията на унгарския и турския национализъм, също може да повлияе върху формиращата се ситуация в региона и непосредственото му обкръжение. Бъдещето на Македония обаче е ключов фактор за очакваното развитие на отношенията в Западните Балкани, като цяло. Това е вярно за всяка от трите зони с най-висок конфликтен потенциал, но при югозападната ни съседка са налице процеси, които допълнително усложняват поддържането на стабилността.

Въпреки проблемите с намирането на достоверна информация за етническия състав на населението на Косово, поради бойкотирането на преброяванията от страна на албанците, през 1991, и на сърбите, през 2011, делът на етническите сърби едва ли надхвърля 8%. Макар те да са географски концентрирани в Северна Косовска Митровица, Зубин Поток, Лепосавич, Звечан, Щръбце, Клокот, Грачаница, Ново бърдо, Ранилуг и Партеш, цялостната картина представя Косово като относително етнически хомогенна държава. В Босна и Херцеговина конституцията на страната търси баланс между политическата тежест на двата ентитета в нейните рамки и поне формално въвежда функциониращ механизъм (съдържащ множество недостатъци), но даващ израз на мултиетническия характер на държавата.

В Македония е налице разминаване между действителния етнически баланс и общите параметри на „македонската“ държавност. В резултат от постоянното нарастване на дела на етническите албанци, техните политически амбиции също се засилват. Приетата на 17 ноември 1991 Конституция на Република Македония бива променена цели три пъти в периода до конфликта през 2001 (по причини, несвързани с албанското малцинство в страната), а последвалото Охридско споразумение [ОС] (13.08.2001) води до радикални промени в основния закон на държавата – направени са 15 поправки, насочени към удовлетворяване на непрестанно засилващите се албански претенции[1]. Следва да се подчертае, че в Македония ОС се възприема като мирен договор, гарантиран от международната общност, придържането към който е необходимо условие за мира и стабилността в границите на страната[2].

ОС допринесе за нормализиране на ситуацията в Македония, уреждайки редица спорни въпроси. Това обаче не ограничи амбициите на албанското население в страната за самостоятелност, а разпределението на етническите групи на територията и, наред с начина, по който те се включват в държавното управление (публична администрация, полицейска служба), на практика, превърна Македония в двунационална държава. Предвидената възможност за използване на „етнически символи“, допълнително допринася за натрупване на конфликтен потенциал и усилва центробежните процеси в „македонското“ общество.

Обобщен поглед върху мащабите на амбициите на албанския елемент в Македония, дава т.нар. Тиранска платформа [ТП], изготвена през януари 2017 под ръководството на министър-председателя на Албания, Еди Рама, и обявена в деня, в който в „македонската“ държава се отбелязва Рождество Христово (7 януари - по Юлианския календар). Документът е подписан от ДСИ, Коалицията „Възраждане чрез вяра” и Алианса за албанците, като съдържанието му е предизвикателство към ОС[3].

Особено внимание заслужава точката в ТП, разкриваща желанието за подкрепа на „всякаква правна и конституционна инициатива, която укрепва етническата равнопоставеност на албанското население“, особено във връзка с употребата на езиците, и стартиране на дебат за знамето, химна и държавния герб. Още с ОС се поставя възможността да се използва друг служебен език, различен от македонския, когато той се употребява от поне 20% от населението на съответната община (точка 6.5 от ОС[4]). В действителност, ОС съдържа и възможността език, употребяван от по-малко от 20% от населението на съответната община, да се използва като служебен, след като „местните власти вземат демократично решение по въпроса“ (точка 6.6 от ОС).

ТП обаче засяга проблема с употребата на езиците по качествено различен начин. В македонската езикова норма се прави разграничение между „служебен“ и „официален“ език, като в ТП се използва второто понятие. Тук трябва да се направи уточнение, че в точка 10.2 от ОС се посочва, че единствената автентична версия на този документ е тази на английски език, а използваните думи там са „official language“ (официален език) и поради това не следва да се поставя ударение върху очертаното по-горе разминаване. Въпреки това, начинът по който е формулирана разглежданата точка в ТП, се тълкува в Македония като засилване на претенциите на етническите албанци в страната.

В допълнение, на 17 март 2018 македонският парламент прие Закона за употреба на езиците[5], който на практика прави албанският втори официален език в страната. Неговото влизане в сила обаче бе съпътствано от редица конфликти, а отказът на президента Георге Иванов да подпише съответния указ, за да се случи това, допринася за повишаване на напрежението (политическо и етническо) в „македонската“ държава. Към 1 юли 2018 този закон все още не е предаден за обявяване в македонския Държавен вестник, а в случай че това бъде направено, не е ясно по какъв начин ще се действа при отсъствие на подпис от президента на страната[6]. Съгласно чл. 1, ал. 2 от Закона за употреба на езиците, всеки „друг език, който се говори най-малко от 20% от гражданите (т.е. албанския език – б.а.), също е служебен език“. На практика, този закон пренася написаното по отношение на общините в ОС, върху територията на цялата държава.

Изложеното по-горе илюстрира разминаването между обявения в ОС унитарен характер на държавата и процесите, протичащи понастоящем в нейните рамки, които фактически представляват стъпки към федерализирането ѝ. Всичко това изостря конфликтността и превръща Македония в най-нестабилната точка на Западните Балкани. В тези условия, всеки ход на държавите, преследващи свои интереси в региона, е от значение за запазването на стабилността в силно поляризираното „македонско“ общество. Интересен пример в това отношение е изказването на американския републикански конгресмен Дейна Рорабейкър, направено пред албанската телевизия „Визион плюс“ (06.02.2017), относно „македонската“ държавност и нейното бъдеще.

Македония като пресечна точка на глобални и регионални интереси

За целите на коректния анализ относно бъдещето както на Македония, така и на Западните Балкани, като цяло, е необходимо да се въведат основните интереси преследвани от висшето държавно ръководство на югозападната ни съседка и, което е по-важното, интересите на държавите, които са географски външни за региона, но играят водеща роля за формирането на политическите реалности в неговите рамки. Към тази картина следва да се добави и поведението на самите балкански държави. То не може да се разглежда като независима променлива спрямо действията на глобалните сили, намесени в Западните Балкани, но притежава потенциал да се превърне във фактор, особено при негативно развитие на ситуацията. Нереалистичните амбиции на сърби и албанци могат да предизвикат крайна дестабилизация, а начинът по който се вписват тези алтернативни развития в интересите на САЩ, Руската Федерация и Китай, е истинския ключ към бъдещето на региона.

Всичко казано дотук показва, че териториалната цялост и единството на „македонската нация” и македонската държава са изправени пред процеси на ерозия и дестабилизация. При това положение, в основен приоритет за нейното висше държавно ръководство, се превръща именно преодоляването на тези негативни тенденции. А единственият инструмент, чрез който това може да бъде постигнато, според сегашните управляващи в Скопие, е интегрирането на Македония в евроатлантическите структури. Тоест, според тях, членството в НАТО е средство за гарантиране териториалната цялост на страната.

Постигането на тази „основна цел” обаче, изисква нормализиране на отношенията със съседните държави и преодоляване на проблемите, натрупани в резултат от придържането към исторически неадекватната македонистка идеология, създадена най-вече с оглед да обслужва интересите на Белград. Процесите на изкуствено формиране на ново национално самосъзнание на населението на Вардарска Македония, не са във фокуса на настоящия анализ, но те водят до влошаване на отношенията с България и с Гърция и, съответно, се отразяват и върху основната цел, преследвана понастоящем от „македонската“ държава.

За Македония Договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество [ДПДС], подписан с България на 1 август 2017 и влязъл в сила на 14 февруари 2018, представлява първата стъпка за излизане от изолацията, в която се оказа страната вследствие на придържането си към македонистката идеология. За Македония, най-важният текст от този договор е чл. 2, ал. 2, засягащ подкрепата от страна на България за интегрирането на „македонската“ държава в НАТО и Европейския съюз[7].

Успоредно с това е въведено изискването Скопие да се придържа към чл. 11 от ДПДС, обхващащ отказ от „предприемане, подтикване и поддържане“ на действия „с неприятелски характер“, да не се допуска използване на територията на съответната договаряща се страна за „извършването на подривни, сепаратистки и застрашаващи спокойствието и сигурността на другата“, отказ от териториални претенции, потвърждаване от страна на Македония, че „нищо от нейната Конституция не може и не трябва да се тълкува, че представлява или някога ще представлява основа за намеса във вътрешните работи на България, с цел защита на статута и правата на лица, които не са граждани на Македония“.

Цялото съдържание на чл. 11 от ДПДС на практика означава изискване за отказ на Скопие от придържане към македонистката идеология и прекратяване на изкривеното представяне на исторически събития (в началото на август 2018 обаче, това изискване за пореден път беше нарушено с изказването на премиера Заев за „македонския характер” на Илинденското въстания, което породи изключително остра реакция в България, включително от страна на премиера Борисов и вицепремиера Каракачанов – б.р.). От особено значение в това отношение е функционирането на Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси, която трябва да накара Македония да започне да се придържа към обективно тълкуване на миналото. В допълнение, чл. 11, ал. 5 гарантира, че евентуалната промяна на името на македонската държава няма да се превърне в предпоставка за териториални, или каквито и да било други претенции към България.

Последното е особено актуално след срещата между Зоран Заев и Алексис Ципрас на Преспанското езеро, провела се на 17 юни 2018 и завършила с подписването на Окончателна спогодба за решаване на различията, описани в резолюции 817 и 845 на Съвета за сигурност на ООН за прекратяване на силата на Временната спогодба от 1995 и за установяване на стратегическо партньорство между страните, която беше ратифицирана от македонското Събрание на 20 юни 2018[8]. Някои от текстовете в Окончателната спогодба представляват предизвикателство за българските жизненоважни интереси, дефинирани в Актуализираната стратегия за национална сигурност на страната.

Необходимо е да се отчете, че са налице множество проблеми, които биха могли да възпрепятстват влизането в сила на тази спогодба, която в своя чл. 1, ал. 4, буква „д“ поставя срок до края на 2018 за конституционните промени, които следва да бъдат осъществени в Македония. Съдържащото се в спогодбата ново официално име, „Република Северна Македония“ очевидно не представлява оптимален вариант, но в същото време следва да се подчертае, че текстът в чл. 4, ал. 1 от този документ защитава българските национални интереси: „всяка от страните се обвързва и тържествено заявява, че нито една разпоредба от нейната Конституция (както е в сила към момента, или както ще бъде променена в бъдеще), не може и не трябва да се тълкува по начин …, представляващ основа за претенция към която и да е област, която не е в рамките на настоящите ѝ международни граници“.

Отрицателен фактор е използването на понятието „македонски език“ в чл. 1, ал. 3, буква „в“ от Окончателната спогодба. Потенциално вредни са и разпоредбите на чл. 7 от този документ, в които се подчертава, че за страните по него понятието „Македония/македонски“ е с различаващо се съдържание, т.е. въвежда се защита за историческото наследство на Древна Гърция, но пък се говори за присъщи на втората страна (Македония) „собствена история, култура, език и наследство“. Защитата на българската история от македонистката идеология е оставена да се гарантира единствено от ДПДС. Чл. 3, 4 и 6 от Спогодбата са идентични с чл. 11 от ДПДС.

Друг интерес за македонската страна е обвързан със зависимостта ѝ от вноса на електроенергия – през 2016 например, тя е внесла 2.191 млрд. киловатчаса[9]. На 24 април 2018, на конференцията „България и Македония: различни предизвикателства, общо европейско бъдеще“, македонският посланик в София Марян Гьорчев изрази заинтересоваността на страната му от реализирането на проекта за АЕЦ „Белене“. Този проект обаче има отношение и към интересите на други държави, които са външни за региона играчи. От една страна, той засяга икономическите интереси на САЩ във връзка с ТЕЦ „Марица изток 1“ и ТЕЦ „Марица изток 3“, а от друга, тези на Турция относно рентабилността на изграждащата се АЕЦ „Аккую“ (както е известно, Анкара планира да изгради и втора АЕЦ край Синоп, а през лятото на 2018 президентът Ердоган потвърди плановете за строежа на трета АЕЦ в Европейска Турция – б.р.).

Македонската държава има интерес и от развитието на „хоризонталната ос“ в Югоизточна Европа във всичките ѝ форми. В това отношение особена стойност притежават двата меморандума за сътрудничество между България и Македония, подписани заедно с ДПДС: Меморандумът за разбирателство и сътрудничество в областта на природния газ и Меморандумът за разбирателство за развитието на железопътните връзки между София и Скопие[10]. Последният трябва да преодолее една значителна слабост на транспортната инфраструктура в региона - липсата на преки железопътни връзки между България и Македония и, съответно, Македония и Албания (т.е. по трасето на Паневропейски коридор 8).

Развитието на мащабна газопреносна инфраструктура по това направление обаче е малко вероятно, с оглед на незначителното потребление в Македония и Албания (все пак, с тенденция за нарастване) и работата по паралелната линия на „Южния газов коридор“ към Италия, въпреки че и неговото бъдеще, особено по отношение на капацитета, остава неясно. Особена стратегическа стойност притежаваше пропадналият проект за нефтопровода АМБО (от Бургас до Вльора), тъй като щеше да позволи заобикаляне на турските проливи. Понастоящем, подобна роля по отношение на товаропотока, може да изиграе и Паневропейски транспортен коридор №8, в съчетание с проекта ТРАСЕКА.

Определящо за бъдещето на Западните Балкани обаче е, какви са интересите преследвани от външните играчи в региона. През ноември 2017 Атлантическия съвет, неправителствена организация възприемана като оказваща значително влияние върху стратегията на НАТО и САЩ[11], представи доклад със заглавие „Балканите напред: Новата стратегия на САЩ в региона“. Съгласно този документ, за Вашингтон е приоритет установяването на постоянно военно присъствие в региона, с оглед гарантиране на дългосрочна способност за упражняване на влияние върху ситуацията в неговите рамки и предотвратяване на „безразсъден ревизионизъм”, насочен към промяна на съществуващите политически граници и подкрепян от „авантюризма на Руската Федерация” (като основно средство се посочва база „Бондстийл“ в Косово)[12].

Допълнително се подчертава желанието на САЩ за историческо помирение със Сърбия, ограничаване на руското влияние в тази държава и възстановяване на репутацията на Вашингтон като справедлив посредник между страните от региона, чрез разрешаването на споровете между Македония и Гърция, и между Сърбия и Косово[13]. Друг важен интерес за САЩ, който не е разглеждан в този документ, е свързан с Инициативата „Трите морета”. Тя засяга по-широкия регионален контекст, като и двата проекта, чието осъществяване се преследва в нейните рамки, са с пряко насочени срещу интересите на Руската Федерация, но влизат в конфликт и с интересите на Германия, което пък създава предпоставки за установяване на допирни точки между Берлин и Москва.

От своя страна, Русия няма намерение да допусне бъде изтласкана от региона на Западните Балкани, включително чрез тяхната интеграция в „евроатлантическите структури” (всъщност, Москва не е противник толкова на евроинтеграцията на региона, колкото на присъединявнето на държавите в него към НАТО, тъй като разглежда пакта като свой стратегически противник, като същото се отнася и за отношението на алианса към Руската Федерация – б.р.), затова се стреми да забави този процес и съответно, да съхрани собственото си влияние в Сърбия, включително подкрепяйки позицията и спрямо Косово, както и в Босна и Херцеговина или по-скоро в Република Сръбска (интересна в тази връзка е и инвестицията на Газпром в Зворник[14]). Освен това, евентуална промяна на политическите граници в региона би могла да се използва в подкрепа на руските претенции по отношение на Крим или Източна Украйна. Конкретно по отношение на Македония, това вероятно ще определи и отношението на Москва към сръбските и българските планове за влияние в югозападната ни съседка.

Към тази картина следва да се добави и интересът на Германия да се превърне в износител на руски природен газ. Това създава условия за сътрудничество в тази област с Руската Федерация (доколкото не противоречи на икономическите интереси на Берлин), включително и във връзка с блокиране на алтернативните маршрути за снабдяване на Европа с енергоносители. По отношение на Западните Балкани, Германия се интересува основно от повишаване на товаропотока по Паневропейски транспортен коридор №10 и по речния коридор Ротердам-Рейн-Майн-Дунав, както и от прокарването на влиянието и в региона посредством Стратегията на ЕС за Дунавския регион и инициативата „Берлински процес“.

Що се отнася до Сърбия, тя би искала да запази своето влияние в Македония, като задачата и се улеснява от редица фактори: сръбското влияние в местните медии и политическите среди (включително и посредством Демократическата партия на сърбите в Македония, но не само), лостовете за влияние, наследени от някогашната УДБА, и представянето на албанците като общ враг[15]. За Белград е изключително важно поддържането на македонистката идеология в качеството ѝ на инструмент срещу българското влияние, затвърждаване приоритета на геоикономическата ос Север-Юг и маргинализирането на транспортната инфраструктура на България. В това отношение е показателен проектът за плавателен канал Дунав-Морава-Вардар-Егейско море[16], който би предопределил икономическата зависимост на Македония от Сърбия и Гърция и би направил Паневропейски транспортен коридор №8 ненужен за скопското висше държавно ръководство.

Гръцките интереси в общи линии съвпадат с тези на Белград. Атина само привидно търси разрешаване на спора за името със северната си съседка (или по-скоро е принудена да го прави, очевидно разчитайки да получи срещу това сериозни компенсации, вкбючително по отношение на гигантския гръцки дълг). Всъщностq за нея е много по-изгодно Македония да остане изолирана, тъй като това ще позволи запазване и засилване на сръбското влияние в страната[17]. Обратното, т.е. връщане на Македония към нейните български корени, се възприема като значителен риск, понеже впоследствие е възможно и повдигане на въпроса за македонските българи от егейския край. В тази светлина следва да се разглежда и лансираната от Атина идея за проекта Sea2Sea, който макар и да притежава безспорна стойност, е насочен и към ограничаване рентабилността на Транспортен коридор №8.

За Турция Западните Балкани, като цяло, и Македония, в частност, остават пространство, в което следва да търси засилване на своето икономическо, а оттам и на политическо присъствие. Тези усилия са изцяло в руслото на преследваната от Анкара цел да се утвърди като регионална суперсила. Овладяването на обекти, които са част от критичната инфраструктура на страните от Западните Балкани, остава приоритет за Турция – добър пример в това отношение са летището на Прищина, чийто оператор е Limak[18], летищата в Скопие и Охрид[19] с оператор TAV и значителните инвестиции в магистралите Морина-Мердаре и Белград-Сараево[20].

Поглед към бъдещето на Западните Балкани

Основният вътрешен фактор, при определяне бъдещето на региона е свързан с поведението на сръбската и албанската етнически групи. Тяхното географско разпределение, наред с историческите събитияq довели до сегашната ситуация, притежава потенциал да се превърне в предпоставка за сериозна дестабилизация и избухване на конфликти във всички държави от Западните Балкани. Водещ в това отношение е въпросът, на кой принцип на международното право ще бъде даден приоритет – на правото на самоопределение или на ненарушаването на границите? От неговия отговор зависи и как ще изглежда бъдещето на региона.

В случая е важно и, как точно ще се разбира правото на самоопределение – дали то се запазва, в случай че съответната етническа група вече притежава собствена държавност? Пренебрегването на ненарушимостта на границите пък би изправило региона пред невъзможност да се овладее конфликтния потенциал в неговите рамки, възникване на въоръжени сблъсъци и евентуална намеса на регионални сили, възприемащи една или друга етнорелигиозна група като проводник на собствените си геополитически интереси.

Друг важен фактор, с който е обвързано бъдещето на Западните Балкани, е подходът, посредством който страните от региона ще търсят гарантирането на социоеталната си сигурност. „Образът“, изграждан в западнобалканските общества по отношение на тяхната история, настояще и бъдеще, предопределя насочеността на политическия процес и оказва влияние върху стабилността им, разбиранията за сигурност и националните цели. Успешното придържане към политико-гражданския принцип за развитие на нацията, е предпоставка за стабилност. И обратното, връщането към етнико-културния принцип би предизвикало засилване на напрежението във всички държави от региона, а и отвъд него.

При това положение се очертават два крайни варианта за разрешаване на сръбския и албанския въпрос: обединение в рамките на Европейския съюз и обединение със силови (включително военни) средства. По-важното в случая е, че те не могат да се разглеждат като отделени един от друг. Ако в една от трите най-уязвими точки от Западните Балкани станем свидетели на въоръжен сблъсък и нарушаване на съществуващите политически граници, той най-вероятно ще „прелее” и в останалите две. Нетърпеливостта на Тирана и Прищина крие значителни рискове, а изказването на министъра на диаспората на Албания, Пандели Майко, относно намерението от 1 януари 2019 да се пристъпи към свободно движение през общата им граница[21], може да дестабилизира целия регион.

Всеки опит за формиране на „Велика Албания“ ще бъде последван от такъв на Белград, насочен към обединение с Република Сръбска и населените предимно със сърби части от Косово. На свой ред, това неизбежно ще разшири обхвата на конфликта, прехвърляйки напрежението към окръг Бръчко, с оглед недопускане половината от територията на Република Сръбска да продължи да съществува като анклав. Друг приоритет, който може би преследва Белград, е осигуряването на достъп до Адриатика – на първо време, най-вероятно чрез деклариране на претенции към територията на ентитета Федерация Босна и Херцеговина, имаща излаз на море (въпреки че териториалното море на Босна и Херцеговина е изцяло обградено от вътрешните води на Хърватия, тя разполага с 20-километров коридор, южно от устието на река Неретва). При подобно развитие на ситуацията е малко вероятно Хърватия да остане незасегната от процесите на дестабилизация.

Що се отнася до Сърбия, тs едва ли би предприела първа опит за вкарване на региона в подобен сценарий, поради своята икономическа и военна слабост, но евентуалното повишаване на агресивността на албанския фактор може да предизвика ответна реакция от Белград, като крайният резултат изглежда непредвидим. Впрочем, възможно е също, в определен момент (и под силния натиск на Брюксел/Берлин и Вашингтон) сръбското висше държавно ръководство да реши, че Руската Федерация едва ли  в състояние да реши всичките му проблеми и да се изкуши да търси смяна на геополитическия коловоз, като изтъргува отказа от тесния алианс с Москва срещу гаранции за някаква форма на обединяване на всички етнически сърби, пък макар и в рамките на ЕС.

Естествено, в Русия са наясно с наличието на подобен риск, който да постави под въпрос присъствието и в Сърбия, и ще направи всичко възможно, за да не допусне такова развитие. „Хуманитарния“ център в Ниш илюстрира мащабите на руските амбиции в региона и, макар това да изглежда изключително малко вероятно, руската държава несъмнено има интерес от установяване на военно присъствие на сръбска територия, с оглед прескачане на  антируския „санитарен кордон“ от държави членки на ЕС и НАТО.

В тази връзка е от значение е и разполагането на системи за ПРО „наземно-базирана Егида“ в Девеселу, Румъния през 2016 и в Редзиково, Полша, където обаче изглежда, че първоначалната оперативна способност няма да бъде достигната през 2018, както беше планирано, а едва през 2020.[22]. Използваните към момента прехващачи като брой и скорост (128 SM-3 Block IB със скорост 3 км/сек в Девеселу през 2017 и планираните 24 SM-3 Block IIA, със скорост 4.5 км/сек, за Редзиково) не представляват сериозна заплаха за руския ракетно-ядрен потенциал[23]. В случай обаче, че бъде възобновен интересът към реализиране на 4-та фаза от Европейския поетапен адаптивен подход (която беше отказана през март 2013) и се разположат прехващачи SM-3 Block IIB, със скорост 5-5.5 км/сек в Румъния и Полша, системата за ПРО ще придобие способност за противодействие на междуконтинентални балистични ракети. Всичко това потвърждава, колко важно е за Русия да блокира разширяването на НАТО в региона на Западните Балкани.

Заключение

Обективно погледнато, разрешаването на сръбския и албанския въпрос е икономически най-изгодно да се осъществи посредством интегрирането на всички държави от Западните Балкани в ЕС. Всеки друг вариант е свързан със значителни преки и косвени икономически загуби и потенциално може да въвлече в конфликт страни, съседни на този регион и да повлияе крайно негативно върху европейската сигурност. От особено значение е обаче евроинтеграционните процеси да протичат паралелно с действително преодоляване на конфликтите и балансирано развитие на енергийната и транспортна инфраструктура в региона. В противен случай ЕС само ще замрази конфликтния потенциал без изобщо да го ограничава, а последствията от това биха били катастрофални. Впрочем, опитите за пълно изтласкване на Русия от региона или поне за маргинализиране на влиянието и на Балканите, както и възприетият модел държавите от Западните Балкани първо да бъдат интетрирани в НАТО, а едва след това (при това, вероятно в едно доста отдалечено бъдеще) да станат и членове на ЕС, също не допринасят за намаляването на конфликтния потенциал на Западните Балкани.

Що се отнася до българските интереси в Македония, приоритет за София е отслабването на сръбското влияние в тази страна и особено на подкрепата, която Белград оказва на македонистката идеология, с оглед да противодейства на българската държава. Пътят към ЕС следва да бъде отворен единствено при действителен отказ от дестабилизиращи действия. На свой ред, албанците в Македония трябва да ограничат своите претенции до рамки, които не застрашават съществуването на страната. При всички положения параметрите на „македонската“ държавност ще претърпят изменения и вероятно ще се позиционират някъде между условията на Охридското споразумение и на Тиранската платформа. Запазването на мира в Македония, както и на териториалната и цялост, се превръща в индикатор за бъдещето на Западните Балкани, като цяло.

Бележки:

[1] Божинов, В., & Стоянова-Тонева, Й. (2018). Република Македония в съвременната балканска геополитика и мястото на българския национален интерес там. София. ISBN: 978-619-7200-11-9. Стр. 121.

[2] Колектив. (2017). Општествените промени во глобалниот свет. Штип. Национална и универзитетска библиотека „Св. Климент Охридски“. Стр. 868.

[3] Нинов, М. (2017). "Тиранската платформа", като елемент от проекта за "Велика Албания". Извлечен от https://geopolitica.eu/more/drugi-statii/2610-tiranskata-platforma-kato-element-ot-proekta-za-velika-albaniya [08.08.2018]

[4] Framework Agreement. (2001). Ohrid Framework Agreement. Извлечен от http://www.ucd.ie/ibis/filestore/Ohrid%20Framework%20Agreement.pdf [08.08.2018]

[5] Маринов, С. (2018). Македонската политика на София след края на българското европредседателство. Извлечен от https://geopolitica.eu/aktualno/2826-makedonskata-politika-na-sofiya-sled-kraya-na-balgarskoto-evropredsedatelstvo [08.08.2018]

[6] Press24. (2018). Законот за употреба на јазиците се уште не е пристигнат во Службен весник. Извлечен от https://press24.mk/zakonot-za-upotreba-na-jazicite-se-ushte-ne-e-pristignat-vo-sluzhben-vesnik [08.08.2018]

[7] ДПДС. (2017). Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония. Извлечен от http://www.mfa.bg/uploads/files/1501093350Dogovor-RM-RB.pdf [08.08.2018]

[8] Expres. (2018). Ратификуван договорот од Преспа за името. Извлечен от  http://expres.mk/ratifikuvan-dogovorot-od-prespa-za-imeto/ [08.08.2018]

[9] CIA Factbook. (2018). Macedonia – Energy. Извлечен от https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/mk.html [08.08.2018]

[10] МВнР. (2017). Подписване на Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония. Извлечен от http://www.mfa.bg/embassies/macedonia/events/bg/1352/62/7902/index.html [08.08.2018]

[11] Григоров, П. (2018). САЩ, ЕС и новата битка за Западните Балкани. Извлечен от https://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/168-2018/broy-2-2018/2803-sasht-es-i-novata-bitka-za-zapadnite-balkani [08.08.2018]

[12] Marusic, D., S. Badenbaugh, D. Wilson. (2017). Balkans Forward: A New US Strategy for the Region. Извлечен от http://www.atlanticcouncil.org/images/Balkans_Forward_web_1128.pdf [08.08.2018]

[13] Ibid.

[14] Garaca, M. (2017). Russia's Gazprom, Bosnia's Gas-Res to build LNG plant in Serb Republic. Извлечен от https://seenews.com/news/russias-gazprom-bosnias-gas-res-to-build-lng-plant-in-serb-republic-594920 [08.08.2018]

[15] Божинов, В., & Стоянова-Тонева, Й. (2018). Република Македония в съвременната балканска геополитика и мястото на българския национален интерес там. София. ISBN: 978-619-7200-11-9. Стр. 84-87.

[16] Duncic, D. (2013). The Project to Construct the Danube-Morava-Vardar-Aegean Canal. Извлечен от http://danube-cooperation.com/danubius/2013/09/26/project-construct-danube-morava-vardar-aegean-canal-abstract/ [08.08.2018]

[17] Божинов, В., & Стоянова-Тонева, Й. (2018). Република Македония в съвременната балканска геополитика и мястото на българския национален интерес там. София. ISBN: 978-619-7200-11-9. Стр. 88.

[18] Komurculer, G. (2013). Turkish, French firms invest 140 mln euros in Kosovo airport. Извлечен от http://www.hurriyetdailynews.com/turkish-french-firms-invest-140-mln-euros-in-kosovo-airport--56730 [08.08.2018]

[19] Jonuzaj, K. (2018). TAV investing 45 mln euro in infrastructure projects in Macedonia - PM Zaev. Извлечен от https://seenews.com/news/tav-investing-45-mln-euro-in-infrastructure-projects-in-macedonia-pm-zaev-601446 [08.08.2018]

[20] Sekularac, I. (2018). Spurned by EU investors, Balkans looks to eager Turkey. Извлечен от https://www.reuters.com/article/us-balkans-turkey/spurned-by-eu-investors-balkans-looks-to-eager-turkey-idUSKCN1IJ20Y [08.08.2018]

[21] 24 часа. (2018). Албания: Махаме границата с Косово (Обновена). Извлечен от https://www.24chasa.bg/novini/article/6992957 [08.08.2018]

[22] Goclowski, M. (2018). Poland says U.S. missile shield site delayed until 2020. Извлечен от https://www.reuters.com/article/us-poland-defence-usa/poland-says-u-s-missile-shield-site-delayed-until-2020-idUSKBN1GY2RE [08.08.2018]

[23] Reif, K. (2017). The European Phased Adaptive Approach at a Glance. Извлечен от https://www.armscontrol.org/factsheets/Phasedadaptiveapproach [08.08.2018]

*Преподавател в Нов български университет