15
Вт, Окт
4 New Articles

Разклатените устои на съвременния международен ред

брой 3 2018
Typography

Ревизионистични сили” е словосъчетанието, което правителството на Доналд Тръмп използва в новата си Стратегия за национална сигурност за да опише Русия и Китай.

Какво обаче, се има предвид, когато се говори за „ревизионизъм”? В днешния взаимосвързан свят държавите оперират в единна международна система (т.е. на глобално ниво), чиято структура е резултат от моделите на взаимодействие между същите тези държави-актьори. Точно това се визира в Стратегията на САЩ – тя съзира опит за ревизия на международната система, каквото я познаваме от края на XX век насам . Дори и беглият поглед върху историята на последното столетие ще ни доведе до извода, че именно „ревизионизмът” е причината за най-тъмните петна в историята на света – двете световни войни. В анализите за довоенния период, словосъчетанието „ревизионистични сили” се употребява като нарицателно за подстрекателите на тези войни. Функция на ревизионистичните сили е разтърсването на системата до такава степен, че нейната структура да рухне и се трансформира в нещо коренно различно. И до двете критични точки на ХХ век се стига поради качествени промени в международната система, позволили на някои участници в нея да акумулират достатъчна мощ за да отправят сериозно предизвикателство към устоите и. В тази връзка закономерно възниква въпросът, дали новата Стратегия за национална сигурност на САЩ не е сигнал, че съвременната система също навлиза в подобна фаза?

Опасност на системно ниво

Съществуват няколко основни теории за силовата структура на системата след края на студената война. Разликата между различните подходи към случилото се през последния четвърт век се дължи на различния прочит на концепцията за мощта/силата. Именно тя е ключовата призма, през която се интерпретират събитията в международните отношения. За нуждите на настоящата статия ще си позволя да предложа кратка дефиниция, която да служи за дешифроване на структурите на съвременните международни системи. Понятието сила съдържа в себе си информация за материалните (количествени) и нематериалните (качествени) параметри на даден субект, стратегията на субекта за оползотворяване на тези параметри и резултатите от прилагането на съответната стратегия. Всяка част от тази обща дефиниция може да се разгърне в oбстоен анализ, но това не е целта на статията. Струва си да отбележа обаче, че в рамките на горната дефиниция се очертават два подхода към силата: първият я оценява на базата на моментния, често изчислен приблизително, материално-ресурсен капацитет на геополитиеския субект (въоръжени сили, население, природни ресурси, ядрен арсенал и т.н.). Вторият подход дава оценка на силата постфактум - след като тя е била приложена в хода на реализацията на специфична стратегия, като основен показател тук е доколко желаният резултат е постигнат на практика. Често оценките, които дават двата подхода, са несъвместими (войната във Виетнам), но в експертните среди съществува консенсус, че материално-ресурсния капацитет, и по-конкретно военната мощ на държавите, е най-практичният индекс за сила в международната система (поне до края на ХХ век).
Тези уточнения помагат да разберем по-добре промените, настъпили непосредствено след края на студената война, когато единият от двата полюса в системата престава да съществува. На практика, системата се изражда в еднополюсна, но с една особеност- стратегията на основния актьор САЩ е либерална (администрацията на Клинтън поема курса, предписан от Френсис Фукуяма). В резултат от това, еднополюсният характер на системата първоначално не е толкова силно изразен – във външнополитически план САЩ се съсредоточават върху глобалната икономика и гледат да избягват едностранни намеси в конфликтите по света. И двете американски намеси в регионални кризи – Първата война в Залива и Югославските войни, са осъществени със съгласието и координацията на ООН. Тези тенденции се променят едва след войната със Сърбия през 1999, когато НАТО действа без мандат на Съвета за сигурност. Под въздействието на различни фактори, администрацията на Буш-младши се завръща към реалисткия подход във външната политика, като започва активно да се възползва от безпрецедентната позиция, в която се намират САЩ. Вашингтон бързо се оттегля от „неизгодните“ международни договори на предходните администрации и канализира силовия си потенциал срещу „престъпни държави“ („оста на злото“, включваща Иран, Ирак и Северна Корея) и международния тероризъм. При това обаче, Буш допуска сериозна грешка в дългосрочен план, доколкото новата стратегия разглежда Китай и Русия като стратегически (макар и „младши”) партньори, оставяйки пространство за развитие на техните потенциал и влияние. В края на втория мандат на Буш светът разбира, че структурата на международната система, а и някои от сакралните и постулати, са се променили с времето. Асиметрични заплахи като международният тероризъм не могат да бъдат преборени с ковенционални сили – силата в системата е в процес на дисперсия т.е. разсейване и разпръскване между повече и различни по естеството си играчи. САЩ затъват в две от най-дългите войни в своята история, без да постигнат дългосрочни положителни резултати, а на икономическия фронт се изправят пред колосалната финансова криза от 2008, която още повече разклаща позициите на Америка на световната сцена и ангажира вниманието и. Междувременно, в началото на ХХI век две други държави очевидно се намират във възход– Китай и Русия. И двете бележат продължителен и устойчив икономически растеж, като Китай се концентрира изцяло върху икономиката си и към края на първото десетилетие на ХХI век става втора икономическа сила в света, а Русия модернизира съветското си военно наследство и се утвърждава като втората глобална военна сила. В резултат от тези нови реалности, след 2008 международната система започва експлицитно да се променя и може вече да се разглежда като небалансирана многополюсна система, подобна на тази, която Джон Миршаймър описва в най-известния си труд “Трагедията на политиката на великата държава” („The tragedy of great power politics”). Според неговата дефиниция, това е система, в която има една изявена сила-лидер и две или повече други велики сили, които не могат да се сравняват с първата, но са достатъчно силни, за да окажат значително влияние върху международните процеси, поради което трябва да се вземат под внимание при изследването на международните отношения. Миршаймър твърди, че това е най-нестабилната система, тъй като структурата и е конфликтогенна. Според неговата теория, доскорошният неоспорим хегемон САЩ ще се опитва по всякакъв начин да спре и обърне възхода на двете държави-подгласници в системата, а те, от своя страна, ще бъдат принудени да провеждат по-рисковани политики с цел да натрупат достатъчно сила и да не се чувстват застрашени от САЩ. Дисбалансите в тази система са най-остри и нивото на страха, подхранващ дилемата на сигурността, е най-високо. Това са ключови предпоставки за сблъсък между великите сили. Обликът и опасността на тази система придобиват най-ясно изражение в регионалните подсистеми, където можем да открием потвърждение за раздвижването на геополитическите пластове. Именно патологията на съвременната международна структура и неблагоприятните й отражения върху  международните отношения са най-голямата опасност за сигурността в близкото бъдеще.

Регионалните подсистеми

Регионалните системи са градивните частици на глобалната система - в тях откриваме първите симптоми за настъпващи промени в силовия баланс на световно ниво. В глобализирания свят присъствието на един играч в ключови региони е обективен критерий за определянето му като световна сила. Важно е да отбележим, че не става дума непременно за географска близост, в смисъла на политически граници, а по-скоро за военно присъствие, икономическо и политическо влияние. Като външни елементи за регионалната система, великите сили често предпочитат индиректни стратегии за влияние в нея, като офшорното балансиране, т.е. намеса в системата чрез селективно подкрепяне на държави, според нуждите на регионалния силов баланс. Непосредствени военни интервенции се избягват, но случаите, в които се стига до такива, са от особено значение, тъй като индикират сериозни нарушения на стратегическия баланс в региона. Конструкцията на съвременната международна система определя ключова роля на три региона: Европа, Близкия Изток и Източна Азия.

Европа

Дълго време Европа бе "перлата в короната" на либерализма заради успехите на Европейския проект. Събитията в региона след края на студената война отговаряха на либералните представи за отношения на сътрудничество и наднационални институции. Възможност за тестване на устоите на системата се появи още в началото на 90-те години на ХХ век в лицето на Югославските войни. През първите няколко години на войната в Босна например, ЕС последователно разчиташе на дипломатически лостове и икономически санкции за справяне с кризата, избягвайки едностранна военна намеса. Чак в края на войната се прибегна до такава, но едва след решения, взети на ниво наднационални институции, т.е. кредото на либерализма остана неопорочено. По-важното обаче е, че през 90-те европейската регионална система (като основен стълб на глобалната) се вписваше в логиката на еднополюсната структура. Заради съществуването на Европейския проект и НАТО, като подсистеми на европейската система, структурата на Европа е малко по-сложна за разчитане. За улеснение ще я разделим на два слоя – военен и икономически. Във военен план, НАТО на теория се застъпва с много от играчите в системата, като прибавя и няколко външни за нея (САЩ и Канада). В този смисъл, алиансът създава наднационален център на сила в Европа. Така, военният слой на европейската регионална система представлява ясно изразен еднополюсен модел. Същата е и логиката в икономическия слой – под шапката на Общия пазар държавите-членки на ЕС конституират единен полюс на икономическа сила. Постсъветска Русия не успява да се впише като център на сила в европейската система заради вътрешнополитическите процеси, които ангажират ресурса и вниманието й. Така например, докато ЕС и САЩ играят активна роля във вътрешната криза на историческия съюзник на Русия на Балканите (Югославия), тогавашният руски президент Елцин не успява да се намеси решително в нея, като изключим посредничеството за премахване на тежката техника при обсадата на Сараево. В същото време процесите на приватизация в Руската Федерация не й позволяват да се възползва адекватно от икономическите си лостове спрямо Европа, като по този начин я изкарват извън строя на икономическия фронт на системата. До 2008 Русия не успява и да даде решителен отпор на източното разширяване на НАТО – едва след Грузинската криза пактът е принуден да вземе под внимание руските интереси. По това време вътрешнополитическата обстановка в страната вече се е стабилизирала и икономическият растеж е между 7% и 10% годишно, предимно заради високите цени на петрола и газа. Новият президент Владимир Путин е успял да овладее олигархичните кръгове, формирали се пре 90-те години и оказващи противоречиво влияние върху постсъветската политика и икономика. Към 2008 Русия е в много добра позиция на икономическата сцена като основен доставчик на енергия за Европа и разполага със силен лост за влияние – контролът върху Газпром. Робърт Кейган описва, как Газпром прокарва руските интереси в държави от ЕС чрез лобизъм и партньорства с европейски енергийни компании, които не са обременени от държавна намеса до такава степен.
Тоест, може да се твърди, че след 2008 системата качествено се изменя с възхода на Русия: тя е възстановила икономиката и армията си, стабилизирала е своята вътрешна политика и е започнала да дефинира ясно сферите си на влияние и успешно да ги отстоява, както показва войната с Грузия. Днес Русия е изправена пред икономическа стагнация, заради снакциите и цените на петрола, но военната й сила все още е в разцвет, а това е най-значимият краткосрочен показател на нейната мощ. Решаващият ход, с който тя се завърна като център на сила в европейската система бе кризата в Украйна. Оперирайки в рамките на все още еднополюсния свят, ЕС и НАТО опитаха да се възползват от появилата се възможност в Украйна за "приобщаване" на страната, традиционно разглеждана като критичен елемент за националната сигурност на Русия. След 2014 обаче Путин направи категорична заявка чрез действията си, че Русия има капацитета и политическата воля да се завърне на европейската сцена като силов център – и в голяма степен успя. Руският президент съумя да опозотвори материалния капацитет на Русия в стратегия, която даде резултат (за разлика от другия силов полюс в Европа). В Украинската криза Русия покри всички условия на понятието „сила“. Европейската структура бе променена и то не без сътресения: чисто хуманният израз на тази промяна са около 10 000 жертви във все още тлеещия конфликт в Украйна. Но динамиката на това преструктуриране тепърва ще се увеличава – с нарастващата сила на Русия, нарастват и амбициите й. От гледна точка на нейната сигурност, тя ще се чувства най-комфортно, ако остане единствения полюс в една еднополюсна система, какъвто доскоро беше ЕС/НАТО. За тази цел Руската Федерация ще мобилизира ресурсния си потенциал за реализацията на различни тактики за отслабване (като план минимум), и дезинтеграция (като план максимум) на двата алианса. В съвременния високотехнологичен свят, войната, представена като продължение на политиката от Клаузевиц, е вече един от многото инструменти на държавите – хибридни (информационни) войни, намеса в демократичните избори, кибератаки, икономически санкции, демонстративни военни учения и др. Целият спектър от офанзивни тактики се прилага в борбата за сила и влияние в европейската система между НАТО и ЕС, от една страна, и Русия, от друга, като всичко това е резултат от закономерните промени в структурата на системата. Веднъж предизвикани от играч, натрупал достатъчно силов потенциал, тяхната динамика трудно може да бъде обуздана.

Близкият Изток

За разлика от европейския, близкоизточният регион никога не е излизал извън рамките на логиката на реализма в международните отношения. Десетилетия наред там се водят войни на религиозна и етническа основа, както и войни от стратегически съображения за баланса на силите. В своя реч в йорданската столица Аман, през февруари 1990, Саддам Хюсеин посочва, че Съветският съюз е в упадък и вече не е в състояние да се противопоставя  на американците. На практика, това означава, че един от основните балансьори в региона се оттегля от него, което поражда несигурност у арабските лидери. Година по-късно, самиятт Саддам изпитва тежестта на еднополюсната глобална система на гърба си след операция „Пустинна буря“, а през следващото десетилетие американската интервенция в Ирак му струва и живота. Всъщност, на ниво местни играчи Близкият Изток не е бил еднополюсен в нито един момент след края на студената война, но нещата не стоят така на ниво външни играчи. До 2015 никоя друга външна сила, освен САЩ, не разполага със значимо влияние в регионa, въпреки че ЕС дава тласък на някои събития, като намесата в Либия например. Русия се вписва в този контекст с военното си присъствие в Сирия (малка военноморска база в Тартус) и с поддържаните от нея добри отношения с режима на Башар Асад. Стартиралата през 2011 сирийска криза бързо се превръща от вътрешна в регионална, а след това и в геополитически сблъсък на глобално ниво. Русия обаче не се намеси веднага, а умело изчака правилните сигнали от САЩ, за да може да приложи силовия си ресурс възможно най-ефективно. Този момент настъпи, след като президентът Обама остави огромен вакуум в Сирия, отказвайки да изпълни заканите си за интервенция, в случай на употреба на химически оръжия в конфликта. На свой ред Русия услужливо предложи своето посредничество за унищожаването на оръжията и инфраструктурата за производството им, а САЩ се съгласиха, използвайки сделката като вратичка, за да избягат от ангажимента за интервенция. Този ход не само натрупа политически актив за Русия, но и постави под съмнение опеката на САЩ над регионалните им съюзници, което пък, от своя страна, окуражи враговете им. Тази демонстрация на липса на политическа воля за решителна намеса в регионалните дела бе първия симптом за предстоящото преструктуриране на системата в Близкия Изток. Обама създаде възможност и поле за изява на Путин, а според офанзивния реализъм на Миршаймър великите сили са опортюнисти – те винаги ще се опитат да натрупат сила и влияние, когато им се предостави възможност. Сирия не бе изключение – през есента на на 2015 Русия обяви начало на военната си намеса в гражданската война, на страната на президента Асад, а с това и завръщането си в регионалната система на Близкия Изток. В интервю през 2017 бившият държавен секретар на САЩ, Кондолиза Райс посочи, че единственият човек, който може да спре войата в Сирия в момента, е Путин. На фона на провала на последния кръг от преговорите в Женева (под егидата на ООН) и на „Конгреса за национален диалог“ между воюващите фракции в Сирия, провел се в края на януари 2018 в Сочи, под егидата на Русия, Турция и Иран, прогнозата на американския дипломат звучи все по-реалистично. Путин обаче е още далеч от значимо присъствие в Близкия Изток - маневрите му в Сирия са обещаващ плацдарм за това, но освен тънещата в разруха и все още в състояние на гражданска война Сирия, Русия няма други трайни партньори в региона. Докато САЩ поддържат дългогодишни, стабилни приятелски отношения с две основни регионални сили – Израел и Саудитска Арабия, Русия има само спонтанни връзки с Иран и Турция, които тепърва подлежат на доказване. Путин обаче работи умело за икономическо, политическо и военно обвързване с редица страни от региона, основно чрез реализиране на големи енергийни проекти и прадажба на авангардна военна технология. През миналата 2017 Русия сключи значителни сделки за продажба на военна техника с Турция, Египет и Катар. Според логиката на баланса на силите, Русия следва да застане твърдо зад Иран, тъй като към момента регионалната система на ниво местни играчи е двуполюсна с основни полюси Саудитска Арабия и Иран. Подобен алианс обаче може да бъде поставен под въпрос от недостига на доверие, поради географската близост на Русия и историческата й роля в колонизирането, а след това и окупирането на Иран, както и заради ислямистката революционна идеология на управляващите в Техеран. Въпреки тези неизвестни, факт е, че и тази ключова регионална система е в процес на преструктуриране, което поражда опасност за сигурността както на местно, така и на глобално ниво.

Източна Азия

Докато традиционните силови полюси се конкурират на запад, на изток е във възход една нова "стара" сила – Китай. С неговия подем се активизира един стар фронт - азиатско-тихоокеанският. Там дълго време обстановката беше относително спокойна, като САЩ са изградили стабилна мрежа от съюзници и имат трайно военно присъствие още от времето на студената война. Както разгледаните досега региони, така и този има своите особености – структурата на неговата система не е така ясно изразена заради необичайните стратегии, следвани от по-важните играчи в него. Китай например следва логиката на „мирния възход“, според която (противно на реалистките теории), Пекин не трябва да използва натрупаната си мощ, за да установи насилствена хегемония в региона. Към днешна дата този подход е успешен – отварянето на Китай към света му донесе просперитет, въпреки че не успя да демократизира политическата система на страната, противно на очакванията. По този начин китайците съществено подобриха позициите си в регионалната система, изпреварвайки Русия и Япония по икономически показатели. Във военно отношение, на ниво регионални играчи, Русия е най-силната държава, но регионът засега не представлява приоритет за нея, поне докато е ангажирана с военните конфликти в Сирия и Украйна. На свой ред, Япония разчита изцяло на стратегическите сили на САЩ в региона, като същото се отнася донякъде и за Южна Корея, въпреки че Сеул поддържа внушителни военни сили, които обаче са почти изцяло подчинени на стратегията за противодействие на Северна Корея. Въпреки благоприятната регионална обстановка, китайските въоръжени сили не са способни да проектират мощта си извън територията на страната, заради недостатъчния си военноморски флот и присъствието на американските морски сили в района, следващи тактика на сдържане на евентуална китайска военна експанзия. Днес установеният в региона ред не е застрашен толкова от някаква агресивна политика на Пекин, колкото от качествения упадък на американското присъствие, способен потенциално да създаде вакуум в системата, който най-вероятно ще бъде запълнен от бъдеща китайска експанзия. Севернокорейската криза демонстрира този упадък – САЩ нямат способността, с която разполагаха през последния четвърт век, да накарат малката комунистическа държава да сключи споразумение за ядрения си арсенал. Това обаче не е проблем на ресурсния потенциал на САЩ, а на стратегията, в чиито рамки той се реализира, както и вследствие на нарасналата мощ на Северна Корея – чрез развитието на ракетната си програма, тя вече е способна драстично да увеличи цената на американската военна интервенция. Впрочем, Съединените щати се провалят и в други точки на системата – те не съумяват да защитят интересите на традиционни свои партньори в района на Южнокитайско море. Докато Китай води агресивна политика на изграждане на изкуствени острови - военни бази в оспорваните води, САЩ не успяват да противодействат адекватно на тази тактика, която след време ще даде необратими резултати в ущърб на американските съюзници в региона. Южнокитайско море е от стратегическо значение за вноса в Китай на жизненоважните за неговата индустриална икономика енергийни ресурси. Неблагоприятната топография на Западен Китай го оставя, поне на пръв поглед, без алтернативи за други рентабилни търговски пътища, свързващи го с доставчиците от Близкия Изток (именно затова впрочем, Пекин толкова упорито реализира гигантския си проект "Един пояс, един път" - б.р.). На икономическата сцена САЩ също губят позиции – новата търговска политика на Тръмп, разчитаща на двустранни споразумения, доведе до изтеглянето им от Транстихоокеанското споразумение за свободна търговия (ТТП). Закономерният отговор на Китай не закъсня – На форума на АТИС през ноември 2017 Си Дзинпин се обяви за поддръжник на глобализацията, като я нарече „необратима историческа тенденция“, сигнализирайки готовност да заеме овакантеното от САЩ лидерско място в регионалните процеси на глобализация. От трибуната на друг форум пък, този на Китайската комунистическа партия, след като беше преизбран за лидер на Китай, Си формулира стратегията си за модернизиране на китайските въоръжени сили до края на 2030. В речта си пред партията той направи ясна заявка Китай да стане световна сила и да влияе както върху икономическите, така и върху политическите глобални процеси. На базата на всички тези факти, анализаторите се опасяват, че и в този регион ще се стигне до изразено и интензивно геополитическо съперничество, каквито наблюдаваме в останалите. Освен намаляващата сила на САЩ, в региона има и други фактори, които ще подтикнат Китай към по-агресивна силова политика – забавянето на икономическия му растеж може да стимулира Компартията да опита да "изпусне парата" на общественото напрежение, активизирайки някой от замразените конфликти по държавната граница. Съществува и друга опасност, идваща отдолу – китайският национализъм. От края на студената война насам комунизмът вече не е идеологията, използвана за сплойка между китайското общество и управляващата партия – според Миършаймър, това е национализмът. След събитията на площад Тянанмън през 1989, Китайската компартия основава тоталитарното си управление на обещанието към народа да гарантира за икономическия растеж и възхода на страната на световната сцена. В съзнанието на китайците врагът отдавна не е капиталистическият свят, а виновниците за „века на национално унижение“ на Китай. Силите на национализма, комбинирани с влошаване на икономическото състояние на страната, могат обаче да излязат извън контрола на Компартията и да събудят китайския дракон, който е в състояние сериозно да разклати структурите на регионалната система в Източна Азия.

Заключение

 За по-малко от четвърт век САЩ се превърнаха от държава с безпрецедентна позиция на световната сцена, в играч, чиито интереси са оспорвани във всички горещи точки на планетата. Новите изгряващи сили вече са склонни да поемат повече рискове в съревнованието си с Америка – те са изгубили уважението и страха си към нея, както отбелязва и Ричард Хаас в интервю през 2017. Завръщането на историята вече е факт – устоите на световния ред са разклатени и тъкмо това е най-голямото предизвикателство за сигурността в межународните отношения.

Библиография:

  1. Тръмп обяви Русия и Китай за съперници в нова стратегия за национална сигурност. // www.dnevnik.bg ; 18 декември 2017; https://www.dnevnik.bg/sviat/2017/12/18/3099836_trump_obiavi_rusiia_i_kitai_za_supernici_v_nova/
  2. Доуърти, Джеймс и Пфалцграф, Робърт. Теории за международните отношения. Addison Wesley Longman, Inc, 2001
  3. Кейган, Робърт. Завръщането на историята и краят на мечтите. New York, Random House, Inc, 2008
  4. Мизоками, Кайл. Петте най-смъртоносни военноморски, сухопътни и военновъздушни сили на планетата. // a-specto, N 30, октомври 2016, с. 96-114.
  5. Най, Джоузеф С. Международните конфикти. Теория и история. HarperCollins College Publishers, 1993
  6. Хофман, Дейвид Е. Олигарсите. David E. Hoffman, 2003
  7. Council on Foreign Relations. VICE Special Report: A World in Disarray. // www.youtube.com ; 30 октомври 2017; https://youtu.be/xAqkfbGJhhI
  8. Gaiser, Laris and Kovac Igor. From Bipolarity to Bipolarity: International Relations
  9. Repeating Again. Published online, CEEUN, 2012 https://link.springer.com/article/10.1007/s40320-012-0004-1
  10. Marshal, Tim. Prisoners of Geography. New York, Simon & Schuster, 2015
  11. Mearsheimer, John J. The tragedy of great power politics. New York, W.W. Norton & Company, 2014
    12. Mearsheimer, John J. Why the Ukraine Crisis Is the West’s Fault. // www.foreignaffairs.com ; октомври 2014; https://www.foreignaffairs.com/articles/russia-fsu/2014-08-18/why-ukraine-crisis-west-s-fault
  12. News.bg. Глобализацията е необратима, заключи китайският лидер. // www.news.bg ; 10 ноември 2017; https://news.bg/world/globalizatsiyata-e-neobratima-zaklyuchi-kitayskiyat-lider.html
  13. News.bg. Турция и Русия окончателно се договориха за С-400. // www.news.bg ; 29 декември 2017; https://news.bg/world/turtsiya-i-rusiya-okonchatelno-se-dogovoriha-za-s-400.html
  14. News.bg. Русия и Египет подписват за нов АЕЦ и доставки на ядрено гориво. // www.news.bg ; 11 декември 2017; https://news.bg/int-politics/rusiya-i-egipet-podpisvat-za-aets-i-dostavki-na-yadreno-gorivo.html
  15. News.bg. Русия ще доставя военно оборудване на Катар, включително ПВО системи. // www.news.bg ; 26 октомври 2017; https://news.bg/int-politics/rusiya-shte-dostavya-voenno-oborudvane-na-katar-vklyuchitelno-pvo-sistemi.html
  16. Vox. The Middle East’s cold war, explained. // www.youtube.com ; 17 юли 2017; https://www.youtube.com/watch?v=veMFCFyOwFI

*Софийски университет „Св. Климент Охридски”