20
Съб, Юли
22 New Articles

Сблъсъкът между стратегическите визии на САЩ и Русия

брой 4 2018
Typography

Дипломатическите отношения между САЩ и Русия се изостриха до такава степен, че според мнозина експерти днес те са още по-лоши, отколкото по време на студената война.

Като цяло, аз също се придържам към подобна гледна точка. През последните няколко години Русия се ориентира към все по-твърдо противопоставяне на САЩ и, както изглежда, не се опасява от пряк сблъсък с тях, предвид факта, че вече разполага с ново и ефективно въоръжение.

Този сблъсък, от който толкова се бои целия свят, беше избегнат след съвместния удар на Франция, Великобритания и САЩ срещу Сирия, осъществен в средата на април 2018, макар че заплахата продължава да е съвсем реална. Сегашната пауза несъмнено е свързана с отговорното отношение на американската и руската изпълнителна власт, които оценяват реалистично възможните последици от военната ескалация и евентуалното и прерастване в ядрена война, способна да унищожи цялата планета.

Въпреки това, и в двата лагера има немалко войнствено настроени фигури, които едва ли се тревожат от подобна перспектива. Налице са и определени признаци, че САЩ се стремят да усилят ударната си мощ в региона: както е известно на 10 април 2018 самолетоносачът "Хари Труман" напусна базата си в Норфолк, щат Вирджиния, съпроводен от пет ескадрени миноносци, и пое към Средиземно море. На свой ред, Русия съобщи, че може да достави на Сирия комплекси С-300 (макар че след посещението на израелския премиер Нетаняху в Москва през май 2018, руснаците изглежда ще се откажат от подобна стъпка), а в пристанище Тартус, което Кремъл използва като своя военна база, пристигна поредния кораб с оръжия за режима в Дамаск.

Твърди се също, че Иран се е съгласил руски стратегически бомбардировачи да могат отново да използват военновъздушна база в провинция Хамадан (Шахид-Ноже) за зареждане с гориво. Според иранскатата агенция Tasnim, споразумението за това е било постигнато на тайна среща между специалния пратеник на Путин за Сирия Александър Лаврентиев и и ръководителя на Върховния съвет за национална сигурност на Иран Али Шамхани, провела се в Техеран през първата половина на април 2018. Иранците, вероятно смятат, че това ще укрепи тяхната сигурност. Твърди се, че споразумението ще влезе в действие само при възникване на кризисна ситуация, но руснаците вече подготвят базата за нуждите на своите самолети. Всичко това в никакъв случай не свидетелства за намаляване на военната заплаха.

Изтеглянето на американските военни от Сирия


Съдейки по всичко, президентът Тръмп все пак е решил да изтегли американските военни от Сирия. В момента там се намират не по-малко от 2000 войници, които подкрепят няколко десетки хиляди кюрдски и арабски бойци от т.нар. "опозиция". Надеждността на сирийските бунтовници изглежда доста съмнителна и Тръмп очевидно се опасява, че те няма да се справят при евентуален мащабен сблъсък с редовната сирийска армия или внушаващите страх ирански "стражи на ислямската революция". При подобно развитие, американските военни би трябвало да влязат в пряк сблъсък с добре воъоръжена и далеч по-многобройна армия, като загубите и на двете страни вероятно ще са много съществени.

Президентът Тръмп не би искал да се окаже в такава ситуация, тъй като неговите собствени избиратели няма да му го простят. Затова той се опитва да намери замяна в лицето на т.нар. "арабски сили", но истината е, че никой от тях не гори от желание да влезе във военното блато в Източна Сирия. Действително, въпросните "арабски сили" биха могли да разчитат на американска въздушна подкрепа, подаване на разузнавателни данни и логистична помощ, но да не забравяме, че ще им се наложи да си имат работа не само с коалицията между Русия, Иран и Сирия, но и с омразните им кюрди, сунитските ислямисти и дори с турците. И то в една изключително враждебна обстановка, където местното население вече иска по-скорошното възстановяване властта на правителството, а възраждането на т.нар. "Ислямска държава" не бива да се изключва.

Не знам, коя държава от региона би склонила да се ангажира с подобна авантюра и кой би поел разходите за подобна операция, но всичко това много ми напомня т.нар. "виетнамизация", осъществена от САЩ в Югоизточна Азия в края на 60-те години на миналия век и завършила с пълен провал.

Каква е стратегията на САЩ

Разпадането на Съветския съюз през 1989-1991 и жалкото състояние на Русия през последното десетилетие на миналия век, превърна САЩ в неоспорима глобална суперсила, която Юбер Ведрин нарече през 1999 "американската хипердържава". Концепцията за хегемонистичната мощ беше лансирана от американския политолог Збигнев Бжежински през 1997 в прочутия му труд "Голямата шахматна дъска", превърнал се в настолна книга за целия елит на САЩ. На свой ред, друг известен американски политолог - Френсис Фукуяма, публикува пет години преди това (т.е. през 1992) не по-малко известната си книга "Краят на историята и последният човек", в която твърди, че (западната) демокрация и либерализмът окончателно са се наложили над всички останали идеологии. След като Русия на Елцин също се ориентира към неолибералния модел, Фукуяма окончателно повярва в триумфа на идеала за либералната демокрация.

В мемоарите си Колин Пауъл признава, че едва не е получил сърдечен удар, когато Медлин Олбрайт му заявява: "какъв е смисълът от великолепната армия, за която постоянно ми говорите, ако не можем да я използваме?". И тя действително я използа на практика в Босна и Косово, когато НАТО незаконно осъществи бомбардировки срещу Сърбия, поставяйки по този начин началото на първия международен конфликт в Европа след края на Втората световна война.

За Джордж Буш-младши и неговите неоконсервативни съветници основният извод от косовския прецедент беше, че вече никой не е в състояние да противопостави каквото и да било на американската хипердържава. Те видяха в това възможност да действат без санкциите на Съвета за сигурност на ООН и вкараха САЩ в поредица от разоряващи войни в Близкия Изток и Афганистан. Тези конфликти изтощиха армията на Съединените щати и отклониха вниманието им от основната стратегическа цел: да не допуснат появата на способни да се превърнат в техни реални конкуренти държави като Китай, Русия и Иран, или региони, като Южна Америка.

Тук е мястото да напомня, че по време на изслушването си в Конгреса на 12 април 2018 новият държавен секретар (и бивш директор на ЦРУ) Майк Помпео лансира следното сюрреалистично твърдение: "САЩ са уникална и изключителна държава, докато Русия е уникална, но не и изключителна".

Оттук автоматично следва, че единствено САЩ имат правото да провеждат политика за смяна на управляващите в една или друга страна режими. Останалите държави на планетата, включително и американските съюзници, са длъжни да правят, само това, което Вашингтон им нареди, тоест те не могат да се смятат за равни на Съединените щати. Тази вяра в собствената изключителност много здраво е заседнала в главите на американския елит, а и в тези на мнозинството обикновени американци.

САЩ са убедени, че на тях е възложена едва ли не божествена мисия и, че те са длъжни да разпространят собствения си модел на територията на цялата планета. При това, в тази тяхна вяра няма и грам цинизъм - те действително смятат, че собствените им ценности са "общочовешки" и носят на света само добро и просперитет.

Хегемонията на САЩ се крепи на три стълба: либералният световен ред, американските въоръжени сили и доларът. Всички те обаче не само се оказаха застрашени от възходящите световни сили, но и биват ерозирани отвътре от съпротивата на избирателите в западния свят и дори в самата Американска империя, пример за което беше и избирането на Тръмп за президент.

Сегашната стратегия на САЩ изглежда доста объркана, тъй като политическият елит продължава да разглежда либерализма и глобализацията като начин за укрепването на американската доминация, докато президентът Тръмп беше избран именно от жертвите на глобализацията. Обещанието му да се ангажира на първо място с интересите на американците, беше провалено от опозицията, в лицето на демократите, и от съдебната власт, които бавят и стопират решенията на държавния глава.

Каква е стратегията на Русия

През 1523-1524, в писмо до Великия московски княз Василий ІІІ, монахът Филотей Псковски за първи път нарича Москва "Третия Рим", т.е. наследник на Византия и покровител на православното християнство.

Макар че Руската империя се разширява на изток не в името на православната вяра, тя е от ключово значение за руската политика и за народа. След приключилия с разпадането на СССР комунистически период, Русия се върна към православното си наследство и днес отново претендира за влияние в т.нар. "близка чужбина".

Руската Федерация развива независим политически модел, различаващ се от наложилия се на Запад ултралиберален капитализъм. Тя смята, че държавата може и следва да се ангажира с регулирането на икономиката, както и да контролира стратегическите отрасли. В това отношение Москва може да разчита на гигантските природни богатства, които и гарантират съществени приходи.

Днешна Русия е светска държава, но отново залага на Патриаршията за да разшири влиянието си и да дефинира своите морални рамки в хармония със светските и религиозни традиции. В това отношение Руската Федерация очевидно се отклонява от стриктно материалистичния и либерален курс на Запада.

Завръщането на Русия като конкурентна велика сили тотално извади от равновесие северноатлантическия Запад. И единственото решение, до което той можа да стигне, е налагането на санкции с цел да бъде ерозиран руския икономически модел, само че това само подтиква Москва да се отдалечи още повече от контролираните от САЩ и съюзниците им международни институции и, в крайна сметка, макар и трудно, да се откаже от използването на долара.

Тази цел на Запада беше достатъчно ясно формулирана в изказването на Майк Помпео пред Конгреса: "необходимо е да напрвим така, че Владимир Путин да се провали". Очевидно става дума за нанасяне на удар по руската икономика, макар че за всеки здравомислещ анализатор е повече от ясно, че подобен удар би провокирал не по-малко болезнени ответни действия.

Руската стратегия има най-вече отбранителен характер, опирайки се на доктрината за "взаимно гарантираното унищожение". В момента защитата на руските исторически съюзници е не по-малко важна част от тази стратегия, отколкото недопускането на бази на НАТО в близост до границите на Руската Федерация.

Москва се сближава с онези европейски партии, които се придържат към сходен с нейния националистически курс. Западът обаче възприема това като недопустима намеса, тъй като се стреми с всички средства да потисне появата на каквато и да било доктрина, поставяща под съмнение "глобализирания либерализъм".

Днес Русия разполага с ясна стратегия, намерила своето въплъщение в лицето на Владимир Путин, но този факт упорито се игнорира от информационния "мейнстрийм" на Запад.

Кутията на Пандора

Както знаем от гръцката митология, първата жена, създадена от боговете, Пандора отваря кутията, поверена и от Зевс, въпреки че той категорично е забранил да го прави. Нарушавайки от любопитство тази забрана, тя пуска на свобода всички болести и неволи на човечеството.

Днес такива прецеденти, като подкрепата за терористите от северноатлантическия Запад, разпространяването на фалшиви твърдения за химически атаки и постоянните незаконни интервенции за пореден път отварят кутията на Пандора. В бъдеще, всичко това може да изкуши Русия и други държави да използват същите аргументи за да осъществят намеси в своята "близка чужбина", ако сметнат, че сигурността им е застрашена.

Заключение

Стратегиите на САЩ и Русия трудно могат да бъдат разбрани, ако се абстрахираме от техния мироглед. Целта на настоящата статия е да помогне на читателите да научат повече за визиите на двете сили, както и да се опитат да анализират ситуацията от различни гледни точки.

Никой не знае, дали някой ден червените линии на двата лагера няма да се пресекат и какви ще са последиците от това. Струва ми се обаче, че е необходимо спешно да бъде възобновен и задълбочен диалогът между Вашингтон и Москва, защото рискът от конфликт е съвсем реален и той може да има катастрофални последици за човечеството.

При всички случаи, вече е съвсем ясно, че политиката на налагане на санкции не е от полза нито за Запада, нито за Русия. Нещо повече, тя отслабва и двата лагера, позволявайки на трета сила, в лицето на Китай, методично да разширява собствената си зона на влияние в Азия, формирайки при това стратегически алианс с Русия.

Изключително жалко е, че ключовите европейски лидери не разполагат с друга стратегия, освен да се равняват по САЩ. Истинската стратегия изисква далновидност и дългосрочна политика, но поне засега не виждам ЕС да притежава нито едното, нито другото.

 

* Авторът е френски историк, анализатор на Agora Vox